VІ.
Историографията на
Херодот и Тукидид
(3 декември, 2013)
І. За прозата
1.
Мерена реч, поезия, проза и художествена литература.
В модерната епоха разликата между поезия и проза е
по-неясна, отколкото в античността - особено в ранната античност. Днес отдавна
е прието, че художествената литература може да се пише в проза, а поезията (което традиционно значи – художествена литература в мерена реч) може и да
бъде в немерена реч, както и без рима. Освен това произведенията, които се
пеят, не се възприемат като литература дотогава, докато не бъдат събрани в
книга и предложени на публиката като писан текст.
Във времето на архайката (така наричаме предкласическата епоха, времето
преди гръко-персийските войни) художествената литература се създава само в мерена
реч, и то с музикален съпровод. Това означава, че литературата е била устна,
предназначена за публично изпълнение, и в повечето случаи това изпълнение е
ставало на някакъв празник. Тези текстове често са се записвали, но това е било
само за да могат да бъдат изпълнени отново без изменение, а също и за обучение
на изпълнители (като епическите рапсоди).
Така че поезията e можела да съществува и да се прояви в
големи художествени произведения (като Омировите) и без да се разпространява писмено. Причината е че стиховете се
помнят лесно.
Ето какво казва Ксенофонт в “Пирът”:
Баща ми, загрижен да стана благороден мъж,
ме накара да науча целия Омиров епос. И сега бих могъл да кажа цялата “Илиада”
и “Одисея” наизуст. – Но не си ли разбрал – обади се Антистен – че и всички
рапсоди знаят този епос наизуст? – Че как да не съм разбрал, когато ги слушам
почти по цял ден?
2.
Нехудожествената
проза. Документи.
Разбира се, през тази епоха е имало и текстове в проза, но те са служели по-скоро за справка – разпоредби, договори,
завещания, данъчни списъци, описания на имущество, изобщо всичко, което е
можело да влезе в един държавен архив. Били са съставяни генеалогии на родове и
може би хроники на някои полиси. Във всички тези текстове не е имало нищо
художествено. Първите географски описания, които са включвали и всякакви
сведения за народите и държавите, също не са писани за да “изобразяват”, но все пак са били сравнително дълги и свързани текстове, и може би
понякога са били четени просто от любопитство.
а. Относно писмеността
Линейното писмо Б (което
е сричково) съществува поне до ХІІ в. пр. Хр. Азбуката е вероятно от ІХ в., но
няма надписи, които да са отпреди VІІ в. Най-древният атически надпис е от
началото на VІІ в. (към 700 г.).
б. Писане на твърд материал
Ето някои от най-древните известни
гръцки писмени паметници (всички, които са оцелели, са епиграфски).
Списъци:
на победителите в
Олимпийските игри (от 776); на ефорите в Спарта (от 755); на архонтите-епоними
в Атина (от 682); на жреци (на Хера в Аргос, на Посейдон в Халикарнас);
Местни хроники:
лаконска от времето на
Агезилай по свидетелството на Плутарх (Агезилай 19)
Закони:
законодателство на Залевк в Локри към
664, от което обаче нищо не е запазено; на Драконт от 621 и Солон от 594 –
почти нищо;
Договори:
надпис за договор между
елидци и аркадци към 580 г.;
Йосиф Флавий казва:
Що се отнася до
надписите, [този вид документиране] е пренебрегнат не само при другите гърци, но дори и при
атиняните, които казват, че са автохтонни и че се грижат за образованието. Та
те липсват и при тях; твърди се, че най-древните обществени записи са писаните от Драконт закони за убийства. А
самият Драконт е живял малко преди тиранията на Пизистрат (Против Апион,
І 4).
Павзаний е виждал надпис, който може
би е бил изработен в началото на VІІІ в:
Там [в храма на Хера в Олимпия] има и
други посветителни дарове, легло с неголеми размери, в голямата си част украсено
със слонова кост, също така дискът на Ифит и маса, на която поставят венците за
победителите. Казват, че тя била играчка на Хиподамия. Върху диска на Ифит е изписан
текстът на примирието, което елейците провъзгласяват на Олимпийските игри, не в
прави редове, а в кръг по периферията на диска (V, 20, 1)
в. Писане на мек материал
За литература все пак е нужен
удобен материал, така че на едно място да се побират дълги текстове. Такъв е
папирусът.
Възможно е гърците да са
започнали да си служат с него от VІІ в., покрай оживлението на търговските
връзки с Египет по времето на фараона Псаметих І (671-617). Папирусът е бил
употребяван поне до ІV в. сл. Хр., а после е заменен изцяло от пергамента.
Ранните поети като
Хезиод, Архилох и др. ако изобщо са записвали поемите си, сигурно са го правели
на други материали (ИГрЛ, ІІ,
с. 9-10).
Ето какво казва Херодот за писмеността и папируса:
Финикийците,
които дошли с Кадъм... донесли при елините... писмената, каквито елините нямали
преди това, както ми се струва... С течение на времето те променили езика си,
както и формата на писмената си. По това време голяма част от околните области
били заселени от елини йонийци; именно те заели писмената от финикийците и били
обучени и с малки изменения във формата им започнали да ги употребяват;
служейки си с тях, те ги нарекли финикийски, тъй както справедливостта го
изисквала... От древни времена йонийците наричат папируса пергамент, защото
някога папирусът бил рядкост и те употребявали вместо него пергамент от кози и
овчи кожи; по мое време много от варварите още пишеха на такива кожи (V, 58).
3.
Ораторство,
писани речи и реторическо образование
Прозата през V в. се е развивала във
връзка с публичността на държавния живот и правораздаването. Политическите и
съдебните решения започват да се вземат с гласуване от сравнително голям брой
съветници (съдебни заседатели). Това става във връзка с падането на тираниите,
ограничаването на ролята на аристократичните институции и с възможността за
финансиране на по-голям държавен апарат. В континентална Гърция така е станало
в Атина, а на запад – в Сиракуза.
Ролята на публичното нетържествено
слово рязко се засилила и едно от явленията, свидетелстващи и съдействащи за
това засилване, е появата на реторически школи – най-напред в Сицилия, но много
скоро след това и в Атина. Записаните речи са се пазели в архивите на
държавните учреждения, но са служили и за обучение в школите.
Това образование не е било само тясно
реторическо, но и енциклопедично. Заради него са се появили текстове, обсъждащи
и най-общи въпроси на естествознанието, държавата и правото.
4.
Историографска
проза
Текстовете, възникнали покрай
практическото реторическо образование, не са били създавани с художествена цел,
макар че и в тях може да се намерят елементи на художественост. С
историографската проза положението е по-различно. Херодот и Тукидид не пишат
произведенията си с практическа цел, нито за обучение. Техните книги са нещо
като „мемоари” на гръцкия свят, или на някой отделен полис. Създаването на
атинската империя е предизвикало силно вълнение сред всички гърци и може да се
каже, че Херодотовата история е писана донякъде и като апология на Атина пред
нейните противници и съюзници.
Тукидидовата история пък показва
гледната точка на един привърженик на „просветената” и „контролирана”
демокрация, където един добър лидер успява да използва силите на множеството
свободни и пълноправни граждани като същевременно не допуска държавата да се
превърне в тирания на народното събрание, чиито правомощия не се ограничавали
от никаква равностойна институция.
5. Художествената проза
Но и тези книги не са художествени произведения. Литература в проза се
появява чак през ІV в. – това са диалозите на Платон и може би незапазените
мимове на Софрон. Че мимовете на Софрон са били художествени произведения,
свидетелства Аристотел в гл. І на „Поетиката”. Ето неговите размишления за художествената
литература и прозата:
Изкуството
пък, което използва само реч, прозаична или стихотворна, и то или като смесва
размерите помежду им, или като си служи само с един определен вид размер, няма
специално означение дори до днес. Така ние не бихме могли да назовем с общо име
мимовете на Софрон и Ксенарх и сократическите беседи, нито подражанията, които
някой би изпълнявал в триметри, в елегически и други подобни стихове (1447а-b).
Не е изненадващо преданието, че Платон ги е харесвал много:
Изглежда
Платон пръв е донесъл в Атина книгите на мимографа Софрон, които преди това
били пренебрегвани от елините, и му подражавал в изобразяването на характерите;
тези книги били намерени под възглавницата му
(Диоген Лаерций. Животът на философите ІІІ).
ІІ. Предшествениците на Херодот
1. Поети
Дълго време Омир и Хезиод са били смятани за исторически извори, макар и не
напълно надеждни. Също и други поети:
Евмел от Коринт:
Не знам друг да е казвал,
че Коринт е син на Зевс, освен коринтският народ. Евмел, синът на Амфилит, от така
наречените бакхиди, който е считан за създател на епоса, казва в изложението за
Коринт (стига това съчинение действително да е на Евмел), че в тази земя се заселила
първо Ефира, дъщерята на Океан (Павзаний ІІ, 1,1).
Ксенофан от Колофон:
Написал
поема за основаването на Колофон и за изпращането на колонисти в Елея, в
Италия; в две хиляди стиха (Диоген Лаерций ІХ, 2, 20)
Хойрил от Самос е писал поема за
похода на Ксеркс срещу гърците:
И
Хойрил, древен поет, споменава за нашия народ, че е взел участие в похода на
Ксеркс, царя на персите, срещу Гърция (Йосиф Флавий.
Против Апион І, 22).
Суда:
Хойрил
от Самос... Казват, че бил роден по времето на Паниасис, а по времето на
персийските войни, през 75-та олимпиада, вече бил младеж. Избягал от Самос, и,
като се сближил с историка Херодот, обикнал словесните занимания... Заел се с
писане на стихове и накрая се установил в Македония, при тогавашния й цар
Архелай. Писал за победата на атиняните срещу Ксеркс и било гласувано да бъде четен
заедно с Омир.
За популярността на сега забравения Хойрил свидетелства и това, че
Аристотел го цитира поне два пъти - в Реторика
(ІІІ, 14) и в Топика (VІІІ, 1). Впрочем във втория случай той изрично отбелязва, че Хойрил е много
по-слабо познат от Омир.
Ето мнението на Тукидид за историческата достоверност на Омир и други
поети:
... походът срещу
Троя, ако и да отстъпва на сегашните събития, е бил най-големият от всички
преди него, ако, разбира се, и в този случай можем да вярваме на произведението
на Омир, който като поет естествено го е преувеличил и разкрасил (І, 10);
Все пак
този, който приеме събитията, разказани от мен предимно въз основа на
посочените сведения, той няма да сгреши, защото няма да предпочете да вярва на
поетите, които са възпели тези събития с преувеличения и са ги разкрасявали... (І, 21)
2. Прозаици
Както казахме, до средата на V в. малцина са пишели в проза с намерение да
представят писания си текст публично. Така че Херодот е от първото поколение
прозаици – заедно с Горгий и другите по-възрастните софисти. Книгата му
несъмнено се опира на съчиненията на някои по-стари автори, наречени логографи
(като Хекатей от Милет, чието име той споменава на няколко места).
Те са били наречени така именно защото са съставяли “logoi” - изложения в проза, а не “eрe”, или други стихотворни произведения. Измежду
авторите, които познаваме, пръв употребява тази дума Тукидид:
Нито ще
предпочете да вярва на логографите, които са описали същите събития, като са
дирили по-скоро насладата на слушателите, отколкото истината (І, 21)
За логографите пишат още Страбон:
“... но поетическият стил е различен от
риторическия”.
По вид – да, също както в поетическото
изкуство стилът на трагедията се различава от този на комедията, а в прозата стилът
на историята се различава от този на адвокатската реч. Но не е ли словото родовото
понятие, чиито видове са мерената и прозаичната реч? Или по-скоро, дали словото
в по-широкия смисъл е родовото, докато риторичното слово не е родово и стилът и
великолепието на словото не са?
Но прозата и словото – имам предвид
изкусното слово, са подражание на поезията. Защото поезията като изкуство първа
се е появила на сцената и първа е спечелила одобрение.
След това са дошли Кадъм, Ферекид,
Хекатей и техните последователи с прозаични писания, в които са подражавали на поетическото
изкуство, изоставяйки метриката, но съхранявайки в други отношения поетическото.
Писателите след тях един след друг са изоставяли по някое от тези качества и са
свели прозата до сегашния й вид, като от най-високите й върхове (І, 2, 6).
и Дионисий Халикарнаски:
Готвейки се да започна изложението си върху
написаното от Тукидид, бих желал да кажа нещо и за другите писатели - и за
по-древните, и за онези, които са били в разцвета си по негово време. Така ще
се изясни и намерението на този мъж, чрез което той се отличи от по-ранните
автори, както и силата му.
Преди
Пелопонеската война имаше множество писатели от различни места. Сред тях са
Евгеон от Самос, Дейох от Проконес, Евдем от Парос, Демокъл от Фигелия, Хекатей
от Милет, Акузилай от Аргос, Харон от Лампсак, Мелисагор от Халкедон. Малко
по-рано Пелопонеската война, но все пак достигащи до времето на Тукидид, са
Хеланик от Лесбос, Дамаст от Сигея, Ксеномед от Хиос, Ксант Лидийски, както и
мнозина други.
Те
имаха едни и същи намерения що се отнася до избора на теми и по способности не
се отличаваха много помежду си. Едни от тях записваха гръцките истории, а други
варварските, като не ги свързваха, а ги разделяха по народи и градове и ги представяха
поотделно.
Всички
те се придържаха към една и съща цел: каквито спомени се пазят сред жителите по
народи и градове, и каквито запазени писания има – било в светилища, било по
други места - всичко това да бъде изнесено за общо сведение и то така, както са
го получили: без да прибавят, нито да отнемат нещо. В тези писания е имало и
разни митове, в които се е вярвало от много време, както и разни приключенски
историйки като за театър, които сега изглеждат твърде глупаво.
Що се
отнася до стила, всички те, веднъж възприели един и същ диалект, се придържаха
към един и същ начин на писане: пишеха ясно, с общоупотребими изрази, чисто и
кратко, съответстващо на описваните неща и без усложнения (За Тукидид V, 1-34).
Първи трябва да е бил Кадъм (“За основаването
на Милет и Йония”), от когото нищо не е останало.
След него – Хекатей (“Генеалогии”, “Описание на земята”). Ето какво пише за
него Херодот:
Всички били на едно и също мнение и
препоръчвали бунт освен логографа Хекатей, който най-напред изразил несъгласие
с това да се вдигнат на война срещу царя на персите, изброявайки всички народи,
които се намирали под властта на Дарий, и изтъквайки мощта му, но след като не
успял да ги убеди, той започнал да ги съветва да постъпят така, че да станат
господари на морето... (V, 36)
Суда:
Хекатей,
историограф, син на Хегесандър, роден по времето на царувалия след Камбиз
Дарий... през 65-та олимпиада. Историографът Херодот, по-млад от него, го е
ползвал. Хекатей бил слушател на
Протагор. Той е първият, който е писал история в проза, докато Ферекид е
първият, който изобщо е писал нещо в проза. Книгата на Акузилай е неавтентична.
Страбон:
В Милет
са родени прочути мъже: Талес, един от седемте мъдреци, който е започнал
науката естествена философия и математика сред елините, и неговият ученик
Анаксимандър, както и ученикът на втория Анаксимен, а също и Хекатей, автора на
“История”... (ХІV, 1, 7)
От тези “logoi” не останало нищо свързано, а от
съобщенията за тях може да се предположи, че са съдържали исторически и
географски описания, а също и сведения за родословието на известни хора,
стигащи обикновено до героическата епоха.
Много от тези неща ги има и при Херодот. Но “Историята” не е просто
поредица от разкази за географски места, градове и държави, а единно
произведение, което се занимава със сблъсъка между персийската империя и съюза
на гръцките градове, предвождан първо от Милет, а после – от Атина.
ІІІ. Херодот
1.
Биография
Херодот се представя в самото начало
на книгата си със следните думи:
Херодот
от Халикарнас излага тук своите издирвания, за да не изчезне с течение на
времето споменът за извършеното от хората и за да не отмине славата на великите
и възхитителни дела на елините и на варварите; но освен това и за друго – за да разкаже за причината,
поради която елините и варварите воювали помежду си.
Нататък обаче той не казва нищо за себе си. Сведенията за живота му идват
преди всичко от една биография и от енциклопедията “Суда”.
Бил е роден през 80-те години на V в. – точно в десетилетието на
гръко-персийските войни. Напуснал е родния си град заради политически
междуособици и е прекарал няколко години на Самос. Пътувал е много, включително
из Египет и Месопотамия, както може да се предположи от разказаното в
“Историята”.
Прекарал е известно време в Атина, а после е заминал с група атински
колонисти за южна Италия, където те основали град на мястото на разрушения през
VІ в. Сибарис и го нарекли Турии.
Може би е останал там до края на живота си – двадесетте години на века.
2.
“Историята”
Въпреки много дългия си увод (войната на мидийци и перси, завоюването на
Египет с голямото описание на тази страна, войната със скитите), тя има ясна
завръзка (въстанието в Мала Азия), вълнуващи перипетии (нападенията на Дарий и
Ксеркс) и успешен (за европейските гърци) край. Затова тя е повече единен,
свързан текст за прочитане, а не справочник. Възможно е преди Херодот да не е
писана такава книга. Но и да е писана, тя би трябвало да има някакъв образец
или по-скоро предшественик извън прозата. Може би още тогава е изглеждало, че
този предшественик е Омир. Не е чудно, че в разяснението си за традиционността
на конфликта между Европа и Азия Херодот споменава и троянските събития. Това е
сигнал, че както гръко-персийските войни са епизод от този сблъсък, който епизод
е предшестван от Троянската война, така и книгата на Херодот е предшествана от
Омировите поеми.
Наред с това множеството по-дълги и
по-кратки разкази за нещастия, сполетели различни монарси, неизбежно напомня за
трагедията, която по времето на Херодот достига разцвета си. Размислите за
държавното устройство (демократизирането на Атина, персийският диспут за
различните конституции) са аналогични на софистическите лекции и трактати,
изработвани по същото време. Самите речи на персонажите, макар и много по-кратки,
отколкото тези при Тукидид, сигурно са напомняли за някои съществуващи вече
учебни (както при Горгий и Антифонт) или реални, но преработени и публикувани
писмено речи – като тези на Перикъл, предадени от Тукидид и произнесени в
началото на Пелопонеската война, вероятно още приживе на Херодот.
3. Херодот от гледна точка на други историци
Мнозина автори, още от времето на
класиката, се отнасят със съмнение към някои от твърденията на Херодот. Мястото
у Тукидид, което цитирахме във връзкка с “логографите” (І, 21) често се е
тълкувало като критика и на “Историята”.
Ето какво казва Страбон:
Човек би могъл по-лесно да повярва на Хезиод и
на Омир в техните разкази за герои, отколкото на Ктесий, Херодот, Хеланик и други подобни автори (ХІ, 6, 3).
ІV. Историография и художествена литература
1.
Общо
сравнение
Едно прочуто изказване на Аристотел
гласи:
Поезията
е по-философска и по-сериозна от историята. Поезията говори предимно за общото,
а историята – за единичното...(Поетика 9, 1451 b).
Аристотел трябва да е имал предвид, че когато създава герои или фабули,
поетът се интересува от “същественото” в характера или потока на събитията, а
не от безбройни, случайни подробности, с които се срещаме в реалния си
опит. “Историята” пък, както той я е
виждал, се е стремяла да удовлетвори практически нужди – къде е този град,
какви са езиците и обичаите на тези народи, какво се говори изобщо за тях.
Както в съдебната и политическата реторика, така и в историята е нужно да се натрупат реални факти, за да се направи
заключение – как да оцени слушателят днешната ситуация и какво да предприеме.
Историята не се пише с цел размисъл и за теоретично (“свободно”!) познаване на
човешкия свят; тя е за “сведение”. Изобщо свободният човек и най-вече философът
се занимават със същественото и вечното, а робът и практикът, дори когато е
политик – с временното, за да постигнат определени резултати, които нуждите на
живота в тяло налагат.
Но в действителност текстовете, наричани исторически, се отклоняват от
това, да бъдат просто справочни - както
и трагедията се отклонява от това, да предизвиква страх и да завършва с
нещастие, а комедията понякога не се стреми да е смешна, а по-скоро
увлекателна. Има голяма разлика между текст, който се пише като справочник или
ръководство, и този, който е за четене без непосредствена практическа цел - дори да не бъде художествен. Някои научни
или поучителни текстове са се наричали “философия” и са имали практическа
задача. Но после към “философията” са се присъединили диалозите на Платон, които
служат за размисъл, а при това и са художествени.
Така е и с историята – за да се направи книга, която да може да се прочете,
е нужно тя да бъде единна и в нея нещо “да става”, или да се проучва (доказва).
Така че от една страна историята се нуждае от нещо, подобно на поетическа
фабула – кое е “действието”, което тя предава? От друга страна, историкът е
длъжен да прави нещо, което в поезията го няма – то е да докаже на читателя, че
нещата “в действителност” са се случили така.
Фабулната литература “наподобява” характери и действия, които са типични
и “възможни”. Историята “установява” лица и събития, които са “действителни”. И
двете се стремят към истината – историкът вижда истината въплътена в “точно
тези събития”, за които свидетелстват “точно тези хора и неща”; поетът я вижда
в незасвидетелствани от никого, но възможни характери и действия. В първия
случай се интересуваме дали разказаното се е случило, а във втория – дали е
убедително. Но “действително случилото се” трябва да образува смисъл, сравним
донякъде с произведеното от поета. И това е трудността в писането на история –
че известните и признати факти оказват съпротива на убедителното изложение на
събитията. Читателят на поезията се задоволява с увлекателността и
убедителността; читателят на историята допуска увлекателността, одобрява
убедителността, но все пак изисква тази убедителност да съответства на
“станалото” – и затова тя трябва да може да бъде проверявана.
2. Жанрови прилики между “Историята” и героическия епос
Фабулата на “Историята” е основана, както казахме, на малоазийското
въстание и последствията от него: за едни - печални (малоазийските гърци), за
други - щастливи (европейските и особено атиняните), за трети - впечатляващи,
донякъде позорни, не гибелни, но все пак някак трагични (персите). Около това
се представят с епическа бавност и изчерпателност двете противопоставени армии,
и двете (по същество) съюзни сили: защото и персийската армия включва войници
от множество народи, начело с персите, и гръцката – от множество държави начело
с атиняните. И както при Омир има списък на участниците в песен ІІ, така е и
при Херодот - и то на няколко места, където се говори за по-големи походи или
битки.
Отклоненията, които прави Херодот, са големи, както става и в епоса.
Разказва се предисторията на войните – в началото съвсем накратко, а после
надълго. Представят се размерите на Персийската империя и миналото й до Ксеркс;
прави се преглед на завладените от нея или пък воюващите с нея народи; от друга
страна се прави подобен оглед и на гръцкия свят.
Там обаче не е възможно миналото да се представи като редуване на монарси и
разкази за подвизите им, защото гърците нямат единна държава. Затова се
разказва поотделно за полисите, доколкото са имали отношение към въстанието и
персите, и на първо място за Атина.
После се преминава към битките – първо при Дарий, после при Ксеркс.
Всичко това е изпълнено с множество малки, донякъде самостоятелни епизоди –
разговори, речи, индивидуални съдби и подвизи, семейни истории.
V. “История на Пелопонеската война” на Тукидид
1. За живота на Тукидид
Тукидид е бил двадесетина години по-млад от Херодот. Той не е малоазиец, а атинянин, но също като
Херодот е прекарал голяма част от живота си в изгнание. Участвал е в
Пелопонеската война, бил е командир на няколко бойни кораба при Тасос и като
такъв е трябвало да окаже помощ на съюзния с атиняните град Амфиполис, обсаждан
от спартанска военна част. Тукидид потеглил с корабите си, но пристигнал,
когато градът бил вече превзет. Затова
е бил съден и е трябвало да напусне Атина и да заживе в един свой имот в южна
Тракия.
Там написал “Пелопонеската война”, която е стигнала до нас недовършена
– изложението се прекъсва на събитията от 410-а, шест години преди края на
войната.
2. Разлики между Тукидид и Херодот.
Идея за историческо развитие. Художественост
Като цяло книгата на
Тукидид съвсем няма вид на художествено произведение. Тук вече не може да се
говори за “фабула” – целта е просто да се разкаже подробно и достоверно за
случилото се между 431 и 403, да се докаже, че това е най-голямата война,
водена някога от гърци, да се обяснят причините за избухването й и за
поражението на Атина; и покрай това да се изразят някои по-общи мисли около
развитието на цивилизацията и
усилването на държавите в гръцкия свят, устройството на най-влиятелните от тях
и поведението на хората във време на тежки изпитания – като опасни епидемични
болести или граждански войни.
Херодот не се опитва да
обсъжда напредъка на цивилизацията: за него държавата е силна или когато начело
стои способен цар, подкрепян от божеството, или когато властта премине в ръцете
на мнозинството, както в Атина. Тогава, казва той, държавата се засилва, защото
всеки е свободен и може да вземе активно участие в развитието й.
Тукидид обаче размишлява за прогреса:
как от множество малки, слаби и разделени общества може да се стигне до малък
брой големи и могъщи. Според него това става, когато се овладее
разбойничеството и се установят връзки между обществата. В Гърция това е по
море, така че става дума за унищожение на пиратите. После е необходимо да се
развие търговията и да се натрупа богатство, с което може да се финансира флот,
който служи за транспорт и военни цели едновременно. Активността на гражданите
поддържа държавата силна, а натрупаните с търговия средства позволяват бързо
придвиждане и неочаквани удари на различни места през цялата година, и лесно
увеличаване на армията със строеж на нови кораби и привличане на наемници. Така
една държава може да разпростре влиянието си навсякъде из крайбрежията както е
станало с Атина.
Но Тукидид, както и
много други гръцки автори, не смята, че дори една добре устроена и успешна
държава би могла да издържи дълго. Причината е, че хората лесно се
деморализират – както във време на изпитания, така и във време на успехи.
Гражданските войни унищожават държавите чрез нарастването на взаимната омраза,
разбуждането на отмъстителността, коварството и жестокостта, и разпадането на
връзките между най-близките хора; при болест и други катастрофи, идващи от природата,
връзките между хората и нравствените правила се рушат поради страха да не
пострадаш като останалите и отчаянието пред неизбежната смърт.
От друга страна,
успехите и усещането за сила и власт водят до неоправдан оптимизъм за бъдещето,
алчност и безмилостност към по-слабия. Накрая се стига до поставяне на
неизпълними задачи и армията търпи поражение, а обществото, което не може да
обуздае желанията си – катастрофа: било от външен враг, било поради
междуособици. Но Тукидид не предлага конституция, чието спазване да гарантира
разумен живот и която да бъде опазвана от малък брой просветени държавници
(както прави Платон). Той смята, че атинското устройтво е достатъчно добро,
стига начело на държавата да стои мъдър мъж (като Перикъл), който със словото и
авторитета си да овладява желанията и страховете на мнозинството.
Тази история се отличава
от Херодотовата по изобилието и дължината на речите, произнесени от
историческите персонажи. Това са най-литературните места в книгата. Тукидид сам
казва, че не предава буквално произнесените думи (а и не би могъл, нямало е как да присъства на
толкова много места лично), а по-скоро смисъла на казаното, намерението на
говорещия, главните аргументи.
Размяната на аргументи
напомня на тогавашните учебни речи (като тези на Антифонт), но понякога и
трагически диалог (преговорите на атиняните с мелосците). Чрез тях се създават
портретите на политическите и военни дейци (Перикъл, Алкивиад, Никий). Но все
пак главното в речта е аргументацията (защо според говорителя е полезно или
справедливо да се предприеме нещо) и откриването на действителните мотиви и
причини (защо тези персонажи избират да действат по този начин).
Така че “Историята”
изглежда силно повлияна от реторическото образование, където едно от
най-разпространените упражнения е противопоставянето на две гледни точки в
дадена ситуация и изнамирането на контрааргументи, които всеки път да оборват
изложените по-рано аргументи на противника.
oÙ g¦r mÒnon par¦ to‹j ¥lloij
“Ellhsin ºmel»qh t¦ perˆ t¦j ¢nagraf£j, ¢ll' oÙd par¦ to‹j 'Aqhna…oij, oÞj aÙtÒcqonaj enai lšgousin kaˆ paide…aj ™pimele‹j, oÙdn toioàton eØr…sketai genÒmenon, ¢ll¦ tîn dhmos…wn gramm£twn ¢rcaiot£touj ena… fasi
toÝj ØpÕ Dr£kontoj aÙto‹j perˆ tîn fonikîn grafšntaj nÒmouj Ñl…gJ prÒteron tÁj
Peisistr£tou turann…doj ¢nqrèpou gegonÒtoj. Законодателството на Драконт се датира към 621 пр. Хр.
Херодот. История. Прев П.
Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010. Оттук нататък текстовете от Херодот се цитират според
този превод.
'Epo…hse d kaˆ Kolofînoj kt…sin kaˆ
tÕn e„j 'Elšan tÁj'Ital…aj ¢poikismÕn œph disc…lia.
Mšllwn d ¥rcesqai tÁj perˆ Qoukud…dou grafÁj Ñl…ga boÚlomai perˆ tîn ¥llwn suggrafšwn e„pe‹n, tîn te presbutšrwn kaˆ tîn
kat¦ toÝj aÙtoÝj ¢kmas£ntwn ™ke…nJ crÒnouj, ™x ïn œstai katafan¾j ¼ te
proa…resij toà ¢ndrÒj, Î crhs£menoj di»llaxe toÝj prÕ aÙtoà, kaˆ ¹
dÚnamij. ¢rca‹oi mn oân suggrafe‹j polloˆ kaˆ kat¦ polloÝj tÒpouj ™gšnonto prÕ
toà
oátoi proairšsei te Ðmo…v ™cr»santo perˆ t¾n
™klog¾n tîn Øpoqšsewn kaˆ dun£meij oÙ polÚ ti diaferoÚsaj œscon ¢ll»lwn, o‰ mn t¦j
`Ellhnik¦j ¢nagr£fontej ƒstor…aj, o‰ d t¦j barbarik£j, [kaˆ] aÙt£j te taÚtaj oÙ sun£ptontej ¢ll»laij, ¢ll¦ kat' œqnh kaˆ
kat¦ pÒleij diairoàntej kaˆ cwrˆj ¢ll»lwn ™kfšrontej, ›na kaˆ tÕn aÙtÕn ful£ttontej
skopÒn, Ósai diesózonto par¦ to‹j ™picwr…oij mnÁmai kat¦ œqnh te kaˆ kat¦ pÒleij, e‡ t' ™n ƒero‹j
e‡ t' ™n beb»loij ¢poke…menai grafa…, taÚtaj e„j t¾n koin¾n ¡p£ntwn gnîsin ™xenegke‹n, o†aj
paršlabon,
m»te prostiqšntej aÙta‹j ti m»te ¢fairoàntej· ™n aŒj kaˆ
màqo… tinej ™nÁsan ¢pÕ toà polloà pepisteumšnoi crÒnou kaˆ qeatrika… tinej
peripšteiai polÝ tÕ ºl…qion œcein to‹j nàn dokoàsai· lšxin te æj ™pˆ tÕ polÝ t¾n
aÙt¾n ¤pantej ™pithdeÚsantej, Ósoi toÝj aÙtoÝj proe…lonto tîn dialšktwn caraktÁraj, t¾n safÁ
kaˆ koin¾n kaˆ kaqar¦n kaˆ sÚntomon kaˆ to‹j pr£gmasi prosfuÁ kaˆ mhdem…an
skeuwr…an ™pifa…nousan tecnik»n·
VІІ.
Първите професионални
оратори
(7 декември, 2013)
І. За реториката
1. Значение
на думата. Други термини – ораторство, ораторско изкуство
Когато казваме “антична реторика”,
имаме предвид две неща. На първо място, това е самото умение да се говори публично,
което предполага определен опит и се подчинява (най-напред съвсем интуитивно,
нешколувано) на определени закономерности в постройката на монолога. В този
случай вместо “реторика” може да се употреби и термина “ораторство”.
После, това е вид образование, което
се опира на личния опит и знания на някои оратори. Тези оратори могат да сведат
опита си до сбор от правила, да изработят учебни помагала и да организират цели
образователни центрове. В тези центрове се създава възможност за овладяване на
“ораторското изкуство”.
2. Ораторството
в другите жанрове
Има ораторски текстове, създадени много преди началото на V в. пр. Хр.,
когато в Сицилия и Атина се появяват първите професионални оратори. Имам
предвид преди всичко речите, вградени в поетически произведения.
а.
епосът
У Омир има множество речи – нямам предвид разказите, в които просто се
съобщава някаква случка или история, а местата, където някой увещава някого,
доказва правотата си, възхвалява или порицава. Самите Омирови герои имат
съзнание за важността на това, да се говори убедително пред публика. Ето някои свидетелства от “Илиада”:
Нестор
от Пилос, оратор прославен със глас благозвучен (Илиада
І, 248)
Глупав
дърдорко, Терсите, макар гръмогласен вития (Илиада
ІІ, 246);
Би го помислил човек за сърдит и дори скудодумен.
Ала когато изкара гласа си могъщ из гърдите,
думи се сипнаха сякаш от бурни виелици снежни.
Смъртен тогава не би пожелал с Одисей да се мери (Илиада ІІІ, 220-223)
Каза така и останаха всички дълбоко смълчани,
хвърлени в смут от речта му, че силни слова изговори (Илиада
ІХ, 430)
и
“Одисея”:
Всички
го гледат с възторг, несмутимо говори, без спънки,
кротко,
почтително; личен е той на събрание всяко;
Други
по външност напълно прилича на бог вековечен,
но от
речта му оскъдна чуждее словесната сладост
(Одисея VІІІ, 171-175)
Изглежда, че Омир съзнателно различава видове ораторство (стилове в
красноречието):
Славният цар Менелай заговори свободно и бързо,
кратко, но ясно и точно, понеже не беше бъбривец,
ни празнословец (Илиада ІІІ, 213-215).
Казва се, че красноречието може и да се преподава – тоест, че съществува
предаваемо знание за ораторството, ораторско изкуство.
Твоят баща ми поръча на
всичко това да те уча:
в речи оратор да бъдеш и в дело — велик изпълнител (Илиада ІХ, 442-443);
Ако епосът е дидактичен, цялото
произведение може да има форма на увещание – както е “Дела и дни” на Хезиод.
Той споменава, че красноречието е дарба от боговете и посочва ползата от него:
Този от всички царе богохранни, когото съгледат,
щом се роди, и обсипят го с почест на Зевс дъщерите,
нему изливат те сладка роса на езика и после
медени думи текат от устата му. Всичките люде
гледат към него, когато съдебния спор разрешава,
давайки права присъда; със реч убедителна може
даже и
страшна кавга начаса да приключи умело (Теогония 80-87)
б. лириката
Несъмнено, лирическите монолози твърде често се доближават до ораторството,
особено до увещателния и тържествения вид. И все пак дори и в тези случаи
лириката, като художествен род (подражание!) няма за цел да убеждава, а само да
“изобразява” убеждаване или размисъл, подобен на убеждаване.
Достатъчно е да си припомним казаното от Дионисий Халикарнаски за Алкей:
[При Алкей]
виж преди всичко характера на политическите му стихове. Много често, ако
оставим настрана размера, ще видим просто едно политическо ораторстване (За подражанието,
Фр. 31,2,8),
и почти всички оцелели стихове на Тиртей, Калин, Солон, Теогнид.
в. трагедията
Есхил, който е съвременник на
най-ранните професионални оратори, е оформил част от “Евмениди” като съдебен
процес, където се представя самата процедура – дава се думата на обвинителите,
на подсъдимия, на защитника му, и накрая се произнася присъдата.
В “Молителките” се обсъжда дали
аргоската държава има право да даде убежище на бягащите от Египет дъщери на
Данай.
г. историографията
Речи се включват и в прозаически
текстове, които не са нито ораторски произведения, нито ръководства по реторика
– такива са “Историите” на Херодот и Тукидид. Възможно е това да е станало под
влиянието на епоса, което се
усеща особено при Херодот.
ІІ. Обществени
и политически условия за появата на реториката. Къде възниква
1. Атина
Възникването на реторическото образование и на ораторската реч като отделен
жанр в прозата, е свързано с демократизацията на големи и влиятелни държави
като Атина и Сиракуза през първата половина на V в.; те обаче са били
подготвени още в течение на политически бурния VІ в.
В Атина династията на Пизистрат (561-510), която впрочем се е представяла
като гарант за спазването на Солоновото законодателство, е прогонена и се
въвеждат съществени изменения, свързани с имената на Клистен,
Ефиалт и Перикъл. Засилва се ролята на народното събрание и на съда, в които
влизат всички пълноправни граждани; ограничават се правомощията на
аристократичната институция Ареопаг (отнема му се голяма част от съдебната
власт) и се въвежда правилото на остракизма, за да бъде предпазена държавата от
прекомерното влияние на някои отделни граждани.
Тъй като най-важните решения се взимат публично и с гласуване (в съвета на
500-те, народното събрание, съда), ролята на публичното говорене нараства
твърде много.
Както свидетелства Тукидид, главната причина за влиянието на Перикъл, който
след 460 г. в продължение на около 30 години по същество е управлявал атинската
държава, е силата на публичното му слово:
Перикъл... бил главната ръководна личност
в Атина благодарение на своите изключителни дарби като оратор и като човек на
делото (І, 139).
Платон:
Изглежда...
от всички най-съвършен в ораторското изкуство е Перикъл (Федър 269 е)
Цицерон:
Но от
епохата преди Перикъл, който, казват, оставил няколко творби, и преди Тукидид –
и двамата свидетели не на зараждането, а на зрелостта на града – не съществуват
никакви текстове, които да имат някаква украса и да изглеждат дело на оратор (Брут 7, 27).
Плутарх:
Перикъл
бил способен сам да се справя умело с тях [страстите] използвайки хорските
страхове и надежди като кормило, с което ту подтискал дързостта, ту облекчавал
и залъгвал огорчението.
Така
показал, че реториката е “ръководство за душите”, по израза на Платон, и че
най-великото й дело е да направлява нравите и страстите, сякаш са тонове и
звуци на душата, изискващи твърде изкусен допир или удар.
И
причина за това била не просто силата на неговото слово, а, както казва
Тукидид, доброто име и надеждността на човека... (Перикъл
15)
Не е
оставил нищо в писмен вид, освен гласуваните от народа разпоредби (Перикъл 8).
Квинтилиан:
Съвсем
не ме учудва мнението на някои, че от Перикъл няма нищо писано, а
разпространяваните писания са писани от други (ІІІ,
1)
Преди Перикъл в Атина за отличен
оратор е бил смятан Темистокъл:
Между атиняните имало един мъж,
който наскоро се бил наредил сред първенците. Името му било Темистокъл, син на
Неоклес. Този мъж заявил, че тълкувателите са разбрали не съвсем точно
значението на оракула... Той ги посъветвал да се подготвят за морска битка...
Тази война спасила тогава Елада, принуждавайки атиняните да станат морски
народ... (Херодот VІІІ, 143-144)
Щом
веднъж се заемел с една работа, той знаел как да изложи всички данни във връзка
с нея. И дори по въпроси, по които нямал опит, той бил способен да дава
правилно мнение (Тукидид І, 138).
Те [атиняните] дадоха най-много и превъзходни неща заради свободата на гърците: стратега
Темистокъл, човек с най-големи способности в говоренето, разбирането и
действието, повече кораби от останалите съюзници, също и най-опитни мъже... (Лизий, Надгробна реч 42)
2. Източна Сицилия
а. Коракс и Тизий
Тиранията в Сиракуза била премахната
около 40 години след тази в Атина. И все пак, когато се говори за професионални
оратори (преподаватели по реторика) се споменават имената на двама сицилийци –
Коракс и Тизий.
Ето какво се казва за тях Цицерон:
Аристотел казва, че когато в Сицилия след събарянето
на тиранията били подновени след дълго прекъсване частните процеси, то именно
тогава, понеже сицилийците са хора с остър ум и с естествена склоност да
спорят, Коракс и Тизий описали теорията и правилата на красноречието. Защото
преди това никой не бил свикнал да говори според някаква система и метод, а
повечето хора се стремели единствено да говорят точно и отчетливо (Брут ХІІ, 46).
... нарочно сякаш казваше [Хармад (според Марк Антоний цензора)], че никой от теоретиците
не е бил дори и посредствен оратор – започваше от някои си Коракс и Тизий, за
които се знаело, че са основоположниците на реторическото изкуство (За оратора
ХХ, 91)
б. Горгий
И тъй, макар че атинската демокрация
е изпреварила сицилийската, реториката като специализирано образование се е
появила малко по-рано в Сицилия. Известно е, че леонтинецът Горгий, който
според едни сведения е учил реторика при Тизий, а според други – при Емпедокъл,
е посетил като дипломат Атина през 427 г., показал е изкуството си в народното
събрание и след това е останал в континентална Гърция (Тесалия) като
преподавател по реторика.
Ксенофонт свидетелства за
популярността на Горгий през втората половина на V в.:
Беотиецът Проксен още като юноша силно желаел да
стане мъж способен за велики дела и заради това си желание плащал на Горгий от
Леонтини (Анабазис ІІ, 6, 16)
Също и Платон:
Сега пък [елините се възхищават] и на тяхната [на тесалийците] образованост, с
която изпъкват най-вече съгражданите на твоя приятел Аристип – ларисците.
Виновник за това е Горгий. Защото веднага щом пристигнал във вашия град,
благодарение на начетеността си, спечелил обожатели... (Менон 70 b)
Примерно софистът Горгий от
Леонтини дойде тук от отечеството си като пратеник с обществена мисия. Беше
най-способният леонтинец в подобни посолства. И в народното събрание се показа
отличен оратор, и частни сказки уреди, занимава младите и направи доста пари в
този град (Големият Хипий 282 b)
За мисията на Горгий в Атина
разказва обстойно Диодор Сицилийски:
По това време в Сицилия леонтинците, колонисти на
халкидците и сродни на атиняните, били нападнати от сиракузците. И след като се
оказали в затруднение и поради превъзходството на сиракузците били застрашени
от завладяване, изпратили посланици до народното събрание в Атина с молба да им
се помогне колкото се може по-скоро, за да бъде спасен градът от надвисналата
опасност.
Начело на пратениците бил ораторът Горгий, който по
сила на словото надминавал всички свои съвременници. Той пръв открил правилата на ораторското изкуство и в това умение
дотолкова надминавал останалите, че взимал по сто мини заплащане от учениците
си.
Та той, като пристигнал в Атина и бил въведен в
народното събрание, говорил с атиняните относно съюзничеството и впечатлил тях,
талантливите словолюбци, със своя особен, чуждестранен начин на говорене.
Накрая, след като ги убедил да сключат военен съюз с леонтинците, се завърнал
обратно в Леонтини, като заслужил всеобщо възхищение в Атина заради ораторското
си изкуство (ХІІ, 53)
Квинтилиан:
Защото се казва, че след тези, които поетите
споменали, пръв Емпедокъл повдигнал някои въпроси около реториката. Най-стари
писатели на научни книги били Коракс и Тизий от Сицилия.
Последвал ги гражданинът на същия остров Горгий Леонтински,
както се предава, ученик на Емпедокъл. Облагодетелстван от дългия живот, защото
живял 109 години, Горгий блестял едновременно с мнозина, бил съперник на
гореказаните от мен и продължавал да е такъв дори и след Сократ...
След тези автори се появили още много други, но
най-прочут от слушателите на Горгий бил Изократ. Впрочем авторите не са
единодушни, че Горгий му е бил учител, но аз вярвам на Аристотел (ІІІ, 1)
Диоген Лаерций:
Аристотел в “Софиста” пише, че пръв Емпедокъл открил
реториката, а Зенон – диалектиката... Сатир в “Животописите” съобщава, че Емпедокъл бил лекар и отличен оратор –
негов ученик бил Горгий Леонтински, изключителен оратор и автор на учебник по
ораторско изкуство, който, според думите на Аполодор в “Хрониките”, живял 109 години (VІІІ, Емпедокъл)
в. Отново в Атина
Почти по същото време атинският
гражданин Антифонт, малко по-млад от Горгий, започнал да преподава реторика и
изработил едно ръководство, част от което са 12 кратки учебни речи, запазени и
досега. Ако се съди по речите по действителни случаи, които му се приписват,
той се е занимавал и с адвокатстване. Това са три речи, всички по дела за
убийства.
От това време (последната четвърт на
V в.) нататък Атина изпреварила Сиракуза и цяла Сицилия по брой и влияние на
реторическите школи, както и по
известност на ораторите си.
ІІІ. Реторическото образование и ораторството през V в.
1.
Най-ранните учебни текстове. Горгий и
Антифонт
За реторическото образование през V
в. може да се съди преди всичко по оцелелите учебни речи. Това са трите “тетралогии” на Антифонт (3
четворки примерни съдебни речи – две обвинителни и две защитни) и двете защитни
речи, приписвани на Горгий - “Апология на Паламед” и ”Похвала на Елена”.
Възможно е ораторът да е предлагал на
своите ученици да пишат примерни речи по зададена тема или двойки и четворки от
речи, представящи противоположни мнения по определен въпрос; а също и да
импровизират по внезапно зададена тема.
2. Близост на ранното
красноречие до поезията
Реторическата проза на Горгий, както
се разбира от “Елена”, понякога не е била далеч от поезията. В изреченията се е
търсел ритъм, използвали са се рими,
съотнесените синтактично или смислово части на фразата са били с равен брой
срички. Употребата на синоними и антоними, на разни видове съзвучия,
натрупването на подобни гласни или съгласни, умишлената употреба на думи от
един и същ корен, на омоними – всичко това е било съвсем очевидно и явно
неизползвано дотогава.
По-нататък обаче никой не е пишел
така, тъй като фигурите на Горгий са изглеждали на мнозина още тогава като
самоцелна игра с думите. Вероятно учениците са учели някои речи наизуст, което
е помагало и при импровизацията - защото определени общи места са можели да се
вмъкнат в различни речи. Ето защо силната памет се е смятала за много
необходимо качество (както се вижда в “Големия Хипий” на Платон).
Това образование е било ново и
оригинално, и е привличало мнозина с надеждата за политическа кариера и успехи
в съдебните дела.
3.
Реторическото образование според неговите
критици
Има и някои места у Платон, които,
макар и писани през следващия век, също дават сведения за реторическото
образование от онова време – на първо място разсъжденията за реториката във
“Федър”.
Обща критика на реториката като
инструмент на софистиката има в “Горгий”; в същата посока са диалозите “Протагор” и “Големият Хипий”.
“Менексен” съдържа пародия на Периклова реч. Речта на Агатон в “Пирът” може би пародира стила на Горгиевите речи.
4.
Други
оратори през V в.
Някои от ораторите след Перикъл, Горгий и Антифонт станали известни просто
със своето красноречие, а други – като преподаватели или адвокати.
Лизий е пишел речи по поръчка, които са били произнасяни в съда не от него,
а от клиента му и затова били написани от името на клиента. Но той бил популярен
и като преподавател, както свидетелства Платон във “Федър”:
-
Не знам как се получи, но словото, с което се
занимавахме, беше на любовна тема… Смяташ ли, че това, което Лизий е съчинил на
спокойствие за продължително време, той, най-способният от пишещите наши
съвременници, аз, неукият, бих могъл да си припомня по начин, достоен за него?
Много неща ми липсват, за да се меря с Лизий…
-
Федре, Федре!… Добре знам, че ако Федър слуша
слово на Лизий, чул го е не само веднъж – няколко пъти настоятелно го е карал
да повтори и той се е съгласил на драго сърце. А на Федър и това не му е било
достатъчно, ами накрая е взел ръкописа, прегледал е, каквото го е интересувало
най-много… и според мен, кълна се в кучето, вече знае наизуст словото, стига да
не е било прекалено дълго (227-228).
Андокид пък не бил професионалист, но станал известен с речите, които
произнесъл като своя защита като обвиняем
за престъпления против държавата. Ето някои сведения за него в “Десетте
оратори” на Псевдо-Плутарх.
Андокид е от благороден род – той е син на Леогор,
който някога участваше в сключването на мирен договор между атиняни и
лакедемонци…
Той самият заедно с Главкон бил определен да участва
в експедицията с 20-те кораба в помощ на керкирците, когато бяха влезли в спор
с коринтяните; а после бил обвинен в светотатство, затова, че обезобразил
изображенията на Хермес и оскърбил мистериите на Деметра… и съден относно тези
неща, избегнал наказанието, като дал сведения за виновниците…
Напуснал града, когато Тридесетте [тирани] бяха взели властта.
По време на изгнанието живял в Елида, а когато тези около Тразибул влязоха в
града, той също се завърнал. А след това бил изпратен в Лакедемон за
сключването на мирния договор, и тъй като възникнало съмнение относно
действията му, отишъл пак в изгнание.
За всички тези неща обяснява в речите, които е
написал – едни са в защита по делото за мистериите, други - относно завръщането
му от изгнание. Запазена е... и тази за мира.
Разцветът му е бил по времето на философа Сократ.
Роден е през 78 олимпиада [468 пр. Хр]... така че трябва да е по-възрастен от Лизий с 10 години.
Изократ, който през ІV в. бил един от най-прочутите преподаватели и
интелектуалци, е бил познат на атиняните още пред края на V в.
Ето свидетелството на Платон:
-
Изократ е още млад, Федре, Но искам да ти кажа
какво предричам за него.
-
Е, и какво?
-
Аз мисля, че ако се гледат Лизиевите слова,
Изократ е с по-добри заложби, а освен това има и по-благороден прмис в
характера си. Тъй че няма да е никак чудно, ако с напредването на годините
надмине в тоя вид слово, с който се заема сега, всички занимавали се с
ораторство дотам, че те да изглеждат пред него по-слаби и от деца. А ако това
не му стигне, нека божествения подтик го отведе към още по-велики дела. Защото
той има по природа в умствения си строй, мили ми Федре, известна склонност към
философия (Федър 279 а).
ІV. Софистиката
1.
Софистическото
образование
Софистиката е вид образование, което е по-общо от реториката и я включва в
себе си. Софистите преподават на своите ученици не само правилата на
красноречието, но и други знания, за които се предполага, че могат да послужат
в публичните спорове. Те пишат изследвания за държавните устройства (Протагор),
философстват за битието и знанието (Горгий), занимават се с лексикология и
семантика (Продик), лично овладяват разни изкуства и занаяти (Хипий).
Софистът се опитва да предложи
енциклопедично образование, подтиква учениците си към свободно изследване на
нравствени и обществени въпроси, препоръчва използването на словото за постигане
на практически цели и се съмнява, че някой би могъл да достигне да сигурно
знание по метафизични и религиозни въпроси.
Някой би казал, че софистите са философи, но те не се наричат така, тъй
като не предлагат система за индивидуално усъвършенстване на основата на знание
за природата, човека и вселената, нито някакъв аскетичен начин на живот, а
по-скоро умение за напредък в обществения живот.
Поради това те си спечелват славата на безбожници и аморалисти. Съчиненията
им са загубени. Портрети на някои от най-влиятелните от тях (Протагор, Горгий,
Продик, Хипий, Тразимах) са дадени в диалозите на Платон и неговото отношение
към софистиката е станало причина тази дума да придобие завинаги негативен
смисъл.
Главното
обвинение, което той отправя срещу тях е, че софистът – и като мислител, и като
оратор – подхожда към събеседниците и изобщо към публиката демагогски. Той не
се стреми да установи истината за нещата, които говори, а само да предава и
създава мнения; и влияе на аудиторията говорейки това, което тя желае да чуе, а
не което ще е добро за нея.
2.
Софистите и
Атина
Софистите произхождат от различни
градове на Гърция, но твърде често посещават Атина, тъй като в града е имало
платежоспособни клиенти, а и държавното устройство създавало възможност за напредък
чрез публична дейност, за която този вид образование изглеждал полезен. Освен
това политическият лидер на атиняните - Перикъл – явно бил благосклонен към
тях. Плутарх съобщава, че той бил близък с Протагор и можел да прекара цели дни
в разговори с него.
Невръстният
Ксантип се разсърдил и започнал да злослови по адрес на баща си. За да го
направи за смях, разказвал публично как прекарвал времето си в къщи и какви
беседи водел със софистите. Така например някаквъ петобоец неволно бил улучил и
убил с копието си Епитим от Фарсал. По думите на Ксантип, Перикъл бил пропилял
цял ден да обсъжда с Протагор кой трябвало да се смята за действителен виновник
за злополуката: копието или този, който го е метнал, или съдиите на
състезанието (Перикъл 36)
В други градове софистите били посрещани много по-студено – те нямали успех
в Спарта, както свидетелства Платон чрез думите на Хипий в “Големия Хипий”.
В Атина също е имало реакция срещу тях, но тя засягала не само онези, които
Платон нарича софисти, но и техните опоненти, какъвто е бил Сократ. В “Облаците” Аристофан приписва на Сократ и
на неговите приближени всички възгледи, които публиката свързвала със
софистиката.
Едно от нещата, които създавали
недобра репутация на софистите, е била високата цена на образованието. От една
страна, гражданите са се съмнявали, че преподаването си заслужавало цената, а
наред с това възниквал въпросът дали е редно да се заплаща за неща, които всеки
би трябвало да знае – въпроси около религията, нравствеността, обществените задължения.
V. Интелектуалците през класическата епоха
Би могло да се постави
въпросът доколко през V в. може да се говори за съществуване на интелектуалци.
Когато казваме “интелектуалец”, имаме предвид не просто човек, който се
занимава с умствен труд или с художествена дейност, а такъв, който взима
участие в обществения живот и предлага начини за подобряването му. Това участие обаче е епизодично, само при
необходимост: интелектуалецът не е политик, нито пък дава като специалист в
една или друга дейност (защото тогава би бил експерт).
Интелектуалецът – сам
или заедно с други – предлага идеи за решаване на въпроси, за които никой в
обществото “не отговаря” – това са въпроси в нови ситуации, в които никой няма
достатъчно опит.
През V в. има условия за
поява на такава обществена роля, тъй като промените са чувствителни – появяват
се два противопоставени съюза, оформя се “варварската опасност”, а същевременно
има условия за публично обсъждане на въпроси, засягащи обществения интерес.
Един оратор не може да се прояви като интелектуалец в съда, нито при решаването
на конкретни държавни задачи в народното събрание. Необходимо е друго място,
където да се обсъждат въпроси, които не могат да бъдат поставени в дневния ред
на институциите.
Тези места се оказват
гимназионите и домовете на някои заможни граждани, където могат да се водят
свободни разговори по необсъждани досега въпроси. Те се посещават от софистите
и от техните опоненти като Сократ. Публиката се състои от младежи, обикновено
от знатни и заможни семейства и от граждани, разполагащи с достатъчно свободно
време за самообразование и дискусии по въпроси, по които все още никой не е
професионалист.
Омир. Илиада. Прев
Ал. Милев, Бл. Димитрова. “Народна култура”, 1969. Оттук
нататък текстовете от “Илиада” се цитират според този превод.
Омир. Одисея. Прев
Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1981. Оттук нататък текстовете от “Одисея” се цитират според този превод.
Прев Б.
Богданов. В: Платон. Диалози, т.
ІІ.“Наука и изкуство”, 1982; “Планета 3”,
2007
ple‹sta d kaˆ k£llista ™ke‹noi Øpr tÁj tîn `Ell»nwn ™leuqer…aj
suneb£lonto, strathgÕn mn Qemistoklša, ƒkanètaton e„pe‹n kaˆ gnînai kaˆ pr©xai, naàj d
ple…ouj tîn ¥llwn summ£cwn, ¥ndraj d' ™mpeirot£touj
ІХ.
Философията през V и ІV в.
(10 декември 2013)
Философия в проза преди Сократ:
Ферекид (разцвет към ср на VІ в.) според Страбон и Суда
е първият, който писал в проза.
След него – Анаксагор (разцв средата на V в.)
І. Сократ и неговото общество
1.
Заниманията
на Сократ. Сведения за живота му
Сократ е бил среден свободнороден атинянин, семеен, с три деца. От
разказите за него не може да се разбере какви са били доходите му. Възможно е
да е бил рентиер, човек с достатъчно наследство, така че да си позволи да живее
и издържа семейството си с доходите от него.
Спомените за него, по които съдим за живота му, са от времето, когато
той е бил вече възрастен човек, към
55-60 годишен – защото Платон и Ксенофонт са родени около и малко след 430 г.,
така че са могли да имат
впечатления от него към 415-410
г. Малко по-рано (към 423) е писана комедията на Аристофан “Облаци”, където се
говори за него и обществото му.
Сократ е прекарвал времето си в разговори със съгражадани и младежи. През
деня бил най-често в гимназионите, а вечер в частни домове на приятели. Когато
в Атина пристигнел някой известен човек (ретор, софист, философ, рапсод) и
отсядал в дома на някой по-виден атинянин, Сократ е бил канен, за да участва в
срещата с него. Това е впечатлението, което остава от диалозите на Платон и
спомените на Ксенофонт.
2.
По-възрастните
му събеседници
Във “Федон” Сократ споменава, че като млад е чел книгите на философа
Анаксагор, отнасящи се до устройството на космоса; същественото в тях е, че
вселената се управлява от един общ Ум, който устройва всяко нещо. Несъмнено,
той се е срещал и лично с Анаксагор, който трябва да е живял в Атина, както се
вижда от Плутарховата биография на Перикъл.
В диалога “Парменид” Платон представя една среща между италийския философ
Парменид (род към края на VІ в.) и “младия Сократ”, която се е случила към
средата на V в.
В “Горгий” и “Протагор” Сократ разговаря с тези известни софисти, които са
около 15 години по-възрастни от него.
3.
Връстниците
му
Атомистите - Левкип и Демокрит.
Съчиненията им не са оцелели, освен в малко фрагменти и у последователите им,
като Епикур и Лукреций.
Софистите - Тразимах, Ион, Хипий (за тримата общо се
казва - V в.),
Продик (469-389).
4.
По-младите
Освен споменатите Платон и Ксенофонт, такива са:
Антистен (455-360), споменат в диалога на Ксенофонт “Пир”; в Диоген Лаерций
се предават анекдоти за разговорите му с Платон. Той се смята за основател на
философското движение на киниците.
Федон, за който се споменава в диалога със същото име, посветен на
последния ден от живота на Сократ. Известно е, че той е основал философска
школа в Елида.
Федър (герой на диалог със същото име, приятел на Сократ, посещавал
реторическата школа на Лизий).
Есхин, автор на диалози, близък с Аристип (той или някой негов роднина е
оснол философската школа на хедонистите в Кирена);
Евклид от Мегара;
известният политик и военачалник Алкивиад, с чието име са озаглавени 2
диалога, и който е действащо лице в диалога “Пирът”.
Критий и Хармид, герои на диалози с техните имена, политици, били на власт
в Атина след края на пелопонеската война като част от грwпата на “30-те тирани”, загинали в гражданската война през
403.
ІІ. Платон
1.
Сведения за
живота му. Пътуванията на Платон
За Платон има сведения от сравнително късни биографии като тази на Диоген
Лаерций; от собствените му произведения може да се разбере, че е присъствал на
процеса срещу Сократ (“Апология”) и че е бил в Атина, когато Сократ е починал в
затвора (“Федон”).
За живота му след смъртта на Сократ, и особено за отношенията му със
сицилийските монарси може да се научи от т.нар. “Седмо писмо”, за чиято
автентичност понякога се спори. Според Аристотел (Метафизика І) преди да се сближи
със Сократ, той е учил при Кратил.
След смъртта на Сократ той напуснал Атина и отсъствал от града около12
години. Бил при сократика Евклид в Мегара, после в Кирена,
вероятно в Египет и после при Дионисий в Сиракуза.
Там той се е сприятелил с Дионисий, и с неговия по-млад роднина Дион,
вероятно се е срещал с някои известни италийски философи (Филолай, Архит?).
Поради някаква интрига в двора на Дионисий е изпаднал в немилост, бил е
прогонен от града и продаден като роб на остров Егина.
2.
Диалозите
Диалозите традиционно се делят на ранни, зрели и късни – причината за това
са разликите в оформянето, стила и темите. Вероятно пишел още приживе на
Сократ. Бил и поет (епиграми).
Трудно е да се каже, доколко са източник за мислите на Сократ – може би не
много. Ранните диалози трябва да са били най-близки до Сократовия начин на
философстване – разговор, при който той се опитва да постави събеседника в
затруднение относно оонова, което той си мисли, че знае добре.
Това са “Апология”, “Евтифрон”, “Критон”, “Лизис”, “Хармид”, “Евтидем”,
“Протагор”, “Хипий” 1-2
3.
Платон и
софистиката
Споровете му са главно със съвременни дейци (Изократ). Противник на
демагозите-демократи, критик на Перикловия либерализъм. Теория на доброто
държавно устройство – смята се, че все пак е бил повлиян от някои стари софисти
(Протагор) и е заел нещо от идеите им, или от метода.
За софистите: освен “Протагор”, “Хипий” 1-2, също
“Горгий”, началото на “Държавата”
4.
Платон и
питагорейството; теорията на идеите и техният източник;
Размисли за математиката (аритметика,
геометрия, стереометрия) и астрономията), като примерr и пътища към сигурно познание.
“Менон”, “Федон”, “Теетет”, “Държавата”, “Тимей”, “Епиномис”
Свидетелството на Аристотел в “Метафизика” (кн XIII-XIV)
5.
Теологията
на Платон, учението за създаването на света, душите, превъплъщението им и
живота в отвъдното
“Федон”, “Горгий”, “Федър”, “Държавникът”, “Държавата”, “Тимей”
6. Обществото на Платон в Академията
Ученици – от различни градове, не само Атина – Дион, Спевсип, Ксенократ,
Хераклид Понтийски, Аристотел
Според късните му биографи (Диоген Лаерций) сред тях имало и жени.
ІІІ. Философският живот
1.
Противници
на тиранията – Дион и др.
Някои философи се намесвали така активно в политическитебитки в градовете
им, че достигали да високи държавни длъжности, но и загивали – Дион от Сиракуза
2.
Киниците –
Антистен (445 - ) и Диоген (412 -)
Други напълно се отказвали от обществен живот и живеели, стремейки се да
поставят под съмнение начина на обществен живот и културните условности.
ІV. Аристотел
1.
Аристотел до
347
Роден 384 в Стагира, баща му бил лекар, работил при македонските царе.
Оттам Аристотел имал контакти с македонския двор. До 347 учил в Академията.
2.
Оцелелите
произведения
Това, което е предназначил за издаване не
е оцеляло – а само записките, за които е неизвестно дали са негови или
на някои от студентите му.
3.
Енциклопедията
на Аристотел
Логика, наука за езика, метафизика/теология, физика (наука за природата) –
общи понятия, наука за елементите,
метеорологика, биология, психология (близка до физиката), етика, политика, история (държавни устройства, дидаскалии), естетика, естетика (реторика, поетика).
V. Философията в края на ІV в.
Загуба на интерес към политическа теория.
Интересът е към етиката, логиката, религията.
1.
Скептицизмът
Пирон от Елида (360-)
2.
Хедонизмът
Аристип от Кирена (435-)
3.
Зенон от
Китион (340-)
Хекатей бил слушател на Протагор. Той е първият,
който е писал история в проза, докато Ферекид е първият, който изобщо е писал
нещо в проза (Суда).
