Университетски учебник по литература във формата на диалог

 (Международна научна конференция на ФСлФ. 2 май, 2019)

Предисторията на написването му

            От учебник по старогръцка литература за университетите у нас отдавна имаше нужда.

Може да се забележи, че такива книги – имам предвид тези, които се приемат като основни помагала - се появяват веднъж на 50 години. Първият учебник, написан от професионален античник, е този на Ал. Балабанов от 1914 г., който след това е преиздаван два пъти (1917, 1931). Включва и римската литература (както се вижда и от заглавието му – „Класическа литература“), а старогръцката част е 120 стр. Така че той е сравнително малък и е добър за гимназиите, но не е достатъчен за студентите, а още по-малко за хора, които биха искали да разполагат с едно подробно изложение по тази тема.

Следващият е преводен – това е този на съветския учен Йосиф Тронски. Писан е в годините на ВСВ, и е преведен от Георги Михаилов през 1965. Той е университетски; нарича се „История на античната литература“ и гръцката му част е към 300 стр. Библиографията съдържа преводи на авторите на руски и български, и някои по-важни обзори на литературата (8 за гръцката литература).

Издавани са и други преводни учебници - тези на Кохан (1947, а и преди това) и на Радциг (1969) - но те и двата стигат до края на V в. пр. Хр., и включват само поезията. При Тронски обаче я има прозата, а също и елинизмът, и след това едно кратко представяне на Римската епоха, което завършва с Лукиан и романа. Така че неговият учебник е най-пълен, и затова дълго време беше основно помагало.

Заслужава да се спомене и книгата на Конст. Величков „Гръцка литература“, издадена през 1914 г. [след смъртта на автора (1907)] в пълното събрание на съчиненията му, под редакцията на Ив. Вазов. Тя е писана по времето на учителстването му в Солун в началото на 90-те години на XIX в. Като първи опит е добра, но е писана въз основа  на други учебници (а не въз основа на самите автори), както и самият Величков отбелязва в едно свое писмо от същото време.   

Потребност от замяна на книгата на Тронски се почувства още в началото на 1990-те, тъй като тя беше писана от марксистка гледна точка и смяната на идеологическата обстановка веднага ѝ придаде архаичен вид.

В нашата специалност стана дума за това, и проф. Богданов предложи на двамата си асистенти, единият от които бях аз, да се заемем с изработката на нов и голям (което значи стандартен и академичен) учебник по предмета. Но той не само, че не беше написан, но дори не беше и започнат. Може би всеки от нас е бил натоварен с други, по-специализирани или просто странични занимания; а от друга страна, наистина е трудно да се напише такава книга, тъй като материалът, който трябва да се познава, е огромен, а изследванията са необозрими. Самият жанр – „История на старогръцката литература [от Омир до края на класическата епоха, или до края на античността или дори до по-късно]“ – е поне на 200 години.

И така, 22 години по-късно, в края на 2017, внезапно се замислих за формата на този учебник (а че един ден той трябваше да се напише, знаех). Тогава ми се стори, че чрез него би могло да се разкаже как е най-добре да протичат учебните занятия по предмета. Защото с годините бях стигнал до един начин на преподаване, който се различава от този на предшествениците ми: със сигурност е различен от подхода на проф. Богданов, а предполагам, и на по-ранните колеги.    

Диалогът и неговите части

Участниците (или героите) в диалога знаят за тази литература повече, отколкото това е вероятно да се случи в университетското всекидневие. Те са 12 души - пет мъже и седем жени на различна възраст (20-28, 31, 44, 53). Още от първата страница се забелязва, че имената им са древни: някои са гръцки, други - латински, а трети - тракийски и дори персийски.

Разговорът трябва да продължи 24 „дни“. В крайният текст обаче, който предстои да излезе, дните са 16. Причината е, че все пак не успях да напиша книгата до края, който трябваше да бъде поне краят на античността; а стигнах само до началото на християнската ера, значи до края на т.нар. елинизъм.

Освен 16-те „дни“, диалогът има и други части. На първо място – „епизодите“. Те са осем, значи епизодът е по-голяма част от „деня“. Могат да бъдат за литературен вид или епоха, и са съответно „епос“, „лирика“, „трагедия“, „комедия“, „историография“, „реторика“, „философия“ (всичко от полисната епоха), и накрая – „елинизъм“.

Както някой би предположил, между епизодите има части, наречени „стазими“. Стазимите се отличават с това, че не са за жанрове, а и темите им излизат от „основния курс“, който се образува от епизодите. Те също съответстват на някои действителни курсове, а именно: „Интелектуалците през античността“, „Античността в художествената литература“ и „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Има и един четвърти, който не е литературен и дори не е за текстове, поради което е включен в друга поредица части, наречени „парабази“.

Парабазата е термин от комедията. Това е, когато хорът говори не като тази група комедийни персонажи, която участва в действието, а от името на автора. В книгата парабазите имат аналогична задача: те не са самия материал, а се отнасят до процеса на работата, примерно колко ще продължат занятията, какво и кога ще се обсъжда и прочее. Освен това представят и един вид академична почивка, когато участниците напускат аудиторията и отиват другаде, където говорят не само за литература, а и за други неща. Та разговорът за онзи курс (който се нарича „История и култура на островите в източното Средиземноморие“), се случва в една от „извънаудиторните“ парабази.

Не е отмината и частта „парод“, която в драмите обозначава появата на хора. Това е началото на разговора, когато се обсъждат свидетелствата за легендарните предомирови певци (като Орфей), и изобщо книги, за които е мислено, че са много древни, като херметическите текстове. Този материал обикновено се отминава в модерните истории на литературата – имам предвид тези от средата на XIX в. нататък. 

Към края на диалога има една част, наречена „комос“. Тя се явява в трагедията и представя тъжни монолози на актьорите и плач на хора във връзка с трагическото събитие – нечия смърт или друго нещастие. Тук тя е включена в епизода „елинизъм“ и съдържа изказвания на участниците по въпроса за елинството, а именно: дали елинството е за предпочитане пред варварството, и съществуват ли изобщо истински елини.

Тъй като половината от действащите лица в диалога, включително и самият водещ, са варвари, те не взимат активно участие в обсъждането, освен с отделни въпроси, а думата е дадена на елините, които от своя страна споделят, че никой от тях не е уверен в своето елинство. Причината е, че думата е двузначна – елин е както онзи, чийто роден език е гръцки, така и онзи, който е приобщен към гръцката култура - според прочутото изказване на Изократ. Но очевидно не е възможно да се измери степента на приобщеност към някоя култура. И дали при това положение думата „елинство“ не означава някаква елитарна общност, чиято цел е властта заради самата себе си, и която като всички такива има склонността да се дели и стеснява дотам, че накрая да стане съмнително дали съществува дори един човек, който да заслужава членството си в нея.

Ето откъс от разговора:

„- А относно варварството – каза Агатон, - това е смешно. Никъде и никога в Гърция не е имало човек, който да може да каже: „Аз съм чистокръвен грък“.

- Много ясно – рече Антистен. – И да е чистокръвен, какво. Елинството е въпрос не на кръв, а на положение. Трябва да си от важен град. И да говориш чист гръцки - ако изобщо някой знае какво е това. 

- Но дали все пак някои не са по-близки до елинството? – попита Роксана. - Трябва да има някой, който да е уверен, че е грък. Иначе ще излезе, че това е нещо въображаемо.

- Така е – каза Антоний. – Ако няма елини, с какво се занимава елинистът?

- Не знам кои са тези, които могат да докажат, че са по-близки – каза Агатон. – Ето примерно аз съм атинянин, нали така. Обаче атиняните са пеласги, те най-късно от всички са научили гръцки. Ако изобщо има гърци в Атика и града, те са дошли там впоследствие. Така че колкото по-кореняк атинянин е някой, толкова по-малко е грък.

- А Антистен не е ли грък? – рече Антоний. – Той е автентичен аркадец от Тегея. Какво по-гръцко от това? Херодот казва в VIII книга, че аркадците са коренни пелопонесци.

Всички закимаха одобрително.

Комос

- Какво говорите? – каза Антистен. – Да си аркадец е жалка съдба. Това са най-нецивилизованите, най-провинциалните хора по всеобщо мнение. Аркадецът е нарицателно за необразованост, селения и простащина, той винаги е за посмешище пред останалите гърци. Затова иронично се казва „щастлива Аркадия“, тоест, „оставете ги тия да си пасат овците, какво знаят те за граждански живот, изкуства и прочее“. Аркадия е страна на пастири и козари, най-простите хора. Не се шегувайте, защото ми става тежко.

- Но това, че аркадецът е овчар в повечето случаи, не значи, че не е грък – каза тактично Антоний.

- Именно това значи – отвърна Антистен. – Защото, както казах, елинството е въпрос на статус. А да си аркадец, това е да заемаш най-ниското стъпало в стълбицата на престижа... сред елинските племена. Трябва да си от голям и влиятелен град и да си учен, тоест да минаваш за учен. 

- Но трябва да си и по произход елин – рече Антоний. – Тогава може би Аполоний е грък? Той е от Делфи.

- Не, аз в никакъв случай не съм от Делфи – каза Аполоний. – Аз съм от Арахова, което е едно доста забутано планинско селце, и от гледна точка на делфийците е по-добре да не си се раждал никога, отколкото да бъдеш араховец...“

Бележките

Текстът на бележките е равен по обем с този на диалога.

Една част от тях са към „парода“ и се отнасят до легендите за предомировата литература и за самия Омир. Те съдържат преводи на свидетелства, почти всичките нови (непревеждани досега на български). Сред авторите са Алкидамант, Аполоний Родоски, „Пароската хроника“, Диодор Сицилийски, Йосиф Флавий, Плутарх, Атенагор, Тациан Асириец, Климент Александрийски, Псевдохеродот, Евсевий, Темистий, Прокъл, „Сибилинските оракули“, „Суда“, „Палатинската антология“, Евстатий Солунски,  Иоан Цец (споменавам само гръкоезичните, но има и латиноезични).  

Втората част, която е по-голяма, съдържа конспекти на произведенията, на които трябва да се обърне повече внимание. Това са „Илиада“ и „Одисея“, „Теогония“ и „Дела и дни“ на Хезиод, Херодотовата „История“, „Държавата“ и още някои диалози на Платон, първите шест книги на Аристотеловата „Метафизика“ и романът „Етиопска повест“ на Хелиодор. 

Ще бъде ли възможно да се учи по такъв учебник.

За ползата от него

Струва си да се обсъди въпросът дали този „учебник“ съответства на названието си, или трябва да се потърси друго – ако се окаже, че студентите не могат да учат по него. Струва ми се, че по него може да се учи, но не така, както по учебниците от монологичен (или справочен) вид.[1] Защото е трудно или дори невъзможно да се извлекат сигурни твърдения от текст, който е оформен като диалог; и то такъв, при който читателят да е оставен сам да преценява стойността на казаното. Ако някой, който е учил по него, се яви на изпит, ще му се налага да казва: „Според мнението на `този герой` това е така...“ Но това винаги ще предизвиква въпроса: „А Вие как мислите?“. Ето защо диалогът е недостатъчен за хора, които искат от прочита на една книга да получат сигурно знание по някакъв въпрос. А те искат това, защото учат не заради знанието, а за да се представят добре - първо пред изпитващия, а после и пред други.

За такъв човек книгата ще е незадоволителна като учебник. А задачата на диалога не е да извести несъмнени факти и твърдения, а да даде пример как се пристъпва към обсъждането на такива неща; по-точно, той изобразява пристъпването към тях. Та ако книгата успее да окаже влияние по този начин, мисля, че би била полезна; и най-малкото защото героите се държат добре (учтиво и приятелски) помежду си, и имат интерес към темата на разговора.

За диалога е това. Бележките са написани иначе, и те сякаш съдържат сигурна информация. Но и там има проблем, и той е, че преведените откъси сами по себе си не стигат, за да се получи знание по темата; те трябва да се изтълкуват, сравнят, и да се направят изводи; и читателят да извърши това сам. Колкото до конспектите, те могат да послужат като въведение към съответните книги; но не могат да ги заменят. Така че и тук се очаква допълнителна работа – а именно, човек сам да изчете самите тези книги.

29 април 2019, Светли понеделник

---

[1] Или историко-реторичен тип (дават се факти за литературата и тя бива похвалена заради своята красота, влияние и поучителност), срещу литературно-философския на диалога (изобразява се пристъпването към литературата и се спори за нея).

Историите на елинистическата литература през ХІХ-ХХ в.

История греческой литературы


Под ред. С.И. Соболевского, М.Е. Грабар-Пассек, Ф.А. Петровского. Москва, 1960


(11 октомври 2012)


Увод (редакционен)


1. Историческо въведение


След македонското завоюване Гърция става център, от който гръцката култура, език и литература се разпространяват в Азия до границите на Армения и Индия, а в Африка – в Египет и Либия. След 322 г. пр. Хр. се образуват няколко големи държави, привличащи към себе си ред по-малки: Птолемеите владеят Египет, Киренайка и Либия; Селевкидите – територията от Индия до Средиземно море; има и собствено македонска държава, включваща Гърция и някои острови. Там различни претенденти воюват помежду си, а гърците няколко пъти неуспешно опитват да си върнат независимостта. По-късно от Селевкидската държава се отделя Пергам, управляван от династията на Аталидите.
Продължителността на елинистическата епоха: някои смятат, че за край трябва да се смята 168 г. пр. Хр. (Рим унищожава македонската държава), или 31/30-та пр. Хр. (край на гражданската война между Октавиан и Антоний, Октавиан завладява Египет). Що се отнася до края на римската епоха, той е прието да се датира 476 сл. Хр. (с падането на Западната римска империя). Затова и историята на гръцката литература се дели на 1) литература от елинистическата епоха и 2) литература от времето на римското управление.
По-голямото население и нарасналите му потребности са условия за разрушаване на полисната независимост. Мнозина граждани (може би десетки хиляди)напускат Гърция и отиват на Изток. Възникват твърде големи имуществени разлики между свободните граждани, а количеството роби в градовете нараства. За повечето граждани става невъзможно участието в управлението на държавата – тя става бюрократична, а човекът насочва вниманието си към индивидуалния (частния) живот. Усеща се намаляване на интереса към обществения живот, нещо като разрив между обществото и отделния гражданин.
По-големите средства, с които разполагали правителствата и отделните финансисти, позволявали по-високо развитие на художествените занаяти, а също и давали възможност за грандиозни постройки – Фарът и библиотеката в Александрия, Пергамският олтар, Колосът в Родос. Постепенно обаче се достига до засищане на икономиката с роби, а производителността на труда не нараства, а дори намалява. Спира и техническият напредък. Появява се разслоение и между робите, както и практиката да се освобождават роби. Накрая държавите изнемогват икономически, отслабват и рухват пред римската експанзия.


2. Език и словесност. Изкуства и науки


До времето на Александър гърците нямат единен държавен и литературен език. След него се образува койне на основата на атическия диалект (заради културната хегемония на Атина) с йонийски заемки. От говорима реч изчезват дорийският и еолийският (не се срещат в надписите след ІІ в. пр. Хр.); те оцеляват само в литературата. Нови езикови особености се забелязват вече при Менандър, Хиперид, Епикур. В Сирия и Мала Азия гръцкият език прониква дълбоко, дори на битово равнище; местните езици се съживяват едва от ІV в. сл. Хр. Римските чиновници и търговци общуват с местното население на гръцки. Територията, на която се ползва гръцкият, достига Етиопия, Нубия, западен Иран, кавказкото черноморско крайбрежие.


В изкуството се развива портрета, появяват се индивидуалните черти. В скулптурата те се забелязват още при Праксител, Скопас, Лизип; в живописта виждамо същото в т. нар. “Фаюмски портрет”. Понякога изображенията се претоварват с излишни детайли, с патетичност (Лаокоон).
Възниква специализираността в науката – това се усеща още при Аристотел. Достига се до педантизъм, ерудицията се поставя по-високо от таланта. Наред с това обаче процъфтяват мистиката и суеверията, разпространява се астрологията.


В литературата става обичайно да се демонстрира ерудиция. В сравнение с класиката се обръща се много повече внимание на личните преживявания; дават се и повече битови детайли. Възникват нови жанрове (буколическата поезия, епилион). Процъфтява епиграмата; може би тогава се заражда и романът в проза.
В бюрократично устроените държави от епохата реториката естествено бива изтласкана, особено политическата. Оцелява съдебното оратроство; но е трудно да се говори за независима съдебна власт, а това се отразява и на качеството на речите. Затова ораторите се занимават много повече с формата. Разбира се, тази тенденция е подготвена още през класиката при епидейктическото красноречие. През елинизма интересът към формата се проявява най-много в стила, наречен азианизъм. Като негов противовес се развива “атицизмът”.
Някои учени литератори събират, издават и коментират древните поети. Става дума най-напред за Омир, върху който работят две поколения; но се издава и лирика, и драма. Може да се каже, че филологията и литературознанието са били създадени от пазителите на Александрийската библиотека.
Изкуството и особено литературата от този период е прието да се оценяват много по-ниско в сравнение с предидущия; но това не винаги е справедливо.


(18 октомври 2012)


І. Новата атическа комедия и свързаните с нея жанрове


(Иван Иванович Толстой, 1880-1954)


1. Комедия на характерите


Нейният дух е, общо казано, реалистичен. Може да се направи аналогия между нея и стила на елинистическата скулптура. Авторите се отказват от фантастични сюжети (каквито има при Аристофан) и търсят битови. Хорът вече не участва в действието; той не е бил напълно отстранен, но изпълненията му служели като музикална интермедия. Смята се, че изискването на Хораций пиесата да има точно пет действия (“Поетическо изкуство”, ст. 190), вече се вижда у Менандър.
Отделянето на актьора от хора води до някои промени в театралната архитектура. Може би поне до края на V в. актьорите са били на орхестрата заедно с хора; но след Менандър те вече трябва да са отишли на проскениона, а само хорът остава на орхестрата. Маските не били така уродливи като в старата комедия, а костюмите не се отличавали от всекидневното облекло.
Имаме основание да наричаме тази комедия битова; но поради очевидния интерес към психологията може да се нарече и “комедия на характерите” или “на нравите”. Впрочем интерес към вътрешния живот на човека се проявява от втората половина на V в. при Сократ, Платон и Аристотел; а в епохата, за която говорим той е видим много добре в Теофрастовите “Характери” (появили се не много след 320 г.). Теофраст каталогизира характерите така, както растенията и минералите. Книгата му е влиятелна през цялата история – няма съмнение, примерно, че Лабрюйер му подражава. Изглежда, че съществува някакво взаимно влияние между типовете на Теофраст и тези на комедията.


2. Имена на комедиографи


Известни са 160 имена на комедиографи от 2-рата половина на ІV в. до първата на ІІ в. пр. Хр. Ето някои от тях:
Филемон от Сиракуза (р. 361), е живял повечето време в Атина, може би и в Александрия. Плавт е заемал сюжети от него.
Дифил от Синопа (ок. 350 – след 263). Той правил пародии на стари митове. Бил написал комедия, озаглавена “Сафо”, където се говорело за нейна връзка с Архилох.
Филипид от Кефале; Аполодор от Карист (от него е заемал Теренций). След Менандър по-известно име е роденият след 316 пр. Хр. Посидип от Касандрия (в Македония).


3. Менандър


Менандър е роден около 343 г.; трябва да е произхождал от богато семейство. Известни са имената на родителите му; твърди се, че бил племенник на комедиографа Алексис.
Негов съперник бил Филемон, който приживе имал и по-голям успех. За 100 комедии, които представил през живота си, Менандър е получил само 8 първи награди. Първата била озаглавена “Гняв” (324 г.).
Той принадлежал към най-културната прослойка в Атина. Може би е повлиян от връстника си Епикур (341-270); покрай Теофрастовата школа бил близък и с Деметрий от Фалерон (ок. 350-283). Живял с някоя си Гликера, споменавана в литературните “Писма на хетери” на Алкифрон (ІІ в. сл. Хр.). Според написаното там тя му съдействала в театралната работа. Удавил се случайно в морето до Пирей към 291.
Запазени са негови мозаечни и скулптурни изображения; един негов бюст датиран ІV в. сл. Хр. има и в Ермитажа.


След смъртта му творчеството му станало не по-малко популярно и влиятелно от Еврипидовото. Бил четен и във Византия. В Италия обаче хуманистите вече го знаели само по име. Лаоник Халкокондил говори, че през ХІV в. в Константинопол били изгорени ръкописи, съдържащи “съблазняващи” произведения; сред авторите им били Менандър, Филемон, Мимнерм, Алкей (тук Толстой обаче не дава препратка към текста, за който говори – б.м., Н.Г.). Дълго време се гадаело за стила му само въз основа на римските подражания.


През 1905 в Афродитопол недалеч от Тива бяха открити съдове с гръкоезични папируси. Един ръкопис (кодекс от ок. V в. сл. Хр.) съдържал и фрагменти на Менандър. Така през 1907 в Кайро излизат фрагменти от следните драми:...


(следва)