Елий Аристид. Към Рим, 57-60

І. Съдържание на откъса

Във управлението им нямаше порядък; те се стремяха към него без да имат нужното за това знание. Владенията им бяха малки, но поради неопитност и безсилие не можеха да задържат дори и тях; във властването им нямаше нито човеколюбие, нито сила. И накрая, подобно на Езоповата сврака, останаха като оскубани - сами срещу всички (57).
И така, това, което в миналото убягна на всички хора, беше открито и усъвършенствано от вас. И в това няма нищо чудно. Както в другите изкуства материалът се обработван чрез съответстващо умение, така стана и при вас - след като достигнахте до голяма власт и сила, тогава се появи и изкуството, и двете се усилваха взаимно: управлението на голямата империя ви носеше опит, а, от друга страна, знанието да се управлява справедливо и разумно съдействаше за нейното разрастване (58).
А ето и кое е най-забележителното и възхитителното в тази държавна уредба. Като разделихте на две части всички хора в империята - а като казвам "империя", говоря за цялата вселена (oikoumene) - на по-благородната, силната и изтънчената част дадохте гражданство и я направихте едноплеменна с вас; другата обаче оставихте да бъде управлявана и подчинена (59).
Нито морето беше пречка за гражданството, нито разстоянията по суша, нито Азия и Европа бяха отделени. Всичко беше направено достъпно: никой човек, достоен за управление и доверие, не биваше смятан за чужденец. Така се създаде една обща земна държава (demokratia), под управлението на най-добрия властник и уредник: и всички хора се събират тук, сякаш на един общ градски площад, за да получат това, което съответства на достойнствата на всеки (60).


II. Съвременни учени за "римското гражданство"

Елий Аристид. Към Рим, 53-56

І. Съдържание на откъса

Случи им се така, че те непрекъснато се разкъсваха (между военните си задачи); и точно поради това, че се стремяха да завладеят чужди страни, ставаха неспособни да опазят своята собствена. Броят им беше недостатъчен както да се наложат над онези, срещу които изпращаха части от армията си, така и да се защитят от възможни атаки срещу града си. Напредъкът в нещата, които си бяха поставили за цел, беше по-скоро вреден за тях; те изглеждаха повече като роби-управители на владенията си, отколкото като истински владетели (53).
Те нямаха изгода съюзниците им да са силни - защото така биха станали опасни за тях; нито пък да са слаби - защото каква би била ползата от такова съюзничество? (54)
Когато някои от съюзниците се отцепваха, те ги усмиряваха с помощта на други; и така показваха, че за всички е по-добре да се отделят от съюза, и то наведнъж. Защото ако останат в такъв съюз, явно винаги биха били принуждавани да воюват едни срещу други (в интерес на атиняните): но ако се отделят заедно, тогава биха били свободни - защото атиняните не биха могли да ги задържат със свои сили (55-56).


II. Съвременни учени за междугръцките конфликти

The very existence of panhellenic festivals testifies to the fact that the Greeks perceived themselves as members of a single religious group… This vision of Greek unity and kinship - which formed the very core of the politics of panhellenism - was in fact regularly promoted by the rhetorical speeches composed for these festivals (for example Gorgias' Olympicus and Pythicus and Lysias' Olympicus…). As Isocrates says in the Panegyricus:

Those who founded the great festivals are rightly praised for handling down a custom whereby, proclaiming a truce and resolving our existing quarrels, we come together in one place; then, as we perform our prayers and sacrifices in common, we recall the kinship that exists between us and are made to feel more friendly towards each other in the future (43).

To be sure, Isocrates articulates an idealizing portrait of panhellenism... As we have seen, Greek religious practices never completely transcended politics. In fact, individuals from different cities often competed at these festivals in contest that pitted one city against another. As Cartledge suggests "[athletic] competition at Olympia was a paramilitary exercise", where the competitors "channeled their competitive aggression into action that only just stayed this side of outright martial violence". Not surprisingly, political tensions ran high at panhellenic gatherings, especially when individuals at these festivals came from cities that were at war with each other. An example of political hostility at an Olympian festival is recounted by Dionysius of Halicarnassus:

In his Panegyric, the orator [Lysias] summoned the Greeks to expel Dionysius of Syracuse from power and free Sicily, and to start the hostilities at once by plundering the ruler's tent with its adornments of gold, purple finery and many other riches… For the tyrant of Syracuse had sent theoroi to attend festival and offer sacrifice to the god. Their arrival at the sanctuary had been staged on an impressive and lavish scale to enhance the dynast's prestige among the Greeks (Lysias, 29).

Andrea Nightingale

Библиография:

Andrea W. Nightingale. The politics of panhellenism. In: Spectacles of Truth in Classical Greek Philosophy. Cambridge UP, 2004-2006.

Елий Аристид. Към Рим, 48-52

І. Съдържание на откъса

И след като свалиха атинската власт, която беше една, на нейно място поставиха много: и тези правителства малтретираха управляваните не от Атина или от Спарта, но от собствените им територии. Те се бяха установили там за постоянно и при това бяха сякаш сплетени помежду си. Така че ако в началото на войната спартанците бяха обещали на останалите гърци изрично, че ще им причинят още повече и по-големи беди и че атинската власт ще им се стори истинска свобода в сравнение с новото потисничество, те не биха могли да изпълнят обещанието си по-добре от това, което направиха (след като бяха обещали противоположното)(48).
Така че веднага след победата започнаха пораженията им. Те бяха победени от един изгнаник, изоставени от тиванците, намразени от коринтяните; и морето се напълни с изгонвани хармости ("координатори"), сякаш са били анармости ("неподходящи"), а не поставени и владеещи градовете съгласно името си (49).
Силата на Тива нарасна точно заради престъпленията на спартанците и породената от тях омраза. Но едва спартанците бяха отстранени след битката при Левктра, и вече никой не можеше да понася тиванците: оказа се, че би било по-полезно да си стоят при Кадмейската крепост, отколкото да побеждават лакедемонците - толкова силна беше омразата срещу тях (50).
Казвам всичко това не за да обвинявам гърците изобщо, както беше направил онзи удивителен автор на "Триглавото чудовище": но за да покажа, че преди вас никъде не е имало знание за управлението. Защото ако би имало, то би било притежание на гърците, които се отличаваха по мъдрост сред останалите народи. Това знание е ваше откритие и след това беше внесено сред останалите. А казаното за атиняните изглежда да е вярно и за всички гърци - че са добри в това, да се съпротивляват на наложени отвън властници, да побеждават перси, да харчат пари и да понасят различни трудности; но не бяха научени да управляват и когато опитваха, се проваляха (51).
И най-напред те (атиняните) изпращаха гарнизони по градовете, които не бяха по-малобройни от силите на тамошните граждани; и така даваха сигнал и на останалите, че винаги ще действат с насилие. Но стана така, че нямаха сигурна власт над градовете, а същевременно бяха мразени; те не толкова експлоатираха, колкото имаха слава на експлоататори и, накратко, получаваха не толкова благата, колкото злините на властта (52).


II. Aнтиспартанската коалиция (началото на IV в.)

B.C. 393. Subsequently the war between the two parties recommenced.
The Athenians, Boeotians, Argives, and the other allies made Corinth
the base of their operations; the Lacedaemonians and their allies held
Sicyon as theirs. As to the Corinthians, they had to face the fact
that, owing to their proximity to the seat of war, it was their
territory which was ravaged and their people who perished, while the
rest of the allies abode in peace and reaped the fruits of their lands
in due season. Hence the majority of them, including the better class,
desired peace, and gathering into knots they indoctrinated one another with these views.
B.C. 392. On the other hand, it could hardly escape the notice of
the allied powers, the Argives, Athenians, and Boeotians, as also
those of the Corinthians themselves who had received a share of the
king's moneys, or for whatever reason were most directly interested in the war, that if they did not promptly put the peace party out of the
way, then chances to one the old laconising policy would again hold the field (Hellenica by Xenophon, IV, 4).


ІІI. Тиванската хегемония

1. След битката при Левктра

(B.C. 371) After these events, a messenger was despatched to Lacedaemon with news of the calamity. He reached his destination on the last day of the gymnopaediae, just when the chorus of grown men had entered the theatre. The ephors heard the mournful tidings not without grief and
pain, as needs they must, I take it; but for all that they did not
dismiss the chorus, but allowed the contest to run out its natural
course. What they did was to deliver the names of those who had fallen to their friends and families, with a word of warning to the women not to make any loud lamentations but to bear their sorrow in silence; and
the next day it was a striking spectacle to see those who had
relations among the slain moving to and fro in public with bright and
radiant looks, whilst of those whose friends were reported to be
living barely a man was to be seen, and these flitted by with lowered
heads and scowling brows, as if in humiliation.

Immediately after the battle the Thebans sent a messenger to Athens
wearing a chaplet. Whilst insisting on the magnitude of the victory
they at the same time called upon the Athenians to send them aid, for
now the opportunity had come to wreak vengeance on the Lacedaemonians for all the evil they had done to Athens. As it chanced, the senate of
the Athenians was holding a session on the Acropolis. As soon as the news was reported, the annoyance caused by its announcement was unmistakable. They neither invited the herald to accept of
hospitality nor sent back one word in reply to the request for
assistance. And so the herald turned his back on Athens and departed (Hellenica, VI, 5).

Archidamus, after the relief of the army defeated at
Leuctra, had led back the united forces. When he was gone, the
Athenians, impressed by the fact that the Peloponessians still felt
under an obligation to follow the Lacedaemonians to the field, whilst
Sparta herself was by no means as yet reduced to a condition
resembling that to which she had reduced Athens, sent invitations to
those states which cared to participate in the peace authorised by the
great king (Hellenica, VI, 5).

2. Полибий за Тива

One may say that nearly all authors have handed down to us the reputation for excellence enjoyed by the constitutions of Sparta, Crete, Mantinea, and Carthage. Some make mention also of those of Athens and Thebes. I leave these last two aside; for I am myself convinced that the constitutions of Athens and Thebes need not be dealt with at length, considering that these states neither grew by a normal process, nor did they remain for long in their most flourishing state, nor were the changes they underwent immaterial; but after a sudden effulgence so to speak, the work of chance and circumstance, while still apparently prosperous and with every prospect of a bright future, they experienced a complete reverse of fortune. For the Thebans, striking at the Lacedaemonians through their mistaken policy and the hatred their allies bore them, owing to the admirable qualities of one or at most two men, who had detected these weaknesses, gained in Greece a reputation for superiority. Indeed, that the successes of the Thebans at that time were due not to the form of their constitution, but to the high qualities of their leading men, was made manifest to all by Fortune immediately afterwards. For the success of Thebes grew, attained its height, and ceased with the lives of Epaminondas and Pelopidas; and therefore we must regard the temporary splendour of that state as due not to its constitution, but to its men (VI, 43).


IV. Съвременни учени за Тиванската хегемония


Библиография:

Гръцка история на Ксенофонт се цитира в английски превод според:
The Project Gutenberg Etext. Transl. by H. G. Dakyns. http://www.gutenberg.org/dirs/etext98/hllnc10.txt

Всеобща история на Полибий се цитира в английски превод според:
Loeb Classical Library, 6 volumes, Greek texts and facing English translation: Harvard University Press, 1922-1927. Transl. by W. R. Paton.
http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Polybius/home.html

Полибий. Всеобща история. Превод Валерий Русинов. БАН и "Рал Колобър", 2002.

Етиопска повест. Ред на събитията и на повествованието

І. Фабула на романа


ІІ. Ред на повествованието

Красива девойка се грижи за ранен, също много красив младеж близо до едно от устията на Нил. Около тях са труповете на множество мъже, загинали по време на угощение. Появяват се група местни разбойници и отнасят част от богатствата, събрани на кораба, но докато се готвят да отведат девойката и младежа, внезапно са нападнати и прогонени от други разбойници. Те пленяват двамата и ги отвеждат в своето скривалище, което е цяло селище, разположено на остров сред блато в делтата на Нил. Там получават лечител и преводач - също като тях пленен грък, атинянин на име Кнемон. Той им разказва своята история.
Бил единствен син на заможен атинянин (Аристип), който се оженил повторно. Съпругата му - мащеха на Кнемон - се влюбила в него и започнала да го уговаря да сподели леглото й. Кнемон отказал. Тогава Деменета (това било името на мащехата) накарала робинята си Тисба да се сближи с него и да го въвлече в коварна интрига. Тисба спечелила доверието на Кнемон и една нощ му казала, че мащехата й е в съседната стая с любовник. Кнемон нахлул с меч в стаята, но заварил там баща си. Баща му помислил, че Кнемон иска да го убие, предал го на полицията и поискал от атинския съд да му наложи тежко наказание. Подозренията му били засилени от клеветите на Деменета, която твърдяла, че Кнемон я ухажвал и че преди време я ударил и така станал причина да се прекъсне бремеността й; и че изобщо водел разпътен живот. Атинският съд го признал за виновен и го осъдил на доживотно изгнание, и той се установил на Егина. Там след време го намерил негов приятел и го осведомил, че Деменета се самоубила след като станала жертва на постановка, изработена от същата Тисба. Онази я завела в дома на своя приятелка под предлог, че ще я срещне с Кнемон; но вместо това повикала Аристип, като при това му разказала за невинността на сина му и го уверила, че Деменета го мами. Аристип я заварил в този чужд дом и макар да не я хванал с любовник, повярвал на Тисба и решил да се разведе с жена си и да я осъди. Но същата нощ на връщане към дома им Деменета се хвърлила в кладенец и загинала.
Тук Кнемон прекъснал разказа си. На другия ден, подтикнат от сън, главатарят на разбойниците Тиамид поискал от останалите да му отредят пленената девойка (Хариклея) като плячка, и ги уверил, че иска да се ожени за нея. Той самият бил от жречески род и желаел да го продължи. Хариклея не отказала, но го убедила да отложат сватбата, защото била жрица на Артемида и не можела да се освободи от обета за девственост без специален ритуал. Това можело да стане в Мемфис, където самият Тиамид бил до неотдавна жрец на Изида - преди да бъде отстранен несправедливо от по-малкия си брат. Той и без това смятал да нападне града и да си възвърне жреческия пост.
Но селището е нападнато от разбойници (същите, появили се по-рано при устието на Нил) и Тиамид повежда хората си в битката. Сред тях е и красивия младеж (името му е Теаген), когото Хариклея е представила като свой брат и жрец на Аполон. Преди това изпраща Хариклея заедно с Кнемон в една пещера, служеща за скривалище и съкровищница. Нападателите подпалват тръстиката около острова и колибите, в които живеят хората на Тиамид. Той разбира, че ще загуби битката, връща се в пещерата и, обзет от отчаяние, убива до входа жена, за която мисли, че е Хариклея. После се връща в боя, сражава се и е пленен. Оказва се, че разбойниците изпълняват поръчка от брат му Петосирид (който узурпирал жречеството в Мемфис) да го хванат жив (І).
Теаген и завърналият се по-късно в битката Кнемон оцеляват. Теаген се бои, че Хариклея е загинала в пожара, но Кнемон го уверява, че тя е в безопасност и го завежда при пещерата. Спускайки се в нея, недалеч от входа се натъкват на трупа на жената, убита от Тиамид, която Теаген взима за Хариклея. Той я оплаква безутешно, но скоро след това чува гласа на самата Хариклея; двамата се спускат натам и я откриват. Докато влюбените изнемогват от радост, че са заедно след такива опасности, Кнемон разпознава трупа на жената и разбира, че това е Тисба.
По този повод той продължава прекъснатия от битката разказ. Тисба била харесана от богат навкратийски търговец на има Навзикъл. Нейната приятелка флейтистка й завидяла и съобщила на близките на Деменета за коварството на Тисба, довело до смъртта й. Те завели дело срещу Аристип. Тисба избягала с търговеца и не било възможно да бъде разпитана; а атиняните осъдили Аристип на изгнание и отнемане на имуществото. Затова Кнемон потеглил от Егина за Египет - за да открие навкратийския търговец и Тисба, и да я върне в Атина, да я принуди да свидетелства за случилото се и така да издейства реабилитацията на баща си.
Същото станало ясно и от една табличка, която открили на шията на мъртвата Тисба - тя съдържала писмо до Кнемон с молба да я избави от разбойниците, които я отнели от Навсикъл.
По това време в пещерата нахлул оръженосеца на Тиамид, който се казвал Термутид. Той бил собственик на Тисба, обичал я и я скрил в пещерата преди битката. Той разпознал трупа й и плакал над нея; помислил, че Тегвн и Кнемон са убийците, но те го усмирили, защото били въоръжени, а той - не. Освен това го убедили, че убиецът е Тиамид - това личало и от забития в трупа меч, чиято дръжка принадлежала на Тиамидовия меч.
Погребали Тисба и предложили на Термутид да излезе от пещерата и да разузнае какъв е изходът от битката. Той се съгласил при условие, че някой въоръжен го придружава - и затова Кнемон тръгнал с него. Уговорили се с Теаген и Хариклея да се чакат в крайнилското село Хемис. По пътя Кнемон успял да се отдели от Термутид, а той бил ухапан през нощта от змия и умрял.
Близо до Хемис Кнемон срещнал стар мъж е се заговорили. Старецът го поканил на гости в селото в дома на свой близък. Оказало се, че къщата била на Навзикъл, който отсъствал, защото се опитвал с помощта на персийски войници да открие разбойниците на Тиамид и да си върне Тисба.
Старецът се казвал Каласирид.


ІІІ. Литературни препратки (размисли на автора за жанровете, цитати, намеци, аналогии). Какво да съдържа една гръцка книга от епическо-романен вид


IV. Картината на античния свят в "Етиопска повест"


V. Съвременни учени за "Етиопска повест"

Романът. Любовни и фантастични романи.

І. Любовно-приключенски роман

1. Обща схема на фабулата. Елементи

а. Главните герои са двама. Заради събитията, през които те преминават, се въвеждат нови герои. Те могат да са благоразположени и да оказват помощ, или да създават опасности - или защото са злонамерени, или защото желаят единия герой.
б. Фабулата съдържа перипетия. Перипетията се случва при пътешествие.
Във фабулата влизат: корабокрушение; отвличане (пирати или сухопътни разбойници); заробване (резултат от отвличане, продаване или пленяване); изкушение (ухажване, заплаха, насилие); раздяла на двамата (неизвестност, предполагаема смърт или изневяра);
Накрая се стига до среща на главните герои и щастлив край (брак в безопасност)

2. Варианти на фабулата. Допълнителни елементи

а. Начало на любовта и пътешествието
Героите се влюбват и оженват в началото и потеглят по свое желание на пътешествие ("Аброком и Антия"); или веднага след брака им се случва нещастие, което довежда до раздяла ("Херей и Калироя", "Аполоний"); или се влюбват, но се оженват накрая ("Дафнис и Хлоя"; в "Етиопска повест" и "Аброком и Антия" бягат от уреждан от близките им, но нежелан брак).
Може и да няма пътешествие ("Дафнис и Хлоя").
б. Двойна цел на романа (щастлив брак и откриване на загубени роднини)
Героите са отгледани от същинските си родители ("Аброком и Антия", "Херей и Калироя") или от други семейства ("Дафнис и Хлоя", Хариклея в "Етиопска повест", Тарсия от "Аполоний"). Поради това наред с любовта героите търсят родителите си или загубените си деца.

3. Особености на постройката (композицията)

В "Етиопска повест" редът на повествованието и редът на събитията (според завръзката) не съвпадат. Събитията започват с раждане на бяло момиче в етиопското царско семейство, което поради това е било подхвърлено, отгледано в Делфи, влюбило се в тесалийски младеж (потомък на Ахил), попаднало на премеждия в Египет по времето на персийското управление; благодарение на помощта на един египтянин, жрец на Изида, и на щастливи случайности достига родината си и е разпознато от родителите си, които се съгласяват да се омъжи за любимия.
Повествованието обаче започва на египетския бряг, където героите са се спасили от пленничество при пирати, но веднага след това са пленени от местни разбойници. Техен приятел ги оставя скрити в пещера, отдалечава се и попада на жреца на Изида, от когото изслущва цялата история на момичето, на любовта и премеждията й до момента на срещата му (на приятеля) с нея и годеника й.
По-нататък повествованието съвпада с реда на събитията.


3. Допълнения, разширяващи повествованието по епически образец

а. Вметнати повествования (разкази за премеждията на второстепенни герои)
б. Съдебни процеси
в. Описания и обяснения (на природни явления, произведения на изкуството, обичаи, културни придобивки)


4. Разлики между романа и Новата комедия

а. жанрови
б. обем, брой герои
в. естетическа цел (комизъм, следене на перипетия)
г. съзнание за литературна традиция


ІІ. Фантастично-приключенски роман

1. Фабулата

2. "Истинска история"

3. "Златното магаре"


III. Съвременни учени за романа

Философията. Платон

І. Що е философия

1. Разлика между философията и другите науки и словесни дейности

Философията е разговор и размисъл за неща, които засягат всеки човек. Тя не е математическа наука, защото не работи с числа или предварително дефинирани пространствени представи; не е експериментална, която да установява закономерности в природата, като открива повторения и прилики; не е историческа, която се аргументира чрез свидетелства; не е художествена литература, защото не изобразява. Най-трудно е да бъде различена от реториката. Реториката цели убедителност (въздействие), а философията се интересува от истината.

2. Въпроси на философията

А. Тяло, смърт, любов
а. Що е човекът - по-скоро тяло или по-скоро нещо различно, макар и свързано с тялото?
б. Човекът смъртен ли е изцяло (като тялото) или има нещо, свързано с тялото, което не е смъртно?
в. Любовта към тялото ли е отправена или към онова нещо, което е различно от тялото, макар и свързано с него?

Б. "Човешко", равенство, закон, Бог
а. Дали у хората има нещо общо и съществено ("човешко"), според което те са близки и, взети заедно, са принципно различни от всички други същества? Или напротив - те са само видимо и на думи подобни, но нищо съществено и устойчиво не ги прави близки?
б. Ако "човешкото" съществува, дали то е такова, че хората са по-скоро равни, или е такова, че някои са по-висши, а други - по-низши?
в. Дали човекът е такъв, че би могъл да съобразява действията си по-скоро със закона, отколкото с удоволствието? Ако е така, кое е за предпочитане?
г. Съществува ли Бог, или не? И ако съществува, какво да мислим за Него?

В. Истина, сетива, думи
а. Дали човек би могъл да знае истината за споменатите неща, или би могъл да има най-много несигурно мнение за тях?
б. Ако би могъл, какъв е начинът да се постига истина? Дали това става по-скоро чрез сетивата, или по-скоро чрез мисълта?
в. Ако е възможно чрез мисълта, дали това става по-скоро чрез слово (думи), или по друг начин (числа, въображение)
г. Ако е по-скоро чрез думи, дали има определени закони за размисъл с думи (логика), или не?


ІІ. "Пирът"

1. Пролог. Аполодор говори пред приятели

Аполодор, запитан от приятели, дали може да им предаде разговора, който Сократ, Аристофан, Алкивиад и други са водили преди години за любовта, казва, че е готов. Защото само преди ден някой Главкон (може би това е бил братът на Платон) го попитал дали е присъствал на вечерята у Агатон, когато се провел този разговор. Но Аполодор го уверил, че е твърде млад, за да е бил там; но знае за разговора от един Аристодем, почитател и спътник на Сократ през онези години. Та Аполодор предал на Главкон разказа на Аристодем, докато вървели от Фалерон към Атина. И сега го повтаря пред събеседниците си (някои от които били богати хора и търговци, както се разбира от обръщението му).

2. Подготовка за пира. Сократ и Аристодем отиват у Агатон

Аристодем срещнал Сократ, който бил измит и обут - неща, които рядко му се случвали - и узнал, че отива на гости у Агатон. Тръгнали двамата - посрещнал ги роб и въвел Аристодем; Агатон го посрещнал радушно и се извинил, че пропуснал да го покани; а Сократ останал отвън. Аристодем, комуто измили краката и настанили на едно от леглата, обяснил, че на Сократ често му се случва да внезапно да спира някъде сам и така да си стои - но щял да дойде.
След малко Сократ дошъл, разменили си няколко любезности с Агатон относно това, кой е по-знаещ - всеки твърдял, че другият е по-знаещ - после всички гости вечеряли, помислили дали да пият повече или по-малко и решили да се въздържат от много пиене, защото вчера били прекалили. Отпратили и флейтистката при жените. Сред гостите, които решавали колко да пият, били още Павзаний, Ериксимах, Аристофан и Федър.

3. Речи в прослава на Ерос

а. Федър
Ерос е много стар бог. Той е причина за големи блага. Такова благо за любимеца е влюбеният, както и обратното. Любимецът и влюбеният се стремят да се харесат един на друг и затова избягват срамните дела, а се стараят да извършват красиви – примерно, храбри са в битка. Готови са дори да умрат за любимия – така са направили Алкестида която е умряла вместо съпруга си Адмет, и Ахил, който е отмъстил за влюбения в него Патрокъл.

б. Павзаний
Съществуват две Афродити и следователно два Ероса. Само онзи Ерос, който подбужда към красива любов, е достоен за похвала. Другият, Простолюдният, се проявява в хората с ниска природа, които обичат също и жени (а не само момчета), поставят тялото над душата и в любовта предпочитат да контактуват с по-глупави хора.
Другият, Небесният, е насочен към мъжкия пол, който е по-силен по природа и е надарен с повече ум. Издигнатите хора се насочват към вече пораснали младежи, у които се проявява разумът. Те би следвало да се въздържат от любов както към деца, така и към свободни жени. Някои от тези неща трябва да се уредят дори с писан закон, защото са важни за държавата.
В други държави тези отношения са уредени по друг начин – някъде тази любов е допустима и не се нуждае от много думи, както в Спарта; другаде пък е направо забранена, заедно с интереса към спорта и към знанието. Защото тези неща – любовта към младежи, спортът, знанието - създават приятели и свободолюбиви хора, а тези държави – варварски или гръцки, но повлияни от варварите – са тиранични.
Тук при нас, в Атина, е по-добре – намираме за прекрасно както някой да обича, така и да е приятел на влюбен. Но пък понякога родителите определят на децата си надзорник, който не им позволява да общуват с ухажорите си. Това обаче не е отрицание на тази любов, а е мярка срещу порочните (от простолюдието) влюбени.
Влюбеният се познава по това, че е готов да извърши всичко за обичания и понякога заприличва на роб. Но това е доброволно и непозорно робство, защото то има за цел добродетелта. А да се стремиш към добродетел дори с такива средства не е грозно; и в тези отношения няма ласкателство. Желанието да стане достоен човек е единственото похвално основание за любимеца да бъде благосклонен към влюбения. И така, Еросът, който свързва такива хора и по такъв начин е извънредно ценен и за държавата, и за отделните лица.

в.Ериксимах
Медицината е наука за любовта и за съгласието между противоположните (неподобните) елементи в тялото на човека. Тя е част от една по-обща наука, кото се занимава с доброто съчетание на елементите в природата. Тази наука се проявява и в правенето на музика. Защото Небесният Ерос, за който говореше Павзаний, действа не само между хората но и навсякъде по света и навсякъде и причина за съгласие и носи блага.
В любовта този Ерос помага на порядъчните хора да станат още по-порядъчни; а другият, Простолюдният, е само за удоволствието; ние можем да си служим и с него, но трябва да сме предпазливи, за да не стигнем до разпуснатост.
Добрите сезони и плодородието идват от единия Ерос, а бедствията и болестите – от другия; това са явления, за които ни осведомява астрономията, която също е наука за Еросите – познава и предсказва добрите и лошите отношения между небесните тела.
Мантиката (гадателството) пък е наука за отношенията ни с боговете. Според нея всяко неблагочестие се явява, когато човек се отдаде на порочния Ерос. Тя също наблюдава любовта и така поддържа приятелството между богове и хора – защото вижда кои прояви на любовта са свързани с божествения закон и кои му противоречат.

г. Аристофан

д. Агатон

4. Реч на Сократ

5. Поява на Алкивиад. Спомените на Алкивиад

6. Краят на пира


ІІІ. Философията на Платон


IV. Преди и след Платон


V.Елинистическата философия. Висшето образование през античността


VI. Съвременни учени за Платон

2. "Пирът"

The speakers of the first group (Phaedrus, Pausanias, Eryximachus) draw a fundamental distinction between a good and a bad variety of love, while those of the second group do not. This development comes to a head with Diotima's teaching that love in any of its manifestations is directed towards good.
Pausanias draw the obvious contrast with lovers who are more concerned with the body than the soul, and who therefore do not take virtue into account. Phaedrus does not; but the contrast is implicit in his claim to know of no greater good for a young boy than a "decent" or "worthy" lover.
Aristophanes announces a break with Pausanias and Еryximachus's scheme of things… The break is to see love not sundered into good and bad, but as a single aspiration, common to all and directed (despite differences of sexual orientation) at the same generic object - wholeness…
Agathon failed to see that love's nature is to seek the good, rather than to possess it; but it turns out, that he was not wrong to claim that love is praiseworthy in its very nature; for to seek the good is praiseworthy. And this is to reinstate the message of Aristophanes'tale: that love is above all a search for what has been lost.

Diotima returns to the topic of specific love. Specific love is in fact not, as Socrates (and Agathon) suppose, love of the beautiful, but rather "of begetting and giving birth in the beautiful". In the specific case beauty takes the role of midwife to generation, prompting those fertile in body, both animal and human, to engender offspring who can renew their line and (for humans) keep their name alive, while those men who are more fertile in soul than body will be inspired by a boy who combines bodily beauty and beauty of character to give birth to fine discourse about civic virtue with a view to his education. At the level of Lesser Mysteries she describes the ultimate good - the goal of generic love, toward which all human actions are directed - as "immortal virtue and the glorious fame that follows". The "love of honor" is the highest human aspiration here. But when introducing the topic of generic love, Diotima has prepared us to accept the "love of wisdom" as one of its manifestations; and in the Greater Mysteries it will be philosophy that leads us to the ultimate goal.
The philosophic initiate begins, then, at level lower than that attained by the honor lover in the Lesser Mysteries (whom he will overtake in due course). His starting point is higher than the level of the fertile merely in body, however; for their love engenders human offspring, whereas his produces discourse… We next find him having come to prize beauty of soul over beauty of body. We are not told how he made the transition, but only that these are stages along the way that he "must" visit if he is to achieve the highest goal… Compelled, in his role as mentor, to consider beauty of activities and laws, he comes to a conclusion about it that is independent of his educative purpose (just as he spent more thought on bodily beauty in general than was necessary for the purpose of seduction). The lover will think the beauty of bodies a thing of no importance...
At the next stage of his development, accordingly, he is not attached to an individual, but is attracted rather by the beauty of knowledge in its various forms, which causes him to give birth once again to beautiful discourse - now the discourse of philosophy.

His (of Alcibiades) is the version on a heroic scale of the danger that Apollodorus, hawking memberships to the Socratic fan club, had illustrated in the prologue on the level of farce: Instead of loving wisdom he falls in love with the wisdom lover - exactly the danger that Diotima attempts to exclude from her ladder of love by banishing individual from the centre of attention when the rung of philosophy has been reached.

G.R.F. Ferrari


3. Философията на Платон

The important things we know for sure about the author of the works collected under the name 'Plato' are roughly these: that he was born in the early 420s BC to a wealthy father by the name of Ariston (his mother's name is in some doubt); that he had a close relationship, at least on a intellectual level, with Socrates; that he spent the larger part of his life in Athens, without interference from the authoritites, despite the profoundly anti-democratic nature of his extensive political writings; that he founded a philosophical 'school', the Academy, which was to survive as an institution for research and reflection, and for teching; that from 367 until his death, he had Aristotle with him in the Academy; and that he died in 347.
However elusive Plato may be, and have been, from a biographer's point of view, there is no doubting the difference he made, as a single individual, to the history of philosophy. Even Stoicism, the great rival of Platonism in the early days of both, can be detected rifling Platonic dialogues to provide material for its own systematic constructions.

Christopher Rowe

4. Преди и след Платон

Who were these men whom we still, even today, refer to as 'the Sophists'?
The meaning of the term 'Sophist' was in principle relatively wide. It could be applied to anyone thoroughly qualified to exercise his profession, be he a diviner or a poet. In this sense, the term was sometimes applied to men such as Plato or Socrates. But it soon came to denote in particular the group of men who are the subject of this book and it remained associated with the kind of teaching that they provided. It was a result of the reactions provoked by this teaching that the word, as used by Plato and Aristotle, acquired the derogatory undertones that it still has today.
Much later on, notwithstanding, a group of teachers keen to draw inspiration from their example also adopted their name: this was the 'Second Sophistic', under the Roman Empire…

They emerged in many different parts of Greece at about the same time; and they all taught for a while in Athens. It is in Athens, only, that we come across them and learn of them.
The greatest of them were Protagoras, who came from Abdera, in northern Greece, on the borders of Thrace; Gorgias, who was from Sicily; Prodicus, from the small island of Ceos; Hippias from Elis, in the Peloponnese; and Thrasymachus, from Chalcedon, in Asia Minor. Others are known just as names and hardly count. Among all these foreigners there were only two men who were natives of Athens, Antiphon and Critias, and neither - certainly not Critias - appears to have been a professional itinerant teacher. There were certainly other Sophists such as the two brothers Euthydemus and Dionysodorus, whom Plato brings to life in his very comical dialogue named after the former…
The only Sophists we really know anything about are the ones in that first group, whose teaching and writing, quite apart from their performance as professionals, made them figure-heads.

Jacqueline de Romilly

By far the greater part of the first book of the Republic is devoted to expounding and critisizing the views of the sophist Trasymachus... It has never been doubted, that the opening statement by Trasymachus represents the position actually held by him as a historical person...
When he first enters the discussion Thrasymachus says that Justice is the interest of the stronger and superior... Forced to choose between two positions, that justice consists in obeying the laws, and that justice consists in seeking the interest of the rulers, Thrasymachus refuses to accept the first...and argues that true rulers never make mistakes as to their interests, even though actual rulers do on occasion make mistakes as to their own interests...
This leads on to Thrasymachus' long speech in which he provides the second and the more extended statement of his position. He now states that justice consists in pursuing another's good... Injustice on the other hand consists in seeking one's own good, and so for the ruler the interest of the stronger who is himself, and for the ruled the interest of the weaker, who are themselves, namely the ruled...
Thrasymachus claims two things... First the just ruled are foolish in seeking the interest of the ruler and the just ruler is foolish in seeking the interest of the ruled. A sensible and wise man seeks only his own interest... Secondly it is injustice which is the true virtue for man since it is by pursuing injustice that men achieve arete and so eudaimonia, since it is by this path alone that they fulfil their needs...
Thrasymachus has raised the question why should I restrict the pursuit of my own interests for the sake of others, and, ever since, this has been one of the central questions in ethics... Plato... proceeds by an analysis of the structure and functioning of the individual human soul, to argue that the source of what is right is indeed not a heteronomous prescription, but autonomous because it is a prescription arising from within our own natures.

Gеorge B. Kerferd


Библиография:

Christopher Rowe. Plato. In: David Sedley ed. The Cambridge Companion to Greek and Roman Philosophy. Cambridge UP 2003-2004.

G.R.F. Ferrari. Platonic Love. In: Richard Kraut ed. The Cambridge Companion to Plato. Cambridge UP, 1992-2005

Jacqueline de Romilly. The Great Sophists in Periclean Athens. Translated by Janet Lloyd. Clarendon Press, Oxford, 1992-2002.

G.B. Kerferd. The nomos-physis controversy. In: G.B. Kerferd. The Sophistic Movement. Cambridge UP, 1981-1999.

Елий Аристид. Към Рим, 37-47

І. Съдържание на откъса

Управляваните могат без страх да възбудят съдебно дело срещу управляващите, ако това е необходимо; така че, както изглежда, те биват управлявани от тях дотолкова, доколкото това им харесва. Нима това не надминава всяка демокрация? Защото в полисните демокрации, след като съдът веднъж е взел решение, подсъдимият вече не може да се обърне към други съдии. Тук обаче има един върховен съдия, комуто никога нищо справедливо не убягва - и, както е казал Хезиод за Зевс, лесно дарява със сила и силния лесно сразява. Благодарение на него днес има равенство между силния и слабия, богатия и бедния, прославения и неизвестния, благородния и онзи с нисък произход - защото пред справедливостта му всички те са равни (37-39).
Сега ще премина и към стореното от гърците, макар да се боя, да не би някой да сметне, че говоря за дреболии; но пък е смешно да се удивлявам, че никой няма дела, сравними с вашите, а същевременно да чакам да направя сравнение тогава, когато открия нещо равностойно. Нали ако имаше дела, равни на вашите, то и те самите (вашите) не биха били така смайващи? (40)
Впрочем зная, че постиженията на гърците, що се отнася до размерите на империята им и грандиозността на извършеното, са още по-незначителни от тези на персите; но пък е необикновено това, което постигнахте вие - да надминете варварите по богатство и сила, а гърците - по мъдрост и въздържание.
Атиняните и лакедемонците направиха всичко, за да постигнат власт: и стигнаха дотам, да плават по море, да управляват Цикладите, да притежават територии из Тракия, да владеят Термопилите, Хелеспонта, Корифасион. И все пак това е същото, като да си се сдобил с нокти, рога, уши или други краища от някое тяло, и да мислиш, че го притежаваш цялото. Така и те, когато си въобразяваха, че имат хегемония, в действителност имаха само пристанища, издатини на сушата към морето, островчета; те сънуваха, че имат хегемония, но я нямаха (41-43).
Те редуваха сякаш по жребий да бъдат предстоятели на гърците, но не успяваха да задържат тази позиция дори за едно поколение. Така се бореха за хегемонията, сякаш оспорваха помежду си правото да бъдат мразени от всички останали. И така, най-напред един лакедемонски лидер се отнесе с гърците толкова зле, че всички пожелаха да потърсят друг водач. Присъединиха се към атиняните; но скоро съжалиха за това, тъй като не можеха да понасят нито прекомерните вноски в общия отбранителен фонд, нито кражбите, които някои атиняни извършваха при събирането му. Трябваше всяка година да се явяват в Атина за отчет, да приемат в града си клерухи и всякакви събирачи на пари; нямаха свобода дори в собствените си акрополи; бяха в ръцете на атинските демагози, недависимо как онези се отнасяха към тях; трябваше да участват във военни кампании дори по време на празници; с една дума, получаваха от това покровителство твърде малко, за да си струва да търпят всичко това (44-46).
Така че повечето от тях се обърнаха към лакедемонците по същия начин, по който преди това бяха избягали от тях, за да отидат при атиняните; и пак по същия начин бяха измамени. Защото те (лакедемонците) първо обявиха, че ще воюват срещу атиняните за свободата на всички гърци, и така привлякоха мнозина на своя страна; но след като разрушиха стените им и добиха власт да правят, каквото пожелаят, ги надминаха в своеволието - защото поставиха във всички гръцки полиси тирании, които за благозвучие нарекоха декархии (47).


ІІ. Хегемониите на Атина и Спарта (V-IV в. пр. Хр.)

1. Полибий за Атина

We must hold very much the same opinion about the Athenian constitution. For Athens also, though she perhaps enjoyed more frequent periods of success, after her most glorious one of all which was coeval with the excellent administration of Themistocles, rapidly experienced a complete reverse of fortune owing to the inconstancy of her nature. For the Athenian populace always more or less resembles a ship without a commander. In such a ship when fear of the billows or the danger of a storm induces the mariners to be sensible and attend to the orders of the skipper, they do their duty admirably. But when they grow over-confident and begin to entertain contempt for their superiors and to quarrel with each other, as they are no longer all of the same way of thinking, then with some of them determined to continue the voyage, and others putting pressure on the skipper to anchor, with some letting out the sheets and others preventing them and ordering the sails to be taken it, not only does the spectacle strike anyone who watches it as disgraceful owing to their disagreement and contention, but the position of affairs is a source of actual danger to the rest of those on board; so that often after escaping from the perils of the widest seas and fiercest storms they are shipwrecked in harbour and when close to the shore. This is what has more than once befallen the Athenian state. After having averted the greatest and most terrible dangers owing to the high qualities of the people and their leaders, it has come to grief at times by sheer heedlessness and unreasonableness in seasons of unclouded tranquillity. Therefore I need say no more about this constitution or that of Thebes, states in which everything is managed by the uncurbed impulse of a mob in the one case exceptionally headstrong and ill-tempered and in the other brought up in an atmosphere of violence and passion (VI, 44).


IІІ. Съвременни учени за хегемониите на Атина и Спарта


Библиография:

"Всеобща история" на Полибий се цитира в английски превод според:
Loeb Classical Library, 6 volumes, Greek texts and facing English translation: Harvard University Press, 1922-1927. Transl. by W. R. Paton.
http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Polybius/home.html

Лукиан. Истинска история.

І. Фабула на романа

1. Увод

Както спортистите почиват от състезанията, така и ерудитите трябва да си позволяват отдих от четенето и писането на сериозни книги. Това е и задачата на тази книга, писана на шега. Тя съдържа намеци за невероятни разкази, писани с претенция за истинност. Но тук авторът заявява, че всичко, което разказва, е измислено от начало до край (1-4).

2. Пътешествие до луната

Лукиан потегля с кораб и 50 моряци към западния Океан. След буря, продължила 80 дни, достига остров, където преди него са били Херакъл и Дионис. На острова тече река от вино; рибите в нея имат вкус на вино. Попадат на жени, подобни на лози, които съблазняват няколко моряци; моряците се срастват с тях и остават на острова (5-8).
Силен вятър ги издига на 600 км (3000 стадия) над земята. Попадат на луната, която е обитаема и управлявана от цар - Ендимион. Той е във война с владетеля на слънцето Фаетон заради спор около колонизацията на Венера. Във войската му влизат странни същества - бълхострелци, ветробегачи, жълъдоврабчета, паяци, големи като Цикладските острови. На брой бойците му са близо 60 милиона. Армията на Фаетон е подобна и битката е толкова кръвопролитна, че облаците се боядисват в червено и на земята вали кървав дъжд. В началото лунната войска има надмощие, но накрая Фаетон побеждава. Сключва се мирен договор и се взима решение за изпращане на обща колония на Венера (9-20).
Описание на лунните жители - те са само от един пол (мъжки). Ендимион бил толкова благодарен на Лукиан за помощта във войната, че му предложил ръката на сина си; но Лукиан отказал. Описание на лунните жители - забременяват в прасеца, някои порастват от посадени тестиси; пият сгъстен и изстискан въздух, очите им могат да се вадят и слагат, при смъртта си се разпръскват като дим. Имат огледало, през което виждат неща на голямо разстояние и с подробности - включително и на Земята.
След тези събития групата на Лукиан се завръща обратно, като минава през два града, разположени преди Земята - единият от тях е птичият град на Аристофан. Накрая, за голяма радост на екипажа, достигат водната повърхност (21-30).

3. Във вътрешността на кита

Поглъща ги кит. Оказва се, че във вътрешността му има цял остров с 50 км (250 стадия) обиколка. Откриват светилище на Посейдон и извор с прясна вода, а близо до него - малка къща, в която живеят възрастен човек и синът му. Те били от Кипър и пътували за Италия, когато буря ги завлякла на мястото, където били погълнати. Островът бил обитаван и от други същества (тритонокозли...) и старецът им бил подчинен и плащал данък. Лукиан го посъветвал да се освободи от тях и му предложил помощта си; избухнала кратка война, която Лукиан спечелил (31-39).
През устата на кита се виждало какво става отвън. Лукиан и другарите му наблюдавали цяла морска битка - гигантски мъже (100 м. високи) били насядали на подвижни острови, гребяли с кипариси и се замервали със стриди - големи като каруци. Много острови били потопени (40-42).

4. Островът на блажените

Опитват се да избягат от кита, като го прокопаят - но след 5 дни копаене се отказват. Запалват гората на острова и подпират челюстите му с дървета. След няколко дни китът умира изгаряне на вътрешностите, а те успяват да излязат.
Морето замръзва и се налага да копаят леда, за да измъкват риби за храна. След това попадат на море от мляко и остров от сирене. Виждат същества, които тичат по водата с корковите си крака (ІІ, 1-4).
Достигат остров, от който се носи благоухание. Това е Островът на блажените, където Радамант решава съдебни спорове между героите. Климатът е приятен, няма нощ, навсякъде растат вкусни плодове; хлябът никне готов, направо върху житните класове. Лукиан вижда множество прочути хора; разговаря с Омир. Някои отсъстват - Платон не е там, защото живее в собствения си идеален град. Провежда се поетическо състезание, спечелено от Хезиод.
Налага им се до водят война с осъдените мъртъвци, избягали от острова на наказанията. Битката е спечелена, главно благодарение на Ахил; а Омир създава поема. След това Кинир (синът на възрастния човек от вътрешността на кита) се влюбва в Елена и една нощ двамата избягват. Но героите помагат на Менелай да ги залови; а после ги изпращат на Острова на осъдените.
Лукиан потегля, след като е получил от Раадамант пророчество за останалия път. Одисей му предава писмо за Калипсо (тайно от Пенелопа)(ІІ, 5-29).

5. Последни приключения

Посещават Острова на осъдените, където се чуват вопли от изтезания. На входа виждат Тимон Атински; става ясно, че сред осъдените са и някои лоши историци като Херодот.
После попадат на острова на сънищата, където самите сънища са видими; остават 30 дни. Пристигат на Огигия при Калипсо и Лукиан й предава писмото от Одисей. Срещат тиквопирати, стрелящи със семки, а после и гигантската птица алкион, чието гнездо е с обиколка 12 км. Минават през гориста местност, където дърветата са толкова гъсти, че корабът се движи по равнината, образувана от върховете им. Стигат дo пропаст в морето, дълбока 200 км, и я преминават по мост (от вода). Минават през остров, чийто обитатели имат бичи глави и виждат мъже-кораби, които плават по гръб и използват члена си като мачта за платно. Слизат на остров, където жените имат магарешки крака и се хранят с трупове на пътешественици, но се спасяват. Накрая достигат до суша - изглежда, че това е голям континент на срещуположната част на Земята (ІІ, 30-47)


ІІ. Новото в "Истинска история"


ІІІ. Съвременни учени за Лукиан и "Истинска история"


Библиография: