Университетски учебник по литература във формата на диалог

 (Международна научна конференция на ФСлФ. 2 май, 2019)

Предисторията на написването му

            От учебник по старогръцка литература за университетите у нас отдавна имаше нужда.

Може да се забележи, че такива книги – имам предвид тези, които се приемат като основни помагала - се появяват веднъж на 50 години. Първият учебник, написан от професионален античник, е този на Ал. Балабанов от 1914 г., който след това е преиздаван два пъти (1917, 1931). Включва и римската литература (както се вижда и от заглавието му – „Класическа литература“), а старогръцката част е 120 стр. Така че той е сравнително малък и е добър за гимназиите, но не е достатъчен за студентите, а още по-малко за хора, които биха искали да разполагат с едно подробно изложение по тази тема.

Следващият е преводен – това е този на съветския учен Йосиф Тронски. Писан е в годините на ВСВ, и е преведен от Георги Михаилов през 1965. Той е университетски; нарича се „История на античната литература“ и гръцката му част е към 300 стр. Библиографията съдържа преводи на авторите на руски и български, и някои по-важни обзори на литературата (8 за гръцката литература).

Издавани са и други преводни учебници - тези на Кохан (1947, а и преди това) и на Радциг (1969) - но те и двата стигат до края на V в. пр. Хр., и включват само поезията. При Тронски обаче я има прозата, а също и елинизмът, и след това едно кратко представяне на Римската епоха, което завършва с Лукиан и романа. Така че неговият учебник е най-пълен, и затова дълго време беше основно помагало.

Заслужава да се спомене и книгата на Конст. Величков „Гръцка литература“, издадена през 1914 г. [след смъртта на автора (1907)] в пълното събрание на съчиненията му, под редакцията на Ив. Вазов. Тя е писана по времето на учителстването му в Солун в началото на 90-те години на XIX в. Като първи опит е добра, но е писана въз основа  на други учебници (а не въз основа на самите автори), както и самият Величков отбелязва в едно свое писмо от същото време.   

Потребност от замяна на книгата на Тронски се почувства още в началото на 1990-те, тъй като тя беше писана от марксистка гледна точка и смяната на идеологическата обстановка веднага ѝ придаде архаичен вид.

В нашата специалност стана дума за това, и проф. Богданов предложи на двамата си асистенти, единият от които бях аз, да се заемем с изработката на нов и голям (което значи стандартен и академичен) учебник по предмета. Но той не само, че не беше написан, но дори не беше и започнат. Може би всеки от нас е бил натоварен с други, по-специализирани или просто странични занимания; а от друга страна, наистина е трудно да се напише такава книга, тъй като материалът, който трябва да се познава, е огромен, а изследванията са необозрими. Самият жанр – „История на старогръцката литература [от Омир до края на класическата епоха, или до края на античността или дори до по-късно]“ – е поне на 200 години.

И така, 22 години по-късно, в края на 2017, внезапно се замислих за формата на този учебник (а че един ден той трябваше да се напише, знаех). Тогава ми се стори, че чрез него би могло да се разкаже как е най-добре да протичат учебните занятия по предмета. Защото с годините бях стигнал до един начин на преподаване, който се различава от този на предшествениците ми: със сигурност е различен от подхода на проф. Богданов, а предполагам, и на по-ранните колеги.    

Диалогът и неговите части

Участниците (или героите) в диалога знаят за тази литература повече, отколкото това е вероятно да се случи в университетското всекидневие. Те са 12 души - пет мъже и седем жени на различна възраст (20-28, 31, 44, 53). Още от първата страница се забелязва, че имената им са древни: някои са гръцки, други - латински, а трети - тракийски и дори персийски.

Разговорът трябва да продължи 24 „дни“. В крайният текст обаче, който предстои да излезе, дните са 16. Причината е, че все пак не успях да напиша книгата до края, който трябваше да бъде поне краят на античността; а стигнах само до началото на християнската ера, значи до края на т.нар. елинизъм.

Освен 16-те „дни“, диалогът има и други части. На първо място – „епизодите“. Те са осем, значи епизодът е по-голяма част от „деня“. Могат да бъдат за литературен вид или епоха, и са съответно „епос“, „лирика“, „трагедия“, „комедия“, „историография“, „реторика“, „философия“ (всичко от полисната епоха), и накрая – „елинизъм“.

Както някой би предположил, между епизодите има части, наречени „стазими“. Стазимите се отличават с това, че не са за жанрове, а и темите им излизат от „основния курс“, който се образува от епизодите. Те също съответстват на някои действителни курсове, а именно: „Интелектуалците през античността“, „Античността в художествената литература“ и „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Има и един четвърти, който не е литературен и дори не е за текстове, поради което е включен в друга поредица части, наречени „парабази“.

Парабазата е термин от комедията. Това е, когато хорът говори не като тази група комедийни персонажи, която участва в действието, а от името на автора. В книгата парабазите имат аналогична задача: те не са самия материал, а се отнасят до процеса на работата, примерно колко ще продължат занятията, какво и кога ще се обсъжда и прочее. Освен това представят и един вид академична почивка, когато участниците напускат аудиторията и отиват другаде, където говорят не само за литература, а и за други неща. Та разговорът за онзи курс (който се нарича „История и култура на островите в източното Средиземноморие“), се случва в една от „извънаудиторните“ парабази.

Не е отмината и частта „парод“, която в драмите обозначава появата на хора. Това е началото на разговора, когато се обсъждат свидетелствата за легендарните предомирови певци (като Орфей), и изобщо книги, за които е мислено, че са много древни, като херметическите текстове. Този материал обикновено се отминава в модерните истории на литературата – имам предвид тези от средата на XIX в. нататък. 

Към края на диалога има една част, наречена „комос“. Тя се явява в трагедията и представя тъжни монолози на актьорите и плач на хора във връзка с трагическото събитие – нечия смърт или друго нещастие. Тук тя е включена в епизода „елинизъм“ и съдържа изказвания на участниците по въпроса за елинството, а именно: дали елинството е за предпочитане пред варварството, и съществуват ли изобщо истински елини.

Тъй като половината от действащите лица в диалога, включително и самият водещ, са варвари, те не взимат активно участие в обсъждането, освен с отделни въпроси, а думата е дадена на елините, които от своя страна споделят, че никой от тях не е уверен в своето елинство. Причината е, че думата е двузначна – елин е както онзи, чийто роден език е гръцки, така и онзи, който е приобщен към гръцката култура - според прочутото изказване на Изократ. Но очевидно не е възможно да се измери степента на приобщеност към някоя култура. И дали при това положение думата „елинство“ не означава някаква елитарна общност, чиято цел е властта заради самата себе си, и която като всички такива има склонността да се дели и стеснява дотам, че накрая да стане съмнително дали съществува дори един човек, който да заслужава членството си в нея.

Ето откъс от разговора:

„- А относно варварството – каза Агатон, - това е смешно. Никъде и никога в Гърция не е имало човек, който да може да каже: „Аз съм чистокръвен грък“.

- Много ясно – рече Антистен. – И да е чистокръвен, какво. Елинството е въпрос не на кръв, а на положение. Трябва да си от важен град. И да говориш чист гръцки - ако изобщо някой знае какво е това. 

- Но дали все пак някои не са по-близки до елинството? – попита Роксана. - Трябва да има някой, който да е уверен, че е грък. Иначе ще излезе, че това е нещо въображаемо.

- Така е – каза Антоний. – Ако няма елини, с какво се занимава елинистът?

- Не знам кои са тези, които могат да докажат, че са по-близки – каза Агатон. – Ето примерно аз съм атинянин, нали така. Обаче атиняните са пеласги, те най-късно от всички са научили гръцки. Ако изобщо има гърци в Атика и града, те са дошли там впоследствие. Така че колкото по-кореняк атинянин е някой, толкова по-малко е грък.

- А Антистен не е ли грък? – рече Антоний. – Той е автентичен аркадец от Тегея. Какво по-гръцко от това? Херодот казва в VIII книга, че аркадците са коренни пелопонесци.

Всички закимаха одобрително.

Комос

- Какво говорите? – каза Антистен. – Да си аркадец е жалка съдба. Това са най-нецивилизованите, най-провинциалните хора по всеобщо мнение. Аркадецът е нарицателно за необразованост, селения и простащина, той винаги е за посмешище пред останалите гърци. Затова иронично се казва „щастлива Аркадия“, тоест, „оставете ги тия да си пасат овците, какво знаят те за граждански живот, изкуства и прочее“. Аркадия е страна на пастири и козари, най-простите хора. Не се шегувайте, защото ми става тежко.

- Но това, че аркадецът е овчар в повечето случаи, не значи, че не е грък – каза тактично Антоний.

- Именно това значи – отвърна Антистен. – Защото, както казах, елинството е въпрос на статус. А да си аркадец, това е да заемаш най-ниското стъпало в стълбицата на престижа... сред елинските племена. Трябва да си от голям и влиятелен град и да си учен, тоест да минаваш за учен. 

- Но трябва да си и по произход елин – рече Антоний. – Тогава може би Аполоний е грък? Той е от Делфи.

- Не, аз в никакъв случай не съм от Делфи – каза Аполоний. – Аз съм от Арахова, което е едно доста забутано планинско селце, и от гледна точка на делфийците е по-добре да не си се раждал никога, отколкото да бъдеш араховец...“

Бележките

Текстът на бележките е равен по обем с този на диалога.

Една част от тях са към „парода“ и се отнасят до легендите за предомировата литература и за самия Омир. Те съдържат преводи на свидетелства, почти всичките нови (непревеждани досега на български). Сред авторите са Алкидамант, Аполоний Родоски, „Пароската хроника“, Диодор Сицилийски, Йосиф Флавий, Плутарх, Атенагор, Тациан Асириец, Климент Александрийски, Псевдохеродот, Евсевий, Темистий, Прокъл, „Сибилинските оракули“, „Суда“, „Палатинската антология“, Евстатий Солунски,  Иоан Цец (споменавам само гръкоезичните, но има и латиноезични).  

Втората част, която е по-голяма, съдържа конспекти на произведенията, на които трябва да се обърне повече внимание. Това са „Илиада“ и „Одисея“, „Теогония“ и „Дела и дни“ на Хезиод, Херодотовата „История“, „Държавата“ и още някои диалози на Платон, първите шест книги на Аристотеловата „Метафизика“ и романът „Етиопска повест“ на Хелиодор. 

Ще бъде ли възможно да се учи по такъв учебник.

За ползата от него

Струва си да се обсъди въпросът дали този „учебник“ съответства на названието си, или трябва да се потърси друго – ако се окаже, че студентите не могат да учат по него. Струва ми се, че по него може да се учи, но не така, както по учебниците от монологичен (или справочен) вид.[1] Защото е трудно или дори невъзможно да се извлекат сигурни твърдения от текст, който е оформен като диалог; и то такъв, при който читателят да е оставен сам да преценява стойността на казаното. Ако някой, който е учил по него, се яви на изпит, ще му се налага да казва: „Според мнението на `този герой` това е така...“ Но това винаги ще предизвиква въпроса: „А Вие как мислите?“. Ето защо диалогът е недостатъчен за хора, които искат от прочита на една книга да получат сигурно знание по някакъв въпрос. А те искат това, защото учат не заради знанието, а за да се представят добре - първо пред изпитващия, а после и пред други.

За такъв човек книгата ще е незадоволителна като учебник. А задачата на диалога не е да извести несъмнени факти и твърдения, а да даде пример как се пристъпва към обсъждането на такива неща; по-точно, той изобразява пристъпването към тях. Та ако книгата успее да окаже влияние по този начин, мисля, че би била полезна; и най-малкото защото героите се държат добре (учтиво и приятелски) помежду си, и имат интерес към темата на разговора.

За диалога е това. Бележките са написани иначе, и те сякаш съдържат сигурна информация. Но и там има проблем, и той е, че преведените откъси сами по себе си не стигат, за да се получи знание по темата; те трябва да се изтълкуват, сравнят, и да се направят изводи; и читателят да извърши това сам. Колкото до конспектите, те могат да послужат като въведение към съответните книги; но не могат да ги заменят. Така че и тук се очаква допълнителна работа – а именно, човек сам да изчете самите тези книги.

29 април 2019, Светли понеделник

---

[1] Или историко-реторичен тип (дават се факти за литературата и тя бива похвалена заради своята красота, влияние и поучителност), срещу литературно-философския на диалога (изобразява се пристъпването към литературата и се спори за нея).

Троянска притча

І. 

(Константин Манасий. „Троянската война“)

(Преразказвам по среднобългарския превод - Н.Г.)

По времето, когато Давид още властваше над чуждите народи, започна войната на елините срещу Троя. Тази война се случи заради Елена – жената на Менелай.

Аз ще напиша за войната, но не както Омир пише; и моля благоразумните хора да ми простят за това. Защото Омир има твърде сладък и доброумен език, и украсява словото си с най-различни премъдрости. И тъй, нека разкажа следното.

Хекуба беше съпруга на царския син Приам, който владееше Троя. Тя му роди много деца. Но веднъж, когато беше заченала и й предстоеше да роди, видя в съня си една горяща главня, която излезе от утробата й, и подпали целия град.

Когато Приам и неговите влъхви чуха за това, решиха, че за него самия и за целия град ще е по-полезно, ако роденото, вместо да живее, бъде изядено от зверове или хвърлено в огън.

Скоро след това на света се появи Александър – младенец радостен, благолепен и доброобразен. Но тогава Приам не трябваше да се размеква, а да убие това излязло от утробата на Хекуба отроче; но, победен от природата, той го пощади. И го подхвърлиха близо до едно село, където някои пастири го намериха и отгледаха. И го нарекоха Парис.  

Когато доближи юношеска възраст, Приам го взе за свой сътрапезник, защото мислеше, че вече е избегнал бедата, идеща от него. Но се случи така, че веднъж Александър неволно уби един свой родственик; и поради извършеното убийство той напусна Троя и отиде при Менелай в Спарта. А Менелай го прие като приятел: почете го, нагости го и въобще го обикна.

И ето я сега твоята игра, мъчителю на всички хора! Ето я играта ти и вражеското ти семе, с което ти разпали великата пещ на войната!

Менелай замина някъде, а Парис остана сам; и тогава, като видя жената на Менелай, се възхити от красотата й. И какво има да дългословя и да пиша? Той я грабна - при това с нейно съгласие - и избяга с нея.

Тя беше прекрасна, добровеждна, доброзрачна, добролична, доброобразна, голямооока, бяла като сняг и изпълнена с множество дарби.  

И понеже Александър очакваше да бъде преследван от онези, които беше оскърбил, той се отклони от пътя към Троя и се насочи към Финикия. И, обгърнат от силни ветрове, едва намери пристан в едно от устията на Нил, наричано в по-късните години Канобско.

Там имаше храм на героя Херакъл. Парис намери убежище в този храм, заедно с множеството негови спътници, които го засипваха с упреци и изобличения заради злото, извършено от него – тъй като той се надсмя и опозори онзи, който му беше оказал гостоприемство.

За това чу войводата, който владееше над онова място – това беше египетският цар Протей. Парис и жената бяха доведени при него – заедно с имуществото и спътниците им. И царят питаше: „Коя е тази жена, чия е, откъде? И като си я взел, накъде си тръгнал?“ А в отговор Александър съставяше лъжливи слова. И Протей, като разбра какво е положението с Елена, се обърна към Александър с такива думи: „Ако не бях дал обет да не убивам чужденци, захвърлени тук от морските бури, щях да те подложа на големи и люти мъчения заради това, че си неблагодарен и престъпник на законите и приятелската любов! Сега няма да ти дам имуществото и жената; ще я запазя тук за елина, комуто ти си причинил тази беда. А ти напусни Египет.“

И така Протей прогони Парис. И той се върна в отечеството си с празни ръце, вкусил сластта само с крайчеца на пръста си...   

*

Ив. Дуйчев, Д. Лихачов, ред. Среднеболгарский перевод хроники Константина Манассии в славянских литературах. БАН, 1988

Троянски цикъл

според Прокъл („Христоматия“) и Аполодор („Библиотека“)

І. „Киприи“

Патриарх Фотий, „Библиотека“, 319а34

„. (Прокъл) говори за някаква поема, наречена „Киприи“. Някои я приписват на кипъреца Стасин, други – на саламинеца Хегезип, а трети – на Омир...“

           

Прокъл:

            „... към това се прибавят „Киприите“, в единадесет книги... Съдържанието им е такова:“

           

(преразказвам – Н.Г.)

            Зевс обсъжда с Тетида предстоящата Троянска война. Ерида, появила се сред пируващите на сватбата на Пелей богове, внася раздор между Атина, Хера и Афродита – относно красотата им. По нареждане на Зевс трите биват заведени на планината Ида (в Троада) при Александър, за да се вземе решение по спора им. Обещават му подаръци, като Хера обещава царство, Атина – победи във войни, а Афродита – брак с Елена.

            Александър, въодушевен от последното, отдава предпочитанието си на Афродита. А в Троя Хелен пророкува относно предстоящите събития; същото прави и Касандра.

            В Лакедемон Александър е приет от Тиндаридите (Кастор и Полукс), а след това и в Спарта от Менелай; и там поднася подаръци на Елена. После Менелай потегля за Крит, като поръчва на Елена да се грижи за чужденците до тяхното заминаване. И тогава Афродита събира Елена с Александър.

След единението си те взимат много от имуществото на царството и отплават през нощта. Елена изоставя в Спарта деветгодишната си дъщеря Хермиона.

След буря, предизвикана от Хера, двамата стигат до Сидон - и Александър превзема града. Задържат се дълго във Финикия и Кипър; накрая достигат Илион и празнуват сватбата си.

Ирида съобщава на Менелай случилото се в дома му. Той отива в Микена и говори с брат си дали да не обявят война на Илион. После посещава и Нестор, от когото чува истории за изневери, отвличания и опасни бракове.

Менелай и Агамемнон обхождат Гърция и събират вождовете: като напомнят за клетвата и забелязват, че случилото се е оскърбление за цяла Гърция. Тогава Одисей се престорва на луд, но е изобличен по идея на Паламед, който предлага да го заплашат, че ще убият сина му Телемах.

След като флотът се събира, принасят жертва в Авлида. Достигат Мала Азия и нападат град Тевтрания (в Мизия, срещу Лесбос), мислейки, че това е Илион. Двубой между Телеф (син на Херакъл) и Ахил; Телеф е ранен. Флотът отплава от Мизия и се разпръсква поради връхлетяла ги буря.

Ахил попада на остров Скирос (източно от Евбея) и се жени за дъщерята на цар Ликомед – Деидамия. Раненият Телеф получил пророчество от Аполон, че раната му няма да заздравее, ако не я излекува точно онзи, който я е нанесъл. Затова намира Ахил в Аргос и го моли да го излекува, като обещава, че ще покаже на войската пътя за Троя (без да им помага по-нататък).

Флотът отново се събира в Авлида. По време на лов Агамемнон улучва елен и се похвалва, че като ловец надминава и Артемида. Богинята се разгневява и задържа флота чрез буря. Причината за лошото време е разкрита от Калхас, който казва, че е необходимо дъщерята на Агамемнон – Ифигения – за бъде принесена в жертва; и съветва да я повикат, като кажат, че може да сключи брак с Ахил. Тогава Агамемнон изпраща Одисей и Талтибий при Клитемнестра, и те довеждат Ифигения.

Но тя не загива при жертвоприношението. Артемида я грабва, отнася я при таврите (в Крим) и я прави безсмъртна. А на нейното място на олтара поставя сърна.

След това войската пристига в Тенедос. Ахил убива тамошния цар Тен (син на Кикън или Аполон), макар че Тетида вече го е предупредила да не прави това, защото след време ще бъде убит от Аполон. Докато принасят жертва на Аполон изпод олтара изпълзява змия и ухапва Филоктет. Оставят го на Лемнос – там го завежда Одисей по нареждане на Агамемнон. С него е лъкът, който някога принадлежал на Херакъл.

Пристигат на брега срещу Илион. Троянците узнават това, насочват се към морето и се опитват да ги отблъснат, като хвърлят по тях камъни. Пръв от всички ахейци на брега слиза Протезилай – и бива убит от Хектор. Преди това Тетида е предупредила Ахил да не слиза пръв на брега, защото първият слязъл ще бъде и убит пръв.

Казват, че жената на Протезилай – Лаодамия – продължила да го обича и след смъртта му. Тя поръчала да  направят негово изображение (eidolon) и разговаряла с него.

След това Ахил слязъл на брега със своите мирмидонци и убил Кикън (син на Посейдон). Тогава варварите побягват към града, а гърците изпълват полето, обсаждат града и изтеглят корабите на брега. След това изпращат Одисей и Менелай за преговори; предложението е да Елена бъде предадена и отнесените от Спарта богатства – върнати обратно. Троянците обаче не само не връщат Елена, но дори опитват да убият пратениците. Спасил ги Антенор (съпруг на една от сестрите на Хекуба).

Гърците се разпръскват по сушата и опустошават околните градове. Ахил пожелава да види Елена; и с помощта на Афродита и Тетида се среща с нея. А когато ахейците поискали да се откажат от войната и да си заминат, Ахил ги възпрял. Опустошил градовете Лирнес и Педас, и убил Троил (син на Приам и Хекуба), като го издебнал в един храм на Аполон.  По това време получил като плячка Бризеида; а Агамемнон – Хризеида.

По-нататък в поемата се разказва за смъртта на Паламед. Зевс решил да подкрепи троянците, като отдели Ахил от останалата войска. Следва изброяването на съюзниците на троянците.

ІІ. „Етиопида“

ІІІ. „Малка Илиада“

ІV. „Разрушение на Троя“

V. „Завръщания“

VІ. „Телегония“

*

Greek Epic Fragments. Edited and translated by M. West. Cambridge, Mass. – London, Engl., 2003