І. Съдържание на откъса
II. Съвременни учени за "римското гражданство"
About the Latin Academy in the Vatican
14 years ago
Showing posts with label Eлий Аристид. Show all posts
Showing posts with label Eлий Аристид. Show all posts
Thursday, February 14, 2008
Wednesday, January 30, 2008
Елий Аристид. Към Рим, 57-60
І. Съдържание на откъса
Във управлението им нямаше порядък; те се стремяха към него без да имат нужното за това знание. Владенията им бяха малки, но поради неопитност и безсилие не можеха да задържат дори и тях; във властването им нямаше нито човеколюбие, нито сила. И накрая, подобно на Езоповата сврака, останаха като оскубани - сами срещу всички (57).
И така, това, което в миналото убягна на всички хора, беше открито и усъвършенствано от вас. И в това няма нищо чудно. Както в другите изкуства материалът се обработван чрез съответстващо умение, така стана и при вас - след като достигнахте до голяма власт и сила, тогава се появи и изкуството, и двете се усилваха взаимно: управлението на голямата империя ви носеше опит, а, от друга страна, знанието да се управлява справедливо и разумно съдействаше за нейното разрастване (58).
А ето и кое е най-забележителното и възхитителното в тази държавна уредба. Като разделихте на две части всички хора в империята - а като казвам "империя", говоря за цялата вселена (oikoumene) - на по-благородната, силната и изтънчената част дадохте гражданство и я направихте едноплеменна с вас; другата обаче оставихте да бъде управлявана и подчинена (59).
Нито морето беше пречка за гражданството, нито разстоянията по суша, нито Азия и Европа бяха отделени. Всичко беше направено достъпно: никой човек, достоен за управление и доверие, не биваше смятан за чужденец. Така се създаде една обща земна държава (demokratia), под управлението на най-добрия властник и уредник: и всички хора се събират тук, сякаш на един общ градски площад, за да получат това, което съответства на достойнствата на всеки (60).
II. Съвременни учени за "римското гражданство"
Във управлението им нямаше порядък; те се стремяха към него без да имат нужното за това знание. Владенията им бяха малки, но поради неопитност и безсилие не можеха да задържат дори и тях; във властването им нямаше нито човеколюбие, нито сила. И накрая, подобно на Езоповата сврака, останаха като оскубани - сами срещу всички (57).
И така, това, което в миналото убягна на всички хора, беше открито и усъвършенствано от вас. И в това няма нищо чудно. Както в другите изкуства материалът се обработван чрез съответстващо умение, така стана и при вас - след като достигнахте до голяма власт и сила, тогава се появи и изкуството, и двете се усилваха взаимно: управлението на голямата империя ви носеше опит, а, от друга страна, знанието да се управлява справедливо и разумно съдействаше за нейното разрастване (58).
А ето и кое е най-забележителното и възхитителното в тази държавна уредба. Като разделихте на две части всички хора в империята - а като казвам "империя", говоря за цялата вселена (oikoumene) - на по-благородната, силната и изтънчената част дадохте гражданство и я направихте едноплеменна с вас; другата обаче оставихте да бъде управлявана и подчинена (59).
Нито морето беше пречка за гражданството, нито разстоянията по суша, нито Азия и Европа бяха отделени. Всичко беше направено достъпно: никой човек, достоен за управление и доверие, не биваше смятан за чужденец. Така се създаде една обща земна държава (demokratia), под управлението на най-добрия властник и уредник: и всички хора се събират тук, сякаш на един общ градски площад, за да получат това, което съответства на достойнствата на всеки (60).
II. Съвременни учени за "римското гражданство"
Thursday, January 24, 2008
Елий Аристид. Към Рим, 53-56
І. Съдържание на откъса
Случи им се така, че те непрекъснато се разкъсваха (между военните си задачи); и точно поради това, че се стремяха да завладеят чужди страни, ставаха неспособни да опазят своята собствена. Броят им беше недостатъчен както да се наложат над онези, срещу които изпращаха части от армията си, така и да се защитят от възможни атаки срещу града си. Напредъкът в нещата, които си бяха поставили за цел, беше по-скоро вреден за тях; те изглеждаха повече като роби-управители на владенията си, отколкото като истински владетели (53).
Те нямаха изгода съюзниците им да са силни - защото така биха станали опасни за тях; нито пък да са слаби - защото каква би била ползата от такова съюзничество? (54)
Когато някои от съюзниците се отцепваха, те ги усмиряваха с помощта на други; и така показваха, че за всички е по-добре да се отделят от съюза, и то наведнъж. Защото ако останат в такъв съюз, явно винаги биха били принуждавани да воюват едни срещу други (в интерес на атиняните): но ако се отделят заедно, тогава биха били свободни - защото атиняните не биха могли да ги задържат със свои сили (55-56).
II. Съвременни учени за междугръцките конфликти
The very existence of panhellenic festivals testifies to the fact that the Greeks perceived themselves as members of a single religious group… This vision of Greek unity and kinship - which formed the very core of the politics of panhellenism - was in fact regularly promoted by the rhetorical speeches composed for these festivals (for example Gorgias' Olympicus and Pythicus and Lysias' Olympicus…). As Isocrates says in the Panegyricus:
Those who founded the great festivals are rightly praised for handling down a custom whereby, proclaiming a truce and resolving our existing quarrels, we come together in one place; then, as we perform our prayers and sacrifices in common, we recall the kinship that exists between us and are made to feel more friendly towards each other in the future (43).
To be sure, Isocrates articulates an idealizing portrait of panhellenism... As we have seen, Greek religious practices never completely transcended politics. In fact, individuals from different cities often competed at these festivals in contest that pitted one city against another. As Cartledge suggests "[athletic] competition at Olympia was a paramilitary exercise", where the competitors "channeled their competitive aggression into action that only just stayed this side of outright martial violence". Not surprisingly, political tensions ran high at panhellenic gatherings, especially when individuals at these festivals came from cities that were at war with each other. An example of political hostility at an Olympian festival is recounted by Dionysius of Halicarnassus:
In his Panegyric, the orator [Lysias] summoned the Greeks to expel Dionysius of Syracuse from power and free Sicily, and to start the hostilities at once by plundering the ruler's tent with its adornments of gold, purple finery and many other riches… For the tyrant of Syracuse had sent theoroi to attend festival and offer sacrifice to the god. Their arrival at the sanctuary had been staged on an impressive and lavish scale to enhance the dynast's prestige among the Greeks (Lysias, 29).
Andrea Nightingale
Библиография:
Andrea W. Nightingale. The politics of panhellenism. In: Spectacles of Truth in Classical Greek Philosophy. Cambridge UP, 2004-2006.
Случи им се така, че те непрекъснато се разкъсваха (между военните си задачи); и точно поради това, че се стремяха да завладеят чужди страни, ставаха неспособни да опазят своята собствена. Броят им беше недостатъчен както да се наложат над онези, срещу които изпращаха части от армията си, така и да се защитят от възможни атаки срещу града си. Напредъкът в нещата, които си бяха поставили за цел, беше по-скоро вреден за тях; те изглеждаха повече като роби-управители на владенията си, отколкото като истински владетели (53).
Те нямаха изгода съюзниците им да са силни - защото така биха станали опасни за тях; нито пък да са слаби - защото каква би била ползата от такова съюзничество? (54)
Когато някои от съюзниците се отцепваха, те ги усмиряваха с помощта на други; и така показваха, че за всички е по-добре да се отделят от съюза, и то наведнъж. Защото ако останат в такъв съюз, явно винаги биха били принуждавани да воюват едни срещу други (в интерес на атиняните): но ако се отделят заедно, тогава биха били свободни - защото атиняните не биха могли да ги задържат със свои сили (55-56).
II. Съвременни учени за междугръцките конфликти
The very existence of panhellenic festivals testifies to the fact that the Greeks perceived themselves as members of a single religious group… This vision of Greek unity and kinship - which formed the very core of the politics of panhellenism - was in fact regularly promoted by the rhetorical speeches composed for these festivals (for example Gorgias' Olympicus and Pythicus and Lysias' Olympicus…). As Isocrates says in the Panegyricus:
Those who founded the great festivals are rightly praised for handling down a custom whereby, proclaiming a truce and resolving our existing quarrels, we come together in one place; then, as we perform our prayers and sacrifices in common, we recall the kinship that exists between us and are made to feel more friendly towards each other in the future (43).
To be sure, Isocrates articulates an idealizing portrait of panhellenism... As we have seen, Greek religious practices never completely transcended politics. In fact, individuals from different cities often competed at these festivals in contest that pitted one city against another. As Cartledge suggests "[athletic] competition at Olympia was a paramilitary exercise", where the competitors "channeled their competitive aggression into action that only just stayed this side of outright martial violence". Not surprisingly, political tensions ran high at panhellenic gatherings, especially when individuals at these festivals came from cities that were at war with each other. An example of political hostility at an Olympian festival is recounted by Dionysius of Halicarnassus:
In his Panegyric, the orator [Lysias] summoned the Greeks to expel Dionysius of Syracuse from power and free Sicily, and to start the hostilities at once by plundering the ruler's tent with its adornments of gold, purple finery and many other riches… For the tyrant of Syracuse had sent theoroi to attend festival and offer sacrifice to the god. Their arrival at the sanctuary had been staged on an impressive and lavish scale to enhance the dynast's prestige among the Greeks (Lysias, 29).
Andrea Nightingale
Библиография:
Andrea W. Nightingale. The politics of panhellenism. In: Spectacles of Truth in Classical Greek Philosophy. Cambridge UP, 2004-2006.
Wednesday, January 16, 2008
Елий Аристид. Към Рим, 48-52
І. Съдържание на откъса
И след като свалиха атинската власт, която беше една, на нейно място поставиха много: и тези правителства малтретираха управляваните не от Атина или от Спарта, но от собствените им територии. Те се бяха установили там за постоянно и при това бяха сякаш сплетени помежду си. Така че ако в началото на войната спартанците бяха обещали на останалите гърци изрично, че ще им причинят още повече и по-големи беди и че атинската власт ще им се стори истинска свобода в сравнение с новото потисничество, те не биха могли да изпълнят обещанието си по-добре от това, което направиха (след като бяха обещали противоположното)(48).
Така че веднага след победата започнаха пораженията им. Те бяха победени от един изгнаник, изоставени от тиванците, намразени от коринтяните; и морето се напълни с изгонвани хармости ("координатори"), сякаш са били анармости ("неподходящи"), а не поставени и владеещи градовете съгласно името си (49).
Силата на Тива нарасна точно заради престъпленията на спартанците и породената от тях омраза. Но едва спартанците бяха отстранени след битката при Левктра, и вече никой не можеше да понася тиванците: оказа се, че би било по-полезно да си стоят при Кадмейската крепост, отколкото да побеждават лакедемонците - толкова силна беше омразата срещу тях (50).
Казвам всичко това не за да обвинявам гърците изобщо, както беше направил онзи удивителен автор на "Триглавото чудовище": но за да покажа, че преди вас никъде не е имало знание за управлението. Защото ако би имало, то би било притежание на гърците, които се отличаваха по мъдрост сред останалите народи. Това знание е ваше откритие и след това беше внесено сред останалите. А казаното за атиняните изглежда да е вярно и за всички гърци - че са добри в това, да се съпротивляват на наложени отвън властници, да побеждават перси, да харчат пари и да понасят различни трудности; но не бяха научени да управляват и когато опитваха, се проваляха (51).
И най-напред те (атиняните) изпращаха гарнизони по градовете, които не бяха по-малобройни от силите на тамошните граждани; и така даваха сигнал и на останалите, че винаги ще действат с насилие. Но стана така, че нямаха сигурна власт над градовете, а същевременно бяха мразени; те не толкова експлоатираха, колкото имаха слава на експлоататори и, накратко, получаваха не толкова благата, колкото злините на властта (52).
II. Aнтиспартанската коалиция (началото на IV в.)
B.C. 393. Subsequently the war between the two parties recommenced.
The Athenians, Boeotians, Argives, and the other allies made Corinth
the base of their operations; the Lacedaemonians and their allies held
Sicyon as theirs. As to the Corinthians, they had to face the fact
that, owing to their proximity to the seat of war, it was their
territory which was ravaged and their people who perished, while the
rest of the allies abode in peace and reaped the fruits of their lands
in due season. Hence the majority of them, including the better class,
desired peace, and gathering into knots they indoctrinated one another with these views.
B.C. 392. On the other hand, it could hardly escape the notice of
the allied powers, the Argives, Athenians, and Boeotians, as also
those of the Corinthians themselves who had received a share of the
king's moneys, or for whatever reason were most directly interested in the war, that if they did not promptly put the peace party out of the
way, then chances to one the old laconising policy would again hold the field (Hellenica by Xenophon, IV, 4).
ІІI. Тиванската хегемония
1. След битката при Левктра
(B.C. 371) After these events, a messenger was despatched to Lacedaemon with news of the calamity. He reached his destination on the last day of the gymnopaediae, just when the chorus of grown men had entered the theatre. The ephors heard the mournful tidings not without grief and
pain, as needs they must, I take it; but for all that they did not
dismiss the chorus, but allowed the contest to run out its natural
course. What they did was to deliver the names of those who had fallen to their friends and families, with a word of warning to the women not to make any loud lamentations but to bear their sorrow in silence; and
the next day it was a striking spectacle to see those who had
relations among the slain moving to and fro in public with bright and
radiant looks, whilst of those whose friends were reported to be
living barely a man was to be seen, and these flitted by with lowered
heads and scowling brows, as if in humiliation.
Immediately after the battle the Thebans sent a messenger to Athens
wearing a chaplet. Whilst insisting on the magnitude of the victory
they at the same time called upon the Athenians to send them aid, for
now the opportunity had come to wreak vengeance on the Lacedaemonians for all the evil they had done to Athens. As it chanced, the senate of
the Athenians was holding a session on the Acropolis. As soon as the news was reported, the annoyance caused by its announcement was unmistakable. They neither invited the herald to accept of
hospitality nor sent back one word in reply to the request for
assistance. And so the herald turned his back on Athens and departed (Hellenica, VI, 5).
Archidamus, after the relief of the army defeated at
Leuctra, had led back the united forces. When he was gone, the
Athenians, impressed by the fact that the Peloponessians still felt
under an obligation to follow the Lacedaemonians to the field, whilst
Sparta herself was by no means as yet reduced to a condition
resembling that to which she had reduced Athens, sent invitations to
those states which cared to participate in the peace authorised by the
great king (Hellenica, VI, 5).
2. Полибий за Тива
One may say that nearly all authors have handed down to us the reputation for excellence enjoyed by the constitutions of Sparta, Crete, Mantinea, and Carthage. Some make mention also of those of Athens and Thebes. I leave these last two aside; for I am myself convinced that the constitutions of Athens and Thebes need not be dealt with at length, considering that these states neither grew by a normal process, nor did they remain for long in their most flourishing state, nor were the changes they underwent immaterial; but after a sudden effulgence so to speak, the work of chance and circumstance, while still apparently prosperous and with every prospect of a bright future, they experienced a complete reverse of fortune. For the Thebans, striking at the Lacedaemonians through their mistaken policy and the hatred their allies bore them, owing to the admirable qualities of one or at most two men, who had detected these weaknesses, gained in Greece a reputation for superiority. Indeed, that the successes of the Thebans at that time were due not to the form of their constitution, but to the high qualities of their leading men, was made manifest to all by Fortune immediately afterwards. For the success of Thebes grew, attained its height, and ceased with the lives of Epaminondas and Pelopidas; and therefore we must regard the temporary splendour of that state as due not to its constitution, but to its men (VI, 43).
IV. Съвременни учени за Тиванската хегемония
Библиография:
Гръцка история на Ксенофонт се цитира в английски превод според:
The Project Gutenberg Etext. Transl. by H. G. Dakyns. http://www.gutenberg.org/dirs/etext98/hllnc10.txt
Всеобща история на Полибий се цитира в английски превод според:
Loeb Classical Library, 6 volumes, Greek texts and facing English translation: Harvard University Press, 1922-1927. Transl. by W. R. Paton.
http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Polybius/home.html
Полибий. Всеобща история. Превод Валерий Русинов. БАН и "Рал Колобър", 2002.
И след като свалиха атинската власт, която беше една, на нейно място поставиха много: и тези правителства малтретираха управляваните не от Атина или от Спарта, но от собствените им територии. Те се бяха установили там за постоянно и при това бяха сякаш сплетени помежду си. Така че ако в началото на войната спартанците бяха обещали на останалите гърци изрично, че ще им причинят още повече и по-големи беди и че атинската власт ще им се стори истинска свобода в сравнение с новото потисничество, те не биха могли да изпълнят обещанието си по-добре от това, което направиха (след като бяха обещали противоположното)(48).
Така че веднага след победата започнаха пораженията им. Те бяха победени от един изгнаник, изоставени от тиванците, намразени от коринтяните; и морето се напълни с изгонвани хармости ("координатори"), сякаш са били анармости ("неподходящи"), а не поставени и владеещи градовете съгласно името си (49).
Силата на Тива нарасна точно заради престъпленията на спартанците и породената от тях омраза. Но едва спартанците бяха отстранени след битката при Левктра, и вече никой не можеше да понася тиванците: оказа се, че би било по-полезно да си стоят при Кадмейската крепост, отколкото да побеждават лакедемонците - толкова силна беше омразата срещу тях (50).
Казвам всичко това не за да обвинявам гърците изобщо, както беше направил онзи удивителен автор на "Триглавото чудовище": но за да покажа, че преди вас никъде не е имало знание за управлението. Защото ако би имало, то би било притежание на гърците, които се отличаваха по мъдрост сред останалите народи. Това знание е ваше откритие и след това беше внесено сред останалите. А казаното за атиняните изглежда да е вярно и за всички гърци - че са добри в това, да се съпротивляват на наложени отвън властници, да побеждават перси, да харчат пари и да понасят различни трудности; но не бяха научени да управляват и когато опитваха, се проваляха (51).
И най-напред те (атиняните) изпращаха гарнизони по градовете, които не бяха по-малобройни от силите на тамошните граждани; и така даваха сигнал и на останалите, че винаги ще действат с насилие. Но стана така, че нямаха сигурна власт над градовете, а същевременно бяха мразени; те не толкова експлоатираха, колкото имаха слава на експлоататори и, накратко, получаваха не толкова благата, колкото злините на властта (52).
II. Aнтиспартанската коалиция (началото на IV в.)
B.C. 393. Subsequently the war between the two parties recommenced.
The Athenians, Boeotians, Argives, and the other allies made Corinth
the base of their operations; the Lacedaemonians and their allies held
Sicyon as theirs. As to the Corinthians, they had to face the fact
that, owing to their proximity to the seat of war, it was their
territory which was ravaged and their people who perished, while the
rest of the allies abode in peace and reaped the fruits of their lands
in due season. Hence the majority of them, including the better class,
desired peace, and gathering into knots they indoctrinated one another with these views.
B.C. 392. On the other hand, it could hardly escape the notice of
the allied powers, the Argives, Athenians, and Boeotians, as also
those of the Corinthians themselves who had received a share of the
king's moneys, or for whatever reason were most directly interested in the war, that if they did not promptly put the peace party out of the
way, then chances to one the old laconising policy would again hold the field (Hellenica by Xenophon, IV, 4).
ІІI. Тиванската хегемония
1. След битката при Левктра
(B.C. 371) After these events, a messenger was despatched to Lacedaemon with news of the calamity. He reached his destination on the last day of the gymnopaediae, just when the chorus of grown men had entered the theatre. The ephors heard the mournful tidings not without grief and
pain, as needs they must, I take it; but for all that they did not
dismiss the chorus, but allowed the contest to run out its natural
course. What they did was to deliver the names of those who had fallen to their friends and families, with a word of warning to the women not to make any loud lamentations but to bear their sorrow in silence; and
the next day it was a striking spectacle to see those who had
relations among the slain moving to and fro in public with bright and
radiant looks, whilst of those whose friends were reported to be
living barely a man was to be seen, and these flitted by with lowered
heads and scowling brows, as if in humiliation.
Immediately after the battle the Thebans sent a messenger to Athens
wearing a chaplet. Whilst insisting on the magnitude of the victory
they at the same time called upon the Athenians to send them aid, for
now the opportunity had come to wreak vengeance on the Lacedaemonians for all the evil they had done to Athens. As it chanced, the senate of
the Athenians was holding a session on the Acropolis. As soon as the news was reported, the annoyance caused by its announcement was unmistakable. They neither invited the herald to accept of
hospitality nor sent back one word in reply to the request for
assistance. And so the herald turned his back on Athens and departed (Hellenica, VI, 5).
Archidamus, after the relief of the army defeated at
Leuctra, had led back the united forces. When he was gone, the
Athenians, impressed by the fact that the Peloponessians still felt
under an obligation to follow the Lacedaemonians to the field, whilst
Sparta herself was by no means as yet reduced to a condition
resembling that to which she had reduced Athens, sent invitations to
those states which cared to participate in the peace authorised by the
great king (Hellenica, VI, 5).
2. Полибий за Тива
One may say that nearly all authors have handed down to us the reputation for excellence enjoyed by the constitutions of Sparta, Crete, Mantinea, and Carthage. Some make mention also of those of Athens and Thebes. I leave these last two aside; for I am myself convinced that the constitutions of Athens and Thebes need not be dealt with at length, considering that these states neither grew by a normal process, nor did they remain for long in their most flourishing state, nor were the changes they underwent immaterial; but after a sudden effulgence so to speak, the work of chance and circumstance, while still apparently prosperous and with every prospect of a bright future, they experienced a complete reverse of fortune. For the Thebans, striking at the Lacedaemonians through their mistaken policy and the hatred their allies bore them, owing to the admirable qualities of one or at most two men, who had detected these weaknesses, gained in Greece a reputation for superiority. Indeed, that the successes of the Thebans at that time were due not to the form of their constitution, but to the high qualities of their leading men, was made manifest to all by Fortune immediately afterwards. For the success of Thebes grew, attained its height, and ceased with the lives of Epaminondas and Pelopidas; and therefore we must regard the temporary splendour of that state as due not to its constitution, but to its men (VI, 43).
IV. Съвременни учени за Тиванската хегемония
Библиография:
Гръцка история на Ксенофонт се цитира в английски превод според:
The Project Gutenberg Etext. Transl. by H. G. Dakyns. http://www.gutenberg.org/dirs/etext98/hllnc10.txt
Всеобща история на Полибий се цитира в английски превод според:
Loeb Classical Library, 6 volumes, Greek texts and facing English translation: Harvard University Press, 1922-1927. Transl. by W. R. Paton.
http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Polybius/home.html
Полибий. Всеобща история. Превод Валерий Русинов. БАН и "Рал Колобър", 2002.
Wednesday, January 9, 2008
Елий Аристид. Към Рим, 37-47
І. Съдържание на откъса
Управляваните могат без страх да възбудят съдебно дело срещу управляващите, ако това е необходимо; така че, както изглежда, те биват управлявани от тях дотолкова, доколкото това им харесва. Нима това не надминава всяка демокрация? Защото в полисните демокрации, след като съдът веднъж е взел решение, подсъдимият вече не може да се обърне към други съдии. Тук обаче има един върховен съдия, комуто никога нищо справедливо не убягва - и, както е казал Хезиод за Зевс, лесно дарява със сила и силния лесно сразява. Благодарение на него днес има равенство между силния и слабия, богатия и бедния, прославения и неизвестния, благородния и онзи с нисък произход - защото пред справедливостта му всички те са равни (37-39).
Сега ще премина и към стореното от гърците, макар да се боя, да не би някой да сметне, че говоря за дреболии; но пък е смешно да се удивлявам, че никой няма дела, сравними с вашите, а същевременно да чакам да направя сравнение тогава, когато открия нещо равностойно. Нали ако имаше дела, равни на вашите, то и те самите (вашите) не биха били така смайващи? (40)
Впрочем зная, че постиженията на гърците, що се отнася до размерите на империята им и грандиозността на извършеното, са още по-незначителни от тези на персите; но пък е необикновено това, което постигнахте вие - да надминете варварите по богатство и сила, а гърците - по мъдрост и въздържание.
Атиняните и лакедемонците направиха всичко, за да постигнат власт: и стигнаха дотам, да плават по море, да управляват Цикладите, да притежават територии из Тракия, да владеят Термопилите, Хелеспонта, Корифасион. И все пак това е същото, като да си се сдобил с нокти, рога, уши или други краища от някое тяло, и да мислиш, че го притежаваш цялото. Така и те, когато си въобразяваха, че имат хегемония, в действителност имаха само пристанища, издатини на сушата към морето, островчета; те сънуваха, че имат хегемония, но я нямаха (41-43).
Те редуваха сякаш по жребий да бъдат предстоятели на гърците, но не успяваха да задържат тази позиция дори за едно поколение. Така се бореха за хегемонията, сякаш оспорваха помежду си правото да бъдат мразени от всички останали. И така, най-напред един лакедемонски лидер се отнесе с гърците толкова зле, че всички пожелаха да потърсят друг водач. Присъединиха се към атиняните; но скоро съжалиха за това, тъй като не можеха да понасят нито прекомерните вноски в общия отбранителен фонд, нито кражбите, които някои атиняни извършваха при събирането му. Трябваше всяка година да се явяват в Атина за отчет, да приемат в града си клерухи и всякакви събирачи на пари; нямаха свобода дори в собствените си акрополи; бяха в ръцете на атинските демагози, недависимо как онези се отнасяха към тях; трябваше да участват във военни кампании дори по време на празници; с една дума, получаваха от това покровителство твърде малко, за да си струва да търпят всичко това (44-46).
Така че повечето от тях се обърнаха към лакедемонците по същия начин, по който преди това бяха избягали от тях, за да отидат при атиняните; и пак по същия начин бяха измамени. Защото те (лакедемонците) първо обявиха, че ще воюват срещу атиняните за свободата на всички гърци, и така привлякоха мнозина на своя страна; но след като разрушиха стените им и добиха власт да правят, каквото пожелаят, ги надминаха в своеволието - защото поставиха във всички гръцки полиси тирании, които за благозвучие нарекоха декархии (47).
ІІ. Хегемониите на Атина и Спарта (V-IV в. пр. Хр.)
1. Полибий за Атина
We must hold very much the same opinion about the Athenian constitution. For Athens also, though she perhaps enjoyed more frequent periods of success, after her most glorious one of all which was coeval with the excellent administration of Themistocles, rapidly experienced a complete reverse of fortune owing to the inconstancy of her nature. For the Athenian populace always more or less resembles a ship without a commander. In such a ship when fear of the billows or the danger of a storm induces the mariners to be sensible and attend to the orders of the skipper, they do their duty admirably. But when they grow over-confident and begin to entertain contempt for their superiors and to quarrel with each other, as they are no longer all of the same way of thinking, then with some of them determined to continue the voyage, and others putting pressure on the skipper to anchor, with some letting out the sheets and others preventing them and ordering the sails to be taken it, not only does the spectacle strike anyone who watches it as disgraceful owing to their disagreement and contention, but the position of affairs is a source of actual danger to the rest of those on board; so that often after escaping from the perils of the widest seas and fiercest storms they are shipwrecked in harbour and when close to the shore. This is what has more than once befallen the Athenian state. After having averted the greatest and most terrible dangers owing to the high qualities of the people and their leaders, it has come to grief at times by sheer heedlessness and unreasonableness in seasons of unclouded tranquillity. Therefore I need say no more about this constitution or that of Thebes, states in which everything is managed by the uncurbed impulse of a mob in the one case exceptionally headstrong and ill-tempered and in the other brought up in an atmosphere of violence and passion (VI, 44).
IІІ. Съвременни учени за хегемониите на Атина и Спарта
Библиография:
"Всеобща история" на Полибий се цитира в английски превод според:
Loeb Classical Library, 6 volumes, Greek texts and facing English translation: Harvard University Press, 1922-1927. Transl. by W. R. Paton.
http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Polybius/home.html
Управляваните могат без страх да възбудят съдебно дело срещу управляващите, ако това е необходимо; така че, както изглежда, те биват управлявани от тях дотолкова, доколкото това им харесва. Нима това не надминава всяка демокрация? Защото в полисните демокрации, след като съдът веднъж е взел решение, подсъдимият вече не може да се обърне към други съдии. Тук обаче има един върховен съдия, комуто никога нищо справедливо не убягва - и, както е казал Хезиод за Зевс, лесно дарява със сила и силния лесно сразява. Благодарение на него днес има равенство между силния и слабия, богатия и бедния, прославения и неизвестния, благородния и онзи с нисък произход - защото пред справедливостта му всички те са равни (37-39).
Сега ще премина и към стореното от гърците, макар да се боя, да не би някой да сметне, че говоря за дреболии; но пък е смешно да се удивлявам, че никой няма дела, сравними с вашите, а същевременно да чакам да направя сравнение тогава, когато открия нещо равностойно. Нали ако имаше дела, равни на вашите, то и те самите (вашите) не биха били така смайващи? (40)
Впрочем зная, че постиженията на гърците, що се отнася до размерите на империята им и грандиозността на извършеното, са още по-незначителни от тези на персите; но пък е необикновено това, което постигнахте вие - да надминете варварите по богатство и сила, а гърците - по мъдрост и въздържание.
Атиняните и лакедемонците направиха всичко, за да постигнат власт: и стигнаха дотам, да плават по море, да управляват Цикладите, да притежават територии из Тракия, да владеят Термопилите, Хелеспонта, Корифасион. И все пак това е същото, като да си се сдобил с нокти, рога, уши или други краища от някое тяло, и да мислиш, че го притежаваш цялото. Така и те, когато си въобразяваха, че имат хегемония, в действителност имаха само пристанища, издатини на сушата към морето, островчета; те сънуваха, че имат хегемония, но я нямаха (41-43).
Те редуваха сякаш по жребий да бъдат предстоятели на гърците, но не успяваха да задържат тази позиция дори за едно поколение. Така се бореха за хегемонията, сякаш оспорваха помежду си правото да бъдат мразени от всички останали. И така, най-напред един лакедемонски лидер се отнесе с гърците толкова зле, че всички пожелаха да потърсят друг водач. Присъединиха се към атиняните; но скоро съжалиха за това, тъй като не можеха да понасят нито прекомерните вноски в общия отбранителен фонд, нито кражбите, които някои атиняни извършваха при събирането му. Трябваше всяка година да се явяват в Атина за отчет, да приемат в града си клерухи и всякакви събирачи на пари; нямаха свобода дори в собствените си акрополи; бяха в ръцете на атинските демагози, недависимо как онези се отнасяха към тях; трябваше да участват във военни кампании дори по време на празници; с една дума, получаваха от това покровителство твърде малко, за да си струва да търпят всичко това (44-46).
Така че повечето от тях се обърнаха към лакедемонците по същия начин, по който преди това бяха избягали от тях, за да отидат при атиняните; и пак по същия начин бяха измамени. Защото те (лакедемонците) първо обявиха, че ще воюват срещу атиняните за свободата на всички гърци, и така привлякоха мнозина на своя страна; но след като разрушиха стените им и добиха власт да правят, каквото пожелаят, ги надминаха в своеволието - защото поставиха във всички гръцки полиси тирании, които за благозвучие нарекоха декархии (47).
ІІ. Хегемониите на Атина и Спарта (V-IV в. пр. Хр.)
1. Полибий за Атина
We must hold very much the same opinion about the Athenian constitution. For Athens also, though she perhaps enjoyed more frequent periods of success, after her most glorious one of all which was coeval with the excellent administration of Themistocles, rapidly experienced a complete reverse of fortune owing to the inconstancy of her nature. For the Athenian populace always more or less resembles a ship without a commander. In such a ship when fear of the billows or the danger of a storm induces the mariners to be sensible and attend to the orders of the skipper, they do their duty admirably. But when they grow over-confident and begin to entertain contempt for their superiors and to quarrel with each other, as they are no longer all of the same way of thinking, then with some of them determined to continue the voyage, and others putting pressure on the skipper to anchor, with some letting out the sheets and others preventing them and ordering the sails to be taken it, not only does the spectacle strike anyone who watches it as disgraceful owing to their disagreement and contention, but the position of affairs is a source of actual danger to the rest of those on board; so that often after escaping from the perils of the widest seas and fiercest storms they are shipwrecked in harbour and when close to the shore. This is what has more than once befallen the Athenian state. After having averted the greatest and most terrible dangers owing to the high qualities of the people and their leaders, it has come to grief at times by sheer heedlessness and unreasonableness in seasons of unclouded tranquillity. Therefore I need say no more about this constitution or that of Thebes, states in which everything is managed by the uncurbed impulse of a mob in the one case exceptionally headstrong and ill-tempered and in the other brought up in an atmosphere of violence and passion (VI, 44).
IІІ. Съвременни учени за хегемониите на Атина и Спарта
Библиография:
"Всеобща история" на Полибий се цитира в английски превод според:
Loeb Classical Library, 6 volumes, Greek texts and facing English translation: Harvard University Press, 1922-1927. Transl. by W. R. Paton.
http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Polybius/home.html
Wednesday, December 19, 2007
Елий Аристид. Към Рим, 28-36
І. Съдържание на откъса
Сега размерите на държавата са такива, че дори само частта, с която тя надминава Персийската империя (разстоянието от Егейско море до Гибралтар) е по-голяма от цялата Персийска империя. Извън нея са останали само онези територии, които вие, римляните, сметнахте за ненужни. Червено море, водопадите на Нил, Меотидското езеро, за които преди се говореше, че са в края на цялата земя, сега ограждат вашата държава. Океанът, за когото говореха само поетите и в чието съществуване историците (logopoioi) се съмняваха, ви е добре познат - също както и разположеният в него остров (28).
Редът в тази държава е по-забележителен дори от размерите й. В нея няма народи, които да са независими от властта на царя; няма сатрапи, които да се сражават помежду си, нито градове, които да се присъединяват ту към един, ту към друг от тях; и да бъдат удържани от гарнизони, които често биват прогонвани; цялата вселена прилича на флейта, която издава звук, по-единен от песента на хор - и сякаш цялата чрез тази музика пожелава тази империя да трае завинаги. Това става, защото вселената се дирижира добре от върховния си водач (29).
Навсякъде управлението е еднакво за всички. Онези, които обитават планините, не са по-непокорни от живеещите в равнините. Няма разлика и между континенти и острови. Изглежда, че това е една страна и един народ; и навсякъде всички се подчиняват мълчаливо (30).
За да се изпълни нещо, е достатъчно едно разпореждане и един знак и пожеланото се осъществява по-лесно, отколкото произвеждането на звук при дръпване на струна. Ако нещо трябва да стане, достатъчно е то да бъде помислено (doxai) и вече е станало. Управляващите, които се изпращат по градовете и народите, управляват онези, които стоят по-ниско от тях; но те самите също са управлявани. Някой би казал, че това е отликата им спрямо по-низшестоящите - че първи показват как следва някой да се подчинява. Ето такъв е страхът, който те изпитват от големия властник (archon), който ръководи всичко (31).
Те смятат, че той познава онова, което правят, по-добре от тях самите; и изпитват повече страх и свян от него (който отсъства), отколкото някой би изпитвал от един присъстващ и разпореждащ се господар. Никой не е толкова самоуверен, че да не потръпне дори само ако чуе името му - но се изправя, прославя го и го почита и произнася две молитви - едната към боговете заради властника, а другата към него самия заради собствените си неща. И в случай, че се колебаят дори малко какво решение да вземат по повод на дела или жалби - било публични, било частни - те се обръщат със запитване към него и чакат докато им даде знак, също както хорът чака знак от диригента си (32).
Така че за него не е нужно да обикаля цялата империя, защото би могъл да стои на едно място и оттам да управлява целия обитаван свят чрез писмата си. А те едва са написани и вече пристигат там, където са адресирани - така бързо, сякаш ги носят птици (33).
Но онова, което е най-учудващо и възхитително, и за което трябва да благодарим и с думи, и с дела, ще бъде казано сега. Вие, които притежавате такава огромна и непоклатима власт, постигнахте най-голям успех в нещо, което е характерно преди всичко на вас (34). Единствено вие от всички минали властници, управлявате свободни хора. Нито Кария е дадена на някой Тисаферн, нито Фригия на някой Фарнабаз; и няма народ, който е предаден някому - който при това сам не е свободен - така, сякаш му се дава стопанство заедно с робите. Вместо това вие се отнасяте към обитаемия свят като към полис и поставяте управителите така, сякаш са избрани с гласуване - за да закрилят и обгрижват управляваните, а не да им бъдат господари. Така че когато измине определеното време един управляващ отстъпва мястото си на друг и те обикновено дори не се срещат - толкова са далеч от това, да влязат в спор заради управляваната от тях страна (36).
ІІ. Текстове, към които Елий вероятно препраща
III. Върховенство на човек и върховенство на Бог
ІV. Човешкото общество като музикален инструмент или хор
V. Съвременни учени за властта на римския император
Библиография:
Сега размерите на държавата са такива, че дори само частта, с която тя надминава Персийската империя (разстоянието от Егейско море до Гибралтар) е по-голяма от цялата Персийска империя. Извън нея са останали само онези територии, които вие, римляните, сметнахте за ненужни. Червено море, водопадите на Нил, Меотидското езеро, за които преди се говореше, че са в края на цялата земя, сега ограждат вашата държава. Океанът, за когото говореха само поетите и в чието съществуване историците (logopoioi) се съмняваха, ви е добре познат - също както и разположеният в него остров (28).
Редът в тази държава е по-забележителен дори от размерите й. В нея няма народи, които да са независими от властта на царя; няма сатрапи, които да се сражават помежду си, нито градове, които да се присъединяват ту към един, ту към друг от тях; и да бъдат удържани от гарнизони, които често биват прогонвани; цялата вселена прилича на флейта, която издава звук, по-единен от песента на хор - и сякаш цялата чрез тази музика пожелава тази империя да трае завинаги. Това става, защото вселената се дирижира добре от върховния си водач (29).
Навсякъде управлението е еднакво за всички. Онези, които обитават планините, не са по-непокорни от живеещите в равнините. Няма разлика и между континенти и острови. Изглежда, че това е една страна и един народ; и навсякъде всички се подчиняват мълчаливо (30).
За да се изпълни нещо, е достатъчно едно разпореждане и един знак и пожеланото се осъществява по-лесно, отколкото произвеждането на звук при дръпване на струна. Ако нещо трябва да стане, достатъчно е то да бъде помислено (doxai) и вече е станало. Управляващите, които се изпращат по градовете и народите, управляват онези, които стоят по-ниско от тях; но те самите също са управлявани. Някой би казал, че това е отликата им спрямо по-низшестоящите - че първи показват как следва някой да се подчинява. Ето такъв е страхът, който те изпитват от големия властник (archon), който ръководи всичко (31).
Те смятат, че той познава онова, което правят, по-добре от тях самите; и изпитват повече страх и свян от него (който отсъства), отколкото някой би изпитвал от един присъстващ и разпореждащ се господар. Никой не е толкова самоуверен, че да не потръпне дори само ако чуе името му - но се изправя, прославя го и го почита и произнася две молитви - едната към боговете заради властника, а другата към него самия заради собствените си неща. И в случай, че се колебаят дори малко какво решение да вземат по повод на дела или жалби - било публични, било частни - те се обръщат със запитване към него и чакат докато им даде знак, също както хорът чака знак от диригента си (32).
Така че за него не е нужно да обикаля цялата империя, защото би могъл да стои на едно място и оттам да управлява целия обитаван свят чрез писмата си. А те едва са написани и вече пристигат там, където са адресирани - така бързо, сякаш ги носят птици (33).
Но онова, което е най-учудващо и възхитително, и за което трябва да благодарим и с думи, и с дела, ще бъде казано сега. Вие, които притежавате такава огромна и непоклатима власт, постигнахте най-голям успех в нещо, което е характерно преди всичко на вас (34). Единствено вие от всички минали властници, управлявате свободни хора. Нито Кария е дадена на някой Тисаферн, нито Фригия на някой Фарнабаз; и няма народ, който е предаден някому - който при това сам не е свободен - така, сякаш му се дава стопанство заедно с робите. Вместо това вие се отнасяте към обитаемия свят като към полис и поставяте управителите така, сякаш са избрани с гласуване - за да закрилят и обгрижват управляваните, а не да им бъдат господари. Така че когато измине определеното време един управляващ отстъпва мястото си на друг и те обикновено дори не се срещат - толкова са далеч от това, да влязат в спор заради управляваната от тях страна (36).
ІІ. Текстове, към които Елий вероятно препраща
III. Върховенство на човек и върховенство на Бог
ІV. Човешкото общество като музикален инструмент или хор
V. Съвременни учени за властта на римския император
Библиография:
Wednesday, December 12, 2007
Елий Аристид. Към Рим, 24-27
І. Съдържание на откъса
Александър придоби голяма империя, но умря, преди да започне да я управлява (24).
Той понесе всички несгоди на дългия поход и войната, но не успя да постави естествен край на завоеванията си. Така стана подобен на състезател, който е победил всичките си съперници и е умрял в мига, в който е поставял на главата си олимпийския венец (25).
Какви закони и правила даде той на своята държава? Единственото невоенно постижение, съответстващо на дарбите му, беше създаването на Александрия - която днес е вторият град във вашата империя (26).
Веднага след смъртта му държавата се разчупи на безброй части. Македонците показаха, че тя не е по силите им; те дори не успяха да задържат своята Македония, а се пръснаха из чужди страни, където изглеждаха по-скоро като окупационен гарнизон, отколкото като управляващи. Те бяха като сатрапи без цар (27).
ІІ. Македонската империя. Гръко-македонски отношения
1. Филип Македонски като обединител на гърците срещу Персия
... (Изократ, Филип)
2. Македонците имат успехи само на Изток
Македоните установиха власт в Европа от Адриатика до реката Истрос, което би могло да се смята за съвсем незначителна част от споменатия континент. Впоследствие, унищожавайки Персийската империя, си присвоиха господството и над Азия. Но макар да се смяташе, че властта им е пръсната по най-много места и е най-здрава, те оставиха по-голямата част от обитаемия свят в чужди ръце. Нито веднъж не се опитаха да спорят за Сицилия, за Сардиния и Либия, а най-войнствените племена в западната част на Европа направо може да се каже, че не познаваха (Полибий, І,2).
3. Разпадането на империята след смъртта на Александър
а.
"Завещание на Александър". Цар Александър, син на Амон и на Олимпиада, за момента посочва за цар на Македония Аридей, сина на Филип. Но ако Роксана роди на Александър син, той да бъде цар и да получи името, което решат македонците. Ако пък роди момиче, нека македонците да изберат когото пожелаят за цар, в случай, че не искат Аридей, сина на Филип...
Докато македонците решат кого да поставят за цар, цар Александър, син на Амон и Олимпиада, назначава за управители на своето царство: Кратер и жена му Канана, дъщеря на предишния македонски цар Филип, за цяла Македония; Лизимах и жена му Тесалоника, дищеря на предишния македонски цар Филип, за Тракия. Дава сатрапията в Хелеспонта на Леонат и жена му Клеодика, сестра на Олкиас; Пафлагония и Кападокия на своя мемоарист Евмен. Оставя островите свободни под закрилата на Родос. Памфилия и Киликия оставя на Антигон, Кария на Азандър. Над Исаврия и всички области до река Халис да управлява Филон. За управител на Сирия до Месопотамия определя Питон. Областта на Вавилон и съседните земи за управлява моят адютант Селевк. Финикия и тъй наречената Койлесирия оставям на Мелеагър. За управител на Египет назаначава Пердика, а на Либия Птолемей и неговата съпруга Клеопатра, сестра на Александър. На земите над Вавилония за военачалник и управител определя Фанократ и жена му Роксана от Бактрия...
Цар Александър поставя за цар на земята на индусите край река Хидасп Таксил, а на земята от Хидасп до река Инд Пор, а на паропанисадите бактриеца Оксиарт, бащата на Александровата жена Роксана... Бактрия и областа на Суза дава на Филип, Партия и земите до Хиркания на Фратаферн, Кармания на Тлеполем, Персида на Певкест... Цар Александър поставя за цар на Илирия Олкиас... И нека олимпийските богове и Херакъл, поставил началото на рода на цар Александър, бъдат надзорници за извършването на всичко това (Псевдо-Калистен, ІІІ,33).
б.
Тогава Мелеагър, враждебно настроен към Пердика, въведе тържествено в двореца Аридей. Войниците го нарекоха Филип и го провъзгласиха за цар...
Но.. Питон се зае да изпълни плана на Пердика. Определи за опекуни на бъдещия син на Роксана Пердика и Леонат, родени от царски род. Предложи също и Кратер и Антипатър да поемат работите в Европа...
Явно беше, че Филип се намесва дотолкова, доколкото се налагаше, за да се оправдае краят на това събитие. Това беше знак и начало на гражданската война на македонците. Мелеагър късно разбра измамата на Пердика... Скоро загуби надежда за спасението си, тъй като видя, че враговете му използваха срещу него този, когото сам беше направил цар...
Пердика въведе войската в града и свика съвет от висшите военачалници. Решиха владенията да се разделят така, че царят да има най-голямата власт в царството. На Птолемей дадоха сатрапството на Египет и народите в Африка, подчинени на Египет. На Леомедонт дадоха Сирия и Финикия. За Филотас определиха Киликия. Антигон получи заповед да поеме Ликия, Памфилия и Голяма Фригия. В Кария беше изпратен Касандър, а Менандър - в Ликия. Малка Фригия, достигаща до Хелеспонт, решиха да бъде подвластна на Леонат, а Кападокия и Пафлагония - на Евмен. На него му беше възложено да защитава тази област чак до Трапезунд и да обяви война на Ариарат, който единствен не претендираше за власт. Решиха Питон да поеме Мидия, Лизимах - Тракия с разположените до нея понтийски народи. Решено беше тези, които управляват Индия, Бактрия, Согдиана и племената по брега на Океана или на Червено море, да поемат и военната власт в тези страни. Пердика да остане с царя и да биде начело на войските, които се движат с него. Някои мислеха, че областите са били разпределени съгласно завещанието на Александър, но това се оказа невярно, макар и да е споменато от някои писатели...
Не много преди смъртта на Александър царските наместници под предлог, че завладяват чужди земи, разширяваха владенията си, без да е имало какъвто и да било повод за война (Курций Руф, X,10).
ІІІ. Смисълът от заниманията с римска история
1. Изучаване на историята
Елий Аристид представя речта си като произведение на ораторското изкуство и като дар, поднесен на боговете заради успешното му пристигане в града. Около 250 години преди него Полибий също пише за Рим, но казва, че това е история. Според него историята е необходима на едни като подготовка за политическа дейност, докато за други е средство за етическо възпитание (създаване на способност да се понасят с достойнство ударите на съдбата(І,1).
Събитията в света се управляват от съдбата, която понякога (както е станало, според Полибий, в неговото време) ги насочва към една и съща цел. Задачата на историка е да покаже как те съдействат за тази цел (І,4)
2. Римската история
Та кой човек е толкова прост и мързелив, че да не поиска да узнае как и чрез какъв род политическо устройство за по-малко от петдесет и три години бе завладян и поставен под властта единствено на римляните почти целият обитаем свят - нещо небивало досега? (І,1)
Но след като за повечето елини не са известни нито предишната сила на Римската и Картагенската държави, нити тяхната дотогавашна история, сметнах за необходимо да напиша тази и следващата книга преди същинската история, та като навлезе човек в самото изложение на събитията, да не започне тогава да се чуди и пита благодарение на какви решения, сили и средства римляните са се заловили с такива начинания, които ги направиха господари на цялата земя и море около нас; но от тези книги и от подготовката чрез тях да е ясно на читателите, че те са имали добри предпоставки да с е заемат с един план за установяване на световно господство и да го осъществят (І,3).
Особеното на моя труд и удивителното за времето, в което живеем, е това, че съдбата наклони всички събития по света към един и същи жребий и ги насочи към една и съща цел (І,4).
IV. Съвременни учени за Македония и диадохите
Библиография:
Курций Руф. Александър Македонски. Превод Николина Бакърджиева. Военно издателство, 1985.
Полибий. Всеобща история. Превод Валерий Русинов. “Рал Колобър”, 2001.
Псевдо-Калистен. Животът на Александър Македонски. Превод Богдан Богданов. В: Антични романи. "Народна култура", 1975.
Александър придоби голяма империя, но умря, преди да започне да я управлява (24).
Той понесе всички несгоди на дългия поход и войната, но не успя да постави естествен край на завоеванията си. Така стана подобен на състезател, който е победил всичките си съперници и е умрял в мига, в който е поставял на главата си олимпийския венец (25).
Какви закони и правила даде той на своята държава? Единственото невоенно постижение, съответстващо на дарбите му, беше създаването на Александрия - която днес е вторият град във вашата империя (26).
Веднага след смъртта му държавата се разчупи на безброй части. Македонците показаха, че тя не е по силите им; те дори не успяха да задържат своята Македония, а се пръснаха из чужди страни, където изглеждаха по-скоро като окупационен гарнизон, отколкото като управляващи. Те бяха като сатрапи без цар (27).
ІІ. Македонската империя. Гръко-македонски отношения
1. Филип Македонски като обединител на гърците срещу Персия
... (Изократ, Филип)
2. Македонците имат успехи само на Изток
Македоните установиха власт в Европа от Адриатика до реката Истрос, което би могло да се смята за съвсем незначителна част от споменатия континент. Впоследствие, унищожавайки Персийската империя, си присвоиха господството и над Азия. Но макар да се смяташе, че властта им е пръсната по най-много места и е най-здрава, те оставиха по-голямата част от обитаемия свят в чужди ръце. Нито веднъж не се опитаха да спорят за Сицилия, за Сардиния и Либия, а най-войнствените племена в западната част на Европа направо може да се каже, че не познаваха (Полибий, І,2).
3. Разпадането на империята след смъртта на Александър
а.
"Завещание на Александър". Цар Александър, син на Амон и на Олимпиада, за момента посочва за цар на Македония Аридей, сина на Филип. Но ако Роксана роди на Александър син, той да бъде цар и да получи името, което решат македонците. Ако пък роди момиче, нека македонците да изберат когото пожелаят за цар, в случай, че не искат Аридей, сина на Филип...
Докато македонците решат кого да поставят за цар, цар Александър, син на Амон и Олимпиада, назначава за управители на своето царство: Кратер и жена му Канана, дъщеря на предишния македонски цар Филип, за цяла Македония; Лизимах и жена му Тесалоника, дищеря на предишния македонски цар Филип, за Тракия. Дава сатрапията в Хелеспонта на Леонат и жена му Клеодика, сестра на Олкиас; Пафлагония и Кападокия на своя мемоарист Евмен. Оставя островите свободни под закрилата на Родос. Памфилия и Киликия оставя на Антигон, Кария на Азандър. Над Исаврия и всички области до река Халис да управлява Филон. За управител на Сирия до Месопотамия определя Питон. Областта на Вавилон и съседните земи за управлява моят адютант Селевк. Финикия и тъй наречената Койлесирия оставям на Мелеагър. За управител на Египет назаначава Пердика, а на Либия Птолемей и неговата съпруга Клеопатра, сестра на Александър. На земите над Вавилония за военачалник и управител определя Фанократ и жена му Роксана от Бактрия...
Цар Александър поставя за цар на земята на индусите край река Хидасп Таксил, а на земята от Хидасп до река Инд Пор, а на паропанисадите бактриеца Оксиарт, бащата на Александровата жена Роксана... Бактрия и областа на Суза дава на Филип, Партия и земите до Хиркания на Фратаферн, Кармания на Тлеполем, Персида на Певкест... Цар Александър поставя за цар на Илирия Олкиас... И нека олимпийските богове и Херакъл, поставил началото на рода на цар Александър, бъдат надзорници за извършването на всичко това (Псевдо-Калистен, ІІІ,33).
б.
Тогава Мелеагър, враждебно настроен към Пердика, въведе тържествено в двореца Аридей. Войниците го нарекоха Филип и го провъзгласиха за цар...
Но.. Питон се зае да изпълни плана на Пердика. Определи за опекуни на бъдещия син на Роксана Пердика и Леонат, родени от царски род. Предложи също и Кратер и Антипатър да поемат работите в Европа...
Явно беше, че Филип се намесва дотолкова, доколкото се налагаше, за да се оправдае краят на това събитие. Това беше знак и начало на гражданската война на македонците. Мелеагър късно разбра измамата на Пердика... Скоро загуби надежда за спасението си, тъй като видя, че враговете му използваха срещу него този, когото сам беше направил цар...
Пердика въведе войската в града и свика съвет от висшите военачалници. Решиха владенията да се разделят така, че царят да има най-голямата власт в царството. На Птолемей дадоха сатрапството на Египет и народите в Африка, подчинени на Египет. На Леомедонт дадоха Сирия и Финикия. За Филотас определиха Киликия. Антигон получи заповед да поеме Ликия, Памфилия и Голяма Фригия. В Кария беше изпратен Касандър, а Менандър - в Ликия. Малка Фригия, достигаща до Хелеспонт, решиха да бъде подвластна на Леонат, а Кападокия и Пафлагония - на Евмен. На него му беше възложено да защитава тази област чак до Трапезунд и да обяви война на Ариарат, който единствен не претендираше за власт. Решиха Питон да поеме Мидия, Лизимах - Тракия с разположените до нея понтийски народи. Решено беше тези, които управляват Индия, Бактрия, Согдиана и племената по брега на Океана или на Червено море, да поемат и военната власт в тези страни. Пердика да остане с царя и да биде начело на войските, които се движат с него. Някои мислеха, че областите са били разпределени съгласно завещанието на Александър, но това се оказа невярно, макар и да е споменато от някои писатели...
Не много преди смъртта на Александър царските наместници под предлог, че завладяват чужди земи, разширяваха владенията си, без да е имало какъвто и да било повод за война (Курций Руф, X,10).
ІІІ. Смисълът от заниманията с римска история
1. Изучаване на историята
Елий Аристид представя речта си като произведение на ораторското изкуство и като дар, поднесен на боговете заради успешното му пристигане в града. Около 250 години преди него Полибий също пише за Рим, но казва, че това е история. Според него историята е необходима на едни като подготовка за политическа дейност, докато за други е средство за етическо възпитание (създаване на способност да се понасят с достойнство ударите на съдбата(І,1).
Събитията в света се управляват от съдбата, която понякога (както е станало, според Полибий, в неговото време) ги насочва към една и съща цел. Задачата на историка е да покаже как те съдействат за тази цел (І,4)
2. Римската история
Та кой човек е толкова прост и мързелив, че да не поиска да узнае как и чрез какъв род политическо устройство за по-малко от петдесет и три години бе завладян и поставен под властта единствено на римляните почти целият обитаем свят - нещо небивало досега? (І,1)
Но след като за повечето елини не са известни нито предишната сила на Римската и Картагенската държави, нити тяхната дотогавашна история, сметнах за необходимо да напиша тази и следващата книга преди същинската история, та като навлезе човек в самото изложение на събитията, да не започне тогава да се чуди и пита благодарение на какви решения, сили и средства римляните са се заловили с такива начинания, които ги направиха господари на цялата земя и море около нас; но от тези книги и от подготовката чрез тях да е ясно на читателите, че те са имали добри предпоставки да с е заемат с един план за установяване на световно господство и да го осъществят (І,3).
Особеното на моя труд и удивителното за времето, в което живеем, е това, че съдбата наклони всички събития по света към един и същи жребий и ги насочи към една и съща цел (І,4).
IV. Съвременни учени за Македония и диадохите
Библиография:
Курций Руф. Александър Македонски. Превод Николина Бакърджиева. Военно издателство, 1985.
Полибий. Всеобща история. Превод Валерий Русинов. “Рал Колобър”, 2001.
Псевдо-Калистен. Животът на Александър Македонски. Превод Богдан Богданов. В: Антични романи. "Народна култура", 1975.
Wednesday, December 5, 2007
Елий Аристид. Към Рим, 19-23
І. Съдържание на откъса
Персите не се грижеха да правят завладените градове и територии по-красиви и величествени. Вместо това се стараеха да направят поданиците си колкото се може по-слаби. Сякаш участваха в състезание по избиване на хора и разоряване на домове (19).
Тази употреба на мощта им естествено предизвика омраза, съзаклятия и отцепвания от страна на завладените (20).
Тяхната власт изглеждаше повече като следствие на някакво проклятие отколкото на молба към боговете. Беше опасно да имаш красиви деца или жена. Заможният беше много по-застрашен от престъпника. Без голямо преувеличение би могло да се каже, че по онова време бяха унищожени толкова градове, колкото днес са създадени (21).
Войната срещу тях беше по-безопасна от мирния живот под властта им. В битка беше лесно да ги победиш; но към служителите си се отнасяха като към роби, а и всички свободни смятаха за врагове. При това те се бояха поданиците си повече, отколкото от враговете и приемаха за арбитър единствено войната (22).
Причина за всичко това беше неспособността им да управляват. Поради това и техните поданици не можеха да им служат добре. Те не правеха разлика между управление и господаруване, и смятаха, че да си цар и да си господар е едно и също нещо. Но господарят е такъв само у дома си; затова и тяхната власт не успя да се разпростре надалеч (23).
II. Господарска и държавническа власт
1. Управление и подчинение в природата
Управляването и подчинението са не само необходими, но и полезни, и някои неща са разделени още по рождение - едни - за да управляват, други - за да се подчиняват. Има много видове и управляващи, и подчинени, и винаги е по-висша властта над по-висши подчинени, както например властта над човека е по-висша от властта над животното, защото извършваната от по-висши подчинени работа е по-висша (Аристотел, "Политика", 1254а).
И тъй, по наше мнение можем да наблюзаваме първо в живото същество и господарската, и политическата власт. Душата управлява тялото с властта на господар, а разумът - инстинкта с властта на държавник и цар. Оттук е ясно, че е естествено и полезно за тялото да се управлява от душата и за инстинктите да се управляват от разума и от разумната част, а тяхното равноправие или обратният случай са вредни за всички. Същото важи и за отношенията между човека и другите същества, защото питомните животни са по природа по-висши от дивите, а за всички тях е по-добре да бъдат управлявани от човека, понеже така осигуряват оцеляването си. По-нататък и положението на мъжкия спрямо женската е по природа същото - той е по-висш, а тя - по-долу, той - управляващ, а тя - подчиняваща се (1254b).
2. Робство по природа
Човек, който по природа не принадлежи на себе си, а на някой друг, е по природа роб, а човек принадлежи на друг, когато е нечия собственост, макар че е човек. Собствеността пък е едно обособено оръдие, обслужващо всекидневната дейност.
След това трябва да разгледаме дали някой е по природа такъв или не и дали за някого е по-добре и справедливо да бъде роб или не, ами всяко робство е противоестествено...(1254а).
Всички, които се различават от останалите, както душата - от тялото и човекът - от животното (в това положение са намират тези, чиято работа е да служат с тялото си и това е най-доброто, което могат да дадат) са по природа роби и за тях, както и за вече споменатите, е по-добре да бъдат управлявани от една такава власт. Роб по природа е този, който може да принадлежи на друг (затова и принадлежи на друг) и който има дотолкова общо с разума, колкото да разбира, но не и да го притежава. Другите живи същества не разбират повелите на разума, а служат само на инстинктите си. Но и ползването им се различава малко от ползването на робите, защото и робите, и домашните животни помагат за удовлетворяване на насъщните нужди чрез тялото.
Природата се стремо да направи различни и телата на робите и свободните - едните силни, с оглед на необходимостта от употребата им, другите - изправени и негодни за подобен род дейност, но полезни за обществения живот...
И тъй, ясно е, че някои са по природа свободни, а други - роби, за които робуването е и полезно, и справедливо (1254b).
3. Робство по закон
"Робство" и "роб" се употребяват в двоен смисъл - можеш да бъдеш роб и робумащ и по закон. Законът е вид споразумение, според което победените във война принадлежат на победителите. Именно това право мнозина от занимаващите се със законите обвиняват в противозаконност... А причината за този спор и това, което позволява да се привеждат доводи в полза и на едната, и на другата страна, е, че по някакъв начин доблесттта, разполагаща със средства, е и най-способна да си послужи с насилие и че надмощието винаги представлява превъзхождане в някакво благо, така че изглежда, че насилието не е лишено от доблест, а спорът се отнася само да справедливостта на насилието. Затова за едни справедливото е милосърдието, а за други е справедлив самият факт, че управлява по-силният. Впрочем ако тези мнения се разграничат едно то друго, то мнението, че по-доброто по качества не трябва да управляав и да господства, няма никкава сила и убедителност.
Някои... казват, че робството вследствие на война е справедливо и в същото време не е справедливо. Защото е възможно да е несправедлива и причината за войните и никой не би казал в никой случай за този, който не заслужава да робува, че е роб. В противен случай ще излезе, че и хората, за които се смята, че са от най-благороден произход, са роби и потомци на роби, в случай, че бъдат хванати в плен и продадени в робство (1255а).
4. Господар и роб
Едни смятат, че господарската власт е някакво знание и че ръководенето на стопанството, господарската власт и изкуството на държавника и царя са едно и също... Други пък, че господарската власт е противоестествена и че само по закон един е роб, а друг - свободен, а по природа не се различавали по нищо. Затова господарската власт не била нещо справедливо, защото е основана на насилие (Аристотел, "Политика", 1253b).
Едно и също е полезно и за частта, и за цялото, и за тялото, и за душата, а робът е в известен смисъл част от господаря, нещо като одушевена, но отделена от тялото част. Затова именно за роба и за господаря има полза и приятелство помежду им при тези от тях, които са по природа определени за това, а при онези, които са такива не по природа, а по закон и принудени с насилие, е обратното (1255b).
5. Господар и държавник
Господарската и държавническата власт не са едо и също...защото едната власт е власт над свободни по природа, другата - над роби и властта на стопанина е монархическа власт (всяко стопанство се управлява еднолично), а държавническата власт е власт над свободни и равноправни граждани... Да си господар не значи да придобиваш роби, а да ползваш роби. Това умение не е нещо велико и възвишено - каквото робът трябва да умее да изпълнява, това господарят трябва да умее да заповядва. Затова при тези, за които е възможно да не се мъчат самите те, един управител поема това почетно задължение, а самите те се занимават с политика или философия (1255b).
6. Съществува ли напълно несправедлива държава?
- Нали ти би приел, че съществува несправедлива държава и тя по несправедлив начин е пристъпила да зароби други държави, заробила си е вече много държави и те й робуват?
- Защо не - рече той. - И това ще направи най-добре онази държава, която е най-силна и е несправедлива в най-голяма степен...
- Но бъди любезен и ми кажи следното: смяташ ли, че държава или войска, или разбойници, или крадци или друга някаква група, като започне нещо несправедливо, би могла да постигне нещо, ако нейните членове постъпват един към друг несправедливо?
- Няма да постигнат - рече той...
- Явно е, че у тях все още е останала някаква справедливост, която ги въздържа да постъпват несправедливо помежду си... Чрез тая справедливост те са извършили всичко, което са извършили, макар че с несправедливост са се стремили към несправедливи дела, понеже са наполовина покварени. Когато хората са напълно покварени и съвършено несправедливи, те са и напълно безсилни за работа (Платон, "Държавата", 351а-352с).
7. Тиранинът и тиранията
- Нали и поставеният начело на народа, като се ползва от пълното подчинение на народните маси, не би се въздържал от едноплеменна кръв, но с несправедливи доноси, както обикновено става, дава под съд обвиняемия, осквернява се с убийства, отнема живот на човек, с език и нечестива уста вкусва убийство но роднина, праща в изгнание и убива, обещава опрощаване на дълговете и преразпределение на земята?...
А щом пък започне да подозира някои в свободолюбиви мисли, които се опитват да не му позволяват да властва, нали такива той убива, като ги смята за свои врагове? Заради всичко това тиранинът винаги има нужда да предизвиква война... А като прави това не се ли подхвърля все повече и повече на омраза от страна на гражданите?... Следователно тиранинът трябва остро да наблюдава кой е мъжествен, кой великодушен, кой е умен, кой е богат; и той е така щастлив, че волю-неволю е длъжен да бъде враг на всички тия люде и да крои козни срещу тях, докато не очисих държавата си от тях.
- Хубаво очистване - рече той ("Държавата",566а-567с).
В действителност истинският тиранин е истински роб, осъден на най-големи ласкателства и робувания, ласкател на най-порочните, лишен от възможност да изпълни някога своите желания, но винаги нуждаещ се най-много от най-много неща и наистина е беден, стига само човек да знае да прониква дълбоко в душата му. Той е обхванат от постоянен страх и е измъчван от ужас и терзания през целия си живот, щом е подобен на държавата, която управлява ("Държавата", 579е).
Тиранията обединява лошите страни на демокрацията и олигархията. От олигархията взема богатството за цел (неизбежно само по този начин може да се поддържа стражата и разгулният начин на живот) и пълното недоверие към народа (затова именно му отнемат оръжието). Също и това, че обиждат множеството, че го изгонват от града и го заселват разпръснато из страната е общо за двете - и за олигархията, и за тиранията. От демокрацията взема борбата със знатните, тайното им и явно премахване и изпращането им в изгнание като съперници и препятствие за властта, защото от знатните възникват заговорите, ако едни от тях искат да управляват, а другите не искат да робуват... Мнозина от поданиците се надигат срещу монархиите поради обиди, страх и презрение, а обидите са най-често поради необузданост, понякога и поради лишаване от личната собственост ("Политика", 1311а).
Тираниите се запазват по два съвършено противоположни начина, единият от които е традиционният, по който управляват повечето тирани. Казват, че много черти, характерни за този начин, са измислени от Периандър от Коринт, но много други могат да се вземат и от властта на персите... (Тиранинът трябва да "отсича" хората, които превъзхождат останалите и да премахва гордите), а освен това да не позволява нито общи обеди, нито политически сдружения, нито образование, нито друго нещо такова, а да се пази от всичко, от което обикновено възникват две неща - гордост и взаимно доверие. Да не допуска да стават разисквания и други събирания в свободното време и да прави всичко, за да бъдат хората колкото може по-чужди помежду си (опознаването прави взаимното доверие по-голямо)... Тиранинът трябва също да се опита да узнава всичко, което някой от поданиците случайно каже или направи, и да има шпиони, както в Сиракуза така наречените доносници и както Хиерон изпращал подслушвачи там, където имало някаква среща или събиране (страхувайки се от тях, хората не говорат така свободно, а и да говорят, това не остава незабелязано). Трябва и да скарва хората помежду им, и да насъсква приятели срещу приятели, народа срещу знатните и богатите помежду им.
Принцип на тиранията е и това, да прави поданиците бедни, за да не могат да поддържат собствена стража и отдадени на ежедневните занимания да нямат време да заговорничат. Пример за това са пирамидите в Египет... Тиранинът е също така склонен да воюва, за да бъдат заети поданиците и да имат постоянно нужда от водач...
Затова и ласкателят е на почит и при двете устройства (популистката демокрация и тиранията - Н.Г.): при хората от народа - демагогът (демагогът е ласкател на народа), при тираните - смирените придворни... Затова именно тиранията е добре настроена към лошите хора - тираните обичат да бъдат ласкани, а никой, който има достойнство на свободен човек, не би правил това. Порядъчните хора или искрено обичат някого, или не го ласкаят... Характерно за тиранина е и това, че не харесва никой благороден и свободен човек. Той смята само себе си за такъв, а който е от своя страна благороден и със свободен дух, премахва превъзходството и основанието за господството на тиранията...
Тиранията се стреми към три неща - първо към смиреност (по-добре "малодушие" - Н.Г.) на поданиците... Второ, към пълно недоверие между тях... Трето, към лишаване на поданиците от възможност да действат... ("Политика", 1313а-1314а).
IІІ. Съвременни учени за властта и тиранията в класическата епоха
Библиография:
Аристотел. Политика. Превод Анастас Герджиков. “Отворено общество”, 1995.
Платон. Държавата. Превод Александър Милев. В: Платон. Диалози. Том ІІІ. “Наука и изкуство”, 1981.
По тези въпроси вж. повече на страницата на избираемия двусеместриален курс "Актуалната античност. Политическата мисъл на античния свят":
http://aktualnatantichnost.com/
Персите не се грижеха да правят завладените градове и територии по-красиви и величествени. Вместо това се стараеха да направят поданиците си колкото се може по-слаби. Сякаш участваха в състезание по избиване на хора и разоряване на домове (19).
Тази употреба на мощта им естествено предизвика омраза, съзаклятия и отцепвания от страна на завладените (20).
Тяхната власт изглеждаше повече като следствие на някакво проклятие отколкото на молба към боговете. Беше опасно да имаш красиви деца или жена. Заможният беше много по-застрашен от престъпника. Без голямо преувеличение би могло да се каже, че по онова време бяха унищожени толкова градове, колкото днес са създадени (21).
Войната срещу тях беше по-безопасна от мирния живот под властта им. В битка беше лесно да ги победиш; но към служителите си се отнасяха като към роби, а и всички свободни смятаха за врагове. При това те се бояха поданиците си повече, отколкото от враговете и приемаха за арбитър единствено войната (22).
Причина за всичко това беше неспособността им да управляват. Поради това и техните поданици не можеха да им служат добре. Те не правеха разлика между управление и господаруване, и смятаха, че да си цар и да си господар е едно и също нещо. Но господарят е такъв само у дома си; затова и тяхната власт не успя да се разпростре надалеч (23).
II. Господарска и държавническа власт
1. Управление и подчинение в природата
Управляването и подчинението са не само необходими, но и полезни, и някои неща са разделени още по рождение - едни - за да управляват, други - за да се подчиняват. Има много видове и управляващи, и подчинени, и винаги е по-висша властта над по-висши подчинени, както например властта над човека е по-висша от властта над животното, защото извършваната от по-висши подчинени работа е по-висша (Аристотел, "Политика", 1254а).
И тъй, по наше мнение можем да наблюзаваме първо в живото същество и господарската, и политическата власт. Душата управлява тялото с властта на господар, а разумът - инстинкта с властта на държавник и цар. Оттук е ясно, че е естествено и полезно за тялото да се управлява от душата и за инстинктите да се управляват от разума и от разумната част, а тяхното равноправие или обратният случай са вредни за всички. Същото важи и за отношенията между човека и другите същества, защото питомните животни са по природа по-висши от дивите, а за всички тях е по-добре да бъдат управлявани от човека, понеже така осигуряват оцеляването си. По-нататък и положението на мъжкия спрямо женската е по природа същото - той е по-висш, а тя - по-долу, той - управляващ, а тя - подчиняваща се (1254b).
2. Робство по природа
Човек, който по природа не принадлежи на себе си, а на някой друг, е по природа роб, а човек принадлежи на друг, когато е нечия собственост, макар че е човек. Собствеността пък е едно обособено оръдие, обслужващо всекидневната дейност.
След това трябва да разгледаме дали някой е по природа такъв или не и дали за някого е по-добре и справедливо да бъде роб или не, ами всяко робство е противоестествено...(1254а).
Всички, които се различават от останалите, както душата - от тялото и човекът - от животното (в това положение са намират тези, чиято работа е да служат с тялото си и това е най-доброто, което могат да дадат) са по природа роби и за тях, както и за вече споменатите, е по-добре да бъдат управлявани от една такава власт. Роб по природа е този, който може да принадлежи на друг (затова и принадлежи на друг) и който има дотолкова общо с разума, колкото да разбира, но не и да го притежава. Другите живи същества не разбират повелите на разума, а служат само на инстинктите си. Но и ползването им се различава малко от ползването на робите, защото и робите, и домашните животни помагат за удовлетворяване на насъщните нужди чрез тялото.
Природата се стремо да направи различни и телата на робите и свободните - едните силни, с оглед на необходимостта от употребата им, другите - изправени и негодни за подобен род дейност, но полезни за обществения живот...
И тъй, ясно е, че някои са по природа свободни, а други - роби, за които робуването е и полезно, и справедливо (1254b).
3. Робство по закон
"Робство" и "роб" се употребяват в двоен смисъл - можеш да бъдеш роб и робумащ и по закон. Законът е вид споразумение, според което победените във война принадлежат на победителите. Именно това право мнозина от занимаващите се със законите обвиняват в противозаконност... А причината за този спор и това, което позволява да се привеждат доводи в полза и на едната, и на другата страна, е, че по някакъв начин доблесттта, разполагаща със средства, е и най-способна да си послужи с насилие и че надмощието винаги представлява превъзхождане в някакво благо, така че изглежда, че насилието не е лишено от доблест, а спорът се отнася само да справедливостта на насилието. Затова за едни справедливото е милосърдието, а за други е справедлив самият факт, че управлява по-силният. Впрочем ако тези мнения се разграничат едно то друго, то мнението, че по-доброто по качества не трябва да управляав и да господства, няма никкава сила и убедителност.
Някои... казват, че робството вследствие на война е справедливо и в същото време не е справедливо. Защото е възможно да е несправедлива и причината за войните и никой не би казал в никой случай за този, който не заслужава да робува, че е роб. В противен случай ще излезе, че и хората, за които се смята, че са от най-благороден произход, са роби и потомци на роби, в случай, че бъдат хванати в плен и продадени в робство (1255а).
4. Господар и роб
Едни смятат, че господарската власт е някакво знание и че ръководенето на стопанството, господарската власт и изкуството на държавника и царя са едно и също... Други пък, че господарската власт е противоестествена и че само по закон един е роб, а друг - свободен, а по природа не се различавали по нищо. Затова господарската власт не била нещо справедливо, защото е основана на насилие (Аристотел, "Политика", 1253b).
Едно и също е полезно и за частта, и за цялото, и за тялото, и за душата, а робът е в известен смисъл част от господаря, нещо като одушевена, но отделена от тялото част. Затова именно за роба и за господаря има полза и приятелство помежду им при тези от тях, които са по природа определени за това, а при онези, които са такива не по природа, а по закон и принудени с насилие, е обратното (1255b).
5. Господар и държавник
Господарската и държавническата власт не са едо и също...защото едната власт е власт над свободни по природа, другата - над роби и властта на стопанина е монархическа власт (всяко стопанство се управлява еднолично), а държавническата власт е власт над свободни и равноправни граждани... Да си господар не значи да придобиваш роби, а да ползваш роби. Това умение не е нещо велико и възвишено - каквото робът трябва да умее да изпълнява, това господарят трябва да умее да заповядва. Затова при тези, за които е възможно да не се мъчат самите те, един управител поема това почетно задължение, а самите те се занимават с политика или философия (1255b).
6. Съществува ли напълно несправедлива държава?
- Нали ти би приел, че съществува несправедлива държава и тя по несправедлив начин е пристъпила да зароби други държави, заробила си е вече много държави и те й робуват?
- Защо не - рече той. - И това ще направи най-добре онази държава, която е най-силна и е несправедлива в най-голяма степен...
- Но бъди любезен и ми кажи следното: смяташ ли, че държава или войска, или разбойници, или крадци или друга някаква група, като започне нещо несправедливо, би могла да постигне нещо, ако нейните членове постъпват един към друг несправедливо?
- Няма да постигнат - рече той...
- Явно е, че у тях все още е останала някаква справедливост, която ги въздържа да постъпват несправедливо помежду си... Чрез тая справедливост те са извършили всичко, което са извършили, макар че с несправедливост са се стремили към несправедливи дела, понеже са наполовина покварени. Когато хората са напълно покварени и съвършено несправедливи, те са и напълно безсилни за работа (Платон, "Държавата", 351а-352с).
7. Тиранинът и тиранията
- Нали и поставеният начело на народа, като се ползва от пълното подчинение на народните маси, не би се въздържал от едноплеменна кръв, но с несправедливи доноси, както обикновено става, дава под съд обвиняемия, осквернява се с убийства, отнема живот на човек, с език и нечестива уста вкусва убийство но роднина, праща в изгнание и убива, обещава опрощаване на дълговете и преразпределение на земята?...
А щом пък започне да подозира някои в свободолюбиви мисли, които се опитват да не му позволяват да властва, нали такива той убива, като ги смята за свои врагове? Заради всичко това тиранинът винаги има нужда да предизвиква война... А като прави това не се ли подхвърля все повече и повече на омраза от страна на гражданите?... Следователно тиранинът трябва остро да наблюдава кой е мъжествен, кой великодушен, кой е умен, кой е богат; и той е така щастлив, че волю-неволю е длъжен да бъде враг на всички тия люде и да крои козни срещу тях, докато не очисих държавата си от тях.
- Хубаво очистване - рече той ("Държавата",566а-567с).
В действителност истинският тиранин е истински роб, осъден на най-големи ласкателства и робувания, ласкател на най-порочните, лишен от възможност да изпълни някога своите желания, но винаги нуждаещ се най-много от най-много неща и наистина е беден, стига само човек да знае да прониква дълбоко в душата му. Той е обхванат от постоянен страх и е измъчван от ужас и терзания през целия си живот, щом е подобен на държавата, която управлява ("Държавата", 579е).
Тиранията обединява лошите страни на демокрацията и олигархията. От олигархията взема богатството за цел (неизбежно само по този начин може да се поддържа стражата и разгулният начин на живот) и пълното недоверие към народа (затова именно му отнемат оръжието). Също и това, че обиждат множеството, че го изгонват от града и го заселват разпръснато из страната е общо за двете - и за олигархията, и за тиранията. От демокрацията взема борбата със знатните, тайното им и явно премахване и изпращането им в изгнание като съперници и препятствие за властта, защото от знатните възникват заговорите, ако едни от тях искат да управляват, а другите не искат да робуват... Мнозина от поданиците се надигат срещу монархиите поради обиди, страх и презрение, а обидите са най-често поради необузданост, понякога и поради лишаване от личната собственост ("Политика", 1311а).
Тираниите се запазват по два съвършено противоположни начина, единият от които е традиционният, по който управляват повечето тирани. Казват, че много черти, характерни за този начин, са измислени от Периандър от Коринт, но много други могат да се вземат и от властта на персите... (Тиранинът трябва да "отсича" хората, които превъзхождат останалите и да премахва гордите), а освен това да не позволява нито общи обеди, нито политически сдружения, нито образование, нито друго нещо такова, а да се пази от всичко, от което обикновено възникват две неща - гордост и взаимно доверие. Да не допуска да стават разисквания и други събирания в свободното време и да прави всичко, за да бъдат хората колкото може по-чужди помежду си (опознаването прави взаимното доверие по-голямо)... Тиранинът трябва също да се опита да узнава всичко, което някой от поданиците случайно каже или направи, и да има шпиони, както в Сиракуза така наречените доносници и както Хиерон изпращал подслушвачи там, където имало някаква среща или събиране (страхувайки се от тях, хората не говорат така свободно, а и да говорят, това не остава незабелязано). Трябва и да скарва хората помежду им, и да насъсква приятели срещу приятели, народа срещу знатните и богатите помежду им.
Принцип на тиранията е и това, да прави поданиците бедни, за да не могат да поддържат собствена стража и отдадени на ежедневните занимания да нямат време да заговорничат. Пример за това са пирамидите в Египет... Тиранинът е също така склонен да воюва, за да бъдат заети поданиците и да имат постоянно нужда от водач...
Затова и ласкателят е на почит и при двете устройства (популистката демокрация и тиранията - Н.Г.): при хората от народа - демагогът (демагогът е ласкател на народа), при тираните - смирените придворни... Затова именно тиранията е добре настроена към лошите хора - тираните обичат да бъдат ласкани, а никой, който има достойнство на свободен човек, не би правил това. Порядъчните хора или искрено обичат някого, или не го ласкаят... Характерно за тиранина е и това, че не харесва никой благороден и свободен човек. Той смята само себе си за такъв, а който е от своя страна благороден и със свободен дух, премахва превъзходството и основанието за господството на тиранията...
Тиранията се стреми към три неща - първо към смиреност (по-добре "малодушие" - Н.Г.) на поданиците... Второ, към пълно недоверие между тях... Трето, към лишаване на поданиците от възможност да действат... ("Политика", 1313а-1314а).
IІІ. Съвременни учени за властта и тиранията в класическата епоха
Библиография:
Аристотел. Политика. Превод Анастас Герджиков. “Отворено общество”, 1995.
Платон. Държавата. Превод Александър Милев. В: Платон. Диалози. Том ІІІ. “Наука и изкуство”, 1981.
По тези въпроси вж. повече на страницата на избираемия двусеместриален курс "Актуалната античност. Политическата мисъл на античния свят":
http://aktualnatantichnost.com/
Wednesday, November 28, 2007
Елий Аристид. Към Рим, 15-18
І. Съдържание на откъса
Нека видим най-напред империята на персите, чийто цар беше получил прозвището "велик". Нека видим големината й; и също какво е произлязло от нейното съществуване, как персите употребиха придобитото и как се отнасяха към управляваните (15).
Каквото сега за вас е Атлантическото море, това беше за тях Средиземното. Йонийците и еолийците бяха в крайните области на империята му; а когато се опита да навлезе в Гърция, той, така нареченият господар на териториите от изгряващото до залязващото слънце се провали. Така че той ви отстъпва с половината от обитавания свят и при това със (Средиземното) море (16).
Но дори в тези граници той беше цар дотолкова, доколкото му позволяваха гърците (атиняните и спартанците). Навътре в сушата си беше цар, но дали ще бъде цар в крайморските области зависеше от други, както става когато децата си играят на царе и поданици. Доказателство за това са походите на Агезилай и на десетте хиляди, предвождани (в началото) от Клеарх (17).
И точно както казал Ойбарес (...) на Кир, когато той се оплаквал, че трябва да обикаля цялата империя, за да държи народите в подчинение: че щял царува като човек, който стъпва върху кожен чувал, пълен с въздух - където стъпи, кожата опира на земята, но останалите части пак се надигат. Така че персийските царе бяха подобни на номади и се различаваха от скитите само защото пътуваха в колесници, а не в обикновени каруци. Но се бояха да останат на едно място, защото не знаеха как да владеят цялата държава наведнъж: и затова се установяваха все на различни места - ту във Вавилон, ту в Суза, ту в Екбатана (18).
ІІ. Текстове, към които Елий вероятно препраща
1. И така, нека разгледаме империята на персите, която някога бе твърде прочута сред гърците... (15)
Полибий, Всеобща история, І,2
Персите за известно време придобиха голяма власт и господство, но колкото пъти се опитаха да прехвърлят пределите на Азия, излагаха на опасност не само властта си, но и самите себе си.
2. ...когато веднъж се опита да навлезе в Гърция, този цар на (земите или хората? които се простират или живеят?) от изгряващото до залязващото слънце получи (беше обект на) толкова голямо удивление, колкото голям беше неуспехът му (16)
Есхин, Срещу Ктезифонт, 132
Нима не стана така, че царят на персите, който прокопа Атон, който свърза (бреговете на) Хелеспонта, която искаше водата и земята на гърците, който се осмеляваше да пише в посланията си, че е господар на всички хора от изгряващото до залязващото слънце, сега се бори не за да бъде господар на други, а за собствения си живот (букв. - "за спасението на тялото си")?
3. "...(той беше) цар докато оставаше горе (навътре в сушата). Но когато слизаше обратно надолу, се нуждаеше от такива, които да му позволят да царства. Това показа и войската начело с Агезилай, а преди него онази на десетте хиляди с Клеарх: като първата дойде до Фригия така, все едно че минаваше през собствена територия, а другата достигна отвъд Ефрат, все едно, че вървеше през пустиня" (17).
Изократ, Панегирик, 145-148:
В тези времена (след смъртта на Кир) те (обитателите на Азия) воюваха толкова зле, че за онези, които имаха навик да хвалят храбростта на персите, вече не остана никакъв аргумент. Те бяха наели около шест хиляди гърци, и то без да ги изберат според някакви достойнства: напротив, това бяха хора, които в своите градове поради некадърността си не можеха дори да преживеят. Та същите тези не познаваха страната (в която бяха попаднали), бяха останали без съюзници и бяха предадени от онези, които тръгнаха от морето заедно с тях; а освен това бяха лишени и от стратега, с когото потеглиха. И все пак те бяха толкова по-слаби от тях, че царят, оказал се в безизходица и загубил доверие в своята армия, дръзна да арестува военачалниците на съюзната войска, с които беше в договорни отношения - (надявайки се,) че ако извърши това беззаконие ще внесе смут във войската; и предпочете по-скоро да извърши грях пред боговете, отколкото да се срещне с тях в открита битка...
ІІІ. Персия и гръко-персийските отношения според други автори
1. Могъществото на Персия и възпитанието на персийския монарх
Авторитетът на персийските царе е толкова голям, щото никой не проявява съмнение, че друг е баща на царя, а не самият цар. Затова жената на персийския цар е пазена само от страхопочитанието, коео излъчва. Когато се роди първородният син, който ще наследи властта, най-напред празнуват всички хора в царството на царя. И по-късно този ден продължава да се чества като празник, на който цяла Азия принася жертви в чест на рождението на царя... После у персите царското дете се отглежда не от някоя незначителна дойка, а от евнусите, които се ползват с най-добро име в царския двор...
Решиш ли да погледнеш богатството, разкоша, дрехите, шлейфовете, влачещи се по пода, парфюмите, огромните свити прислужници и изобщо изтънчеността на персите, ще се засрамиш, като осъзнаеш колко по-долу стоиш от тях...
Предполагам, че (майката на персийския цар, Ксерксовата жена Аместрис) би се учудила на какво се уповава този Алкивиад, канейки се да влезе в стълкновение с Артаксеркс и би казала, че той на нищо друго не би могъл да се уповава в това начинание, освен на старанието и ума си, тъй като това са единствените неща в Елада, които са от значение (или - заслужават внимание, Н.Г.)... Ако (обаче) отговорим (че се уповава): "На красотата, на едрия си ръст, на рода, на богатството и на качествата си", тя, Алкивиаде, ще ни помисли за луди, като сравни всичко това с нещата, които му съответстват в Персия (Платон, Алкивиад, 121с-123е).
2. Една сиракузанка в двора на персийския цар
Ти, Калироя, си имала щастието да бъдеш дарена с божествена красота, но кой знае какво величие и почит от нея не си видяла. Твоето име е славно и прочуто по цялата земя. Но и до днес не си намерила нито достоен съпруг, нито друг човек, който да те обича, а ти се паднаха двама най-обикновени мъже: единият - беден островитянин, а другият - царски роб. Какво величие, какъв блясък са ти дали те? Коя плодородна страна владееш? Колко скъпи дрехи и накити имаш? Кои градове управляваш? Колко роби ти се кланят? Обикновените жени във Вавилон имат повече слугини от теб. Но ти не си напълно изоставена, боговете се грижат за теб. Заради това те доведоха тук, намерили предлог в това дело, за да те зърне Великият цар. Ето ти и първата радостна вест: за царя бе удоволствие да те види. Аз му напомням за теб и те хваля пред него.
Това той изрично подчерта, защото всеки роб, когато разговаря с някого за своя господар, винаги намесва и себе си с надеждата да извлече и той полза от тази работа...
Но твоето щастие е именно в това, че в теб е влюбен вече не някакъв роб или бедняк, а Великият цар, който има власт да положи в краката ти целия Милет, цяла Йония и Сицилия и други още по-големи народи. Принеси жертви на боговете, радвай се на своето благоденствие и се постарай да му се харесаш още повече, а когато станеш богата, си спомняй за мен...
И тя избяга, а евнухът остана със зяпнала уста. Израсъл сред тирания и произвол, той не мислеше, че има нещо невъзможно не само за царя, но дори и за него самия... (Херей и Калироя, VІ,5)
IV. Съвременни учени за гръко-персийските отношения
Библиография:
Платон. Алкивиад. Превод Б. Богданов. В: Платон. Диалози. Т.1. "Наука и изкуство", 1979.
Полибий. Всеобща история. Превод Валерий Русинов. “Рал Колобър”, 2001.
Харитон. Херей и Калироя. Превод Добриела Котова. В: Два любовни романа. "Наука и изкуство", 1990.
Нека видим най-напред империята на персите, чийто цар беше получил прозвището "велик". Нека видим големината й; и също какво е произлязло от нейното съществуване, как персите употребиха придобитото и как се отнасяха към управляваните (15).
Каквото сега за вас е Атлантическото море, това беше за тях Средиземното. Йонийците и еолийците бяха в крайните области на империята му; а когато се опита да навлезе в Гърция, той, така нареченият господар на териториите от изгряващото до залязващото слънце се провали. Така че той ви отстъпва с половината от обитавания свят и при това със (Средиземното) море (16).
Но дори в тези граници той беше цар дотолкова, доколкото му позволяваха гърците (атиняните и спартанците). Навътре в сушата си беше цар, но дали ще бъде цар в крайморските области зависеше от други, както става когато децата си играят на царе и поданици. Доказателство за това са походите на Агезилай и на десетте хиляди, предвождани (в началото) от Клеарх (17).
И точно както казал Ойбарес (...) на Кир, когато той се оплаквал, че трябва да обикаля цялата империя, за да държи народите в подчинение: че щял царува като човек, който стъпва върху кожен чувал, пълен с въздух - където стъпи, кожата опира на земята, но останалите части пак се надигат. Така че персийските царе бяха подобни на номади и се различаваха от скитите само защото пътуваха в колесници, а не в обикновени каруци. Но се бояха да останат на едно място, защото не знаеха как да владеят цялата държава наведнъж: и затова се установяваха все на различни места - ту във Вавилон, ту в Суза, ту в Екбатана (18).
ІІ. Текстове, към които Елий вероятно препраща
1. И така, нека разгледаме империята на персите, която някога бе твърде прочута сред гърците... (15)
Полибий, Всеобща история, І,2
Персите за известно време придобиха голяма власт и господство, но колкото пъти се опитаха да прехвърлят пределите на Азия, излагаха на опасност не само властта си, но и самите себе си.
2. ...когато веднъж се опита да навлезе в Гърция, този цар на (земите или хората? които се простират или живеят?) от изгряващото до залязващото слънце получи (беше обект на) толкова голямо удивление, колкото голям беше неуспехът му (16)
Есхин, Срещу Ктезифонт, 132
Нима не стана така, че царят на персите, който прокопа Атон, който свърза (бреговете на) Хелеспонта, която искаше водата и земята на гърците, който се осмеляваше да пише в посланията си, че е господар на всички хора от изгряващото до залязващото слънце, сега се бори не за да бъде господар на други, а за собствения си живот (букв. - "за спасението на тялото си")?
3. "...(той беше) цар докато оставаше горе (навътре в сушата). Но когато слизаше обратно надолу, се нуждаеше от такива, които да му позволят да царства. Това показа и войската начело с Агезилай, а преди него онази на десетте хиляди с Клеарх: като първата дойде до Фригия така, все едно че минаваше през собствена територия, а другата достигна отвъд Ефрат, все едно, че вървеше през пустиня" (17).
Изократ, Панегирик, 145-148:
В тези времена (след смъртта на Кир) те (обитателите на Азия) воюваха толкова зле, че за онези, които имаха навик да хвалят храбростта на персите, вече не остана никакъв аргумент. Те бяха наели около шест хиляди гърци, и то без да ги изберат според някакви достойнства: напротив, това бяха хора, които в своите градове поради некадърността си не можеха дори да преживеят. Та същите тези не познаваха страната (в която бяха попаднали), бяха останали без съюзници и бяха предадени от онези, които тръгнаха от морето заедно с тях; а освен това бяха лишени и от стратега, с когото потеглиха. И все пак те бяха толкова по-слаби от тях, че царят, оказал се в безизходица и загубил доверие в своята армия, дръзна да арестува военачалниците на съюзната войска, с които беше в договорни отношения - (надявайки се,) че ако извърши това беззаконие ще внесе смут във войската; и предпочете по-скоро да извърши грях пред боговете, отколкото да се срещне с тях в открита битка...
ІІІ. Персия и гръко-персийските отношения според други автори
1. Могъществото на Персия и възпитанието на персийския монарх
Авторитетът на персийските царе е толкова голям, щото никой не проявява съмнение, че друг е баща на царя, а не самият цар. Затова жената на персийския цар е пазена само от страхопочитанието, коео излъчва. Когато се роди първородният син, който ще наследи властта, най-напред празнуват всички хора в царството на царя. И по-късно този ден продължава да се чества като празник, на който цяла Азия принася жертви в чест на рождението на царя... После у персите царското дете се отглежда не от някоя незначителна дойка, а от евнусите, които се ползват с най-добро име в царския двор...
Решиш ли да погледнеш богатството, разкоша, дрехите, шлейфовете, влачещи се по пода, парфюмите, огромните свити прислужници и изобщо изтънчеността на персите, ще се засрамиш, като осъзнаеш колко по-долу стоиш от тях...
Предполагам, че (майката на персийския цар, Ксерксовата жена Аместрис) би се учудила на какво се уповава този Алкивиад, канейки се да влезе в стълкновение с Артаксеркс и би казала, че той на нищо друго не би могъл да се уповава в това начинание, освен на старанието и ума си, тъй като това са единствените неща в Елада, които са от значение (или - заслужават внимание, Н.Г.)... Ако (обаче) отговорим (че се уповава): "На красотата, на едрия си ръст, на рода, на богатството и на качествата си", тя, Алкивиаде, ще ни помисли за луди, като сравни всичко това с нещата, които му съответстват в Персия (Платон, Алкивиад, 121с-123е).
2. Една сиракузанка в двора на персийския цар
Ти, Калироя, си имала щастието да бъдеш дарена с божествена красота, но кой знае какво величие и почит от нея не си видяла. Твоето име е славно и прочуто по цялата земя. Но и до днес не си намерила нито достоен съпруг, нито друг човек, който да те обича, а ти се паднаха двама най-обикновени мъже: единият - беден островитянин, а другият - царски роб. Какво величие, какъв блясък са ти дали те? Коя плодородна страна владееш? Колко скъпи дрехи и накити имаш? Кои градове управляваш? Колко роби ти се кланят? Обикновените жени във Вавилон имат повече слугини от теб. Но ти не си напълно изоставена, боговете се грижат за теб. Заради това те доведоха тук, намерили предлог в това дело, за да те зърне Великият цар. Ето ти и първата радостна вест: за царя бе удоволствие да те види. Аз му напомням за теб и те хваля пред него.
Това той изрично подчерта, защото всеки роб, когато разговаря с някого за своя господар, винаги намесва и себе си с надеждата да извлече и той полза от тази работа...
Но твоето щастие е именно в това, че в теб е влюбен вече не някакъв роб или бедняк, а Великият цар, който има власт да положи в краката ти целия Милет, цяла Йония и Сицилия и други още по-големи народи. Принеси жертви на боговете, радвай се на своето благоденствие и се постарай да му се харесаш още повече, а когато станеш богата, си спомняй за мен...
И тя избяга, а евнухът остана със зяпнала уста. Израсъл сред тирания и произвол, той не мислеше, че има нещо невъзможно не само за царя, но дори и за него самия... (Херей и Калироя, VІ,5)
IV. Съвременни учени за гръко-персийските отношения
Библиография:
Платон. Алкивиад. Превод Б. Богданов. В: Платон. Диалози. Т.1. "Наука и изкуство", 1979.
Полибий. Всеобща история. Превод Валерий Русинов. “Рал Колобър”, 2001.
Харитон. Херей и Калироя. Превод Добриела Котова. В: Два любовни романа. "Наука и изкуство", 1990.
Wednesday, November 21, 2007
Елий Аристид. Към Рим, 10-14
І. Съдържание на откъса
Един писател е казал - един мъж властва над цялата земя, над която минава слънцето. Но това се е отнасяло само за Азия; то не е вярно за целия обитаем свят (oikumene), освен ако от него не изключим Либия и Европа. Сега обаче това е истина. Вашата власт не е ограничена от нищо и от никого; а (Средиземно) море е опънато като един пояс по средата на вашата държава, която съвпада с oikumene (10).
Отвсякъде към вашия град се стича онова, което се ражда и произвежда във всички сезони и по всички страни - на варвари и на гърци. Ако някой иска да види всички тези плодове и произведения, той трябва или да обиколи целия свят, или да дойде тук. Градът ви е като някаква обща работилница на света (11).
Идват товари от Индия и Арабия - човек би казал, че ако хората там се нуждаят от нещо, което страната им създава, те трябва да го потърсят тук. Идват дрехи и украшения от Вавилон и дори от отвъдните варварски страни; и идват оттам по-лесно, отколкото преди време стоките са стигали до Атина от съседните й острови (12).
Египет, Сицилия и Либия са ваши земеделски земи. Като гледа корабите, които не спират да пристигат и отпътуват, човек се пита не дали пристанището, а дали морето ще успее да ги побере. Тук се събират земеделие, металургия, корабно дело и всички останали изкуства. Човек би се запитал дали градът надминава сегашните градове, или по-скоро империята (arche) надминава всички съшествували империи (13).
Червя се, че след всичко казано ще трябва да ви сравнявам с някакви варварски или гръцки държави и сили. С вашите постижения вие направихте всичко от миналото да изглежда дребно. И сега аз ще избера най-големите постижения на миналото - но за вас те са толкова дребни, че може би ще ми се присмеете (14).
ІІ. Текстове, към които Елий вероятно препраща
1. Относно "нито Хелидонски и Кианейски острови ограничават властта ви, нито един ден път на кон" (10)
Демостен, "За лъжливото посланичество" (ХІХ, 23):
Зная че всички вие сте чували, че онези (вашите предци) едва не осъдиха на смърт Калий, сина на Хипоник, защото имаше предположение, че е взел подаръци преди да поеме посланичеството; а тогава той като посланик издейства онзи прославян от всички мир, според който царят (персийският) не може да доближава морето по суша на по-малко от един ден път с кон, и не може да напредва с голям кораб отвъд Хелидонските и Кианейските острови...
2. Относно "вашата страна изглежда като някаква обща работилница на земята" (11) и "каквото човек не види тук, то не е сред станалите или ставащите" (13)
Изократ, "Панегирик" 42:
При това всички градове поотделно нямаха такава земя, че да са самодостатъчни (ten choran ouk autarke kektemenon); но земята (на всички) беше такава, че едни неща й липсваха, а пък други даваше повече от нужното - и не беше никак лесно нито да разпредели едните, нито да намери откъде да внесе другите. Та тя (Атина) ги защитаваше и в тези беди. Защото направи от Пирей един пазар в средата на Гърция, който надминаваше всички останали дотолкова, че каквото беше трудно да се намери при останалите дори поотделно, всичко това лесно се набавяше оттам.
IІІ. Съвременни учени за икономиката на Атина и Рим
Библиография:
Един писател е казал - един мъж властва над цялата земя, над която минава слънцето. Но това се е отнасяло само за Азия; то не е вярно за целия обитаем свят (oikumene), освен ако от него не изключим Либия и Европа. Сега обаче това е истина. Вашата власт не е ограничена от нищо и от никого; а (Средиземно) море е опънато като един пояс по средата на вашата държава, която съвпада с oikumene (10).
Отвсякъде към вашия град се стича онова, което се ражда и произвежда във всички сезони и по всички страни - на варвари и на гърци. Ако някой иска да види всички тези плодове и произведения, той трябва или да обиколи целия свят, или да дойде тук. Градът ви е като някаква обща работилница на света (11).
Идват товари от Индия и Арабия - човек би казал, че ако хората там се нуждаят от нещо, което страната им създава, те трябва да го потърсят тук. Идват дрехи и украшения от Вавилон и дори от отвъдните варварски страни; и идват оттам по-лесно, отколкото преди време стоките са стигали до Атина от съседните й острови (12).
Египет, Сицилия и Либия са ваши земеделски земи. Като гледа корабите, които не спират да пристигат и отпътуват, човек се пита не дали пристанището, а дали морето ще успее да ги побере. Тук се събират земеделие, металургия, корабно дело и всички останали изкуства. Човек би се запитал дали градът надминава сегашните градове, или по-скоро империята (arche) надминава всички съшествували империи (13).
Червя се, че след всичко казано ще трябва да ви сравнявам с някакви варварски или гръцки държави и сили. С вашите постижения вие направихте всичко от миналото да изглежда дребно. И сега аз ще избера най-големите постижения на миналото - но за вас те са толкова дребни, че може би ще ми се присмеете (14).
ІІ. Текстове, към които Елий вероятно препраща
1. Относно "нито Хелидонски и Кианейски острови ограничават властта ви, нито един ден път на кон" (10)
Демостен, "За лъжливото посланичество" (ХІХ, 23):
Зная че всички вие сте чували, че онези (вашите предци) едва не осъдиха на смърт Калий, сина на Хипоник, защото имаше предположение, че е взел подаръци преди да поеме посланичеството; а тогава той като посланик издейства онзи прославян от всички мир, според който царят (персийският) не може да доближава морето по суша на по-малко от един ден път с кон, и не може да напредва с голям кораб отвъд Хелидонските и Кианейските острови...
2. Относно "вашата страна изглежда като някаква обща работилница на земята" (11) и "каквото човек не види тук, то не е сред станалите или ставащите" (13)
Изократ, "Панегирик" 42:
При това всички градове поотделно нямаха такава земя, че да са самодостатъчни (ten choran ouk autarke kektemenon); но земята (на всички) беше такава, че едни неща й липсваха, а пък други даваше повече от нужното - и не беше никак лесно нито да разпредели едните, нито да намери откъде да внесе другите. Та тя (Атина) ги защитаваше и в тези беди. Защото направи от Пирей един пазар в средата на Гърция, който надминаваше всички останали дотолкова, че каквото беше трудно да се намери при останалите дори поотделно, всичко това лесно се набавяше оттам.
IІІ. Съвременни учени за икономиката на Атина и Рим
Библиография:
Wednesday, November 14, 2007
Елий Аристид. Към Рим, 1-9
I. За похвалната реч изобщо
Накратко – похвалният вид реч се състои в уголемяване на славни намерения, действия и думи, както и в придаване на несъществуващи такива... Похвални са справедливите, законните, полезните, красивите, приятните и не толкова лесните за извършване неща (какви са самите те и откъде най-добре да ги набавяме, се каза преди това). Хвалещият трябва да покаже в речите си, че или в този човек, когото хвали, или в нещата които хвали има нещо такова: първо, извършено от самия него (набавено чрез него, произтекло от него); второ, станало само заради него; трето, невъзможно да се извърши без него (Реторика към Александър, ІІІ,1-2).
И наистина, Менексене, често изглежда че си е добре да умреш във война. Човек, и да е бил беден, го погребват добре и разкошно, а и да не го е бивало за нищо, пак получава похвала. И това е от умни мъже, които не хвалят как да е, но с речи, които са си подготвили от отдавна. И те хвалят така красиво, и казват за всекиго и което е имал, и което е нямал, и така прекрасно и шарено редуват думите, че ни омагьосват душите. И града хвалят по всякакви начини, и загиналите във войната, и всичките ни предци, а и самите нас - живите, така че, Менексене, когато те ме възхваляват, аз се чувствам някак благородно... А и почти винаги с мен има някакви чужденци, които слушат и аз веднага започвам да се държа някак по-достойно пред тях; пък и те изглежда усещат същото - и към мен, и към останалия град, и започват да го мислят за по-удивителен отколкото са го мислели преди. Това е благодарение на говорещия. А на мен това достойнство ми остава за повече от три дни - така, сякаш през флейта се е вмъкнала речта и звукът й в ушите ми - и чак на четвъртия или петия ден започвам да си спомням кой съм и къде на земята живея; иначе, дотогава все едно че съм бил на Острова на блажените. Ето колко са способни нашите оратори.
- Ти, Сократе, винаги се шегуваш с ораторите. Сега обаче мисля, че избраният няма да е чак толкова добър, защото изборът стана по жребий - така че сигурно ще трябва да импровизира.
- Откъде ще импровизира, драги? Всички тези си имат готови речи, а освен това такива неща изобщо не е трудно да бъдат измисляни и в момента. Ако трябваше да похвалиш атиняни пред пелопонесци или обратното, тогава наистина би имало нужда от добър оратор, който да убеди публиката и да й се хареса; но когато излизаш пред същите тези, които и ще хвалиш, тогава не е голяма работа да им се сториш добър в говоренето (Платон, Менексен, 235. Превод Н.Г.).
ІІ. За увода
Казано общо, уводът е подготовка на слушателите и представяне на проблема в основни линии пред хора, незапознати с него (да научат за какво се отнася речта и да проследят основното твърдение). Освен това уводът призовава към внимание и – доколкото е възможно за речта – се опитва да настрои слушателите добре към нас. За такива неща трябва да подготви уводът.
На онези, които не са нито предубедени, нито добре настроени, трябва да се каже, че е справедливо и полезно да изслушат благосклонно гражданите, които все още не са се доказали в обществения живот. След това трябва да поласкаем слушателите си, като ги похвалим, че обикновено преценяват речите справедливо и разумно. Най-сетне, говорещият трябва да изяви и скромност, казвайки: “Не ставам, защото разчитам на ораторските си способности, а защото смятам, че онова, което ще кажа, ще е от полза за обществото” (Реторика към Александър, ХХХ,1,8-9).
ІІІ. Текстове, към които Елий вероятно препраща
1. Относно Думите премахват повечето от чудните неща и ми се струва че правят същото, както ако някой иска да извести за множеството на една армия - като да кажем тази на Ксеркс - и, изразявайки удивлението си, да каже, че видял десет или двадесет хиляди войници и толкова и толкова конници, като по този начин в удивлението си не съобщава дори за малка част от действителния брой на цялото (5).
Според Херодот (...) по време на похода срещу гърците армията на Ксеркс надминавала един милион. Ето какво се казва в кн. VІІ:
Като гледал целия Хелеспонт, осеян с корабите му, като гледал всички високи брегове и всички равнини на Абюдос, пълни с хора, Ксеркс заблазил сам себе си, а после се разплакал. Забелязал го Артабанос, чичо му, този, дето отначало свободно изразил мнението, с което го съветвал да не тръгва на поход срещу Елада; та този човек го забелязал и като го видял да плаче, го попитал: "Царю, колко различно постъпи сега и малко преди това, след като заблази сам себе си, сега плачеш". А Ксеркс рекъл: "Като си мислех, обхвана ме съжаление колко кратък е целият човешки живот, и че от тия толкова много хора тук нито един няма да бъде жив след сто години" (45-46).
2. Относно Как някой изобщо ще види с точност толкова много земя, събрана в името на едни град? От каква гледна точка? Защото което Омир казва за снега (...), това се отнася и за този град: той покрива върхове на хълмове, покрива земята по средата им, стига и до морето, където е общия човешки пазар... (6-7)
Ето мястото при Омир:
Както през зимата белите гъсти снежинки се стелят,
щом промислителят Зевс е решил снегове да изпраща
и да показва на смъртните хора стрелите си люти;
той ветровете приспива и сняг непрестанно навява,
за да покрие високи била и скали недостъпни,
тучни полета, богати със лотос, и ниви засети,
тихи пристанища и брегове на морета пенливи;
само вълна припълзяла успява снега да погълне...
(Илиада, ХІІ, 278-285)
3. Относно (Този град не е такъв, каквито са били,) както някой каза, градовете на атиняните и лакедемонците - че големината на единия надхвърляла двойно силата му, а размерите на другия, обратно, изглеждали да й отстъпват много (9).
Несъмнено става дума за казаното от Тукидид:
Ако предположим, че сегашният град на лакедемонците би бил разрушен и че от него са останали само храмовете и основите на сградите, аз мисля, че след като мине много време, у потомците ни би се породило голямо съмнение, че могъществото на лакедемонците отговаря на славата им; а всъщност те владеят две пети от Пелопонес и стоят начело на всичките му жители и на много съюзници извън него. И все пак градът им би изглеждал незначителен, защото нито кварталите му са слети в едно, нито има скъпи храмове и постройки, а по старинния обичай на Елада се състои от отделни селища. Ако ли обаче същата участ изпитат атиняните, то по външния вид на града могъществото им би изглеждало двойно по-голямо, отколкото е в действителност (І,10).
IV. Съвременни учени за похвалната реч и мястото от Тукидид
Библиография:
Омир. Илиада. Превод Ал. Милев, Бл. Димитрова. Народна култура, 1969.
Псевдо-Аристотел. Реторика към Александър. Превод Г. Гочев. Сонм, 2004.
Тукидид. История на Пелопонеската война. Превод М. Мирчев. Наука и изкуство, 1979.
Херодот. История. Т.2. Превод П. Димитров. Наука и изкуство, 1990.
Платон. Менексен. Превод Б. Богданов. В: Платон. Диалози. Т.2. Наука и изкуство, 1982.
Накратко – похвалният вид реч се състои в уголемяване на славни намерения, действия и думи, както и в придаване на несъществуващи такива... Похвални са справедливите, законните, полезните, красивите, приятните и не толкова лесните за извършване неща (какви са самите те и откъде най-добре да ги набавяме, се каза преди това). Хвалещият трябва да покаже в речите си, че или в този човек, когото хвали, или в нещата които хвали има нещо такова: първо, извършено от самия него (набавено чрез него, произтекло от него); второ, станало само заради него; трето, невъзможно да се извърши без него (Реторика към Александър, ІІІ,1-2).
И наистина, Менексене, често изглежда че си е добре да умреш във война. Човек, и да е бил беден, го погребват добре и разкошно, а и да не го е бивало за нищо, пак получава похвала. И това е от умни мъже, които не хвалят как да е, но с речи, които са си подготвили от отдавна. И те хвалят така красиво, и казват за всекиго и което е имал, и което е нямал, и така прекрасно и шарено редуват думите, че ни омагьосват душите. И града хвалят по всякакви начини, и загиналите във войната, и всичките ни предци, а и самите нас - живите, така че, Менексене, когато те ме възхваляват, аз се чувствам някак благородно... А и почти винаги с мен има някакви чужденци, които слушат и аз веднага започвам да се държа някак по-достойно пред тях; пък и те изглежда усещат същото - и към мен, и към останалия град, и започват да го мислят за по-удивителен отколкото са го мислели преди. Това е благодарение на говорещия. А на мен това достойнство ми остава за повече от три дни - така, сякаш през флейта се е вмъкнала речта и звукът й в ушите ми - и чак на четвъртия или петия ден започвам да си спомням кой съм и къде на земята живея; иначе, дотогава все едно че съм бил на Острова на блажените. Ето колко са способни нашите оратори.
- Ти, Сократе, винаги се шегуваш с ораторите. Сега обаче мисля, че избраният няма да е чак толкова добър, защото изборът стана по жребий - така че сигурно ще трябва да импровизира.
- Откъде ще импровизира, драги? Всички тези си имат готови речи, а освен това такива неща изобщо не е трудно да бъдат измисляни и в момента. Ако трябваше да похвалиш атиняни пред пелопонесци или обратното, тогава наистина би имало нужда от добър оратор, който да убеди публиката и да й се хареса; но когато излизаш пред същите тези, които и ще хвалиш, тогава не е голяма работа да им се сториш добър в говоренето (Платон, Менексен, 235. Превод Н.Г.).
ІІ. За увода
Казано общо, уводът е подготовка на слушателите и представяне на проблема в основни линии пред хора, незапознати с него (да научат за какво се отнася речта и да проследят основното твърдение). Освен това уводът призовава към внимание и – доколкото е възможно за речта – се опитва да настрои слушателите добре към нас. За такива неща трябва да подготви уводът.
На онези, които не са нито предубедени, нито добре настроени, трябва да се каже, че е справедливо и полезно да изслушат благосклонно гражданите, които все още не са се доказали в обществения живот. След това трябва да поласкаем слушателите си, като ги похвалим, че обикновено преценяват речите справедливо и разумно. Най-сетне, говорещият трябва да изяви и скромност, казвайки: “Не ставам, защото разчитам на ораторските си способности, а защото смятам, че онова, което ще кажа, ще е от полза за обществото” (Реторика към Александър, ХХХ,1,8-9).
ІІІ. Текстове, към които Елий вероятно препраща
1. Относно Думите премахват повечето от чудните неща и ми се струва че правят същото, както ако някой иска да извести за множеството на една армия - като да кажем тази на Ксеркс - и, изразявайки удивлението си, да каже, че видял десет или двадесет хиляди войници и толкова и толкова конници, като по този начин в удивлението си не съобщава дори за малка част от действителния брой на цялото (5).
Според Херодот (...) по време на похода срещу гърците армията на Ксеркс надминавала един милион. Ето какво се казва в кн. VІІ:
Като гледал целия Хелеспонт, осеян с корабите му, като гледал всички високи брегове и всички равнини на Абюдос, пълни с хора, Ксеркс заблазил сам себе си, а после се разплакал. Забелязал го Артабанос, чичо му, този, дето отначало свободно изразил мнението, с което го съветвал да не тръгва на поход срещу Елада; та този човек го забелязал и като го видял да плаче, го попитал: "Царю, колко различно постъпи сега и малко преди това, след като заблази сам себе си, сега плачеш". А Ксеркс рекъл: "Като си мислех, обхвана ме съжаление колко кратък е целият човешки живот, и че от тия толкова много хора тук нито един няма да бъде жив след сто години" (45-46).
2. Относно Как някой изобщо ще види с точност толкова много земя, събрана в името на едни град? От каква гледна точка? Защото което Омир казва за снега (...), това се отнася и за този град: той покрива върхове на хълмове, покрива земята по средата им, стига и до морето, където е общия човешки пазар... (6-7)
Ето мястото при Омир:
Както през зимата белите гъсти снежинки се стелят,
щом промислителят Зевс е решил снегове да изпраща
и да показва на смъртните хора стрелите си люти;
той ветровете приспива и сняг непрестанно навява,
за да покрие високи била и скали недостъпни,
тучни полета, богати със лотос, и ниви засети,
тихи пристанища и брегове на морета пенливи;
само вълна припълзяла успява снега да погълне...
(Илиада, ХІІ, 278-285)
3. Относно (Този град не е такъв, каквито са били,) както някой каза, градовете на атиняните и лакедемонците - че големината на единия надхвърляла двойно силата му, а размерите на другия, обратно, изглеждали да й отстъпват много (9).
Несъмнено става дума за казаното от Тукидид:
Ако предположим, че сегашният град на лакедемонците би бил разрушен и че от него са останали само храмовете и основите на сградите, аз мисля, че след като мине много време, у потомците ни би се породило голямо съмнение, че могъществото на лакедемонците отговаря на славата им; а всъщност те владеят две пети от Пелопонес и стоят начело на всичките му жители и на много съюзници извън него. И все пак градът им би изглеждал незначителен, защото нито кварталите му са слети в едно, нито има скъпи храмове и постройки, а по старинния обичай на Елада се състои от отделни селища. Ако ли обаче същата участ изпитат атиняните, то по външния вид на града могъществото им би изглеждало двойно по-голямо, отколкото е в действителност (І,10).
IV. Съвременни учени за похвалната реч и мястото от Тукидид
Библиография:
Омир. Илиада. Превод Ал. Милев, Бл. Димитрова. Народна култура, 1969.
Псевдо-Аристотел. Реторика към Александър. Превод Г. Гочев. Сонм, 2004.
Тукидид. История на Пелопонеската война. Превод М. Мирчев. Наука и изкуство, 1979.
Херодот. История. Т.2. Превод П. Димитров. Наука и изкуство, 1990.
Платон. Менексен. Превод Б. Богданов. В: Платон. Диалози. Т.2. Наука и изкуство, 1982.
Wednesday, November 7, 2007
"Към Рим" на Елий Аристид
І. За работата през семестъра
Ще се коментира речта на Аристид (ІІ в. сл. Хр) "Към Рим".
Това е похвална реч за града и постиженията му. Прави се сравнение с държави и империи от миналото, което е в полза на Римската държава. Отбелязват се размерите на империята, мирът, комуникациите, умножаването и благоустройството на градовете, сменяемостта на провинциалните и градски администратори, правораздаването, професионалната армия.
Речта се състои от 109 параграфа. Ще се коментират средно 10 параграфа седмично.
1. Студентите ще имат възможност да се запознаят с източниците на Аристид (или най-старите и влиятелни гръцки и римски автори, които обсъждат въпросите, засегнати в речта му).
2. Ще се обръща внимание на реторическите похвати. Анализът ще се прави въз основа на антични ръководства по реторика.
ІІ. Съдържание на речта (1-9)
Съобщава на слушателите си, че е дал обет, ако пристигне успешно в Рим, да произнесе реч за града. Но не може да обещае, че тя ще съответства на величието му, а само, че ще говори според силите си. Моли слушателите да му съчувстват, така че да говори добре (1-3).
Понякога се случва ораторите да говорят слабо за предмета си, подобно на онези художници, които не успяват да предадат красотата на рисуваното тяло. В такъв случай би било по-добре изобщо да не се заемат с това. Както ако искаш да опишеш войската на Ксеркс, няма да е достатъчно да кажеш, че тук или там си видял десет или двадесет хиляди войници, или пък толкова и толкова конници (за войската на Ксеркс вж. Херодот...)(4-5).
Трудно е да се опише град, който дори не може да бъде видян лесно - защото е разположен на твърде голяма територия. Трябва да си като някой всевиждащ Аргос. Така както снегът покрива планини, полета и брегове, така и градът се разстила по хълмове, равнина и достига морето. И не само се разстила, но и се издига на височина, и, подобно на атлет, който обича да носи и други на гърба си, той сякаш носи над себе си множество други градове (вероятно иска да каже, че сградите в Рим са високи и многоетажни). Ако те се поставеха един до друг, сигурно биха напълнили цяла Италия чак до Йонийско море (6-8).
Но дали големината на града съответства на силата му? Преди време някои (става дума за Тукидид, кн. І) казваха, че размерите на Атина са я правели да изглежда по-силна, отколкото е в действителност; а за Спарта обратното - външният й вид не подсказвал с нищо за силата й. За Рим е друго - като го гледаш, не вярваш, че силата му ще съответства на размера, но ако погледнеш към цялата държава, ще се съгласиш, че съответства (9).
IІІ. Съвременни учени за Елий Аристид и речта "Към Рим"
Библиография:
James H. Oliver. The Ruling Power: а Study of the Roman Empire in the Second Century after Christ through the Roman Oration of Aelius Aristides. Philadelphia, 1953.
Псевдо-Аристотел. Реторика към Александър. Превод Георги Гочев. Сонм, 2004.
Ще се коментира речта на Аристид (ІІ в. сл. Хр) "Към Рим".
Това е похвална реч за града и постиженията му. Прави се сравнение с държави и империи от миналото, което е в полза на Римската държава. Отбелязват се размерите на империята, мирът, комуникациите, умножаването и благоустройството на градовете, сменяемостта на провинциалните и градски администратори, правораздаването, професионалната армия.
Речта се състои от 109 параграфа. Ще се коментират средно 10 параграфа седмично.
1. Студентите ще имат възможност да се запознаят с източниците на Аристид (или най-старите и влиятелни гръцки и римски автори, които обсъждат въпросите, засегнати в речта му).
2. Ще се обръща внимание на реторическите похвати. Анализът ще се прави въз основа на антични ръководства по реторика.
ІІ. Съдържание на речта (1-9)
Съобщава на слушателите си, че е дал обет, ако пристигне успешно в Рим, да произнесе реч за града. Но не може да обещае, че тя ще съответства на величието му, а само, че ще говори според силите си. Моли слушателите да му съчувстват, така че да говори добре (1-3).
Понякога се случва ораторите да говорят слабо за предмета си, подобно на онези художници, които не успяват да предадат красотата на рисуваното тяло. В такъв случай би било по-добре изобщо да не се заемат с това. Както ако искаш да опишеш войската на Ксеркс, няма да е достатъчно да кажеш, че тук или там си видял десет или двадесет хиляди войници, или пък толкова и толкова конници (за войската на Ксеркс вж. Херодот...)(4-5).
Трудно е да се опише град, който дори не може да бъде видян лесно - защото е разположен на твърде голяма територия. Трябва да си като някой всевиждащ Аргос. Така както снегът покрива планини, полета и брегове, така и градът се разстила по хълмове, равнина и достига морето. И не само се разстила, но и се издига на височина, и, подобно на атлет, който обича да носи и други на гърба си, той сякаш носи над себе си множество други градове (вероятно иска да каже, че сградите в Рим са високи и многоетажни). Ако те се поставеха един до друг, сигурно биха напълнили цяла Италия чак до Йонийско море (6-8).
Но дали големината на града съответства на силата му? Преди време някои (става дума за Тукидид, кн. І) казваха, че размерите на Атина са я правели да изглежда по-силна, отколкото е в действителност; а за Спарта обратното - външният й вид не подсказвал с нищо за силата й. За Рим е друго - като го гледаш, не вярваш, че силата му ще съответства на размера, но ако погледнеш към цялата държава, ще се съгласиш, че съответства (9).
IІІ. Съвременни учени за Елий Аристид и речта "Към Рим"
Библиография:
James H. Oliver. The Ruling Power: а Study of the Roman Empire in the Second Century after Christ through the Roman Oration of Aelius Aristides. Philadelphia, 1953.
Псевдо-Аристотел. Реторика към Александър. Превод Георги Гочев. Сонм, 2004.
Subscribe to:
Posts (Atom)
