Monday, April 21, 2008

Седма Олимпийска ода. Диагор от Родос

І. Превод

Както ако някой вземе фиала от щедра ръка
с плискаща отвътре лозова роса
и я дари
с наздравица на млад жених - от дом за дом -
всезлатен връх на цялата покъщина
украса на пира; и сред присъстващите близки оказва чест на родството и
прави го завиден чрез съгласно ложе (1-7),


така и аз налят нектар, от Музите ми даден, изпращам
на наградоносните мъже - сладък плод на душата,
и тъй веселя
победилите в Олимпия и Пито. Щастлив е,
когото са обгърнали добри мълви.
Ту едного, ту другиго във времето обгрижва
цветущата Харита със сладкопесенния
форминкс и със всезвучните тръби на авлоса (8-14)

епод α

Сега и със двете дойдох с Диагор, възпявайки морската
Афродитината щерка и невяста на Хелиос - Родос;
та правобореца, грамадния мъж, при Алфей увенчан и Касталия,
да прославя в награда за боя с юмруци; и баща му, на Дике
обичния - Дамагет.
Тях двамата, с аргийско копие населяващи триградия остров,
близко до клина на широкоземната Азия

ІІ. Други преводи

As when from a wealthy hand one lifting a cup, made glad within with
the dew of the vine, maketh gift thereof to a youth his daughter's
spouse, a largess of the feast from home to home, an all-golden
choicest treasure, that the banquet may have grace, and that he may
glorify his kin; and therewith he maketh him envied in the eyes of the
friends around him for a wedlock wherein hearts are wedded-

So also I, my liquid nectar sending, the Muses' gift, the sweet fruit
of my soul, to men that are winners in the games at Pytho or Olympia
make holy offering. Happy is he whom good report encompasseth; now
on one man, now on another doth the Grace that quickeneth look
favourably, and tune for him the lyre and the pipe's stops of music

Thus to the sound of the twain am I come with Diagoras sailing home,
to sing the sea-girt Rhodes, child of Aphrodite and bride of Helios,
that to a mighty and fair-fighting man, who by Alpheos' stream and by
Kastalia's hath won him crowns, I may for his boxing make award of
glory, and to his father Demegetos in whom Justice hath her delight,
dwellers in the isle of three cities with an Argive host, nigh to a
promontory of spacious Asia.

(E. Myers)

Как чашу, кипящую виноградной росою,
из щедрых рук приемлет отец
и, пригубив,
молодому зятю передает из дома в дом
чистое золото лучшего своего добра
во славу пира и во славу сватовства
на зависть друзьям;
Ревнующим с ложе согласия

Так и я
текучий мой нектар, дарение Муз,
сладостный плод сердца моего
шлю к возлиянию
венчанным в Олимпии, венчанным у Пифона.
Благо тому, о ком добрая молва!
Ныне к одному, завтра к другому
Устремляет Харита в животворном своем цвету
взгляд свой и звук лиры и многогласных флейт;

Под пение лир и флейт
ныне выхожу я с Диагором
славить дочь Афродиты, Солнца невесту, морскую Роду,
чтоб, воздать хвалу за кулачный бой
без промаха бьющему
исполину в Алфейском и в Кастальском венке
и отцу его Дамагету, угодному Правде,
обитающим остров о трех городах
меж аргивских пик,
под бивнем широких хороводов Азии.

"Наука", М.,1980

ІІІ. Коментари

Rhodes is said to have been colonised at the time of the Dorian
migrations by Argive Dorians from Epidauros, who were Herakleidai of
of the family of Tlepolemos. They founded a confederacy of three
cities, Kameiros, Lindos, and Ialysos. Ialysos was then ruled by
the dynasty of the Eratidai. Their kingly power had now been extinct
two hundred years, but the family was still pre-eminent in the state.
Of this family was Diagoras, and probably the ode was sung at a
family festival; but it commemorates the glories of the island generally.
The Rhodians caused it to be engraved in letters of gold in the
temple of Athene at Lindos.
There is a noteworthy incident of the Peloponnesian war which should
be remembered in connection with this ode. In the year 406, fifty-eight
years after this victory of Diagoras, during the final and most
embittering agony of Athens, one Dorieus, a son of Diagoras, and himself
a famous athlete, was captured by the Athenians in a sea-fight.
It was then the custom either to release prisoners of war for a ransom
or else to put them to death. The Athenians asked no ransom of
Dorieus, but set him free on the spot.

(E. Myers)

Diagoras of Rhodes, most famous of Greek boxers, won the victory here celebrated Ol. 79, 1 (464 BC).
The poem was composed soon afterwards, as we may gather from sun Diagorai kateban, and was sung at Rhodes.
Diagoras was a Herakleid. In the third generation after Temenos a Doric colony went from Argos to Rhodes by way of Epidauros. The leaders were descendants of Tlepolemos, son of Herakles, and Pindar makes Tlepolemos himself the founder of the colony. The Herakleidai occupied three cities of Rhodes, and established a triple kingdom. Those who inhabited Ialysos were called Eratidai, and this was the stock of Diagoras, who also counted among his ancestors a son-in-law of the famous Messenian leader, Aristomenes. The royal power of the Eratidai ceased after Ol. 30, and in the time of Pindar prytaneis ruled instead; and it is supposed that the father of Diagoras, Damagētos, was such a prytanis. Of an illustrious family, Diagoras won for himself unparalleled distinction as a boxer. Besides being victorious at many local games, he was successful at all the national games, and so became a periodonikês. His sons emulated the head of the house. His youngest, Dorieus, had a career only less brilliant than that of his father. Damagētos won the pankration at Olympia, Akusilaos a boxing-match. The two sons of his daughters were also victors at Olympia, and one of his daughters enjoyed the exceptional privilege of being present at the Olympian games. The statue of Diagoras, surrounded by his three sons and two grandsons, the work of Kallikles of Megara, was erected at Olympia; and familiar is the story of the Spartan who, when he saw Diagoras borne on the shoulders of his two laurelled sons, exclaimed, “Die, Diagoras, for thou canst not mount to heaven” (Cic. Tusc. 1, 46, 111). It is not known whether Diagoras followed the advice or lived to see the downfall of his family. Rhodes belonged to the Delian league. Two years before the victory here celebrated the battles of Eurymedon were fought (466), and Athens was at the height of her power. Enemies of aristocratic government, the Athenians favored the commons as against the Doric aristocracy of Rhodes. Diagoras's son, Dorieus, fled to Thurioi, but returned and fought against the Athenians in his own ships, was captured, but liberated. Again exiled, he went to the Peloponnesos, where he was arrested by the Spartans and executed. But these events befell many years after the date of the victory celebrated in this ode.
The good fortune of Diagoras was proverbial. But if we had no evidence outside of this ode, we should know by Pindar's recital that his career was brilliant, as his home was brilliant - Rhodes, child of Aphrodite, bride of the sun. No wonder that the golden beaker and the foaming wine are used to symbolize the song in honor of such a victor and such a home. But there must be shade as well as light. Nemesis does not allow too much happiness, and in the history of the line of Diagoras, Pindar finds enough trouble for contrast, each trouble ending in higher joy. So, should the happiness of Diagoras ever be interrupted, there is good hope of more than recompense. Tlepolemos, founder of the house, slew the brother of Alkmena - passion had overmastered him - but Apollo sent him to Rhodes, where he received “sweet ransom for grievous disaster”. The sons of Helios, lord of Rhodes, were bidden to raise an altar to Athena and sacrifice to the Great Sire and the Warrior-maid. Wise as they were, they forgot fire, and offered flameless sacrifices. Yet the gods forgave; Zeus sent them gold, Athena cunning craft. Helios himself, pure god, was absent at the partition of the earth; yet he received a boon that he himself preferred to all besides. In each of these three cases we have a good beginning followed by misfortune, and yet a good ending crowns all. Diagoras was fortunate. Both areta and charmata were his, but he might one day forget; he trod a noble path, hubrios echthran hodon, but passion might overtake him; he was a prince among men as Helios was a prince among gods, but he might, in his absence, be forgotten; but should Nemesis have aught against Diagoras, he may yet hope to find, like Tlepolemos, like the sons of Helios, like Helios himself, lutron sumphoras oiktras gluku. The winds shift, but the divine helmsman steers the ship to its haven.
A remarkable feature of the myth is the reversal of the usual chronological order. We begin with Tlepolemos and end with the emergence of Rhodes. The climax is in the rank of those who have sinned, who have forgotten, who have been absent. Note that the fault is less the higher we mount. No wonder that an explanation has been sought of the triple shadow that falls across the poem. The Scholiast on v. 94 assumes that Diagoras had got into discredit by killing one of his opponents. But this must have been in some previous contest, for in such an event there would have been no victory, as is shown by the case of Kleomedes (Paus. 6, 9, 6). The shadow may come from the future, as has been assumed above, but there is danger of being a Promêtheus meta ta pragmata, and to Diagoras the words touto d' amachanon heurein, | ho ti nun en kai teleutai phertaton andri tuchein need not have been ominous. The changing breezes of the close may bring good as well as evil.

(B. L. Gildersleeve)

Държавни институции. Атинската държава според Аристотел III

VІІ. Общински длъжности. Финанси, данъци, благоустройство, социална политика
AP 16,24,54

VІІІ. Производство и търговия, финанси, данъци, контрол, социална политика
AP 47-48,50-51,56,62

ІХ. Празници
AP 49-50,54,56-58,60

Friday, April 18, 2008

Държавни институции. Атинската държава според Аристотел II

ІV. Съвет и Народно събрание
AP 8,21,29,43

V. Съд и съдебна процедура
AP 9,26,45,52-53,55-56,59,63-

VІ. Армия, полиция, флот
AP 22,23,27,42,44,46,48,52,61

Thursday, April 17, 2008

Държавни институции. Атинската държава според Аристотел

І. Благородници и народ. История на конфликтите. Партии
Понеже държавната уредба била изцяло олигархична и всъщност бедните, включително жените и децата, робували на богатите. Били наричани пелати и хектемори именно защото според такова споразумение обработвали имотите на богатите. Цялата земя се владеела от малцина и ако пелатите не заплатели наема, и те самите, и техните деца ставали роби, а изплащането на заемите чрез залагане на собствения живот продължило чак до Солон, който е и първият простат на демоса (АР,2).

Виждайки, че много често полисът бил размирен и че някои от гражданите поради равнодушие чакали пасивно развръзката на събитията, [Солон] издал за тях специален закон: „Ако някой по време на размирици в полиса не вземе оръжие и не се присъедини към една от двете групировки, ще бъде лишен от граждански права и ще бъде осъден за безчестие." (АР,8).

Прочее, такава била степента на развитие на полиса дотогава, който наред с демокрацията постепенно се разраствал, но след Персийските войни Ареопагът отново придобил мощ и поел управлението без официално решение, благодарение на това, че на него се дължала победата в морското сражение при Саламин; понеже стратезите, отчаяни от положението, разгласили всеки да се спасява сам, а Ареопагът успял да набави по осем драхми за всеки човек, които им били раздадени и те се качили на корабите. Поради тази причина атиняните се подчинили на властта на Ареопага и били управлявани добре и в тези времена (АР,23).

Тогава демосът, бидейки господар на положението, установил настоящата държавна уредба по времето на архонта Питодор и се смята, че демосът справедливо е поел управлението, понеже успял да осъществи завръщането си на власт със собствени сили. Това било единадесетото по ред преобразувание в Атинската полития. Първото станало много отдавна и било преселението на хората, предвождани от Йон, които за пръв път се разделят на четири фили и учредяват длъжността на царете на филите. Второто, но първо по характер политическо преобразувание било по времето на Тезей, чието управление се различава незначително от царското. Следват преобразуванията на Дракон, когато за пръв път биват съставени и закони. Третото, след гражданската война, било преобразуванието по времето на Солон и тогава именно се заражда демокрацията. Четвъртото било установяването на тиранията от Пизистрат. Петото било по времето на Клистен, който сваля тиранията и управлението става по-демократично от това при Солон. Шестото преобразувание станало след Персийските войни, когато държавата бива ръководена от Ареопага. Седмото станало с ограничаване правомощията на Ареопага, започнато от Темистокъл и осъществено от Ефиалт, тогава полисът допуска под влияние на демагозите множество грешки заради господството по море. Осмо по ред било учредяването на Съвета на Четиристотинте и след това деветото - възстановяването на демокрацията. Десетото преобразувание било установяването на управлението на Тридесетте и управлението на Десетте. Единадесетото било завръщането на изгнаниците от Фила и Пирей, откъдето и започва установяването на сегашната държавна уредба, при която се предоставя повече власт на мнозинството. Понеже тогава демосът, ставайки господар на положението, управлявал чрез гласувания и чрез съдилищата, където бил силен. И понеже правото на издаване на окончателни решения, което преди принадлежало на Съвета, сега принадлежало на демоса. Явно атиняните постъпили правилно, понеже малцинството по-лесно се покварява и подкупва от мнозинството (АР,41).
AP 5,9,11,13,20,22,25-29,36-40

ІІ. Гражданство и лишаване от гражданство. Деление по родове. Фили, деми, фратрии. Деление по ценз
Солон определил законите да траят сто години и разделил гражданството по следния начин. В зависимост от имущественото състояние определил четири групи, които съществували и от по-рано: пентакосиомедимни, конници, зевгити и тети. Решил всички висши служители - деветимата архонти, тамиите, полетите, Единадесетте и колакретите, да бъдат избирани от съсловието на пентакосиомедимните, конниците и зевгитите, като им се давала длъжност според техния годишен доход. На произхождащите от съсловието на тетите дал правото да участват само в еклесиата и съдилищата. От съсловието на пентакосиомедимните били избирани ония, които събирали от имотите си петстотин мери стока (в течно и твърдо състояние) общо. От съсловието на конниците били избирани ония, които можели да произвеждат триста мери, а според други автори това били ония, които били в състояние да отглеждат коне (АР,7).

Такива са прочее причините, поради които демосът имал доверие на Клистен. И тогава, през четвъртата година от свалянето на тираните, по времето на архонта Исагор, той застанал начело на демоса. Най-напред увеличил броя на филите от четири на десет, понеже искал да постигне смесване, така че всички да участват в управлението, оттогава съществува фразата: „да не се занимават с филите" всички ония, които изследвали родовете. После било решено Съветът да бъде съставен от петстотин вместо от триста членове - по петдесет от всяка фила (преди било по сто от всяка). Клистен не разпределил гражданите на дванадесет фили, за да избегне предишното подразделение на тритии", които били дванадесет за четирите фили, и така народът не можел да се смесва помежду си. Разделил страната на тридесет деми: десет за града, десет за крайбрежието, десет за вътрешността и тия подразделения нарекъл тритии, като чрез жребий бивали избирани по три тритии за всяка фила, така че тя да включва жители от всички области. Живеещите заедно във всеки един от демите нарекъл демоти, за да попречи назоваването само по бащино име, което спомогнало да бъдат отхвърлени новите граждани и за да ги накара да се назовават според своя дем; оттогава атиняни прибавят към името си и названието на съответния дем. Назначил и демархи, които имали същите задължения като предишните навкрари, понеже заместил навкрариите с деми. Едни от демите били именувани според местностите, а други - според името на своите основатели, понеже не всички деми се падали в места с название. А родовете, фратриите и жреческите длъжности предоставил да бъдат съхранявани от всеки дем според обичая на прадедите. На филите избрал епоними измежду отличените сто архегети, от които десет били избрани от Пития (АР,21).

Сегашната Атинска полития има следния вид. В управлението участват всички, чиито родители са граждани, а навършилите осемнадесет години се вписват в списъците на демотите. Всеки път, когато става такова записване, демотите, щом положат клетва, гласуват, преценявайки, първо: дали кандидатите са достигнали възрастта, изисквана от закона, ако не са, биват връщани в групата на непълнолетните, второ - дали са свободни и законородени. А когато демотите гласуват за някого, че не е свободен, той има правото да обжалва решението в съда, а демотите избират пет обвинители измежду себе си, и ако съдът реши, че кандидатът няма право да бъде записан, полисът го продава като роб, но ако спечели делото, демотите са задължени да го запишат (АР,42).
AP 26

ІІІ. Аристократически институции. Архонти и Ареопаг
Предшестващата Дракон древна полития имала следния вид. Висшите длъжности били заемани от благородните и богати граждани, които първоначално управлявали до смъртта си, а сетне - по десет години. Най-почитани в йерархията и най-стари по произход били длъжностите на царя, полемарха и архонта... Много по-късно започнало избирането на тесмотетите, които поели архонтски функции да прогласяват съставяните от тях решения, имащи силата на закони, и да ги спазват при разрешаването на споровете между гражданите. Ето защо тази длъжност била заемана за не повече от една година... Но по времето на Солон всички архонти се събирали в тесмотея. Те били упълномощени да издават съдебни решения, а не както сега само да ги внасят за предварително разглеждане. Така е била установена йерархията на висшите държавни длъжности. А Ареопагът съблюдавал спазването на законите, ръководел многобройните и важни дела в държавата и определял физическите и паричните наказания на виновните. Архонтите били избирани измежду богатите и благородните и от тяхната пък прослойка бивали избирани Ареопагитите, затова единствено тази висша държавна длъжност се заема и досега доживотно от ония, които я упражняват (АР,3).

Относно архонтите Солон разпоредил да бъдат избирани по жребий от списък на излъчените от всяка фила кандидати. Всяка фила избирала предварително десет кандидати за деветте архонти и изборът ставал чрез жребий, затова още е запазен обичаят всяка фила да излъчва десет кандидати, от които после да се избират чрез гласуване с бобени зърна архонтите... В по-старо време обаче Ареопагът имал право да извиква и преценява лично кандидатите за висшите длъжности и като ги разпределял, да ги назначава за една година... Солон учредил Съвет на четиристотинте - по сто членове от всяка фила, а на Ареопага възложил да бъде блюстител на закона и както било дотогава, да остане пазител на политията, да наблюдава множеството значителни дела в управлението, да подвежда под отговорност нарушителите на закона, да налага физическо наказание или да ги глобява, като внася платената глоба в Акропола, без да излага основанието, заради което е била наложена, да съди ония, които съзаклятничели срещу демокрацията... (АР,8).

Колкото до така наречените девет архонти, вече бе казано по какъв начин ставало тяхното назначаване. В днешно време биват избирани чрез жребий шестте тесмотети и техните секретари, архонтът, царят и полемархът - по един от всяка фила, поред... Но деветте архонти биват подлагани на докимасия първо в Съвета, а после - и в съда. Някога онези, които не били одобрени от Съвета, не можели да встъпят в длъжност, но понастоящем е разрешено последно обжалване в съда, който взема окончателното решение. Когато се провежда докимасията, най-напред задават на кандидата следните въпроси: „Кой е твоят баща и от кой дем е, кой е бащата на твоя баща, коя е майка ти, кой е бащата на твоята майка и от кой дем е?" После го питат дали почита Аполон, Отечествен бог и Зевс, Домашен бог и къде държи техните жертвеници, после - дали родът му има гробница и къде е тя, после - дали се отнася добре към родителите си, дали плаща данъците си и дали е отбил военната си служба. Щом бъдат отправени тези въпроси, /председателят/ казва: „Посочи свидетели, които да потвърдят това." Щом свидетелите се явят, председателят пита: „Иска ли някой да предяви обвинение срещу този човек?"... После избраниците се упътват към жертвената плоча, върху която са положени вътрешностите на жертвените животни, където и диететите, щом положат клетва, обявяват решенията си, и свидетелите, щом положат клетва, дават показанията си. Избраните служители се качват върху плочата и полагат клетва да управляват справедливо и според законите, да не приемат подкупи, а ако вземат подкуп, трябва да издигнат златна статуя. После поемат към Акропола, където полагат същата клетва, а после встъпват в длъжност.(AP,55)

Тесмотетите са упълномощени, най-напред, да определят и да обявяват дните, в които ще заседават съдилищата, след което предават тази програма на техните членове, които действат според указанията на тесмотетите. Те внасят в съда исангелиите, обявени пред еклесиата, делата, свързани с предварителното гласуване, предварителните обвинения, произнесени от еклесиата, както и всички с обществен характер дела за беззаконие, за непригодност на даден закон, за противозаконни деяния на проедрите и на епистатите и за отчетността на стратезите. Тесмотетите разглеждат и делата, за които се предвижда налагане на глоба, а такива са: делата за незаконно придобиване на граждански права и за подкупничество, ако някой чрез подкуп успее да отхвърли горното обвинение; за сикофантия, за вземане на подкуп, за измама при вписване в списъка на длъжниците, за лъжесвидетелство, за невписване в списъка на длъжниците, за умишлено не отписване от списъка на длъжниците и за прелюбодейство. Те ръководят докимасията за всички висши длъжности, внасят за разглеждане делата на отхвърлените кандидати за демоти и присъдите, произнесени от Съвета. Освен това разглеждат и делата с частен характер, свързани с търговията и рудниците, както и делата срещу роби, обвинени в оскърбление спрямо свободни граждани. Те разпределят между архонтите чрез жребий делата както с частен, така и с обществен характер. Те утвърждават сключените между градовете договори и разглеждат делата, свързани с тези договори, и делата за лъжесвидетелство пред Ареопага (AP,59).
AP 23,25-26,56-60


Аристотел. Атинската полития. Превод Харалампи Паницидис, Цветана Панициду. "Христо Ботев", 1993
Аристотел. Политика. Превод Анастас Герджиков. "Отворено общество", 1995

Wednesday, April 16, 2008

Полибий за държавата и политическата история

По времето на Полибий изглежда, че историята се е обединила и че всички събития са насочени към една цел. Една мощна държава (римската), подпомогната от Случая (съдбата, tuche) става главен герой на историческото действие. Полибий трябва да изясни на какво се дължи силата й - дали причината е добрата конституция?
В кн. VІ Полибий излага един общ възглед за историческите промени. Как възниква обществото? Как се установява власт и се появява идеята за справедливост? В историята има въртене (кръговрат, anakyklosis) на държавните уредби. Кои са правилата, според които се извършва това въртене?

Достигането до пълно господство на Рим над цивилизования свят (вселената, oikoumene) за толкова кратък срок - малко повече от 50 години - е изключително историческо събитие. Но дори държава като римската не може да бъде вечна, тъй като и тя е природно явление и човешки продукт (действие). Природните и човешките дела се появяват и изчезват според определени и обикновено предвидими закони.

Разумно устроената ("сложна") държава е издръжлива; в уредбата й не настъпват радикални промени. Това е добре, тъй като тези промени най-често са съпроводени от насилие. За разлика от нея, едностранчиво устроените държави (такива са държавите с "проста" конституция - монархии, аристо-олигархии, демо-охлокрации) не издържат повече от едно-две поколения. В тях управлението може да бъде справедливо или несправедливо. Едностранчиво устроената държава със справедливо управление издържа дотогава, докато добродетелните и мъдри хора, които са я наложили, имат достатъчно политическо влияние. Изглежда, че тези държави (царство, аристокрация, демокрация) са справедливи единствено благодарение на личните качества на управляващите.

Държавата е устойчива благодарение на добрите нрави на гражданите; следователно трябва да има начин за предаване на тези добри нрави. Това обаче не става "по природа" (наследствено).
Спартанската държавна уредба е установена "отведнъж", а не с течение на времето. Тъй като тя е добра (смесена, "сложна") трябва да се предположи, че създателят й Ликург е бил извънредно мъдър човек, и че нейната поява сякаш се дължи на божествена намеса.
Римската конституция обаче се е оформила за дълго време и след много промени на законодателството. По време на войната с Картаген държавата е в разцвета си, като едни от белезите за това е, че сенатът, макар и ограничаван от другите институции, има водеща роля. При картагенците, чията държава е в упадък, нараствало влиянието на народа.

Полибий смята, че цивилизациите се появяват и изчезват периодично, а човекът (живо същество - zoon, отличаващо се от останалите zoa с nous и logismos) е винаги един и същ (вечен?). Развитието на обществата се подчинява на определени закони, а това позволява предсказване на бъдещето им. Човекът не е получил закон и не му е възложена "мисия" на земята. Той се движи от стремежа към оцеляване и към приятен (съобразен с желанията) живот. В определен момент от развитието на обществото се появява "справедливостта" - човекът може да бъде мотивиран и от нея. Ето някои правила на развитието на обществата.
Правило 1. След природната катастрофа оцелелите хора се събират в нещо като стада и начело на тези стада застава лидер (както е при други живи същества). Той се отличава с телесна сила и душевна дързост (tolme).
Правило 2. Появява се идеята за справедливост.
Нейната основа е: оказаната услуга трябва да бъде върната. Идеята възниква от отглеждането на деца и склонността на децата да се привързват към родителите си и да им отвръщат на грижите с грижи. Когато хората забелязват, че някой не връща оказаната услуга (това се забелязва повече при неблагодарните деца, но също и при други облагодетелствани), те се гневят. Лидерът, който се присъединява към този гняв и наказва провинилите се, действа съобразно справедливостта и започва да бъде почитан и затова (а не само за силата и дързостта си). Така се появява царят.
Правило 3. Справедливото управление бива последвано от несправедливо.
Причината е, че властта се предава по наследство. Но децата на царете (на аристократите или демократите) не наследяват добродетелите на бащите си. Те управляват без добродетели, сиреч несправедливо. Поради това съгражданите им ги лишават от власт.
Правило 4. След свалянето на несправедливите властници обществото не се връща към старата уредба, а се насочва към нова (след олигархия няма връщане към аристокрация или царство, които вече са изпитани и се помнят, а има установяване на нещо по-ново - власт на мнозинството, демокрация).

Римската държавна уредба се основава на свързаност и противостоене на трите вида власт. Освен това тя се крепи на силна армия, религиозност, почит към предците, мандатност на длъжностите и възможност за забогатяване на гражданите.

План на лекцията

І. Закони на историята и идея за държавна уредба

1. Всеобща история. Събитията в обитавания свят се стремят към една цел (VI, 2)

2. Всяка държава по природа преминава през три състояния (момента на развитие) – възникване, разцвет, упадък (VI, 9)
Събитията във времето се насочват от случая (I, 4)

3. Добрата държавна уредба се отличава от по-лошите по това, че:
а. по-издръжлива във времето (както във война, така и в мир)
б. прави обществото способно за експанзия и покоряване на други общества (това не се случва със Спарта)
в. не зависи от личните качества на лидерите си (Атина и Тива са такива; освен това те не издържат в мирна обстановка)
г. поддържа добри нрави на гражданите (критската не е такава)
Тя може да бъде създадена отведнъж, благодарение на законодателя (Спарта), или в течение на времето, с цената на вътрешни сблъсъци (Рим)
Мощта й зависи от момента на развитието й. Картаген е имал добра уредба, но е загубил войните с Рим, защото се е намирал в упадък (влиянието на народа е нараснало прекомерно)

4. Човекът и възникването на държавата
а. Човекът е живо същество, което се отличава от другите с интелекта си. Той не е сътворяван, нито е “еволюирал”.
б. Човечеството преминава през серия от катастрофи, които унищожават дотогавашните цивилизации (държави). След всяка катастрофа, хората започват да се събират заедно, поради трудността да оцелеят поотделно.
Един индивид оглавява това общество благодарение на силата си (примитивна монархия).
Децата изпитват естествена благодарност към родителите и им я връщат; получилият услуга или закрила изпитва естествена благодарност към благодетеля. Така се създава чувство за задължение (дълг).
Добрият примитивен монарх забелязва това и започва да подкрепя този вид отношения между подчинените си (стимулира добродетелта). Така неговата власт започва да се опира на мъдростта и грижата за добрия живот на поданиците му (царство) (VI, 5-6)

5. Кръговрат на държавните уредби
Държавните уредби се сриват поради липсата на опозиция и предаване на власт по наследство.
а. След като добре управлявалият монарх (или група аристократи) предаде властта на потомството си, не е много вероятно наследникът да притежава подобни качества – защото повечето хора са негодни за държавници.
б. При извращаване на държавната уредба (преминаване към лошото и съответствие – от царство към тирания, от аристокрация към олигархия) най-добрите в общество се намесват и променят режима към следващия вид (а не правят опит за възстановяване на предишното добро съответствие, защото имат опит от провала му)
в. Така се стига до охлокрация (лошото съответствие на демокрацията); тогава настъпва хаос и гражданите отново се обръщат към някой водач, който да внесе ред, и той възстановява монархията (VI, 9)
Това е естественото, “вътрешно” редуване на уредбите.
Държавната уредба може също така да бъде променена “отвън”.

ІІ. Римска държавна уредба

1. Доброто държавно управление е съчетание от власт на единия, на малцинството и на мнозинството. Необходимо е да се ограничава властта на всеки от тези “естествени носители на властта” – монархът, аристокрацията и народът.
а. Спартанската уредба се проваля когато Спарта започва да претендира за хегемония над големи територии. Конституцията им не позволява забогатяване на отделните граждани (спартанските пари нямат стойност никъде извън Спарта). Това прави държавата им бедна и неспособна да издържа голяма армия, която да извършва далечни и продължителни бойни действия. В Рим обаче няма такова ограничение
б. Консулите, сенатът и народът (Народното събрание) си поделят властта, противостоят и се контролират едни други. Поради това злоупотребата с власт от страна на всяка институция не е възможна. Консулите имат военна и административна власт, сенатът – финансова, народът - право на вето върху законопроекти, наказания и награди.
в. Римската армия е най-добре уредената. Тя включва всички граждани (минималният срок за военна служба е десет години). Дисциплината е отлична поради суровите наказания и подходящите стимули. Всяко семейство поддържа култ към предците; римляните са по-религиозни от повечето им съвременни народи. Управленските длъжности, включително и консулската, са строго мандатни. Подкупването на избирателите е невъзможно.

2. Римската държава ще стигне до упадък, защото това е в природата на всяка държава и всяко човешко начинание. В бъдеще властта на народа ще нарасне прекомерно и ще се изроди в охлокрация и хейрокрация (власт на най-лошите).

ІІІ. Общо за политическата промяна при Полибий

1. Изменението на всяка държавна уредба и редуването им са неизбежни, защото такова е положението с всички “природни” явления. Специално в човешкия случай бързите промени се дължат главно на лошо законодателство. Лошото законодателство създава условия за злоупотреба с властта, а всички хора са склонни да злоупотребяват с властта. Все пак има фактори (лична добродетел, добро възпитание, строги санкции, ограничаване на властта по време и правомощия) които възпрепятстват злоупотребата.

2. Ползата от познаването на законите на това изменение е, че бъдещето на всяка уредба може да се предскаже. Същевременно то ни позволява да отличим по-добрата от по-лошите уредби. Това знание се придобива при занимание с история. Така че добрият държавник трябва да се занимава с история.

Friday, April 11, 2008

Пировете. Жилище, храна, забавления

І. "Пирът" на Платон

1. Повод за събирането
Млад поет кани приятели заради награждаването си на трагически състезания
Ἐπὶ δεῖπνον εἰς Ἀγάθωνος. χθὲς γὰρ αὐτὸν διέφυγον τοῖς ἐπινικίοις, φοβηθεὶς τὸν ὄχλον·

2. Поканване и подготовка на гостите
Сократ е обещал да отиде. ὡμολόγησα δ᾽ εἰς τήμερον παρέσεσθαι.
Погрижил за външния си вид - отива измит и обут. Ἔφη γάρ οἱ Σωκράτη ἐντυχεῖν λελουμένον τε καὶ τὰς βλαύτας ὑποδεδεμένον, ἃ ἐκεῖνος ὀλιγάκις ἐποίει· καὶ ἐρέσθαι αὐτὸν ὅποι ἴοι οὕτω καλὸς γεγενημένος. ταῦτα δὴ ἐκαλλωπισάμην, ἵνα καλὸς παρὰ καλὸν ἴω.
Аристодем не е канен, но Сократ му предлага да отидат заедно.
ὡς ἐγὼ μὲν οὐχ ὁμολογήσω ἄκλητος ἥκειν, ἀλλ᾽ ὑπὸ σοῦ κεκλημένος. Σύν τε δύ᾽, ἔφη, ἐρχομένω βουλευσόμεθα ὅ τι ἐροῦμεν. ἀλλ᾽ ἴωμεν
Аристодем дори влиза преди Сократ, но е посрещнат приветливо.
εὐθὺς δ᾽ οὖν ὡς ἰδεῖν τὸν Ἀγάθωνα· Ὦ φάναι, Ἀριστόδημε, εἰς καλὸν ἥκεις ὅπως συνδειπνήσῃς· εἰ δ᾽ ἄλλου τινὸς ἕνεκα ἦλθες, εἰς αὖθις ἀναβαλοῦ, ὡς καὶ χθὲς ζητῶν σε, ἵνα καλέσαιμι, οὐχ οἷός τ᾽ ἦ ἰδεῖν.
Някои пристигат с компания и в нетрезво състояние (Алкивиад). μεθύοντα ἄνδρα πάνυ σφόδρα δέξεσθε συμπότην, ἢ ἀπίωμεν ἀναδήσαντες μόνον Ἀγάθωνα
Не се разбира дали са поканени. Агатон поръчва на робите да видят кой е, и ако е близък човек, да го приемат, ако не, да го отпратят.

3. Посрещане
Външната врата (през която се влиза в двора) може да е отворена или затворена. Гостите се посрещат от роб. После се въвеждат в стаята за гости (мъжката стая) някой от робите им измива краката.

4. Подредба на гостите, мебели, съдове
Седят (лежат) по двама на легло, но може и да са трима (Алкивиад сяда между Сократ и Агатон). Леглата са разположени така, че се образува редица (полукръг, "П") и един се оказва "най-вляво", а друг - "най-вдясно".
Някои съдове са големи - Алкивиад изпива повече от 2 литра наведнъж от един кратер.

5. Ред и продължителност на вечерята, забавления
Агатон е празнувал два дни. λέγω ὑμῖν ὅτι τῷ ὄντι πάνυ χαλεπῶς ἔχω ὑπὸ τοῦ χθὲς πότου καὶ δέομαι ἀναψυχῆς τινός; ἐγὼ γάρ τοι, φάναι, χθὲς μὲν οὐχ οἷός τ᾽ ἐγενόμην ἀφικέσθαι, νῦν δὲ ἥκω...
Най-напред се яде; изпява се пеан, възлива се и след това се пие. Пиенето може да бъде усилено (както е било предната вечер) или умерено, ако предпочитат да разговарят. Може да слушат изпълнение на флейта или да отпратят флейтистката (при жените). Определя се тема за разговор и всеки казва нещо (според реда на местата им). Но ако компанията е по-голяма и дойдат повече, и то пияни гости, не може да се води организиран разговор.

6. Жилището
Това е къща, чийто вход е близо до входа на друга къща (където се е спрял Сократ). Има двор; не се разбира дали е едноетажна или по-висока. Споменава се за женската стая.

ІІ. "Пирът" на Ксенофонт

1. Повод за събирането и поканване
След като са били заедно зрители на конни състезания, богатият Калий кани любимеца си Автолик и баща му Ликон на гости. По пътя срещат Сократ, Антистен и неколцина други; Калий ги поканва настоятелно (защото компанията на интелигентни хора е хубаво нещо).

2. Посрещане
Гостите правят гимнастика в дома на Калий, изкъпват се и се намазват, и тогава сядат да вечерят.

3. Ред на вечерята, меню. Мебели, съдове
Предлага се парфюмиране на помещението, което Сократ отказва; специално поканени хора забавляват гостите. Водят се разговори по определени теми, при един от тях се дава награда на най-добре говорилия. Самите гости пеят. Вечерта завършва с танц-пантомима.

4. Забавления
Има човек (Филип), който е извикан, за да весели гостите със шеги. Група от Сиракуза - собственик, флейтистка, танцьорка-акробатка и момче - музикант и танцьор забавляват гостите.

5. Домът
Домът се намира в Пирей. Вероятно е голям и луксозен, щом гостите могат да спортуват и да се къпят преди вечерята.

ІІІ. "Пирът" на Лукиан

1. Повод за събирането
Почтеният Аристенет празнува сватбата на дъщеря си със сина на богатия Евкрит

2. Поканване. Какви са гостите
Присъстват самите младоженци заедно със своите родители и може би други близки; множество твърде образовани хора - философи от различни школи, ретор, граматик, лекар. Един пристига неканен - киникът Алкидамант. Един стоик, който не е поканен, изпраща писмо на домакина и изразява огорчението си, като при това отправя нападки към други, които са поканени.

3. Подредба на гостите. Мебели, съдове
Гостите (мъжете) са разположени по двама на легло. Някои места се смятат за по-почетни - колкото по-вдясно (от гледна точка на входната врата) лежи някой, толкова по-почетно е мястото му. Бащата на младоженеца е пръв, следва го бащата на невястата. Възниква спор и за това, кой от гостите да заеме по-почетно място. Самите легла имат по-ниска и по-висока част. Жените са разположени на "диван" срещу мъжете. Киникът не сяда никъде, а обикаля помещението. Към всяко легло има обща масичка - за двамата - на която се поставят блюдата. Споменава се названието на една чаша - скифос.

4. Ред на вечерята, забавления
Блюдата са много. Става ясно, че тортата се поднася преди "основната вечеря". Поканен е смешник (Сатирион), който е предизвикан от киника да се бият. Има флейтистка. Четат се стихове - или от стари поети, или съчинени за случая. Отправят се пожелания към двойката или към всеки поотделно за щастлив брак. Философите спорят помежду си.
Точно този пир се проваля заради безвкусните шеги, грубостите, разправиите и интригите между философите, които завършват с бой.

5. Храна и питиета
Има много печено месо - глиган, сърна, заек, патица. Има риба, баница, сусамови питки, сладкиши.

ІV. За пируването и неговото представяне в литературата

The symposium is, properly, the post-eating stage of a banquet during which drinking for pleasure took place, accompanied by entertainment, in the form of recitation, music, dancing, conversation, sex. In its heyday in early Greece, the symposium had social and political as well as cultural significance, so that it can be called by its historian, Oswin Murray, 'the organising principle of Greek life'. The symposium of the archaic period was a private club, in that its membership was restricted and met in private premises, in the household. It belonged to the public, or better, political, sphere, in the sense that the people who came together in this way were precisely the citizens of the early polis and the men who formed its political and, in the Homeric period at least, its military leadership.
As the aristocracy lost its grip of the polis, the symposium also declined in significance. In Athens the democratic reformer Cleisthenes relegated to the political wilderness the symposium and the aristocratic friendship group (hetaireia) that was rooted in the symposium. Under the Athenian democracy these 'clubs' had mainly nuisance value. In 415 a particularly lively symposium spilled over into the streets late at night. In the aftermath it was discovered that religious statues, the Hermai, had been systematically mutilated. When naval disasters befell the democracy, oligarchs based on clubs staged coups d'etat (in 411 and 404). Democracy in due course came back and things returned to normal, which meant that the clubs were again marginalized abd indeed made illegal. It is in this period of the restored democracy that the banquet was born as a literary genre, in the Symposium of Plato. In Plato's hands the symposium became a form of sociability in which a company of friends discuss a theme, in this case the nature of love, in the form of a dialogue. Xenophon's Symposium, Plutarch's Dinner-Table Conversations, Atheneus' Deipnosophists and Methodius' Banquet of the Ten Virgins are among the ancient works that follow his model, and the genre has a long history in later literature.

(P. Garnsey)

Литературният "пир" е диалог. Участниците са събеседници, възможно е разговорът да се води с въпроси и отговори, речта наподобява всекидневната реч (особено у Ксенофонт), макар и със значителни елементи на реторика (най-вече у Платон), участниците са частни лица (idiotai) (макар и често изтъкнати, познати на читателя). Обсъждането на философски теми - основен предмет на жанра диалог - намира място и в пира.
Пирът е празник в ежедневието. Ритуалното начало в него е силно подчертано - правят се възлияния, пеят се пеани, определя се ред, различен от ежедневния, но всичко това се полага в дома. У Платон тези елементи на празничното са умишлено са редуцирани, у Ксенофонт - подчертани. В късните произведения ритуалният елемент, описателното, страничното, интермедията заемат все по-голямо място. Според R. Hirzel това се дължи на съобразяване с вкуса на широката публика и тази тенденция може да се забележи вече у Ксенофонт, а по-късно изобразяването на обичаите за един пир (за които има податки още у Омир) се превръща дори в основен предмет на описание.
Така от диалога се отделя нов жанр - появява се диалог, чийто контекст е пир. В пира (и като културен феномен, и като литературна форма) е заложен и принципът на играта. За това споменава Ксенофонт:
“Струва ни се, че е достойно да помним благородните мъже не само с техните сериозни дела, ала и със забавленията им.” За Ксенофонт това явно са заниманията, различни от “сериозния” (ta meta spoudes) дискурс на философията.
Агонът присъства както в словесна форма в диалозите, така и като различни форми на сравнение в жанра “пир” - например състезанието по красота у Ксенофонт или пародията на агон у Лукиан...
Прекомерното внимание [при Лукиан]върху храната, незначителните поводи за неразбирателство със сериозни-смешни последици, цитирането на поетите, състезанието (агон) между киника Алкидамант и танцьора, постоянните паралели с митологични сюжети, отсъствието на ред и (неуспешен) опит за въвеждането на говорене поред - всеки епизод от пародията изгражда образа на литературния пир с обратен знак.

(А. Димитрова)

Doctor Eryximachos, one of the diners in Plato's imagined dinner and symposium, proposes the rules of the drinking once the eating is completed. It is established just before this passage that the drinking will not be excessive. On this kind of occasion, all had to agree on what form the drinking should be passe round (what proportion of water to wine in the mixing bowl, how the drinking cups should be passed round, and how often). Piper, singers, dancers and recitations were common: there are professional performers, for example, in the Symposium of Xenophon. Here, conversation is chosen, which allows Plato to develop the social form into a philosophical discussion on the nature of love. It is characteristic of this form of upper-class gathering that a light and playful atmosphere is the rule unless things get out of hand with too much drinking or other physical pleasures such as sexual encounters.
Plato thus sets his dialogue within the context of social eating and drinking. His Symposium was a classic in antiquity and was often alluded to or imitated: to take two examples, In Greek, Atheneus Deipnosophists is modelled on it and praises it (1.2a; 5.186e); in Latin, 'Trimalchio's Feast' in the Satyricon of Petronius appears to borrow features from it.

(J. Wilkins)

За гръцките текстове вж. "Keimena" - за Платон и Лукиан и "Biblioteca Augustana" - за Ксенофонт.

Пируването в гръцката литература:
Виолета Герджикова. Епическо и гастрономическо. Аспекти на изобразяването на храна и пируване у Омир.-
Анета Димитрова. Обстоятелственият контекст на жанра диалог и отношението му към литературния пир. -
Peter Garnsey. Food and Society in Classical Antiquity. Cambridge UP, 1999-2002
John. Wilkins, David Harvey&Mike Dobson ed. Food in Antiquity. University of Exeter P., 1996-2003

Wednesday, April 9, 2008

Питийски оди II-VІІ

І. Хиерон от Сиракуза, надбягване с колесници (коне)

1. Съдържание

2. Коментари

The classification of this ode as Pythian is probably a mistake:
perhaps the victory was won at the Theban festival in honour of
Herakles, or of Iolaos.
Anaxilaos, tyrant of Rhegium and Messana, had been deterred by
Hieron's threats from attacking the Epizephyrian Lokrians, and the ode
is partly occupied with congratulations of Hieron on this protective
act. As Anaxilaos died B.C. 476, and Hieron was only placed at the
head of the Syracusan state two years before, this seems to fix the
date somewhere in these two years. As Pindar talks of sending his song
across the sea, we may suppose that it was sung at Syracuse.
There is much obscurity about the significances of this ode. The
poet's motive in telling the story of Ixion's sins has been variously
guessed at. Some think it was meant to deter Hieron from contriving
the death of his brother Polyzelos in battle in order to get
possession of Polyzelos' wife (and if Hieron was to be suspected of
such a thought it would be quite in Pindar's manner to mingle warning
and reproof with praise): some think that it refers to the ingratitude
of Anaxilaos toward Hieron. And most probably the latter part of the
ode, in which sincerity is approved, and flattery and calumny are
condemned, had some special and personal reference, though we need not suppose, as the commentators are fond of doing here and elsewhere,
that it was aimed at Bacchylides or other rival poets.

(E. Myers)

This victory, gained not at the Pythian games, but at the Theban Iolaia or Herakleia, is probably to be assigned to Ol. 75, 4 (477 B.C.), in which year Hieron had, by his interposition, saved the Epizephyrian Lokrians from a bloody war with Anaxilas, tyrant of Rhegion. The poem, with its dissonances, echoes the discord of the times. Hieron was just then at enmity with his brother, Polyzelos, who had taken refuge with his connection, Theron, the friend of Pindar, and a war was impending. The strain makes itself felt amid all the congratulation.
It is a strange poem, one in which divination and sympathy can accomplish little. Only we must hold fast to the common sense view that Pindar did not undertake to lecture Hieron.
“Great Syracuse,” the poet says, “rearer of men and horses, I bring this lay from Thebes in honor of Hieron's victory with the four-horse chariot, gained not without the favor of Artemis, goddess of Ortygia, thus wreathed with glory. For Artemis and Hermes, god of games, aid Hieron when he yokes his horses and calls on the God of the Trident. Other lords have other minstrels, other praises. Let Kinyras be praised by Kyprian voices, Kinyras beloved of Apollo, and minion of Aphrodite. Thou, Hieron, beloved of Hermes and minion of Artemis, art praised by the voice of the virgin of Epizephyrian Lokris, to whose eye thy power hath given confidence. Grateful is she. Well hath she learned the lesson of Ixion, whose punishment, as he revolves on the winged wheel, says: Reward thy benefactor with kind requitals.”(1-24).
In P. 1 we had one form of hubris, sheer rebellion, typified by Typhon. Here we have another typified by Ixion, base ingratitude. Typhon belonged from the beginning to those hosa mê pephilêke Zeus. Ixion was one of those who eumenessi par Kronidais glukun heilon bioton. Ixion was another, but a worse, Tantalos. Tantalos sinned by making the celestial meat and drink common. Ixion sinned by trying to pollute the celestial bed. Each was punished in the way in which he had sinned. Tantalos was reft of food and drink. Ixion was whirled on his own wheel, became his own iynx. Ixion's sin was of a deeper dye, and so, while the son of Tantalos came to great honor, the son of Ixion became the parent of a monstrous brood(vv. 25-48).
It is, indeed, not a little remarkable that in every Hieronic ode there is a dark background -- a Tantalos (O. 1), a Typhon (P. 1), an Ixion (P. 2), a Koronis (P. 3) -- and the commentators are not wrong in the Fight-with-the-Dragon attitude in which they have put Hieron. Who is aimed at under the figure of Ixion no one can tell. The guesses and the combinations of the commentators are all idle. Hieron is a manner of Zeus. He was the Olympian of Sicily as Perikles was afterwards the Olympian of Athens, and the doom of Tantalos, the wheel of Ixion, the crushing load of Typhon, the swift destruction of Koronis, the lightning death of Asklepios were in store for his enemies.
Passing over to the praise of Hieron, the poet emphasizes with unmistakable reduplication the power of God. “God decides the fate of hopes, God overtakes winged eagle and swift dolphin, humbles the proud, to others gives glory that waxes not old. This be my lay instead of the evil tales that Archilochos told of the Ixions of his time. Wealth paired with wisdom, under the blessing of Fortune - this is the highest theme of song”. God is all-powerful to punish and to bless, and Hieron is his vicegerent.
The praise of Hieron follows, his wealth, his honor. His champion, Pindar, denies that he has ever had his superior in Greece, and boards the herald-ship all dight with flowers to proclaim his achievements - now in war, now in council; now on horse, and now afoot. The ape, the fox, the wolf, are contrasts dramatically introduced, dramatically dismissed. “Let there be no pretentiousness, no slyness, no roundabout hate. Straight-tonguedness is best in the rule of the one man, of the many, of the wise. Follow God's leading, bear his yoke. Kick not against the pricks. There lies the only safety. May such men admit me to their friendship” (v. 96).

(B. L. Gildersleeve)

ІІ. Хиерон от Сиракуза, надбягване с коне

1. Съдържание

2. Коментари

The dates both of the victory and of the ode are uncertain. But as
Pherenikos, the horse that won this race at Pytho, is the same that
won at Olympia B.C. 472, in honour of which event the First Olympian
was written, the victory cannot have been very long before that date,
though the language of the ode implies that it was written a good deal
later, probably for an anniversary of the victory. It must at least
have been written before Hieron's death in 467. It is much occupied
with his illness.

(E. Myers)

Hiéron, attaqué de la gravelle, n'avait pu recevoir personnellement le prix qu'avait remporté pour lui son coursier Phérénicus. Pindare, en célébrant sa victoire, regrette d'abord que Chiron ne puisse être évoqué du tombeau et venir porter les secours de son art au roi victorieux. Il rappelle comment ce centaure, ami des hommes, instruisit Esculape, fils d'Apollon et de la nymphe Coronis. Il embrasse dans le même épisode l'histoire de cette nymphe, mère d'Esculape qui, portant dans son sein le germe qu'elle avait reçu d'Apollon, osa se lier à un étranger, Ischys, fils d'Elate. Ce crime attira sur elle et sur le pays qu'elle habitait, la peste, fléau qui comme le feu, se répandit dans un moment et dont la nymphe fut victime. Cependant Apollon retira l'enfant des flancs de sa mère au moment où les flammes du bûcher allaient consumer le corps de cette infortunée. Esculape, formé depuis par Chiron, fit des cures prodigieuses et osa même rendre la vie à un personnage illustre qui avait péri par l'ordre des dieux. La foudre lancée par Jupiter fit justice de cet attentat. Le poète, en blâmant la témérité d'Esculape, reconnaît que tout mortel doit proportionner ses voeux et ses espérances à la faiblesse de sa nature. Cependant il désire que quelque fils d'Apollon vienne rendre la santé au héros qu'il célèbre. Lui-même voudrait porter le remède à ses maux, et de Thèbes sa patrie, traverser la mer, aborder en Sicile et lui apporter à la fois la santé et l'hymne qu'il a composé en son honneur. Mais après avoir adressé ses prières aux dieux, il conseille à Hiéron de supporter son mal avec résignation, de se souvenir que la vie de l'homme n'est jamais exempte de maux, témoins celles de Pélée et de Cadmus. Il vante la sagesse des hommes qui savent supporter le mal, il observe d'ailleurs qu'Hiéron est un des mortels les plus favorisés de la fortune ; il le loue d'en faire le plus digne usage ; il lui rappelle que c'est par les poètes qui chanteront ses louanges qu'il vivra toujours dans la mémoire des hommes. Mais il ne lui dissimule pas que peu de poètes savent immortaliser leurs héros. Par là, Pindare semble avertir ce prince de mettre le plus haut prix à l'ode qu'il lui adresse.

(R. Tourlet)

ІІІ. Аркезилай от Кирена, надбягване с колесници (коне)

1. Съдържание

2. Коментари

Pindar has made this victory of Arkesilas, King of the Hellenic colony
of Kyrene in Africa, an occasion for telling the story of Jason's
expedition with the Argonauts. The ostensible reason for introducing
the story is that Kyrene had been colonised from the island of Thera
by the descendants of the Argonaut Euphemos, according to the prophecy
of Medea related at the beginning of the ode. But Pindar had another
reason. He wished to suggest an analogy between the relation of the
Iolkian king Pelias to Jason and the relation of Arkesilas to his
exiled kinsman Demophilos. Demophilos had been staying at Thebes,
where Pindar wrote this ode, to be afterwards recited at Kyrene. It
was written B.C. 466, when Pindar was fifty-six years of age, and is
unsurpassed in his extant works, or indeed by anything of this kind in
all poetry.

(E. Myers)

Cette ode est sans contredit la plus longue, et cependant, ajoutent les critiques, une des plus belles que nous ait laissées Pindare.
Le plan est simple; on y distingue très bien l'éloge du héros vainqueur, de sa patrie, de ses aïeux et de ses qualités personnelles. Cependant on est forcé d'y voir aussi que le poète entassa à dessein les fictions et les allégories, moins pour flatter le prince que pour l'amener à rappeler à sa cour un certain Démophile qui avait eu quelque part à une sédition tramée contre les jours du roi, et qui, exilé à Thèbes, avait trouvé dans Pindare un ami zélé, en sorte que l'ode entière a été conçue à cette occasion, et moins pour célébrer la victoire d'Arcésilas que pour implorer sa clémence en faveur de l'illustre exilé.
Pindare invite d'abord sa muse à chanter les louanges d'Arcésilas, roi de Cyrène, celles des ancêtres du prince, et surtout de Battus, qui, averti par Apollon dans un songe que lui confirma l'oracle de Delphes, partit de son île de Théra pour aller fonder en Libye, avec de nombreux colons, la ville de Cyrène, d'après la prophétie de Médée, fille d'Aétas, roi de Colchos. Cette princesse, qui seconda Jason et les Argonautes dans la conquête de la toison d'or, avait en effet prédit que le dix-septième descendant d'Euphémus, l'un des Argonautes, serait un jour roi de Cyrène. Elle désignait Battus, dont Arcésilas était le huitième descendant. Ce Battus, ignorant sa destinée, était venu consulter l'oracle d'Apollon pour remédier à une infirmité probablement naturelle, qui gênait chez lui l'articulation de la parole. Il en reçut l'ordre de transporter une colonie en Afrique ; ce qu'en effet il exécuta avec la plus grande docilité.
Battus était le dix-septième descendant du roi Euphemus, l'un des Argonautes. Ceux-ci, au retour de leur expédition, ayant passé quelque temps dans l'île de Lemnos, vécurent avec les femmes lemniennes, homicides de leurs maris. Les enfants qui naquirent d'elles, s'étant, dans la suite, rendus en grand nombre près de leurs pères, à Lacédémone, y excitèrent des troubles et en furent chassés. Théra se mettant à leur tête les conduisit dans l'île de Calliste, l'une des Sporades, qui prit alors le nom du chef de la colonie. Le poète l'appelle l'île sacrée, parce qu'elle avait un temple consacré à Neptune ou à quelqu'autre divinité. Cette île avait été formée par un gazon de terre que le roi Euphémus avait reçu en signe d'hospitalité, des mains d'Eurypyle, fils de Neptune, et qu'il devait emporter près du cap Ténare, d'où ses descendans à la quatrième géaération seraient dès lors passés en Libye, avec les peuples d'Argos et de Lacédémone. Mais ce gazon ayant disparu sous les eaux près des Sporades, l'île qui s'en forma ne fut peuplée que longtemps après, et la fondation de la ville de Cyrène par Battus n'eut lieu qu'à une époque beaucoup plus éloignée.
Tel est le récit que Pindare met dans la bouche de Médée; mais comme toutes ces circonstances appartiennent à l'expédition des Argonautes, il en trace l'histoire à partir du moment où Jason, fils d'Eson, élevé par le centaure Chiron dans les rochers caverneux, vient se montrer dans Colchos, en Magnésie, pour remonter sur le trône de ses pères occupé par l'injuste Pélias, contre l'ordre établi pour la succession des pères aux enfants. Pélias consent à remettre l'autorité entre les mains de son légitime souverain, mais seulement après que celui-ci aura rapporté la toison d'or du bélier sur lequel Phrixus avait traversé l'Hellespont pour se réfugier en Colchide. Telle était, disait-il, la volonté des dieux manifestée par l'oracle d'Apollon. L'entreprise est agréée par Jason. Il fait ses préparatifs, rassemble ses guerriers et les encourage par les signes favorables que leur découvre le devin Mopsus. Les navigateurs traversent les mers, et après avoir franchi les écueils entre les îles Cyanées, ils arrivent enfin à Colchos par l'embouchure du Phase.
Jason s'y lie d'amitié avec l'enchanteresse Médée, fille du roi Aétas ; il tire de l'art magique de cette princesse les secours nécessaires pour dompter les boeufs dont la bouche vomissait les flammes, et pour tuer le dragon monstrueux préposé à la garde de la toison d'or.
Quelque long que soit ce récit mythologique, le poète ne veut pas qu'il paraisse un écart ni un hors-d'oeuvre. Il justifie ses épisodes par deux autres allégories qui l'amènent à mettre sous les yeux d'Arcésilas la demande de Démophile. Il compare celui-ci à un chêne, qui, quoiqu'abattu sous la cognée, ne laisse pas d'être utile; il compare le roi Arcésilas à un médecin des maux physiques: enfin, il sollicite ouvertement la grâce de cet illustre exilé dont il fait un portrait avantageux.

(R. Tourlet)

ІV. Аркезилай от Кирена, надбягване с колесници (коне) за Карнейския празник

1. Съдържание

2. Коментари

This ode celebrates the same victory as the foregoing. It would seem
that the chariot had been consecrated to Apollo and left in the temple
at Delphi, but the horses were brought home to Kyrene and led in
procession through the sacred street of Apollo, with their charioteer
Karrhotos, brother of Arkesilas' wife.

(E. Myers)

Pindare s'étant permis de longues digressions dans l'ode précédente, en l'honneur d'Arcésilas, et n'ayant pu qu'ébaucher l'éloge de ce héros, vainqueur à la course du char dans les jeux pythiques, y revient dans cette cinquième ode, où il célèbre les richesses et les vertus d'Arcésilas, protégé par Castor, demi-dieu, inventeur de l'art de construire et de diriger les chars. Il vante en même temps les travaux et l'adresse du cocher Carrhotus, fils d'Alexibe, auquel le prince doit son triomphe, et qui, sur quarante concurrents, a eu l'avantage de fournir en entier la carrière sans que son char souffrît le moindre dommage, puisqu'après la course, ce même char fut déposé comme offrande dans un lieu public, près de la statue faite d'une seule pièce, c'est-à-dire du tronc d'un arbre de la forêt consacrée à Apollon. A cette occasion, le poète invite son héros à chanter les louanges d'Apollon, auteur de bienfaits divers tant publics que particuliers, dont le poète se plaît à faire l'énumération. Pindare continue l'éloge de son héros par celui de ses ancêtres, les Battiades ou descendants de Battus, dont l'histoire figure dans l'ode quatrième; il raconte comment les colons de l'île de Théra, unis avec des habitans de Sparte, furent transportés par Battus dans la Libye, où ils fondèrent la ville de Cyrène, qui accueillit les Troyens échappés à l'incendie de leur malheureuse ville saccagée par les Grecs. Il s'associe lui-même à la gloire de ces Spartiates, issus de race thébaine, et par ce moyen il identifie sa cause avec celle d'Arcésilas et de ses aïeux. Il évoque les mânes de ceux-ci et jette quelques fleurs sur leurs tombeaux ; il finit par un éloge pompeux des talents et des vertus d'Arcésilas pour lequel il intéresse tous les dieux, et à qui il souhaite dans les jeux d'Olympie une victoire aussi brillante que celle obtenue dans les combats pythiques.

(R. Tourlet)

V. Ксенократ от Акрагант, надбягване с колесници (коне)

1. Съдържание

2. Коментари

This victory was won B.C. 494, when Pindar was twenty-eight years old,
and the ode was probably written to be sung at Delphi immediately
on the event. Thus, next to the tenth Pythian, written eight years
before, this is the earliest of Pindar's poems that remains to us.
Xenokrates was a son of Ainesidamos and brother of Theron. The second
Isthmian is also in his honour.

(E. Myers)

Pindare semble adresser particulièrement ses éloges à Thrasybule, fils du vainqueur; ce qui a fait soupçonner que le titre de cette ode portait anciennement: A Thrasybule, pour la victoire remportée par Xénocrate, son père. Il parait même que ce fut Thrasybule qui monta le char de son père, et remporta pour lui cette victoire.
Quoi qu'il en soit, le poète voulant célébrer les vertus de son héros, s'élève d'abord à la hauteur de son sujet. Il annonce qu'il va puiser ses chants dans le sanctuaire même d'Apollon; que ses hymnes ne craignent ni l'injure du temps, ni la fureur des éléments. Il loue les ancêtres de Xénocrate, puis son fils Thrasybule et son frère Théron. Il fait la peinture des vertus qui caractérisent ces trois personnages. Il compare Thrasybule au jeune Achille, qui se montra docile aux leçons du Centaure Chiron; il compare l'attachement de Thrasybule pour son père, au dévouement avec lequel Antiloque sauva la vie de son père Nestor en faisant le sacrifice de la sienne. Il s'étend aussi sur les autres qualités brillantes du jeune Thrasybule, qu'il rapproche de celles de son oncle Théron. Il finit par vanter son affabilité et sa douceur, qu'il assimile au miel des abeilles.

(R. Tourlet)

VІ. Мегакъл от Атина, надбягване с колесници (тетрипос)

1. Съдържание

2. Коментари

Megakles won this victory B.C. 490, the year of the battle of
Marathon. He was a member of the great house of the Alkmaionidai, to
which Kleisthenes and Perikles belonged. Megakles was a frequent name
in the family: this Megakles was probably the nephew, possibly the
son, of Kleisthenes.

(E. Myers)

Les Alcméonides, issus d'Alcméon, dernier des archontes perpétuels d'Athènes et ami de Croesus roi de Lydie, étaient en grande vénération dans cette ville. Mégaclès, un de ses descendants, avait renversé la tyrannie des Pisistrates, il eut dans sa lignée et pour héritier de son nom, un autre Mégaclès, fils d'Hippocrate et oncle de Périclès. C'est cet autre Mégaclès que célèbre ici Pindare: en même temps il rappelle la gloire d'Athènes à laquelle il associe son héros, dont les ancêtres avaient relevé le temple d'Apollon, ruiné par les Pisistrates. Cette même famille comptait aussi plusieurs vainqueurs dans les jeux de la Grèce. Sans doute ces titres paraissaient à notre poète lyrique tellement imposants qu'il a cru ne devoir que les mentionner dans cette courte ode, en témoignant même la crainte que l'illustration de cette grande famille n'attirât sur elle les regards de l'envie.

(R. Tourlet)

Tuesday, April 8, 2008

Дванадесета Питийска ода. Мидас от Акрагант

І. Съдържание

Моля те, владичице, най-прекрасна сред смъртните градове, опора и седалище на Персефона, която обитаваш бреговете на овцехранния Акрагант и благоустроения му хълм, да приемеш този венец, който славният Мидас донесе от Пито, както и него самия, победил с изкуството си Гърция (1-7).
Това изкуство откри някога Атина Палада, като изплете в песен смъртния плач на дръзките Горгони. Тя чу този плач да се лее със скръбен стон от девичите [на Горгоните] и от непристъпните им змийски глави, когато синът на Даная Персей унищожи една трета част от сестрите и донесе съдбата на морския Серифос и на народа й. И наистина, след като грабна главата на хубавобузата Медуза, той унищожи божествения род на Форк и превърна в мрачен дар за Полидект робството и насилното ложе на майка си. За него ние твърдим, че е роден от самоизляло се злато (8-17).
Но след като девицата [Атина] избави от тези битки обичния си мъж, тя създаде всегласна песен на флейта, за да може да изобрази гръмогласния стон, изпълзял от мощните челюсти на Евриала. Откри го богинята; и го даде на смъртните мъже и нарече го номос на "много глави" като славен спомен за състезанията, които раздвижват народите. И той се промъква през тънкия бронз и тръстиките, които растат край хубавоземния град на Харитите и в храма на Кефисос - верни свидетели на хористите (27).
Дори да има някакво щастие сред хората, то не се явява без мъка; и божеството може да го довърши даже и днес. Съдбовното е неизбежно. Но ще дойде това време, което ще удари някого ненадейно и противно на мислите му. Едно ше даде, а друго не още (28-33).

Превод на:

ІІ. Коментари

This is an early ode: the victory was won either in 494 or 490. It
was to be sung, it would seem, at Akragas, and very probably in a
procession to the shrine of the tutelar divinity of the city, with an
address to whom it seemingly begins, though it is difficult to say
what degree of personification is intended.

(E. Myers)

Midas of Akragas, a famous aulêtês, master of the Athenian Lamprokles, who in his turn taught Sophokles and Damon, was victorious in aulêsis twice, Pyth. 24 and 25, and likewise, according to the Scholia, at the Panathenaic games. We do not know positively for which of the two victories at Pytho this poem was composed; but if Pindar had been celebrating the second victory, he would, according to his usual manner, have mentioned the first. If this is the first victory, the poem belongs to the same year with P. 6 (494 B.C.), in which Pindar celebrated the success of another Agrigentine, his friend Xenokrates, brother of Theron, and we have in P. 12 one of Pindar's earliest odes.
The contest in aulôidia (song with flute accompaniment) was abolished at the second Pythiad, and the game at which Midas won was the psilê aulêsis. The antique aulos, like the old English flute, was a kind of clarionet, with a metallic mouth-piece, and one or two tongues or reeds. Midas had the ill-luck to break the mouth-piece of his flute, but continued his playing, to the great delight of his audience, and succeeded in winning the prize.
The poem is constructed on the usual Pindaric lines. It announces the victory, tells of the origin of flute music, the invention of the tune called kephalan pollan nomos (polukephalos nomos), and returns to the victor with some not unfamiliar reflections on moil and toil linked with prosperity.
According to Mezger, epheure, v. 7, and heuren, v. 22, which mark beginning and end of the myth, show the tendency of the poem. The value of the victory consists in its having been gained in an art invented by Athena.
Mezger notices a resemblance to O. 3 in the handling of the myth. In both poems the person of the victor is brought into connection with the centre of the mythical narrative -- the olive there, the polukephalos nomos here.

(B. L. Gildersleeve)

Pindare commence cette ode par une invocation à la nymphe qui avait donné son nom à la ville d'Agrigente, patrie du vainqueur. De là, il remonte à l'invention de la flûte par Pallas, dite aussi Minerve, déesse de la guerre et des arts. Minerve, avait hérissé de serpents la tête de Méduse, fille de Phorcys, ou Phorcus, violée dans son temple par Neptune. S'étant ainsi vengée de ce dieu, elle épargna moins encore Méduse, lorsqu'elle eut à s'en plaindre ; car elle aida Persée à couper la tête de cette Gorgone. Notre poète, dans sa Xe Pythique, avait déjà parlé de cette expédition de Persée vers les champs Hyperboréens, où étaient les trois Gorgones, filles de Phorcys, à savoir Sthéno Euryale et Méduse. Il raconte ici plus en détail comment Polydecte, qui avait reçu dans son île de Sériphe Danaé, fille d'Acrise roi d'Argos, et enceinte de Persée (Persée avait été conçu du sang de Jupiter, qui, pour approcher Danaé, fille du roi d'Argos, s'était métamorphosé en une pluie d'or), retint dans ses bras la mère, pour se payer des frais de l'hospitalité. Il ajoute que Persée devenu grand réclama la liberté de sa mère. Le roi Polydecte la lui promit, dans un festin où chaque convive lui avait apporté un présent, mais à condition que ce jeune héros rapporterait dans Sériphe la tête monstrueuse de Méduse. Persée, secondé par Pallas, trancha en effet la tête à Méduse et apporta ce présent funeste au roi, qui fut changé en pierre ainsi que tous ses sujets, à l'aspect du monstre ; et par ce moyen, Persée arracha sa mère à une odieuse servitude. Minerve, pour perpétuer ce souvenir, inventa l'instrument composé de plusieurs tuyaux, dont les sons semblaient imiter les sifflements variés des nombreux serpents qui composaient la chevelure de Méduse. Telle fut l'origine de la flûte, dont les matériaux furent dans la suite l'airain et les autres métaux comme aussi les joncs, dont les plus vantés furent pris sur des bords du Céphise, fleuve du territoire d'Orchomène, séjour des Grâces, ainsi que Pindare l'affirme dans la XIVe Olympique et ailleurs. On voit par là que cette dernière ode Pythique contient peu de faits personnels à Midas. Cependant le scoliaste nous apprend ce que sans doute il savait par tradition que Pindare, vers la fin de cette ode, fait allusion à une circonstance particulière de la victoire de Midas, «la rupture de l'embouchure de la flûte de ce joueur, au milieu de l'exercice». Cette circonstance, dit le scoliaste, ne déconcerta pas le vainqueur qui, malgré cet accident, sut tirer un tel parti des tuyaux qui lui restaient qu'il étonna tous les auditeurs et qu'emportant le suffrage des juges, contre tout espoir, il fut couronné. Ainsi, ajoute le poète, la destinée des humains dépend de la volonté des dieux, mais en même temps des efforts de l'homme, qui sont couronnés ou non de succès selon les lois du destin.

(R. Tourlet)

Monday, April 7, 2008

Олимпийски оди VIII-X, XII-XIV

I. Алкимедонт от Егина, борба (за момчета)

1. Съдържание

2. Коментари

The date of this victory is B.C. 460. Long as the ode is, it would
seem however to have been written, like the fourth Olympian, to be
sung in the procession to the altar of Zeus on the night of the
Of the forty-four odes remaining to us no less than eleven are in
honour of winners from Aigina.

(E. Myers)

II. Ефармост от Опунт, борба (за изпълнение в Опунт на празника на Аякс Локрийски)

1. Съдържание

2. Коментари

Its last line seems to imply that it was sung at a banquet at Opous, after crowning the altar of AiasOileus, tutelar hero of the Lokrians. From the beginning we gather
that on the night of the victory at Olympia Epharmostos' friends had
sung in his honour the conventional triple strain of Archilochos:
o kallinike chair' anax Herakleaes
autos te k' Iolaos, aichmaeta duo.
taenella kallinike

to which perhaps some slight additions had been made, but not by

(E. Myers)

III. Агезидам от Епизефирските Локри, юмручен бой (за момчета, за изпълнение в Епизефирските Локри)

1. Съдържание

2. Коментари

This ode bears somewhat the same relation to the next that the fourth
does to the fifth. It was to be sung at Olympia on the night after
the victory, and Pindar promises the boy to write a longer one for
the celebration of his victory in his Italian home. The date is
B.C. 484.

(E. Myers)

IV. Ерготел от Химера, бягане на дълго разстояние

1. Съдържание

2. Коментари

Ergoteles was a native of Knosos in Crete, but civil dissension had
compelled him to leave his country. He came to Sicily and was
naturalized as a citizen of Himera. Had he stayed in Crete he
would not have won this victory; nor the Pythian and Isthmian
victories, referred to at the end of the ode, for the Cretans seem to
have kept aloof, in an insular spirit, from the Panhellenic games.
The date of the ode is B.C. 472, the year after the Himeraeans had
expelled the tyrant Thrasydaios of Akragas. The prayer to Fortune
would seem to have reference specially to this event. The ode was
probably sung in a temple either of Zeus or of Fortune.

(E. Myers)

V. Ксенофонт от Коринт, бягане на един стадий и петобой

1. Съдържание

2. Коментари

The date of this victory is B.C. 464, when Xenophon won both the
Stadion, or short foot-race of about a furlong or 220 yards, and also
the Pentathlon, that is, probably, he won at least three out of the
five contests which composed the Pentathlon--the Jump, Throwing the
Disk, Throwing the Javelin, the Foot-race, and Wrestling, (
alma podokeian diskon akonta palaen).
This ode and the speech of Glaukos in the sixth Book of the Iliad
are the most conspicuous passages in poetry which refer to the great
Corinthian hero Bellerophon.
It is thought that this ode was sung on the winner's public entrance
into Corinth.

(E. Myers)

VI. Азопих от Орхомен, бягане на един стадий (за момчета)

1. Съдържание

2. Коментари

This ode was to be sung, probably by a chorus of boys, at the winner's
city Orchomenos, and most likely in the temple of the three or Graces,
Aglaia, Euphrosyne and Thalia.
The date of the victory is B.C. 476.

(E. Myers)

Thursday, April 3, 2008

Гръцката цивилизация

І. За работата през семестъра

ІІ. Определение за цивилизация. Теми
"Цивилизация" - устройване на човешкия живот с оглед на материалните улеснения; организация на обществото с цел да се създадат условия за поддържане на материалната част на живота.
1. Семейство, семейно стопанство
2. Бит и всекидневие (прекарване на деня, храна, облекло, мебелировка)
3. Производство и търговия
4. Недържавни и междудържавни общности (родови, териториални, езикови, професионални, съсловни, спортни)
5. Държава и институции (управление, армия, образование, съд)
6. Науки и изкуства.
7. Време (часове, разделение на месеца и годината, календар, летоброене)
8. Усещане за принадлежност към една цивилизация и за отделност от други. Ценности, светогледна ориентация

ІІІ. Цивилизацията не е "едно нещо". Промени и различия в гръцката цивилизация
1. Промени във времето
Самосъзнание. Промени в материалните условия. Контакти с други цивилизации
2. Разделение "вътре" в цивилизацията. Зависимост от териториалната, политическата и езиковата отделеност
3. Усещане за "отделност и единство" при гърците

ІV. Семейството. "Диалог за стопанството".
1. Брак
Съпругът е по-възрастен (при сключването на брака съпругата на Исхомах не е навършила 15). Бракът се договаря между него и родителите й. Очаква се той да определи изискванията си към нея и да я наставлява. Извън сватбения ритуал има и специален ритуал с жертвоприношение за разбирателство и успешен брак.

2. Предварителна подготовка на жената
Тя рядко е излизала от дома си и няма житейски опит извън него. Умее да преде и да готви. За бъдещия си живот като съпруга е получавала съвети от майка си.

3. Задължения на съпругата
Дава нареждания на робините. Старае се домът да бъде подреден - от дрехите и обувките до съдовете. Следи за управлението на домашния бюджет. Не се гримира, поддържа естествена външност.

4. Робите
В дома има отделни стаи за роби и робини. Следи се да не влизат в безразборни контакти помежду си. Домашното стопанство (главно доколкото се отнася до приготвяне на храна, дрехи и поддръжка) се управлява от подходяща "икономка" - също робиня - под надзора на съпругата


Ксенофонт. Диалог за стопанството. В: Икономика. Антични автори за стопанството. Превод Георги Гочев. "Сонм", 2006.
Псевдо-Аристотел. Икономика. Кн. 3. В: Икономика. Антични автори за стопанството. Превод Георги Гочев. "Сонм", 2006.

За 10 април (16 ч., 175):
Тема - Вечерни приятелски събирания ("пирове")
Текстове - Платон. "Пирът"; Ксенофонт. "Пирът"; Лукиан. "Пирът, или лапитите"

за Платон, "Библиотека"
за Ксенофонт
за Лукиан