Херодотовата история

                
                Книга I. „Клио“

                Крез бил цар на Лидия. Разказва се, че неговият прадядо (от четвърто поколение) Гигес бил служител на цар Кандавъл. Станало така, че Гигес се сближил с царицата и двамата заедно убили Кандавъл. После се оженили, и така Гигес станал цар.

                Крез бил могъщ и богат; и подчинил гръцките градове по крайбрежието. Интересувал от гръцките прорицалища, и особено почитал Делфийското. Общувал с някои прочути гърци – срещал се с Биант, Питак и Солон.

                По онова време цар на Мидия станал персиецът Кир. Той бил внук по майчина линия на мидийския цар Астиаг. Крез, за да помогне на Астиаг, започнал война срещу персите. Кир спечелил войната: превзел столицата Сарди, пленил Крез и решил да го изгори на клада. Но размислил; и вместо това направил Крез свой съветник.

                Гръцките градове, които дотогава били подчинени на Лидия, минали под властта на персите.

                Кир започнал война срещу Вавилон и успял да превземе града. След това тръгнал на поход срещу прикаспийското племе масагети, управлявани от царица Томирис. В тази война той загинал. Наследил го синът му Камбиз.

                Книга II. „Евтерпа“

                Камбиз започнал война с Египет. Казват, че искал да отмъсти на египетския цар Амасис, който му обещал дъщеря си за жена, но го измамил и изпратил друга вместо нея. В похода на Камбиз взели участие и гръцки войници от Мала Азия.

                Първият човек, който някога царувал над Египет, се казвал Мин. В архивите на египетските жреци били записани имена на 330 царе, които управлявали след него. А преди него, както се твърди, страната била управлявана от богове.

Сред наследниците на Мин най-известни са имената на: завоевателя Сезострис, Протей, който живял по времето на Троянската война, Рампсинит и строителите на големите пирамиди - Хеопс, Хефрен и Микерин. След тях Египет водил тежки войни с други народи: с етиопците на Сабакос и с асирийците на Санахариб.

Някои от последните египетски царе били в общение с гърците. Най-благоприятно настроен към тях бил Амасис.

                Книга III. „Талия“

                Камбиз потеглил; по пътя той разчитал на помощта на арабите, без чието съдействие било трудно да се стигне до Египет. Лесно превзел Мемфис и пленил царя им Псаменит, който наследил трона след смъртта на Амасис.

Камбиз възнамерявал да продължи похода, и да завладее картагенците и етиопците; но тези планове останали неосъществени. Извършил множество престъпления, сред които и това, че наредил да убият брат му Смердис.

               Тогава в Суза бил извършен преврат. Двама братя от съсловието на магите взели властта, като единият от тях се представил за убития брат на Камбиз – Смердис. Срещу тях въстанали седем знатни перси, между които и бъдещият цар – Дарий. Те решили, че първо трябва да отстранят магите; а кой от тях щял да стане цар – това предоставили на случая.

               Така и станало. Магите били убити, а цар станал Дарий. Той имал четири жени. Две от тях - Атоса и Артюстоне - били дъщери на Кир. Тогава персийската империя се простирала от Егейско море до Индия, и от южния океан до пустините източно от Каспийско море.

               По онова време много гръцки градове били управлявани от тирани. Най-прославени сред тях били Периандър от Коринт и Поликрат от Самос.

Поликрат имал един лекар – кротонец, на име Демокед. След смъртта му (Поликрат бил коварно убит от едни персийски сатрап) Демокед попаднал в плен, и успял да стане личен лекар на Дарий и на жена му Атоса. И убедил Атоса да подтикне Дарий да завладее гърците отвъд Егейско море. Надявал се, че така ще успее да се завърне в родината си.

               Така и станало. Дарий отстъпил пред настояванията на Атоса и изпратил кораби към бреговете на Средиземно море, населени с гърци. Те достигнали южна Италия; и Демокед, който бил обещал да бъде водач на експедицията, избягал. А персите се върнали обратно.

               

                Книга IV. „Мелпомена“

                

Историографията на Херодот и Тукидид

16 ноември, 2012


І. За прозата


1. Мерена реч, поезия, проза и художествена литература


В модерната епоха разликата между поезия и проза е по-неясна, отколкото в античността - особено в ранната античност. Днес отдавна е прието, че художествената литература може да се пише в проза, а поезията (което традиционно значи – художествена литература в мерена реч) може и да бъде в немерена реч, както и без рима. Освен това произведенията, които се пеят, не се възприемат като литература дотогава, докато не бъдат събрани в книга и предложени на публиката като писан текст.
Във времето на архайката (така наричаме предкласическата епоха, времето преди гръко-персийските войни) художествената литература се създава само в мерена реч, и то с музикален съпровод. Това означава, че литературата е била устна, предназначена за публично изпълнение, и в повечето случаи това изпълнение е ставало на някакъв празник. Тези текстове често са се записвали, но това е било само за да могат да бъдат изпълнени отново без изменение, а също и за обучение на изпълнители (като епическите рапсоди).
Така че поезията е можела да съществува и да се прояви в големи художествени произведения (като Омировите) и без да се разпространява писмено. Причината е че стиховете се помнят лесно.


Ето какво казва Ксенофонт в “Пирът”:
Баща ми, загрижен да стана благороден мъж, ме накара да науча целия Омиров епос. И сега бих могъл да кажа цялата “Илиада” и “Одисея” наизуст.
– Но не си ли разбрал – обади се Антистен – че и всички рапсоди знаят този епос наизуст?
– Че как да не съм разбрал, когато ги слушам почти по цял ден?


2. Нехудожествената проза. Документи


Разбира се, през тази епоха е имало и текстове в проза, но те са служели по-скоро за справка – разпоредби, договори, завещания, данъчни списъци, описания на имущество, изобщо всичко, което е можело да влезе в един държавен архив. Били са съставяни генеалогии на родове и може би хроники на някои полиси. Във всички тези текстове не е имало нищо художествено. Първите географски описания, които са включвали и всякакви сведения за народите и държавите, също не са писани за да “изобразяват”, но все пак са били сравнително дълги и свързани текстове, и може би понякога са били четени просто от любопитство.


а. Относно писмеността:


Линейното писмо Б (което е сричково) съществува поне до ХІІ в. пр. Хр. Азбуката е вероятно от ІХ в., но няма надписи, които да са отпреди VІІ в. Най-древният атически надпис е от началото на VІІ в. (към 700 г.) (ИГрЛ, І, 19 и сл., 156; ІІ, 8)


б. Писане на твърд материал


Ето някои от най-древните известни гръцки писмени паметници (всички, които са оцелели, са епиграфски).
Списъци:
на победителите в Олимпийските игри (от 776); на ефорите в Спарта (от 755); на архонтите-епоними в Атина (от 682); на жреци (на Хера в Аргос, на Посейдон в Халикарнас);
Местни хроники:
лаконска от времето на Агезилай по свидетелството на Плутарх (Агезилай 19)
Закони:
законодателство на Залевк в Локри към 664, от което обаче нищо не е запазено; на Драконт от 621 и Солон от 594 – почти нищо;
Договори:
надпис за договор между елидци и аркадци към 580 г. (ИГрЛ, ІІ, с. 8-9)


Йосиф Флавий казва:
Що се отнася до надписите, [този вид документиране] е пренебрегнат не само при другите гърци, но дори и при атиняните, които казват, че са автохтонни и че се грижат за образованието. Та те липсват и при тях; твърди се, че най-древните обществени записи са Драконтовите закони за убийства. А самият Драконт е живял малко преди тиранията на Пизистрат (Против Апион, І 4).


Павзаний е виждал надпис, който може би е бил изработен в началото на VІІІ в:
Там [в храма на Хера в Олимпия] има и други посветителни дарове, легло с неголеми размери, в голямата си част украсено със слонова кост, също така дискът на Ифит и маса, на която поставят венците за победителите. Казват, че тя била играчка на Хиподамия. Върху диска на Ифит е изписан текстът на примирието, което елейците провъзгласяват на Олимпийските игри, не в прави редове, а в кръг по периферията на диска (V, 20, 1)


в. Писане на мек материал


За литература все пак е нужен удобен материал, така че на едно място да се побират дълги текстове. Такъв е папирусът.
Възможно е гърците да са започнали да си служат с него от VІІ в., покрай оживлението на търговските връзки с Египет по времето на фараона Псаметих І (671-617). Папирусът е бил употребяван поне до ІV в. сл. Хр., а после е заменен изцяло от пергамента.
Ранните поети като Хезиод, Архилох и др. ако изобщо са записвали поемите си, сигурно са го правели на други материали (ИГрЛ, ІІ, с. 9-10).


Ето какво казва Херодот за писмеността и папируса:
Финикийците, които дошли с Кадъм... донесли при елините... писмената, каквито елините нямали преди това, както ми се струва...
С течение на времето те променили езика си, както и формата на писмената си. По това време голяма част от околните области били заселени от елини йонийци; именно те заели писмената от финикийците и били обучени и с малки изменения във формата им започнали да ги употребяват; служейки си с тях, те ги нарекли финикийски, тъй както справедливостта го изисквала...
От древни времена йонийците наричат папируса пергамент, защото някога папирусът бил рядкост и те употребявали вместо него пергамент от кози и овчи кожи; по мое време много от варварите още пишеха на такива кожи (V, 58).


3. Ораторство, писани речи и реторическо образование


Прозата през V в. се е развивала във връзка с публичността на държавния живот и правораздаването.
Политическите и съдебните решения започват да се вземат с гласуване от сравнително голям брой съветници (съдебни заседатели). Това става във връзка с падането на тираниите, ограничаването на ролята на аристократичните институции и с възможността за финансиране на по-голям държавен апарат. В континентална Гърция така е станало в Атина, а на запад – в Сиракуза.
Ролята на публичното нетържествено слово рязко се засилила и едно от явленията, свидетелстващи и съдействащи за това засилване, е появата на реторически школи – най-напред в Сицилия, но много скоро след това и в Атина. Записаните речи са се пазели в архивите на държавните учреждения, но и са служили за обучение. Това образование не е било само тясно реторическо, но и енциклопедично: и заради него са се появили текстове, обсъждащи и най-общи въпроси на естествознанието, държавата и правото.


4. Историографска проза


Текстовете, възникнали покрай практическото реторическо образование, не са били създавани с художествена цел, макар че и в тях може да се намерят елементи на художественост.
С историографската проза положението е по-различно. Херодот и Тукидид не пишат произведенията си с практическа цел, нито за обучение. Техните книги са нещо като „мемоари” на гръцкия свят, или на някой отделен полис. Създаването на атинската империя е предизвикало силно вълнение сред всички гърци и може да се каже, че Херодотовата история е писана донякъде и като апология на Атина пред нейните противници и съюзници.
Тукидидовата история пък показва гледната точка на един привърженик на „просветената” и „контролирана” демокрация, където един добър лидер успява да използва силите на множеството свободни и пълноправни граждани като същевременно не допуска държавата да се превърне в тирания на народното събрание, чиито правомощия не се ограничавали от никаква равностойна институция.


5. Художествена проза


Но и тези книги не са художествени произведения. Литература в проза се появява чак през ІV в. – това са диалозите на Платон и може би незапазените мимове на Софрон. Че мимовете на Софрон са били художествени произведения, свидетелства Аристотел в гл. І на „Поетиката”. Ето неговите размишления за художествената литература и прозата:
Изкуството пък, което използва само реч, прозаична или стихотворна, и то или като смесва размерите помежду им, или като си служи само с един определен вид размер, няма специално означение дори до днес. Така ние не бихме могли да назовем с общо име мимовете на Софрон и Ксенарх и сократическите беседи, нито подражанията, които някой би изпълнявал в триметри, в елегически и други подобни стихове (1447а-b).


Не е изненадващо преданието, че Платон ги е харесвал много:
Изглежда Платон пръв е донесъл в Атина книгите на мимографа Софрон, които преди това били пренебрегвани от елините, и му подражавал в изобразяването на характерите; тези книги били намерени под възглавницата му (Диоген Лаерций. Животът на философите ІІІ).


ІІ Предшествениците на Херодот


1. Поети


Дълго време Омир и Хезиод са били смятани за исторически извори, макар и не напълно надеждни. Също и други поети:


Евмел от Коринт:
Не знам друг да е казвал, че Коринт е син на Зевс, освен коринтският народ. Евмел, синът на Амфилит, от така наречените бакхиди, който е считан за създател на епоса, казва в изложението за Коринт (стига това съчинение действително да е на Евмел), че в тази земя се заселила първо Ефира, дъщерята на Океан (Павзаний ІІ, 1,1).


Ксенофан от Колофон:
Написал поема за основаването на Колофон и за изпращането на колонисти в Елея, в Италия; в две хиляди стиха (Диоген Лаерций ІХ, 2, 20)


Хойрил от Самос е писал поема за похода на Ксеркс срещу гърците:
И Хойрил, древен поет, споменава за нашия народ, че е взел участие в похода на Ксеркс, царя на персите, срещу Гърция (Йосиф Флавий. Против Апион І, 22).
Суда:
Хойрил от Самос... Казват, че бил роден по времето на Паниасис, а по времето на персийските войни, през 75-та олимпиада, вече бил младеж. Избягал от Самос, и, като се сближил с историка Херодот, обикнал словесните занимания... Заел се с писане на стихове и накрая се установил в Македония, при тогавашния й цар Архелай. Писал за победата на атиняните срещу Ксеркс и било гласувано да бъде четен заедно с Омир.


За популярността на сега забравения Хойрил свидетелства и това, че Аристотел го цитира поне два пъти - в "Реторика" (ІІІ, 14) и в "Топика" (VІІІ, 1). Впрочем във втория случай той изрично отбелязва, че Хойрил е много по-слабо познат от Омир.


Ето мнението на Тукидид за историческата достоверност на Омир и други поети:
... походът срещу Троя, ако и да отстъпва на сегашните събития, е бил най-големият от всички преди него, ако, разбира се, и в този случай можем да вярваме на произведението на Омир, който като поет естествено го е преувеличил и разкрасил (І, 10);
Все пак този, който приеме събитията, разказани от мен предимно въз основа на посочените сведения, той няма да сгреши, защото няма да предпочете да вярва на поетите, които са възпели тези събития с преувеличения и са ги разкрасявали... (І, 21)


2. Прозаици


Както казахме, до средата на V в. малцина са пишели в проза с намерение да представят писания си текст публично. Така че Херодот е от първото поколение прозаици – заедно с Горгий и другите по-възрастните софисти. Книгата му несъмнено се опира на съчиненията на някои по-стари автори, наречени логографи (като Хекатей от Милет, чието име той споменава на няколко места). Те са били наречени така именно защото са съставяли “logoi” - изложения в проза, а не “eрe”, или други стихотворни произведения.


Измежду авторите, които познаваме, пръв употребява тази дума Тукидид:
Нито ще предпочете да вярва на логографите, които са описали същите събития, като са дирили по-скоро насладата на слушателите, отколкото истината (І, 21)


За логографите пише още Страбон:
“... но поетическият стил е различен от риторическия”.
По вид – да, също както в поетическото изкуство стилът на трагедията се различава от този на комедията, а в прозата стилът на историята се различава от този на адвокатската реч. Но не е ли словото родовото понятие, чиито видове са мерената и прозаичната реч? Или по-скоро, дали словото в по-широкия смисъл е родовото, докато риторичното слово не е родово и стилът и великолепието на словото не са?
Но прозата и словото – имам предвид изкусното слово, са подражание на поезията. Защото поезията като изкуство първа се е появила на сцената и първа е спечелила одобрение.
След това са дошли Кадъм, Ферекид, Хекатей и техните последователи с прозаични писания, в които са подражавали на поетическото изкуство, изоставяйки метриката, но съхранявайки в други отношения поетическото.
Писателите след тях един след друг са изоставяли по някое от тези качества и са свели прозата до сегашния й вид, като от най-високите й върхове (І, 2, 6).


и Дионисий Халикарнаски:
Готвейки се да започна изложението си върху написаното от Тукидид, бих желал да кажа нещо и за другите писатели - и за по-древните, и за онези, които са били в разцвета си по негово време. Така ще се изясни и намерението на този мъж, чрез което той се отличи от по-ранните автори, както и силата му.
Преди Пелопонеската война имаше множество писатели от различни места. Сред тях са Евгеон от Самос, Дейох от Проконес, Евдем от Парос, Демокъл от Фигелия, Хекатей от Милет, Акузилай от Аргос, Харон от Лампсак, Мелисагор от Халкедон. Малко по-рано Пелопонеската война, но все пак достигащи до времето на Тукидид, са Хеланик от Лесбос, Дамаст от Сигея, Ксеномед от Хиос, Ксант Лидийски, както и мнозина други.
Те имаха едни и същи намерения що се отнася до избора на теми и по способности не се отличаваха много помежду си. Едни от тях записваха гръцките истории, а други варварските, като не ги свързваха, а ги разделяха по народи и градове и ги представяха поотделно.
Всички те се придържаха към една и съща цел: каквито спомени се пазят сред жителите по народи и градове, и каквито запазени писания има – било в светилища, било по други места - всичко това да бъде изнесено за общо сведение и то така, както са го получили: без да прибавят, нито да отнемат нещо. В тези писания е имало и разни митове, в които се е вярвало от много време, както и разни приключенски историйки като за театър, които сега изглеждат твърде глупаво.
Що се отнася до стила, всички те, веднъж възприели един и същ диалект, се придържаха към един и същ начин на писане: пишеха ясно, с общоупотребими изрази, чисто и кратко, съответстващо на описваните неща и без усложнения (За Тукидид V, 1-34).


Първи трябва да е бил Кадъм (“За основаването на Милет и Йония”), от когото нищо не е останало.
След него – Хекатей (“Генеалогии”, “Описание на земята”). Ето какво пише за него Херодот:
Всички били на едно и също мнение и препоръчвали бунт освен логографа Хекатей, който най-напред изразил несъгласие с това да се вдигнат на война срещу царя на персите, изброявайки всички народи, които се намирали под властта на Дарий, и изтъквайки мощта му, но след като не успял да ги убеди, той започнал да ги съветва да постъпят така, че да станат господари на морето... (V, 36)


Суда:
Хекатей, историограф, син на Хегесандър, роден по времето на царувалия след Камбиз Дарий... през 65-та олимпиада. Историографът Херодот, по-млад от него, го е ползвал. Хекатей бил слушател на Протагор. Той е първият, който е писал история в прозам докато Ферекид е първият, който изобщо е писал нещо в проза. Книгата на Акузилай е неавтентична.


Страбон:
В Милет са родени прочути мъже: Талес, един от седемте мъдреци, който е започнал науката естествена философия и математика сред елините, и неговият ученик Анаксимандър, както и ученикът на втория Анаксимен, а също и Хекатей, автора на “История”... (ХІV, 1, 7)


От тези “logoi” не е останало нищо по-голямо, а от съобщенията за тях може да се предположи, че са съдържали исторически и географски описания, а също и сведения за родословието на известни хора, стигащи обикновено до героическата епоха.


Много от тези неща ги има и при Херодот. Но “Историята” не е просто поредица от разкази за географски места, градове и държави, а единно произведение, което се занимава със сблъсъка между персийската империя и съюза на гръцките градове, предвождан първо от Милет, а после – от Атина.


ІІІ. Херодот


1. Биография


Херодот се представя в самото начало на книгата си със следните думи:
Херодот от Халикарнас излага тук своите издирвания, за да не изчезне с течение на времето споменът за извършеното от хората и за да не отмине славата на великите и възхитителни дела на елините и на варварите; но освен това и за друго – за да разкаже за причината, поради която елините и варварите воювали помежду си.


Нататък обаче той не казва нищо за себе си. Сведенията за живота му идват преди всичко от една биография и от енциклопедията “Суда”.


Бил е роден през 80-те години на V в. – точно в десетилетието на гръко-персийските войни. Напуснал е родния си град заради политически междуособици и е прекарал няколко години на Самос. Пътувал е много, включително из Египет и Месопотамия, както може да се предположи от разказаното в “Историята”.
Прекарал е известно време в Атина, а после е заминал с група атински колонисти за южна Италия, където те основали град на мястото на разрушения през VІ в. Сибарис и го нарекли Турии.
Може би е останал там до края на живота си – двадесетте години на века.


2. “Историята”


Въпреки много дългия си увод (войната на мидийци и перси, завоюването на Египет с голямото описание на тази страна, войната със скитите), тя има ясна завръзка (въстанието в Мала Азия), вълнуващи перипетии (нападенията на Дарий и Ксеркс) и успешен (за европейските гърци) край. Затова тя е повече единен, свързан текст за прочитане, а не справочник. Възможно е преди Херодот да не е писана такава книга. Но и да е писана, тя би трябвало да има някакъв образец или по-скоро предшественик извън прозата. Може би още тогава е изглеждало, че този предшественик е Омир. Не е чудно, че в разяснението си за традиционността на конфликта между Европа и Азия Херодот споменава и троянските събития. Това е сигнал, че както гръко-персийските войни са епизод от този сблъсък, който епизод е предшестван от Троянската война, така и книгата на Херодот е предшествана от Омировите поеми.
Наред с това множеството по-дълги и по-кратки разкази за нещастия, сполетели различни монарси, неизбежно напомня за трагедията, която по времето на Херодот достига разцвета си. Размислите за държавното устройство (демократизирането на Атина, персийският диспут за различните конституции) са аналогични на софистическите лекции и трактати, изработвани по същото време. Самите речи на персонажите, макар и много по-кратки, отколкото тези при Тукидид, сигурно са напомняли за някои съществуващи вече учебни (както при Горгий и Антифонт) или реални, но преработени и публикувани писмено речи – като тези на Перикъл, предадени от Тукидид и произнесени в началото на Пелопонеската война, вероятно още приживе на Херодот.


3. Херодот от гледна точка на други историци


Мнозина автори, още от времето на класиката, се отнасят със съмнение към някои от твърденията на Херодот. Мястото у Тукидид, което цитирахме във връзкка с “логографите” (І, 21) често се е тълкувало като критика и на “Историята”.


Ето какво казва Страбон:
Човек би могъл по-лесно да повярва на Хезиод и на Омир в техните разкази за герои, отколкото на Ктесий, Херодот, Хеланик и други подобни автори (ХІ, 6, 3).


ІV. Историография и художествена литература


1. Общо сравнение


Едно прочуто изказване на Аристотел гласи:
Поезията е по-философска и по-сериозна от историята. Поезията говори предимно за общото, а историята – за единичното...(Поетика 9, 1451 b).


Аристотел трябва да е имал предвид, че когато създава герои или фабули, поетът се интересува от “същественото” в характера или потока на събитията, а не от безбройни, случайни подробности, с които се срещаме в реалния си опит. “Историята” пък, както той я е виждал, се е стремяла да удовлетвори практически нужди – къде е този град, какви са езиците и обичаите на тези народи, какво се говори изобщо за тях. Както в съдебната и политическата реторика, така и в историята е нужно да се натрупат реални факти, за да се направи заключение – как да оцени слушателят днешната ситуация и какво да предприеме. Историята не се пише с цел размисъл и за теоретично (“свободно”!) познаване на човешкия свят; тя е за “сведение”. Изобщо свободният човек и най-вече философът се занимават със същественото и вечното, а робът и практикът, дори когато е политик – с временното, за да постигнат определени резултати, които нуждите на живота в тяло налагат.
Но в действителност текстовете, наричани исторически, се отклоняват от това, да бъдат просто справочни - както и трагедията се отклонява от това, да предизвиква страх и да завършва с нещастие, а комедията понякога не се стреми да е смешна, а по-скоро увлекателна. Има голяма разлика между текст, който се пише като справочник или ръководство, и този, който е за четене без непосредствена практическа цел - дори да не бъде художествен. Някои научни или поучителни текстове са се наричали “философия” и са имали практическа задача. Но после към “философията” са се присъединили диалозите на Платон, които служат за размисъл, а при това и са художествени.
Така е и с историята – за да се направи книга, която да може да се прочете, е нужно тя да бъде единна и в нея нещо “да става”, или да се проучва (доказва). Така че от една страна историята се нуждае от нещо, подобно на поетическа фабула – кое е “действието”, което тя предава? От друга страна, историкът е длъжен да прави нещо, което в поезията го няма – то е да докаже на читателя, че нещата “в действителност” са се случили така. Фабулната литература “наподобява” характери и действия, които са типични и “възможни”. Историята “установява” лица и събития, които са “действителни”. И двете се стремят към истината – историкът вижда истината въплътена в “точно тези събития”, за които свидетелстват “точно тези хора и неща”; поетът я вижда в незасвидетелствани от никого, но възможни характери и действия. В първия случай се интересуваме дали разказаното се е случило, а във втория – дали е убедително. Но “действително случилото се” трябва да образува смисъл, сравним донякъде с произведеното от поета. И това е трудността в писането на история – че известните и признати факти оказват съпротива на убедителното изложение на събитията. Читателят на поезията се задоволява с увлекателността и убедителността; читателят на историята допуска увлекателността, одобрява убедителността, но все пак изисква тази убедителност да съответства на “станалото” – и затова тя трябва да може да бъде проверявана.


2. Жанрови прилики между “Историята” и героическия епос


Фабулата на “Историята” е основана, както казахме, на малоазийското въстание и последствията от него: за едни - печални (малоазийските гърци), за други - щастливи (европейските и особено атиняните), за трети - впечатляващи, донякъде позорни, не гибелни, но все пак някак трагични (персите). Около това се представят с епическа бавност и изчерпателност двете противопоставени армии, и двете (по същество) съюзни сили: защото и персийската армия включва войници от множество народи, начело с персите, и гръцката – от множество държави начело с атиняните. И както при Омир има списък на участниците в песен ІІ, така е и при Херодот - и то на няколко места, където се говори за по-големи походи или битки. Отклоненията, които прави Херодот, са големи, както става и в епоса. Разказва се предисторията на войните – в началото съвсем накратко, а после надълго. Представят се размерите на Персийската империя и миналото й до Ксеркс; прави се преглед на завладените от нея или пък воюващите с нея народи; от друга страна се прави подобен оглед и на гръцкия свят.
Там обаче не е възможно миналото да се представи като редуване на монарси и разкази за подвизите им, защото гърците нямат единна държава. Затова се разказва поотделно за полисите, доколкото са имали отношение към въстанието и персите, и на първо място за Атина. После се преминава към битките – първо при Дарий, после при Ксеркс. Всичко това е изпълнено с множество малки, донякъде самостоятелни епизоди – разговори, речи, индивидуални съдби и подвизи, семейни истории.


V. “История на Пелопонеската война” на Тукидид


1. За живота на Тукидид


Тукидид е бил двадесетина години по-млад от Херодот. Той не е малоазиец, а атинянин, но също като Херодот е прекарал голяма част от живота си в изгнание. Участвал е в Пелопонеската война, бил е командир на няколко бойни кораба при Тасос и като такъв е трябвало да окаже помощ на съюзния с атиняните град Амфиполис, обсаждан от спартанска военна част. Тукидид потеглил с корабите си, но пристигнал, когато градът бил вече превзет. Затова е бил съден и е трябвало да напусне Атина и да заживе в един свой имот в южна Тракия.
Там написал “Пелопонеската война”, която е стигнала до нас недовършена – изложението се прекъсва на събитията от 410-а, шест години преди края на войната.


2. Разлики между Тукидид и Херодот. Идея за историческо развитие. Художественост


Като цяло книгата на Тукидид съвсем няма вид на художествено произведение. Тук вече не може да се говори за “фабула” – целта е просто да се разкаже подробно и достоверно за случилото се между 431 и 403, да се докаже, че това е най-голямата война, водена някога от гърци, да се обяснят причините за избухването й и за поражението на Атина; и покрай това да се изразят някои по-общи мисли около развитието на цивилизацията и усилването на държавите в гръцкия свят, устройството на най-влиятелните от тях и поведението на хората във време на тежки изпитания – като опасни епидемични болести или граждански войни.
Херодот не се опитва да обсъжда напредъка на цивилизацията: за него държавата е силна или когато начело стои способен цар, подкрепян от божеството, или когато властта премине в ръцете на мнозинството, както в Атина. Тогава, казва той, държавата се засилва, защото всеки е свободен и може да вземе активно участие в развитието й.
Тукидид обаче размишлява за прогреса: как от множество малки, слаби и разделени общества може да се стигне до малък брой големи и могъщи. Според него това става, когато се овладее разбойничеството и се установят връзки между обществата. В Гърция това е по море, така че става дума за унищожение на пиратите. После е необходимо да се развие търговията и да се натрупа богатство, с което може да се финансира флот, който служи за транспорт и военни цели едновременно. Активността на гражданите поддържа държавата силна, а натрупаните с търговия средства позволяват бързо придвиждане и неочаквани удари на различни места през цялата година, и лесно увеличаване на армията със строеж на нови кораби и привличане на наемници. Така една държава може да разпростре влиянието си навсякъде из крайбрежията както е станало с Атина.
Но Тукидид, както и много други гръцки автори, не смята, че дори една добре устроена и успешна държава би могла да издържи дълго. Причината е, че хората лесно се деморализират – както във време на изпитания, така и във време на успехи. Гражданските войни унищожават държавите чрез нарастването на взаимната омраза, разбуждането на отмъстителността, коварството и жестокостта, и разпадането на връзките между най-близките хора; при болест и други катастрофи, идващи от природата, връзките между хората и нравствените правила се рушат поради страха да не пострадаш като останалите и отчаянието пред неизбежната смърт.
От друга страна, успехите и усещането за сила и власт водят до неоправдан оптимизъм за бъдещето, алчност и безмилостност към по-слабия. Накрая се стига до поставяне на неизпълними задачи и армията търпи поражение, а обществото, което не може да обуздае желанията си – катастрофа: било от външен враг, било поради междуособици. Но Тукидид не предлага конституция, чието спазване да гарантира разумен живот и която да бъде опазвана от малък брой просветени държавници (както прави Платон). Той смята, че атинското устройтво е достатъчно добро, стига начело на държавата да стои мъдър мъж (като Перикъл), който със словото и авторитета си да овладява желанията и страховете на мнозинството.
Тази история се отличава от Херодотовата по изобилието и дължината на речите, произнесени от историческите персонажи. Това са най-литературните места в книгата. Тукидид сам казва, че не предава буквално произнесените думи (а и не би могъл, нямало е как да присъства на толкова много места лично), а по-скоро смисъла на казаното, намерението на говорещия, главните аргументи.
Размяната на аргументи напомня на тогавашните учебни речи (като тези на Антифонт), но понякога и трагически диалог (преговорите на атиняните с мелосците). Чрез тях се създават портретите на политическите и военни дейци (Перикъл, Алкивиад, Никий). Но все пак главното в речта е аргументацията (защо според говорителя е полезно или справедливо да се предприеме нещо) и откриването на действителните мотиви и причини (защо тези персонажи избират да действат по този начин).
Така че “Историята” изглежда силно повлияна от реторическото образование, където едно от най-разпространените упражнения е противопоставянето на две гледни точки в дадена ситуация и изнамирането на контрааргументи, които всеки път да оборват изложените по-рано аргументи на противника.


**


І. Помагала:


Соболевского С.И. и др. История греческой литературы, І-ІІ. Москва, 1946-1955 (ИГрЛ)


ІІ. Преводи:


1. Аристотел. За поетическото изкуство. Прев Ал. Ничев. "Наука и изкуство", 1975
2. Диоген Лаерций. Животът на философите. Прев Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002
3. Ксенофонт. Сократически съчинения. Прев Р. Стефанов. "Народна култура“, 1985
4. Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005
5. Страбон. География, т.І. Прев В. Русинов. “Рал Колобър", 2006
6. Тукидид. История на пелопонеската война. Прев М. Мирчев. “Наука и изкуство”, 1979
7. Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010

Манетон. Aegyptiaca

МП “Антична култура и литература”,
курс “Старогръцката литература в Римската епоха”
2009/2010 – зимен семестър

Идея за история и обща световна история при гръкоезичните автори от Римската епоха


Лекция ІV
Египет. Манетон


І. Текстът на Манетон


1. Сведения за Манетон и Aegyptiaca

2. Автори, цитирали Манетон

а. Юлий Африкан, Евсевий в “Хроника” – запазени при Георги Синкел
б. арменски превод на Евсевий; Теофил в “към Автолик”; Малала;
в. Йосиф Флавий в “срещу Апион”

3. Издания и коментари на фрагментите


ІІ. Критика и тълкуване на Манетон при Йосиф и християнските хронисти

1. Манетон и Писанието
И ако поискаш да сравниш това с хронологията на евреите, ще видиш, че те напълно се съгласуват. Защото Египет се нарича от евреите Местраим*: а Местраим съществува не много дълго след потопа. Понеже от Хам, сина на Ной, след потопа възниква Египет или Местраим, който пръв се отправя да засели Египет, по времето, когато народите започнали да се разпръскват насам – натам. А общо времето от Адам до потопа според евреите е 2 242 години (фр. 1)

2. Манетон за юдеите

III. Първа книга на Aegyptiaca - събитията от І до ХІ династия

1. Менес
За египетските династии [след потопа], както ги излага Евсевий.
След духовете и полубоговете в първата династия наброяват осем царе: сред тях се явява Менес, който се смята за славен сред тях. Ще опишем царствалите след него от рода на всеки един, чиито ред на наследяване е следният: 1. Менес тинитецът и неговите 17 (в друг източник 7) наследници, когото Херодот е нарекъл Мен, царува 60 години (фр. 7)

2. Сезострис (Асклепий),
Трета династия се състои от осем мемфиски царе,
... След него Сесострис …, който бил наречен Асклепий сред елините заради медицината. Той открил и строителството с дялан камък, но се е занимавал усърдно и с писмеността (фр. 12).

3. Суфис (Хеопс)
Четвърта династия – от 17 мемфиски царе, от друг царски род.
От тях третият е Суфис, издигнал най-голямата пирамида, за която Херодот казва, че е станала по времето [или: от] Хеопс... (фр. 15)

4. Нитокрида
Шеста династия
Царувала жена Нитокрис, най-благородната и красивата по онова време, с бяла кожа, за която се казва, че издигнала третата пирамида (фр. 21)

ІV. Втора книга - събитията от ХІІ до ХІХ династия

1. Сезострис, който подчинява Азия и Европа
Сесострис, 48 години, за когото се казва, че е бил 4 лакътя, 3 длани и 2 пръста. Той подчинил цяла Азия за 9 години и Европа до Тракия, издигайки навсякъде паметници за покоряването на народите ... така че се смята от египтяните за пръв след Озирис (фр. 35).

2. първи коментар на Йосиф

а. “Хиксосите”
...хора от източните земи, с неизвестен род, дръзнаха и нападнаха страната, и я завзеха със сила лесно... След това направиха и цар един от тях, чието име беше Салитис (Салатис). И той се установи в Мемфис, събирайки данъци от горната и долната земя и оставяйки гарнизони на най-важните места... И като намери в Саитския ном град с много удобно разположение, лежащ на изток от Бубаститската река, наречен заради някакви древни религиозни традиции Аварис, го построи отново и го направи изключително стабилен чрез стени, заселвайки там и множество войници, към 240 000 мъже, за защита... И тези шестима станаха сред тях първите владетели, желаейки все повече да унищожат корена на Египет. А целият им народ се наричаше Хиксос, а това означава пастири – царе... [А в друг препис се казва, че с думата хик не се обозначават царе, а, тъкмо напротив, че се имат пред вид пленници-пастири...] Това ми се струва по-правдоподобно и свързано със старата история.

б. Thummosis прогонва “пастирите”, които основават Йерусалим
След това казват, че станало въстание на царете от Тиваида и от останалия Египет срещу пастирите... А при царя, чието име било Мисфрагмутосис, казват, че пастирите били победени, напуснали цялата останала египетска земя, и били затворени на място с обиколка от 10 000 арури; името на мястото е Аварис. Манетон казва, че пастирите го обградили цялото с големи и силни стени, за да имат на сигурно място всичките си придобивки и плячката си. А Тутмосис, синът на Мисфрагмутосис, се опитал да ги превземе със сила чрез обсада, като разположил при стените 480-хилядна войска; а след като се отчаял от обсадата, сключил договор, според който да напуснат Египет и да си отидат накъдето искат, всички невредими. А те, при такава договореност, с цялото си домочадие, с придобивките си, бидейки не по-малко от 240 000, от Египет тръгнали през пустинята за Сирия. Но страхувайки се от властта на асирийците, защото тогава те управлявали Азия, в наричаната сега Юдея не построили град, достатъчен за толкова хиляди души, и го нарекли Йерусалим.
А в една друга книга от египетската история Манетон казва, че този народ, така наречените пастири, е описан като пленници в свещените книги на египтяните, и казва вярно; понеже и за най-древните ни предци е било традиционно пастирството, и понеже водели номадски живот, така били наречени Пастири. Не без причина са описани и като пленници от египтяните, тъй като нашият праотец Йосиф казва на египетския цар, че е пленник, и после праща да повикат братята му в Египет... (фр. 42)

в. след излизането на “пастирите” – Сетос-Египт; 393 г. след излизането на “пастирите” Данай напуска Египет и пристига Аргос
“След като народът на пастирите излязъл от Египет към Йерусалим, царят, който ги изхвърлил от Египет, Тетмосис, царувал след това 25 години и 4 месеца и умрял... Неговият син Аменофис 19 години и 6 месеца. Неговият син Сетос, наричан още Рамзес, с конна и морска армия, сложил брат си Хармаис за надзорник над Египет и му предал цялата царска власт, само му заповядал да не носи корона и да не прегрешава с царицата и майка на децата, както и да се държи далеч и от другите царски наложници. А сам той тръгна на поход срещу Кипър, Финикия, както и срещу асирийци и мидийци, като подчини всички... Като минало доста време, Хармаис, оставен в Египет, без боязън направил всичко онова, което брат му бил заръчал да не прави... А (Сетос) веднага се върнал в Пелузий и овладял собственото си царство. А страната била наречена на неговото име Египет; защото се казва, че Сетос се наричал Египт, а брат му Хармаис – Данай.”
Явно е от упоменатите години, ако сметнем общо времето, че така наречените пастири, наши предци, са излезли от Египет и са се поселили в тази земя 393 години преди Данай да пристигне в Аргос... Така за две изключително важни неща Манетон ни дава свидетелство от писанията на египтяните, първо за идването в Египет от другаде, а след това, че заминаването оттам е толкова старо по години, че предшества Троянската война с почти хиляда години. (фр. 50)

3. Теофил, Африкан и Евсевий свързват Изхода с това време
А Мойсей водил юдеите, както вече казахме, изгонени от земята египетска от царя Фараон, чието име било Тетмосис, който, казват, след изгонването на народа царувал 25 години и 4 месеца, както споменава Манетон.
(Фр. 51, Теофил, Към Автолик, ІІІ, 20.)

Осемнайсета династия от 16 диосполски царе.
От тях пръв бил Амос, при когото Мойсей излязъл от Египет, както ние твърдим, а както излиза от настоящето изчисление, следва, че при него Мойсей е бил още млад.
(Фр. 52, Синкел - според Африкан).

Кенхерис 16 години.
По това време Мойсей водел евреите при напускането на Египет. (Синкел добавя: Само Евсевий казва, че по това време е изходът на Израил с Мойсей, като никакво друго писание не свидетелства в негова полза...
(Фр. 53, Синкел - според Евсевий)

4. втори коментар на Йосиф – при “някой си” Аменофис били прогонени 80 000 прокажени начело с хелиополския жрец Osarsiphos. Той, според Манетон, се е нарекъл Мойсей, дал е закон, противоположен на египетските обичаи и е повикал “пастирите” от Йерусалим.
Защото този Манетон, който се е заел да преведе египетската история от свещените книги, първо казва, че нашите предци тръгнали срещу Египет с многохилядна армия и победили местните жители, после сам се съгласява, че след известно време са си отишли, завладели са днешна Юдея, основали са Йерусалим и са построили храма, като до този момент е следвал записите. След това обаче си е позволил да запише нещата, които се разправят, оправдано или не, за юдеите и е вмъкнал невероятни твърдения, искайки да ни смеси с една тълпа от прокажени и засегнати от други болести египтяни, които, както казва, били осъдени да избягат от Египет. Защото той споменава цар Аменофис, измислено име, и поради това не е дръзнал да определи времето на царуването му, ако и за другите царе да споменава точно годините, свързва с него някакви приказки...
Царят се зарадвал и събрал всички в Египет, чиито тела били увредени, на брой осемдесет хиляди, и ги изгонил в каменните кариери на изток от Нил, за да работят там и да са отделени от другите египтяни. Манетон казва, че сред тях били и някои от учените жреци, засегнати от проказа...
“След като хората, които търпели мъки в каменоломните, страдали така доста време, помолили царя да им даде като място за почивка и убежище изоставения град на пастирите Аварис, а той се съгласил; този град според богословските виждания от древността е посветен на Тифон. След като отишли там, те използвали това място, за да се разбунтуват, избрали си за водач един от хелиополските жреци на име Осарсеф и се заклели да му се подчиняват във всичко. Той пък първо им наложил закон да не се подчиняват на боговете и никой да не се въздържа от най-почитаните животни в Египет, ами да принасят в жертва и да ги убиват всички, като не общуват с никого, освен със своите съзаклятници След като наложил този и много други такива закони, противоречащи изцяло на египетските традиции, заповядал на многото работна ръка за съоръжи стените на града и да се подготви за война срещу цар Аменофис. Самият той пък, като взел със себе си няколко жреци и заразени, изпратил посланици при изгонените от Тетмосис пастири в града на име Йерусалим, и като им показал собственото си положение и това на другите си онеправдани другари, поискал от тях да тръгнат всички заедно на поход срещу Египет... Аменофис пък, царят на египтяните, след като разбрал за нахлуването на враговете, се объркал не на шега... Що се отнася до сина му Сетос, наречен също Рамесес по името на дядо си Рапсей, той бил едва петгодишен и бил изпратен при един приятел.. Казват, че жрецът, който установил начина им на управление и законите им, по произход хелиополец, на име Осарсеф, по името на почитания в Хелиопол бог Озирис, след като се присъединил към тези хора си сменил името и се нарекъл Мойсей”... (Фр. 54)


V. Трета книга - събитията от ХХ до ХХХІ династия

1. Бокхорис от Саис; пленен от Сабакон;
Двадесет и пета династия от трима етиопски царе.
Сабакон*, който пленил Боххорис и го изгорил жив, царувал 8 години (Фр. 66)

2. Нехао, Псаметих, Нехао ІІ (който првзема Йерусалим и пленява Йоахаз); Псамутис, Уафрис, Амосис (Амасис)

3. Персийска (27-ма) династия от Камбиз до Дарий ІІ

4. Нектанебес, Теос, Нектанебос (30 династия)

5. 31 персийска династия (Охос, Арсес, Дарий ІІІ)

***

Преводите на фрагментите на Манетон са на Петьо Ангелов:
http://www.sigilla.com/manetho.html

Херодот за Египет

След смъртта на Кир царството поема Камбиз, син на Кир и Касандана... (1)



Iosephi Scaligeri (1540–1609) Olympiadōn anagrafē Berolini 1852, c. 40-41


James Ussher. Annales Veteris Testamenti... Londini 1650. c. 20


І. Описание на Египет

Размерите на Египет. Местоположение. Египет е Нил.


ІІ. Религия, обичаи

Свинята е нечиста. Религиозните ритуали идват от Египет. Имената на боговете. Изида-Атина. Пътят от Мемфис към Навкратис. Обрязването (104).


ІІІ. Царете

1. от Мин до Хеопс

За Мин, който пръв царувал над Египет, жреците казаха, че оградил с дига Мемфис, понеже реката си течала цялата покрай пясъчната планина откъм Либия, а Мин отгоре, на около сто стадия на юг от Мемфис, направил насип, така че реката да заобиколи, пресушил старото й корито и накарал реката да тече между планините. Дори и сега персите много добре охраняват тази извивка на Нил, така че да тече встрани, като я укрепват всяка година, защото ако реката реши да пробие и да прелее тъкмо там, има опасност цял Мемфис да бъде залят. След като Мин, първият цар, пресушил мястото, откъдето отклонил реката, основал там град, който днес се казва Мемфис (а Мемфис вече е в тясната част на Египет)... (99)

След него жреците изброиха от една книга имената на други триста и тридесет царе. Сред толкова поколения хора е имало осемнадесет етиопци, една местна жена, а останалите са били египтяни мъже. Името на жената, която царувала, било като на вавилонянката Нитокрис*. Казват, че тя отмъстила за брат си, когото египтяните убили, докато царувал над тях, а след като го убили, дали на нея царската власт, и отмъстила като убила с измама мнозина египтяни (100)

Другите царе, понеже не били направили нищо важно, нямали никакъв блясък, освен единствено последният от тях, Мойрис*; той издигнал като спомен пропилеите* на светилището на Хефест, обърнати на север, и изкопал езеро, чиято обиколка колко е ще кажа по-късно, и в него построил пирамиди, чиято големина ще спомена заедно с тази на езерото (101)

Като ги отмина с мълчание, ще спомена царя, който дошъл след тях, и чието име било Сезострис. За него жреците казаха, че първо с военни кораби тръгнал от Арабския залив, за да подчини народите, които живеят около Червено море, по което като плавал, стигнал до море, което вече не било плавателно заради плитчините*. След това, като се върнал обратно в Египет, според разказите на жреците с голяма войска тръгнал през континента, подчинявайки всеки народ, който срещнел... Правейки това прекосил континента, и, като преминал от Азия в Европа, покорил скитите и траките. Струва ми се, че до там най-далеч е достигнала египетската армия; защото в техните земи има положени такива стели, а по-нататък няма. След това се обърнал и се върнал назад; и като стигнал до река Фасис... Този Сезострис, египтянин, докато се връщал и водел със себе си много хора от народите, чиито земи бил подчинил, казаха жреците, след като пристигнал на връщане в Дафне до Пелузия, неговият брат, на когото Сезострис бил поверил Египет, го поканил заедно с децата му на гости, но натрупал около къщата дърва и ги запалил. А Сезострис, като разбрал това, веднага се посъветвал с жена ти, понеже и нея водел със себе си. А тя го посъветвала от шестте деца, които имали, две да хвърлят върху огъня, за да прехвърлят пламъците, а те да стъпят на тях и да се спасят (102-107).

Казаха, че от него властта поел един мъж от Мемфис, чието име на гръцки език е Протей... В свещения парцел на Протей има светилище, наречено на Афродита Чужденка*. Предполагам, че това светилище и в чест на Елена, дъщеря на Тиндарей, и защото съм чувал, че Елена е живяла при Протей, и защото е наречено на Афродита Чужденка, а колкото други светилища на Афродита има, тя никъде не е назована Чужденка (112).

Dufresnoy, с. 19

Казаха, че от Протей царската власт поел Рампсинит... Този цар бил много богат със сребро, и никой от по-късните царе не можел да го надмине или дори да има колкото него (121).

2. от Хеопс до Псаметих

Разказваха, че до цар Рампсинит в Египет имало добри закони и Египет много процъфтявал, а след това, когато царувал Хеопс, изпитал всякакви злини. Понеже той първо затворил всички светилища и забранил да се принасят жертви; след това накарал всички египтяни да работят за него... За това били необходими десет години и за подземните помещения на хълма, на който стоят пирамидите, в които направил гробница за себе си на остров, при който канал докарвал вода от Нил. За строежа на самата пирамида били необходими двадесет години... (124)

Египтяните казаха, че този Хеопс царувал петдесет години, а след като умрял царската власт поел брат му Хефрен. Той продължавал да прави всичко по същия начин, издигнал и пирамида, която не достигнала предишната по размери... Казаха, че Хефрен царувал петдесет и шест години. Изброяват тези сто и шест години като страшно бедствие за египтяните, а през това време светилищата били затворени и не се отваряли... Казаха, че след това над Египет царувал Микерин, син на Хеопс. Той не одобрявал делата на баща си... (127-129)

След него царувал един сляп човек от град Анисис, чието име било също Анисис. По време на неговото управление етиопците нахлули в Египет с голяма армия, начело с етиопския цар Сабакос. Онзи слепец побързал за избяга в блатата, а етиопецът управлявал Египет в продължение на петдесет години... (137)

След него царувал жрецът на Хефест, чието име било Сетон. Той пренебрегвал и се отнасял лошо с воините сред египтяните, тъй като нямало да му трябват, направил им много други злини и им отнел земите, които били дадени на всеки един от тях от предишните царе... След като срещу Египет тръгнала голямата войска на цар Синахериб от араби и асирийци, египетските воини не пожелали да му помогнат. А той, изпаднал в безизходица, влязъл в храма и започнал да се жалва на статуята за злото, което рискувал да преживее... След като враговете пристигнали там… през нощта били залени от полски мишки, които започнали да ядат едни колчаните им, други лъковете, както и дръжките на щитовете, така че на другата сутрин, докато бягали невъоръжени, много от тях загинали...
До тук в моята история говореха египтяните и жреците, разказвайки, че от първия цар до този жрец на Хефест, който царувал последен, са 341 човешки поколения, и във всяко едно от тях е имало главни жреци и царе. Триста човешки поколения са равни на 10 000 години, защото три човешки поколения са сто години; четиридесет и едното останали поколения, които се прибавят към тристате, са 1340 години. Така за 11 340 години казаха, че нито един бог не се е явил в човешка форма... Така че тези, чиито бяха изображенията, за всички тях твърдяха, че са били такива, съвсем различни от боговете. Преди тези хора боговете управлявали Египет и живеели заедно с хората, и винаги един от тях управлявал. Последен управлявал Хор, син на Озирис, когото елините наричат Аполон; той царувал последен над Египет, след като победил Тифон*. Озирис на гръцки език е Дионис (141-144).

След като египтяните били освободени с края на царуването на жреца на Хефест (понеже не били в състояние да живеят нито миг без цар), те избрали дванайсет царе и разделили цял Египет на дванайсет части (147).


3. от Псаметих до Амасис

Дванадесетте царе били справедливи... те сравнили направеното от Псаметих с предсказанието, което им било дадено, че който от тях възлее с бронзова купа, той единствен ще владее Египет...
Този Псаметих преди това бил избягал от етиопеца Сабакос, който бил убил баща му Некос, и тогава избягал в Сирия, а след като етиопецът се оттеглил заради съня си, жителите на Саитския ном го върнали обратно. След като царувал нас тях за втори път, заради дванайсетте царе и шлема си, трябвало да бяга в блатата... След като минало не много време, съдбата принудила йонийци и кари, отплавали за плячка, да бъдат отнесени към Египет, и те слезли на сушата... А Псаметих разбрал, че предсказанието се изпълнява, се отнесъл приятелски с йонийците и карите, обещал им много неща и ги убедил да застанат на негова страна; след като ги убедил, заедно с египтяните, които искали да останат с него, и с новите си помощници, победил другите царе.
На йонийците и карите, които му помагали, Псаметих дал земи за обитаване, които били едни срещу други, а Нил минавал по средата, които били наречени Лагери. Дал им тези земи и всичко, което им бил обещал. Дал им и египетски деца, за да научат гръцки език; от тези, които научили езика, произлизат днешните преводачи в Египет. Йонийците и карите обитавали тези земи в продължение на дълго време; те са към морето, малко под град Бубастис, при устието на Нил, което се нарича Пелузийско. Малко по-късно цар Амазис ги преместил оттам и ги заселил в Мемфис, като ги направил свои телохранители вместо египтяните. Тъй като те живеели в Египет, елините научили със сигурност от общуването с тях нещата, които ставали в Египет от времето на Псаметих нататък; защото те били първите чужденци, които се установили в Египет. От местата, от които ги преместили, по мое време още съществуваха доковете на корабите и останките от къщите. Така Псаметих завладял Египет (151-154).

На Псаметих му се родил син Некос*, който се възцарил над Египет и пръв започнал прокопаването на канала*, който стига до Червено море, и който персиецът Дарий продължил след това... След като прекратил прокопаването, Некос се обърнал към военни походи и били построени триери – едни за северното море, други в Арабския залив за Червено море, чиито докове още стоят. Използвал ги при нужда, и когато Некос се сблъскал по суша със сирийците при Магдол, ги победил, като след битката превзел Кадитис, голям сирийски град... След като управлявал всичко шестнадесет години*, умрял и оставил властта на сина си Псамис...
Псамис царувал само шест години над Египет, направил военен поход в Етиопия и веднага след това умрял, наследен от сина си Априес; той след своя предшественик Псаметих бил най-щастлив от царете преди него, управлявал двадесет и пет години, в които направил поход срещу Сидон и водил морска битка срещу Тир (158-161).

Като разбрал това, Априес пратил при тях Амазис*, за да ги успокои с думи. Той пристигнал и започнал да ги убеждава да не правят това, но докато говорел, един от египтяните, застанали отзад, му сложил шлем и казал, че го коронясва за цар. И това не било направено против волята му, както станало ясно – след като бунтовниците го поставили за цар на египтяните, той се приготвил да тръгне срещу Априес... Казват, че Априес си втълпил, че никой, даже и бог, не може да прекъсне управлението му, за толкова стабилно го смятал; но все пак тогава бил победен, пленен и отведен в град Саис, в който преди това бил дворецът му, който станал вече дворец на Амазис. Там известно време бил хранен в двореца и Амазис се отнасял добре с него; накрая обаче, понеже египтяните го порицавали, че не прави добре, като храни най-злия враг за тях и за него, той предал Априес на египтяните. А те го задушили и след това го погребали в гробницата на дедите му (162-169).

Амазис обичал гърците и на някои от тях дал много неща, по-специално на тези, които идвали в Египет, дал за живеене град Навкратис... В стари времена Навкратис била единственият пазар и в Египет друг нямало; ако някой пристигнел при другите устия на Нил, трябвало да се закълне, че не е дошъл доброволно, и след като се закълне да плава със същия кораб до Канопското устие; а ако не може да плава поради ветровете, трябвало с лодки да прекара стоките около Делтата, докато пристигне в Навкратис...
Амазис сключил с киренците договор за приятелство и военно съдействие. Поискал и да си вземе жена оттам, било защото бил закопнял за елинска жена, било просто заради приятелството си с киренците. Все пак се оженил, едни казват, че за дъщерята на Бат, син на Аркезилай, други – за тази на Критобул, известен гражданин, чието име било Ладика (178-181).

Преводът на цитираните места е на Петьо Ангелов:
http://www.sigilla.com/manetho.html

Асирия и Мидия в старогръцката и гръкоримската историография

МП “Антична култура и литература”,
курс “Старогръцката литература в Римската епоха”
2008/2009 – летен семестър


Херодот
кн. І

І. Мидийската държава от Дейок до Астиаг

1. Асирийците и Дейок

Petavius, c. 60

След като асирийците управлявали горна Азия в продължение на 520 години, първи мидийците опитали да се отделят от тях и да отхвърлят робството. След това и други народи ги последвали (95).
Дейок (VІІ в.), син на Фраорт, пожелал да бъде цар (erastheis tyrannidos) и най-напред станал известен сред мидийците като справедлив съдия. Поради голямото беззаконие в страната им, мидийците решили да изберат помежду си цар. Избрали Дейок.

Dufresnoy, 32
Той си построил голямо жилище, поставил телохранители и събрал повечето мидийци в един град (дотогава те живеели разпръснати из малки селища). Това била днешната Екбатана (Akbatana). Освен това разпоредил никой да не влиза при царя и да не го вижда, а всички да контактуват с него чрез вестители. Имал множество шпиони из цялата страна. (96-101).

2. след Дейок

Синът му Фраорт (VІІ в.) воювал с персите и те били първия народ, който мидийците подчинили. Воювал и с асирийците, които по това време все още имали Ниневия за столица, но империята им не била толкова голяма, както някога. Във войната с тях Фраорт загинал (102).
Синът му Киаксар (VІІ-VІ в.) победил асирийците и превзел Ниневия, като покорил техните владения с изключение на вавилонската област.

Dufresnoy, 34
Наследил го Астиаг (VІ в.), чиято дъщеря Мандана станала майка на Кир Велики.

Dufresnoy, 35

Henry Browne. Ordo sæclorum. London, 1844


ІІ. Въстанието на Кир срещу мидийците

Властта на Астиаг, син на Киаксар, била разрушена от Кир, син на Камбиз, и така силата на персите се разраснала (46).

Dionysii Petavii. Rationarium temporum, Lugduni, 1724 (1633). c. 60
Инициатор на въстанието бил мидиецът Харпаг, приближен на Астиаг, който пострадал много от него. За да си отмъсти, влязъл в преговори с Кир и му предложил да оглави въстанието на персите. Обещал да му помага по време на войната(123-127). Въстанието успяло и така властта на мидийците над Азия отвъд река Халис, след като траяла 128 г., била прекратена (130).

ІІІ. Войни на Кир срещу Лидия (съюзник на Мидия) и Вавилон (част от Асирия според Херодот)

Границата между мидийското и лидийското царство минавала по река Халис. Те воювали помежду си, а след като сключили мир, Астиаг станал зет на Крез (VІ в.). Въстанието на Кир против Астиаг станало причина за войната между персите на Кир и лидийското царство на Крез (73-75).

Dufresnoy, с. 37


Sédillot, c. 26

След като победил Крез, Кир поверил долна (Мала) Азия на Харпаг, а сам той потеглил на война срещу асирийците, чийто най-голям и прочут град след превземането на Ниневия останал Вавилон (177).

Dufresnoy, с. 37
Най-голяма забележителност на Вавилон бил храмът на Зевс Бел, чиито жреци се наричали халдейци.
Сред множеството царе на Вавилон най-известни били две жени - Семирамида и живялата пет поколения след нея Нитокрида (може би става дума за Навуходоносор, VІ в.) (184). От асирийската (вавилонска) страна идвало 1/3 от богатството на цяла Азия (192).


кн. ІІ-ІІІ

Споменат е “великият” Санахариб (края на VІІІ в.), който нападнал неуспешно Египет (ІІ,141). Сарданапал, царувал в Ниневия, бил известен с големите си богатства (ІІ, 150). По времето на магите-узурпатори (след смъртта на Камбиз и преди Дарий І) вавилонците въстанали и се отделили от персийската империя (ІІІ, 155).


Диодор Сицилийски
кн. ІІ

І. Нин, първи прочут цар на Асирия

Първият асирийски цар, останал в историята с делата си, се казвал Нин.

Dufresnoy, с. 5
Той бил съюзник с Ариай, царя на арабите. Арабите са храбър народ, останал непокорен както от персите, така и от македонците. Освен свободолюбието им, причина за това са и недостъпността и безводността на тяхната страна.
Нин завладял Вавилония. Самият град Вавилон тогава още не бил построен, но в страната имало други забележителни градове. Победил и Армения, но след като определил данък на тамошния цар Варзан, оставил го да управлява. Завладял Мидия и екзекутирал царя им Фарн (1). За 17 години войни завладял всички азиатски народи отсам Танаис и Нил, с изключение на бактрите и индийците. Диодор казва, че в изложението си за тези събития следва Ктезий от Книдос (V в.).
След като бил отблъснат от бактрите, Нин построил Ниневия при Ефрат (грешка на Диодор – Ниневия е на Тигър). След това пак се отправил на война срещу бактрите и по време на този поход се оженил за Семирамида – “най-известната от всички жени”.

ІІ. Семирамида

1. Семирамида се омъжва за Нин

Семирамида била дъщеря на една сирийска богиня от Аскалон и един смъртен сириец. Била подхвърлена. Най-напред за нея се грижели гълъби, а след това била намерена от пастири, които я отгледали . Един велможа на Нин на име Онес, я видял по време на посещението си в тази част от асирийските владения, влюбил се в нея и я взел за жена. Тя му родила двама сина (4-5) .
Онес участвал в похода на Нин срещу бактрите и поради продължителността му повикал там жена си. Тя огледала обсадения град, открила слабото място на крепостта, и, като повела един отряд войници, успяла с изненада да влезе в нея. Така столицата на бактрите била превзета благодарение на Семирамида.
Цар Нин я отрупал с дарове и почести и веднага се влюбил в нея. Мъжът й най-напред отказал да се разведе. След време, подложен на натиск от страна на царя, се самоубил (6). А Семирамида се омъжила за Нин и родила от него син на име Ниний. След смъртта на царя тя издигнала на гроба му пирамида с височина 9 стадия.

2. Управлението на Семирамида

а. Построяване на Вавилон

След като Нин умрял, Семирамида поела властта над Асирия.

Dufresnoy, с. 5
Първо се заела с изграждането на Вавилон. Избрала да го разположи от двете страни на река Ефрат. Стената на града била висока 50 лакти, била достатъчно широка, за да се разминават по нея три колесници, а по дължината й имало 250 кули. Между двете части на града бил построен мост с ширина 30 стъпки. Бил построен и дворец, също от двете страни на реката. За водоснабдяване бил направен четириъгълен язовир с дължина на всяка страна 300 стадия и дълбочина 32 стъпки. Семирамида издигнала и храм на Зевс (когото вавилонците наричат Бел). Оттам халдеите правели астрономическите си наблюдения. В храма имало златни статуи на Зевс, Хера и Рея, които по-късно били заграбени от персийските царе. Днес, казва Диодор, не е останало много от този голям град. Повечето от територията му по негово време вече била обработваема земя (9).
Висящата градина на Вавилон била съоръжение, подобно на театър. Отделните стъпала били покрити с пръст, като най-големите дървета се намирали на най-ниското място. Имало система за напояване, която минавала под отделните стъпала. Тази градина обаче не е била построена по времето на Семирамида, а от някой по-сетнешен асирийски цар, който я направил заради една своя персийска наложница, която не можела да свикне с горещината и еднообразната растителност около Вавилон (10).
Семирамида построила и други градове по Ефрат и Тигър, за да улесни търговията между Вавилон и северните области на държавата си. Прокопала канали между реките. Не се омъжила втори път. Имала множество любовници, обикновено избрани измежду военнослужещите. След това те били убивани.

б. Походите на Семирамида

По време на похода си към Мидия тя наредила да се прокопае път през планината, която отделя тази страна от Асирия. Построила дворец в Екбатана и се погрижила за водоснабдяването на града (13). Навлязла и в Персия. След това се върнала в Египет и Либия, посетила оракула на Амон, достигнала и до етиопците. После потеглила обратно на изток, минала през Бактрия и започнала война срещу тогавашния индийски цар, който се казвал Ставробат (16).
Поръчала кораби от Финикия, Сирия и Кипър, а също и изкуствени слонове – дървени скелети, покрити с волска кожа и управлявани отвътре с коли, теглени от коне. Армията й се състояла от 3 милиона пехотинци и 200 хиляди конници, а тази на индийците била дори по-голяма.
Спечелила битката с корабите в река Инд. Слоновете на индийците били отблъснати от странната миризма, която идвала от изкуствените слонове на Семирамида. Накрая обаче индийците спечелили, а Семирамида се оттеглива в Бактрия (19).

3. Оттеглянето на Семирамида и други разкази за нея

Узнала, че синът й се готви да й отнеме властта, но не се съпротивлявала, а се оттеглила доброволно. Не се знае нищо за смъртта й, затова някои разказват, че се е превърнала в гълъбица.
Властвала над цяла Азия освен Индия, живяла 62 г., царувала 42.
Атеней и други твърдят, че тя била хетера и наложница на царя. След като се омъжила за него, с измама го свалила от престола.

ІІІ. Асирийските царе след Семирамида

1. Ниний, син на Нин и Семирамида

Ниний царувал мирно. Стремял се да не се показва пред поданиците си, затова общувал лично само с евнусите и наложниците си. Смятал, че един цар би трябвало да прекарва живота си в наслади, но това трябвало да остава скрито от поданиците му, за да не предизвиква завист или презрение
Всяка година призовавал военни части от всички покорени области, а следващата година ги сменял. Командващите трябвало да бъдат избирани сред приятелски настроените към него и асирийската власт. Чрез присъствието им близо до столицата създавал впечатление, че винаги е готов за война, а чрез смяната възпрепятствал възникването на заговори.

2. От Ниний до Сарданапал

Така управлявали и следващите 30 поколения асирийски царе до Сарданапал. При него хегемонията им била отнета от мидийците, след 1300 г. властване, както казва Ктезий в кн. ІІ (21).
За времето от Ниний до Сарданапал може да се отбележи участието на Мемнон, син на Титон, в Троянската война.
Когато в Ниневия царувал Тевтам, троянците били съюзници и подчинени на асирийците. След като Агамемнон повел война срещу тях, те изпратили молба за помощ до Тевтам и той им изпратил Мемнон, чийто баща тогава бил стратег на персийската земя. След подвизите, които извършил, той загинал и след изгарянето на трупа пепелта била предадена от етиопските му войници на Титон. Етиопците пък казват, че Мемнон бил техен цар и показват в земята си дворци, които наричат “Мемнонии”.
Това пишело в царските архиви, казват варварите.

ІV. Сарданапал и превземането на Ниневия от мидийците

Сарданапал надминал всичките си предшественици по изнежен и развратен начин на живот.

Dufresnoy, с. 30
Бил заповядал след смъртта му да се напише на надгробния паметник: “Имам само това, което ядох, престъпих и се насладих телесно” и т.н. (23)

1. Въстанието на Арбак и Белес

Арбак бил мидийски военачалник от онези, които всяка година пристигали пред стените на Ниневия. Там той се сприятелил със стратега на Вавилония Белес, който го подтикнал да разруши хегемонията на асирийците. Този Белес бил вавилонски жрец от така наречените халдейци, и бил опитен в астрологията и гадателството. Той предсказал на Арбак, че на него се пада да управлява страната на Сарданапал.
Окуражен, Арбак се погрижил да се сприятели и с останалите военачалници, а след това, като подкупил един от евнусите на Сарданапал, успял да проникне в покоите на царя. И като видял неговата разпуснатост, презрял го и още по-твърдо решил да го свали от трона.
Арбак въвлякъл във въстанието мидийците и персите, Белес – вавилонците, а пълководецът на арабите – своите сънародници. Така в края на годината те се обединили с войниците, които идвали да ги сменят и обявили война на асирийския цар.
Сарданапал първо обявил награди за главата на водачите на въстанието, а след като видял, че няма да му бъдат предадени, повел война и успял да спечели три битки подред. Въстаниците били разколебани, но Белес ги уверил, че до пет дни ще получат помощ. И наистина станало така – появили се войските на бактрите, които също подкрепили въстанието. Тогава въстаниците спечелили две битки, а Сарданапал, разбирайки, че войната ще е трудна, изпратил синовете и дъщерите си при владетеля на Пафлагония, който му останал верен.
Обсадата вървяла трудно до деня, в който придошлата река заляла част от града и разрушила стената. Като видял, че градът не може да бъде спасен, Сарданапал събрал в двореца своите евнуси и наложници, както и всичкото си злато и сребро, и се самозапалил. А Арбак бил обявен от въстаниците за цар. Такъв бил краят на асирийската империя.
След това Белес помолил Арбак да го направи владетел на Вавилония (както му бил обещал) и намерил предлог да поиска останките от двореца на Сарданапал – защото знаел, че много от богатствта са оцелели след пожара. Арбак се съгласил, но после разбрал измамата. Съветниците му предложили Белес да бъде осъден на смърт за предателство, но Арбак го помилвал заради предишните му заслуги и го оставил да управлява Вавилония. А богатствата на Ниневия били пренесени в мидийската столица Екбатана (28).


Alphonse des Vignoles. Chronologie de l'histoire sainte et des histoires étrangères qui la concernent. T. II, Berlin 1738. c. 161

Египет в гръкоезичната историография след Херодот

МП “Антична култура и литература”,
курс “Старогръцката литература в Римската епоха”
2008/2009 – летен семестър

Диодор Сицилийски, кн. І


А. Въведение

Замисъл на съчинението, времеви граници, за колко време е написано. Съдържанието по книги. Датировка според Троянската война, олимпиадите, списъка на спартанските царе. Достига до началото на Галската (Келтската) война.


Б. Обща история на човечеството

Поява на човечеството.



Ussher, c. 6-7


І. Египет като начало на историята. След потопа.

Ussher, c. 19
Богове и герои

1. Първите богове

Старостта на египетската история – тогава са извършени първите забележителни дела. Вярата в боговете е свързана с природните явления. Раждането на Изида и Озирис. Хермес изобретява изкуствата и писмеността.

2. Озирис

Озирис като цар на Египет. Множество известни богове са били негови сановници и пълководци. Походът на Озирис – Етиопия, Червено море-Индия, Азия, Хелеспонт-Тракия, Македония. Смъртта и разкъсването на тялото му.

3. Египетската колонизация след Озирис

Орфей, Бел, Данай. Колхи, юдеи, атиняни.


ІІ. Царете до Сезострис вкл.

1. Животът на египтяните

Храна – първо трева, корени, риба, някои домашни животни. Изида или Мена откриват култивираните плодове и хляба (от лотос). Хермес създава изкуствата (43).

Dufresnoy, с. 9

2. Царете до Сезострис

18 000 год. – богове и герои, последен е Хор. До Диодор – 5 000 год. управляват човеци (Диодор е посетил Египет през 180-та ол. по времето на Птолемей Авлет). Пръв цар е Мена.

Nicolas Dufresnoy. Chronological tables of universal history. London, 1762. c. 5

Louis Sédillot. Manuel classique de chronologie. Paris, 1834. c. 15
Управлявани са и от чужденци – етиопци, перси, македонци. Местните – 470 мъже и 5 жени.
Мена определил религиозните ритуали, но и въвел разкошния живот (осъден после от Тнефахт, бащата на “мъдрия Бокхорис”). Мена е следван от 52 негови потомци, после е Бусирис (прогонил Протей). 8 потомци, последният основал Тива (45).
Науката и богатството на Тива (разграбена от Камбис). Там царувал Осимандий (Хекатей видял гробницата му), а осмият след него е Ухорей, основал Мемфис.

Sédillot, c. 16


3. Сезострис (Сесоосис)

Станал цар 7 поколения след Мойрис.

Dufresnoy, с. 7
Въвел специално военно и спортно образование и редовна армия (600 000 + 24 000). 36 номи. Поход с 400 кораба през Червено море. Достига до Ганг и до Океана; после – през скитите до Танаис (разделящ Азия от Европа). Оставил някои около Меотидското езеро – начало на колхите (55). Тракия, цикладите. Довежда пленници от Вавилон. Укрепва пътя през Пелузиум. Статуята му.

Sédillot, c. 16


ІІІ. Царете след Сезострис

Мендес и лабиринтът. Пет поколения анархия, избран е Протей. Синът му Ремфис трупал богатства,

Dufresnoy, 13
после седем поколения бездейни царе (сред тях е Нилей, дал името си на Нил). Хемис, Кефрен, Микерин. Гробът на Родопис (64).
Следват Бокхорис, етиопецът Сабакон, слепият Анисис. 12 царе.
Псаметих от Саис (настанява карийците и йонийците при Пелусийското устие). Дава на синовете си гръцко възпитание. След четири поколения – Априес, воювал в Кипър, Финикия, Сидон.

Dufresnoy, 36
Губи войната с киренците, възцарява се Амасис.

Dufresnoy, с. 36

ІV. Устройство на държавата

1. Съсловията

Цар и първожрец. Умереният живот на царете (71). Земята е разпределена между жреците, царете и воините. Съществуват и съсловията на пастирите, земеделците, занаятчиите.

2. Законодателството

Без адвокати. Закони срещу фалшификаторите.

3. Образование

Обучението на жреците. Геометрия, аритметика. Без спорт и музика.


V. Религията

Свещените животни. Обяснения за почитането им (86). Погребенията – балсамиране, ритуали. Орфей е възприел техните вярвания.

VІ. Кои са законодателите на Египет. Други законодатели. Египетското влияние върху известни гърци

Орфей въвежда мистериите и вярата за отвъдното от Египет. Океан, елисейските полета. Оттам Меламп знае за Кронос и битките с титаните. Омир (питието на Елена, за Тива), Солон (законодателство), Евдокс, Демокрит (астрология). Питагор – геометрия. Дедал – лабиринтът, статуите. От Египет са повлияни и други скулптори – Телеклей, Теодор (98).



Изократ и Платон


І. Изократ – “Бусирис”

Целта на речта – да се покаже как се пише апология. Критика на речта на Поликрат.
Благородният произход на Бусирис – надминал майка си Либия. Защо е избрал Египет.
Законодателството му – 3 съсловия – жреци, занаятчии (“около изкуствата”), воини. Специализация, цял живот едно и също занимание за всички. Влияние върху лакедемонците. Не може да се пътува извън държавата, общи обеди, внимание на военното обучение. Образованието на жреците. Докато са по-млади – отделни науки, после – най-големите неща.
Религията – въпросът за боготворенето на животните. Влиянието на Египет върху Питагор.
Не е възможно Бусирис да се е срещал с Херакъл – той се датира 200 год. преди Персей, докато Херакъл е четири поколения след Персей.
Много от това, което говорят поетите, е осъдително и невярно.
Заключение – препоръка към Поликрат за реториката.


ІІ. Платон

1. “Тимей”, “Критий”

Ако Солон бе разказал в стихове, каквото знаеше, би надминал Омир и Хезиод.

Dufresnoy, с. 37
В Саис, откъдето е и Амасис, се почита Атина.
Древността на Египет – гърците знаят само за един потоп.


Dufresnoy, с. 3, 16

История отпреди 9 000 години. Устройството на атинската държава в древността – шест съсловия: жреци, воини, занаятчии, пастири, ловци, земеделци.

Жреците са знаели имената на древните царе на Атина.

2. “Федър”

При Навкратис – храм на ибиса – това е Теут.

3. “Закони”

10 000 години не се въвежда нищо ново в музиката (дело на Изида). Също и художниците не въвеждат новости.



Страбон, кн. ХVІІ


І. Граници на Египет и общо за Делтата


Размери на Египет в стадии. Съседи.
Брой на устията. Кога се вдига равнището – острови. Причини за разливането през лятото.


ІІ. Александрия и управлението на Птолемеите

Островът с фара. Езерото, въздухът. Важни сгради (Музеят, дворецът), гробът на Александър. Пристанищата (10).
От Лаг до Клеопатра.


Dufresnoy, с. 76, 108
Управлението при римляните (Август). Приходите на Египет


ІІІ. Околностите на Александрия и Делтата до Мемфис

На запад – до Паретоний. Каноб и увеселителните заведения. Устията и градовете в Делтата. Апис и пирамидите.


ІV. От Мемфис до Етиопия

Градовете на военнопленниците. Лабиринтът. Крокодилопол, Хераклеопол, Кинопол, Хермопол, Панопол, Абидос (оазисите), Коптос (пътищата към Червено море).
Тива – исторически сведения. Науките. Могъщество на тиванските царе – до Скития, Бактрия, Индия, Йония. Сиена, Елефантина и праговете.
Етиопците. Войната на римляните с Кандака.


Плутарх,“За Изида и Озирис”


І. Жреците – благочестие и чистота

Външният вид на жреците на Изида. Въздържаността на египетските царе в древността. Бащата на Бокхорис отрекъл лукса, въведен от “Мейнис”.


ІІ. Египетската митология

Загадъчната мъдрост на теологията им. Надписът пред статуята на саиската Атина (Изида). Боговете се свързват с числата. Египетските учители на Евдокс, Солон и Питагор. Митовете им имат скрит смисъл и се нуждаят от тълкуване, не бива да се разбират буквално.


ІІІ. Митът за Озирис

Петте деца на Кронос и Рея. Походът на Озирис – като на Дионис. Завръщане и убийство. Скитанията на Изида.


ІV. Тълкуванията

1. Евхемеровото е неприемливо (Семирамида, Сезострис, Кир, Александър са прочути, но все пак са хора)
2. Събитията в мита са разкази за “велики демони”. Наказанията и наградите на демоните за живота им – доказателства. (Децата на Тифон – Йерусалим и Юдей).
3. Имената им са названия на части от природата (Нил, море) или направо на принципи (овлажняващ, изсушаващ). Стоическото тълкуване.