Хелиодор. "Етиопска повест"

Пролог

Царят на Етиопия Хидасп и жена му Персина дълго време нямали деца. Най-сетне царицата успяла да зачене и родила момиче, но детето се различавало много от родителите си по цвета на кожата: те били мургави, а то – бяло.

Затова тя решила да не го показва на мъжа си, а вместо това го предала на един мъдър и почтен техен съветник и му поръчала да го отгледа, докато стане на седем години; а след това да го изпрати да живее в някоя далечна страна, като се увери, че там ще има кой да се грижи за него.

След седем години съветникът, който се казвал Сисимитър, заминал на дипломатическа мисия при сатрапа на Египет (по това време Египет се намирал под персийска власт). Срещата трябвало да стане в един от южните египетски градове, недалеч от границата с Етиопия. Там той се запознал с един грък на име Харикъл, жрец на Аполон в Делфи. Заговорили се и Сисимитър убедил гърка да вземе момичето заедно с някои ценни предмети – дрехи, бижута и една шапка, на която бил извезан текст на етиопски език. Уговорили се да се срещнат и на другия ден, но Сисимитър незнайно защо не се появил, а Харикъл скоро след това заминал с детето за Гърция.

Там той я осиновил в съгласие със закона, нарекъл я на своето име – Хариклея - и я отглеждал, като се надявал след време да я омъжи и да дочака внуци. Преди това бил имал жена и дъщеря, но дъщерята загинала при нещастен случай скоро след сватбата си, а не много след това починала и жена му. Така че Харикъл възлагал всичките си надежди за бъдещето на етиопското момиче. 

То растяло добре, бързо и лесно научило гръцки, а по красота далеч надминавало връстничките си и изобщо всички жени, които Харикъл и делфийците били виждали някога. Към началото на събитията, за които ще разкажем, Хариклея била на седемнадесет години и служела в Делфи като жрица на Артемида.

1.      В Делфи

В това време в града пристигнал като поклонник един египтянин на име Каласирид. До неотдавна той бил върховен жрец на Изида в Мемфис, но по някаква причина решил да се откаже от тази висока длъжност и след като ръкоположил по-възрастния от двамата си сина, напуснал страната. В Делфи Пития го приела много ласкаво и му предсказала, че след време ще се завърне благополучно в родината си; и го поканила да остане при храма колкото дълго пожелае.

Харикъл и Каласирид се запознали и водили увлекателни разговори за Египет, неговата история и природа. След известно време Харикъл споделил, че е разтревожен за бъдещето на дъщеря си – тя вече била голяма, но не показвала интерес към мъжете и не мислела за брак, а сякаш предпочитала да остане девица и жрица на богинята до края на живота си. И помолил Каласирид, като познавач на египетските науки и изкуства, да промени това нейно разположение и, ако може, да разбуди в душата й естественото човешко влечение към брака и създаването на потомство. Той дори имал предвид един младеж, за когото би се радвал да я омъжи – племенника си Алкамен. 

Каласирид, който вече бил виждал неведнъж момичето, обещал, че ще направи каквото е по силите му.

Тези дни съвпаднали с прочутия Питийски празник, който се отбелязвал с атлетически и музикални състезания, много жертвоприношения и се провеждал веднъж на четири години. Делфи бил посетен от представители на множество гръцки и чужди градове и области.

Сред гостите имало и делегация от Тесалия, предвождана от един висок и необикновено красив младеж на име Теаген – който, както се говорело, бил пряк потомък на Неоптолем и следователно на самия Ахил. Тесалийската област, от която произхождал, била населена с ениани – племе, което извеждало произхода си от Елин, сина на Девкалион. Поради това те смятали себе си за най-древните и чистокръвни измежду всички гърци.

Като предводител на делегацията Теаген трябвало да запали огъня под кладата с жертвите, посветени на Аполон. Факелът, както изисквал ритуалът, му бил подаден от лично от жрицата на Артемида – Хариклея. При предаването на огъня техните погледи се срещнали; и тази среща била съдбоносна за бъдещия им живот.

След жертвоприношението Харикъл завел Каласирид в дома на дъщеря си, за да ги запознае. Тя изглеждала отпаднала и разсеяна, и след като разменили няколко думи, Каласирид предложил да си вървят, за да я оставят да почива. Докато разговаряли пред храма, се появил един човек от делегацията на енианите, който ги поканил да вземат участие в пира след жертвоприношението за Неоптолем, което те традиционно извършвали при всяко свое посещение в Делфи.

Двамата приели поканата, отишли и там се запознали с Теаген, който силно се заинтересувал от Каласирид - след като научил, че е египтянин и че е бил жрец на Изида. А същата нощ на Каласирид му се сторило, че вижда пред себе си (не бил сигурен дали е сън или действителност) близнаците Аполон и Артемида, които му поверили Теаген и Хариклея и му поръчали да се грижи за тях.

На сутринта Теаген сам дошъл да го събуди. Поговорили малко и Каласирид изведнъж произнесъл, сякаш неволно, името „Хариклея“ - без да споменава, че познава такава жена; а Теаген незабавно му казал коя е тя и разказал за чувствата си към нея.

Същият ден се провеждало състезание по надбягване в пълно бойно снаряжение. Наградата щяла да се връчи от жрицата на Артемида. Фаворитът бил познат на публиката – Ормен от Аркадия. Той смятал, че никой няма да се осмели да се надбягва с него, но Теаген казал на Каласирид, че е решил да участва; и му посочил Хариклея, която седяла на жреческото си кресло. Каласирид се усъмнил, че ще успее да спечели срещу толкова известен атлет и рекъл, че ще е срамно да бъде победен пред очите на Хариклея; но Теаген отвърнал, че точно това ще му даде нужните сили. И наистина надбягал противника и, получавайки венеца, успял да целуне ръката на Хариклея.

Каласирид удържал на думата си да се заеме с лечението на Хариклея. На следващия ден отишъл при нея заедно с баща й, извел я навън, наредил й да изпие една отвара от редки египетски билки, запалил благовония и произнесъл много думи на египетски, които изглеждали като заклинания и молитви и които никой не разбирал.

След това й обяснил, че заболяването й (тя наистина не се чувствала добре тези дни) вероятно е причинено от нечий лош поглед и предположил, че това е бил погледът на тесалиеца Теаген, който, както тя може би си спомня, спечелил вчерашното състезание по надбягване. И след като добавил, че заболяването й, по негова преценка, не е тежко, я отпратил да си легне.

На другия ден Харикъл дотичал до жилището на Каласирид и с много благодарности му съобщил, че всичко вече е наред. Защото група гръцки лекари, поканени от него, били прегледали Хариклея и установили, че тя е физически здрава; а лошото настроение и общата й отпадналост се дължат на нещо, което хората наричат „любов“ – и значи момичето няма от какво да бъде лекувано. 

Така Харикъл си отишъл радостен, но още същия ден се върнал в помрачено настроение и казал, че положението отново се влошило: тъй като, когато й довел племенника си Алкамен за да й го представи като възможен неин съпруг, тя се разгневила, рязко настояла да си вървят и заплашила, че ако още веднъж някой й спомене за брак с братовчед й, тя ще се самоубие.

Каласирид се замислил и рекъл, че всъщност той твърде малко знае за обстоятелствата около раждането и отглеждането на девойката преди тя да бъде поверена на Харикъл. Тогава Харикъл си спомнил, че сред предметите, получени от непознатия етиопец, имало и една скъпа египетска шапка с извезани букви - и я донесъл. Каласирид я взел, отишъл у дома си и разчел записа, който представлявал писмо на Персина до подхвърлената й дъщеря. 

Там се разказвало, че тя е подхвърлена, защото е родена бяла; а е бяла затова, защото в момента на близостта на Персина със съпруга й Хидасп, когато тя явно е и заченала детето, погледът й случайно се насочил към един стенопис, представящ освобождаването на Андромеда от Персей. Затова изглежда детето се родило не тъмнокожо като родителите си, а бяло като Андромеда.

След като прочел писмото, Каласирид отишъл да поговори с Хариклея. Първо й казал, че тя не е дъщеря на сегашния си баща, а на царя и царицата на Етиопия; но поради ето тези причини се е наложило да я изнесат от дома на родителите й още като новородена. Тя трябва да е благодарна на Харикъл като на човек, който я е осиновил и отгледал, но все пак е добре да знае, че родната й майка е готова да я приеме отново - и вярва, че ще може да убеди мъжа си, че Хариклея е тяхно дете. Тези неща той ги знаел не само от писмото на шапката, но и лично от царицата – защото преди години му се било случило да посети Етиопия и да разговаря с нея. 

След това преминал на другата тема и внимателно обяснил на Хариклея, че неразположението й през последните дни е резултат от дейността на един бог, на когото се подчиняват както смъртните, така и безсмъртните – и това е Ерос. Така че не е срамно това, дето тя обича Теаген – по-скоро трябва да се помисли как да се постъпи, така че те двамата да преодолеят настоящите трудности и да обединят съдбите си. За това, че баща й желае да я омъжи за братовчед й, Каласирид е осведомен: той я съветва засега и на думи да се съгласява; а за уреждането на останалото той ще има грижата.

След това Каласирид отишъл при Теаген и го уверил, че Хариклея го обича, но е притискана да се омъжи за друг; и единственото, което им остава, е да избягат заедно и то в Етиопия, където са истинските й родители и могат да разчитат на закрила. 

Малко по-късно същия ден му се случило да попадне на угощение на група финикийци от Тир, които се готвели да отпътуват същата нощ. Помолил ги да го почакат, защото и той желаел да пътува в тази посока заедно с още двама спътници. И се разбрали да го чакат докато е тъмно, а ако не се появи до зазоряване - да потеглят.

А през нощта Теаген нахлул в жилищните помещения на храма заедно с група въоръжени ениани и отвлякъл Хариклея. Двамата веднага отишли при Каласирид и му казали, че са направили това, което ги е съветвал и сега поверяват съдбата и живота си в неговите ръце.

В същото време из града се вдигнал шум и станало ясно, че жрицата на Артемида е отвлечена; и целият народ се стекъл в сградата за общи събрания. Харикъл обявил, че дъщеря му е изчезнала и поискал помощ; а Каласирид, който също успял да влезе на събранието, съобщил, че знае какво се е случило – отвлякъл я е тесалиецът Теаген и сега най-вероятно я отнася към своя град.

Избухнало всеобщо възмущение и народът решил да преследва Теаген и хората му и, ако е нужно, да води война с тесалийците. А Каласирид се върнал при Теаген и Хариклея и тримата, под прикритието на нощта, успели да стигнат до пристанището и да се качат на кораба на финикийците, който ги очаквал.

2.      В Закинт

Корабът излязъл от Крисейския залив и се отправил на запад. На разсъмване на хоризонта се появили Ионийските острови и след още няколко часа пътниците стигнали до Закинт. Собственикът им съобщил, че ще спрат за малко в града.

После обаче станало ясно, че престоят няма да е кратък, защото ветровете били неблагоприятни, а и сезонът вече не бил подходящ за толкова далечно плаване. Затова Каласирид слязъл на пристанището и се заел да търси квартира, където да се настанят. Запознал се с един рибар, който се съгласил да ги приеме у дома си.

Така те заживели в Закинт, предполагайки, че им предстои да останат на острова немалко време. През това време притежателят на кораба често навестявал Каласирид и му казвал, че е поразен от красотата на момичето и много би желал да я има за жена. Той не знаел, че Теаген и Хариклея са годеници, защото те още преди отпътуването се били разбрали да казват всекиму, че са брат и сестра, и че Каласирид е техен баща. 

Каласирид отговарял на финикиеца, че дългите отсъствия на съпруга не са полезни за семейния живот и поради това се колебае да даде дъщеря си на един търговец; но онзи го уверил, че ще се откаже от морската търговия и ще се заеме с друго; и че изобщо е съгласен на всичко, само и само да има Хариклея за жена. Каласирид отвърнал, че при това положение бракът е възможен, но би предпочел това да стане в Египет, откъдето е той самият и където сватбата би могла да бъде отпразнувана по-тържествено и в присъствието на близките на семейството.

На другия ден след този разговор Тирен (така се казвал домакинът на тримата) помолил Каласирид да поговорят за малко насаме. Казал му, че недалеч от главното пристанище на града е акостирал кораб, за който той добре знае, че е пиратски. И вчера капитанът на кораба, който се казвал Трахин, го заговорил и попитал кога смята, че финикийците ще потеглят. И добавил, че е забелязал момичето, което пътува с тях и иска да знае дали и тя ще се качи на кораба; готов е на всичко, за да я има, но предпочита да я отнеме от финикийците след като те заминат от Закинт, а не да създава неприятности на Тирен, с който отдавна се познавали. 

Тирен отговорил, че нищо не знае, но би могъл да попита. И ето сега съобщава всичко това на Каласирид и го съветва да заминат колкото се може по-бързо и без да бъдат забелязани от пиратите – защото иначе рискуват девойката да бъде отвлечена от собствения му дом, в който той им е оказал гостоприемство.

Каласирид решил, че домакинът му е прав и предупредил Теаген и Хариклея, че още тази нощ ще се наложи да заминат. После отишъл при финикийския търговец и му разказал какво е узнал. Финикиецът се съгласил, че не бива да се бавят и че е най-добре да тръгнат още същата нощ. Така и направили – отпътували веднага след като се стъмнило, надявайки се, че до сутринта ще успеят да вземат достатъчна преднина.

3.      Пиратите

Но не могли да избягат от пиратите, чийто кораб бил много по-бърз. Сутринта те забелязали, че търговският кораб е заминал и незабавно заплавали в посоката, в която той вероятно се движел. Не след дълго ги догонили, нахлули на кораба и лесно го превзели. 

След като всички моряци били обезоръжени и поставени под стража, Трахин видял пътниците от Делфи и заговорил любезно с Хариклея. Казал, че тази битка се води заради нея; че той е капитан на кораба и ще е щастлив тя да бъде негова спътница и господарка на всичко, което той притежава. 

Хариклея отговорила, че има една молба – да остави на кораба не само нея, но и нейния брат и възрастния й баща, без които не би могла да живее. При това тя паднала на колене пред Трахин, прегръщала нозете му, целувала ги и се обливала в сълзи. 

Трахин се съгласил; и след това пиратите натоварили финикийците на досегашния си кораб, като те самите отпътували с търговския, който бил много по-голям и пълен със стоки, пари и скъпоценности.

Те мъчно го управлявали, но все пак успели да стигнат до египетския бряг и хвърлили котва в Херакловото устие на Нил. Трахин решил, че това е моментът да отпразнува сватбата си с красивата пленница и разпоредил на пиратите да изнесат от кораба мебели, съдове, храна и питие и да разположат всичко, необходимо за пир, до реката.

Хариклея казала на Теаген и Каласирид, че няма да позволи на пирата да я докосне и ще намери как да умре вярна на приятеля си; но Каласирид я уверил, че има един начин да се справят.

Той отишъл при един от пиратите, който се казвал Пелор и бил втори след капитана. Казал му, че предстоящото празненство ще е много неприятно за неговата дъщеря, защото тя не харесва Трахин и не иска да живее с него, а е влюбена в Пелор. И освен това има начин да бъде негова. Защото Пелор бил първият, който се изкачил на търговския кораб; а при пиратите съществува неписаното правило, че онзи, който пръв нахлуе на кораба на противника, после има право и пръв да избере наградата си. Но сега това правило било нарушено от Трахин и Пелор може да оспори решението му и да поиска Хариклея. 

Пелор рекъл, че това е съвсем вярно и така ще стане, още повече, че момичето му допадало твърде много. Тогава Каласирид го поканил на кораба, за да погледне само за малко Хариклея, която вече била облякла тържествената си жреческа рокля и се готвела да излезе, за да вземе участие в празненството. Пелор надникнал през прозорчето на стаята и се смаял от красотата й; и казал на Каласирид, че всичко, което е нужно, за да я има, ще бъде сторено.

И когато тя слязла на брега и седнала на отреденото й място на трапезата, а Трахин се готвел да произнесе реч (и всички вече били пили много вино), Пелор се изправил и казал, че плячката не е разпределена според закона и поискал Хариклея за себе си. Трахин отвърнал, че е късно да се оспорва разпределението, още повече, че самото нападение срещу финикийците било извършено заради жената; и още тогава се знаело, че тя ще е за него. След пиратите избухнала свада и започнал побой, който прераснал във въоръжена битка.

Теаген се сражавал на страната на едните, а Хариклея и Каласирид се отдръпнали на един изстрел разстояние от мястото и докато пиратите се биели, Хариклея ги обстрелвала със своя лък и убила мнозина.

Накрая останали живи само Теаген и Пелор, и Теаген отсякъл с меча си ръката на пирата до лакътя. Той избягал, а Теаген се изкачил на височината, където били приятелите му и паднал изтощен и ранен на коленете на Хариклея.

4.      Тиамид, син на Каласирид

Докато Хариклея прегръщала приятеля си, се появила група египетски разбойници, които с учудване гледали странното зрелище – множество убити мъже сред остатъци от изобилно пиршество и една прекрасно облечена девойка, оплакваща паднал на земята полумъртъв младеж. След като се поколебали за кратко, те започнали да разграбват имуществото, което било струпано по брега и в кораба. 

Тогава внезапно се появила друга шайка, при вида на която разбойниците се отдръпнали и изчезнали зад близкия хълм. Тази група също забелязала Теаген и Хариклея; и предводителят им, след като наредил да бъде събрано всичко ценно, останало от пиратите, заповядал и те двамата да бъдат отведени като част от плячката. Каласирид, който наблюдавал всичко това отдалеч, се опитал да върви след групата и да узнае къде отиват, но не след дълго изостанал и ги загубил от погледа си.

Леговището на пиратите било разположено на остров, образуван сред блатата на Делтата и представлявало немалко селище. Те живеели там заедно с жените и децата си; и поради трудния достъп до мястото се чувствали в безопасност и готови да отблъснат всяко нападение – било на други разбойници, било на персийския гарнизон.

Като пристигнали, те разтоварили плячката, а Теаген и Хариклея били настанени в отделна колиба и поверени на грижите на един млад грък, също пленник на разбойниците. Той бил от Атина и се казвал Кнемон.

Главатарят на разбойниците се наричал Тиамид и бил не друг, а първородния син на Каласирид, когото той преди време ръкоположил за върховен жрец в храма на Изида в Мемфис. Но Тиамид не могъл да се задържи дълго на тази длъжност.

Причината за това била следната. По онова време Мемфис бил седалище на персийския сатрап, който се казвал Ороондат. Неговата жена Арсака била млада, привлекателна и от най-благороден произход – била сестра на великия цар. Тя обърнала внимание на новия жрец и започнала да му дава знаци за своето особено благоразположение. Тиамид си давал вид, че не забелязва интереса й; а когато тя започнала да се държи по-открито, той ясно й показал, че намира поведението й за неразумно и осъдително.

От тази ситуация се възползвал по-младият му брат Петосирис, който завиждал на Тиамид за високото му положение. Той отишъл при Ороондат и разказал за отношенията между жена му и Тиамид, като представил нещата във вреда на брат си – сякаш той предлагал приятелството си на Арсака, а тя го отблъсквала. Ороондат повярвал на всичко, не се усъмнил в поведението на съпругата си и насочил целия си гняв към жреца.

След като чул много неоснователни упреци и дори заплахи, Тиамид решил, че ще е по-добре да напусне града и да се откаже от жречеството. Така и направил, я мястото му в храма било веднага заето от Петосирис.

5.      Кнемон от Атина

Няколко дни Кнемон се грижил за раните на Теаген и се стараел нищо да не липсва на него и на Хариклея. Те му разказали за премеждията си дотогава, а и той на тях - за своята история. Тя била такава.

Той бил роден в Атина, а баща му се казвал Аристип. Майката починала, когато Кнемон бил още момче; и след няколко години вдовство Аристип решил да се ожени повторно. Новата му жена, която той силно обичал, била много по-млада от него и се казвала Деменета.

Оказало се, че тя изпитва нежни чувства към доведения си син; обичала да разговаря с него и често спонтанно го целувала и прегръщала, като давала вид, че отношението й към него с нищо не се различава от майчинското. Но Кнемон скоро заподозрял, че тя има непочтени намерения и започнал да се държи студено; а веднъж, когато тя му заговорила по-открито за чувствата си, сурово я укорил и й казал, че не желае вече да чува такива думи от нея.

Това разгневило жената и тя се оплакала на баща му, като представила нещата по обратен на истината начин – а именно, че Кнемон я харесвал и че дори веднъж се опитал да задоволи желанието си с насилие; но тя заплашила, че ще вика за помощ и го прогонила от покоите си. 

Аристип повярвал на всичко, което чул от жена си и без дори да запита Кнемон какво се е случило, заповядал на робите да му нанесат побой; а Кнемон понесъл това покорно и накрая запитал коя е причината баща му да го наказва така сурово. А Аристип отвърнал, че е учуден от наглостта му и добре знае за неговите нечисти намерения спрямо доведената му майка.

Не много след този случай Кнемон забелязал, че робинята на Деменета, която се наричала Тисба, започнала да се държи с него по-приятелски от обикновено. Това го изненадало, защото преди време той се бил опитвал да я ухажва, но тогава тя се показала равнодушна; а сега поведението й било съвсем различно. Те се сближили и прекарали няколко нощи заедно; и веднъж Тисба му доверила, че Деменета започнала да изневерява на баща му; и добавила, че знае кога се случва това и може да му помогне да я изобличи, като я залови на местопрестъплението й.

Кнемон рекъл, че не е учуден от това, което чува, и че ще се погрижи за нейното изобличение, така че тя да престане да опозорява ложето на баща му; и дори, ако е нужно, ще убие прелюбодееца. Така една вечер тя му подшушнала, че любовникът на Деменета е дошъл и е при нея; и ако иска, може да го залови. Кнемон нахлул в спалнята с изваден меч и извикал, че сега ще отмъсти за срама, с който Деменета е покрила неговия род; но с изненада открил, че в леглото с нея бил не друг, а баща му. Аристип бил силно изплашен, тъй като не знаел защо синът му влязъл в спалнята с оръжие; но след като той оставил меча и помолил за прошка, Аристип повикал робите, оковал го и го заплашил с най-тежко наказание.

И наистина, на другия ден го отвел в съда и го обвинил в опит за убийство. Съдът решил, че Кнемон е виновен и мнозинството гласувало за смъртно наказание; но после решили да го пощадят заради младостта му и затова, че до процеса имал добро име в града; и го осъдили на изгнание. Така той напуснал Атина и се заселил на остров Егина.

След няколко месеца там го посетил един негов приятел на име Харий, от когото научил за следващите събития в дома на баща си. 

Деменета започнала да съжалява за стореното и да упреква Тисба, твърдейки, че тя я е подвела и е виновна, че постъпили така коварно с младежа. А Тисба от своя страна се почувствала оскърбена и решила да отмъсти на господарката си.

Тя имала една приятелка флейтистка на име Арсиноя. Отишла при нея и й казала, че има приятел, с когото иска да се види и я помолила да ги приеме в дома си за една нощ. Арсиноя се съгласила. После Тисба отишла при Деменета и й казала, че Кнемон тайно се е върнал в града и много иска да я види; и че ако тя желае, може да се срещне с него при Арсиноя. Деменета отвърнала, че още го обича и че непременно ще иде, най-малко за да му поиска прошка за бедите, които му е донесла. След това Тисба отишла при Аристип и му съобщила, че съпругата му има любовник и самата Тисба се срамува повече да крие това; знае къде се срещат и може да го заведе, така че той да ги завари заедно. Аристип, който и без това съжалявал за изгнанието на сина си, веднага повярвал, разгневил се и казал, че разчита на помощта й.

И така, на другата вечер Тисба завела Деменета при Арсиноя, въвела я в спалнята, наредена като за любовна среща и й казала да чака, защото Кнемон щял да дойде във всеки момент. После изтичала при Аристип и му казала да върви след нея. И когато Аристип влязъл в спалнята и намерил жена си сама, Тисба хлопнала една от външните врати и извикала, че любовникът на Деменета току-що успял да избяга.

Аристип не слушал оправданията на жена си, заплашил я с развод и на другия ден сутринта я повел към съда. Но докато минавали край Академията, тя в отчаянието си скочила от колата и се хвърлила в един крайпътен кладенец – и се удавила.

След като узнал всичко това, Кнемон се замислил дали да не отиде в Атина и да опита да се помири с баща си. Но не след дълго научил от друг приятел още една новина. Този път Тисба се била скарала с Арсиноя, а тя, за да й отмъсти, отишла при роднините на Деменета и им разказала за случката с измисления любовник. Тогава те решили, че ще съдят Аристип като виновник за самоубийството на жена му; а Тисба, за да не бъде и тя привлечена като подсъдима, избягала и заминала за Египет заедно с един свой любовник – някакъв гръцки търговец от Навкратис.

Накрая на разказа си Кнемон добавил, че това е била и причината той да се окаже в Египет. Защото, след като разбрал, че и баща му може да бъде съден, той решил сам да иде в Навкратис, да намери Тисба, да я върне в Атина и да докаже в съда чрез нейните показания, че нито той е замислял отцеубийство, нито баща му е виновен за смъртта на Деменета; а всички те са станали жертви на интригите на тази жена.

6.

Докато Кнемон се занимавал с лечението на Теаген и разказвал на двамата младежи за преживелиците си, главатарят на разбойниците Тиамид разбрал, че в сърцето му се е породила любов към красивата Хариклея. 

Няколко дни след завръщането им на острова на едно събрание на разбойниците той обявил, че е избрал своята част от плячката и това ще бъде тя – и добавил, че не иска да я има просто като робиня, а желае да сключи с нея брак според египетския закон и обичай. 

После повикал Хариклея и в присъствието на своите другари, на Теаген, когото смятал за неин брат и на Кнемон, й заявил своето желание и казал, че макар да й е господар според закона на военната плячка, той все пак иска съгласието й и се надява на нейната любов.

Хариклея отвърнала, че е много поласкана от предложението и разбира, че една пленница не може да се надява на по-голяма чест от това, да бъде пожелана от самия предводител на мъжете, които са я отвлекли. И след това разказала пред всички своята и на Теаген история.

Те били брат и сестра, родом от Ефес. От няколко години служели като жреци в прочутия храм на Артемида в града. Неотдавна били изпратени от съгражданите си да вземат участие в големия празник на Аполон и Артемида на остров Делос. След като празникът завършил, те се качили на кораб, който трябвало да ги отведе обратно в родината им. Но вместо това капитанът на кораба решил да ги отвлече и да ги продаде някъде като роби, като при това си присвои скъпите дарове, които делосците изпращали за Артемидиния храм в Ефес.

Корабът попаднал в буря, после в безветрие и след няколкоседмично блуждаене те се оказали в Египет при Херакловото устие, където и били открити от хората на Тиамид. Сега тя все още е жрица на Артемида и обетът й за девственост е в сила; и поради това не може да сключи незабавно брак. Но ако отидат до някой от местните храмове на богинята, би могла да извърши свещенодействията, необходими за напускане на жреческата длъжност и тогава ще има право да се омъжи.

Тиамид я изслушал внимателно и с възхищение, съгласил се, че всичко трябва да стане точно така и изпратил тримата обратно в жилището им.

*

Хелиодор. „Етиопска повест“
Превод Г. Батаклиев. „НК“, 1982

Изпит по старогръцка литература КФ 2012

А. Изпитни теми:

І. Омировият епос. Какво знаем за Омир. Преводи и представяния на български. Разлики между “Илиада” и “Одисея”

ІІ. Хезиодовият епос. Какво знаем за Хезиод. Разлики между “Теогония” и “Дела и дни”

ІІІ. Лирика от епохата на архаиката 1.
Формални и съдържателни особености на елегията и ямба. Представете накратко един елегически и един ямбически поет по ваш избор.

ІV. Лирика от епохата на архаиката 2.
Солов и хоров мелос. Представете накратко Сафо и Пиндар (Първа Олимпийска ода).

V. Трагедия. Възникване на жанра и организация на представленията. Аристотел за трагедията. Какво знаем за трагиците от класическата епоха. Преводи и изследвания върху трагедията на български. Трагичното в “Едип цар”

VІ. Историография. Херодот. Съдържание на “Историята”. Историята на персийската империя според Херодот. Влияние и присъствие на други поетични и прозаически жанрове в Херодотовата историография.

VІІ. Историография. Съдържание на “История на Пелопонеската война”. Тукидид за развитието на гръцката цивилизация (І, 2-19). Съпоставянето на атинския и спартанския обществен живот (ІІ, 35-46). Тукидид за своя метод (І, 1, 20-22, V, 26). Човешкото поведение в условията на природна или обществена катастрофа (ІІ, 47-57, ІІІ, 81-84)

VІІІ. Реторика. Възникване. Реториката през V в. Софистическото движение – откъде знаем за софистите.

ІХ. Особености на комическия жанр. Аристотел за смешното и комедията в „Поетика”. Етапи в развитието на атическата комедия.

Х. Общо представяне на запазените Аристофанови комедии. Сюжет и структура на „Мира” на Аристофан.

ХІ. Форми на философстването и на философския текст: фрагмент (Хераклит), диалог (Платон), трактат (Аристотел), диатриба (Епиктет).

ХІІ. Общо представяне на Платоновите диалози. Сюжет и структура на „Хармид”.

ХІІІ. Мястото на философията в рамките на старогръцката литература. Аристотел за същността на философията („Метафизика”, А, 1-5).

ХІV. Реториката през ІV в. Сравнение между Изократ (“Панегирик”) и Демостен (“Филипики”).

ХV. Сюжет, структура и жанрови особености на „Мъчният човек” на Менандър.

ХVІ. Античен роман – обща характеристика на жанра; представители. Сюжет и особености на „Дафнис и Хлоя” на Лонг.


Б. За провеждането на изпита

а. Студентът говори по една от изпитните теми, получена по жребий.
б. Обсъждане на курсовата работа

**

Курсовите работи трябва да бъдат изпратени на доц. Гочев и д-р Панова до 8 февруари, сряда.
Изпитът ще се проведе на 10 февруари, петък, от 16 ч. в каб. 175

Интелектуалците през античността

(Това е избираем курс в специалност Класическа филология за студентите от бакалавърската програма - ІІІ сем. и магистърската програма - І сем. Заниманията протичат като обсъждане на посочените теми, автори и текстове)


1. Седемте мъдреци

Диоген Лаерций. Животът на философите. Превод Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002

2. Питагор и питагорейците. Емпедокъл.

Диоген Лаерций. Животът на философите. Превод Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002
Питагор и питагорейците. Фрагменти. Превод А. Кашъмов, Ст. Терзийски, И. Панчовски. "ЛИК", 1994

3. Софистиката

Платон. Протагор, Хипий, Горгий. В: Платон. Диалози, т. І-ІІ. Превод Г. Михайлов, Б. Богданов. “Наука и изкуство”, 1979-1982.

4. Сократ

Платон. Апология, Лизис, Държавата. В: Платон. Диалози, т. І, ІІІ. Превод Г. Михайлов, Б. Богданов, Ал. Милев. “Наука и изкуство”, 1979-1981.

5. Изократ

Изократ. За замяната на имуществото, Против софистите, Писма. В: Изократ. Речи. Превод В. Герджикова, Н.Шаранков. "Колекция Архетип", 2008.

6. Киниците

Диоген Лаерций. Животът на философите. Превод Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002

7. Цицерон

Цицерон. Избрани писма. Превод Н. Георгиева. “Народна култура”, 1983; За оратора. Брут. Ораторът. Превод П. Стоянова. УИ “Св. Климент Охридски”, 1992

8. Хораций

Хораций. Събрани творби. Превод Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1992

9. Сенека

Сенека. Нравствени писма до Луцилий, т. І-ІІ. Превод А. Шелудко. “Рива”, 1994–1996

10. Плиний Млади

Плиний Млади. Писма. Превод Н.Бакърджиева, В. Тодоранова. “Народна култура”, 1984

11. Апулей

Апулей. Апология. Превод Д. Бояджиев. “Народна култура”, 1990

12. Лукиан

Лукиан. Сатири и пародии. Превод Вл. Атанасов, Б. Богданов. “Народна култура”, 1986; Избрани съчинения. Превод М. Ивайлова. "Колекция Архетип", 2010.

13. Еврейските класици. Йосиф Флавий, Против Апион, Автобиография; Филон Александрийски, Делегация при Гай, Против Флак.

14. Юлиан

Юлиан. Писма. Превод Вл. Атанасов. “Народна култура”, 1983

*

Модерни и съвременни статии и книги по темата:

Костадин Бобев. Аферата "Драйфус". В: Бобев. Осъдени без вина. УИ "Св. Климент Охридски", 2010.

Богдан Богданов. Европейският интелектуалец в профила на античното време. В: Богданов. Европа - разбирана и правена. "Планета 3", 2001

Макс Вебер. Науката като призвание. Превод Р. Даскалов. В: Вебер. Ученият и политикът. "ЕОН-2000", 2000

Жак льо Гоф. Интелектуалците през средновековието. Превод М. Дракова. УИ "Св. Климент Охридски", 1993

Франсоа Дос. Историята на интелектуалците. В: Ходът на идеите. Превод К. Праматаров. "Сонм", 2007

Ивайло Знеполски. Вебер и Бурдийо. Подходи към интелектуалците. "Дом на науките за човека и обществото", 2003

Емил Зола. Писма. В: Зола. Избрани творби, т. 6. "Народна култура", 1987

Жан-Пол Сартр. Реч в защита на интелектуалците. В: Сартр. Ситуации. Превод Т. Минева. "ЕА", 1997.

Б. А. Успенский. Русская интеллигенция как специфический феномен русской культуры. В: Русская интеллигенция и западный интеллектуализм: История и типология. Материалы международной конференции - Неаполь, май 1997. http://ec-dejavu.ru/i/intelligentia_2.html

Фридрих Хайек. Интелектуалците и социализмът. Превод Й. Чакалова. "МаК", 2005

Кристоф Шарл. Интелектуалците в Европа през ХІХ в. Превод В. Генова. С., 2004

Julien Benda. La trahison des clercs. Paris, 1927
http://www.free-books.us/Others/260599/Julien-Benda-La-trahison-des-clercs

Noam Chomsky. The Responsibility of Intellectuals. NY, 1967
http://www.chomsky.info/articles/19670223.htm

Michel Foucault, Gilles Deleuze. Intellectuals and Power.
http://libcom.org/library/intellectuals-power-a-conversation-between-michel-foucault-and-gilles-deleuze

Charles Kurzman, Lynn Owens. The Sociology of Intellectuals.
http://www.unc.edu/~kurzman/cv/Kurzman_Owens_Intellectuals.pdf

Edward Said. Representations of the Intellectual. NY, 1994.
http://www.scribd.com/doc/20909749/Edward-Said-Representations-of-the-Intellectual

Edward Said. The Public Role of Writers and Intellectuals. Melbourne, 2001
http://www.acij.uts.edu.au/archives/profprac/PublicRoleofWriters.pdf

Изпит по старогръцка литература КФ 2011

І. Изпитни теми:

1. Особености на епическия жанр. Омир и Хезиод. Омиров въпрос.
2. Сюжетът на "Илиада" и неговото развитие. Главни ценности в света на "Илиада". Конфликти между герои, общности и богове и тяхното разрешаване.
3. Сюжетът на „Одисея” и неговото развитие. Основни теми и сюжетни нива в „Одисея”.
4. „Теогония” и „Дела и дни”. Структура на „Дела и дни”.
5. Дялове на старогръцката лирика. Основни представители. Основни теми във фрагментите на Сафо.
6. Аристотел за трагедията и трагическата фабула (mythos) - "Поетика", 1-18. Фабулата на "Едип цар"
7. Особености на комическия жанр. „Циклоп” на Еврипид. Аристофан. Структура на комедията. Сюжети на Аристофановите комедии. „Осите”.
8. Разлики между старата и новата атическа комедия.
9. Историография. Строеж на Херодотовата "История"
10. Историография. Тукидид за гръцката история и ролята на Атина в нея - кн. І, 1-27; кн. ІІ, 35-46.
11. Историография и реторика. Краят на Пелопонеската война според изложенията на Лизий ("Реч срещу Ератостен") и Ксенофонт ("Гръцка история", кн. І-ІІ)
12. Реторика. Ролята на Атина в гръцкия свят според Изократ ("Панегирик") и Демостен ("За венеца")
13. Философска проза. Хераклит, Платон, Аристотел, Епиктет.
14. Особености на Платоновия диалог. Сюжети и теми на диалозите. „Критон”.


ІІ. За провеждането на изпита

а. Студентът говори по една от изпитните теми, получена по жребий.
б. Обсъждане на курсовата работа

**

Курсовите работи трябва да бъдат изпратени на доц. Гочев и д-р Панова до 16 февруари
Изпитът ще се проведе на 18 февруари, петък, от 10 ч. в каб. 175

Демостен. Биография

І. Съдържание на Биографията в X oratorum vitae

1. Произход

2. Образование

3. Участие в политиката

4. Допълнения


ІІ. Текстове за превод


***

Следваща лекция (5 ноември):
Първа реч срещу Филип
Схолии към Първа реч

Старогръцка реторика

Едносеместриален лекционен курс в Бакалавърската програма на специалност Класическа филология. В рамките на задължителния курс "Старогръцка литература" - ІV-V сем.

Теми:

І. Ораторът и политиката.
ІІ. Ораторското изкуство. Образованието на оратора

Лекции и упражнения:

А. Класическата реторика

1. Изократ
2. Демостен (Биографията на Плутарх)
3. Демостен (І реч против Филип и схолии)

Б. Реторическото изкуство

4.(Реторика към Александър)

В. Гръкоезичната реторика в Римската епоха

5. Дион Хризостом
6. Лукиан
7. Либаний

Текстове:
Изократ. Филип; Против софистите.
Демостен. Първа реч против Филип.
Улпиан от Емеса. Схолии към Демостен.
Плутарх. Демостен.
Псевдо-Аристотел (Анаксимен от Лампсак). Реторика към Александър.

Дион Хризостом. За изгнанието си.
Лукиан. Сънят (Животът на Лукиан); Два пъти обвинен;
Как да се пише история; Учителят по красноречие; За платените събеседници; Необразованият купувач на книги; Похвала на Демостен
Либаний. Автобиография.

***

За авторите - от Suda (http://www.stoa.org/sol/) и др.:

Isocrates: Theodorou aulopoiou, Athenaios, rhetor, genomenos epi tes 86 olumpiados, ho esti meta ta Peloponnesiaka. kai dia men tes phones ten atonian kai to aparresiaston dikas ouk eipen, edidaxe de pleistous, kai logous gegrapse 32: biosas de ete 106 eteleutesen. adelphoi de autoi egenonto Tisippos kai Theomnestos kai Theodoros: didaskalos de Gorgias, hoi de Tisian phasin, hoi de Erginon: hoi de Prodikon ephasan, hoi de Theramenen. hoi de logoi autou pleistoi.

Demosthenes: Athenaios, huios Demosthenous kai Kleoboules, rhetor, ton demon Paianieus: epimeles mallon e euphues, hos Hermippos historei: kai pros tas hedonas akolastos, hos kai touto phesin ho autos. hothen kai neos men on Batalos eklethe, hos kai gunaikeiai estheti pollakis chresamenos: Argas de meta to eis andras telesai: hoper estin onoma opheos. epethumese de rhetorikes Kallistraton theasamenos ton rhetora huper Oropion legonta. diekouse de Isaiou, tou Isokratous mathetou, kai tois logois echreto Zoilou tou Amphipolitou, sophisteuontos en Athenais, kai Polukratous kai Alkidamantos, tou Gorgiou mathetou, kai autou mentoi Isokratous. sunephilologese de Aisioni toi Athenaioi kai Theopompoi toi Chioi philosophoi. diekroasato de kai Euboulidou tou dialektikou kai Platonos: eteleutese de phugon eis Kalabrian en toi tou Poseidonos hieroi dia ton Makedona Antipatron, prosenenkamenos pharmakon to en toi daktulioi, ete biosas duo kai hexekonta.

Oulpianos: Antiocheus tes Surias, sophistes, paideusas proteron eis Emesan, en tois kata ton basilea Konstantinon chronois. logous diaphorous, meletas, dialexeis: kai alla tina(...the commentaries and scholia on Demosthenes, written by Ulpian of Emesa who taught rhetoric at Antioch in the reign of Constantine (324-37 AD) and wrote a number of declamations and rhetorical works. Above all, he is the reputed author of these scholia to the speeches of the greatest of all Ancient Greek orators, Demosthenes (384-322 BC)... (http://www.vialibri.net/item_pg/1401521.htm)

Anaximenes: Aristokleous, Lampsakenos, rhetor: mathetes Diogenous tou Kunos kai Zoilou tou Amphipolitou grammatikou, tou kakizontos Homeron, didaskalos de tou Makedonos Alexandrou. heipeto de autoi en tois polemois. houtos basilea Alexandron, thumoi chromenon es Lampsakenous, technei perieile toiaide. phronounton Lampsakenon ta Person, huperzeon toi thumoi Alexandros epeilei ta megista kaka ergasasthai. hoi de, hate peri gunaikon kai paidon kai tes patridos theontes, apostellousin Anaximenen hiketeusonta. Alexandros de gnous kath' hentina aitian hekoi, katomosato theous, e men autou tais deesesi tanantia ergasesthai. Anaximenes de, charisai moi, ephe, o basileu, ten charin, gunaikas kai tekna ton Lampsakenon andrapodisasthai kai ta hiera empresai kai ten polin es edaphos katabalein. Alexandros de ouk echon ti pros touto sophisasthai e antimechanesasthai kai enechomenos tei anankei tou horkou, sungnomen enemen ouk ethelon Lampsakenois. emunato de kai Theopompon, ton Damostratou, echthron onta Anaximenes ouk amathestata, all' epiphthonotata. sophistes gar on kai sophiston logous mimoumenos, graphei biblion es Athenaious kai epi Lakedaimonious, sungraphen loidoron es to akribestaton mimesamenos: kai epigrapsas Theopompou to onoma epempen es tas poleis. kai ek toutou to echthos to es Theopompon ana pasan ten Hellada euxeto. ou men oude eipein tis autoschedios Anaximenous proteros estin heurekos.

Dio Cocceianus of Prusa (c.40 - after 112; also known as Chrysostom: Greek politician and philosopher, and - by some definitions - one of the first representatives of the Second Sophistic.
http://www.livius.org/di-dn/dio/dio_chrysostom.html

Loukianos: Samosateus, ho epikletheis blasphemos e dusphemos, e atheos eipein mallon, hoti en tois dialogois autou geloia einai kai ta peri ton theion eiremena paratithetai. gegone de epi tou Kaisaros Traianou kai epekeina. en de houtos toprin dikegoros en Antiocheiai tes Surias, duspragesas d' en toutoi epi to logographein etrape kai gegraptai autoi apeira. teleutesai de auton logos hupo kunon, epei kata tes aletheias eluttesen: eis gar ton Peregrinou bion kathaptetai tou Christianismou, kai auton blasphemei ton Christon ho pammiaros. dio kai tes luttes poinas arkousas en toi paronti dedoken, en de toi mellonti kleronomos tou aioniou puros meta tou Satana genesetai.

Libanios: sophistes, Antiocheus, ton epi Ioulianou tou basileos chronon kai mechri Theodosiou tou presbutou, Phasganiou patros, mathetes Diophantou. egrapsen apeira: en hois Enkomion eis Konstantion ton basilea, heteron eis Ioulianon, Meletas rhetorikas, kai epistolas. houtos epi ton chronon en Basileiou tou megalou kai Gregoriou tou theologou. ho de Ioulianos ho Parabates kaiper tosoutois embebekos tes te peri logous hepteto philotimias kai ton tes Antiocheias sophisten, hoi Libanios onoma, diapherontos ethaumase, ta men isos epainon, ta de, hopos lupoie ton megan sophisten Proairesion, protimon heteron. Akakios goun tis autoi ton peri rhetoriken deinon kai ho ek Phrugias Touskianos aei pros tauta epekaloun kai diememphonto tas kriseis.

За игрите. Сведения от схолиите

[Пиндар] е написал седемнадесет книги, от които четири се отнасят до така наречения период, и са следните: Олимпионики, Питионики, Истмионики, Немеоники. [Олимпийските игри са състезание в чест на Зевс, Питийските - на Аполон, Немейските - и те на Зевс, а Истмийските - на Посейдон. Наградите в тях са съответно маслина, лавър, σέλινος - сух и зелен]. Но за другите и за свързаните с тях неща ще кажем по-нататък; а сега да кажем за установяването (θέσις) на Олимпийските.

І. Олимпийски игри

Някои отнасят това установяване към времето на събитията около Пелопс и Еномай; други обаче казват, че ако то е било свързано с толкова грозни събития, игрите не биха били запазени. Други го приписват на Херакъл, както и Пиндар (Ол.Х), който, споменавайки тези по-славни дела разхубавява състезанието. Защото след като изчистил Авгиевия тор, но не получил обещаното, Херакъл събрал войска, убил Авгий и обсадил Елида; и като се сдобил с голяма плячка, уредил състезание за тези, които воювали заедно с него. Оттам е останал обичаят да се провеждат състезания. Но това предположение също не издържало, защото било напомняне за случилите му се неприятности. Но [се разказвало, че] след като Ифит и Еврилох воювали с кирейците (това били разбойници, които владеели крайбрежието на Фокида) събрали голяма плячка; и тогава Ифит установил Олимпийските игри, а Еврилох - Питийските. Случило се това предположение да се наложи.

(Scholia in Olympionikas, 6-7)


ІІ. Питийски игри

Питийските игри бяха установени, както смятат някои, по повод на дракона, който, докато пазел оракула в Делфи, бил убит от Аполон. Състезанието получило името си от мястото; а името на мястото е Пито - или заради отиващите да питат (πυνθάνεσθαι) при оракула, или защото убитото чудовище изгнило там. Защото πύθεσθαι значи "гния", както е при Омир - λεύκ᾽ ὀστέα πύθεται ὄμβρωι (Од.І,161). И след като Аполон се очистил от убийството на дракона в Крит при Хризотемида, дошъл в тесалийските τέμπη, и оттам пренесъл лавъра... В началото състезанието се провеждало всяка девета година, а после преминало към провеждане на всяка пета.

ἄλλως:
Питийското състезание установил, заедно с амфиктионите, тесалиецът Еврилох, след като победил в битка кирейците - сурови хора, насилващи околното население. Това станало, когато архонт в Делфи бил Гилид, а в Атина - Симон...

(Scholia in Pythionikas, 4-5)


ІІІ. Немейски игри


ІV. Питийски игри


Scholia in Pindarum. A.B. Drachmann edidit. Lipsiae, 1903-1927

Десета Немейска ода. Теей от Аргос

І. Превод


ІІ. Други преводи

1. For Theaios of Argos

The city of Danaos and of his fifty bright-throned daughters, Argos
the home of Hera, meet abode of gods, sing Graces! for by excellencies
innumerable it is made glorious in the deeds of valiant men.
Long is the tale of Perseus, that telleth of the Gorgon Medusa:
many are the cities in Egypt founded by the hands of Epaphos:
neither went Hypermnestra's choice astray when she kept sheathed her
solitary sword.
Also their Diomedes did the grey-eyed goddess make incorruptible and
a god: and at Thebes, the earth blasted by the bolts of Zeus received
within her the prophet, the son of Oikleus, the storm-cloud of war.
Moreover in women of beautiful hair doth the land excel. Thereto in
days of old Zeus testified, when he followed after Alkmene and after
Danaе.
And in the father of Adrastos and in Lynkeus did Argos mingle ripe
wisdom with upright justice: and she reared the warrior Amphitryon.
Now he came to the height of honour in his descendants, for in bronze
armour he slew the Teleboai, and in his likeness the king of the
immortals entered his hall, bearing the seed of fearless Herakles,
whose bride in Olympos is Hebe, who by the side of her mother, the
queen of marriage, walketh of all divinities most fair.
My tongue would fail to tell in full the honours wherein the sacred
Argive land hath part: also the distaste of men is ill to meet. Yet
wake the well-strung lyre, and take thought of wrestlings; a strife
for the bronze shield stirreth the folk to sacrifice of oxen unto Hera
and to the issue of games, wherein the son of Oulias, Theaios, having
overcome twice, hath obtained forgetfulness of the toils he lightly
bore.
Also on a time at Pytho he was first of the Hellenic host, and won
crowns at Isthmos and at Nemea, led thither by fair hap, and gave work
for the Muses' plough by thrice winning at the Gates of the Sea and
thrice on the famous plains in the pastures of Adrastos' home. Of
that he longeth for, O Father Zeus, his mouth is silent, with thee are
the issues of deeds: but with a spirit strong to labour and of a good
courage he prayeth thy grace. Both Theaios, and whosoever struggleth
in the perfect consummation of all games, know this, even the
supremacy of the ordinance of Herakles that is holden at Pisa: yet
sweet preluding strains are those that twice have welcomed his triumph
at the festival of the Athenians: and in earthenware baked in the
fire, within the closure of figured urns, there came among the goodly
folk of Hera the prize of the olive fruit.
On the renowned race of thy mother's sires there waiteth glory of
games by favour of the Graces and the sons of Tyndareus together. Were
I kinsman of Thrasyklos and Antias I would claim at Argos not to hide
mine eyes. For with how many victories hath this horse-breeding city
of Proitos flourished! even in the Corinthian corner and from the
men of Kleonai four times, and from Sikyon they came laden with
silver, even goblets for wine, and out of Pellene clad in soft woof of
wool. But to tell over the multitude of their prizes of bronze is
a thing impossible--to count them longer leisure were needed--which
Kleitor and Tegea and the Achaians' high-set cities and the Lykaion
set for a prize by the race-course of Zeus for the conquerors by
strength of hands or feet.
And since Kastor and his brother Polydeukes came to be the guests
of Pamphaes, no marvel is it that to be good athletes should be
inborn in the race. For they it is who being guardians of the wide
plains of Sparta with Hermes and Herakles mete out fair hap in games,
and to righteous men they have great regard. Faithful is the race of
gods.
Now, changing climes alternately, they dwell one day with their dear
father Zeus, and the next in the secret places under the earth, within
the valleys of Therapnai, fulfilling equal fate: because on this wise
chose Polydeukes to live his life rather than to be altogether god and
abide continually in heaven, when that Kastor had fallen in the fight.
Him did Idas, wroth for his oxen, smite with a bronze spearhead, when
from his watch upon Taяgetos Lynkeus had seen them sitting within a
hollow oak; for he of all men walking the earth had keenest eyes. So
with swift feet they were straightway come to the place, and compassed
speedily a dreadful deed.
But terrible also was the vengeance which by the devising of Zeus
those sons of Aphareus suffered: for on the instant came Leto's
son in chase of them: and they stood up against him hard by the
sepulchre of their father. Thence wrenched they a carved headstone
that was set to glorify the dead, and they hurled it at the breast of
Polydeukes. But they crushed him not, neither made him give back,
but rushing onward with fierce spear he drave the bronze head into
Lynkeus' side. And against Idas Zeus hurled a thunderbolt of consuming
fire.
So were those brothers in one flame burnt unbefriended: for a
strife with the stronger is grievous for men to mix in.
Then quickly came back the son of Tyndareus to his great brother,
and found him not quite dead, but the death-gasp rattled in his
throat. Then Polydeukes wept hot tears, and groaned, and lifted up his
voice, and cried: 'Father Kronion--ah! what shall make an end of woes?
Bid me, me also, O king, to die with him. The glory is departed from
a man bereaved of friends. Few are they who in a time of trouble are
faithful in companionship of toil.'
Thus said he, and Zeus came, and stood before his face, and spake
these words: 'Thou art my son: but thy brother afterward was by mortal
seed begotten in thy mother of the hero that was her husband. But
nevertheless, behold I give thee choice of these two lots: if,
shunning death and hateful old age, thou desirest for thyself to dwell
in Olympus with Athene and with Ares of the shadowing spear, this lot
is thine to take: but if in thy brother's cause thou art so hot, and
art resolved in all to have equal share with him, then half thy time
thou shalt be alive beneath the earth, and half in the golden house of
heaven.'
Thus spake his father, and Polydeukes doubted not which counsel he
should choose. So Zeus unsealed the eye, and presently the tongue
also, of Kastor of the brazen mail.


2. Феэю Аргосскому

Город Даная и пятидесяти его дочерей на блистательных тронах,
Аргос,
Благолепную обитель Геры,
Воспойте, Хариты!
В нем сияют десять тысяч слав
Деяниям его отваги.
Персею
Долгая слава за Медузу Горгону.
Ладонями Эпафа 5
Много воздвигнуто городов в Египте.
Гипермнестру,
Единственный меч удержавшую в ножнах, не минует хвала.

1а Диомед
Бессмертие принял от богини сероокой и русоволосой,
А под Фивами
Приняла земля пред Зевсовым перуном
Вещего Оиклида, грозовую тучу войны.
Славен Аргос и прекраснокудрыми женами —
Славу эту в древности явил Зевес, 10
Нисходя к Алкмене и к Данае.
Зрелый плод ума и прямой путь правды
Сочетались здесь в Линкее и в Адрастовом отце,

1э Вскормлено здесь и копье Амфитриона —
Тот, кто сильней всех счастьем,
Вошел в его родню,
Когда медным оружием сокрушил он телебоев, 15
А царь богов,
Уподобясь ему обличьем своим,
Внес в чертог его
Семя неукротимого Геракла —
Геракла, супруга Гебы,
Прекраснейшей из богинь,
Ступающей по Олимпу близ матери своей, блюстительницы супружеств.

2с Коротко дыхание уст моих,
Не исчислить ему всех благ, что на доле священной ограды Аргоса, 20
И тяжко ему противостоять всей зависти людской.
Но ты, Муза,
Пробуди добрые струны моей лиры,
Заботой своей коснись состязаний,
Где медный спор
Сгоняет народ к бычьим жертвам Геры,
И к той борьбе,
Где Феэй, сын Гилия,
Двойною победой достиг забвенья благопонесенных трудов.

2а Некогда при Пифоне 25
Осилил он все эллинское воинство;
При Истме и Немее,
Счастливый приходом, домогся он венка,
Утруждая Муз
Трижды у морских ворот
И трижды средь священных равнин, по Адрастову чину.
Отец наш Зевс!
Сердце его жаждет, хотя уста его молчат.
И свершение трудов его — в тебе.
Не минует милость твоя 30
Мольбы того, кто в неробком сердце несет отвагу.

2э И я пою то, что ведомо лишь богам,
И я пою того, кто в высокой борьбе соревнуется о пределе!
А высший устав —
Это тот, что ставлен Гераклом в Писе:
Предвестием были
Сладкие голоса афинских торжеств,
Дважды тебя приветившие, —
Недаром земля, обожженная огнем, 35
В расписных тайниках сосудов
Несла оливковый дар116
Славному храбрецами народу Геры.

3с Не впервые
Милостию Харит и Тиндаридов
Честь, завоеванная в борьбе,
Следует знатному племени
Предков твоей матери, о Феэй!
Будь я сородичем Фрасиклу и Антию,
Не пришлось бы мне скрывать свет очей моих перед Аргосом! 40
Город Прета, кормилец коней,
Сколько раз
Цвел ты победами
И в низинах Коринфа, и четырежды у Клеонских мужей!

3а Из Сикиона к тебе притекли
Одаренные винными серебряными чашами,
Из Пеллены —
Облаченные нежащими шафранами,
А медь твою многую не впору перечесть, 45
Не вмочь оценить, —
Медь от Клитора, и Тегеи, и ахейских нагорных городов,
Медь от Ликея,
Снесенную к Зевсу данью побед
Бегу ног, силе рук.

3э Кастор с Полидевком, кровным своим,
Гостями были Памфая, — 50
Так диво ли,
Что пророс его род лучшими из состязателей?
С Гермесом и Гераклом
Братья-блюстители Спарты, широкой в плясках,
Правят цветущие жребьи схваток
И пекутся о честных мужах, —
Необманно племя богов.

4с Переменною чередою 55
День они пребывают при Зевсе, милом отце,
И день — в полых недрах Ферапны.
Един их жребий,
Ибо это Полидевку милей,
Чем всецело быть ему богом и жить в небесах,
А Кастору мертвым лежать в бою.
Это Идас, гневаясь за быков, 60
Пронзил его острием жадного копья,

4а И это Линкей
Увидел его с Тайгета скрытым в дубовом дупле,
Ибо взором был острее всех земножителей.
Быстрой стопой
Помчались сыны Афарея,
Смелое дело
Замыслили они в уме своем,
Но страшная казнь настигла их от Зевса. 65
За ними по стопам ринулся сын Леды,
У отчей гробницы вышли они на него лицом к лицу,

4э С отчей гробницы схватив точеный камень, убранство Аида,
Чтобы им уметить
В грудь Полидевка.
Но он не рухнул, он не отступил:
В бок Линкею вогнал он медь летящего копья, 70
А Идаса дымным огненосным громом поразил Зевс,
И оба сгорели, покинутые, —
Смертным не под силу тягаться с сильнейшими.

5с Быстро воротился Тиндарид
К мощи своего брата;
Был еще брат живым,
Но хрипло вылетало его дыхание.
Проливая горячие слезы, 75
Со стоном
Выговорил Тиндарид, возвысив свой голос:
«Отец Кронион,
Есть ли мне какое избавление от страданий?
Ниспошли, о владыка, смерть
За ним и мне!
Кто теряет друзей, тот теряет честь, —
Ибо редкий из людей, пособников в наших трудах,

5а Верен в беде».
Так молвил он;
И Зевс,
Представ перед ним,
Обратил к нему ответное слово:
«Ты — мой сын, 80
Но после меня приблизился к матери твоей
Герой ее и муж,
Излив в нее смертное семя.
Я вручаю твой выбор тебе:
Если хочешь ты, чуждый смерти и мерзкой старости,
Обитать на Олимпе
С Афиною и с Аресом, о черном копье, —

5э Жребий в твоих руках. 85
Если же бьешься ты за кровного твоего,
Если хочешь ты поровну с ним разделить удел, —
Половина дыхания твоего будет в глубях земли,
Половина — в золотых чертогах небес».
Так сказал Зевс, —
И не было двух мыслей в уме у Полидевка.
А бог
Разомкнул очи и уста
Бойцу, с головой, одетой в медь, —
Кастору.


ІІІ. Коментари

Le nom grec Nemea semble avoir tiré son origine de ce que les boeufs consacrés à Junon paissaient autrefois dans ce lieu de l'Argolide. Les chefs de l'armée d'Adraste roi d'Argos y avaient célébré, avant de partir pour Thèbes, une pompe funèbre en l'honneur d'Archémore, jeune fils d'Hypsipyle, tué par un serpent pendant que sa mère allait montrer à ce roi une fontaine pour le désaltérer lui et sa troupe. Hercule ayant depuis cette époque tué un lion dans la forêt voisine dudit pâturage, substitua aux jeux funèbres qu'on y célébrait, ceux commémoratifs de sa victoire, sur le lion de Némée. Il en fixa le retour à chaque troisième année. Une couronne et des guirlandes d'ache vert étaient distribuées aux vainqueurs, pour prix de leurs succès.

Седма Олимпийска ода. Диагор от Родос

І. Превод

стр.α
Както ако някой вземе фиала от щедра ръка
с плискаща отвътре лозова роса
и я дари
с наздравица на млад жених - от дом за дом -
всезлатен връх на цялата покъщина
украса на пира; и сред присъстващите близки оказва чест на родството и
прави го завиден чрез съгласно ложе (1-7),

стр.β

така и аз налят нектар, от Музите ми даден, изпращам
на наградоносните мъже - сладък плод на душата,
и тъй веселя
победилите в Олимпия и Пито. Щастлив е,
когото са обгърнали добри мълви.
Ту едного, ту другиго във времето обгрижва
цветущата Харита със сладкопесенния
форминкс и със всезвучните тръби на авлоса (8-14)

епод α

Сега и със двете дойдох с Диагор, възпявайки морската
Афродитината щерка и невяста на Хелиос - Родос;
та правобореца, грамадния мъж, при Алфей увенчан и Касталия,
да прославя в награда за боя с юмруци; и баща му, на Дике
обичния - Дамагет.
Тях двамата, с аргийско копие населяващи триградия остров,
близко до клина на широкоземната Азия


ІІ. Други преводи

As when from a wealthy hand one lifting a cup, made glad within with
the dew of the vine, maketh gift thereof to a youth his daughter's
spouse, a largess of the feast from home to home, an all-golden
choicest treasure, that the banquet may have grace, and that he may
glorify his kin; and therewith he maketh him envied in the eyes of the
friends around him for a wedlock wherein hearts are wedded-

So also I, my liquid nectar sending, the Muses' gift, the sweet fruit
of my soul, to men that are winners in the games at Pytho or Olympia
make holy offering. Happy is he whom good report encompasseth; now
on one man, now on another doth the Grace that quickeneth look
favourably, and tune for him the lyre and the pipe's stops of music
manifold.

Thus to the sound of the twain am I come with Diagoras sailing home,
to sing the sea-girt Rhodes, child of Aphrodite and bride of Helios,
that to a mighty and fair-fighting man, who by Alpheos' stream and by
Kastalia's hath won him crowns, I may for his boxing make award of
glory, and to his father Demegetos in whom Justice hath her delight,
dwellers in the isle of three cities with an Argive host, nigh to a
promontory of spacious Asia.

(E. Myers)

Как чашу, кипящую виноградной росою,
из щедрых рук приемлет отец
и, пригубив,
молодому зятю передает из дома в дом
чистое золото лучшего своего добра
во славу пира и во славу сватовства
на зависть друзьям;
Ревнующим с ложе согласия

Так и я
текучий мой нектар, дарение Муз,
сладостный плод сердца моего
шлю к возлиянию
мужам-победителям,
венчанным в Олимпии, венчанным у Пифона.
Благо тому, о ком добрая молва!
Ныне к одному, завтра к другому
Устремляет Харита в животворном своем цвету
взгляд свой и звук лиры и многогласных флейт;

Под пение лир и флейт
ныне выхожу я с Диагором
славить дочь Афродиты, Солнца невесту, морскую Роду,
чтоб, воздать хвалу за кулачный бой
без промаха бьющему
исполину в Алфейском и в Кастальском венке
и отцу его Дамагету, угодному Правде,
обитающим остров о трех городах
меж аргивских пик,
под бивнем широких хороводов Азии.

"Наука", М.,1980


ІІІ. Коментари

Rhodes is said to have been colonised at the time of the Dorian
migrations by Argive Dorians from Epidauros, who were Herakleidai of
of the family of Tlepolemos. They founded a confederacy of three
cities, Kameiros, Lindos, and Ialysos. Ialysos was then ruled by
the dynasty of the Eratidai. Their kingly power had now been extinct
two hundred years, but the family was still pre-eminent in the state.
Of this family was Diagoras, and probably the ode was sung at a
family festival; but it commemorates the glories of the island generally.
The Rhodians caused it to be engraved in letters of gold in the
temple of Athene at Lindos.
There is a noteworthy incident of the Peloponnesian war which should
be remembered in connection with this ode. In the year 406, fifty-eight
years after this victory of Diagoras, during the final and most
embittering agony of Athens, one Dorieus, a son of Diagoras, and himself
a famous athlete, was captured by the Athenians in a sea-fight.
It was then the custom either to release prisoners of war for a ransom
or else to put them to death. The Athenians asked no ransom of
Dorieus, but set him free on the spot.

(E. Myers)

Diagoras of Rhodes, most famous of Greek boxers, won the victory here celebrated Ol. 79, 1 (464 BC).
The poem was composed soon afterwards, as we may gather from sun Diagorai kateban, and was sung at Rhodes.
Diagoras was a Herakleid. In the third generation after Temenos a Doric colony went from Argos to Rhodes by way of Epidauros. The leaders were descendants of Tlepolemos, son of Herakles, and Pindar makes Tlepolemos himself the founder of the colony. The Herakleidai occupied three cities of Rhodes, and established a triple kingdom. Those who inhabited Ialysos were called Eratidai, and this was the stock of Diagoras, who also counted among his ancestors a son-in-law of the famous Messenian leader, Aristomenes. The royal power of the Eratidai ceased after Ol. 30, and in the time of Pindar prytaneis ruled instead; and it is supposed that the father of Diagoras, Damagētos, was such a prytanis. Of an illustrious family, Diagoras won for himself unparalleled distinction as a boxer. Besides being victorious at many local games, he was successful at all the national games, and so became a periodonikês. His sons emulated the head of the house. His youngest, Dorieus, had a career only less brilliant than that of his father. Damagētos won the pankration at Olympia, Akusilaos a boxing-match. The two sons of his daughters were also victors at Olympia, and one of his daughters enjoyed the exceptional privilege of being present at the Olympian games. The statue of Diagoras, surrounded by his three sons and two grandsons, the work of Kallikles of Megara, was erected at Olympia; and familiar is the story of the Spartan who, when he saw Diagoras borne on the shoulders of his two laurelled sons, exclaimed, “Die, Diagoras, for thou canst not mount to heaven” (Cic. Tusc. 1, 46, 111). It is not known whether Diagoras followed the advice or lived to see the downfall of his family. Rhodes belonged to the Delian league. Two years before the victory here celebrated the battles of Eurymedon were fought (466), and Athens was at the height of her power. Enemies of aristocratic government, the Athenians favored the commons as against the Doric aristocracy of Rhodes. Diagoras's son, Dorieus, fled to Thurioi, but returned and fought against the Athenians in his own ships, was captured, but liberated. Again exiled, he went to the Peloponnesos, where he was arrested by the Spartans and executed. But these events befell many years after the date of the victory celebrated in this ode.
The good fortune of Diagoras was proverbial. But if we had no evidence outside of this ode, we should know by Pindar's recital that his career was brilliant, as his home was brilliant - Rhodes, child of Aphrodite, bride of the sun. No wonder that the golden beaker and the foaming wine are used to symbolize the song in honor of such a victor and such a home. But there must be shade as well as light. Nemesis does not allow too much happiness, and in the history of the line of Diagoras, Pindar finds enough trouble for contrast, each trouble ending in higher joy. So, should the happiness of Diagoras ever be interrupted, there is good hope of more than recompense. Tlepolemos, founder of the house, slew the brother of Alkmena - passion had overmastered him - but Apollo sent him to Rhodes, where he received “sweet ransom for grievous disaster”. The sons of Helios, lord of Rhodes, were bidden to raise an altar to Athena and sacrifice to the Great Sire and the Warrior-maid. Wise as they were, they forgot fire, and offered flameless sacrifices. Yet the gods forgave; Zeus sent them gold, Athena cunning craft. Helios himself, pure god, was absent at the partition of the earth; yet he received a boon that he himself preferred to all besides. In each of these three cases we have a good beginning followed by misfortune, and yet a good ending crowns all. Diagoras was fortunate. Both areta and charmata were his, but he might one day forget; he trod a noble path, hubrios echthran hodon, but passion might overtake him; he was a prince among men as Helios was a prince among gods, but he might, in his absence, be forgotten; but should Nemesis have aught against Diagoras, he may yet hope to find, like Tlepolemos, like the sons of Helios, like Helios himself, lutron sumphoras oiktras gluku. The winds shift, but the divine helmsman steers the ship to its haven.
A remarkable feature of the myth is the reversal of the usual chronological order. We begin with Tlepolemos and end with the emergence of Rhodes. The climax is in the rank of those who have sinned, who have forgotten, who have been absent. Note that the fault is less the higher we mount. No wonder that an explanation has been sought of the triple shadow that falls across the poem. The Scholiast on v. 94 assumes that Diagoras had got into discredit by killing one of his opponents. But this must have been in some previous contest, for in such an event there would have been no victory, as is shown by the case of Kleomedes (Paus. 6, 9, 6). The shadow may come from the future, as has been assumed above, but there is danger of being a Promêtheus meta ta pragmata, and to Diagoras the words touto d' amachanon heurein, | ho ti nun en kai teleutai phertaton andri tuchein need not have been ominous. The changing breezes of the close may bring good as well as evil.

(B. L. Gildersleeve)

Питийски оди II-VІІ

І. Хиерон от Сиракуза, надбягване с колесници (коне)

1. Съдържание

2. Коментари

The classification of this ode as Pythian is probably a mistake:
perhaps the victory was won at the Theban festival in honour of
Herakles, or of Iolaos.
Anaxilaos, tyrant of Rhegium and Messana, had been deterred by
Hieron's threats from attacking the Epizephyrian Lokrians, and the ode
is partly occupied with congratulations of Hieron on this protective
act. As Anaxilaos died B.C. 476, and Hieron was only placed at the
head of the Syracusan state two years before, this seems to fix the
date somewhere in these two years. As Pindar talks of sending his song
across the sea, we may suppose that it was sung at Syracuse.
There is much obscurity about the significances of this ode. The
poet's motive in telling the story of Ixion's sins has been variously
guessed at. Some think it was meant to deter Hieron from contriving
the death of his brother Polyzelos in battle in order to get
possession of Polyzelos' wife (and if Hieron was to be suspected of
such a thought it would be quite in Pindar's manner to mingle warning
and reproof with praise): some think that it refers to the ingratitude
of Anaxilaos toward Hieron. And most probably the latter part of the
ode, in which sincerity is approved, and flattery and calumny are
condemned, had some special and personal reference, though we need not suppose, as the commentators are fond of doing here and elsewhere,
that it was aimed at Bacchylides or other rival poets.

(E. Myers)

This victory, gained not at the Pythian games, but at the Theban Iolaia or Herakleia, is probably to be assigned to Ol. 75, 4 (477 B.C.), in which year Hieron had, by his interposition, saved the Epizephyrian Lokrians from a bloody war with Anaxilas, tyrant of Rhegion. The poem, with its dissonances, echoes the discord of the times. Hieron was just then at enmity with his brother, Polyzelos, who had taken refuge with his connection, Theron, the friend of Pindar, and a war was impending. The strain makes itself felt amid all the congratulation.
It is a strange poem, one in which divination and sympathy can accomplish little. Only we must hold fast to the common sense view that Pindar did not undertake to lecture Hieron.
“Great Syracuse,” the poet says, “rearer of men and horses, I bring this lay from Thebes in honor of Hieron's victory with the four-horse chariot, gained not without the favor of Artemis, goddess of Ortygia, thus wreathed with glory. For Artemis and Hermes, god of games, aid Hieron when he yokes his horses and calls on the God of the Trident. Other lords have other minstrels, other praises. Let Kinyras be praised by Kyprian voices, Kinyras beloved of Apollo, and minion of Aphrodite. Thou, Hieron, beloved of Hermes and minion of Artemis, art praised by the voice of the virgin of Epizephyrian Lokris, to whose eye thy power hath given confidence. Grateful is she. Well hath she learned the lesson of Ixion, whose punishment, as he revolves on the winged wheel, says: Reward thy benefactor with kind requitals.”(1-24).
In P. 1 we had one form of hubris, sheer rebellion, typified by Typhon. Here we have another typified by Ixion, base ingratitude. Typhon belonged from the beginning to those hosa mê pephilêke Zeus. Ixion was one of those who eumenessi par Kronidais glukun heilon bioton. Ixion was another, but a worse, Tantalos. Tantalos sinned by making the celestial meat and drink common. Ixion sinned by trying to pollute the celestial bed. Each was punished in the way in which he had sinned. Tantalos was reft of food and drink. Ixion was whirled on his own wheel, became his own iynx. Ixion's sin was of a deeper dye, and so, while the son of Tantalos came to great honor, the son of Ixion became the parent of a monstrous brood(vv. 25-48).
It is, indeed, not a little remarkable that in every Hieronic ode there is a dark background -- a Tantalos (O. 1), a Typhon (P. 1), an Ixion (P. 2), a Koronis (P. 3) -- and the commentators are not wrong in the Fight-with-the-Dragon attitude in which they have put Hieron. Who is aimed at under the figure of Ixion no one can tell. The guesses and the combinations of the commentators are all idle. Hieron is a manner of Zeus. He was the Olympian of Sicily as Perikles was afterwards the Olympian of Athens, and the doom of Tantalos, the wheel of Ixion, the crushing load of Typhon, the swift destruction of Koronis, the lightning death of Asklepios were in store for his enemies.
Passing over to the praise of Hieron, the poet emphasizes with unmistakable reduplication the power of God. “God decides the fate of hopes, God overtakes winged eagle and swift dolphin, humbles the proud, to others gives glory that waxes not old. This be my lay instead of the evil tales that Archilochos told of the Ixions of his time. Wealth paired with wisdom, under the blessing of Fortune - this is the highest theme of song”. God is all-powerful to punish and to bless, and Hieron is his vicegerent.
The praise of Hieron follows, his wealth, his honor. His champion, Pindar, denies that he has ever had his superior in Greece, and boards the herald-ship all dight with flowers to proclaim his achievements - now in war, now in council; now on horse, and now afoot. The ape, the fox, the wolf, are contrasts dramatically introduced, dramatically dismissed. “Let there be no pretentiousness, no slyness, no roundabout hate. Straight-tonguedness is best in the rule of the one man, of the many, of the wise. Follow God's leading, bear his yoke. Kick not against the pricks. There lies the only safety. May such men admit me to their friendship” (v. 96).

(B. L. Gildersleeve)

ІІ. Хиерон от Сиракуза, надбягване с коне

1. Съдържание

2. Коментари

The dates both of the victory and of the ode are uncertain. But as
Pherenikos, the horse that won this race at Pytho, is the same that
won at Olympia B.C. 472, in honour of which event the First Olympian
was written, the victory cannot have been very long before that date,
though the language of the ode implies that it was written a good deal
later, probably for an anniversary of the victory. It must at least
have been written before Hieron's death in 467. It is much occupied
with his illness.

(E. Myers)

Hiéron, attaqué de la gravelle, n'avait pu recevoir personnellement le prix qu'avait remporté pour lui son coursier Phérénicus. Pindare, en célébrant sa victoire, regrette d'abord que Chiron ne puisse être évoqué du tombeau et venir porter les secours de son art au roi victorieux. Il rappelle comment ce centaure, ami des hommes, instruisit Esculape, fils d'Apollon et de la nymphe Coronis. Il embrasse dans le même épisode l'histoire de cette nymphe, mère d'Esculape qui, portant dans son sein le germe qu'elle avait reçu d'Apollon, osa se lier à un étranger, Ischys, fils d'Elate. Ce crime attira sur elle et sur le pays qu'elle habitait, la peste, fléau qui comme le feu, se répandit dans un moment et dont la nymphe fut victime. Cependant Apollon retira l'enfant des flancs de sa mère au moment où les flammes du bûcher allaient consumer le corps de cette infortunée. Esculape, formé depuis par Chiron, fit des cures prodigieuses et osa même rendre la vie à un personnage illustre qui avait péri par l'ordre des dieux. La foudre lancée par Jupiter fit justice de cet attentat. Le poète, en blâmant la témérité d'Esculape, reconnaît que tout mortel doit proportionner ses voeux et ses espérances à la faiblesse de sa nature. Cependant il désire que quelque fils d'Apollon vienne rendre la santé au héros qu'il célèbre. Lui-même voudrait porter le remède à ses maux, et de Thèbes sa patrie, traverser la mer, aborder en Sicile et lui apporter à la fois la santé et l'hymne qu'il a composé en son honneur. Mais après avoir adressé ses prières aux dieux, il conseille à Hiéron de supporter son mal avec résignation, de se souvenir que la vie de l'homme n'est jamais exempte de maux, témoins celles de Pélée et de Cadmus. Il vante la sagesse des hommes qui savent supporter le mal, il observe d'ailleurs qu'Hiéron est un des mortels les plus favorisés de la fortune ; il le loue d'en faire le plus digne usage ; il lui rappelle que c'est par les poètes qui chanteront ses louanges qu'il vivra toujours dans la mémoire des hommes. Mais il ne lui dissimule pas que peu de poètes savent immortaliser leurs héros. Par là, Pindare semble avertir ce prince de mettre le plus haut prix à l'ode qu'il lui adresse.

(R. Tourlet)


ІІІ. Аркезилай от Кирена, надбягване с колесници (коне)

1. Съдържание

2. Коментари

Pindar has made this victory of Arkesilas, King of the Hellenic colony
of Kyrene in Africa, an occasion for telling the story of Jason's
expedition with the Argonauts. The ostensible reason for introducing
the story is that Kyrene had been colonised from the island of Thera
by the descendants of the Argonaut Euphemos, according to the prophecy
of Medea related at the beginning of the ode. But Pindar had another
reason. He wished to suggest an analogy between the relation of the
Iolkian king Pelias to Jason and the relation of Arkesilas to his
exiled kinsman Demophilos. Demophilos had been staying at Thebes,
where Pindar wrote this ode, to be afterwards recited at Kyrene. It
was written B.C. 466, when Pindar was fifty-six years of age, and is
unsurpassed in his extant works, or indeed by anything of this kind in
all poetry.

(E. Myers)

Cette ode est sans contredit la plus longue, et cependant, ajoutent les critiques, une des plus belles que nous ait laissées Pindare.
Le plan est simple; on y distingue très bien l'éloge du héros vainqueur, de sa patrie, de ses aïeux et de ses qualités personnelles. Cependant on est forcé d'y voir aussi que le poète entassa à dessein les fictions et les allégories, moins pour flatter le prince que pour l'amener à rappeler à sa cour un certain Démophile qui avait eu quelque part à une sédition tramée contre les jours du roi, et qui, exilé à Thèbes, avait trouvé dans Pindare un ami zélé, en sorte que l'ode entière a été conçue à cette occasion, et moins pour célébrer la victoire d'Arcésilas que pour implorer sa clémence en faveur de l'illustre exilé.
Pindare invite d'abord sa muse à chanter les louanges d'Arcésilas, roi de Cyrène, celles des ancêtres du prince, et surtout de Battus, qui, averti par Apollon dans un songe que lui confirma l'oracle de Delphes, partit de son île de Théra pour aller fonder en Libye, avec de nombreux colons, la ville de Cyrène, d'après la prophétie de Médée, fille d'Aétas, roi de Colchos. Cette princesse, qui seconda Jason et les Argonautes dans la conquête de la toison d'or, avait en effet prédit que le dix-septième descendant d'Euphémus, l'un des Argonautes, serait un jour roi de Cyrène. Elle désignait Battus, dont Arcésilas était le huitième descendant. Ce Battus, ignorant sa destinée, était venu consulter l'oracle d'Apollon pour remédier à une infirmité probablement naturelle, qui gênait chez lui l'articulation de la parole. Il en reçut l'ordre de transporter une colonie en Afrique ; ce qu'en effet il exécuta avec la plus grande docilité.
Battus était le dix-septième descendant du roi Euphemus, l'un des Argonautes. Ceux-ci, au retour de leur expédition, ayant passé quelque temps dans l'île de Lemnos, vécurent avec les femmes lemniennes, homicides de leurs maris. Les enfants qui naquirent d'elles, s'étant, dans la suite, rendus en grand nombre près de leurs pères, à Lacédémone, y excitèrent des troubles et en furent chassés. Théra se mettant à leur tête les conduisit dans l'île de Calliste, l'une des Sporades, qui prit alors le nom du chef de la colonie. Le poète l'appelle l'île sacrée, parce qu'elle avait un temple consacré à Neptune ou à quelqu'autre divinité. Cette île avait été formée par un gazon de terre que le roi Euphémus avait reçu en signe d'hospitalité, des mains d'Eurypyle, fils de Neptune, et qu'il devait emporter près du cap Ténare, d'où ses descendans à la quatrième géaération seraient dès lors passés en Libye, avec les peuples d'Argos et de Lacédémone. Mais ce gazon ayant disparu sous les eaux près des Sporades, l'île qui s'en forma ne fut peuplée que longtemps après, et la fondation de la ville de Cyrène par Battus n'eut lieu qu'à une époque beaucoup plus éloignée.
Tel est le récit que Pindare met dans la bouche de Médée; mais comme toutes ces circonstances appartiennent à l'expédition des Argonautes, il en trace l'histoire à partir du moment où Jason, fils d'Eson, élevé par le centaure Chiron dans les rochers caverneux, vient se montrer dans Colchos, en Magnésie, pour remonter sur le trône de ses pères occupé par l'injuste Pélias, contre l'ordre établi pour la succession des pères aux enfants. Pélias consent à remettre l'autorité entre les mains de son légitime souverain, mais seulement après que celui-ci aura rapporté la toison d'or du bélier sur lequel Phrixus avait traversé l'Hellespont pour se réfugier en Colchide. Telle était, disait-il, la volonté des dieux manifestée par l'oracle d'Apollon. L'entreprise est agréée par Jason. Il fait ses préparatifs, rassemble ses guerriers et les encourage par les signes favorables que leur découvre le devin Mopsus. Les navigateurs traversent les mers, et après avoir franchi les écueils entre les îles Cyanées, ils arrivent enfin à Colchos par l'embouchure du Phase.
Jason s'y lie d'amitié avec l'enchanteresse Médée, fille du roi Aétas ; il tire de l'art magique de cette princesse les secours nécessaires pour dompter les boeufs dont la bouche vomissait les flammes, et pour tuer le dragon monstrueux préposé à la garde de la toison d'or.
Quelque long que soit ce récit mythologique, le poète ne veut pas qu'il paraisse un écart ni un hors-d'oeuvre. Il justifie ses épisodes par deux autres allégories qui l'amènent à mettre sous les yeux d'Arcésilas la demande de Démophile. Il compare celui-ci à un chêne, qui, quoiqu'abattu sous la cognée, ne laisse pas d'être utile; il compare le roi Arcésilas à un médecin des maux physiques: enfin, il sollicite ouvertement la grâce de cet illustre exilé dont il fait un portrait avantageux.

(R. Tourlet)

ІV. Аркезилай от Кирена, надбягване с колесници (коне) за Карнейския празник

1. Съдържание

2. Коментари

This ode celebrates the same victory as the foregoing. It would seem
that the chariot had been consecrated to Apollo and left in the temple
at Delphi, but the horses were brought home to Kyrene and led in
procession through the sacred street of Apollo, with their charioteer
Karrhotos, brother of Arkesilas' wife.

(E. Myers)

Pindare s'étant permis de longues digressions dans l'ode précédente, en l'honneur d'Arcésilas, et n'ayant pu qu'ébaucher l'éloge de ce héros, vainqueur à la course du char dans les jeux pythiques, y revient dans cette cinquième ode, où il célèbre les richesses et les vertus d'Arcésilas, protégé par Castor, demi-dieu, inventeur de l'art de construire et de diriger les chars. Il vante en même temps les travaux et l'adresse du cocher Carrhotus, fils d'Alexibe, auquel le prince doit son triomphe, et qui, sur quarante concurrents, a eu l'avantage de fournir en entier la carrière sans que son char souffrît le moindre dommage, puisqu'après la course, ce même char fut déposé comme offrande dans un lieu public, près de la statue faite d'une seule pièce, c'est-à-dire du tronc d'un arbre de la forêt consacrée à Apollon. A cette occasion, le poète invite son héros à chanter les louanges d'Apollon, auteur de bienfaits divers tant publics que particuliers, dont le poète se plaît à faire l'énumération. Pindare continue l'éloge de son héros par celui de ses ancêtres, les Battiades ou descendants de Battus, dont l'histoire figure dans l'ode quatrième; il raconte comment les colons de l'île de Théra, unis avec des habitans de Sparte, furent transportés par Battus dans la Libye, où ils fondèrent la ville de Cyrène, qui accueillit les Troyens échappés à l'incendie de leur malheureuse ville saccagée par les Grecs. Il s'associe lui-même à la gloire de ces Spartiates, issus de race thébaine, et par ce moyen il identifie sa cause avec celle d'Arcésilas et de ses aïeux. Il évoque les mânes de ceux-ci et jette quelques fleurs sur leurs tombeaux ; il finit par un éloge pompeux des talents et des vertus d'Arcésilas pour lequel il intéresse tous les dieux, et à qui il souhaite dans les jeux d'Olympie une victoire aussi brillante que celle obtenue dans les combats pythiques.

(R. Tourlet)

V. Ксенократ от Акрагант, надбягване с колесници (коне)

1. Съдържание

2. Коментари

This victory was won B.C. 494, when Pindar was twenty-eight years old,
and the ode was probably written to be sung at Delphi immediately
on the event. Thus, next to the tenth Pythian, written eight years
before, this is the earliest of Pindar's poems that remains to us.
Xenokrates was a son of Ainesidamos and brother of Theron. The second
Isthmian is also in his honour.

(E. Myers)

Pindare semble adresser particulièrement ses éloges à Thrasybule, fils du vainqueur; ce qui a fait soupçonner que le titre de cette ode portait anciennement: A Thrasybule, pour la victoire remportée par Xénocrate, son père. Il parait même que ce fut Thrasybule qui monta le char de son père, et remporta pour lui cette victoire.
Quoi qu'il en soit, le poète voulant célébrer les vertus de son héros, s'élève d'abord à la hauteur de son sujet. Il annonce qu'il va puiser ses chants dans le sanctuaire même d'Apollon; que ses hymnes ne craignent ni l'injure du temps, ni la fureur des éléments. Il loue les ancêtres de Xénocrate, puis son fils Thrasybule et son frère Théron. Il fait la peinture des vertus qui caractérisent ces trois personnages. Il compare Thrasybule au jeune Achille, qui se montra docile aux leçons du Centaure Chiron; il compare l'attachement de Thrasybule pour son père, au dévouement avec lequel Antiloque sauva la vie de son père Nestor en faisant le sacrifice de la sienne. Il s'étend aussi sur les autres qualités brillantes du jeune Thrasybule, qu'il rapproche de celles de son oncle Théron. Il finit par vanter son affabilité et sa douceur, qu'il assimile au miel des abeilles.

(R. Tourlet)


VІ. Мегакъл от Атина, надбягване с колесници (тетрипос)

1. Съдържание

2. Коментари

Megakles won this victory B.C. 490, the year of the battle of
Marathon. He was a member of the great house of the Alkmaionidai, to
which Kleisthenes and Perikles belonged. Megakles was a frequent name
in the family: this Megakles was probably the nephew, possibly the
son, of Kleisthenes.

(E. Myers)

Les Alcméonides, issus d'Alcméon, dernier des archontes perpétuels d'Athènes et ami de Croesus roi de Lydie, étaient en grande vénération dans cette ville. Mégaclès, un de ses descendants, avait renversé la tyrannie des Pisistrates, il eut dans sa lignée et pour héritier de son nom, un autre Mégaclès, fils d'Hippocrate et oncle de Périclès. C'est cet autre Mégaclès que célèbre ici Pindare: en même temps il rappelle la gloire d'Athènes à laquelle il associe son héros, dont les ancêtres avaient relevé le temple d'Apollon, ruiné par les Pisistrates. Cette même famille comptait aussi plusieurs vainqueurs dans les jeux de la Grèce. Sans doute ces titres paraissaient à notre poète lyrique tellement imposants qu'il a cru ne devoir que les mentionner dans cette courte ode, en témoignant même la crainte que l'illustration de cette grande famille n'attirât sur elle les regards de l'envie.

(R. Tourlet)