Ако има полза от издаването на тази книга, тя, струва ми се, би могла да се потърси на две места.
Най-напред в това, че може да послужи като наръчник (помагало) за интересуващите се от класическата гръцка трагедия. По разни причини такава книга на български досега не е била издавана, това е първият опит. Направил съм възможното да посоча първоизточниците на известните факти за тази епоха на трагедията; която епоха е, разбира се, най-важната, тъй като става дума за възникването на този вид изкуство и за произведения, които са останали образцови и досега.
На второ място, направен е
опит (разбира се, далеч не за пръв път) да се проясни значението на
думата „трагедия“ – както като литературно-театрален вид, така и като човешко
преживяване и състояние. Стига се до извода, че класическата трагедия се
различава съществено от тази в християнския свят. Като за пример на
драматическо произведение, представящо трагедията от „нашата ера“, съм избрал
Гьотевия „Фауст“.
Съществено за гръцката трагедия е, че там
човек може да пострада – това ще рече, да понесе пълно и необратимо нещастие –
без да има вина. Причината за бедата му е просто това, че е смъртен и
изменчив, и че боговете могат да се отнесат с него както желаят; могат да го
изоставят и да го погубят. Това е свят на божествен произвол.
В християнският свят обаче не съществува
произвол, нито съдбовна случайност - тъй като Бог е благ, желае и промисля спасението
на всеки човек. Поради това когато някой пострада тежко, това е непременно по
негова вина; както е по вина на човека и самото обстоятелство, че е изменяем,
страдащ и смъртен „по природа“.
От човека се очаква да разбере това - че
страда по своя вина; в това е надеждата за него. Защото истинното разкаяние за
вината означава примирение с Бога и спасение. При това положение трагедия не
може да има – нито в античен смисъл, нито в друг.
Ако обаче отрече вината си, той ще се отрече и от Бога, тъй като ще го провъзгласи за несправедлив или безразличен, какъвто Бог не е. Това състояние – да страдаш, смятайки, че си невинен – на пръв поглед е същото, като онова на античния герой; но в действителност не е, защото Бог е друг и защото вина има.
Така че разликата се състои в това, коя е причината за нещастието. В античния свят причината са боговете и „редът“; а в християнския – човекът.
...
Що се отнася до темата за катарсиса на
зрителя, той, както ми се струва, стои така. Първо трябва да се различи въпроса
1) дали има (мислимо
ли е) изобщо „очистване“ след преживяването на случилото се с героите на
сцената
от този,
2) какво може би е мислел Аристотел за това – тъй като понятието за катарсиса като смисъл на трагическото представление (изобразяване) е въведено от него.
Бих казал най-напред, че такова очистване е мислимо и представимо. Става дума за доведеното до зрителя убеждение, че човешкото щастие е преходно и краткотрайно; и следователно, че човек не може да се надява да живее подобно на бог. Такъв е вечният битиен ред. Това убеждение донася успокоение и така човек се освобождава от мъчителни чувства, каквито са жалостта и страхът.
Не зная дали Аристотел би се изразил точно така (не разполагаме с негово разяснение на „катарсиса“), но предполагам, че е мислел нещо подобно.
...
По въпроса защо изобщо на празник се представят скръбни истории.
Твърдя, че пролетния празник в чест на Дионис е време, отредено за тъгуване. То е тъгуване най-общо за това, че животът (земното съществуване) е преходен. Това, че редът е такъв, не означава, че за някои неща в този ред не може да се скърби.
Но, от друга страна, той е и за веселие.
Веселието идва от това, че макар и преходен (включваш своето отрицание,
гибелта) животът винаги се въозбновява.
Затова на Дионисовия празник се представят
комедии; а и самите трагици са поставяли в края на трилогиите комически пиеси.
С това се е показвало, че преживяната скръб трябва да отстъпи място на радостта
и смеха.
