Трагедията на Есхил и Софокъл

9 ноември, 2012


І. Произход на драмата


1. Защо възниква по-късно


Център на трагедийния жанр, а и на цялата драма, е Атина. Не е сигурно обаче, че драматичните представления са възникнали там. В “Поетиката” се казва, че и други области претендират за създатели на драмата - на първо място Спарта и Мегара.
По тази причина [заради названието “драма”, свързано с глагола drao] дорийците претендират, че са създатели на трагедията и комедията. По-точно, за комедията претендират мегарците – както тукашните, които казват, че тя е възникнала по време на тяхната демокрация, така и сицилийските, тъй като от Сицилия е поетът Епихарм, живял дълго преди Хионид и Магнет; а за трагедията – някои от пелопонеските дорийци, като се позовават на наименованието... у тях “действувам” се нарича drao, у атиняните – pratto (гл. 3, 1448 а).


Драмата е сравнително скъп жанр. Монодичната лирика може да се прави от един поет и да се изпълнява пред малцина слушатели, и това да става тогава, когато поетът или слушателите пожелаят. Епосът може да има повече слушатели и да се изпълнява в по-тържествена обстановка, но и той не се нуждае от много изпълнители и продължителна подготовка. Хоровата лирика вече се изпълнява от няколко души едновременно, изисква специална подготовка и повод (обществен празник).
Представянето на драмата обаче е най-сложно – там има и хор, и индивидуални изпълнители. Подготовката е най-дълга и затова трябва да бъде финансирана. Така че най-подходящият начин да се организира драматическо представление е то да бъде включено в някой празник, наред с други зрелища и ритуали.


2. Началото на трагедията (преди Есхил)


Възможно е трагедията и комедията да са еднакво стари, но за историята на трагедията се знае повече. Според Аристотел причината за това е, че тя е по-сериозна, а на сериозните жанрове се обръща повече внимание:
И тъй, постепенните промени в трагедията и нейните автори не са останали неизвестни, докато развоят на комедията, която от началото не била ценена, не е известен. И наистина, архонтът започнал сравнително късно да дава комически хорове, по-рано те били от любители. Едва след като тя получава някакви форми, се споменават нейни поети (гл. 5, 1449 а-b).


Първото датирано представяне на трагедия се е случило в Атина през 536 г., а поетът се е казвал Теспис. Ето какво казва за него Хораций:
Казват, че Теспис открил трагедийния вид, дотогава
още незнаен, на селска кола той театъра возел (Поетическо изкуство, 275-276)


Плутарх разказва за недоволството на Солон от видяното:
След представлението го заговорил и попитал не го ли е срам да лъже за толкова големи неща пред толкова хора. Теспис отвърнал, че не е страшно да се говорят и правят такива неща, стига да е на шега. А Солон ударил с тоягата си по земята и казал: “Ако сега похвалим тази шега, скоро ще се окаже, че сме започнали да ценим такива неща и насериозно” (Солон, 29)
Най-вероятно това е било на Панатенеите и не е чудно, че трагедията се е установила в Атина още през VІ в. Това е могло да стане, защото тиранстващият по онова време Пизистрат се е стараел да спечели благоволението на атиняните чрез повече и по-добре уредени празници. Но традицията се запазила и след Пизистрат.


Следващият по-известен автор е Фриних. Той е автор на прочутата трагедия “Падането на Милет”, в която представил едно историческо и при това съвременно събитие – превземането на въстаналия Милет от персийските войски (495 г.). Трагедията направила силно впечатление на атиняните. Ето какво казва Херодот:
Когато Фриних съчинил и поставил драмата “Завземането на Милет” целият театър се залял в сълзи; гражданите глобили поета с хиляда драхми за това, че им припомнил собствените им нещастия и наредили никой повече да не поставя тази драма (VІ, 21).
На една от драмите му хорег бил Темистокъл:
[Темистокъл] постави таблица за победата с такъв надпис: “Темистокъл ... беше хорег, Фриних я постави, а архонт беше Адимант” (Плутарх, Темистокъл 5)
За една негова загубена драма съобщава Павзаний:
Историята за главнята, как била дадена от Мойрите на Алтея, как Мелеагър нямало да умре преди главнята да бъде погълната от огън и как Алтея я изгорила в гнева си – тази история за първи път е била използвана като сюжет за драма от Фриних, сина на Полифрадмон, в неговата “Плевронии”: “Че орис смразяваща той не избегна, а бързият пламък погълна го, както главнята унищожена бе от майка му ужасна, злодейката.” Изглежда обаче, че Фриних не е развил историята с лично въображение, а само се е докоснал до нея така, както е на устата на всеки в Елада (Х, 31, 4)


Смятало се, че той и Есхил започнали да разработват теми, които имали малко отношение към Дионис. Отглас от тяхното съперничество се среща у Аристофан:
Красивото донесох от красивото, за да не сметнат хората, че все една свещена нива жънем с Фриних двамата (Жаби 1298-1300)


Известни са имена и на други ранни драматурзи, примерно Хойрил:
А пък атинянинът Хойрил е съчинил драма, озаглавена “Алопе”, според която Керкион и Триптолем са братя, родени от дъщерята на Амфиктион, като баща на Триптолем бил Рарос, а Посейдон – на Керкион (Павзаний І, 14, 3).


3. Политическият контекст


Възходът на Атина през първата половина на V в. е свързан донякъде и с гръцкото въстание в Мала Азия. Атиняните били помолени да окажат помощ на съюза на малоазиййските градове във войната им срещу Персия. Те изпратили няколко десетки бойни кораба, направили десант недалеч от Сарди (тогава областен център на персийската провинция) и взели участие в опожаряването на града (499 г.). Персийският цар Дарий не забравил това и няколко години по-късно изпратил голяма армия срещу атиняните, която била победена при Маратон (490 г.). Тогава спартанците обещали помощ, но отрядът им закъснял и не взел участие в битката.
Десет години по-късно наследникът на Дарий – Ксеркс – навлязъл в континентална Гърция с огромна армия, опожарил Атина, но загубил морската битка в Сароническия залив (480 г.) и се оттеглил, като оставил няколко десетки хиляди души в Атика, за да продължат бойните действия. Но и на следващата година персите не постигнали нищо повече от това, да опожарят още веднъж града. Обединените атински и спартански войски спечелили още две битки – при Платея в Беотия и после при нос Микале на малоазийския бряг (479 г.). Така персийският опит за включване на гръцките полиси от островите и Европа в рамките на империята се провалил.
Атиняните използвали тези събития за да си създадат образ на защитници и обединители на гърците срещу персийската опасност. Бил сключен договор с няколко държави – полиси и острови – за взаимопомощ при нападение и бил създаден военен бюджет на съюза на основа на определена годишна вноска, изпращана в съкровищницата на съза на остров Делос. През 50-те години на V в. съкровищницата била прехвърлена в Атина – вероятно под предлог, че там парите ще бъдат в безопасност. След няколко конфликта между Атина и съюзниците, най-сериозен от които бил този със Самос (440-439 г.), станало ясно, че участниците в съюза не могат да го напуснат, а и не могат да откажат да плащат вноската си без съгласието на атиняните. Така че този съюз, сключен в началото между равноправни държави, сравнително бързо се превърнал в атинска империя.


ІІ. Театралните представления


1. Произход на театъра и драматическия жанр. Дитирамбът


Въпросът за произхода на гръцкия театър е един от най-старите и най-подробно обсъдените в класическата филология. Той също е разгледан в “Поетиката”, където се казва, че трагедията като представление може би се е развила от дитирамбическата хорова лирика, а комедията – от фалическите шествия:
И тъй, като произлязла от импровизации – и тя, и комедията (първата – от запевачите на дитирамба, а втората – от тези на фалическите песни, които и сега влизат в обичаите на много градове) тя постепенно се разрасла, тъй като в нея развивали това, което представлява нейна особеност; и след като претърпяла много промени, приключила своя ход, тъй като вече получила собствената си природа (гл. 4, 1449 а ).


Връзката на дитирамба и изобщо на театралните представления с култа към Дионис е добре известна и много коментирана още от времето на класиката:
Разпален от вино мога изкусно най-сладък дитирамб да почна за Дионис (Архилох, фр. 74).
Между останалите церемонии, които сикионците почитали Адраст, особена чест се отдавала на неговите страдания чрез трагически хорове; те не отдавали почести на Дионис, почитали Адраст. Но Клистен дал хоровете на Дионис, а останалите церемонии от жертвоприношението – на Меланипос (Херодот V, 67).
Имало такъв вид песни: молитви към боговете, които наричаме с името “химни”... един противоположен “трени”... трети вид са пеаните, а има и още един, свързан с раждането на Дионис, наречен “дитирамб” (Платон, Закони 790 b).


И в двата случая (на трагедията и комедията) се предполага, че основа на театъра е хорът, и е нужно да се проучи как от този хор, който произнася специално съчинени, традиционни или импровизирани реплики, се е стигнало до представление, в което двама или трима актьори разменят реплики помежду си, а хорът участва като действащо лице и произнася по-дълги монолози само в паузите.
Когато Аристотел говори за историята на литературата (poiesis), той показва, че въпросът за произхода на драмата включва не само театралното представление, но също и самата драматическа форма. Това е разговорът, размяната на реплики, където думата има не авторът (“разказвачът”!), а героят, който може да твърди “свои” неща, несъвпадащи с или противоречащи на това, което разказвачът би казал по същата тема (както прави Одисей в "Одисея"). Освен това трагедията и комедията поотделно, за да бъдат такива, трябва да съдържат трагични и комични събития и характери, или, с други думи, да са съобразени с идеята за трагично или комично. И двете неща, мисли Аристотел, - драматическа форма и естетическата идея – са постигнати, ако не за пръв път, то поне с особено голямо съвършенство, от Омир. Така че той, макар и епик, може да бъде смятан за предшественик и донякъде създател на драмата – поне що се отнася до тези два съществени елемента.


2. Организация на представленията


Театралните представления са се провеждали като състезания между поетите, които състезания се организират като част от атинските Дионисии – празници, провеждани през първата четвърт на годината. Дионисиите били няколко и имали различни названия - Селски (декември-януари, месец посейдеон), Ленеи – (януари-февруари, гамелион), Антестерии (февруари-март). Най-тържествено се чествали Големите (Градски) Дионисии (март-април, елафеболион) на които, вероятно още от Пизистратово време, са представяни трагедии. Отговорен за организацията им бил архонтът-епоним:
Архонтът... избира хореги, трима най-богати граждани между всички атиняни, за да представят трагедии. По-рано назначавал и пет хореги за комедии; сега те се дават от филите (Аристотел, Атинска държавна уредба 56).


Празникът продължавал три или четири дни. Освен трагедии се представяли и комедии, имало е и изпълнения на дитирамбически хорове от юноши и възрастни. Трагедиите били свързани в трилогии, като накрая се добавяла и една “сатирова драма” – комична пиеса с митологични герои, където хорът сигурно е представял група сатири. Така се е напомняло, че празникът е в чест на Дионис (за когото се казва, че е съпровождан от сатири). Допускали се три трилогии, имало е и жури, и накрая се обявявало класирането. Решенията на съдиите понякога били спорни, в някои случаи публиката шумно изразявала мнението си. Ето две свидетелства на Елиан:
В годината на 91-те олимпийски игри... помежду си се състезавали Ксенокъл и Еврипид. Първото място спечелил Ксенокъл... Втори след него, бил Еврипид с трагедиите “Александър”, “Паламед” и “Троянки” и сатирната драма “Сизиф”. Смешно, нали?... Трябва да е станало едно от двете: или съдиите да са били глупаци и невежи, лишени от правилна преценка, или да са били подкупени (ІІ, 8).
Атиняните приели комедията “Облаци” с огромно удоволствие, ръкопляскали на поета както никога по-рано, развикали се, че той трябва да спечели конкурса и настоявали пред журито да постави името на Аристофан на първо място в списъка на победителите (ІІ, 13)


Платон не смятал, че е работа на публиката да дава оценка:
... те внушили на мнозина непочитание към законите на музиката и дързост, че уж са способни да оценяват. Оттук всъщност и театрите от безмълвни станали озвучени, все едно зрителите разбирали кое от свързаното с музите е добре и кое – не е, и вместо аристокрация в музиката настъпила някаква тежка театрокрация (Закони 700-701)


Представленията в Атина били най-напред просто на площада. По-късно за тях било определено специално място на склона до стената на Акропола - и то вече е станало театър. През V в. седалките са били все още дървени, каменните се появили по-късно.


3. Хор и актьори


Обикновено се приема, че хорът е стоял на орхестрата, а актьорите са се намирали на един издигнат подиум зад нея. Имало е преграда (сцена, skene) – в най-ранни времена платнена, после дървена, а по-късно се появяват оцелелите до днес каменни прегради. По тях е имало декори, показващи домовете и посоките, от които се идва (пристанище, град), зад преградите се е съхранявал реквизитът.
Имало е и приспособление (“машина”, mechane) за повдигане и спускане на някои персонажи:
... ако не искаш, разбира се, да постъпим като трагическите поети, които, щом изпаднат в затруднение, прибягват до машини и вдигат боговете... (Платон, Кратил 425 d)
Явно е, следователно, че и развръзките на фабулите трябва да бъдат резултат на самата фабула, а не на театрална машина, както е в “Медея” и в “Илиада”, в епизода на отплуването. Машината трябва да се употребява за събития, които стоят вън от действието, или за тия, които са станали по-рано и които човек не може да знае... (Аристотел, Поетика 15, 1454 а)


Актьорите били малко (обикновено трима).
Да не участвува бог, докато не изисква развръзка някакъв възел в играта. Четвърто лице е ненужно (Хораций, Поетическо изкуство 192-193)


В началото поетите участвали в постановката и като актьори:
Дори в трагедията и рапсодията то [актьорското умение] е въведено късно, тъй като първоначално поетите сами са играли трагедиите си (Аристотел, Реторика ІІІ, 1).


Професионалното актьорство вероятно вече е съществувало към средата на ІV в. Предполагало се е, че актьорите в комедиите и трагедиите трябва да са различни, заради различния характер на жанровете:
Едни и същи актьори не участват в трагическите и комическите представления (Платон, Държавата 395 а)
Може би не го е казал лошо трагическият актьор Теодор – той не позволявал никога на никой, даже от слабите актьори, да се качи преди него на сцената, защото зрителите се настройвали според чутото най-напред (Аристотел, Политика 1336 b).
В по-късно време се е предполагало, че актьорите вече били способни да играят и в трагедии, и в комедии, точно заради професионализма си:
... ами големите актьори – те не само успяват да се представят различно в съвсем различни роли, като всеки остава верен на стила си, но виждаме, че често комикът печели най-голямо възхищение в трагически роли, а трагикът – в комически (Цицерон, Ораторът ХХХІ, 109).
Мъдрецът прилича на талантливия актьор, който може да сложи на лицето си както маската на Агамемнон, така и на Терсит, и да изиграе и двата образа достойно (Диоген Лаерций VІІ, 2).
Очаквало се актьорът да влага чувства в изпълнението:
С тези, които се смеят, се смеят лицата човешки, заедно с плачещи плачат. Желаеш ли сълзи да роня, Телефе или Пелее, самият ти трябва да страдаш: Тъй ще ме трогне скръбта си. Говориш ли ролята лошо, Ще се прозявам или ще се смея (Хораций, Поетическо изкуство 101-104)


Актьорите винаги играели с маски. В комедията, когато на сцената се представяли и съвременници, маската можела да се изработи така, че да наподобява самия човек:
Не се плаши. Не сме го издокарали.
От страх не иска никой майстор маската
да му направи. Ала все пак сигурно
ще го познаят: буден е театърът (Аристофан, Конници 231-233).
Тъй като персонажът Сократ обхождал сцената и бил назоваван многократно по име, а не бих се учудил, ако се е разпознавал и сред отаналите актьори (майсторите на маските, разбира се, били пресъздали образа му с изключителна прилика)... (Елиан ІІ, 13)


4. Части на драмата


Частите на самата драма в реда на протичането й се определят преди всичко от присъствието на хора. “Пародът” е първото влизане на хора, при което той произнася първите си думи; в “стазимите” хорът произнася своите монолози, в които изразява по-пряко или по-косвено отношението си към случващото се. В “екзода” е последната песен и излизането на хора. Между стазимите са разположени “епизодите”, в които актьорите говорят и по същество се случва действието. Може да има “пролог” и “епилог” – преди първата и след последната поява на хора. Ето впрочем мястото в “Поетиката”:
... що се отнася до количествената страна и до отделните дялове, на които тя се разпада, ти са: пролог, епизод, екзод и хорова част с подчасти парод и стазим. Те са общи за всички трагедии, докато песните на сцената и комосите са свойствени само за някои. Пролог е цяла част на трагедията до появата на хора, епизод е цяла част на трагедията между хорови песни, екзод е цяла част на трагедията, слеo което не иде хорова песен, а от хоровата част пародът е цялата първа реч на хора, докато стазим е хорова реч без анапест и трохей, а комос е общ плач на хора и актьорите (гл. 12, 1452 b).


ІІІ. Есхил


1. За живота му


Есхил (към 525 - 456) е първият гръцки и европейски драматург, от който са запазени цели произведения. Той е атинянин и връстник на Пиндар. Участвал е в двете гръко-персийски войни, включително и в битката при Саламин (Маратон, Платея). Известни са годините на представленията на някои от драмите му. Дебютирал още около 500-та година, и спечелил първа награда през 80-те години (484), но най-ранната от запазените му трагедии (“Перси”) е била поставена към края на 70-те години на V в. (472); а най-късната (“Прометей”) – към средата на века. Създал е между 70 и 90 драми.
Когато остарял, напуснал Атина и се заселил в Сиракуза (към 470-та при Хиерон, окончателно 458). В ”Жабите” Аристофан споменава за “несъгласието му с атиняните”; а според Плутарх бил оскърбен от решението на съдиите да предпочетат Софокъл:
Говори се, че след като Софокъл победил, Есхил много се наскърбил, останал още малко време в Атина и после, разгневен, заминал за Сицилия, където умрял и бил погребан недалеч от Гела (Кимон 8)


2. Есхиловата драма


Аристотел и Хораций приписват на Есхил някои важни нововъведения. Актьорите (това са действащите лица, явяващи се едновременно на сцената) стават двама, така че между тях да може да се води разговор, докато хорът мълчи; намалява се дължината на хоровите партии; въвеждат се промени в костюмите и сценичната техника:
Есхил пръв довел броя на актьорите от едни до двама, намалил частите на хора и изтъкнал на преден план диалога. Софокъл въвел третия актьор и декорацията (Аристотел, Поетика 4, 1449 а)
Вече Есхил ги облякъл във мантии, сложил им маски,
сцената с обикновени греди построил и научил
върху котурни да ходят, с тържествена реч да си служат (Хораций, Поетическо изкуство 278-280)


При Есхил, за разлика от Софокъл и още повече от Еврипид, се вижда, че отделната трагедия е по-скоро част от едно по-голямо произведение (трилогията), отколкото нещо самостоятелно. В сравнение с драмите на по-късните трагици “Данаидите” и “Прометей” изглеждат незавършени. Същевременно “Орестия” не е просто сбор от драми, отнасящи се до събитията в един род, а свързан разказ. В “Агамемнон” се извършва първото голямо престъпление – царят е убит от коварната съпруга и прелюбодейка; във втората е отмъщението – братът и сестрата подготвят и извършват убийството на Клитемнестра; в третата се провежда съдебен процес срещу Орест с участие на богове и се обявява присъдата.
Това, че трагедиите на Есхил са по-скоро части на произведения, отколкото нещо независимо, обяснява и мудното действие в повечето от тях. В “Молителките” просто се показват оплакванията на бегълките и решението на местния цар да ги защити. Ако приемем изискването на Аристотел за “голяма грешка”, допусната от някакъв изтъкнат герой, тук дори нямаме трагедия. В “Прометей” просто се водят разговори между героя и няколко второстепенни персонажи. В “Седемте срещу Тива” се отделя твърде много време на описанието на обсадата и на разговора на Етеокъл с изплашените жители. Перипетии няма почти никъде – още от началото се усеща, че предстои нещастие и зрителят просто слуша размислите на героите и хора, очаквайки то да се случи.
Сред всичките 33 оцелели атически трагедии “Перси” е единствената драма за съвременни исторически събития. Но макар че в останалите се показват древни герои от троянското и предтроянското поколение, те също носят политически смисъл. Най-напред, не е случайно, че почти винаги се избират сюжети от митологичната история на полисите-конкуренти – главно Тива и Аргос. Атинските герои като Тезей не страдат, освен при Еврипид, който в много отношения се отличава от предшествениците си; иносказателно се обсъждат недостатъците на едноличното управление; “народът” е представен в благоприятна светлина. Завършекът на Есхиловата “Орестия” изглежда като похвала на традиционната атинска държавна уредба, където най-влиятелната институция е Ареопагът.


ІV. Софокъл


Софокъл е от поколението след Есхил – около 30 години по-млад. Той също е намерил място в Аристотеловото резюме на историята на литературата. Той е увеличил броя на актьорите, на хористите и епизодите в неговите драми са станали повече.
Аристотел хвали “Едип цар” и думите му създават впечатление, че тази трагедия се е смятала за образец в жанра, както “Илиада” и “Одисея” са образец за епическата поезия. В началото на Пелопонеската война той е бил вече възрастен, не е доживял до края й и така не е видял разгрома на Атина.
Неговите трагедии изглеждат по-завършени от Есхиловите и действието протича с повече перипетии. Явно е, че при него единството се търси не в трилогията, а в отделната трагедия.
Заради интереса си към перипетията Софокъл е избирал митове, в които главният герой пострадва по изненадващ начин - става жертва на нечия хитрост. Във “Филоктет” зрителят очаква да види как Одисей ще измами героя, така че да го принуди да се качи на кораба въпреки волята си. За да стане това, Одисей трябва да направи младия и честен Ахилов син Неоптолем свой съучастник. В “Трахинянки” се разказва, как Деянира изпраща на Херакъл дреха, намазана с любовен елексир, без да знае, че това в действителност е убийствена отрова. Така се оказва, че убитият някога от Херакъл кентавър Нес преди смъртта си е успял да измами и двамата.
Нещо подобно има и в “Аякс”. Героят, унизен от несправедливото присъждане на Ахиловите доспехи на Одисей, решава да нападне и убие виновниците – братята главнокомандващи Агамемнон и Менелай, и съперника си Одисей. Но Атина му причинява безумие и той, вместо да нападне противниците си, се нахвърля върху едно стадо овце (собственост на армията). След като разсъдъкът му се възвръща, Аякс се самоубива. Така че и тази драма използва мотива за “измамването” или “неосведомеността”. Като прибавим и “Едип цар”, виждаме, че повечето от оцелелите Софоклови трагедии се занимават с трудността човек да узнае истината за съдбовни обстоятелства в своя живот; и преимуществото на божеството като че ли се състои преди всичко в това, че то знае (“вижда”!) което човекът не знае. Нещастието връхлита човека във връзка с осъдителното му убеждение, че може да предприеме всякакви рисковани действия като разчита на своите способности, изпълва се с подозрение и надменност спрямо други хора и не обръща внимание на предупрежденията на божеството. Това е самонадеяност, която води героя на трагедията към безумие и накрая към самоубийство.


V. Оцеляване на текстовете


Всички оцелели атически трагедии са създадени през V в. Това не значи, че по-нататък никой не е писал трагедии. И все пак още към края на века - ако се съди по комедията “Жаби” на Аристофан, специално посветена на драматическите състезания - се е смятало, че Есхил, Софокъл и Еврипид са най-успешните автори. По-нататък е било прието на празниците да се представят и стари трагедии. Съчиненията на тримата са били записани и пазени в Атина като литературна ценност, сравнима с Омировите поеми.
През елинизма, когато в Александрия и другаде започнало системно колекциониране, преписване и критично издаване на текстове, са били съставени сборници с “най-представителните” драми. Еврипидовият сборник се е оказал по-голям от тези на Есхил и Софокъл, взети заедно.
Не се знае точно кога са изчезнали останалите трагедии – дали още в римската епоха, покрай изгарянето на някои големи библиотеки, или след превземането на Александрия от мюсюлманите, или след византийския Х в., откогато са повечето оцелели кодекси, или покрай хаоса в Константинопол в средата на ХV в.


**


Преводи:


1. Авъл Гелий. Атически нощи. Прев Вл. Атанасов. “Изток-Запад”, 2003
2. Аристотел. Атинската държавна уредба. Прев Г. Кацаров. С., 1904
3. Аристотел. За поетическото изкуство. Прев Ал. Ничев. "Наука и изкуство", 1975
4. Аристотел. Реторика. Прев Ал. Ничев.“Наука и изкуство”, 1986
5. Аристотел. Политика. Прев Ан. Герджиков. “Отворено общество”, 1995
6. Аристофан. Комедии. Прев Ал. Ничев. “Народна култура”, 1985
7. Диоген Лаерций. Животът на философите. Прев Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002
8. Клавдий Елиан. Шарени истории. Прев Н. Панова, Н. Шаранков “Архетип”, 2009
9. Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005
10. Платон. Държавата. Прев. Ал. Милев. “Наука и изкуство”, 1981
11. Платон. Диалози, т. ІІ. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов.“Наука и изкуство”, 1982
12. Платон. Закони. Прев Н. Панова, Г. Гочев. Сонм, 2006
13. Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010
14. Хораций. Поетическо изкуство. Прев Г. Батаклиев. “Наука и изкуство”, 1983
15. Цицерон. За оратора. Прев П. Стоянова. УИ, 1992

Държавни институции. Атинската държава според Аристотел III

VІІ. Общински длъжности. Финанси, данъци, благоустройство, социална политика
AP 16,24,54

VІІІ. Производство и търговия, финанси, данъци, контрол, социална политика
AP 47-48,50-51,56,62

ІХ. Празници
AP 49-50,54,56-58,60

Държавни институции. Атинската държава според Аристотел II

ІV. Съвет и Народно събрание
AP 8,21,29,43

V. Съд и съдебна процедура
AP 9,26,45,52-53,55-56,59,63-

VІ. Армия, полиция, флот
AP 22,23,27,42,44,46,48,52,61

Държавни институции. Атинската държава според Аристотел

І. Благородници и народ. История на конфликтите. Партии
Понеже държавната уредба била изцяло олигархична и всъщност бедните, включително жените и децата, робували на богатите. Били наричани пелати и хектемори именно защото според такова споразумение обработвали имотите на богатите. Цялата земя се владеела от малцина и ако пелатите не заплатели наема, и те самите, и техните деца ставали роби, а изплащането на заемите чрез залагане на собствения живот продължило чак до Солон, който е и първият простат на демоса (АР,2).

Виждайки, че много често полисът бил размирен и че някои от гражданите поради равнодушие чакали пасивно развръзката на събитията, [Солон] издал за тях специален закон: „Ако някой по време на размирици в полиса не вземе оръжие и не се присъедини към една от двете групировки, ще бъде лишен от граждански права и ще бъде осъден за безчестие." (АР,8).

Прочее, такава била степента на развитие на полиса дотогава, който наред с демокрацията постепенно се разраствал, но след Персийските войни Ареопагът отново придобил мощ и поел управлението без официално решение, благодарение на това, че на него се дължала победата в морското сражение при Саламин; понеже стратезите, отчаяни от положението, разгласили всеки да се спасява сам, а Ареопагът успял да набави по осем драхми за всеки човек, които им били раздадени и те се качили на корабите. Поради тази причина атиняните се подчинили на властта на Ареопага и били управлявани добре и в тези времена (АР,23).

Тогава демосът, бидейки господар на положението, установил настоящата държавна уредба по времето на архонта Питодор и се смята, че демосът справедливо е поел управлението, понеже успял да осъществи завръщането си на власт със собствени сили. Това било единадесетото по ред преобразувание в Атинската полития. Първото станало много отдавна и било преселението на хората, предвождани от Йон, които за пръв път се разделят на четири фили и учредяват длъжността на царете на филите. Второто, но първо по характер политическо преобразувание било по времето на Тезей, чието управление се различава незначително от царското. Следват преобразуванията на Дракон, когато за пръв път биват съставени и закони. Третото, след гражданската война, било преобразуванието по времето на Солон и тогава именно се заражда демокрацията. Четвъртото било установяването на тиранията от Пизистрат. Петото било по времето на Клистен, който сваля тиранията и управлението става по-демократично от това при Солон. Шестото преобразувание станало след Персийските войни, когато държавата бива ръководена от Ареопага. Седмото станало с ограничаване правомощията на Ареопага, започнато от Темистокъл и осъществено от Ефиалт, тогава полисът допуска под влияние на демагозите множество грешки заради господството по море. Осмо по ред било учредяването на Съвета на Четиристотинте и след това деветото - възстановяването на демокрацията. Десетото преобразувание било установяването на управлението на Тридесетте и управлението на Десетте. Единадесетото било завръщането на изгнаниците от Фила и Пирей, откъдето и започва установяването на сегашната държавна уредба, при която се предоставя повече власт на мнозинството. Понеже тогава демосът, ставайки господар на положението, управлявал чрез гласувания и чрез съдилищата, където бил силен. И понеже правото на издаване на окончателни решения, което преди принадлежало на Съвета, сега принадлежало на демоса. Явно атиняните постъпили правилно, понеже малцинството по-лесно се покварява и подкупва от мнозинството (АР,41).
AP 5,9,11,13,20,22,25-29,36-40

ІІ. Гражданство и лишаване от гражданство. Деление по родове. Фили, деми, фратрии. Деление по ценз
Солон определил законите да траят сто години и разделил гражданството по следния начин. В зависимост от имущественото състояние определил четири групи, които съществували и от по-рано: пентакосиомедимни, конници, зевгити и тети. Решил всички висши служители - деветимата архонти, тамиите, полетите, Единадесетте и колакретите, да бъдат избирани от съсловието на пентакосиомедимните, конниците и зевгитите, като им се давала длъжност според техния годишен доход. На произхождащите от съсловието на тетите дал правото да участват само в еклесиата и съдилищата. От съсловието на пентакосиомедимните били избирани ония, които събирали от имотите си петстотин мери стока (в течно и твърдо състояние) общо. От съсловието на конниците били избирани ония, които можели да произвеждат триста мери, а според други автори това били ония, които били в състояние да отглеждат коне (АР,7).

Такива са прочее причините, поради които демосът имал доверие на Клистен. И тогава, през четвъртата година от свалянето на тираните, по времето на архонта Исагор, той застанал начело на демоса. Най-напред увеличил броя на филите от четири на десет, понеже искал да постигне смесване, така че всички да участват в управлението, оттогава съществува фразата: „да не се занимават с филите" всички ония, които изследвали родовете. После било решено Съветът да бъде съставен от петстотин вместо от триста членове - по петдесет от всяка фила (преди било по сто от всяка). Клистен не разпределил гражданите на дванадесет фили, за да избегне предишното подразделение на тритии", които били дванадесет за четирите фили, и така народът не можел да се смесва помежду си. Разделил страната на тридесет деми: десет за града, десет за крайбрежието, десет за вътрешността и тия подразделения нарекъл тритии, като чрез жребий бивали избирани по три тритии за всяка фила, така че тя да включва жители от всички области. Живеещите заедно във всеки един от демите нарекъл демоти, за да попречи назоваването само по бащино име, което спомогнало да бъдат отхвърлени новите граждани и за да ги накара да се назовават според своя дем; оттогава атиняни прибавят към името си и названието на съответния дем. Назначил и демархи, които имали същите задължения като предишните навкрари, понеже заместил навкрариите с деми. Едни от демите били именувани според местностите, а други - според името на своите основатели, понеже не всички деми се падали в места с название. А родовете, фратриите и жреческите длъжности предоставил да бъдат съхранявани от всеки дем според обичая на прадедите. На филите избрал епоними измежду отличените сто архегети, от които десет били избрани от Пития (АР,21).

Сегашната Атинска полития има следния вид. В управлението участват всички, чиито родители са граждани, а навършилите осемнадесет години се вписват в списъците на демотите. Всеки път, когато става такова записване, демотите, щом положат клетва, гласуват, преценявайки, първо: дали кандидатите са достигнали възрастта, изисквана от закона, ако не са, биват връщани в групата на непълнолетните, второ - дали са свободни и законородени. А когато демотите гласуват за някого, че не е свободен, той има правото да обжалва решението в съда, а демотите избират пет обвинители измежду себе си, и ако съдът реши, че кандидатът няма право да бъде записан, полисът го продава като роб, но ако спечели делото, демотите са задължени да го запишат (АР,42).
AP 26

ІІІ. Аристократически институции. Архонти и Ареопаг
Предшестващата Дракон древна полития имала следния вид. Висшите длъжности били заемани от благородните и богати граждани, които първоначално управлявали до смъртта си, а сетне - по десет години. Най-почитани в йерархията и най-стари по произход били длъжностите на царя, полемарха и архонта... Много по-късно започнало избирането на тесмотетите, които поели архонтски функции да прогласяват съставяните от тях решения, имащи силата на закони, и да ги спазват при разрешаването на споровете между гражданите. Ето защо тази длъжност била заемана за не повече от една година... Но по времето на Солон всички архонти се събирали в тесмотея. Те били упълномощени да издават съдебни решения, а не както сега само да ги внасят за предварително разглеждане. Така е била установена йерархията на висшите държавни длъжности. А Ареопагът съблюдавал спазването на законите, ръководел многобройните и важни дела в държавата и определял физическите и паричните наказания на виновните. Архонтите били избирани измежду богатите и благородните и от тяхната пък прослойка бивали избирани Ареопагитите, затова единствено тази висша държавна длъжност се заема и досега доживотно от ония, които я упражняват (АР,3).

Относно архонтите Солон разпоредил да бъдат избирани по жребий от списък на излъчените от всяка фила кандидати. Всяка фила избирала предварително десет кандидати за деветте архонти и изборът ставал чрез жребий, затова още е запазен обичаят всяка фила да излъчва десет кандидати, от които после да се избират чрез гласуване с бобени зърна архонтите... В по-старо време обаче Ареопагът имал право да извиква и преценява лично кандидатите за висшите длъжности и като ги разпределял, да ги назначава за една година... Солон учредил Съвет на четиристотинте - по сто членове от всяка фила, а на Ареопага възложил да бъде блюстител на закона и както било дотогава, да остане пазител на политията, да наблюдава множеството значителни дела в управлението, да подвежда под отговорност нарушителите на закона, да налага физическо наказание или да ги глобява, като внася платената глоба в Акропола, без да излага основанието, заради което е била наложена, да съди ония, които съзаклятничели срещу демокрацията... (АР,8).

Колкото до така наречените девет архонти, вече бе казано по какъв начин ставало тяхното назначаване. В днешно време биват избирани чрез жребий шестте тесмотети и техните секретари, архонтът, царят и полемархът - по един от всяка фила, поред... Но деветте архонти биват подлагани на докимасия първо в Съвета, а после - и в съда. Някога онези, които не били одобрени от Съвета, не можели да встъпят в длъжност, но понастоящем е разрешено последно обжалване в съда, който взема окончателното решение. Когато се провежда докимасията, най-напред задават на кандидата следните въпроси: „Кой е твоят баща и от кой дем е, кой е бащата на твоя баща, коя е майка ти, кой е бащата на твоята майка и от кой дем е?" После го питат дали почита Аполон, Отечествен бог и Зевс, Домашен бог и къде държи техните жертвеници, после - дали родът му има гробница и къде е тя, после - дали се отнася добре към родителите си, дали плаща данъците си и дали е отбил военната си служба. Щом бъдат отправени тези въпроси, /председателят/ казва: „Посочи свидетели, които да потвърдят това." Щом свидетелите се явят, председателят пита: „Иска ли някой да предяви обвинение срещу този човек?"... После избраниците се упътват към жертвената плоча, върху която са положени вътрешностите на жертвените животни, където и диететите, щом положат клетва, обявяват решенията си, и свидетелите, щом положат клетва, дават показанията си. Избраните служители се качват върху плочата и полагат клетва да управляват справедливо и според законите, да не приемат подкупи, а ако вземат подкуп, трябва да издигнат златна статуя. После поемат към Акропола, където полагат същата клетва, а после встъпват в длъжност.(AP,55)

Тесмотетите са упълномощени, най-напред, да определят и да обявяват дните, в които ще заседават съдилищата, след което предават тази програма на техните членове, които действат според указанията на тесмотетите. Те внасят в съда исангелиите, обявени пред еклесиата, делата, свързани с предварителното гласуване, предварителните обвинения, произнесени от еклесиата, както и всички с обществен характер дела за беззаконие, за непригодност на даден закон, за противозаконни деяния на проедрите и на епистатите и за отчетността на стратезите. Тесмотетите разглеждат и делата, за които се предвижда налагане на глоба, а такива са: делата за незаконно придобиване на граждански права и за подкупничество, ако някой чрез подкуп успее да отхвърли горното обвинение; за сикофантия, за вземане на подкуп, за измама при вписване в списъка на длъжниците, за лъжесвидетелство, за невписване в списъка на длъжниците, за умишлено не отписване от списъка на длъжниците и за прелюбодейство. Те ръководят докимасията за всички висши длъжности, внасят за разглеждане делата на отхвърлените кандидати за демоти и присъдите, произнесени от Съвета. Освен това разглеждат и делата с частен характер, свързани с търговията и рудниците, както и делата срещу роби, обвинени в оскърбление спрямо свободни граждани. Те разпределят между архонтите чрез жребий делата както с частен, така и с обществен характер. Те утвърждават сключените между градовете договори и разглеждат делата, свързани с тези договори, и делата за лъжесвидетелство пред Ареопага (AP,59).
AP 23,25-26,56-60

Библиография:

Аристотел. Атинската полития. Превод Харалампи Паницидис, Цветана Панициду. "Христо Ботев", 1993
Аристотел. Политика. Превод Анастас Герджиков. "Отворено общество", 1995