Лекции НФ - проза

Историографията на Херодот и Тукидид

(5 януари, 2012)


І. За прозата

1. Мерена реч, поезия и художествена литература. Записване на текстове, създадени с непрактическа цел

Днес отдавна е прието, че художествената литература може да се пише в проза, а поезията (което традиционно значи – художествена литература в мерена реч) може и да бъде в немерена реч, както и без рима. Освен това произведенията, които се пеят, не се възприемат като литература дотогава, докато не бъдат събрани в книга и предложени на публиката като писан текст.
През ранната античност (така наричаме предкласическата епоха, времето преди гръко-персийските войни) художествената литература се създава само в мерена реч, и то с музикален съпровод. Това означава, че литературата е била устна, предназначена за публично изпълнение, и в повечето случаи това е ставало на някакъв празник. Тези текстове несъмнено са се записвали, но това е било само за да могат да бъдат изпълнени отново без изменение, а също и за обучение на изпълнители (като епическите рапсоди).

2. Нехудожествената проза. Документи.

От друга страна, имало е и текстове в проза, но те са служели по-скоро за справка – разпоредби, договори, завещания, данъчни списъци, описания на имущество, изобщо всичко, което е можело да влезе в един държавен архив. Били са съставяни генеалогии на родове и може би хроники на някои полиси. Във всички тези текстове не е имало нищо художествено. Първите географски описания, които са включвали и всякакви сведения за народите и държавите, също не са писани за да “изобразяват”, но все пак са били сравнително дълги и свързани текстове, и може би понякога са били четени просто от любопитство.

3. Речи и исторически съчинения

Прозата през V в., за която знаем, се развива във връзка с публичността на държавния живот и правораздаването. Политическите и съдебните решения започват да се вземат с гласуване от сравнително голям брой съветници (съдебни заседатели). Това става във връзка с падането на тираниите, ограничаването на ролята на аристократичните институции и с възможността за финансиране на по-голям държавен апарат. В континентална Гърция така е станало в Атина, а на запад – в Сиракуза.
Ролята на публичното нетържествено слово рязко се засилила и едно от явленията, свидетелстващи и съдействащи за това засилване, е появата на реторически школи – най-напред в Сицилия, но много скоро след това и в Атина. Записаните речи са се пазели в архивите на държавните учреждения, но и са служили за обучение. Това образование не е било само тясно реторическо, но и енциклопедично: и заради него са се появили текстове, обсъждащи и най-общи въпроси на естествознанието, държавата и правото.
Текстовете, възникнали покрай практическото реторическо образование, не са се създавали с художествена цел, макар че и в тях може да се намерят елементи на художественост.
С историческата проза положението е по-различно. Херодот и Тукидид не пишат произведенията си с практическа цел, нито за обучение. Техните книги са нещо като „мемоари” на гръцкия свят, или на някой отделен полис. Създаването на атинската империя е предизвикало силно вълнение сред всички гърци и може да се каже, че Херодотовата история е писана донякъде и като апология на Атина пред нейните противници и съюзници.
Тукидидовата история пък показва гледната точка на едни привърженик на „просветената” и „контролирана” демокрация, където един добър лидер успява да използва силите на множеството свободни и пълноправни граждани като същевременно не допуска държавата да се превърне в тирания на народното събрание, чиито правомощия не се ограничават от никаква равностойна институция.

4. Художествена проза

Но и тези книги не са художествени произведения. Литература в проза се появява чак през ІV. в. – това са диалозите на Платон и може би незапазените мимове на Софрон. Че мимовете на Софрон са били художествени произведения, свидетелства Аристотел в гл. І на „Поетиката”. Ето впрочем неговите размишления за художествената литература и прозата: „Изкуството пък, което използва само реч, прозаична или стихотворна, и то или като смесва размерите помежду им, или като си служи само с един определен вид размер, няма специално означение дори до днес. Така ние не бихме могли да назовем с общо име мимовете на Софрон и Ксенарх и сократическите беседи, нито подражанията, които някой би изпълнявал в триметри, в елегически и други подобни стихове”.[1] Не е изненадващо преданието, че Платон ги е харесвал много. Диоген Лаерций пише така: „Изглежда Платон пръв е донесъл в Атина книгите на мимографа Софрон, които преди това били пренебрегвани от елините, и му подражавал в изобразяването на характерите; тези книги били намерени под възглавницата му”.[2]


ІІ. Херодот

1. Биография

Херодот се представя в самото начало на книгата си със следните думи: “Херодот от Халикарнас излага тук своите издирвания, за да не изчезне с течение на времето споменът за извършеното от хората и за да не отмине славата на великите и възхитителни дела на елините и на варварите; но освен това и за друго – за да разкаже за причината, поради която елините и варварите воювали помежду си”. Нататък обаче той не казва нищо за себе си. Сведенията за живота му идват преди всичко от малък брой разхвърляни из по-късната литература сведения и от енциклопедията “Суда”.
Бил е роден през 80-те години на V в. – точно в десетилетието на гръко-персийските войни. Напуснал е родния си град заради политически междуособици и е прекарал няколко години на Самос. Пътувал е много, включително из Египет и Месопотамия, както може да се предположи от разказаното в “Историята”. Прекарал е известно време в Атина, а после е заминал с група атински колонисти за южна Италия, където те основали град на мястото на разрушения през VІ в. Сибарис и го нарекли Турии. Може би Херодот е останал там до края на живота си – двадесетте години на века.

2. Предшествениците на Херодот

Както казахме, до средата на V в. малцина са пишели в проза с намерение да представят текста си публично. Така че Херодот е от първото поколение прозаици – заедно с Горгий и други от по-възрастните софисти. Книгата му несъмнено се опира на съчиненията на някои по-стари автори, наречени логографи (като Хекатей от Милет, чието име той споменава на няколко места). Те са били наречени така именно защото са съставяли “logoi” - изложения в проза, а не “eрe”, или други стихотворни произведения. От тези “logoi” не останало нищо свързано, а от съобщенията за тях може да се предположи, че са съдържали исторически и географски описания, а също и сведения за родословието на известни хора, стигащи обикновено до героическата епоха. Такива неща има и при Херодот. Но “Историята” не е просто поредица от разкази за географски места, градове и държави, а единно произведение, което се занимава със сблъсъка между персийската империя и съюза на гръцките градове, предвождан първо от Милет, а после – от Атина.

3. “Историята”

Въпреки много дългия си увод (войната на мидийци и перси, завоюването на Египет с голямото описание на тази страна, войната със скитите), тя има ясна завръзка (въстанието в Мала Азия), вълнуващи перипетии (нападенията на Дарий и Ксеркс) и успешен (за европейските гърци) край. Затова тя е повече единен, свързан текст за прочитане, а не справочник. Възможно е преди Херодот да не е писана такава книга. Но и да е писана, тя би трябвало да има някакъв образец или по-скоро предшественик извън прозата. Може би още тогава е изглеждало, че този предшественик е Омир. Не е чудно, че в разяснението си за традиционността на конфликта между Европа и Азия Херодот споменава и троянските събития. Това е сигнал, че както гръко-персийските войни са епизод от този сблъсък, който епизод е предшестван от Троянската война, така и книгата на Херодот е предшествана от Омировите поеми.
Наред с това множеството по-дълги и по-кратки разкази за нещастия, сполетели различни монарси, неизбежно напомня за трагедията, която по времето на Херодот достига разцвета си. Размислите за държавното устройство (демократизирането на Атина, персийският диспут за различните конституции) са аналогични на софистическите лекции и трактати, изработвани по същото време. Самите речи на персонажите, макар и много по-кратки, отколкото тези при Тукидид, сигурно са напомняли за някои съществуващи вече учебни (както при Горгий и Антифонт) или реални, но преработени и публикувани писмено речи – като тези на Перикъл, предадени от Тукидид и произнесени в началото на Пелопонеската война, вероятно още приживе на Херодот.


ІІІ. Историография и художествена литература

1. Общо сравнение

Едно прочуто изказване на Аристотел гласи: “Поезията е по-философска и по-сериозна от историята. Поезията говори предимно за общото, а историята – за единичното...”.[3] Аристотел трябва да е имал предвид, че когато създава герои или фабули, поетът се интересува от “същественото” в характера или потока на събитията, а не от безбройни, случайни подробности, с които се срещаме в реалния си опит. “Историята” пък, както той я е виждал, се е стремяла да удовлетвори практически нужди – къде е този град, къкви са езиците и обичаите на тези народи, какво се говори изобщо за тях. Както в съдебната и политическата реторика, така и в историята е нужно да се натрупат реални факти, за да се направи заключение – как да оцени слушателят днешната ситуация и какво да предприеме. Историята не е за размисъл и за теоретично (“свободно”!) познаване на..., тя е за “сведение”. Изобщо свободният човек и най-вече философът се занимават със същественото и вечното, а робът и практикът, дори когато е политик – с временното, за да постигнат определени резултати, които нуждите на живота в тяло налагат.
Но в действителност текстовете, наричани исторически, се отклоняват от това, да бъдат просто справочни - както и трагедията се отклонява от това, да предизвиква страх и да завършва с нещастие, а комедията понякога не се стреми да е смешна, а по-скоро увлекателна. Има голяма разлика между текст, който се пише като справочник или ръководство, и този, който е за четене без непосредствена практическа цел - дори да не бъде художествен. Някои научни или поучителни текстове са се наричали “философия” и са имали практическа задача. Но после към “философията” са се присъединили диалозите на Платон, които са просто за четене.
Така е и с историята – за да се направи книга, която да може да се прочете, е нужно тя да бъде единна и в нея нещо “да става”, или да се проучва (доказва). Така че от една страна историята се нуждае от нещо, подобно на поетическа фабула – кое е “действието”, което тя предава? От друга страна, историкът е длъжен да прави нещо, което в поезията го няма – то е да докаже на читателя, че нещата “в действителност” са се случили така. Фабулната литература “наподобява” характери и действия, които са типични и “възможни”. Историята “установява” лица и събития, които са “действителни”. И двете се стремят към истината – историкът вижда истината въплътена в “точно тези събития”, за които свидетелстват “точно тези хора и неща”; поетът я вижда в незасвидетелствани от никого, но възможни характери и действия. В първия случай се интересуваме дали разказаното се е случило, а във втория – дали е убедително.
Но и “действително случилото се” трябва да образува смисъл, сравним донякъде с произведеното от поета. И това е трудността в писането на история – че известните и признати факти оказват съпротива на убедителното изложение на събитията. Читателят на поезията се задоволява с увлекателността и убедителността; читателят на историята допуска увлекателността, одобрява убедителността, но все пак изисква тази убедителност да съответства на “станалото” – и затова тя трябва да може да бъде проверявана.

2. Жанрови прилики между “Историята” и героическия епос

Фабулата на “Историята” е основана, както казахме, на малоазийското въстание и последствията от него: за едни - печални (малоазийските гърци), за други - щастливи (европейските и особено атиняните), за трети - впечатляващи, донякъде позорни, не гибелни, но все пак някак трагични (персите). Около това се представят с епическа бавност и изчерпателност двете противопоставени армии, и двете (по същество) съюзни сили: защото и персийската армия включва войници от множество народи, начело с персите, и гръцката – от множество държави начело с атиняните. И както при Омир има списък на участниците в песен ІІ, така е и при Херодот - и то на няколко места, където се говори за по-големи походи или битки.
Отклоненията, които прави Херодот, са големи, както става и в епоса. Разказва се предисторията на войните – в началото съвсем накратко, а после надълго. Представят се размерите на Персийската империя ... и миналото й до Ксеркс; прави се преглед на завладените от нея или пък воюващите с нея народи; от друга страна се прави подобен оглед и на гръцкия свят. Там обаче не е възможно миналото да се представи като редуване на монарси и разкази за подвизите им, защото гърците нямат единна държава. Затова се разказва поотделно за полисите, доколкото са имали отношение към въстанието и персите, и на първо място за Атина. После се преминава към битките – първо при Дарий, после при Ксеркс. Всичко това е изпълнено с множество малки, донякъде самостоятелни епизоди – разговори, речи, индивидуални съдби и подвизи, семейни истории.


ІV. “История на Пелопонеската война” на Тукидид

1. За живота на Тукидид

Тукидид е бил двадесетина години по-млад от Херодот. Той не е малоазиец, а атинянин, но също като Херодот е прекарал голяма част от живота си в изгнание. Участвал е в Пелопонеската война, бил е командир на няколко бойни кораба при Тасос и като такъв е трябвало да окаже помощ на съюзния с атиняните град Амфиполис, обсаждан от спартанска военна част. Тукидид потеглил с корабите си, но пристигнал, когато градът бил вече превзет. Затова е бил съден и е трябвало да напусне Атина и да заживе в един свой имот в южна Тракия. Там написал “Пелопонеската война”, която е стигнала до нас недовършена – изложението се прекъсва на събитията от 410-а, шест години преди края на войната.

2. Разлики между Тукидид и Херодот. Идея за историческо развитие. Художественост

Като цяло книгата на Тукидид съвсем няма вид на художествено произведение. Тук вече не може да се говори за “фабула” – целта е просто да се разкаже подробно и достоверно за случилото се между 431 и 401, да се докаже, че това е най-голямата война, водена някога от гърци, да се обяснят причините за избухването й и за поражението на Атина; и покрай това да се изкажат някои по-общи мисли около развитието на цивилизацията и усилването на държавите в гръцкия свят, устройството на най-влиятелните от тях и поведението на хората във време на тежки изпитания – като описни епидемични болести или граждански войни.
Херодот не се опитва да обсъжда напредъка на цивилизацията: за него държавата е силна или когато начело стои способен цар, подкрепян от божеството, или когато властта премине в ръцете на мнозинството, както в Атина. Тогава, казва той, държавата се засилва, защото всеки е свободен и може да вземе активно участие в развитието й.
Тукидид обаче размишлява за прогреса: как от множество малки, слаби и разделени общества може да се стигне до малък брой големи и могъщи. Според него това става, когато се овладее разбойничеството и се установят връзки между обществата. В Гърция това е по море, така че става дума за унищожение на пиратите. После е необходимо да се развие търговията и да се натрупа богатство, с което може да се финансира флот, който служи за транспорт и военни цели едновременно. Активността на гражданите поддържа държавата силна, а натрупаните с търговия средства позволяват бързо придвиждане и неочаквани удари на различни места през цялата година, и лесно увеличаване на армията със строеж на нови кораби и привличане на наемници. Така една държава може да разпростре влиянието си навсякъде из крайбрежията както е станало с Атина.
Но Тукидид, както и много други гръцки автори, не смята, че дори една добре устроена и успешна държава би могла да издържи дълго. Причината е, че хората лесно се деморализират – както във време на изпитания, така и във време на успехи. Гражданските войни унищожават държавите с нарастването на взаимната омраза, разбуждането на отмъстителността, коварството и жестокостта, и разпадането на връзките между най-близките хора; при болест и други катастрофи, идващи от природата, връзките между хората и нравствените правила се рушат поради страха да не пострадаш като останалите и отчаянието пред неизбежната смърт.
От друга страна, успехите и усещането за сила и власт водят до неоправдан оптимизъм за бъдещето, алчност и безмилостност към по-слабия. Накрая се стига до поставяне на неизпълними задачи и армията търпи поражение, а обществото, което не може да обуздае желанията си, търпи катастрофа – било от външен враг, било поради междуособици. Но Тукидид не предлага конституция, чието спазване да гарантира разумен живот и която да бъде опазвана от малък брой просветени държавници (както прави Платон). Той смята, че атинското устройтво е достатъчно добро, стига начело на държавата да стои мъдър мъж (като Перикъл), който със словото и авторитета си да овладява желанията и страховете на мнозинството.

Тази история се отличава от Херодотовата по изобилието и дължината на речите, произнесени от историческите персонажи. Това са най-литературните места в книгата. Тукидид сам казва, че не предава буквално произнесените думи (а и не би могъл, нямало е как да присъства на толкова много места лично), а по-скоро смисъла на казаното, намерението на говорещия, главните аргументи. Размяната на аргументи напомня на тогавашните учебни речи (като тези на Антифонт), но понякога и трагически диалог (преговорите на атиняните с мелосците). Чрез тях се създават портретите на политическите и военни дейци (Перикъл, Алкивиад, Никий). Но все пак главното в речта е аргументацията (защо според говорителя е полезно или справедливо да се предприеме нещо) и откриването на действителните мотиви и причини (защо тези персонажи избират да действат по този начин).
Така че “Историята” изглежда силно повлияна от реторическото образование, където едно от най-разпространените упражнения е противопоставянето на две гледни точки в дадена ситуация и изнамирането на контрааргументи, които всеки път да оборват вече изложени аргументи на противника.


**

Първите професионални оратори

(19 януари, 2012)


І. За реториката

1. Значение на думата "реторика". Реториката в по-ранните жанрове

Когато казваме “антична реторика” имаме предвид две неща. На първо място, това е самото умение да се говори публично, което предполага определен опит и се подчинява (най-напред съвсем интуитивно, нешколувано) на определени закономерности в постройката на монолога. После, това е определен вид образование, което се опира на личния опит и знания на някои експерти, а след това и на институции, които се финансират от самия оратор.
Има реторически текстове, писани много преди началото на V в. пр. Хр., когато в Сицилия се появяват първите професионални оратори. Това са речите, вградени в поетически произведения, и най-напред в епоса. У Омир има множество речи – нямам предвид разказите, в които просто се съобщава някаква случка или история, а местата, където някой увещава някого, доказва правотата си, възхвалява или порицава. Ако епосът е дидактичен, цялото произведение може да има форма на увещание – както е “Дела и дни” на Хезиод. Речи има и в трагедията. Есхил, който е съвременник на най-ранните професионални оратори, дори е оформил част от “Евмениди” като съдебен процес, където се представя самата процедура – дава се думата на обвинителите, на подсъдимия, на защитника му, и накрая се произнася присъдата. В “Молителките” се обсъжда дали аргоската държава има право да даде убежище на бягащите от Египет дъщери на Данай.

2. Обществени и политически условия за появата на реториката. Къде възниква

Възникването на реториката като вид образование и във връзка с това като отделен жанр на прозата е свързано с политическите промени през първата половина на V в. В Атина династията на Пизистрат, която впрочем се е представяла като гарант за спазването на Солоновото законодателство, е прогонена и се въвеждат съществени изменения, свързани с имената на Клистен, Ефиалт и Перикъл. Засилва се ролята на народното събрание и на съда, в които влизат всички пълноправни граждани; ограничават се правомощията на аристократичната институция Ареопаг; въвежда се правилото на остракизма, за да бъде предпазена държавата от прекомерното влияние на някои отделни граждани. Тъй като най-важните решения се взимат публично и с гласуване, ролята на публичното говорене нараства твърде много. Както свидетелства Тукидид, главната причина за влиянието на Перикъл, който в продължение на 30 години (след 460-та) по същество е управлявал атинската държава, е силата на публичното му слово.
Тиранията в Сиракуза е премахната около 40 години след тази в Атина. И все пак, когато се говори за професионални оратори (преподаватели по реторика) се споменават имената на двама сицилийци – Коракс и Тизий. Ето какво се казва за тях в една от книгите на Цицерон: (...)
Макар че атинската демокрация е изпреварила сицилийската, реториката като специализирано образование се е появила малко по-рано в Сицилия. Известно е, че леонтинецът Горгий, който според едни сведения е учил реторика при Тизий, а според други – при Емпедокъл, е посетил като дипломат Атина през 427 г., показал е изкуството си в народното събрание и след това е останал в континентална Гръция (Тесалия) като преподавател по реторика. Почти по същото време атинският гражданин Антифонт, малко по-млад от Горгий, е започнал да преподава реторика и е изработил едно ръководство, част от което са 12 кратки учебни речи, запазени досега. Оттук нататък Атина изпреварва Сиракуза и цяла Сицилия по брой и влияние на реторическите школи, както и по известност на ораторите.

3. Най-ранните реторически текстове. Образованието. Близост до поезията

За реторическото образование през V в. може да се съди преди всичко по няколко оцелели учебни речи. Това са “тетралогиите” на Антифонт и двете малки речи – “Апология на Паламед” и ”Похвала на Елена” - приписвани на Горгий. Има няколко места у Платон, които, макар и писани през следващия век, също дават сведения за онова време – разсъжденията във “Федър” и “Горгий”, и речта на Агатон в “Пирът” която може би пародира стила на Горгиевите речи.
Възможно е ораторът да е предлагал на своите ученици да пишат примерни речи по зададена тема или двойки и четворки от речи, представящи противоположни мения по определен въпрос. За Горгий се разказва, че представил изкуството си на атинската публика по следния начин: първият ден произнесъл реч по определен въпрос на актуалната политика, в която доказвал едно, а на другия ден по същата тема доказвал противоположното. Публиката преценила, че и двете речи са еднакво убедителни.
Реторическата проза на Горгий, както се разбира от “Елена”, понякога не е била далеч от поезията. В изреченията се е търсел ритъм, използвали са се рими, съотнесените синтактично или смислово части на фразата са били с равен брой срички. Употребата на синоними и антоними, на разни видове съзвучия, натрупването на подобни гласни или съгласни, умишлената употреба на думи от един и същ корен, на омоними – всичко това е било съвсем очевидно и явно неизползвано дотогава. По-нататък обаче никой не е пишел така, тъй като фигурите на Горгий са изглеждали на мнозина още тогава като самоцелна игра с думите. Вероятно учениците са учели някои речи наизуст, което е помагало и при импровизацията - защото определени общи места са можели да се вмъкнат в различни речи. Паметта се е смятала за много необходимо качесво, както се вижда в “Големия Хипий” на Платон. Това образование е било ново и оригинално, и е привличало мнозина с надеждата за политическа кариера и успехи в съдебните дела.


ІІ. Софистиката

1. Софистическото образование

Софистиката е вид образование, което е по-общо от реториката и я включва в себе си. Софистите преподават на своите ученици не само правилата на красноречието, но и други знания, за които се предполага, че могат да послужат в публичните спорове. Те пишат изследвания за държавните устройства (Протагор), философстват за битието и знанието (Горгий), занимават се с лексикология и семантика (Продик), лично овладяват разни изкуства и занаяти (Хипий). Софистът се опитва да предложи енциклопедично образование, подтиква учениците си към свободно изследване на нравствени и обществени въпроси, препоръчва използването на словото за постигане на практически цели и се съмнява, че някой би могъл да достигне до сигурно знание по метафизични и религиозни въпроси. Някой би казал, че софистите са философи, но те не се наричат така, тъй като не предлагат определена система за индивидуално усъвършенстване на основата на знание за природата, човека и вселената, нито някакъв аскетичен начин на живот, а по-скоро сведения и умения, които биха послужили за издигане в обществото.
Поради това те си спечелват славата на безбожници и аморалисти. Съчиненията им са загубени. Портрети на някои от най-влиятелните от тях (Протагор, Горгий, Продик, Хипий, Тразимах) са дадени в диалозите на Платон и неговото отношение към софистиката е станало причина тази дума да придобие завинаги негативен смисъл. Главното обвинение, което той отправя срещу тях е, че софистът – и като мислител, и като оратор – подхожда към събеседниците и изобщо към публиката демагогски. Той не се стреми да установи истината за нещата, които говори, а само да предава и създава мнения; и влияе на аудиторията, говорейки това, което тя желае да чуе, а не това, което ще е добро за нея.

2. Софистите и град Атина

Софистите произхождат от различни градове на Гърция, но твърде често посещават Атина, тъй като в града е имало платежоспособни клиенти, а и държавното устройство създавало възможност за напредък чрез публична дейност, за която този вид образование изглеждал полезен. Освен това политическият лидер на атиняните - Перикъл - явно бил благосклонен към тях. Плутарх съобщава, че той бил близък с Протагор и можел да прекара цели дни в разговори с него. В други градове софистите били посрещани много по-студено – те нямали успех в Спарта, както свидетелства Платон чрез думите на Хипий в “Големия Хипий”.
В Атина също е имало реакция срещу това образование, но тя засягала не само онези, които Платон нарича софисти, но и техните опоненти, какъвто е бил Сократ. В “Облаците” Аристофан приписва на Сократ и на неговите приближени всички възгледи, които публиката свързвала със софистиката.
Едно от нещата, които създавали недобра репутация на софистите, е била високата цена на образованието. От една страна, гражданите са се съмнявали, че преподаването си заслужавало цената, а наред с това възниквал въпросът дали е редно да се заплаща за неща, които всеки би трябвало да знае – въпроси около религията, нравствеността, обществените задължения.


ІІІ. Ораторите през V в.

Някои от ораторите станали известни просто със своето изкуство, а други – като преподаватели или адвокати. Перикъл не е издавал речите си, а може би и не ги е записвал. Антифонт, освен че преподавал и се занимавал с адвокатстване, е бил специалист в делата за убийства. Лизий е пишел речи по поръчка, които са били произнасяни в съда не от него, а от клиента му и затова били написани от името на клиента. Но той бил популярен и като преподавател, както свидетелства Платон във “Федър”. Андокид пък не бил професионалист, но станал известен с речите, които произнесъл в своя защита в дела за престъпление срещу държавата. Изократ, който през ІV в. бил един от най-прочутите преподаватели и интелектуалци, бил известен сред атиняните още преди края на V в. (“Федър”...)


ІV. Интелектуалците през класическата епоха

Би могло да се постави въпросът доколко през V в. може да се говори за съществуване на интелекуалци. Когато казваме “интелектуалец”, ние имаме предвид не просто човек, който се занимава с умствен труд или с художествена дейност, а такъв, който взима участие в обществения живот и предлага начини за подобряването му - но не като политик, нито като специалист в една или друга дейност. Интелектуалецът – сам или заедно с други – предлага идеи за решаване на въпроси, за които никой в обществото “не отговаря” – това са въпроси в нови ситуации, в които никой няма достатъчно опит. През V в. има условия за поява на такава обещствена роля, тъй като промените са чувствителни – появяват се два противопоставени съюза, оформя се “варварската опасност”, а същевременно има условия за публично обсъждане на въпроси, засягащи обществения интерес. Един оратор не може да се прояви като интелектуалец в съда, нито при решаването на конкретни държавни задачи в народното събрание. Необходимо е друго място, където да се обсъждат въпроси, които не могат да бъдат поставени в дневния ред на институциите. Тези места се оказват гимназионите и домовете на някои заможни граждани, където могат да се водят свободни разговори по необсъждани досега въпроси. Тези места се посещават от софистите и от техните опоненти като Сократ. Публиката се състои от младежи, обикновено от знатни и заможни семейства и от граждани, разполагащи с достатъчно свободно време за самообразование и дискусии по въпроси, по които все още никой не е професионалист.

*

[1] Превод Ал. Ничев
[2] Превод Т. Томов
[3] гл. 9. Превод Ал. Ничев

Лекции НФ - поезия

Епосът на Омир

(20 окт., 2011)


І. Омир и европейският епос


1. Омир като начало на европейската литература

Преподаването на старогръцката литература, а и изобщо на историята (държавна и културна) на старите гърци почти винаги е започвало с Омировия епос. Същото се отнася и за преподаването на “европейските” литература и история.[1]
Самите гърци много рано са определили своите територии като част от “Европа” и са ги различавали от териториите на Азия и Африка (която тогава наричали “Либия”). Това разделение, засвидетелствано и подчертано от Херодот, е възприето от по-късните “европейци” и е останало и досега. Все пак голяма част от сушата, която ние сега наричаме Европа, е била непозната и дори неизвестна за гърците. Те са наричали така териториите на запад и северозапад от малоазийското крайбрежие, но колкото по-далеч на запад и навътре в сушата се е отивало, толкова по-неясна е ставала представата им за тези части на Европа.


2. Какво значи “епос”

“Епос” е дума, сродна на глагола eipein (говоря, казвам) и несъмнено има основно значение на “дума, реч, словесно изложение”. Думата е послужила за означение на поемите в хекзаметър (независимо дали са художествени произведения или не) и поради голямата им популярност другите й значения са отстъпили. Аристотел забелязва, че поетическите и непоетическите произведения не би трябвало да се наричат с една и съща дума само защото са съчинени в едни и същ размер. Дали заради казаното в „Поетиката” или по други причини, но след класическата епоха думата „епос” се отнася преди всичко до художествени произведения, чийто образец е Омир.
Ако съчинението е поетическо, но в друг размер, то се е наричало най-общо ode (песен). Но думите за отделните видове „песни” са много – elegeia, melos, hymnos и много други. Ако произведението е нехудожествено и прозаично, то се нарича logos, а ако трябва да се подчертае изрично, че не е в стихове, се казва pezos logos (“Поетика”, гл. І).


ІІ. За Омир

1. Древността за Омир

Няма оцелял автор от класическата епоха, който да казва нещо определено за произведение или автор, по-ранни от Омир и неговите поеми. Херодот казва, че представата на гърците за техните божества е оформена от съчиненията на Омир и Хезиод. Според него те са живели „400 години преди нас” – значи ги поставя в средата на ІХ в. Аристотел (който е един от най-важните ни източници, тъй като специално е проучвал историята на литературата), никъде не говори за конкретни поети, които, по негово мнение, биха могли да са по-ранни от Омир. Той е уверен, че някаква поезия е имало още в най-древни времена[2], далеч преди Омир, но че Омир надминава всички и че той създал някои от съществените й форми. Поемите му са послужили като образец за драматическата поезия, за естетическите идеи „трагично” и „комично”, за единство на произведението въз основа на фабулата.[3]
Нищо в произведенията на останалите антични автори не противоречи на твърдението, че Омир е най-древният познат поет (може би заедно с Хезиод). Йосиф Флавий, който е работил в Рим през І в. сл. Хр. и също е имал достъп до цялата класическа литература, е проучвал древността на различните писмени традиции и е направил заключението, че гърците не могат да посочат сред своите автори никой, който да е по-древен от Омир.[4]


2. Какво може да се знае за Омир

Много пъти е казано, че за самия Омир – предполагаемият древен поет, този, комуто от най-ранно време се приписват „Илиада” и „Одисея” – нищо сигурно не се знае. А кога твърдим, че знаем нещо сигурно за някой древен автор или изобщо за кой да е човек, все едно кога и къде е живял? Ако не сме го срещали (1) лично, би трябвало да разчитаме на (2) свидетелства, на които можем да се доверим. Най-добре е, ако поне тези свидетелства са дадени от (2a) очевидци. Така Херодот е проучвал войните през първата половина на V в., когато още не е бил роден или е бил дете, но пък мнозина от участниците в тях са били живи. Наистина, той много рядко споменава с кого е говорил или какво е чел, така че читателят остава с усещането, че Херодот разказва, каквото сам е видял. Подобно на него Симеон Радев пише за събитията в България през 80-те години на ХІХ в. така, сякаш ги е следил лично, макар че е роден през 1879 г.
Когато става дума за много отдавнашни събития, каквито са за нас античните, би трябвало да имаме текст, в който човекът, за когото мислим, (1) сам е казал определени неща за себе си – както Демостен в „За венеца” или Тукидид в „Пелопонеската война”. Или, както в случая с устните свидетелства, да бъде споменат от автор, който го е познавал (2) лично, както Тукидид разказва за Перикъл, а Ксенофонт – за Кир Млади. Още по-добре е, ако бъде споменаван, и то с повече подробности, от (3) няколко съвременници независимо едни от други – както Сократ е представен и от Платон, и от Ксенофонт, и от Аристофан. Или от по-късни автори, но да сме сигурни, че са направили (4) добри проучвания или да е явно, че са ползвали независими източници. За атинския писател и държавник Солон не са останали свидетелства на негови съвременници, но авторите, които разказват за него, са многобройни и авторитетни – първо Херодот, после Платон, който може би е бил негов потомък, Тукидид, Аристотел; няколко века по-късно начетеният Плутарх пише специална биография за него. Някои от тези автори цитират и стихове, писани от Солон, в които той говори за собствения си живот. Така че за Солон знаем определени и сигурни неща, подробности за дейността му, въпреки че първият оцелял автор, който говори за него (Херодот) е роден повече от половин век след неговата смърт.
Ако обаче имаме съобщения, които не са поставени в логическия им контекст (както сведенията на Аристотел за Солон са поставени в неговата история на атинската държава, естествено е те да бъдат там); ако авторът на съобщението е (1) неизвестен (“Романът за Александър”); или пък самото авторство е съмнително (биографията на Омир, приписвана на Херодот); или по някакви причини свидетелствата му се поставят (2) под съмнение, защото е (2а) небрежен към източниците си, или (2б) е склонен да си измисля, или (2в) просто не настоява на историчността на разказа си (сведенията на Флавий Филострат за Аполоний Тиански са извлечени от книги, за които нищо извън казаното от Флавий не се знае, много от самите сведения изглеждат фантастични, възможно е Флавий да е гледал на книгата си просто като на роман) – във всички тези случаи имаме свидетелства, на които е мъчно да се доверим и ако не намерим добро потвърждение, не ги смятаме за истинни.
Такива са няколкото биографии на Омир, които са оцелели досега и са писани неизвестно кога и от кого[5]. Единствените сравнително добри свидетелства са портретите на епически певци в „Одисея”, които, повикани на пирове в царски дворци (при Алкиной, в дома на Одисей), рецитират разкази за Троянската война или за олимпийските богове.[6] Това са същите тези образи и сюжети, които запълват „Илиада” и „Одисея”. Значи тук авторът съзнателно споменава ако не за себе си, то поне за певци, подобни на него.


ІІІ. “Илиада” и “Одисея”

1. Епическата фабула

а. действие и характери

„Илиада” и „Одисея” са големи фабулни (казва се и „сюжетни”) произведения. Това значи, че единството им (това, че тази поредица от стихове е нещо единно, цялостно, а не случайно събрани изречения) се осигурява най-напред от разказа за едно определено действие, в което се различават начало и край, а до края се достига след перипетии (събития, създаващи несигурност относно изхода). За да се представи такова действие са нужни персонажи, които да действат с определени намерения, при чието осъществяване да се сблъскват с трудности, докато накрая се стигне до изхода, все едно дали той е успешен или не.
В действията на героите се проявяват техните характери, както казва Аристотел, когато дава дефиниция за литературен (а и не само) характер. Ако героят е основен („главен”), а не второстепенен или епизодичен, характерът му е по-подробно разработен. В „Одисея” има един характер, който засенчва всички останали, а в „Илиада” на няколко героя е отделено почти толкова внимание, колкото и на Ахил.
Покрай протичането на поредицата събития (фабулата) се намират поводи да се представят характерни сцени от човешкия живот, пейзажи и картини от света на живите същества; или пък на същества, които не се виждат, но чието съществуване се допуска от мнозина (боговете на Олимп и другаде) или пък са просто фантастични (чудовища). Така че действието, което читателят (слушателят) следи, има смисъл и само по себе си (да се види „какво ще стане”), но и като повод за изобразяване на персонажи с характери и взаимодействията им, на природа и въображаеми същества.

б. размери на епическото произведение

“Голямо” произведение е това, което не може да бъде изслушано или прочетено наведнъж (без прекъсване). Всеки може да провери, че за внимателното изслушване или прочитане на една Омирова песен (около 500 стиха) са нужни 40-50 минути. Но колкото повече напредва текстът, толкова по-трудно става да се задържи първоначалната скорост поради увеличаващата се информация, с която паметта трябва да се справи, и отслабващото внимание. Така че макар теоретично всяка от поемите да може да се прочете за едно денонощие, в действителност човек се нуждае от три дни (ако прави само това) до една седмица (ако има и други занимания). Това е положението с повечето големи класически литературни произведения (епоси и романи).

в. представяне на произведението (кратко и дълго)

Когато пристъпваме към разбиране на кое да е фабулно произведение, първо е нужно да обхванем в ума си действието. Това, че сме го обхванали, се доказва чрез изложение (разказ за действието). То може да бъде с най-различна големина. Освен това разказвачът може да избере дали да си послужи с имената, или не. Във втория случай е нужно по-голямо усилие, защото трябва да решим “какви са” героите, а не просто да ги назовем – което авторът вече е направил. Ето пример за кратко изложение без имена.
“Една съюзническа армия обсажда град. По време на обсадата избухва конфликт между главнокомандващия и най-влиятелния войн, който е и вожд на една от съюзническите войски. Влиятелният вожд е оскърбен и заедно с войниците си прекратява участието в обсадата. Поради това цялата съюзническа армия започва да търпи неуспехи на бойното поле и е застрашена от разгром.
Най-близкият приятел на оттеглилия се вожд – също силен и храбър войн – решава да вземе участие в битката. Той влиза в двубой с предводителя на противниковата войска и е убит. Приятелят му, обзет от мъка, силен гняв и желание за мъст, се помирява с оскърбилия го главнокомандващ и отново влиза в боя. Благодарение на намесата му армията бързо получава превес, отблъсва противниците и ги принуждава да се оттеглят обратно в крепостта. Разгневения вожд влиза в двубой с убиеца на приятеля му, убива го и отвлича трупа му. Поемата завършва със среща между него и бащата на убития, връщане на трупа и погребение”.

Ето и едно представяне на “Одисея” с имена. То е три пъти по-дълго.
“Изминали са десет години след края на Троянската война, а царят на Итака и близките й острови Одисей все още е в неизвестност. Дворецът му и изпълнен ссъ знатни младежи от околността, всеки от които се надява да се ожени за Пенелопа и да заеме трона на Одисей. Синът на Одисей – Телемах – вижда опасността за династията и за самия себе си и решава да потърси помощ и сведения за баща си. Напътстван от богиня Атина той напуска острова и посещава завърналите се царе на Пилос и Спарта – Нестор и Менелай.
През това време Одисей, който е прекарал няколко години на острова на нимфата Калипсо, решава да продължи пътя за дома си. Калипсо не е съгласна, но съпротивата й е сломена от Хермес, който й съобщава, че по решение на съвета на олимпийските богове Одисей трябва да се завърне в Итака. Одисей построява сал и отплава, но е връхлетян от буря, изпратена от неблагосклонния Посейдон. Салът е разбит и Одисей с мъка се спасява на един остров, обитаван от народ, наречен феаките. Техният цар Алкиной и семейството му оказват гостоприемство на Одисей.
Пред тях и в присъствието на мнозина знатни граждани Одисей разказва за приключенията си след края на войната. Той се е сражавал с кикони по тракийския бряг, посетил е острова на лотофагите, спасил се е от циклопа, гостувал е на ветроукротителя Еол, загубил е почти цялата си войска в залива на човекоядните лестригони, и е живял е една година при магьосницата Кирка. После слязъл в царството на мъртвите, чийто вход е отвъд Океана, преминал е покрай острова на сирените, през опасния проток на чудовищата Сцила и Харибда, поради безветрие се е забавил близо месец на свещения остров на Хелиос и накрая, след корабокрушение, в което загинали последните му оцелели спътници, се е добрал до острова на Калипсо.
След разговора при Алкиной Одисей е изпратен със специален кораб до Итака. Там той отново е осведомяван, напътстван и подкрепян от менящата външния си вид Атина. Най-напред се отбива в стопанството, управлявано от стария му слуга, свинаря Евмей. Там се среща с току-що завърналия се от Спарта Телемах. Двамата решават да отидат в града, да влязат в двореца (Одисей знае, че няма да бъде разпознат от никого) и с помощта на няколко верни слуги да унищожат натрапниците. Така и става. След като сражението в гостната на двореца завършва, Одисей бива разпознат от Пенелопа. Още на другия ден избухва война между дома на Одисей и роднините на убитите женихи. Благодарение на намесата на боговете обаче войната е прекратена бързо, воюващите се помиряват и на Итака настъпва мир”.


2. Конструкция (композиция) на поемите

Поемите съдържат множество повторения от различен вид – на епитети, на стихове, на отделни сцени, на действия, състоящи се от няколко отделни сцени. Това означава, че или Омир е съчинявал поемите си по памет, или е бил силно повлиян от такива поеми. Повторенията облекчават запомнянето, поддържат ритъма на съчинението и дават възможност на слушателя да възприема по-лесно казаното – защото повтарянето забавя притока на нова информация. Все пак повторенията в “Илиада” са много повече, отколкото в “Одисея”. Тази и някои други разлики (примерно, особената композиция на “Одисея”) са причина още през античността да се твърди, че втората поема е съчинена от Омир много по-късно, и дори, че е произведение на друг автор.
Да видим композицията (конструкцията) на “Одисея”. В “Илиада” текстът представя фабулата според естественото протичане на действието. Първо двамата вождове се скарват, след това се водят битки, после поради смъртта на Патрокъл се помиряват и армията се обединява. Накрая Ахил убива Хектор и се извършват двете погребения. Монолозите на някои герои дават допълнителни сведения, показват характерите им и задържат представянето. Но всички те са много по-кратки от разказа на Одисей при феаките и освен това не допълват изложението на фабулата, както става в “Одисея”.
Освен това в “Илиада” няма и паралелен разказ, в който да се явява втори главен герой (като Телемах). В “Одисея” обаче текстът започва с тревогите и заминаването на Телемах; после, чак в петата песен се разказва за заминаването на Одисей от Огигия, което трябва да е станало едновременно с потеглянето на Телемах от Итака; от девета до дванадесета песен Одисей разказва за случилото се от падането на Троя пристигането му в Огигия при Калипсо. Така се добавят събития, които са част от общия разказ, но са по-ранни от разказаното в началото на поемата. Едва от ХІІІ песен нататък събитията са представени в естествения си ред, както в “Илиада”. Освен че изненадва слушателя и държи вниманието му будно, тази конструкция внушава, че разказът на Одисей може и да е по-малко верен от разказа на поета. Защото това не са думи на главния разказвач, а само на един от героите. При това много от другите разкази, които Одисей предлага на събеседниците си, са явно лъжливи.
Друг вид паралелен разказ, засвидетелстван и в двете поеми (но пак повече в “Илиада”), е този за събитията в света на олимпийските богове. В това отношение Омир е странен, дори уникален, защото си служи с една идея за отвъден (божествен) свят, която почти веднага след него е отхвърлена и не се използва повече в литературата, като изключим произведенията, които умишлено имитират Омир. Боговете са представени като безсмъртно и блажено, но малко скучаещо семейство, което се забавлява с пирове, музика и танци, но най-много със събитията, ставащи “долу” – в човешкия свят. Боговете гледат на тези събития като на театър, в който те самите могат да вземат участие когато и като пожелаят. Но понеже театърът е само един, а различните богове харесват различни герои, това води до несъгласия, скарвания и дори сбивания между тях – било на човешкото бойно поле, било горе на Олимп. Мирът обаче винаги се възстановява, защото боговете са безсмъртни и не желаят да напуснат Олимп, а и Зевс все пак има последната дума при всички спорове.


ІV. Географията на света според Омир

Омир е запознат в подробности с географията на Егейско море (островите), континентална Гърция на север до планините (Рило-Родопския масив) и крайбрежието на Мала Азия – може би няколко десетки километра навътре в сушата. Известен му е Кипър, близкоизточното крайбрежие – “Финикия”, Египет и Етиопия. Представите му за Средиземно море на запад от йонийските (“одисеевите”) острови са смътни. Това служи като аргумент, че поемите са създадени не по-късно от 700-та година – тъй като след 700-та са започнали да се появяват гръцките колонии в Италия и Сицилия и географията на тази област е била прояснена. Народите, населяващи сушата далеч от морето, са му известни само от легенди – хипербореите в европейския север и пигмеите в Африка.


V. Влиянието на Омир

Омир е най-влиятелният и най-четеният автор през античността, а може би и до днес. Той е най-цитираният както през класическата епоха и елинизма, така и до края на античността (от езическите автори). Запазен е в най-много и най-стари кодекси, а също и в най-много папирусни фрагменти.
Множеството поеми от VІІ-VІ в., посветени на троянските събития, са изчезнали най-вероятно защото художествената им стойност е била несравнимо по-ниска. (Аристотел настоява на превъзходството на Омир над всички “циклически” поети).
Той е първият гръцки автор, преведен на латински. Най-влиятелният латиноезичен поет – Вергилий – в най-четеното си произведение просто копира Омир.

*

[1] Какво значи Европа? Кога някой е „европеец”? Кои са границите на континента и защо точно тези?
[2] Онези, които според характера си се обръщали или към сериозна поезия (химни, героически поеми) или към подигравателна (ямби) (гл. 4).
[3] Относно единството на фабулата вж. гл. 8, 23; за драматургията – гл. 24; за превъзходството на Омир в езика и мислите – гл. 24; за формите на трагичното и комичното – гл. 4
[4] „Против Апион” І,12
[5] Някои смятат, че първият им вариант трябва да е възникнал към VІ в. пр. Хр., заедно с „новелите” зя други исторически лица като Кир, Крез, „седемте мъдреци” и др. (вж. Тронски...)
[6] „Одисея”, ...

**

Епосът на Хезиод

(3 ноем., 2011)

І. За живота на Хезиод

Името на Хезиод много често се споменава заедно с това на Омир. Най-малко от V в. пр. Хр. нататък, както се разбира от споменатото място при Херодот (ІІ, 53), се е мислело, че Хезиод е бил или от същото поколение, или по-млад, но все пак по-ранен от всички останали гръцки поети.
За живота на Хезиод се знаят повече и много по-сигурни факти в сравнение с Омир, защото той сам говори за себе си в „Теогония” и „Дела и дни”. Първо, на едно място в “Теогония” се казва така: "Нявга научиха те Хезиод на божествена песен, както пасеше овце на свещен Хеликон във полите" (ст. 22-23). Несъмнено „Хезиод” не може да е друго, освен името на автора на „песента”. Самото създаване на „Дела и дни” пък изглежда предизвикано от една житейска неприятност, сполетяла Хезиод – неговият брат, на име Перс, го ощетил при подялбата на наследството, оставено от баща им.[1] Казани са и други неща – че Хезиод е жител на град Аскра в Беотия, че е бил пастир в подножието на планината Хеликон, и че баща му се преселил тук от малоазийския град Куме.


ІІ. Хезиодовият епос

1. “Теогония”

Поемите на Хезиод се наричат епически, защото също като Омировите са написани в хекзаметър. И все пак тези текстове са толкова различни от Омировите, че ако приемем „Илиада” и „Одисея” за художествена литература, тогава трябва да кажем, че „Теогония” и „Дела и дни” са нещо друго. При тях словото, макар и в стихове, не служи за да изобразява; или, както би казал Аристотел, Хезиод не е поет.[2]
„Теогония” е нещо като справочник за боговете, за които се споменава у Омир. Разказва се историята на вселената поред, „от самото начало”. Най-напред е имало четири „неща” – Хаосът, Земята, Ерос, Тартар. Хезиод не обяснява „защо” те трябва да са първи. Той само предава каквото знае, като в началото на поемата си, също като Омир, е казал, че песента му се вдъхновява от Музите. От четирите първи се раждат и други същества, като родител най-често е Земята – или сама, или в съчетание с родения от нея Уран (Небето) или – но само в един случай – с Тартар. Родените същества са или предолимпийски божества (Титаните), или разни части на земната обвивка (морета, реки и планини), или състояния, усещания и промени (старост, болка, раздор, смърт). За читателя – не само модерния, но и този от други епохи – не е лесно да разбере, как Тартарът е от една страна нещо като кухина в „вътре в Земята” , а от друга – същество, което я оплодява и става родител на други същества. Трудно е да се разбере как смъртта или старостта не са просто названия за някакви изменения, а могат да се раждат, сякаш са живи. Не може да се каже, че тези неясноти са характерни за ранния гръцки епос, тъй като при Омир те се срещат много рядко, макар че ги има – примерно, разговорът на слънцето (Хелиос) със Зевс в „Одисея”. Освен това при Омир олицетворенията ес възприемат по-лесно, защото в света на художествената измислица са допустими „повече неща”. Но „Теогония” е съчинена така, сякаш авторът предлага сигурни и необходими за всеки сведения, а не художествена измислица.
По-нататък се разказва за раждането на първите олимпийски богове, чиито родители са титаните Кронос и Рея. Следва успешна война на Зевс срещу титаните, после друга война срещу чудовището Тифон. Накрая има кратко родословие на най-известните божества и герои – главно тези, за които става дума в „Илиада” и „Одисея”.

2. “Дела и дни”

Омир и Хезиод са съгласни, че светът на боговете се отличава от света на хората, и че за двата свята може да се говори поотделно. Наистина, между тези светове има контакт, но той не е симетричен - боговете могат да се намесват в човешките дела когато пожелаят, а обратното става само в крайно редки случаи. При Омир за боговете и хората се говори почти наравно във всяка от поемите, особено в „Илиада”. Ако не се разказва за някоя божеска намеса „долу”, тогава просто погледът на автора се мести: какво се случва на земята, и какво – на Олимп. При Хезиод обаче на всеки от световете е посветено отделно произведение: „Теогония” е за боговете, и изобщо за първоначалните, дълговечните, „надчовешки” същества, а „Дела и дни” е за хората, и по-точно – за всекидневието им.
Несъмнено, Хезиод е бил наясно, че съставя енциклопедия на онова, което всеки човек по негово време би трябвало да знае. (Наистина, „Дела и дни” е адресирана първо до дребния земевладелец, и все пак много от казаното там засяга всеки човек.) И тъй, след като в „Теогония” е завършена генеалогията на божествата и героите, стигайки до поколението на Троянската война, в „Дела и дни” той започва с историята на човешкия род. Някога хората са живели близо до боговете и са били безгрижни като тях и почти безсмъртни, но в един момент е настъпил упадък. Причина за това може да бъде или конфликтът между богове и хора, в който на страната на хората действа Прометей, или стъпаловидната деградация на човечеството, представена в мита за поколенията. Хезиод не казва кой от двата мита предпочита, а просто ги разказва един след друг.
Резултатът е, че по времето на Хезиод човечеството живее зле – първо, защото материалните блага се добиват трудно, с изтощителен труд, както и поради изобилието от болести и нещастия; и второ – поради несправедливостите помежду им. Главната причина за несправедливостта изглежда алчността.
Така че Хезиод предлага начин да се живее дотолкова добре, доколкото съвременните обстоятелства позволяват. Човек би трябвало да осигурява поминъка си със земеделски труд, тъй като по този начин той няма да лишава никого от нищо; да избягва рисковете на мореплаването; да бъде предпазлив и умерен в отношенията си с хората, да не причинява вреди; да не създава много деца, тъй като те биха живели по-оскъдно от него. Това са съвети към обикновения човек, а на „царете” (това са потомците на аристокрацията, за която разказва Омир) се препоръчва накратко да бъдат справедливи, да взимат безпристрастни решения в съда, да не бъдат корумпирани (дароядни); да не забравят, че Зевс защитава справедливостта и изпраща наказания на провинилите се; всеки успех е временен; царете могат да пострадат не само лично, но и заедно с владенията иподаниците си.
Почти половината от поемата е заета от съвсем конкретни указания за воденето на домашното стопанство. Земеделецът трябва да знае как да засее нивата си, от колко и какви помощници се нуждае, как да прекара зимата, кога да събере реколтата и как да я съхранява. Накрая са добавени няколко твърде странни съвета относно това, какви конкретни действия трябва да се избягват, и кои дни в месеца са благоприятни или не за едно или друго начинание.


ІІІ. Нехудожествената литература

1. Хезиод в историята на литературата

Вижда се, че произведението на Хезиод не принадлежи към това, което наричаме „художествена литература” (poiesis, “поезия”). Макар и в стихове, те са по-скоро съобщения и разсъждения (logoi). Ако преподаването на античната литература се ограничаваше само с белетристиката, Хезиод несъмнено би трябвало да бъде оставен настрана, също както историците, ораторите и почти цялата философия. Но по традиция в курсовете по антична литература се включват и произведения, които не са белетристика. Причина за това е твърде голямото им значение в историята на словесността изобщо и ползата от тях за разбирането на старогръцкия свят.

2. Нехудожествената литература – същност и елементарни форми

Нехудожествената литература се отличава от художествената с това, че съществува не за „изобразяване”, а с практическа цел – нещата се казват, за да се постигне нещо извън представата за казаното. Тя се познава най-напред по това, че е по-близо до естествената реч – защото стихотворението е обработка на словото, при която общуването се забавя (говорещият не казва непосредствено каквото би желал, а се бави, докато му придае форма).
Сред най-елементарните форми на практически ориентираното слово са молбите (заповедите) и съобщенията – защото, за да се постигне нещо, първо трябва да бъде изречена волята на желаещия, а след това да се даде информацията, от която изпълнителят се нуждае. Но ако става дума за по-дълги текстове, това са най-напред разпоредбите, договорите и списъците (описанията) на някакви имущества.
Тъй като не всичко може да се постигне с разпоредби или молби, се появяват увещанията (примерно, при правораздаване), където търсещият справедливост може да направи подробно изложение на обстоятелствата около обсъждания случай и да приведе разни аргументи. Това е нехудожествена литература – говорещият „съобщава” и „доказва”.
После, когато държавата или други организирани общности се стремят да решат определени имуществени (териториални), обществено-политически и търговски въпроси, се появява нуждата от географско проучване и описание. Също, при решаването на династични или международно-правни въпроси е нужна осведоменост за миналото – така се появява историческото проучване в тесен смисъл.
После, общата обосновка на какви да е действия, извършвани от общността или индивида, изисква размисъл и обсъждане, който се нарича често „философия”. Рещаването на въпроси от областта на медицината довежда до натрупване на сведения, ръководства и проучвания, които създават научната (професионална) литература.
Но всичко това се прави по същество с практическа цел - да се решат конкретни въпроси от вссекидневието на обществения и личния живот. Затова е нужно волеизявление, инструкция (ръководство), натрупване на сведения, аргументация. Литературата, образувана заради тези неща, наричаме съвсем общо „нехудожествена”.


ІV. Хезиод и Изтокът

На нас, а и на древните, Омир изглежда напълно оригинален, тъй като не са се запазили по-ранни гръкоезични епически (пък и каквито и да е) произведени, от които той може би е бил повлиян. Но и в близкоизточната литература е трудно да се открие нещо подобно. Сравненията с библейските текстове, писани по същото време, показват общност на материалната култура и на места се виждат аналогични държавни и религиозни организации; но предшественик на Омир в епическата поезия на Изток не е известен.
При Хезиод обаче е друго, там външните влияния са очевидни, макар и пътят, по който те са стигнали до него, да е неизвестен. Има няколко неща, които не просто напомнят за написаното в първата книга на Библията, но изглеждат като почти сигурни свидетелства за влиянието на източни религиозни, космо- и антропогонични представи върху Хезиод.
Най-напред, самата идея да се разкаже за “образуването на видимия свят”; после, положението на върховния бог (тук - Зевс) като справедлив, възмездител на добрите и лошите дела на хората; отпадането на човешкия род от едно първоначално щастливо състояние, близко до безсмъртието, където благата са били дадени и не е имало страдание; съпротива на най-древните хора срещу волята на Зевс, в която е замесено някое могъщо същество, надминаващо човека и съпротивляващо се на Зевс; жената е създадена след мъжа и причинява беди; случаи на унищожение на човешкия род от разгневения Зевс; предупреждение за възможни още по-големи беди; списък от разпореждания, чието изпълнение би позволило на хората да водят справедлив и сравнително щастлив живот.

*

[1] “Дела и дни”, 27-39
[2] В лекциите си от 1917 г. Балабанов казва така: “С никакъв поетическо-естетически мащаб не бива да се мерят съчиненията на Хезиода. Те са проза в стихове” (Класическа литература, с. 37).

**

Лирика и ранна философия

(10 ноем., 2011)


А. Лирика

І. Оцеляване на лирическата поезия

Разцветът на повечето от известните пределинистически гръцки лирици се пада във времето между 700 и 500 г. пр. Хр. (VІІ-VІ в.). Сред тях няма нито един, чиито произведения да са запазени изцяло или поне чрез някакъв представителен сборник. За сравнение ще кажем, че приписваното на Омир е запазено почти изцяло (ако не се смята „Маргит”), а от Хезиод са загубени няколко произведения, но двете, които по-общо признание са най-важни, са оцелели. Лириците от VІІ-VІ в. обаче са стигнали до епохата на книгопечатането само чрез цитати в произведенията на други автори и благодарение на т.нар. Палатинска антология – сборник, съставен най-напред през елинизма и допълван векове след това, включително и след изчезването на Западната империя. В модерната епоха се откриват и още фрагменти, записани на папирус – това продължава и до днес.


ІІ. Разделение на лириката

През античността разделението на поетическите жанрове се е правело обикновено с оглед на метриката и музикалния съпровод на произведенията, а след това се е обръщало внимание на темите и „художествеността”. Това, което от началото на елинизма насам се обединява под названието „лирика”, преди това не се е мислело като едно цяло. Дори Аристотел, който разграничава онова, което изглежда едно (“епосът”) или съединява онова, което се смята за несвързано (художествените произведения в проза), не говори общо за „лирика”, а само изрежда названията на различни видове (в гл. І на “Поетиката”). Названията са били според размера и съпровода – елегическа поезия, дитирамбическа поезия, ямбография, китаристика, авлетика, и т.н. Това, че по-късно те са били видяни като един жанр, съпоставим и отличаващ се от епоса и драмата, е постигнато благодарение на продължаващите и след Аристотел усилия да се класифицира литературата в малко видове. Но тези усилия са улеснени от изчезването на контекста, в който произведенията са били изпълнявани, и на оцеляването им единствено като писани текстове.
Един от главните начини за различаване е бил поводът, ситуацията в която са били изпълнявани произведенията. Това са могли да бъдат религиозни празници – тогава е имало песни, някои от които се наричали химн, дитирамб и пеан. И макар че някои химни са били в хекзаметър (като Омировите химни) и в тях са разказвали разни случки за богове и герои, те никога не са били наричани “епос”, а само “химни”.
По повод на победи в състезания – спортни или музикални – се изпълнявали епиникии; имало е военни маршове (ембатерии); при погребения на загинали войници се изпълнявали епитафии. Други видове лирика се изпълнявали преди всичко на частни празници – сватби (хименеи, епиталамии), угощения (сколии) или просто за танц (хипорхеми).
От друга страна, съществувало е различаване по размер – както това между елегията (неограничено редуване на хекзаметри и пентаметри - дистихон) и ямба (поредица от двойки кратка+дълга срички).
Но ямбите не са били просто каква да е поезия в този размер, а почти винаги са имали някакво шеговито или по-скоро подигравателно съдържание. Аристотел казва, че ямбографите са поети, склонни към изобразяване на лоши (низки, смешни) характери; и, от друга страна, че ямбът е най-близо до разговорната (прозаичната) реч. Ямбът, казва Аристотел, се е оказал подходящ за трагедията: но не защото тя е несериозен жанр, а защото е драма, и поради това съдържа размяна на реплики (разговор). Елегията пък, която поради хекзаметрите си напомня епоса (както героическия, така и дидактическия), може да служи за разкази (митологични, но и автобиографични) и за разсъждения по житейски въпроси. Затова Солон е представил своя опит като държавник в елегически дистихон; също и Теогнид, който пише до своя млад приятел относно нравствеността и обществения живот.
Мелосът се отличава от ямба и елегията, първо, като общо название за поетическо произведение с размер, различен от техния (melos значи песен) и второ, защото непременно се е пеел в съпровод нанякакъв инструмент, докато ямбът и елегията можели просто да се рецитират.
Най-сетне, съществуват отделни названия за поезия, изпълнявана от хорове – примерно партенионът, който е хорова песен, изпълнявана от момичета. Най-известният автор на партениони е спартанецът Алкман. Дитирамбът също е песен, която се изпълнява от хор.


ІІІ. Разпространение и теми

В по-ранния период (приживе на Омир и сигурно преди него) епическите песни са се изпълнявали на празници на аристократични семейства, както е разказано в “Одисея”. По-късно, поради големия им успех, те се изпълняват на всякакви празници, а след това навлизат и в образованието. Хезиод първо бил слушан от по-обикновени хора, но после интересът към него е нараснал заради образователния и нравствен смисъл на произведението му.
Лирическата поезия няма свой “върховен поет”; не може да се говори дори за двама или трима най-влиятелни. Успешните лирици са много и са се появили почти навсякъде из гръцкия свят. Алкман и Тиртей живеят в Спарта, Алкей и Сафо – на Лесбос, Архилох от Парос се е движел из егейските острови (до Тасос). Също и Симонид от Кеос, който е бил известен още преди 500-та година. Мнозина са живели в малоазийските градове, особено в Ефес – авторът на патриотична и военна поезия Калин, сатирикът Хипонакт, Мимнерм, който пише за преходността на човешкия живот. Ксенофан, който критикува Омировото изображение на боговете, е от Колофон. От континентална Гърция са Алкман (Спарта), Теогнид (Мегара), Солон (Атина), Тиртей (Атина, после Спарта). В южна Италия и Сиракуза също има известни поети (Ивик от Регион).
Темите на лириката са всякакви. Някои химни се различават от героическия епос само по големината си; в елегията има поучения, общи етически размисли и лични спомени, както при Хезиод; природни картини (Алкман); оплакване от лошата лична участ, подобни на Хезиодовите (Хипонакт).
Някои от лириците обаче правят поезия, която различна не само от Хезиодовата, но няма прецеденти дори при Омир. Архилох пише нежни любовни стихове, а същевременно си признава, че не винаги е бил храбър воин; Алкей призовава към безгрижна почивка, пиене, но и към въстание; Сафо пише за женското прятелство. При нея за пръв път се появява гледната точка на младата неомъжена жена.


ІV. Относно понятието за лирика. Широко и тясно значение на термина

И така, тези автори донасят нещо ново в сравнение с по-ранните епически поети. Това е гледната точка на жената, на самотника, несемейния, наемния войник-авантюрист, участника в гражданските бунтове. Поради това, че тази поезия допуска да се прояви фигурата на самотника, се появява и представянето на „вътрешния живот” – това е нещо ново в сравнение с епиците. Също – интерес към природата „сама за себе си”, а не като част от ситуацията или образ за илюстрация на онова, за което се разказва (сравнение). Но „природата сама за себе си” в поезията не е друго, освен преживяване, възможно в живота на незаетия самотник. И когато всички неепически и недраматически жанрове започват да се гледат като нещо единно, тогава точно тази нова гледна точка става представителна за жанра „лирика”.


Б. Философия


І. Кое е общото между тях

На пръв поглед философията няма много общо с лириката. Още по време на класическата епоха тя започва да се пише в проза; освен това като вид словесност тя не е „имитация”. При преподаването на литература в средното, а и във висшето образование, за философията рядко се споменава. И все пак, когато става дума за античност, това не винаги е така. Примерно, в лекционния курс на Балабанов лирика и философия са поставени редом и се твърди, че това не е случайно, защото тези два вида словесност са сродни помежду си.
Една от причините за сближаването им е, че философията „преди Сократ” – значи преди средата на V в. - често се пише в стихове. Най-прочути са поемите на италийците Парменид и Емпедокъл.


ІІ. Разпространение и произход

Философията, също като лириката, няма един център. Това я отличава от драмата, в която Атина е несъмнен лидер. Когато се говори за начало на философията, най-напред се споменават малоазийските (йонийски) философи от Милет – Талес, Анаксимандър и Анаксимен. Но Ксенофан от Колофон също философства. Питагор, който създава школа в Италия, също е роден близо до тези места – в Самос.
Към философите може да се причислят така наречените „мъдреци” – хора, прочути не толкова с написани съчинения, колкото с делата с за държавата и влиянието си върху съвременниците. Традиционно се казва, че са седем, макар че това е просто за да има число, според което да се състави сборник – както има трима трагици, девет лирици, десет оратори. „Мъдреците” са от различни места – Хилон от Спарта, Биант от Приена, Талес от Милет, Периандър от Коринт, Питак от Лесбос, Солон от Атина, Клеобул от Линдос.
Произходът на гръцката философия, също както и на лириката, е смятан още в най-ранни времена за негръцки, чуждестранен. Сигурните сведения са малко, но мнението е много старо и разпространено. Талес може би е бил финикиец; Питагор създал школата си след като се върнал, както се твърди, от Египет; Орфей, за когото не се знае нищо определено, винаги е бил смятан за трак; същото се отнася за лириците Лин и Тамирис. Създаването на първия музикален инструмент се приписва на фригиеца Олимп.
Смята се, че самата дума „философия” е сравнително нова и е изобретена от Питагор. За да се различи от по-ранните така наречени „мъдреци” той решил да се нарича „философ” – човек, който харесва мъдростта, опитва да се сближи с нея.


ІІІ. Части и теми на философията

Философстването в ранната епоха има отношение, от една страна, към науките. Талес се е занимавал с математика (доказвал е теореми) и природознание (правел е метеорологични и свързани с тях стопански прогнози). За Анаксимандър се твърди, че е изработил първата географска карта. Питагор също е бил математик (откривател на известната теорема), но се е интересувал и от числовите начала на музиката. Мнението на Платон (или поне на някои от героите на диалозите му), че само математиката дава път към сигурно знание, е наследено от такива философи.
От друга страна, ранната философия размишлява за началата на вселената, опитвайки или да подреди Омировата митология (както прави Хезиод), или да посочи други, немитологични начала. Понякога те са двойки противоположности (четното и нечетното в питагорейството, любовта и омразата при Емпедокъл); друг път се твърди, че всичко видимо произтича от едно начало (водата на Талес, „неограниченото” на Анаксимандър, въздухът на Анаксимен).
Най-сетне, философията е и подканване към нравственост, справедлив живот и споделяне на придобития опит. Това виждаме от афоризмите на мъдреците, от поезията на Солон и диалозите му с чужденци, както са предадени от Херодот и Платон. От тази гледна точка Хезиод също би трябвало да бъде смятан за философ, а донякъде и Омир, макар той никога да не говори от свое име, а само чрез героите си.

**

Пиндар

(24 ноем., 2011)


І. Сведения за живота му

Пиндар е вторият най-известен беотийски поет след Хезиод. За него има достатъчно сведения, дадени изрично в запазените оди, или такива, които могат да се изведат от казаното в одите, тъй като той ги пише по повод на определени празници и споменава множество реални личности и исторически събития, на които е свидетел. Запазени са и няколко биографии и статията в енциклопедията Суда (ІХ в.), но много от сведенията в тях се опират на одите.
Пиндар е роден недалеч от Тива, учил е в Атина и е започнал да пише поезия (и то епиникии) още съвсем млад. Бил е добре известен в целия гръцки свят като майстор на епиникиите, някои от които са съчинени в чест на много влиятелни хора като Хиерон, тиранин на Сиракуза. Живял е най-малко 70 години.


ІІ. Епиникият

1. Общогръцките игри

Една от най-характерните културни институции, чрез която древните гърци са се отличавали сред съвременните им народи и благодарение на която са се чувствали като един народ, е институцията на общогръцките игри. Най-стари са олимпийските за чието начало е приета датата 776 г. пр. Хр. Олимпийските игри са били толкова важно събитие, че един от главните начини за отчитане на времето е станало броенето “по олимпиади” (периодът от 4 години между два празника). Това броене е оцеляло до края на античността и е било ползвано и от византийските хронисти.
Победата в тези игри (както и в другите три – питийски, немейски, истмийски) се е смятала за най-голям успех не само за атлета, но и за неговата държава. Поради това състезателите, самите те често богати хора, са имали подкрепата на своя полис, който след края на игрите им е организирал най-тържествено посрещане. На това посрещане, освен поздравленията и обявяването на определени награди и привилегии, се е изпълнявала и хорова песен в чест на победителя (епиникий). Несъмнено, известността на поета е допринасяла за стойността на празника; но, от друга страна, и самият поет е добивал слава в зависимост от това къде и за кого е поканен да напише епиникий. Така между поетите възникнала конкуренция, за която в одите на Пиндар се срещат недвусмислени свидетелства.

2. Формална структура на епиникия

Според биографиите Пиндар е съчинявал поезия в различни жанрове, но от произведенията му е оцелял само сборникът с епиникии, състоящ се от четири книги, тъй като одите са разделени според 4-те празника. Епиникиите са общо 45, а стиховете – около 6 000, което прави Пиндар най-добре запазеният от старогръцките лирически поети.
Метрически епиникият се състои от поредици стихови единства, събрани в тройки – строфа, антистрофа и епод. Думата “строфа” значи “завъртане” и се отнася до част от лирическо произведение, изпълнявано от хор (хоровите партии в трагедията също са лирически произведения). Най-вероятно хорът се е движил в определена посока по площадките за изпълнение (в театъра - орхестра) при изпълнение на строфата, а при антистрофата се е връщал обратно. Думата “епод” (“след-песен”) сама по себе си не помага да разберем дали хорът се е движел или е стоял на едно място. При изпълнението на тези стихове. Напълно възможно е с течение на времето тези думи да са се превърнали в обикновени названия за части на произведението (каквито са явно в цялата следантична лирика) и да не са имали отношение към каквито и да било движения на хористите.

3. Трудности при разбирането

При първа среща с Пиндаровия епиникий читателят обикновено е много затруднен. Една от причините е големият брой имена – на исторически и митологични персонажи, на географски места, за които малцина читатели знаят, а и не винаги е лесно да се схване защо авторът изобщо ги споменава. Другата е на пръв поглед произволният ред, в който Пиндар разполага съдържанието на речта си. Мисълта му изглежда твърде свободна, подскачаща от образ на образ, без да е ясно защо от една тема така бързо се минава на друга.
Съвременният читател е лишен от контекста на одите. Той не знае как е звучала музиката, мъчно може да си представи хора и публиката, пейзажа, градската околност, времетраенето и цялата церемония. Но този контекст е отвличал част от вниманието на тогавашния зрител (слушател) встрани от текста и му е позволявал да преживее празника без да се напряга с тълкуването на всяка дума от казаното в песента. От друга страна, разбирането и на текста е било далеч по-облекчено от нашето – той е знаел кой ще бъде честван, били са му известни всякакви подробности за него и рода му, за родното му (обикновено общо за него и публиката) място, за игрите, за историческата обстановка и за митологията, която съпътства всички тези неща. Освен това той и друг път е присъствал на изпълнение на лирически произведения, може би и на епиникии.
Днешният читател обаче, както и повечето по-късни читатели, разполага само с текста, а при това в повечето случаи този текст е превод. Така думите придобиват много по-голяма тежест, отколкото са имали за тогавашния слушател, а същевременно липсва историческият, културен и словесен контекст, който изяснява значението им. Впрочем тези трудности се срещат не само при четене на Пиндар, но се отнасят и за възприемането на цялата антична литература, особено ранната, където произведенията са били създавани почти винаги за слушане; и особено при несюжетната поезия.

4. Съдържание на епиникия. Теми

И все пак четенето на Пиндар, както и на всеки друг автор, може да бъде улеснено чрез опита, а също и ако читателят бъде предварително осведомен за темите на епиникия. Ето какво обикновено се казва в тези текстове.
Споменава се (непременно в началото) името на шампиона и родното му място (или мястото, с което е свързан най-много – примерно, като владетел); споменават се негови роднини – обикновено предци, най-вече ако също са били победители в игрите или са се прочули с друго; но също и потомци (като Диномен, сина на Хиерон); говори се и за други дела на прославяния – ако е бил победител и друг път, или ако е управлявал и воювал (като Хиерон); също за исторически събития, засягащи него, рода му и родното му място.
Почти винаги Пиндар разказва митове или просто споменава митологични герои – обикновено това са предполагаеми предци на героя или са свързани с митологичната история на града му или с мястото на игрите. Тези герои може да бъдат дадени за пример или призовани на помощ. Може да се призове и помощта на боговете (Зевс, Аполон).
Победителят бива облажаван за своите качества, успеха си в игрите и други успехи и за щастието да се прослави. Но наред с това и по този повод бива съветван да не забравя, че е смъртен, да се придържа към добродетелен живот и да почита боговете, на които дължи щастието си.
Слушателите се насърчават към патриотизъм към даден град или елинството като цяло. Обглеждат се земите и моретата, населени с елини, и се напомня, че чужденците (“варварите”) са опасност, с която трябва да се съобразяват.
Нерядко Пиндар говори за себе си като за заслужено успял поет; също за достоинствата на поезията (тя не се мисли отделно от лириката). Затова може да се говори и за силата на музикалния инструмент, както в Първа Питийска ода.


ІІІ. Гръцките държави по времето на Пиндар

Ако се съди по местата, от които произхождат героите на Пиндар, може да се заключи, че той е имал предпочитание към някои от гръцките държави и диалектни общности. На първо място е дорийската. Множество от одите са за дорийци – състезатели и овластени хора от Сиракуза и други места в Сицилия; също от Егина. Разбира се, за това може да бъдат потърсени и други причини – примерно, че Пиндар е живял в Сиракуза и се е възползвал от гостоприемството на Хиерон. Също – че Егина просто е имала силна школа в някои спортове, особено в борбата и панкратиона, и че в течение на сътрудничеството им с Пиндар са успели да станат негови постоянни клиенти.
След гръко-персийските войни, когато Пиндар е бил вече зрял поет, гръцкият свят е станал политически твърде разнообразен – имало е приблизително равновесие между монархически, олигархически и демократически държавни устройства. След времето на легендарните монархии, за които разказва Омир, в голяма част от полисите са се установили олигархии: „царете”, за които споменава Хезиод, сигурно не са монарси в отделни държави, а съсловие на знатните (hoi aristoi), за които се споменава в Аристотеловата „Атинска държавна уредба”. Напрежението между тях и обедняващите дребни земеделци нараствало и така се стигнало до сътресенията през VІІ и VІ в., които довели до тирании – когато един виден гражданин заставал начело на едната от страните (обикновено – на народа) или пък е бил избиран за арбитър и законодател, какъвто е станал Солон. Повечето тирании са оцелели до началото на V в., а в Сицилия – и няколко десетилетия по-късно.
След гръко-персийските войни много градове под натиска на Атина се демократизирали, а други възприели олигархично държавно устройство, подобно на спартанското. След изтощителните войни през втората половина на V и първата половина на ІV в., разединените и отслабени полиси се оказали обкръжени от мощни монархии – едни от тях гръцки, като тези в Кипър и Сиракуза, други – донякъде елинизирани, като македонската, трети чуждестранни, като персийската. Накрая, след дълга съпротива, полисите отстъпили под натиска на Филип ІІ, и така дългоочакваният от някои публицисти (като Изократ) обединител на елинството „срещу Персия” се оказал македонец.
Така че по времето на Пиндар (първата половина на V в.) междуособните войни не били започнали, но непримиримостта между отделните съюзи (впрочем основани не само на конституционна, но също на племенна и геополитическа основа) били достатъчно силни. Изглежда, че в тази ситуация Пиндар не е бил изрично страна – той е възхвалявал тиранина Хиерон като защитник на елинството, но е писал почти същото и за демократична Атина. Разказва се, че заради тази ода бил остро упрекнат от неговите съграждани и съплеменници – беотийците.
Като патриот на елинството той е в съгласие с по-младия Херодот, но у Херодот има места, които свидетелстват за неговото предпочитание към демокрацията и към Атина. Пиндар не показва такива предпочитания. Ако се съди по интереса му към древните родове и разкази за герои от миналото, той симпатизира по-скоро на аристокрацията.


ІV. Пиндар в историята на литературата

С интереса си към подвизите на древните герои и с опита се да обхване в произведенията си целия гръцки свят, Пиндар прилича на Омир; а етическият му патос го доближава до Хезиод и по-старите трагици (Есхил и Софокъл). Също като Хезиод той говори за Зевс като за върховен господар на вселената и гарант на справедливостта. Всички трябва да помнят, че са смъртни и дължат благата си на бога, и да не допускат възгордяване. И все пак има нещо, което го отделя от Хезиод, трагедията и Херодот – това е подчертаното оценностяване на славата. Добре е човек да извърши велики дела и името му да се прослави. Хезиод, като земеделски поет, няма причина да мисли така, а атинските автори, настроени против аристокрацията и боящи се от тирания, говорят много повече за величието и славата на полиса, отколкото на индивида.

**

Трагедията на Есхил и Софокъл

(15 дек., 2011)


І. Произход на драмата

1. Защо възниква по-късно

Атина е център на трагедията, а и на цялата драма, но не е сигурно, че тя се е появила там. В “Поетиката” се казва, че и други области претендират за създатели на драмата, на първо място Спарта и Мегара. В Сицилия е имало драма през V в., известни са имената на мимографа Софрон и комедиографа Епихарм.
Драмата е сравнително скъп жанр. Монодичната лирика може да се прави от един поет и да се изпълнява пред малцина слушатели и в най-различно време. Епосът може да има повече слушатели и да се изпълнява в по-тържествена обстановка, но и той не се нуждае от много изпълнители и продължителна подготовка. Хоровата лирика вече се изпълнява от няколко души едновременно, изисква специално подготовка и повод (обществен празник). Представянето на драмата е най-сложно – там има и хор, и индивидуални изпълнители. Подготовката е най-дълга и затова трябва да бъде финансирана. Така че най-подходящият начин да се организира драматическо представление е то да бъде включено в някой празник, наред с други зрелища и ритуали.

2. Началото на трагедията (преди Есхил)

Възможно е трагедията и комедията да са еднакво стари, но за историята на трагедията се знае повече. Според Аристотел причината за това е, че тя е по-сериозна, а на сериозните жанрове се обръща повече внимание. Първото датирано представяне на трагедия се е случило в Атина през 536 г., а поетът се е казвал Теспис. Най-вероятно това е станало на Панатенеите и не е чудно, че трагедията се е установила в Атина още през VІ в. – това е могло да стане, защото тиранстващият по онова време Пизистрат се е стараел да спечели благоволението на атиняните чрез повече и по-добре уредени празници. Но традицията се е запазила и след Пизистрат. Следващият по-известен автор е Фриних, автор на прочутата трагедия “Падането на Милет”, където представя историческо и при това съвременно събитие – превземането на въстаналия Милет от персийските войски. Трагедията е направила силно впечатление на атиняните. Ето какво казва Херодот: Когато Фриних съчинил и поставил драмата “Завземането на Милет” целият театър се залял в сълзи; гражданите глобили поета с хиляда драхми за това, че им припомнил собствените им нещастия и наредили никой повече да не поставя тази драма (VІ, 21).

3. Политическият контекст

Възходът на Атина през първата половина на V в. е свързан донякъде и с гръцкото въстание в Мала Азия. Атиняните са били помолени да окажат помощ на съюза на гръцките градове и изпратили няколко десетки бойни кораби, направили десант недалеч от Сарди (тогава областен център на персийската провинция) и взели участие в опожаряването на града. Персийският цар Дарий не забравил това и няколко години по-късно изпратил голяма армия срещу атиняните, която била победена при Маратон (490 г.). Тогава спартанците обещали помощ, но отрядът им закъснял и не взел участие в битката. Десет години по-късно наследникът на Дарий – Ксеркс – навлязъл в континентална Гърция с огромна армия, опожарил Атина, но загубил морската битка в Сароническия залив и се оттеглил, като оставил няколко десетки хиляди души в Атика, за да продължат бойните действия. Но и на следващата година персите не постигнали нищо повече от това, да опожарят града още веднъж. Обединените атински и спартански войски спечелили още две битки – при Платея в Беотия и после при нос Микале на малоазийския бряг. Така персийският опит за включване на гръцките полиси от островите и Европа в рамките на империята се провалил.
Атиняните използвали тези събития за да си създадат образ на защитници и обединители на гърците срещу персийската опасност. Бил склчен договор с нколко държави – полиси и острови – за взаимопомощ при нападение и бил създаден военен бюджет на съюза на основа на определена годишна вноска, изпращана в съкровищницата на съюза на о. Делос. През 50-те години на V в. съкровищницата била прехвърлена в Атина – вероятно под предлог, че там парите ще бъдат в безопасност. След няколко конфликта между Атина и съюзниците, най-сериозен от които бил този със Самос, станало ясно, че участниците в съюза не могат да го напуснат и не могат да откажат да плащат вноската си без съгласието на атиняните. Така че този съюз, сключен в началото между равноправни държави, сравнително бързо се превърнал в атинска империя.


ІІ. Есхил

1. За живота му

Есхил е първият гръцки и европейски драматург, от който са запазени цели произведения. Той е атиняни и връстник на Пиндар. Участвал е в двете гръко-персийски войни, включително и в битката при Саламин. Известни са годините на представленията на някои от драмите му. Той е дебютирал още около 500-та година, и е спечелил първа награда през 80-те години, но най-ранната от запазените трагедии (“Перси”) е била поставена в края на 70-те години на V в., а най-късната (“Прометей”) – към средата на века. Когато остарял, напуснал Атина и се заселил в Сиракуза.

2. Есхиловата драма

Аристотел споменава за Есхил и му приписва множество важни нововъведения. Актьорите (сиреч действащите лица, явяващите се едновременно на сцената) стават двама, така че между тях да може да се води разговор, докато хорът мълчи; намалява се дължината на хоровите партии; въвеждат се промени в костюмите и сценичната техника.
При Есхил, за разлика от Софокъл и още повече от Еврипид се вижда, че отделната трагедия е по-скоро част от едно по-голямо произведение (трилогията), отколкото нещо самостоятелно. В сравнение с драмите на по-късните трагици “Данаидите” и “Прометей” изглеждат незавършени. Същевременно “Орестия” не е просто сбор от драми, отнасящи се до събитията в един род, а свързан разказ. В “Агамемнон” се извършва първото голямо престъпление – царят е убит от коварната съпруга и прелюбодейка; във втората е отмъщението – братът и сестрата подготвят и извършват убийството на Клитемнестра; в третата се провежда съдебен процес срещу Орест с участие на богове и се обявява присъдата.
Това, че трагедиите на Есхил са по-скоро части на произведения, отколкото нещо независимо, обяснява и мудното действие в повечето от тях. В “Молителките” просто се показват оплакванията на бегълките и решението на местния цар да ги защити. Ако приемем изискването на Аристотел за “голяма грешка” , допусната от някакъв изтъкнат герой, тук дори нямаме трагедия. В “Прометей” просто се водят разговори между героя и няколко второстепенни персонажи. В “Седемте срещу Тива” се отделя твърде много време на описанието на обсадата и на разговора на Етеокъл с изплашените жители. Перипетии няма почти никъде – още от началото се усеща, че предстои нещастие и зрителят просто слуша размислите на героите и хора, очаквайки то да се случи.

Сред всичките 33 оцелели атически трагедии “Перси” е единствената драма за съвременни исторически събития. Но макар че в останалите се показват древни герои от троянското и предтроянското поколение, те също носят политически смисъл. Най-напред, не е случайно, че почти винаги се избират сюжети от митологичната история на полисите-конкуренти – главно Тива и Аргос. Атинските герои като Тезей не страдат, освен при Еврипид, който в много отношения се отличава от предшествениците си; иносказателно се обсъждат недостатъците на едноличното управление; “народът” е представен в благоприятна светлина. Завършекът на Есхиловата “Орестия” изглежда като похвала на традиционната атинска държавна уредба, където най-влиятелната институция е Ареопагът.


ІІІ. Театралните представления

1. Произход на театъра и драматическия жанр

Въпросът за произхода на гръцкия театър е един от най-старите и най-подробно обсъдените в класическата филология. Той също е разгледан в “Поетиката” (гл. 4), където се казва, че трагедията като представление може би се е развила от дитирамбическата хорова лирика, а комедията – от фалическите шествия. И в двата случая се предполага, че основа на театъра е хорът, и е нужно да се проучи как от този хор, който произнася специално съчинени, традиционни или импровизирани реплики, се е стигнало до представление, в което двама или трима актьори разменят реплики помежду си, а хорът участва като действащо лице и произнася по-дълги монолози само в паузите.
Когато Аристотел говори за историята на литературата (poiesis), той показва, че въпросът за произхода на драмата включва не само театралното представление, но също и самата драматическа форма. Това е разговорът, размяната на реплики, където думата има не авторът (“разказвачът”!), а героят, който може да твърди “свои” неща, несъвпадащи с или противоречащи на това, което разказвачът би казал по същата тема.
Освен това трагедията и комедията поотделно, за да бъдат такива, трябва да съдържат трагични и комични събития и характери, или, с други думи, да са съобразени с идеята за трагично или комично. И двете неща, мисли Аристотел, - драматическа форма и естетическата идея – са постигнати, ако не за пръв път, то поне с особено голямо съвършенство, от Омир. Така че той, макар и епик, може да бъде смятан за главен предшественик и донякъде създател на драмата – поне що се отнася до тези два съществени елемента.

2. Организация на представленията

Театралните представления са се провеждали като състезания между поетите, които състезания се организират като част от атинските Дионисии – празници, провеждани през първата четвърт на годината. Най-тържествено са се чествали т.нар. Големи Дионисии (март-април) на които, вероятно още от Пизистратово време, са представяни трагедии.
Трагедиите са били свързани в трилогии, като накрая се добавяла и една “сатирова драма” – комична пиеса с митологични герои, където хорът сигурно е представял група сатири. Така се е напомняло, че празникът е в чест на Дионис, за когото се казва, че е съпровождан от сатири. Допускали са се три трилогии, имало е и жури, избирано по жребий, и накрая се е обявявало класирането.
Театърът в Атина най-напред е бил на площада, а по-късно е бил изместен на склона до стената на Акропола; и в продължение на целия V в. седалките са били дървени. Обикновено се приема, че хорът е стоял на орхестрата, а актьорите са се намирали на един издигнат подиум зад нея. Имало е преграда (сцена, skene) – в най-ранни времена платнена, после дървена, а по-късно се появяват оцелелите до днес каменни прегради. По тях е имало декори, показващи домовете и посоките, от които се идва (пристанище, град), зад преградите се е съхранявал реквизитът.
Частите на самата драма в реда на протичането й се определят преди всичко от присъствието на хора. “Пародът” е първото влизане на хора, при което той произнася първите си думи; в “стазимите” хорът произнася своите монолози, в които изразява по-пряко или по-косвено отношението си към случващото се. В “екзода” е последната песен и излизането на хора. Между стазимите са разположени “епизодите”, в които актьорите говорят и по същество се случва действието. Може да има “пролог” и “епилог” – преди първата и след последната поява на хора.


ІV. Софокъл

Софокъл е от поколението след Есхил – около 30 години по-млад. Той също е намерил място в Аристотеловото резюме на историята на литературата.[1] Той е увеличил броя на актьорите, на хористите и епизодите в неговите драми са станали повече. Аристотел хвали “Едип цар” и думите му създават впечатление, че тази трагедия се е смятала за образец в жанра, както “Илиада” и “Одисея” са образец за епическата поезия. Известно е, че в някои състезания между Есхил и Софокъл Софокловите драми са били класирани по-високо. В началото на Пелопонеската война той е бил вече възрастен, не е доживял до края й и така не е видял разгрома на Атина.
Неговите трагедии изглеждат по-завършени от Есхиловите и действието протича с повече перипетии. Явно е, че при него единството се търси не в трилогията, а в отделната трагедия.
Заради интереса си към перипетията Софокъл е избирал митове, в които главният герой пострадва по изненадващ начин - става жертва на нечия хитрост. Във “Филоктет” зрителят очаква да види как Одисей ще измами героя, така че да го принуди да се качи на кораба въпреки волята си. За да стане това, Одисей трябва да направи младия и честен Ахилов син Неоптолем свой съучастник. В “Трахинянки” се разказва, как Деянира изпраща на Херакъл дреха, намазана с любовен елексир, без да знае, че това в действителност е убийствена отрова. Така се оказва, че убитият някога от Херакъл кентавър Нес преди смъртта си е успял да измами и двамата.
Нещо подобно има и в “Аякс”. Героят, унизен от несправедливото присъждане на Ахиловите доспехи на Одисей, решава да нападне и убие виновниците – братята главнокомандващи Агамемнон и Менелай, и съперника си Одисей. Но Атина му причинява безумие и той, вместо да нападне противниците си, се нахвърля върху едно стадо овце (собственост на армията). След като разсъдъкът му се възвръща, Аякс се самоубива. Така че и тази драма използва мотива за “измамването” или “неосведомеността”. Като прибавим и “Едип цар”, виждаме, че повечето от оцелелите Софоклови трагедии се занимават с трудността човек да узнае истината за съдбовни обстоятелства в своя живот; и преимуществото на божеството като че ли се състои преди всичко в това, че то знае (“вижда”!) което човекът не знае. Нещастието връхлита човека във връзка с осъдителното му убеждение, че може да предприеме всякакви рисковани действия като разчита на своите способности, изпълва се с подозрение и надменност спрямо други хора и не обръща внимание на предупрежденията на божеството. Това е самонадеяност, която води героя на трагедията към безумие и накрая към самоубийство.


V. Оцеляване на текстовете

Всички оцелели атически трагедии са създадени през V в. Това не значи, че по-нататък никой не е писал трагедии. И все пак още към края на века - ако се съди по комедията “Жаби” на Аристофан, специално посветена на драматическите състезания - се е смятало, че Есхил, Софокъл и Еврипид са най-успешните автори. По-нататък е било прието на празниците да се представят и стари трагедии. Съчиненията на тримата са били записани и пазени в Атина като литературна ценност, сравнима с Омировите поеми. Но през елинизма, когато в Александрия и другаде започнало системно колекциониране, преписване и критично издаване на текстове, са били съставени сборници с “най-представителните” драми. Еврипидовият сборник се е оказал по-голям от тези на Есхил и Софокъл, взети заедно.[2] Не се знае точно кога са изчезнали останалите трагедии – дали още в римската епоха, покрай изгарянето на някои големи библиотеки, или след превземането на Александрия от мюсюлманите, или след византийския Х в., откогато са повечето оцелели кодекси, или покрай хаоса в Константинопол в средата на ХV в.

*

[1] “Поетика”, гл. 4.
[2] Запазените драми са 33, като е известно, че написаните от тримата са общо около 300.