Tuesday, January 29, 2013

Епосът на Хезиод

19 октомври, 2012


І. За Хезиод


1. За него


Името на Хезиод много често се споменава заедно с това на Омир. Най-малко от V в. пр. Хр. нататък, както се разбира от споменатото място при Херодот, се е мислело, че Хезиод е бил или от същото поколение, или по-млад, но все пак по-ранен от всички останали гръцки поети. За живота на Хезиод се знаят повече и много по-сигурни факти отколкото за Омир, защото той сам говори за себе си в „Теогония” и „Дела и дни”. Първо, на едно място в “Теогония” се казва така (22-23):
Нявга научиха те Хезиод на божествена песен, както пасеше овце на свещен Хеликон във полите.
Несъмнено „Хезиод” не може да е друго, освен името на автора на „песента”. Самото създаване на „Дела и дни” пък изглежда предизвикано от една житейска неприятност, сполетяла Хезиод – неговият брат, на име Перс, го ощетил при подялбата на наследството, оставено от баща им (37-38).
Бе разделено наследството вече, но повече грабна ти и отнесе, защото ласкаеш царете...
Казани са и други неща – че Хезиод е жител на град Аскра в Беотия, че е бил пастир в подножието на планината Хеликон, и че баща му се преселил тук от малоазийския град Куме (633-639).
...както и моят и твоят баща, неразумни ми Персе, плаваше с кораби, тъй като нямаше свястна прехрана; той и пристигна един ден и тука след плаване дълго, след като с кораба чер Еолийската Кима напусна, бягайки не от охолство и не от имот и богатство, ала от лошата бедност, дарена от Зевс на човека. Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра...


Има легенда, че е участвал в поетическо състезание с Омир и го победил. Ето какво се казва в “Дела и дни” (649-659):
Тъй като нивга на кораб по ширно море не съм плавал, само в Евбея веднъж от Авлида, ахейците гдето нявга изчакваха бурята, много народ насъбрани в път от свещена Елада към Троя, с жените си славна. Ето тогава в Халкида отплувах и аз за игрите в чест на разумния Амфидамант; многобройни награди бяха децата на славния мъж обявили. Ще кажа, там че със химн победих и отнесох триножник с ушенца. Него на Музите аз посветих в Хеликон, че най-първо там ме научиха те сладкогласните песни да пея...
Триножникът бил показван при Хеликон, както свидетелства Павзаний:
На Хеликон има посветени триножници, за най-стария от които казват, че е получения от Хезиод, когато спечелил наградата за пеене в Халкида на Еврип(ІХ, 31, 3).


Смята се, че е загинал в Локрида, макар че показвали гроба му и в Орхомен в Беотия:
Демостен пренощувал с войската си в светилището на Земс Немейски, в което, както се разказва, бил убит поетът Хезиод от тамошните жители, точно както оракулът предсказал на поета, че ще загине в Немея (Тукидид ІІІ, 96).
Противоречиви неща се разказват и за смъртта на Хезиод. Всички са съгласни, че Ктимен и Антиф, синовете на Ганюктор, избягали от Навпакт в Молюкрия заради убийството на Хезиод, че тук те съгрешили срещу Посейдон и че в Молюкрия били наказани. Сестрата на младежите била обезчестена; някои казват, че деянието било на Хезиод, а други, че Хезиод бил погрешно обвинен за чуждо престъпление. Толкова различни неща се разправят както за самия Хезиод, така и за поемите му (Павзаний ІХ, 31, 6).


2. За произведенията му


На Хезиод се приписват още “Щитът на Херакъл” (оцелели са 480 ст.) , “Астрономия”, “Велики дела” и др. Още в древността се е спорело дали всичко, което му се приписва, е автентично. Ето мястото у Павзаний:
Беотийците, живеещи около Хеликон, се придържат към мнението, че Хезиод не е написал нищо друго, освен „Дела”, и дори от тях те отхвърлят предисловието към Музите, като твърдят, че поемата започва с изброяването на Враждите. Показаха ми също една оловна табличка до извора, почти заличена от времето, на която били изписани „Делата”.
Съществува и друго мнение, твърде различно от първото, че Хезиод е написал много поеми; една за жените, наречена „Велики Евои”, Теогонията, поемата, посветена на прорицателя Меламп, тази за слизането в Хадес на Тезей и Пиритой, препоръките на Хирон за обучението на Ахил, както и Други поеми, освен „Дела и дни”. Същите тези беотийци казват, че Хезиод научил прорицателското изкуство от акарнанците, и съществува една поема, наречена „Мантика” (...), която лично съм чел, както и тълкувания на поличби (ІХ, 32, 4-5).


ІІ. Хезиодовият епос


Поемите на Хезиод се наричат епически, защото също като Омировите са написани в хекзаметър. И все пак тези текстове са толкова различни от Омировите, че ако приемем „Илиада” и „Одисея” за художествена литература, тогава трябва да кажем, че „Теогония” и „Дела и дни” са нещо друго. При тях словото, макар и в стихове, не служи за да изобразява; или, както би казал Аристотел, Хезиод не е поет.
Просто, като свързват името на размера с понятието “творя”, хората именуват едни поети творци на елегии, а други – творци на епос, назовавайки ги поети, т.е. творци [poietai] , не според характера на подражанието, а според размера. И наистина, дори автори, които излагат в стихове някакъв медицински или естественонаучен въпрос, се наричат обикновено така, докато всъщност между Омир и Емпедокъл няма нищо общо освен размера. Затова е правилно първия да наричаме поет, а втория – по скоро естественик, отколкото поет (Поетика 1, 1447 b).


1. “Теогония”


„Теогония” е нещо като справочник за боговете, за които се споменава у Омир. Първо има едно дълго въведение, в което се разказва кои са Музите и се изказва почитта на поета към тях (1-115). После започва разказът за историята на вселената, като изложението върви подред, „от самото начало”. Най-напред е имало четири „неща” – Хаосът, Земята, Тартар, Ерос. Хезиод не обяснява „защо” те трябва да са първи. Той само предава каквото знае, като в началото на поемата си, също като Омир, е казал, че песента му се вдъхновява от Музите – значи знанието му идва от тях.
От четирите първи се раждат и други същества, като родител най-често е Земята – или сама, или в съчетание с родения от нея Уран (Небето) или – но само в един случай – с Тартар (когато ражда Тифон, 820). Родените същества са или предолимпийски божества (Титаните), или разни части на земната обвивка (морета, реки и планини), или състояния, усещания и промени (старост, болка, раздор, смърт). За читателя – не само за модерния, но и за този от други епохи – не е лесно да разбере, как Тартарът е от една страна нещо като кухина „вътре в Земята”, а от друга – същество, което я оплодява и става родител на други същества.
...толкоз надолу в земята ги пратиха, колкото тя е ниско под звездния свод и високо над мрачния Тартар... Зевс, натъжен във сърцето, в широкия Тартар го хвърли... (866-868)


Трудно е да се разбере как смъртта или старостта не са просто названия за някакви изменения, а могат да се раждат, сякаш са живи. Не може да се каже, че тези неясноти са характерни за ранния гръцки епос, тъй като при Омир те се срещат много рядко, макар че ги има – примерно, разговорът на слънцето (Хелиос) със Зевс в „Одисея”. Освен това при Омир олицетворенията се възприемат по-лесно, защото в света на художествената измислица са допустими „повече неща”. Но „Теогония” е съчинена така, сякаш авторът предлага сигурни и необходими за всеки сведения, а не художествена измислица.
По-нататък се разказва за раждането на първите олимпийски богове, чиито родители са титаните Кронос и Рея (от 453). Следва успешна война на Зевс срещу титаните, после друга война срещу чудовището Тифон. Накрая (от 886) има кратко родословие на най-известните божества и герои – главно тези, за които става дума в „Илиада” и „Одисея”.


2. “Дела и дни”


Омир и Хезиод са съгласни, че светът на боговете се отличава от света на хората, и че за двата свята може да се говори поотделно. Наистина, между тези светове има контакт, но той не е симетричен - боговете могат да се намесват в човешките дела когато пожелаят, а обратното става само в крайно редки случаи.
При Омир за боговете и хората се говори почти наравно във всяка от поемите, особено в „Илиада”. Ако не се разказва за някоя божеска намеса „долу”, тогава просто погледът на автора се мести: какво се случва на земята, и какво – на Олимп. При Хезиод обаче на всеки от световете е посветено отделно произведение: „Теогония” е за боговете, и изобщо за първоначалните, дълговечните, „надчовешки” същества, а „Дела и дни” е за хората, и по-точно – за всекидневието им.


Несъмнено, Хезиод е бил наясно, че съставя енциклопедия на онова, което всеки човек по негово време би трябвало да знае. „Дела и дни” е адресирана първо до дребния земевладелец, и все пак много от казаното там засяга всеки човек. И тъй, след като в „Теогония” е завършена генеалогията на божествата и героите, стигайки до поколението на Троянската война, в „Дела и дни” той започва с историята на човешкия род. Някога хората са живели близо до боговете и са били безгрижни като тях и почти безсмъртни, но в един момент е настъпил упадък. Причина за това може да бъде или конфликтът между богове и хора, в който на страната на хората действа Прометей, или стъпаловидната деградация на човечеството, представена в мита за поколенията. Хезиод не казва кой от двата мита (за Прометей или за петте поколения) предпочита, а просто ги разказва един след друг (41-174).
Резултатът е, че по времето на Хезиод човечеството живее зле – първо, защото материалните блага се добиват трудно, с изтощителен труд, както и поради изобилието от болести и нещастия; и второ – поради несправедливостите помежду им. Главната причина за несправедливостта изглежда алчността (175-224).


Така че Хезиод предлага начин да се живее дотолкова добре, доколкото съвременните обстоятелства позволяват. Човек би трябвало да осигурява поминъка си със земеделски труд, тъй като по този начин той няма да лишава никого от нищо; да избягва рисковете на мореплаването; да бъде предпазлив и умерен отношенията си с хората, да не причинява вреди; да не създава много деца, тъй като те биха живели по-оскъдно от него.
Това са съвети към обикновения човек, а на „царете” (това са потомците на аристокрацията, за която разказва Омир) се препоръчва накратко да бъдат справедливи, да взимат безпристрастни решения в съда, да не бъдат корумпирани (дароядни); да не забравят, че Зевс защитава справедливостта и изпраща наказания на провинилите се; всеки успех е временен; царете могат да пострадат не само лично, но и заедно с владенията и поданиците си (225-273).
Почти половината от поемата е заета от съвсем конкретни указания за воденето на домашното стопанство. Земеделецът трябва да знае как да засее нивата си, от колко и какви помощници се нуждае, как да прекара зимата, кога да събере реколтата и как да я съхранява. Накрая (от 724) са добавени няколко съвета относно това, какви конкретни действия трябва да се избягват, и кои дни в месеца са благоприятни или не за едно или друго начинание.


ІІІ. Нехудожествената литература


1. Хезиод в историята на литературата


Вижда се, че произведенията на Хезиод не принадлежат към това, което наричаме „художествена литература” (на гръцки - poiesis) или белетристика. Макар и в стихове, те са по-скоро съобщения и разсъждения (logoi). Ако преподаването на античната литература се ограничаваше само с белетристиката, Хезиод несъмнено би трябвало да бъде оставен настрана, също както историците, ораторите и почти цялата философия. Но по традиция в курсовете по антична литература се включват и произведения, които не са белетристика. Причина за това е твърде голямото им значение в историята на словесността изобщо и ползата от тях за разбирането на старогръцкия свят.


2. Нехудожествената литература – същност и елементарни форми


Нехудожествената литература се отличава от художествената с това, че съществува не за „изобразяване”, а с практическа цел – нещата се казват, за да се постигне нещо извън представата за казаното. Тя се познава най-напред по това, че е по-близо до естествената реч. Защото, стихотворението, примерно, е обработка на словото, при която общуването се забавя - говорещият не казва непосредствено каквото би желал, а се бави, докато му придаде форма.


Сред най-елементарните форми на практически ориентираното слово са молбите (заповедите) и съобщенията – защото, за да се постигне нещо, първо трябва да бъде изречена волята на желаещия, а след това да се даде информацията, от която изпълнителят се нуждае. Но ако става дума за по-дълги текстове, това са най-напред разпоредбите, договорите и списъците (описанията) на някакви имущества.
Тъй като не всичко може да се постигне с разпоредби или молби, се появяват увещанията (примерно, при правораздаване), където търсещият справедливост може да направи подробно изложение на обстоятелствата около обсъждания случай и да приведе разни аргументи. Това е нехудожествена литература – говорещият не имитира и не изобразява с думи нищо, той само „съобщава” и „доказва”.
После, когато държавата или други организирани общности се стремят да решат определени имуществени (териториални), обществено-политически и търговски въпроси, се появява нуждата от географско проучване и описание. Също, при решаването на династични или международно-правни въпроси е нужна осведоменост за миналото – така се появява историческото проучване в тесен смисъл.
После, общата обосновка на какви да е действия, извършвани от общността или индивида, изисква размисъл и обсъждане, който се нарича често „философия”. Решаването на въпроси от областта на медицината довежда до натрупване на сведения, ръководства и проучвания, които създават научната (професионална) литература.


Но всичко това се прави по същество с практическа цел - да се решат конкретни въпроси от вссекидневието на обществения и личния живот. Затова е нужно волеизявление, инструкция (ръководство), натрупване на сведения, аргументация. Литературата, образувана заради тези неща, наричаме съвсем общо „нехудожествена”.


ІV. Хезиод и Изтокът


На нас, а и на древните, Омир изглежда напълно оригинален, тъй като не са се запазили по-ранни гръкоезични епически (пък и каквито и да е) произведения, от които той може би е бил повлиян. Но и в близкоизточната литература е трудно да се открие нещо подобно. Сравненията с библейските текстове, които са писани по същото време, а и по-рано, показват общност на материалната култура и на места се виждат аналогични държавни и религиозни организации; но предшественик на Омир в епическата поезия на Изток не е известен.


При Хезиод обаче е друго, там външните влияния са очевидни, макар и пътят, по който те са стигнали до него, да е неизвестен. Има няколко неща, които не просто напомнят за написаното в началото на Библията, но изглеждат като почти сигурни свидетелства за влиянието на източни религиозни, космо- и антропогонични представи върху Хезиод.
Най-напред, самата идея да се разкаже за “образуването на видимия свят”; после, положението на върховния бог (тук - Зевс) като справедлив, възмездител на добрите и лошите дела на хората; отпадането на човешкия род от едно първоначално щастливо състояние, близко до безсмъртието, където благата са били дадени и не е имало страдание; съпротива на най-древните хора срещу волята на Зевс, в която е замесено някое могъщо същество, надминаващо човека и съпротивляващо се на Зевс; жената е създадена след мъжа и причинява беди; случаи на унищожение на човешкия род от разгневения Зевс; предупреждение за възможни още по-големи беди; списък от разпореждания, чието изпълнение би позволило на хората да водят справедлив и сравнително щастлив живот.


*


Преводи:


1. Аристотел. За поетическото изкуство. Прев Ал. Ничев. "Наука и изкуство", 1975
2. Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005
3. Тукидид. История на Пелопонеската война. Прев М. Мирчев. “Наука и изкуство”, 1979
4. Хезиод. Теогония. Дела и Дни. Прев С. Недялкова. “Народна култура”, 1988



Monday, January 28, 2013

Епосът на Омир

12 октомври, 2012


І. Омир и европейският епос


1. Омир като начало на европейската литература


а. Първенството на Омир


Преподаването на старогръцката литература, а и изобщо на историята (държавна и културна) на старите гърци почти винаги е започвало с Омировия епос. Същото се отнася и за преподаването на “европейските” литература и история.
Все пак трябва да се отбележи, че поне до средата на ХІХ в. историците на тази литература говорят за “предомиров период” и вярват в съществуването на поети, преди всичко траки, чиито произведения са били изгубени още преди Аристотел.


б. Представата на гърците за Европа и останалия свят


Самите гърци много рано са определили своите територии като част от “Европа” и са ги различавали от териториите на Азия и Африка (която тогава наричали “Либия”). Това разделение, засвидетелствано и подчертано от Херодот (ІІ,16), е възприето от по-късните “европейци” и е останало и досега. Все пак голяма част от сушата, която ние сега наричаме Европа, е била непозната и дори неизвестна за гърците. Те са наричали така териториите на запад и северозапад от малоазийското крайбрежие, но колкото по-далеч на запад и навътре в сушата се е отивало, толкова по-неясна е ставала представата им за тези части на Европа.


2. Какво значи “епос”


“Епос” е дума, сродна на глагола eipein (говоря, казвам) и несъмнено има основно значение на “дума, реч, словесно изложение”. Думата е послужила за означение на поемите в хекзаметър (независимо дали са художествени произведения или не - “Поетика”, гл. І, 1447 b) и поради голямата им популярност другите й значения са отстъпили. Аристотел забелязва, че поетическите и непоетическите произведения не би трябвало да се наричат с една и съща дума само защото са съчинени в един и същ размер. Дали заради казаното в „Поетиката” или по други причини, но след класическата епоха думата „епос” се отнася преди всичко до художествени произведения, чийто образец е Омир.


Ако съчинението е поетическо, но в друг размер, то се е наричало най-общо ode (песен). Но думите за отделните видове „песни” са много – elegeia, melos, hymnos и много други. Ако произведението е нехудожествено и прозаично, то се нарича logos, а ако трябва да се подчертае изрично, че не е в стихове, се казва psilos logos (“Поетика”, гл. І, 1447 a).


ІІ. За Омир


1. Древността за Омир


Няма оцелял автор от класическата епоха, който да казва нещо определено за произведение или автор, по-ранни от Омир и неговите поеми. Херодот казва, че представата на гърците за техните божества е оформена от съчиненията на Омир и Хезиод. Според него те са живели „400 години преди нас” (ІІ, 53) – значи ги поставя в средата на ІХ в. Аристотел - който е един от най-важните ни източници, тъй като специално е проучвал историята на литературата - никъде не споменава имена на поети, които, по негово мнение, биха могли да са по-ранни от Омир.
Относно комическите поетически произведения той казва така: Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина (гл. 4, 1448 b, прев Ал. Ничев).
Както се вижда от цитираното място, той е уверен, че някаква поезия е имало още в най-древни времена, далеч преди Омир; но Омир надминава всички и че той създал някои от съществените й форми. Поемите му са послужили като образец за драматическата поезия, за естетическите идеи „трагично” и „комично”, за единство на произведението въз основа на фабулата.
Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове (той единствен създал не само хубави, но и драматически изображения), пръв показал и чертите на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното: защото “Маргит” се отнася към комедията така, както “Илиада” и “Одисея” – към трагедията (гл. 4, 1448 b, прев Ал. Ничев).
Нищо в произведенията на останалите класически автори не противоречи на твърдението, че Омир е най-древният познат поет (може би Хезиод е бил негов съвременник). Йосиф Флавий, който е работил в Рим през І в. сл. Хр. и също е имал достъп до цялата класическа литература, проучил древността на различните писмени традиции и направил заключението, че гърците не могат да посочат сред своите автори никой, който да е по-древен от Омир.
Въобще при гърците не се намира нито едно писмено съчинение, което да е признато за по-старо от поезията на Омир; а той, изглежда, е живял по-късно от Троянската война („Против Апион” І, 2).
Първият известен на нас автор, който споменава името му, е Калин от Ефес, чийто разцвет е вероятно към 700 г. Той впрочем го споменал като автор на “Тебаида”. В “Химн към Аполон” се говори за “слепия поет, който живее на Хиос”, който химн Тукидид цитира и смята за Омиров.
Омир дава най-ясни указания, че това е било тъкмо така, в следните стихове, които се намират в химна в чест на Аполон... (ІІІ, 104 – прев М. Мирчев). Кой от певците, девойки, които са идвали тука, най ви е скъп и приятен? Най-много кой ви харесва? Тъй отвърнете тогава – бъдете любезни към мене: “Скъп ни е слепият мъж – той живее в скалистия Хиос; всичките негови песни навек са заслужили слава” (168-172, прев Р. Константинова).


Сега Омир се датира най-общо в VІІІ в. пр. Хр.


2. Какво може да се знае за Омир


Много пъти е казано, че за самия Омир – предполагаемия древен поет, този, комуто от най-ранно време се приписват „Илиада” и „Одисея” – нищо сигурно не се знае.


а. За достоверността на свидетелствата


А кога твърдим, че знаем нещо сигурно за някой древен автор или изобщо за кой да е човек, все едно кога и къде е живял? Ако не сме го срещали (1) лично, би трябвало да разчитаме на (2) свидетелства, на които можем да се доверим. Най-добре е, ако поне тези свидетелства са дадени от (2a) очевидци, с които сме разговаряли. Така Херодот е проучвал войните през първата половина на V в., когато още не е бил роден или е бил дете, но пък мнозина от участниците в тях са били живи. Наистина, той много рядко споменава с кого е говорил или какво е чел, така че читателят остава с усещането, че Херодот разказва, каквото сам е видял.
Когато става дума за много отдавнашни събития, каквито са за нас античните, би трябвало да имаме текст, в който човекът, за когото мислим, (1) сам е казал определени неща за себе си – както Демостен в „За венеца” или Тукидид в „Пелопонеската война”. Или, както в случая с устните свидетелства, да бъде споменат от автор, който го е познавал (2) лично, както Тукидид разказва за Перикъл, а Ксенофонт – за Кир Млади. Още по-добре е, ако бъде споменаван, и то с подробности, от (3) няколко съвременници независимо едни от други – както Сократ е представен и от Платон, и от Ксенофонт, и от Аристофан. Или от по-късни автори, но да сме сигурни, че са направили (4) добри проучвания, или да е явно, че са ползвали независими източници. За атинския писател и държавник Солон не са останали свидетелства на негови съвременници, но авторите, които разказват за него, са многобройни и авторитетни – първо Херодот, после Платон, който може би е бил негов потомък, Тукидид, Аристотел; няколко века по-късно начетеният Плутарх пише специална биография за него. Някои от тези автори цитират и стихове, писани от Солон, в които той говори за собствения си живот. Така че за Солон знаем определени и сигурни неща, подробности за дейността му, въпреки че първият оцелял автор, който говори за него (Херодот) е роден повече от половин век след неговата смърт.
Но нерядко имаме съобщения, които не са поставени в логическия им контекст (както сведенията на Аристотел за Солон, които са поставени в разказа за история на атинското законодателство и е естествено те да бъдат там); ако авторът на съобщението е (1) неизвестен (“Романът за Александър”); или пък самото авторство е съмнително (биографията на Омир, приписвана на Херодот); или (2) по някакви причини свидетелствата му се поставят под съмнение, защото (2а) е небрежен към източниците си, или (2б) е склонен да си измисля, или (2в) просто не настоява на историчността на разказа си. Във всички тези случаи имаме свидетелства, на които е мъчно да се доверим. Ако не намерим добро потвърждение, ние не ги смятаме за истинни.


б. Свидетелства за Омир


Такива са няколкото биографии на Омир, които са оцелели досега и са писани неизвестно кога и от кого. Някои смятат, че първият им вариант трябва да е възникнал към VІ в. пр. Хр., заедно с „новелите” за други исторически лица като Кир, Крез, „седемте мъдреци” и др. Може би през V в. вече е била разпространена една биография на Омир в рамките на “Състезанието на Омир и Хезиод”.


Единствените сравнително добри свидетелства са портретите на епически певци в „Одисея”, които, повикани на пирове в царски дворци (при царя на феаките Алкиной, в дома на Одисей в Итака), рецитират разкази за Троянската война или за олимпийските богове. Това са същите тези образи и сюжети, които запълват „Илиада” и „Одисея”. Значи тук авторът съзнателно споменава ако не за себе си, то поне за певци, подобни на него.


ІІІ. “Илиада” и “Одисея”


1. Епическата фабула


а. действие и характери


„Илиада” и „Одисея” са големи фабулни (казва се и „сюжетни”) произведения. Това значи, че единството им (това, че тази поредица от стихове е нещо единно, цялостно, а не случайно събрани изречения) се осигурява най-напред от разказа за едно определено действие, в което се различават начало и край, а до края се достига след перипетии (събития, създаващи несигурност относно изхода). За да се представи такова действие, са нужни персонажи, които да действат с определени намерения, при чието осъществяване да се сблъскват с трудности, докато се стигне до завършека - все едно дали той е успешен или не.
В действията на героите се проявяват техните характери. Ако героят е основен („главен”), а не второстепенен или епизодичен, характерът му е по-подробно разработен. В „Одисея” има един характер, който засенчва всички останали, а в „Илиада” на всеки от по-изтъкнаните герои (Агамемнон, Диомед, Аякс, Одисей, Хектор) се отделя почти толкова внимание, колкото и на Ахил.
Покрай представянето на поредицата събития се намират поводи да се покажат характерни сцени от човешкия живот или пейзажи и картини от света на живите същества. Показват се същества, които не се виждат, но чието съществуване се допуска от мнозина (боговете, които действат на Олимп и другаде) или пък са просто фантастични (чудовищата в “Одисея”). Така че действието, което читателят (слушателят) следи, от една страна има смисъл само по себе си - да се види „какво ще стане”. Но то е и повод за изобразяване на персонажи с характери, на взаимодействията им, а също на разни въображаеми същества и на самата природа.


2. Композиция (конструкция) на поемите


а. Повторенията


Поемите съдържат множество повторения от различен вид – на епитети, на стихове, на отделни сцени, на действия, състоящи се от няколко отделни сцени. Това означава, че Омир или е съчинявал поемите си по памет, или е бил силно повлиян от такива поеми.
Повторенията облекчават запомнянето, поддържат ритъма на съчинението и дават възможност на слушателя да възприема по-лесно казаното – защото повтарянето забавя притока на нова информация. Все пак повторенията в “Илиада” са много повече, отколкото в “Одисея”. Тази и някои други разлики (примерно, особената композиция на “Одисея”) са причина още през античността да се твърди, че втората поема е съчинена от Омир много по-късно, и дори, че е произведение на друг автор.


б. Композицията на “Илиада” и “Одисея”.


В “Илиада” текстът представя фабулата според естественото протичане на действието. Първо двамата вождове се скарват, след това се водят битки. После, поради смъртта на Патрокъл те се помиряват и армията се обединява. Накрая Ахил убива Хектор и се извършват двете погребения. Монолозите на някои герои дават допълнителни сведения, показват характерите им и забавят действието. Но тези речи са много по-кратки от разказа на Одисей при феаките, и освен това не служат за допълване на фабулата, както става в “Одисея”. Освен това в “Илиада” няма и паралелен разказ, в който да се явява втори главен герой (като Телемах).


В “Одисея” действието започва с тревогите на Телемах в Итака и заминаването му за Пилос. После, чак в петата песен се разказва за отплаването на Одисей от Огигия, което трябва да е станало едновременно с потеглянето на Телемах от Итака; от девета до дванадесета песен Одисей разказва за случилото се от падането на Троя пристигането му в Огигия при Калипсо. Така се добавят събития, които са част от общия разказ, но са по-ранни от разказаното в началото на поемата. Едва от ХІІІ песен нататък събитията са представени в естествения си ред, както в “Илиада”.
Освен че изненадва слушателя и държи вниманието му будно, тази конструкция внушава, че разказът на Одисей може и да е по-малко верен от разказа на поета. Защото това не са думи на главния разказвач, а само на един от героите. При това много от другите разкази, които Одисей предлага на събеседниците си, са явно лъжливи.


в. Действието в света на боговете


Друг вид паралелен разказ, засвидетелстван и в двете поеми (но пак повече в “Илиада”), е този за събитията в света на олимпийските богове. В това отношение Омир е странен, дори уникален, защото си служи с една идея за отвъден (божествен) свят, която почти веднага след него е отхвърлена и не се използва повече в литературата, като изключим произведенията, които умишлено имитират Омир. Боговете са представени като безсмъртно и блажено, но малко скучаещо семейство, което се забавлява с пирове, музика и танци, но най-много със събитията, ставащи “долу” – в човешкия свят.
Боговете гледат на тези събития като на театър, в който те самите могат да вземат участие когато и като пожелаят. Но понеже театърът е само един, а различните богове харесват различни герои, това води до несъгласия, скарвания и дори сбивания между тях – било на човешкото бойно поле, било горе на Олимп. Мирът обаче винаги се възстановява, защото боговете са безсмъртни и не желаят да напуснат Олимп, а и Зевс все пак има последната дума при всички спорове.


2. Размери и съдържание на поемите


а. размери на епическото произведение


“Голямо” произведение е това, което не може да бъде изслушано или прочетено наведнъж (без прекъсване).
Всеки може да провери, че за внимателното изслушване или прочитане на една Омирова песен (около 500 стиха) са нужни 40-50 минути. Но колкото повече напредва текстът, толкова по-трудно се задържа първоначалната скорост. Причината е увеличаващата се информация, с която паметта трябва да се справи, и отслабващото внимание. Теоретично всяка от поемите може да се прочете за едно денонощие; но в действителност човек се нуждае от три дни (ако прави само това) до една седмица (ако има и други занимания). Това е положението и с повечето големи класически литературни произведения (епоси и романи).


в. представяне на произведението (кратко и дълго)


Когато пристъпваме към разбиране на кое да е фабулно произведение, първо е нужно да обхванем в ума си действието. Това, че сме го обхванали, се доказва чрез изложение (разказ за действието). То може да бъде с различна големина. Освен това разказвачът може да избере дали да си послужи с имената, или не. Във втория случай е нужно по-голямо усилие, защото трябва да решим “какви са” героите, а не просто да ги назовем ( това авторът вече го е направил).


Ето пример за кратко изложение без имена.


“Една съюзническа армия обсажда град. По време на обсадата избухва конфликт между главнокомандващия и най-влиятелния воин, който е и вожд на една от обединените войски. Влиятелният вожд е оскърбен и заедно с войниците си прекратява участието в обсадата. Поради това цялата съюзническа армия започва да търпи неуспехи на бойното поле и е застрашена от разгром.
Най-близкият приятел на оттеглилия се вожд – също силен и храбър воин – решава да вземе участие в битката. Той влиза в двубой с предводителя на противниковата войска и е убит. Приятелят му, обзет от мъка, силен гняв и желание за мъст, се помирява с оскърбилия го главнокомандващ и отново влиза в боя. Благодарение на намесата му армията бързо получава превес, отблъсва противниците и ги принуждава да се оттеглят обратно в крепостта. Разгневения вожд влиза в двубой с убиеца на приятеля му, убива го и отвлича трупа му.
Поемата завършва със среща между него и бащата на убития. След намеса на боговете вождът връща трупа и се съгласява на временно примирие. Близките на убития го оплакват и погребват”.


Ето и едно представяне на “Одисея” с имена. То е три пъти по-дълго.


“Изминали са десет години след края на Троянската война, а Одисей, цар на Итака и близките й острови, все още е в неизвестност. Дворецът му и изпълнен със знатни младежи от околността, всеки от които се надява да се ожени за Пенелопа и да заеме трона на Одисей. Синът на Одисей – Телемах – вижда опасността за династията и за самия себе си, и решава да потърси помощ и сведения за баща си. Напътстван от богиня Атина, той напуска острова и посещава завърналите се царе на Пилос и Спарта – Нестор и Менелай.
През това време Одисей, който е прекарал няколко години на острова на нимфата Калипсо, решава да продължи пътя за дома си. Калипсо се противи, но отстъпва, след като Хермес й съобщава, че по решение на боговете Одисей ще се завърне в Итака. Одисей построява сал и отплава, но е връхлетян от буря, изпратена от неблагосклонния Посейдон. Салът е разбит и Одисей с мъка се спасява на един остров, обитаван от народ, наречен “феаки”. Техният цар Алкиной и семейството му оказват гостоприемство на Одисей.
Пред тях и в присъствието на мнозина знатни граждани, Одисей разказва за приключенията си след края на войната. Той се е сражавал с кикони по тракийския бряг, посетил е острова на лотофагите, спасил се е от циклопа, гостувал е на ветроукротителя Еол, загубил е почти цялата си войска в залива на човекоядните лестригони, и е живял е една година при магьосницата Кирка. После слязъл в царството на мъртвите, чийто вход е отвъд Океана, преминал е покрай острова на сирените, а после и през опасния проток на чудовищата Сцила и Харибда, където е жертвал неколцина от моряците си. Поради безветрие се е забавил близо месец на острова на Хелиос и накрая, след корабокрушение, в което загинали последните му спътници, се добрал до острова на Калипсо.
След разговора при Алкиной, феаките изпращат Одисей със специален кораб до Итака. Там той отново е осведомяван, напътстван и подкрепян от Атина, която му се явява в различни образи. Най-напред се отбива в един от имотите си, управляван от стария му слуга, свинаря Евмей. Там се среща с току-що завърналия се от Спарта Телемах. Двамата решават да отидат в града, да влязат в двореца (Одисей знае, че няма да бъде разпознат от никого) и с помощта на няколко верни слуги да унищожат натрапниците. Така и става. След като сражението в гостната на двореца завършва, Одисей бива разпознат от Пенелопа. Още на другия ден избухва война между дома на Одисей и роднините на убитите женихи. Поради намесата на боговете войната е прекратена. Воюващите се помиряват и на Итака настъпва мир”.


ІV. Географията на света според Омир


Омир е запознат в подробности с географията на Егейско море (островите), с тракийското крайбрежие и континента на север до планините (Рило-Родопския масив) и с крайбрежието на Мала Азия – може би няколко десетки километра навътре в сушата. Известен му е Кипър, близкоизточното крайбрежие – “Финикия”, Египет и Етиопия.
Представите му за Средиземно море на запад от йонийските (“одисеевите”) острови са смътни. Това служи като аргумент, че поемите са създадени не по-късно от 700-та година – тъй като след 700-та са започнали да се появяват гръцките колонии в Италия и Сицилия и географията на тази област е била прояснена. Народите, населяващи сушата далеч от морето, са му известни само от легенди – хипербореите в европейския север и пигмеите в Африка.


Най-авторитетният античен географ – Страбон – нарича Омир “основател на географската наука”.
Ето неговите думи:
И първо [твърдим], че както ние, така и нашите предшественици, сред които е Хипарх, с основание смятаме Омир за основателя на географската наука, защото той е надминал и древни, и съвременни не само с достойнството на своята поезия, но също така и с опита си в обществения живот. Така той не само се е потрудил да се запознае с колкото може повече исторически факти и да ги предаде на бъдещите поколения, но също и с различните райони на обитаемата земя и на морето, както поотделно, така и в цялост. Иначе нямаше да е достигнал до най-крайните граници на земята, обхождайки ги в своите възпоминания (І, 1, 2. Прев В. Русинов).


V. Влиянието на Омир


Омир е най-четеният старогръцки автор – както през античността, така може би и днес. Запазен е в най-много и най-стари кодекси, а също и в най-много папирусни фрагменти.


Множеството поеми от VІІ-VІ в., посветени на троянските събития, са изчезнали. Това се е случило най-вероятно поради по-ниската им художествена стойност.


Той е първият гръцки автор, преведен на латински. Вергилиевата “Енеида” - най-четеното произведение на най-влиятелния латиноезичен поет - е замислено като продължение на “Илиада” и “Одисея”, и изглежда като тяхно подражание.


**


Библиография:


І. Общи помагала:


1. Б. Богданов, А. Николова. Антична литература. „Петър Берон”, 1988; “Отворено общество”, 1996
2. Соболевского С.И. и др. История греческой литературы, І-ІІІ. Москва, 1946-1960
3. Балабанов, Ал. Класическа литература. София, 1917, 1934
4. W. C. Wright. A short history of Greek literature. NY, 1907
5. U. von Wilamowitz-Moellendorf. Die griechische Literatur des Altertums. Berlin- Leipzig, 1905
6. A. and M. Croiset. An abridged history of the Greek literature. NY-London, 1904
7. A. et M. Croiset. Histoire de la litterature grecque, І-V. Paris, 1887-1899
8. Mahaffy. A history of classical Greek literature І-ІІ. NY, 1890-1891
9. W. von Christ. Geschichte der griechischen Literatur. Muenchen, 1890, 1898


Съкращения:


ИГрЛ - Соболевского С.И. и др. История греческой литературы


За Омир


Преводи:


1. Омир. Илиада. Прев Ал. Милев, Бл. Димитрова. “Народна култура”, 1969
2. Омир. Одисея. Прев Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1981
3. Хезиод. Теогония. Дела и дни. Омирови химни. Прев Ст. Недялкова, Р. Константинова. “Народна култура”, 1988
4. Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005
5. Страбон. География. Прев В. Русинов. “Рал Колобър


Помагала:


1. А.Ф. Лосев. Омир. Прев С. Хесапчиев. ”Народна просвета”, 1962
2. Б. Богданов. Омировият епос. “Отворено общество”, 1996
3. Fr. Schoell. Histoire abregee de literature grecque. Paris, 1813