Легенди за предомировата поезия

Орфей

- Свидетелства[1]

Ибик (фр...), Пиндар (П. IV), Херодот (II, 53), Еврипид („Алкестида“, „Иполит“, „Циклоп“), Аристофан („Птиците“ 602-702), Платон („Закони“ 669 d, 782 с, „Държавата“ 364 с, „Протагор“ 316 d, „Кратил“ 492 b, „Пирът“ 179 d), Изократ („Бусирис“), Теофраст („Суеверният“),  Аполоний Родоски (I, 53)

Берлински папирус, папирус от Дервени

Овидий, „Метаморфози“[2]

Х:

Киконски предели; родопският певец; слиза до Стикс за Евридика; по обратния път се обръща – тя си отива. Лодкраят отказва да го преведе обратно; скрива се в Родопите и Хемус; потъва в мълчание.

XI:

Вакхически вопъл; разкъсват омагьосани животни; хвърлят тирсове; разкъсват Орфей, хвърлят главата му в Хебър; стига до Метимна на Лесбос.

Други легендарни предомирови поети. Свидетелства

- Евмолп

Павзаний (II, 14, 3), Аполодор (II, 5, 12)

- Лин

Павзаний (IX, 29), „Илиада“ (XVIII, 570)

- Тамирис

Платон („Закони“ 829)

- Амфион

Аполодор (III, 5, 5)

- Музей

Павзаний (X, 7, 2), Платон („Държавата“ 364 с, „Ион“ 536)

---

[1] За свидетелствата: Б. Богданов. „Орфей и древната митология на Балканите“. УИ, 1991; М. Йорданова-Алексиева. „Елински орфически свидетелства“. „ЛИК“, 2004.

[2] Овидий. „Метаморфози“. „НК“, 1974 и 1981. Превод Г. Батаклиев.

За Омир

1.      Омир е пръв

Преподаването на старогръцката литература, а и изобщо на историята (държавна и културна) на старите гърци почти винаги е започвало с Омировия епос. Същото се отнася и за преподаването на “европейските” литература и история.

Все пак трябва да се отбележи, че поне до средата на ХІХ в. историците на тази литература говорят за “предомиров период” и вярват в съществуването на поети - преди всичко - траки, чиито произведения били изгубени още преди Аристотел.

            (Примерно Шьол (Fr. Schoell. Histoire abregee de literature grecque. Paris, 1813) казва, че “Тракия и северната част на Гърция са били люлката на гръцките Музи... накратко, първата гръцка цивилизация идва от север, и оттам произлизат Лин, Евмолп, Орфей и Музей”; и посочва някои произведения или заглавия на произведения, които са им били приписвани)

“Епос” е дума, сродна на глагола eipein (говоря, казвам) и има основно значение “дума, реч, словесно изложение”. Думата е послужила за означение на поемите в хекзаметър (независимо дали са художествени произведения или не (“Поетика”, гл. І, 1447 b) и поради голямата им популярност другите й значения са отстъпили. Аристотел забелязва, че поетическите и непоетическите произведения не би трябвало да се наричат с една и съща дума, само зарада това, че са съчинени в един и същ размер.

(Говори се предомирови “бардове” – Орфей, Лин, Памф, Музей, Евмолп, Тамирис. Приписват им се някои произведения, които несъмнено са много по-късни (апокрифи). Традицията сочи към Тракия и Пиерия (известна като родно място на Музите). Някои били от Делос и Крит – Олен, Фебамон, Хризотемида. Може би източникът е Ликия – A. and M. Croiset.  An Abridged History of Greek Literature. 1904, с. 6-7)

2. Датировката

Няма оцелял автор от класическата епоха, който да казва нещо определено за произведение или автор, по-ранни от Омир и неговите поеми.

Херодот казва, че представата на гърците за техните божества е оформена от съчиненията на Омир и Хезиод. Според него (ІІ, 53) те са живели „400 години преди нас”. Значи ги поставя в средата на ІХ в.

Откъде произхожда всеки един от боговете, дали наистина всички богове ги е имало винаги, както са на вид – това доскоро, така да се каже до вчера, не знаели. Да вземем Хезиод и Омир – по възраст са по-стари от мене с четиристотин години, не повече. А те са създали за елините произхода на боговете; те са дали прозвища на боговете, разпределили са им почестите, коието следвало да им се отдават, и изкуствата, които трябвало да владеят; означили са лицата им. Поетите, за които се разказва, че са живели преди, по мое мнение са живели по-късно. Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010.

Аристотел - който е един от най-важните ни източници, тъй като специално е проучвал историята на литературата - никъде не споменава имена на поети, които, по негово мнение, биха могли да са по-ранни от Омир. Примерно, относно комическите поетически произведения той казва така:

Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина (гл. 4, 1448 b, прев Ал. Ничев – преводите от „Поетика“ нататък също са негови).

Както се вижда от цитираното място, той е уверен, че поезия е имало още в най-древни времена, далеч преди Омир; но че Омир надминава всички и той е създал някои от съществените й форми. Поемите му са послужили като образец за драматическата поезия, за естетическите идеи „трагично” и „комично”, за единство на произведението въз основа на фабулата.

Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове (той единствен създал не само хубави, но  и драматически изображения), пръв показал и чертите на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното: защото “Маргит” се отнася към комедията така, както “Илиада” и “Одисея” – към трагедията (гл. 4, 1448 b).

Нищо в произведенията на останалите класически автори не противоречи на твърдението, че Омир е най-древният познат поет (може би Хезиод е бил негов съвременник). Йосиф Флавий, който е работил в Рим през І в. сл. Хр. и също е имал достъп до цялата класическа литература, твърди, че гърците не могат да посочат сред своите автори никой, който да е по-древен от Омир.

Въобще при гърците не се намира нито едно писмено съчинение, което да е признато за по-старо от поезията на Омир; а той, изглежда, е живял по-късно от Троянската война („Против Апион” І, 2).

Първият известен на нас автор, който споменава името му, е Калин от Ефес, чийто разцвет е вероятно към 700 г.

За тази война също е написана епическа поема, наречена „Тиваида”. Тази поема се споменава от Калин, който твърди, че авторът й бил Омир и много достоверни източници са съгласни с преценката му. С изключение на Илиада и Одисея аз поставям „Тиваида” по-високо от всяка друга поема (Павзаний, ІХ, 9, 5, прев В. Русинов).  

В “Химн към Аполон” се говори за “слепия поет, който живее на Хиос”, който химн Тукидид цитира и смята за Омиров.

Омир дава най-ясни указания, че това е било тъкмо така, в следните стихове, които се намират в химна в чест на Аполон... Кой от певците, девойки, които са идвали тука, най ви е скъп и приятен? Най-много кой ви харесва? Тъй отвърнете тогава – бъдете любезни към мене: “Скъп ни е слепият мъж – той живее в скалистия Хиос; всичките негови песни навек са заслужили слава” (Тукидид ІІІ, 104, прев М. Мирчев; Химн към Аполон 168-172, прев Р. Константинова) 

За датировката на Омир през античността е имало разногласия, а през по-късните векове те просто се съобщават. Ето какво се казва в енциклопедията “Суда” (Х в.):

...и е роден 57 години преди провеждането на първите Олимпийски игри. Порфирий във “Философска история” казва: “преди 132”. А тези олимпийски игри са били проведени 407 години след превземането на Троя. Някои твърдят, че Омир се родил само 160 години след превземането на Троя; а споменатият Порфирий казва: “след 275”. 

Първите Олимпийски игри са датирани по нашето летоброене в 776 пр. Хр. Превземането на Троя би трябвало да бъде през 1183 (776+407). Така че според автора на статията Омир е роден през 833 пр. Хр.; според Порфирий – 908; а според “другите” – 1023.

Сега Омир се датира най-общо в VІІІ в. пр. Хр.   

3.      Биографии

Оцелели са няколко биографии на Омир. Времето на написването и авторите им са неизвестни.

Осем такива са издадени от A Westermann (Braunschweig, 1845). Една  се приписва на Херодот, а други две – на Плутарх. Според Croiset “те всички са от епохата на Империята” (с. 10)

Ето какво се казва в тази, която се е приписвала на Херодот (преразказвам):

             „.В Куме, в Еолия, се събирали гърци от различни народности (pantodapa ethnea hellenika). Сред тях имало един небогат човек  на име Меланоп. Той се оженил; и му се родила дъщеря, която нарекли Кретеида.  Кретеида заживяла при един познат на мъжа си, на име Исмений.

             И там, близо до една река на име Мелес, тя родила детето си – това бил Омир. Родил се зрящ, а не сляп. Майка му го нарекла Мелесиген, по името на реката (1-3). Скоро след това тя напуснала Исмений и заживяла сама, като работела различни неща, за да издържа себе си и детето. Веднъж станала предачка при някой си Фемий, който учел децата в Смирна на “grammata kai ten allen mousiken”. Фемий харесал жената, и я убедил да се омъжи за него, като обещал да осинови детето и да го образова (4). Мелесиген се оказал способно дете; докато пораснал, той овладял всичко, което Фемий преподавал.

             След време Фемий починал, а след него и Кретеида. Омир (тук авторът все още го нарича Мелесиген) спечелил уважението на съгражданите си като учител.  Започнали да го посещават и някои чужденци, които идвали в Смирна за търговия.

          Сред тях бил и някой си Ментес от областта около остров Левкада.  Той бил образован човек (pepaideumenos, polyistor). Предложил на Мелесиген да пътешества с него. Така Мелесиген изоставил учителстването и тръгнал с кораба на Ментес; и където пристигнели, се интересувал да научи за мястото и хората (dieorato kai historeon epunthaneto) (5-6). И си записвал узнатото (mnemosyna grafesthai).

          На връщане от Иберия и Тирения пристигнали в Итака. Там Омир почувствал, че започва да губи зрението си. И Ментес, който трябвало да отпътува за Левкада, го оставил при един свой приятел итакиец на име Ментор. Той се грижил добре за него, лекувал го; а през това време Омир разпитвал за Одисей.

          Итакийците казват, че тогава ослепял, а пък аз (казва “Херодот”) мисля, че това се случило когато вече бил в Колофон (“а и колофонците казват така”), където пристигнал след време заедно с Ментес (7-8).

          След като прекарал известно време в Колофон се завърнал (вече напълно ослепял) в Смирна и там започнал да съчинява поемите си. След време - поради бедност - решил да напусне Смирна и да иде в Куме. По пътя минал през градчето Неон тейхос и спрял при един обущар на име Тихий, който го съжалил заради слепотата му, а и харесал стиховете му. Така заживял в обущарницата. Там създал поемата за похода на Амфиарай срещу Тива и химните за боговете. “И чак до мое време неотейхийците показваха мястото, където някога седял и рецитирал стиховете си...” (9-10). После се отправил към Куме, като по пътя, по молба на роднини на фригийския цар Мидас, съчинил епиграма за него - която и била написана върху надгробния паметник на царя.

         В Куме рецитирал стиховете си по местата, където се събирали старите мъже (leschai), и станал толкова популярен, че някои предложили да му се гласува издръжка. В градския съвет (boule) се провело обсъждане и някой от съветниците се възпротивил, като казал, че ако започнат да хранят и слепците (homeroi) скоро в държавата щяла се събере голяма и безполезна тълпа. Защото кумейците наричали слепите (typhloi) с думата homeroi. И оттам му останало името Омир (11-13). Накрая и архонтът се изказал против; и решили да не дават издръжка. 

        Тогава Омир напуснал Куме и отишъл във Фокея. Там имало един учител на име Тесторид. Той предложил на Омир да го издържа, а той пък да запишел дотогавашните си стихове; и тези, които щял съчини по-нататък, да ги припишел на Тесторид. Омир се съгласил. Там съчинил “малката Илиада” и “Фокаида”. Тогава Тесторид напуснал Фокея с намерение да си присвои тези поеми; и отишъл в Хиос, където станал учител и представял стиховете на Омир за свои. И имал успех.

        След време някои хиосци пристигнали във Фокея и разказали за това на Омир. Тогава той решил да отиде и да изобличи Тесторид. И тъй като не намерил веднага кораб за Хиос, тръгнал към Еритрея. Там попаднал на едни рибари. Те първо не се съгласили да го вземат със себе си, но после, след като насрещен вятър ги върнал обратно на брега, се разкаяли и го закарали до острова.

         Там  Омир прекарал нощта на крайбрежието; а на следващия ден, вървейки, наближил едно село. Там попаднал на един козар-роб на име Главк, който го поканил да сподели трапезата му; а Омир му разказал приключенията си (14-22). На другия ден Главк оставил Омир при козите и отишъл да разкаже за него на господаря си. Господарят първо не повярвал, но след като Омир бил доведен, го харесал и му предложил да остане и да учи децата му.

         Там Омир съчинил “Батрахомиомахията” и останалите си шеговити поеми (изреждат се няколко заглавия, но без “Маргит”). И се прочул из целия Хиос; а Тесторид напуснал острова (23-24).

         После Омир отишъл в главния град и станал учител. Придобил почитатели, спечелил пари, оженил се и му се родили две дъщери. И там чрез поезията си прославил своите благодетели. Внесъл в “Одисея” името на Ментор - който се грижил да излекува очите му. Там споменал и съпруга на майка си, учителя Фемий.И още – Ментес и Тихий (25-26).

         И като забелязал, че за Аргос се говори много, а за Атина – по-малко, включил в поемите си някои стихове в похвала на Атина.

      После решил да посети континентална Гърция и по пътя най-напред спрял в Самос (27-29). Там се провеждал празника Апатурии: и един човек, който познавал Омир още от Хиос, го поканил да вземе участие. Някои от стиховете, които съчинил там, били запомнени и после се пеели на острова по празници.

      През пролетта се отправил към Атина; но на Иос се разболял и не могъл да продължи нататък; и умрял.

      Погребали го на брега (30-36).

     (следва)

Троянска притча

І. 

(Константин Манасий. „Троянската война“)

(Преразказвам по среднобългарския превод - Н.Г.)

По времето, когато Давид още властваше над чуждите народи, започна войната на елините срещу Троя. Тази война се случи заради Елена – жената на Менелай.

Аз ще напиша за войната, но не както Омир пише; и моля благоразумните хора да ми простят за това. Защото Омир има твърде сладък и доброумен език, и украсява словото си с най-различни премъдрости. И тъй, нека разкажа следното.

Хекуба беше съпруга на царския син Приам, който владееше Троя. Тя му роди много деца. Но веднъж, когато беше заченала и й предстоеше да роди, видя в съня си една горяща главня, която излезе от утробата й, и подпали целия град.

Когато Приам и неговите влъхви чуха за това, решиха, че за него самия и за целия град ще е по-полезно, ако роденото, вместо да живее, бъде изядено от зверове или хвърлено в огън.

Скоро след това на света се появи Александър – младенец радостен, благолепен и доброобразен. Но тогава Приам не трябваше да се размеква, а да убие това излязло от утробата на Хекуба отроче; но, победен от природата, той го пощади. И го подхвърлиха близо до едно село, където някои пастири го намериха и отгледаха. И го нарекоха Парис.  

Когато доближи юношеска възраст, Приам го взе за свой сътрапезник, защото мислеше, че вече е избегнал бедата, идеща от него. Но се случи така, че веднъж Александър неволно уби един свой родственик; и поради извършеното убийство той напусна Троя и отиде при Менелай в Спарта. А Менелай го прие като приятел: почете го, нагости го и въобще го обикна.

И ето я сега твоята игра, мъчителю на всички хора! Ето я играта ти и вражеското ти семе, с което ти разпали великата пещ на войната!

Менелай замина някъде, а Парис остана сам; и тогава, като видя жената на Менелай, се възхити от красотата й. И какво има да дългословя и да пиша? Той я грабна - при това с нейно съгласие - и избяга с нея.

Тя беше прекрасна, добровеждна, доброзрачна, добролична, доброобразна, голямооока, бяла като сняг и изпълнена с множество дарби.  

И понеже Александър очакваше да бъде преследван от онези, които беше оскърбил, той се отклони от пътя към Троя и се насочи към Финикия. И, обгърнат от силни ветрове, едва намери пристан в едно от устията на Нил, наричано в по-късните години Канобско.

Там имаше храм на героя Херакъл. Парис намери убежище в този храм, заедно с множеството негови спътници, които го засипваха с упреци и изобличения заради злото, извършено от него – тъй като той се надсмя и опозори онзи, който му беше оказал гостоприемство.

За това чу войводата, който владееше над онова място – това беше египетският цар Протей. Парис и жената бяха доведени при него – заедно с имуществото и спътниците им. И царят питаше: „Коя е тази жена, чия е, откъде? И като си я взел, накъде си тръгнал?“ А в отговор Александър съставяше лъжливи слова. И Протей, като разбра какво е положението с Елена, се обърна към Александър с такива думи: „Ако не бях дал обет да не убивам чужденци, захвърлени тук от морските бури, щях да те подложа на големи и люти мъчения заради това, че си неблагодарен и престъпник на законите и приятелската любов! Сега няма да ти дам имуществото и жената; ще я запазя тук за елина, комуто ти си причинил тази беда. А ти напусни Египет.“

И така Протей прогони Парис. И той се върна в отечеството си с празни ръце, вкусил сластта само с крайчеца на пръста си...   

*

Ив. Дуйчев, Д. Лихачов, ред. Среднеболгарский перевод хроники Константина Манассии в славянских литературах. БАН, 1988

Епосът на Хезиод

19 октомври, 2012


І. За Хезиод


1. За него


Името на Хезиод много често се споменава заедно с това на Омир. Най-малко от V в. пр. Хр. нататък, както се разбира от споменатото място при Херодот, се е мислело, че Хезиод е бил или от същото поколение, или по-млад, но все пак по-ранен от всички останали гръцки поети. За живота на Хезиод се знаят повече и много по-сигурни факти отколкото за Омир, защото той сам говори за себе си в „Теогония” и „Дела и дни”. Първо, на едно място в “Теогония” се казва така (22-23):
Нявга научиха те Хезиод на божествена песен, както пасеше овце на свещен Хеликон във полите.
Несъмнено „Хезиод” не може да е друго, освен името на автора на „песента”. Самото създаване на „Дела и дни” пък изглежда предизвикано от една житейска неприятност, сполетяла Хезиод – неговият брат, на име Перс, го ощетил при подялбата на наследството, оставено от баща им (37-38).
Бе разделено наследството вече, но повече грабна ти и отнесе, защото ласкаеш царете...
Казани са и други неща – че Хезиод е жител на град Аскра в Беотия, че е бил пастир в подножието на планината Хеликон, и че баща му се преселил тук от малоазийския град Куме (633-639).
...както и моят и твоят баща, неразумни ми Персе, плаваше с кораби, тъй като нямаше свястна прехрана; той и пристигна един ден и тука след плаване дълго, след като с кораба чер Еолийската Кима напусна, бягайки не от охолство и не от имот и богатство, ала от лошата бедност, дарена от Зевс на човека. Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра...


Има легенда, че е участвал в поетическо състезание с Омир и го победил. Ето какво се казва в “Дела и дни” (649-659):
Тъй като нивга на кораб по ширно море не съм плавал, само в Евбея веднъж от Авлида, ахейците гдето нявга изчакваха бурята, много народ насъбрани в път от свещена Елада към Троя, с жените си славна. Ето тогава в Халкида отплувах и аз за игрите в чест на разумния Амфидамант; многобройни награди бяха децата на славния мъж обявили. Ще кажа, там че със химн победих и отнесох триножник с ушенца. Него на Музите аз посветих в Хеликон, че най-първо там ме научиха те сладкогласните песни да пея...
Триножникът бил показван при Хеликон, както свидетелства Павзаний:
На Хеликон има посветени триножници, за най-стария от които казват, че е получения от Хезиод, когато спечелил наградата за пеене в Халкида на Еврип(ІХ, 31, 3).


Смята се, че е загинал в Локрида, макар че показвали гроба му и в Орхомен в Беотия:
Демостен пренощувал с войската си в светилището на Земс Немейски, в което, както се разказва, бил убит поетът Хезиод от тамошните жители, точно както оракулът предсказал на поета, че ще загине в Немея (Тукидид ІІІ, 96).
Противоречиви неща се разказват и за смъртта на Хезиод. Всички са съгласни, че Ктимен и Антиф, синовете на Ганюктор, избягали от Навпакт в Молюкрия заради убийството на Хезиод, че тук те съгрешили срещу Посейдон и че в Молюкрия били наказани. Сестрата на младежите била обезчестена; някои казват, че деянието било на Хезиод, а други, че Хезиод бил погрешно обвинен за чуждо престъпление. Толкова различни неща се разправят както за самия Хезиод, така и за поемите му (Павзаний ІХ, 31, 6).


2. За произведенията му


На Хезиод се приписват още “Щитът на Херакъл” (оцелели са 480 ст.) , “Астрономия”, “Велики дела” и др. Още в древността се е спорело дали всичко, което му се приписва, е автентично. Ето мястото у Павзаний:
Беотийците, живеещи около Хеликон, се придържат към мнението, че Хезиод не е написал нищо друго, освен „Дела”, и дори от тях те отхвърлят предисловието към Музите, като твърдят, че поемата започва с изброяването на Враждите. Показаха ми също една оловна табличка до извора, почти заличена от времето, на която били изписани „Делата”.
Съществува и друго мнение, твърде различно от първото, че Хезиод е написал много поеми; една за жените, наречена „Велики Евои”, Теогонията, поемата, посветена на прорицателя Меламп, тази за слизането в Хадес на Тезей и Пиритой, препоръките на Хирон за обучението на Ахил, както и Други поеми, освен „Дела и дни”. Същите тези беотийци казват, че Хезиод научил прорицателското изкуство от акарнанците, и съществува една поема, наречена „Мантика” (...), която лично съм чел, както и тълкувания на поличби (ІХ, 32, 4-5).


ІІ. Хезиодовият епос


Поемите на Хезиод се наричат епически, защото също като Омировите са написани в хекзаметър. И все пак тези текстове са толкова различни от Омировите, че ако приемем „Илиада” и „Одисея” за художествена литература, тогава трябва да кажем, че „Теогония” и „Дела и дни” са нещо друго. При тях словото, макар и в стихове, не служи за да изобразява; или, както би казал Аристотел, Хезиод не е поет.
Просто, като свързват името на размера с понятието “творя”, хората именуват едни поети творци на елегии, а други – творци на епос, назовавайки ги поети, т.е. творци [poietai] , не според характера на подражанието, а според размера. И наистина, дори автори, които излагат в стихове някакъв медицински или естественонаучен въпрос, се наричат обикновено така, докато всъщност между Омир и Емпедокъл няма нищо общо освен размера. Затова е правилно първия да наричаме поет, а втория – по скоро естественик, отколкото поет (Поетика 1, 1447 b).


1. “Теогония”


„Теогония” е нещо като справочник за боговете, за които се споменава у Омир. Първо има едно дълго въведение, в което се разказва кои са Музите и се изказва почитта на поета към тях (1-115). После започва разказът за историята на вселената, като изложението върви подред, „от самото начало”. Най-напред е имало четири „неща” – Хаосът, Земята, Тартар, Ерос. Хезиод не обяснява „защо” те трябва да са първи. Той само предава каквото знае, като в началото на поемата си, също като Омир, е казал, че песента му се вдъхновява от Музите – значи знанието му идва от тях.
От четирите първи се раждат и други същества, като родител най-често е Земята – или сама, или в съчетание с родения от нея Уран (Небето) или – но само в един случай – с Тартар (когато ражда Тифон, 820). Родените същества са или предолимпийски божества (Титаните), или разни части на земната обвивка (морета, реки и планини), или състояния, усещания и промени (старост, болка, раздор, смърт). За читателя – не само за модерния, но и за този от други епохи – не е лесно да разбере, как Тартарът е от една страна нещо като кухина „вътре в Земята”, а от друга – същество, което я оплодява и става родител на други същества.
...толкоз надолу в земята ги пратиха, колкото тя е ниско под звездния свод и високо над мрачния Тартар... Зевс, натъжен във сърцето, в широкия Тартар го хвърли... (866-868)


Трудно е да се разбере как смъртта или старостта не са просто названия за някакви изменения, а могат да се раждат, сякаш са живи. Не може да се каже, че тези неясноти са характерни за ранния гръцки епос, тъй като при Омир те се срещат много рядко, макар че ги има – примерно, разговорът на слънцето (Хелиос) със Зевс в „Одисея”. Освен това при Омир олицетворенията се възприемат по-лесно, защото в света на художествената измислица са допустими „повече неща”. Но „Теогония” е съчинена така, сякаш авторът предлага сигурни и необходими за всеки сведения, а не художествена измислица.
По-нататък се разказва за раждането на първите олимпийски богове, чиито родители са титаните Кронос и Рея (от 453). Следва успешна война на Зевс срещу титаните, после друга война срещу чудовището Тифон. Накрая (от 886) има кратко родословие на най-известните божества и герои – главно тези, за които става дума в „Илиада” и „Одисея”.


2. “Дела и дни”


Омир и Хезиод са съгласни, че светът на боговете се отличава от света на хората, и че за двата свята може да се говори поотделно. Наистина, между тези светове има контакт, но той не е симетричен - боговете могат да се намесват в човешките дела когато пожелаят, а обратното става само в крайно редки случаи.
При Омир за боговете и хората се говори почти наравно във всяка от поемите, особено в „Илиада”. Ако не се разказва за някоя божеска намеса „долу”, тогава просто погледът на автора се мести: какво се случва на земята, и какво – на Олимп. При Хезиод обаче на всеки от световете е посветено отделно произведение: „Теогония” е за боговете, и изобщо за първоначалните, дълговечните, „надчовешки” същества, а „Дела и дни” е за хората, и по-точно – за всекидневието им.


Несъмнено, Хезиод е бил наясно, че съставя енциклопедия на онова, което всеки човек по негово време би трябвало да знае. „Дела и дни” е адресирана първо до дребния земевладелец, и все пак много от казаното там засяга всеки човек. И тъй, след като в „Теогония” е завършена генеалогията на божествата и героите, стигайки до поколението на Троянската война, в „Дела и дни” той започва с историята на човешкия род. Някога хората са живели близо до боговете и са били безгрижни като тях и почти безсмъртни, но в един момент е настъпил упадък. Причина за това може да бъде или конфликтът между богове и хора, в който на страната на хората действа Прометей, или стъпаловидната деградация на човечеството, представена в мита за поколенията. Хезиод не казва кой от двата мита (за Прометей или за петте поколения) предпочита, а просто ги разказва един след друг (41-174).
Резултатът е, че по времето на Хезиод човечеството живее зле – първо, защото материалните блага се добиват трудно, с изтощителен труд, както и поради изобилието от болести и нещастия; и второ – поради несправедливостите помежду им. Главната причина за несправедливостта изглежда алчността (175-224).


Така че Хезиод предлага начин да се живее дотолкова добре, доколкото съвременните обстоятелства позволяват. Човек би трябвало да осигурява поминъка си със земеделски труд, тъй като по този начин той няма да лишава никого от нищо; да избягва рисковете на мореплаването; да бъде предпазлив и умерен отношенията си с хората, да не причинява вреди; да не създава много деца, тъй като те биха живели по-оскъдно от него.
Това са съвети към обикновения човек, а на „царете” (това са потомците на аристокрацията, за която разказва Омир) се препоръчва накратко да бъдат справедливи, да взимат безпристрастни решения в съда, да не бъдат корумпирани (дароядни); да не забравят, че Зевс защитава справедливостта и изпраща наказания на провинилите се; всеки успех е временен; царете могат да пострадат не само лично, но и заедно с владенията и поданиците си (225-273).
Почти половината от поемата е заета от съвсем конкретни указания за воденето на домашното стопанство. Земеделецът трябва да знае как да засее нивата си, от колко и какви помощници се нуждае, как да прекара зимата, кога да събере реколтата и как да я съхранява. Накрая (от 724) са добавени няколко съвета относно това, какви конкретни действия трябва да се избягват, и кои дни в месеца са благоприятни или не за едно или друго начинание.


ІІІ. Нехудожествената литература


1. Хезиод в историята на литературата


Вижда се, че произведенията на Хезиод не принадлежат към това, което наричаме „художествена литература” (на гръцки - poiesis) или белетристика. Макар и в стихове, те са по-скоро съобщения и разсъждения (logoi). Ако преподаването на античната литература се ограничаваше само с белетристиката, Хезиод несъмнено би трябвало да бъде оставен настрана, също както историците, ораторите и почти цялата философия. Но по традиция в курсовете по антична литература се включват и произведения, които не са белетристика. Причина за това е твърде голямото им значение в историята на словесността изобщо и ползата от тях за разбирането на старогръцкия свят.


2. Нехудожествената литература – същност и елементарни форми


Нехудожествената литература се отличава от художествената с това, че съществува не за „изобразяване”, а с практическа цел – нещата се казват, за да се постигне нещо извън представата за казаното. Тя се познава най-напред по това, че е по-близо до естествената реч. Защото, стихотворението, примерно, е обработка на словото, при която общуването се забавя - говорещият не казва непосредствено каквото би желал, а се бави, докато му придаде форма.


Сред най-елементарните форми на практически ориентираното слово са молбите (заповедите) и съобщенията – защото, за да се постигне нещо, първо трябва да бъде изречена волята на желаещия, а след това да се даде информацията, от която изпълнителят се нуждае. Но ако става дума за по-дълги текстове, това са най-напред разпоредбите, договорите и списъците (описанията) на някакви имущества.
Тъй като не всичко може да се постигне с разпоредби или молби, се появяват увещанията (примерно, при правораздаване), където търсещият справедливост може да направи подробно изложение на обстоятелствата около обсъждания случай и да приведе разни аргументи. Това е нехудожествена литература – говорещият не имитира и не изобразява с думи нищо, той само „съобщава” и „доказва”.
После, когато държавата или други организирани общности се стремят да решат определени имуществени (териториални), обществено-политически и търговски въпроси, се появява нуждата от географско проучване и описание. Също, при решаването на династични или международно-правни въпроси е нужна осведоменост за миналото – така се появява историческото проучване в тесен смисъл.
После, общата обосновка на какви да е действия, извършвани от общността или индивида, изисква размисъл и обсъждане, който се нарича често „философия”. Решаването на въпроси от областта на медицината довежда до натрупване на сведения, ръководства и проучвания, които създават научната (професионална) литература.


Но всичко това се прави по същество с практическа цел - да се решат конкретни въпроси от вссекидневието на обществения и личния живот. Затова е нужно волеизявление, инструкция (ръководство), натрупване на сведения, аргументация. Литературата, образувана заради тези неща, наричаме съвсем общо „нехудожествена”.


ІV. Хезиод и Изтокът


На нас, а и на древните, Омир изглежда напълно оригинален, тъй като не са се запазили по-ранни гръкоезични епически (пък и каквито и да е) произведения, от които той може би е бил повлиян. Но и в близкоизточната литература е трудно да се открие нещо подобно. Сравненията с библейските текстове, които са писани по същото време, а и по-рано, показват общност на материалната култура и на места се виждат аналогични държавни и религиозни организации; но предшественик на Омир в епическата поезия на Изток не е известен.


При Хезиод обаче е друго, там външните влияния са очевидни, макар и пътят, по който те са стигнали до него, да е неизвестен. Има няколко неща, които не просто напомнят за написаното в началото на Библията, но изглеждат като почти сигурни свидетелства за влиянието на източни религиозни, космо- и антропогонични представи върху Хезиод.
Най-напред, самата идея да се разкаже за “образуването на видимия свят”; после, положението на върховния бог (тук - Зевс) като справедлив, възмездител на добрите и лошите дела на хората; отпадането на човешкия род от едно първоначално щастливо състояние, близко до безсмъртието, където благата са били дадени и не е имало страдание; съпротива на най-древните хора срещу волята на Зевс, в която е замесено някое могъщо същество, надминаващо човека и съпротивляващо се на Зевс; жената е създадена след мъжа и причинява беди; случаи на унищожение на човешкия род от разгневения Зевс; предупреждение за възможни още по-големи беди; списък от разпореждания, чието изпълнение би позволило на хората да водят справедлив и сравнително щастлив живот.


*


Преводи:


1. Аристотел. За поетическото изкуство. Прев Ал. Ничев. "Наука и изкуство", 1975
2. Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005
3. Тукидид. История на Пелопонеската война. Прев М. Мирчев. “Наука и изкуство”, 1979
4. Хезиод. Теогония. Дела и Дни. Прев С. Недялкова. “Народна култура”, 1988

Епосът. Хезиод

Лекция от 8 ноември, четвъртък


І. Сведения за Хезиод

1. Животът на Хезиод според сведенията, дадени от самия него

Хезиод е първият западен автор, който сам споменава името си, казва, че е създател на текста и дава изрични сведения за себе си.
В самото начало на Теогония той казва: Нявга научиха те Хезиод на божествена песен, както пасеше овце на свещен Хеликон във полите. Думи такива към мен промълвиха богините първо...
В Дела и дни споменава за произхода си - баща му бил малоазиец; и от същото място научаваме къде е роден и живее Хезиод, както и името на брат му: както и моят и твоят баща, неразумни ми Персе, плаваше с кораби, тъй като нямаше свястна прехрана; той и пристигна един ден и тука след плаване дълго, след като с кораба чер Еолийската Кима напусна... Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра — зиме зловеща, а лете пък тягостна, хубава — нивга.
Хезиод е загубил едно съдебно дело за наследство срещу брат си Перс (може би това е била една от причините да съчини поемите си): Персе, за тези неща помисли си добре във душата, нека злорада Ерида от труд не отвръща сърце ти, тъй като си любопитен в съда по кавгите да зяпаш... Първо с това засити се, а после за чужди имоти в свади и битки се хвърляй; че злото, което ми стори, пак да повториш не можеш; но нека решим крамолата с права присъда, а тя е от Зевс и е най-съвършена. Бе разделено наследството вече, но повече грабна ти и отнесе, защото ласкаеш царете, които, алчни за дарове, искат такива присъди да дават.
Най-вероятно Хезиод е прекарал целия си си живот в Аскра. В Дела и дни (...) става ясно, че той е пътувал само веднъж по море, и то не на голямо разстояние: Тъй като нивга на кораб по ширно море не съм плавал, само в Евбея веднъж от Авлида, ахейците гдето нявга изчакваха бурята, много народ насъбрани в път от свещена Елада към Троя, с жените си славна. Ето тогава в Халкида отплувах и аз за игрите в чест на разумния Амфидамант; многобройни награди бяха децата на славния мъж обявили. Ще кажа, там че със химн победих и отнесох триножник с ушенца...

2. Датировка

Когато твърди, че Омир и Хезиод са създали гръцката представа за боговете, Херодот ги споменава заедно и не дава предимство във времето на никой от двамата. Съществува един античен гръцки текст с неясна датировка (но не по-късен от І в. сл. Хр.), наречен "Състезанието на Омир и Хезиод" според който двамата са се срещнали на поетически конкурс и Хезиод победил. Вероятно авторът на състезанието е имал предвид мястото в Дела и дни: ще кажа, там че със химн победих... и е добавил, че сред участниците бил и Омир (вж. коментирания английски превод на http://www.gutenberg.org/etext/348).
Така че през античността двамата поети са се смятали за еднакво древни. Това мнение не е било опровергано по-късно, така че и днес се приема, че Хезиод е живял по времето на Омир - втората половина на VIII в. пр. Хр.

ІІ. Теогония

1. Съдържание

Поемата започва с разказ за Музите - обитателки на Олимп и Хеликон, дъщери на Зевс и вдъхновителки на Хезиод. Те са приканени да му дадат песента и този път: Зевсови щерки, здравейте и дайте ми прелестна песен! Светия род вий възпейте на тези, що вечно живеят: Гея от звезден Уран ги роди, или бял свят видяха — рожби на тъмната Нощ; а солено Море ги отхрани. Думайте как най-напред богове и земя се явиха, още реки и безбрежно море, във вълни побесняло...
а. първите същества
Първи са били Хаос, Гея, Тартар и Ерос. Гея ражда сама Уран, а после заедно с него или сама планините, моретата, Океан и Титаните. От Океан (и Тетия) се раждат реките. Хаос е родител на Нощ, а от нея се раждат чудовища и пороци. Потомци на някои Титани са божества (Латона, Хеката), които са почитани и по-късно, при властването на олимпийците. Гея подтикнала сина си Кронос да отнеме властта на баща си Уран (1-450).
б. олимпийското поколение
Титанката Рея ражда от Кронос Хестия, Деметра, Хера, Хадес, Посейдон и Зевс. Те са погълнати от баща си с изключение на Зевс, който е спасен с хитрост от майка си с помощта на Гея. После той измества Кронос и става властелин на вселената:
Той от оковите гибелни също избави и своите чичовци (вероятно става дума за сторъките великани), тъй като беше ги вързал баща му от глупост; помнеха те с благодарност доброто, което им стори; страшната мълния, гръм и блестяща светкавица нему дадоха; бе дотогава ги крила обширната Гея; в тяхната сила уверен, над смъртни и вечни той властва.
Тук е и епизодът с конфликта между Зевс и Прометей, където се загатва за съдбата на хората, която ще се обсъжда подробно в Дела и дни (450-620).
в. войните на Зевс
Титаните въстават срещу Зевс. Той ги побеждава с помощта на сторъките и ги хвърля завинаги в дълбокия Тартар. Дават се обширни описания на войната:
- Вреше чак земната твърд, океанските струи със нея, още морето безплодно; обгръщаше пара гореща земнородени Титани и пламък невиждан достигна чак до ефира лъчист и макар да са тъй издръжливи, яркият блясък на святкащи мълнии зрака отне им.
Зной ужасяващ обгърна пък Хаос: изглеждаше всичко точно така, със ушите си звуците сякаш дочуваш, виждаш с очи пък, че Гея с Уран необятен отгоре сблъскват се (толкова силен понеже там грохотът бил би, тя ако рухне сразена, а той да се хвърли върху й) —
грохот такъв се надигна при спора между боговете.
и на Тартара:
- Там се намират в съседство, един покрай друг наредени, и начала, и предели: на черната твърд и на Тартар, още на морската пустош и Звездния свод на небето — даже безсмъртните тръпнат пред тяхната тягостна плесен; пропаст дълбока там има и цяла година не можеш стигна до дъното, щом през вратата преминеш отвътре... Стои и на мрачната Нощ домът страшен, облаци синкавочерни отгоре му стелят се вечно... Там са отпред и дворците кънтящи на бога подземен Хадес със грозната власт и вселяваща страх Персефона...
Втората война е срещу роденото от Гея и Тартар стоглав Тифон. Зевс го побеждава и го хвърля в Тартара. Така властта му, споделена с останалите олимпийци, се укрепва завинаги:
Щом боговете блажени привършиха този труд тежък, след като спора за власт със Титаните силом решиха, точно тогава направиха те по съвета на Гея
техен владетел и цар прозорливия Зевс Олимпийски, който сред тях раздели за какво всеки почит да има (620-880).
г. потомството на Зевс и на други божества
Зевс се съединява с богини и смъртни жени (сред тях Темида, Деметра, Мнемозина, Латона, Хера, Мая, Семела, Алкмена), които раждат богове и герои (Мойри, Харити, Музи, Персефона, Аполон, Артемида, Арес, Хермес, Дионис, Херакъл). Атина пък ражда сам - от главата си.
Накрая се споменават бракове на богини със смъртни мъже (Хармония и Кадъм, Афродита и Анхиз, Тетида и Пелей, Кирка/Калипсо и Одисей). Също и бракове между прочути смъртни (Язон и Медея) (620-880).
От последните стихове се разбира, че поемата не е била довършена, или че краят й е загубен:
Нека сега пък със сладостен глас Олимпийските Музи, щерки на Зевс щитодържец, възпеят рода на жените.

2. Постройка и замисъл


ІІІ. Жанрът на Хезиод


1. Обща история и наръчник за правилен живот

2. Нехудожественост


ІV. Митологията

1. Що е мит

2. Различаване на мита от легендата и приказката

3. Различаване на мита от източника за него

4. Различаване на мита от художествената му обработка


V. Съвременни учени за Хезиод

The Theogony, in about 1 000 lines, covers the origin and the genealogies of some 300 gods (many in lists of course) and it all leads up towards the establishment of Zeus as supreme divine ruler. The shorter Works and Days is a kind of discursive collection of wise advice, especially about good husbandry; it tells what a man should do to fit into the natural and moral order of the world. Unlike any other early hexameter poetry, W&D is addressed to fellow contemporaries, mostly to Hesiod's layabout brother Perses, and partly to the local lords whom he accuses of corruption.
Although so different in tone and subject from Homer, Hesiod's poems are in the same hexameter metre, and in a pretty similar style and diction. There has been much dispute over which cane the first, but it may well be that the two poets were contemporaries, or at least their lives may have overlapped. Homer almost certainly came though, from the other side of the Aegean Sea, from the middle part of the Asia Minor coast known as Ionia, near its border with the more northern part known as Aiolis. Even so, it is not impossible that they both participated in the same poetic occasions sometimes. The ancient Greeks certainly liked to believe that they did, and stories about a great 'Contest' between them grew up early, probably within a few generations of their own day. This sets up a kind of contest within the whole nature of poetry: the story-teller of glamorous champions versus the font of homely wisdom…
It was surely Hesiod himself who established the Muses, traditionally from Mount Olympos far to the north, on his local mountain, Helikon. He even seems to have coined, in his Theogony, their canonical nine names…
Hesiod performed his poetry then (or made out that he preformed) at a big public occasion which attracted visitors and competitors. Competition can be good, he claims elsewhere (W&D 25-6). So a picture begins to take shape of poets who travel, and whose venues include big public occasions where they can compete to win attention, prestige, and reward.
In W&D Hesiod casts himself as a grim old bugger, tough, without illusions, worn down by hard labour, pessimistic (174-177). But this does not mean that Hesiod's audience listened to him in order to get depressed. What does his poetry offer them, then? Explicitly: vivid wisdom, mythical and religiouy lore, and glorification of the gods, above all of Zeus. But there is an important passage in the Theogony which brings out a further, key reason for audiences to give time to this special form of discourse, poetry. Hesiod is talking of the behaviour and blessings of a good basileus (lord), and emphasizing the importance to him of the poet: (97-103).

Oliver Taplin

За упражнението в петък, 16 ноември - да се прочете Първа Питийска ода от Пиндар
(антология "Старогръцка лирика" - вж. http://marfuzii.net/Greek/index.php?section=10)


Библиография:

Хезиод. Теогония. Дела и дни. Превод Станка Недялкова. Народна култура, 1988.

Hesiod, the Homeric Hymns and Homerica
http://omacl.org/Hesiod/

Oliver Taplin. The spring of the Muses: Homer and related poetry. In: Oliver Taplin ed. Literature in the Greek World. Oxford UP, 2000-2001.

Епосът. Омир, "Одисея"

Лекция от 25 октомври, четвъртък

І. Темата на "Одисея" ("За какво е" поемата). Коя част от мита използва Омир

1. Моменти на мита (или легендата) за Троянската война

а. Свадата на боговете
Скарването около сватбата на Пелей и Тетида. Ерида не е поканена. Тя създава интрига между трите богини.
Това е история за конфликт и ревност, не е разработена в нито един от по-големите оцелели антични текстове.
б. Отвличането на Елена
Афродита е обещала на Парис да се ожени за Елена. Той я посещава, влюбват се, тя избягва с него.
История за любовна авантюра. Изневяра, неблагодарност за оказано гостоприемство, измама. Нямаме голям текст, който да я използва. Различен вариант на историята се използва в "Елена" на Еврипид.
в. Поход и война срещу Троя.
Менелай се обръща за подкрепа към женихите на Елена, с които го свързва клетва за взаимопомощ. Потеглят на поход, Агамемнон е главнокомандващ. Воюват десет години и разрушават града с хитрост (троянският кон).
Разказ за отмъщение и голяма война. Част от него е използвана за "Илиада" и за някои трагедии ("Филоктет" и "Аякс" на Софокъл, "Троянки" и "Хекуба" на Еврипид).
г. Завръщането на победителите
Някои от ахейските царе, сражавали се при Троя, загиват, но други оцеляват, сдобиват се с плячка и потеглят обратно.
Разказ за приключения и борба за възвръщане на оспорваната по родните им места власт. Част от него се използва за "Одисея", а по-късно и за "Енеида" на Вергилий. Също и в трагедията ("Агамемнон" и останалите части на "Орестия" на Есхил, "Електра" на Софокъл и Еврипид, "Орест" и "Андромаха" на Еврипид).

2. Темата на "Одисея"

Поемата трябва да покаже пътешествие по непознати места и срещи със странни (приказни, фантастични) същества. Героят оцелява с храброст, съобразителност и хитрост. Накрая среща близките си и води битка за възстановяване на изгубеното положение в родината


ІІ. Фабула (сюжет) и постройка на поемата

"Фабула" означава поредица от събития, без чието споменаване текстът не може да бъде разбран добре. (Вж. Аристотел, "Поетика", ...)

1. Фабулата на "Илиада"

а. оскърбление на божество
б. конфликт между вождовете
в. разцепление в армията
г. отслабване, жертва и помиряване в армията
д. победа (индивидуална, над лидера, но символизираща общата победа над противниковата армия) и временно помирение

2. Фабулата на "Одисея"

Тя е по-сложна, защото до последната третина на текста се състои от две линии на действие с двама отделно действащи главни герои (Одисей и Телемах)

А. Линията на Одисей
а. поредица от премеждия (причинени от отмъстително божество, неверни и недисциплинирани спътници (моряците-воини, които Одисей командва), лоши природни условия (бури) + опасности и съблазни
б. завръщане в родината, където той е бил владетел (Итака)
в. среща с порасналия син (двете фабулни линии се обединяват)
г. двамата заедно се сражават с противниците (стотината кандидати на Пенелопа) и ги изтребват
д. помирение с родовете на избитите. Помирението е наложено от боговете

Б. Линията на Телемах
а. застрашена е позицията му на царски наследник
б. заминава от родината си, за да търси помощ (от баща си, от други герои). Слуша разкази за завръщанията
в. завръща се и среща баща си (фабулните линии се обединяват)

3. Постройка (композиция) на поемата

А. Поемата не започва с началото на разказаните събития
Началните събития са приключенията на Одисей след разрушението на Троя. В "Илиада" началото на действието (скарването между Ахил и Агамемнон) съвпада с началото на поемата. В "Одисея" началото на действието (първите приключения, битката с киконите) е в ІХ песен, където започва монологът на Одисей.
Така че събитията са подредени в поемата не в естестевния си ред (както са според фабулата) а така:
а. пътешествие на Телемах
б. Одисей напуска Калипсо - пристига при феаките
в. разказ на Одисей (поредицата от премеждия)
г. завръщане в Итака
д. завръщане на Телемах в Итака
е. съвместно действие до избиването на женихите и помирението

Б. Премеждията на Одисей не се разказват от името на поета
Събитията в "Илиада" или пътуването на Телемах се разказват от името на поета. Когато говори от себе си, поетът е в привилегирована позиция в сравнение с героите си. Неговият разказ се приема от читателя като "най-достоверен". Това, че Одисей разказва премеждията си, означава, че тук имаме работа просто с "версията на Одисей".


ІІІ. Премеждията на Одисей


ІV. Завръщанията на героите. Общ сюжет на двете поеми


V. Съвременни учени за Омировия епос

‘Epic’ is of course an invented concept, a Western imposition on the natural heterogeneity of long narrative forms from cultures around the world. Stemming ultimately from ancient Greek epos, which spans the field from ‘word’ to ‘tale’ in Homer, and the popular term epopoiia (‘verse composition’), ancient Greek epic has been described as a genre in some depth since Aristotle; once canonized, it became a literary tool of unquestioned usefulness and applicability worldwide, primarily on the cultural and ideological strength of its Greco-Roman origins.
Like all genre labels, ‘epic’ can help focus our vision, creating categories that facilitate comparison and contrast as well as filling in a background against which individual tales can be understood. In that sense it can function as an effective organizing principle, and generic identity can certainly serve as a tool for effective reading. But, as already adumbrated, neither ‘the epic’ nor any other genre is an archetype. The nation and individuals who produce ‘epics’ have no uniform code of generic requirements; indeed, even their internal systems of nomenclature for various kinds of verbal art prove radically divergent... and in applying this concept and label uncritically to long narrative forms from other cultures we run the risk of unintentionally colonizing their verbal art...

Relatively few epics are smaller in extent than the Homeric poems – Beowulf at 3 182 lines and the hundred-odd medieval French chansons de geste at about the same or lesser length are examples – but many are far longer. A more dependable characteristic of epic across cultures is the often-cited feature of ‘omnibus genre’, that is, the extent to which the epic absorbs or is in conversation with other poetic genres in the cultural repertoire. Critics have identified prayers, laments, proverbs, catalogues and inset stories within the Iliad and Odyssey...

The presence of formulas, such as ‘swift-footed Achilles’ or ‘wine-dark sea’, has often been cited as an indication of the Homeric poems’ debt to an ancient Greek oral tradition, as the recurrence of typical scenes like Arming the Hero or Feasting... When Andromache pleads with Hector in Iliad 6 to remain inside Troy with her and Astyanax, her use of traditional scene of Lament – customarily a vehicle for actually mourning the dead – suggests the inevitability of her husband’s demise. The Return story pattern of the Odyssey, mirrored in a host of Indo-European epic traditions, accounts for the order and sequence of the poem, for Penelope’s trademark intransigence, and for the closure of the poem after XXIII, 296...
Homeric epic has drawn definition from other stylistic features as well, very prominently from its prologues, catalogues and similes. The Iliad begins with an appeal to the Muse and a sketch of the mythic background to the action that follows, and the Odyssey starts similarly, with particular attention to Odysseus strivings and an exhortation to the Muse to ‘speak also to us’. Correspondingly, The Siri Epic begins with an extensive series of invocations, while South Slavic songs also make use of pripjevi, or prologues, to start up the narrative action.

National character – the epic as a charter of group identity, myth in the service of indigenous social history – is an aspect of many scholars’ concept of the genre. The Iliad glorifies the Achaean achievement in battle and the Odyssey memorializes the post-Troy return to one’s homeland with all the dangers and challenges such a journey and homecoming pose... The ‘epic ethos’ reaches far beyond its most immediate context, and well beyond where document-based history can go: the Kalevala has long fuelled the emergence of the Finns as an individual nation, as well as the discipline of folk-lore studies and the music of Sibelius.
National characters and group identity are often encoded in heroic actions, with a central focus on martial achievement, but there are other sorts of epic vehicles as well. The heroism in the Iliad – the acts of war and winning of kleos on the battlefield, irrespective of whether one lives or dies - is not entirely coincident with heroism in the Odyssey, which consists of winning survival, return and re-establishment of the social order.

John Miles Foley

За упражнението в петък, 9 ноември - да се прочете Дела и дни от Хезиод
(вж. линка "Старогръцки автори" и "Библиотека")


Библиография:

John Miles Foley. Epic as a genre. In: Robert Fowler ed. The Cambridge Companion to Homer. Cambridge UP, 2004-2007.

Епосът. Омир, "Илиада"

Лекция от 18 октомври, четвъртък


І. Омир и събитията от Троянската война

1. Източници и сведения за създателя на "Илиада" и "Одисея"

Няма причина да се съмняваме, че поетът, съчинил "Илиада" и "Одисея" - "Омир" - е живял някъде из областта, описана в поемите му - това са островите и бреговете на Егейско море. Трудно е обаче да се каже нещо по-точно за мястото, където е протекъл животът му. Прието е като време на създаването на поемите да се посочва втората половина на VІІІ в. пр. Хр. (750-700 пр. Хр.)
Омир е познавал или е имал ясни сведения за следните територии - на север до Дунав и северните брегове на Черно море; на запад до Адриатическо море; на юг до Египет; на изток до сиро-финикийския бряг.
а. Преки източници за живота на автора и времето на поемите.
В "Одисея" има два портрета на певци, изпълняващи песни за Троянската война - Фемий в двореца на Одисей в Итака и Демодок в двореца на феакския владетел. Нищо не пречи да приемем, че това е начинът, по който Омир е изобразил себе си, или поне типичния представител на съсловието на аедите (епическите поети-певци - aoidoi).
В някои ранни текстове на литературата се говори за времето, в което са живели първите поети. Херодот в кн. ІІ на "Историята" казва, че Омир и Хезиод са първите гръцки поети и че те са създали представата на гърците за техните богове. Според него те са живели около 400 години по-рано (значи втората половина на ІХ в.).
Английският превод на това място, достъпен на адрес http://www.losttrails.com/pages/Tales/Inquiries/Herodotus_10.html
изглежда така:
...Hesiod and Homer...four hundred years earlier than me in date and not more and they are the makers of the Greeks’ theogony both by giving epithets and distributing honors and skills to the gods and indicating their looks.
В (...) Хезиод твърди, че е бил на поетическо състезание в Евбея. Запазени са антични биографии на Омир, в които се говори за неговия живот и за предполагаемото му състезание с Хезиод. Но там има детайли, за които не се споменава никъде в произведенията на по-ранните автори (примерно на Аристотел, който вероятно би споменал за тях ако познаваше тези биографии или смяташе за надеждни). Така че тези текстове сигурно са късни или пък още в ранно време са били сметнати за неисторически.
б. Косвени източници
Това са сведения, получени от исторически и археологически паметници или от изследването на Омировия език. При сравнение с казаното в поемите те биха могли да послужат за установяване на времето на поемите и местата, които Омир би трябвало да е познавал. Например - ако Омир говори за железни оръжия, това значи, че той е живял по времето, когато желязото вече е било познато по тези земи. Археолозите имат данни кога за пръв път около Егейско море са били внесени предмети, изработени от желязо. Така се установява времевата граница "след която" би трябвало да са създадени поемите. На латински това се нарича terminus post quem. Обратно - за граница "преди която" (terminus ante quem) може да се смята всяко писмено сведение, чиято датировка е сигурна, и в което е споменат Омир или място от поемите му.

2. Източници и сведения за войната, послужила като основа на Троянската легенда

а. Време на войната.
Математикът Ератостен (...в. пр. Хр.) е изчислил, че Троянската война би трябвало да е завършила през 1184 г. пр. Хр. (разбира се, той измерва времето по олимпиади). Херодот, който е по-важен източник поради древността си, казва само, че Омир би трябвало да е живял "много след Троянската война". Винаги се е смятало, че Омир е обработил стари легенди, и че военният сблъсък, който е дал материал за тези разкази, най-вероятно се е състоял към края на второто хилядолетие. Това е времето след разцвета на Микенската цивилизация (известна със строежите с големи каменни блокове, конусовидните гробници, богатите погребения и линеарното писмо) и преди нахлуването на дорийските гърци от север.
б. Вероятни причини за войната. Големината й.
Град Троя е бил разположен близо до устието на дългия и тесен проток Хелеспонт (вижте сателитната снимка на http://antichnost.blogspot.com/). Това е позиция, от която една държава би могла да контролира търговския път между Егейско (вкл. Средиземно) и Черно море. Поради това този град вероятно е бил много богат и политически влиятелен, и не е чудно, че за да се спечели войната срещу него са били нужни обединените сили на почти всички по-големи гръцки държави около Егейско и дори Адриатическо море (където е о. Итака). Още в първа книга на "Историята" си, Херодот отбелязва, че тази война е част от старото съперничество между Изтока и Запада. То започнало с отвличането на аргоски жени от финикийски моряци, било отмъстено с грабването на финикийката Европа от критяни и колхидката Медея от тесалийци и продължило с цялата поредица от удари, които хората от тези две големи части на света си нанасяли едни на други.
Тукидид (кн. І) смята, че дори всички числа у Омир да се приемат за точни (а поетите, казва той, често преувеличават) тази война не изглежда да е била толкова голяма, колкото хората обикновено си представят. Защото цялата гръцка армия, според Омировите сведения, не би трябвало да е наброявала повече от 100 000 войници.
Ето мястото (http://classics.mit.edu/Thucydides/pelopwar.1.first.html)
...if we can here also accept the testimony of Homer's poems, in which, without allowing for the exaggeration which a poet would feel himself licensed to employ, we can see that it was far from equalling ours. He has represented it as consisting of twelve hundred vessels; the Boeotian complement of each ship being a hundred and twenty men, that of the ships of Philoctetes fifty. By this, I conceive, he meant to convey the maximum and the minimum complement: at any rate, he does not specify the amount of any others in his catalogue of the ships... So that if we strike the average of the largest and smallest ships, the number of those who sailed will appear inconsiderable, representing, as they did, the whole force of Hellas.
Тукидид е имал основание да смята това число за малко. По негово време само Атина е била способна да организира експедиция до Сицилия с почти 30-хилядна армия - и това е била само част от силите, които градът е можел да мобилизира.
в. Троянците
Гръцките автори след Омир приемат себе си и сънародниците си за наследници на Омировите "ахейци". С тази дума Омир обозначава цялата войска, потеглила срещу Троя. Ето защо, както се вижда и при Херодот, техните троянски противници, населяващи Азия, обикновено са смятани за предшественици на "азиатците"и поради това по-близки на лидийците, фригите, асирийците, финикийците, персите и пр., отколкото на гърците. При Омир обаче не е лесно да се разбере какво отличава троянци от ахейци, освен това, че са противници в един военен сблъсък. Те почитат същите богове със същите ритуали, обличат се и строят домовете си по същия начин, а понякога извеждат рода си от едни и същи предци. В преговорите между двете войски не се използва преводач. За пръв път Горгий (ок. 480-380 пр. Хр.) в своята експериментална реч "Апология на Паламед" допуска, че ахейците и троянците са говори на различни езици.
Ето какво се казва от името на ахееца Паламед в пар. 7 на речта: Всичко това може да стане само ако се разменят думи. И така, да предположим, че аз се срещам с него и той с мен. И по какъв начин? Като какъв се срещам с него? Нали като грък с варварин? И как ще го слушам и ще говоря? Ще бъда сам и той ще е сам? Тогава няма да се разберем. А може би с преводач? В такъв случай ще има трето лице, свидетел на неща, които е трябвало да се скрият (прев. Н.Г.).


ІІ. Епическата поезия

1. Епосът от формална гледна точка

През античността думата "епос" първоначално означава всяко словесно произведение, независимо дали е художествена литература, историческо изследване или справочник, което е написано в стиха хекзаметър. Свидетелство за това е казаното от Аристотел: И наистина, дори автори, които излагат в стихове някакъв медицински или естественонаучен въпрос, се наричат обикновено така ("епици"), докато всъщност между Омир и Емпедокъл няма нищо общо, освен размера (прев. Ал. Ничев).
Хекзаметърът е стих от най-много 17 и най-малко 12 стъпки. "Стъпката" е съчетание от срички (дълги и/или кратки). Основната епическа стъпка е дактилът, която започва с една дълга сричка, последвана от две кратки.
По Омирово време и няколко века след това епосът се е изпълнявал в съпровод на струнен инструмент. Доказателство за това са както Омировите словесни портрети на аедите в "Одисея", така и многобройните вазови рисунки от класическата епоха, където е изобразен певец със струнен инструмент, за който имаме достатъчно основание да приемем, че е аед.
"Ей глашатай подаде звънливата лира на Фемий,
пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Звънна по струните Фемий и почна пленителна песен ("Одисея", 153-155)
...
Майко, защо на певеца любим забранямаш да пее,
както сърцето му иска?...На Фемий ти не сърди се, че пее за злата съдба на данайци. (345, 350)" (прев. Г. Батаклиев)

2. Съдържание на епоса

3. Троянският цикъл


ІІІ. "Илиада"

1. Съдържанието на поемата накратко

2. Начини за забавяне на действието

3. Поетическият език в "Илиада"


IV. Съвременни учени за Омировия епос

...the straight truth is that we can say next to nothing for certain about the original circumstances of production of our two poems, neither about their audience nor their author nor their context of communication. For a start, they come from a time well before any kind of firm external historical record...
'Homer' never in any way declares who he is, where he comes from, or who he is making poetry for. Even if he did, we would have to treat the declaration with care - it need not be literally true - but he has covered his own tracks so completely that this question does not arise. More than in almost any other poetry, the craftsman suppresses his own presence, and effaces his own identity.

Achilles is uncompromising, overt in his feelings, unhesitatingly ready to die in order to make good his failings: Odysseus, the great survivor, is subtle, always ready to temporize, to disguise, and to lie...
The archetypal anitypes go far beyond the two heroes. The Iliad tells directly of only a few crucial days out of the whole Trojan War; and it is almost entirely set, claustrophobically almost, at Troy. At the same time, the poem extends understanding towards a wide range of characters, and to both sides in the war. While the Odyssey narrates only a small number of days directly - those leading up to Odysseus' return and revenge on Ithake - it covers, by means of flashbacks, a wide spread of places, including the varied story-worlds of Odysseus' adventures. And his adventures (and those of Menelaos) are spread over some ten years. Yet, for all its range of time and place, the Odyssey is centred on one man and his close associates in a way quite different from the multiplicity of the Iliad.
The Odyssey is fundamentally a crime-and-punishment story: the good and the likeable triumph, and the wicked are in the end brought low. It all moves towards reunion and the establishment of a stable and peaceful society, even though that is not fully acheved by the end of the poem (the eventuality is profesied). The Odyssey's overall direction is from suffering and disruption towards restoration and the united family. The Iliad, on the other hand, is not evidently a story of right and wrong; it tells of a world in which all suffer, and where the suffering is not apportioned by deserving. The finest people and the finest relationships - Achilles, Patroklos, Hektor, Andromache, Priam - are destroyed. The best gets wasted; anger and conflict rule human life. The prosperous and civilized city of Troy is to go up in flames; and by no means all of leading Achaians will get home - and even fewer will enjoy the fruits of victorious peace. Two quite different views of the human condition, then, and yet somehow a pair, like non-identical twins.

Oliver Taplin

За упражнението в петък - да се прочетат І и ХХІV песен от Илиада

Библиография:

Омир. Илиада. Превод Александър Милев, Блага Димитрова
Текстът е достъпен на: http://forum.ngf-bg.com/e107/download.php?list.2

Fragments of the Epic Cycle. Transl. Evelyn-White, Hugh G. 1924
http://www.gutenberg.org/etext/348).

Oliver Taplin. The spring of the Muses: Homer and related poetry. In: Oliver Taplin ed. Literature in the Greek World. Oxford UP, 2000-2001.

За едно резюме на "Илиада" на английски вж. блога на Grace: http://tccnotesliterature.blogspot.com/2007/12/iliad-summary.html