Историографията на Херодот и Тукидид

16 ноември, 2012


І. За прозата


1. Мерена реч, поезия, проза и художествена литература


В модерната епоха разликата между поезия и проза е по-неясна, отколкото в античността - особено в ранната античност. Днес отдавна е прието, че художествената литература може да се пише в проза, а поезията (което традиционно значи – художествена литература в мерена реч) може и да бъде в немерена реч, както и без рима. Освен това произведенията, които се пеят, не се възприемат като литература дотогава, докато не бъдат събрани в книга и предложени на публиката като писан текст.
Във времето на архайката (така наричаме предкласическата епоха, времето преди гръко-персийските войни) художествената литература се създава само в мерена реч, и то с музикален съпровод. Това означава, че литературата е била устна, предназначена за публично изпълнение, и в повечето случаи това изпълнение е ставало на някакъв празник. Тези текстове често са се записвали, но това е било само за да могат да бъдат изпълнени отново без изменение, а също и за обучение на изпълнители (като епическите рапсоди).
Така че поезията е можела да съществува и да се прояви в големи художествени произведения (като Омировите) и без да се разпространява писмено. Причината е че стиховете се помнят лесно.


Ето какво казва Ксенофонт в “Пирът”:
Баща ми, загрижен да стана благороден мъж, ме накара да науча целия Омиров епос. И сега бих могъл да кажа цялата “Илиада” и “Одисея” наизуст.
– Но не си ли разбрал – обади се Антистен – че и всички рапсоди знаят този епос наизуст?
– Че как да не съм разбрал, когато ги слушам почти по цял ден?


2. Нехудожествената проза. Документи


Разбира се, през тази епоха е имало и текстове в проза, но те са служели по-скоро за справка – разпоредби, договори, завещания, данъчни списъци, описания на имущество, изобщо всичко, което е можело да влезе в един държавен архив. Били са съставяни генеалогии на родове и може би хроники на някои полиси. Във всички тези текстове не е имало нищо художествено. Първите географски описания, които са включвали и всякакви сведения за народите и държавите, също не са писани за да “изобразяват”, но все пак са били сравнително дълги и свързани текстове, и може би понякога са били четени просто от любопитство.


а. Относно писмеността:


Линейното писмо Б (което е сричково) съществува поне до ХІІ в. пр. Хр. Азбуката е вероятно от ІХ в., но няма надписи, които да са отпреди VІІ в. Най-древният атически надпис е от началото на VІІ в. (към 700 г.) (ИГрЛ, І, 19 и сл., 156; ІІ, 8)


б. Писане на твърд материал


Ето някои от най-древните известни гръцки писмени паметници (всички, които са оцелели, са епиграфски).
Списъци:
на победителите в Олимпийските игри (от 776); на ефорите в Спарта (от 755); на архонтите-епоними в Атина (от 682); на жреци (на Хера в Аргос, на Посейдон в Халикарнас);
Местни хроники:
лаконска от времето на Агезилай по свидетелството на Плутарх (Агезилай 19)
Закони:
законодателство на Залевк в Локри към 664, от което обаче нищо не е запазено; на Драконт от 621 и Солон от 594 – почти нищо;
Договори:
надпис за договор между елидци и аркадци към 580 г. (ИГрЛ, ІІ, с. 8-9)


Йосиф Флавий казва:
Що се отнася до надписите, [този вид документиране] е пренебрегнат не само при другите гърци, но дори и при атиняните, които казват, че са автохтонни и че се грижат за образованието. Та те липсват и при тях; твърди се, че най-древните обществени записи са Драконтовите закони за убийства. А самият Драконт е живял малко преди тиранията на Пизистрат (Против Апион, І 4).


Павзаний е виждал надпис, който може би е бил изработен в началото на VІІІ в:
Там [в храма на Хера в Олимпия] има и други посветителни дарове, легло с неголеми размери, в голямата си част украсено със слонова кост, също така дискът на Ифит и маса, на която поставят венците за победителите. Казват, че тя била играчка на Хиподамия. Върху диска на Ифит е изписан текстът на примирието, което елейците провъзгласяват на Олимпийските игри, не в прави редове, а в кръг по периферията на диска (V, 20, 1)


в. Писане на мек материал


За литература все пак е нужен удобен материал, така че на едно място да се побират дълги текстове. Такъв е папирусът.
Възможно е гърците да са започнали да си служат с него от VІІ в., покрай оживлението на търговските връзки с Египет по времето на фараона Псаметих І (671-617). Папирусът е бил употребяван поне до ІV в. сл. Хр., а после е заменен изцяло от пергамента.
Ранните поети като Хезиод, Архилох и др. ако изобщо са записвали поемите си, сигурно са го правели на други материали (ИГрЛ, ІІ, с. 9-10).


Ето какво казва Херодот за писмеността и папируса:
Финикийците, които дошли с Кадъм... донесли при елините... писмената, каквито елините нямали преди това, както ми се струва...
С течение на времето те променили езика си, както и формата на писмената си. По това време голяма част от околните области били заселени от елини йонийци; именно те заели писмената от финикийците и били обучени и с малки изменения във формата им започнали да ги употребяват; служейки си с тях, те ги нарекли финикийски, тъй както справедливостта го изисквала...
От древни времена йонийците наричат папируса пергамент, защото някога папирусът бил рядкост и те употребявали вместо него пергамент от кози и овчи кожи; по мое време много от варварите още пишеха на такива кожи (V, 58).


3. Ораторство, писани речи и реторическо образование


Прозата през V в. се е развивала във връзка с публичността на държавния живот и правораздаването.
Политическите и съдебните решения започват да се вземат с гласуване от сравнително голям брой съветници (съдебни заседатели). Това става във връзка с падането на тираниите, ограничаването на ролята на аристократичните институции и с възможността за финансиране на по-голям държавен апарат. В континентална Гърция така е станало в Атина, а на запад – в Сиракуза.
Ролята на публичното нетържествено слово рязко се засилила и едно от явленията, свидетелстващи и съдействащи за това засилване, е появата на реторически школи – най-напред в Сицилия, но много скоро след това и в Атина. Записаните речи са се пазели в архивите на държавните учреждения, но и са служили за обучение. Това образование не е било само тясно реторическо, но и енциклопедично: и заради него са се появили текстове, обсъждащи и най-общи въпроси на естествознанието, държавата и правото.


4. Историографска проза


Текстовете, възникнали покрай практическото реторическо образование, не са били създавани с художествена цел, макар че и в тях може да се намерят елементи на художественост.
С историографската проза положението е по-различно. Херодот и Тукидид не пишат произведенията си с практическа цел, нито за обучение. Техните книги са нещо като „мемоари” на гръцкия свят, или на някой отделен полис. Създаването на атинската империя е предизвикало силно вълнение сред всички гърци и може да се каже, че Херодотовата история е писана донякъде и като апология на Атина пред нейните противници и съюзници.
Тукидидовата история пък показва гледната точка на един привърженик на „просветената” и „контролирана” демокрация, където един добър лидер успява да използва силите на множеството свободни и пълноправни граждани като същевременно не допуска държавата да се превърне в тирания на народното събрание, чиито правомощия не се ограничавали от никаква равностойна институция.


5. Художествена проза


Но и тези книги не са художествени произведения. Литература в проза се появява чак през ІV в. – това са диалозите на Платон и може би незапазените мимове на Софрон. Че мимовете на Софрон са били художествени произведения, свидетелства Аристотел в гл. І на „Поетиката”. Ето неговите размишления за художествената литература и прозата:
Изкуството пък, което използва само реч, прозаична или стихотворна, и то или като смесва размерите помежду им, или като си служи само с един определен вид размер, няма специално означение дори до днес. Така ние не бихме могли да назовем с общо име мимовете на Софрон и Ксенарх и сократическите беседи, нито подражанията, които някой би изпълнявал в триметри, в елегически и други подобни стихове (1447а-b).


Не е изненадващо преданието, че Платон ги е харесвал много:
Изглежда Платон пръв е донесъл в Атина книгите на мимографа Софрон, които преди това били пренебрегвани от елините, и му подражавал в изобразяването на характерите; тези книги били намерени под възглавницата му (Диоген Лаерций. Животът на философите ІІІ).


ІІ Предшествениците на Херодот


1. Поети


Дълго време Омир и Хезиод са били смятани за исторически извори, макар и не напълно надеждни. Също и други поети:


Евмел от Коринт:
Не знам друг да е казвал, че Коринт е син на Зевс, освен коринтският народ. Евмел, синът на Амфилит, от така наречените бакхиди, който е считан за създател на епоса, казва в изложението за Коринт (стига това съчинение действително да е на Евмел), че в тази земя се заселила първо Ефира, дъщерята на Океан (Павзаний ІІ, 1,1).


Ксенофан от Колофон:
Написал поема за основаването на Колофон и за изпращането на колонисти в Елея, в Италия; в две хиляди стиха (Диоген Лаерций ІХ, 2, 20)


Хойрил от Самос е писал поема за похода на Ксеркс срещу гърците:
И Хойрил, древен поет, споменава за нашия народ, че е взел участие в похода на Ксеркс, царя на персите, срещу Гърция (Йосиф Флавий. Против Апион І, 22).
Суда:
Хойрил от Самос... Казват, че бил роден по времето на Паниасис, а по времето на персийските войни, през 75-та олимпиада, вече бил младеж. Избягал от Самос, и, като се сближил с историка Херодот, обикнал словесните занимания... Заел се с писане на стихове и накрая се установил в Македония, при тогавашния й цар Архелай. Писал за победата на атиняните срещу Ксеркс и било гласувано да бъде четен заедно с Омир.


За популярността на сега забравения Хойрил свидетелства и това, че Аристотел го цитира поне два пъти - в "Реторика" (ІІІ, 14) и в "Топика" (VІІІ, 1). Впрочем във втория случай той изрично отбелязва, че Хойрил е много по-слабо познат от Омир.


Ето мнението на Тукидид за историческата достоверност на Омир и други поети:
... походът срещу Троя, ако и да отстъпва на сегашните събития, е бил най-големият от всички преди него, ако, разбира се, и в този случай можем да вярваме на произведението на Омир, който като поет естествено го е преувеличил и разкрасил (І, 10);
Все пак този, който приеме събитията, разказани от мен предимно въз основа на посочените сведения, той няма да сгреши, защото няма да предпочете да вярва на поетите, които са възпели тези събития с преувеличения и са ги разкрасявали... (І, 21)


2. Прозаици


Както казахме, до средата на V в. малцина са пишели в проза с намерение да представят писания си текст публично. Така че Херодот е от първото поколение прозаици – заедно с Горгий и другите по-възрастните софисти. Книгата му несъмнено се опира на съчиненията на някои по-стари автори, наречени логографи (като Хекатей от Милет, чието име той споменава на няколко места). Те са били наречени така именно защото са съставяли “logoi” - изложения в проза, а не “eрe”, или други стихотворни произведения.


Измежду авторите, които познаваме, пръв употребява тази дума Тукидид:
Нито ще предпочете да вярва на логографите, които са описали същите събития, като са дирили по-скоро насладата на слушателите, отколкото истината (І, 21)


За логографите пише още Страбон:
“... но поетическият стил е различен от риторическия”.
По вид – да, също както в поетическото изкуство стилът на трагедията се различава от този на комедията, а в прозата стилът на историята се различава от този на адвокатската реч. Но не е ли словото родовото понятие, чиито видове са мерената и прозаичната реч? Или по-скоро, дали словото в по-широкия смисъл е родовото, докато риторичното слово не е родово и стилът и великолепието на словото не са?
Но прозата и словото – имам предвид изкусното слово, са подражание на поезията. Защото поезията като изкуство първа се е появила на сцената и първа е спечелила одобрение.
След това са дошли Кадъм, Ферекид, Хекатей и техните последователи с прозаични писания, в които са подражавали на поетическото изкуство, изоставяйки метриката, но съхранявайки в други отношения поетическото.
Писателите след тях един след друг са изоставяли по някое от тези качества и са свели прозата до сегашния й вид, като от най-високите й върхове (І, 2, 6).


и Дионисий Халикарнаски:
Готвейки се да започна изложението си върху написаното от Тукидид, бих желал да кажа нещо и за другите писатели - и за по-древните, и за онези, които са били в разцвета си по негово време. Така ще се изясни и намерението на този мъж, чрез което той се отличи от по-ранните автори, както и силата му.
Преди Пелопонеската война имаше множество писатели от различни места. Сред тях са Евгеон от Самос, Дейох от Проконес, Евдем от Парос, Демокъл от Фигелия, Хекатей от Милет, Акузилай от Аргос, Харон от Лампсак, Мелисагор от Халкедон. Малко по-рано Пелопонеската война, но все пак достигащи до времето на Тукидид, са Хеланик от Лесбос, Дамаст от Сигея, Ксеномед от Хиос, Ксант Лидийски, както и мнозина други.
Те имаха едни и същи намерения що се отнася до избора на теми и по способности не се отличаваха много помежду си. Едни от тях записваха гръцките истории, а други варварските, като не ги свързваха, а ги разделяха по народи и градове и ги представяха поотделно.
Всички те се придържаха към една и съща цел: каквито спомени се пазят сред жителите по народи и градове, и каквито запазени писания има – било в светилища, било по други места - всичко това да бъде изнесено за общо сведение и то така, както са го получили: без да прибавят, нито да отнемат нещо. В тези писания е имало и разни митове, в които се е вярвало от много време, както и разни приключенски историйки като за театър, които сега изглеждат твърде глупаво.
Що се отнася до стила, всички те, веднъж възприели един и същ диалект, се придържаха към един и същ начин на писане: пишеха ясно, с общоупотребими изрази, чисто и кратко, съответстващо на описваните неща и без усложнения (За Тукидид V, 1-34).


Първи трябва да е бил Кадъм (“За основаването на Милет и Йония”), от когото нищо не е останало.
След него – Хекатей (“Генеалогии”, “Описание на земята”). Ето какво пише за него Херодот:
Всички били на едно и също мнение и препоръчвали бунт освен логографа Хекатей, който най-напред изразил несъгласие с това да се вдигнат на война срещу царя на персите, изброявайки всички народи, които се намирали под властта на Дарий, и изтъквайки мощта му, но след като не успял да ги убеди, той започнал да ги съветва да постъпят така, че да станат господари на морето... (V, 36)


Суда:
Хекатей, историограф, син на Хегесандър, роден по времето на царувалия след Камбиз Дарий... през 65-та олимпиада. Историографът Херодот, по-млад от него, го е ползвал. Хекатей бил слушател на Протагор. Той е първият, който е писал история в прозам докато Ферекид е първият, който изобщо е писал нещо в проза. Книгата на Акузилай е неавтентична.


Страбон:
В Милет са родени прочути мъже: Талес, един от седемте мъдреци, който е започнал науката естествена философия и математика сред елините, и неговият ученик Анаксимандър, както и ученикът на втория Анаксимен, а също и Хекатей, автора на “История”... (ХІV, 1, 7)


От тези “logoi” не е останало нищо по-голямо, а от съобщенията за тях може да се предположи, че са съдържали исторически и географски описания, а също и сведения за родословието на известни хора, стигащи обикновено до героическата епоха.


Много от тези неща ги има и при Херодот. Но “Историята” не е просто поредица от разкази за географски места, градове и държави, а единно произведение, което се занимава със сблъсъка между персийската империя и съюза на гръцките градове, предвождан първо от Милет, а после – от Атина.


ІІІ. Херодот


1. Биография


Херодот се представя в самото начало на книгата си със следните думи:
Херодот от Халикарнас излага тук своите издирвания, за да не изчезне с течение на времето споменът за извършеното от хората и за да не отмине славата на великите и възхитителни дела на елините и на варварите; но освен това и за друго – за да разкаже за причината, поради която елините и варварите воювали помежду си.


Нататък обаче той не казва нищо за себе си. Сведенията за живота му идват преди всичко от една биография и от енциклопедията “Суда”.


Бил е роден през 80-те години на V в. – точно в десетилетието на гръко-персийските войни. Напуснал е родния си град заради политически междуособици и е прекарал няколко години на Самос. Пътувал е много, включително из Египет и Месопотамия, както може да се предположи от разказаното в “Историята”.
Прекарал е известно време в Атина, а после е заминал с група атински колонисти за южна Италия, където те основали град на мястото на разрушения през VІ в. Сибарис и го нарекли Турии.
Може би е останал там до края на живота си – двадесетте години на века.


2. “Историята”


Въпреки много дългия си увод (войната на мидийци и перси, завоюването на Египет с голямото описание на тази страна, войната със скитите), тя има ясна завръзка (въстанието в Мала Азия), вълнуващи перипетии (нападенията на Дарий и Ксеркс) и успешен (за европейските гърци) край. Затова тя е повече единен, свързан текст за прочитане, а не справочник. Възможно е преди Херодот да не е писана такава книга. Но и да е писана, тя би трябвало да има някакъв образец или по-скоро предшественик извън прозата. Може би още тогава е изглеждало, че този предшественик е Омир. Не е чудно, че в разяснението си за традиционността на конфликта между Европа и Азия Херодот споменава и троянските събития. Това е сигнал, че както гръко-персийските войни са епизод от този сблъсък, който епизод е предшестван от Троянската война, така и книгата на Херодот е предшествана от Омировите поеми.
Наред с това множеството по-дълги и по-кратки разкази за нещастия, сполетели различни монарси, неизбежно напомня за трагедията, която по времето на Херодот достига разцвета си. Размислите за държавното устройство (демократизирането на Атина, персийският диспут за различните конституции) са аналогични на софистическите лекции и трактати, изработвани по същото време. Самите речи на персонажите, макар и много по-кратки, отколкото тези при Тукидид, сигурно са напомняли за някои съществуващи вече учебни (както при Горгий и Антифонт) или реални, но преработени и публикувани писмено речи – като тези на Перикъл, предадени от Тукидид и произнесени в началото на Пелопонеската война, вероятно още приживе на Херодот.


3. Херодот от гледна точка на други историци


Мнозина автори, още от времето на класиката, се отнасят със съмнение към някои от твърденията на Херодот. Мястото у Тукидид, което цитирахме във връзкка с “логографите” (І, 21) често се е тълкувало като критика и на “Историята”.


Ето какво казва Страбон:
Човек би могъл по-лесно да повярва на Хезиод и на Омир в техните разкази за герои, отколкото на Ктесий, Херодот, Хеланик и други подобни автори (ХІ, 6, 3).


ІV. Историография и художествена литература


1. Общо сравнение


Едно прочуто изказване на Аристотел гласи:
Поезията е по-философска и по-сериозна от историята. Поезията говори предимно за общото, а историята – за единичното...(Поетика 9, 1451 b).


Аристотел трябва да е имал предвид, че когато създава герои или фабули, поетът се интересува от “същественото” в характера или потока на събитията, а не от безбройни, случайни подробности, с които се срещаме в реалния си опит. “Историята” пък, както той я е виждал, се е стремяла да удовлетвори практически нужди – къде е този град, какви са езиците и обичаите на тези народи, какво се говори изобщо за тях. Както в съдебната и политическата реторика, така и в историята е нужно да се натрупат реални факти, за да се направи заключение – как да оцени слушателят днешната ситуация и какво да предприеме. Историята не се пише с цел размисъл и за теоретично (“свободно”!) познаване на човешкия свят; тя е за “сведение”. Изобщо свободният човек и най-вече философът се занимават със същественото и вечното, а робът и практикът, дори когато е политик – с временното, за да постигнат определени резултати, които нуждите на живота в тяло налагат.
Но в действителност текстовете, наричани исторически, се отклоняват от това, да бъдат просто справочни - както и трагедията се отклонява от това, да предизвиква страх и да завършва с нещастие, а комедията понякога не се стреми да е смешна, а по-скоро увлекателна. Има голяма разлика между текст, който се пише като справочник или ръководство, и този, който е за четене без непосредствена практическа цел - дори да не бъде художествен. Някои научни или поучителни текстове са се наричали “философия” и са имали практическа задача. Но после към “философията” са се присъединили диалозите на Платон, които служат за размисъл, а при това и са художествени.
Така е и с историята – за да се направи книга, която да може да се прочете, е нужно тя да бъде единна и в нея нещо “да става”, или да се проучва (доказва). Така че от една страна историята се нуждае от нещо, подобно на поетическа фабула – кое е “действието”, което тя предава? От друга страна, историкът е длъжен да прави нещо, което в поезията го няма – то е да докаже на читателя, че нещата “в действителност” са се случили така. Фабулната литература “наподобява” характери и действия, които са типични и “възможни”. Историята “установява” лица и събития, които са “действителни”. И двете се стремят към истината – историкът вижда истината въплътена в “точно тези събития”, за които свидетелстват “точно тези хора и неща”; поетът я вижда в незасвидетелствани от никого, но възможни характери и действия. В първия случай се интересуваме дали разказаното се е случило, а във втория – дали е убедително. Но “действително случилото се” трябва да образува смисъл, сравним донякъде с произведеното от поета. И това е трудността в писането на история – че известните и признати факти оказват съпротива на убедителното изложение на събитията. Читателят на поезията се задоволява с увлекателността и убедителността; читателят на историята допуска увлекателността, одобрява убедителността, но все пак изисква тази убедителност да съответства на “станалото” – и затова тя трябва да може да бъде проверявана.


2. Жанрови прилики между “Историята” и героическия епос


Фабулата на “Историята” е основана, както казахме, на малоазийското въстание и последствията от него: за едни - печални (малоазийските гърци), за други - щастливи (европейските и особено атиняните), за трети - впечатляващи, донякъде позорни, не гибелни, но все пак някак трагични (персите). Около това се представят с епическа бавност и изчерпателност двете противопоставени армии, и двете (по същество) съюзни сили: защото и персийската армия включва войници от множество народи, начело с персите, и гръцката – от множество държави начело с атиняните. И както при Омир има списък на участниците в песен ІІ, така е и при Херодот - и то на няколко места, където се говори за по-големи походи или битки. Отклоненията, които прави Херодот, са големи, както става и в епоса. Разказва се предисторията на войните – в началото съвсем накратко, а после надълго. Представят се размерите на Персийската империя и миналото й до Ксеркс; прави се преглед на завладените от нея или пък воюващите с нея народи; от друга страна се прави подобен оглед и на гръцкия свят.
Там обаче не е възможно миналото да се представи като редуване на монарси и разкази за подвизите им, защото гърците нямат единна държава. Затова се разказва поотделно за полисите, доколкото са имали отношение към въстанието и персите, и на първо място за Атина. После се преминава към битките – първо при Дарий, после при Ксеркс. Всичко това е изпълнено с множество малки, донякъде самостоятелни епизоди – разговори, речи, индивидуални съдби и подвизи, семейни истории.


V. “История на Пелопонеската война” на Тукидид


1. За живота на Тукидид


Тукидид е бил двадесетина години по-млад от Херодот. Той не е малоазиец, а атинянин, но също като Херодот е прекарал голяма част от живота си в изгнание. Участвал е в Пелопонеската война, бил е командир на няколко бойни кораба при Тасос и като такъв е трябвало да окаже помощ на съюзния с атиняните град Амфиполис, обсаждан от спартанска военна част. Тукидид потеглил с корабите си, но пристигнал, когато градът бил вече превзет. Затова е бил съден и е трябвало да напусне Атина и да заживе в един свой имот в южна Тракия.
Там написал “Пелопонеската война”, която е стигнала до нас недовършена – изложението се прекъсва на събитията от 410-а, шест години преди края на войната.


2. Разлики между Тукидид и Херодот. Идея за историческо развитие. Художественост


Като цяло книгата на Тукидид съвсем няма вид на художествено произведение. Тук вече не може да се говори за “фабула” – целта е просто да се разкаже подробно и достоверно за случилото се между 431 и 403, да се докаже, че това е най-голямата война, водена някога от гърци, да се обяснят причините за избухването й и за поражението на Атина; и покрай това да се изразят някои по-общи мисли около развитието на цивилизацията и усилването на държавите в гръцкия свят, устройството на най-влиятелните от тях и поведението на хората във време на тежки изпитания – като опасни епидемични болести или граждански войни.
Херодот не се опитва да обсъжда напредъка на цивилизацията: за него държавата е силна или когато начело стои способен цар, подкрепян от божеството, или когато властта премине в ръцете на мнозинството, както в Атина. Тогава, казва той, държавата се засилва, защото всеки е свободен и може да вземе активно участие в развитието й.
Тукидид обаче размишлява за прогреса: как от множество малки, слаби и разделени общества може да се стигне до малък брой големи и могъщи. Според него това става, когато се овладее разбойничеството и се установят връзки между обществата. В Гърция това е по море, така че става дума за унищожение на пиратите. После е необходимо да се развие търговията и да се натрупа богатство, с което може да се финансира флот, който служи за транспорт и военни цели едновременно. Активността на гражданите поддържа държавата силна, а натрупаните с търговия средства позволяват бързо придвиждане и неочаквани удари на различни места през цялата година, и лесно увеличаване на армията със строеж на нови кораби и привличане на наемници. Така една държава може да разпростре влиянието си навсякъде из крайбрежията както е станало с Атина.
Но Тукидид, както и много други гръцки автори, не смята, че дори една добре устроена и успешна държава би могла да издържи дълго. Причината е, че хората лесно се деморализират – както във време на изпитания, така и във време на успехи. Гражданските войни унищожават държавите чрез нарастването на взаимната омраза, разбуждането на отмъстителността, коварството и жестокостта, и разпадането на връзките между най-близките хора; при болест и други катастрофи, идващи от природата, връзките между хората и нравствените правила се рушат поради страха да не пострадаш като останалите и отчаянието пред неизбежната смърт.
От друга страна, успехите и усещането за сила и власт водят до неоправдан оптимизъм за бъдещето, алчност и безмилостност към по-слабия. Накрая се стига до поставяне на неизпълними задачи и армията търпи поражение, а обществото, което не може да обуздае желанията си – катастрофа: било от външен враг, било поради междуособици. Но Тукидид не предлага конституция, чието спазване да гарантира разумен живот и която да бъде опазвана от малък брой просветени държавници (както прави Платон). Той смята, че атинското устройтво е достатъчно добро, стига начело на държавата да стои мъдър мъж (като Перикъл), който със словото и авторитета си да овладява желанията и страховете на мнозинството.
Тази история се отличава от Херодотовата по изобилието и дължината на речите, произнесени от историческите персонажи. Това са най-литературните места в книгата. Тукидид сам казва, че не предава буквално произнесените думи (а и не би могъл, нямало е как да присъства на толкова много места лично), а по-скоро смисъла на казаното, намерението на говорещия, главните аргументи.
Размяната на аргументи напомня на тогавашните учебни речи (като тези на Антифонт), но понякога и трагически диалог (преговорите на атиняните с мелосците). Чрез тях се създават портретите на политическите и военни дейци (Перикъл, Алкивиад, Никий). Но все пак главното в речта е аргументацията (защо според говорителя е полезно или справедливо да се предприеме нещо) и откриването на действителните мотиви и причини (защо тези персонажи избират да действат по този начин).
Така че “Историята” изглежда силно повлияна от реторическото образование, където едно от най-разпространените упражнения е противопоставянето на две гледни точки в дадена ситуация и изнамирането на контрааргументи, които всеки път да оборват изложените по-рано аргументи на противника.


**


І. Помагала:


Соболевского С.И. и др. История греческой литературы, І-ІІ. Москва, 1946-1955 (ИГрЛ)


ІІ. Преводи:


1. Аристотел. За поетическото изкуство. Прев Ал. Ничев. "Наука и изкуство", 1975
2. Диоген Лаерций. Животът на философите. Прев Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002
3. Ксенофонт. Сократически съчинения. Прев Р. Стефанов. "Народна култура“, 1985
4. Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005
5. Страбон. География, т.І. Прев В. Русинов. “Рал Колобър", 2006
6. Тукидид. История на пелопонеската война. Прев М. Мирчев. “Наука и изкуство”, 1979
7. Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010

Трагедията на Есхил и Софокъл

9 ноември, 2012


І. Произход на драмата


1. Защо възниква по-късно


Център на трагедийния жанр, а и на цялата драма, е Атина. Не е сигурно обаче, че драматичните представления са възникнали там. В “Поетиката” се казва, че и други области претендират за създатели на драмата - на първо място Спарта и Мегара.
По тази причина [заради названието “драма”, свързано с глагола drao] дорийците претендират, че са създатели на трагедията и комедията. По-точно, за комедията претендират мегарците – както тукашните, които казват, че тя е възникнала по време на тяхната демокрация, така и сицилийските, тъй като от Сицилия е поетът Епихарм, живял дълго преди Хионид и Магнет; а за трагедията – някои от пелопонеските дорийци, като се позовават на наименованието... у тях “действувам” се нарича drao, у атиняните – pratto (гл. 3, 1448 а).


Драмата е сравнително скъп жанр. Монодичната лирика може да се прави от един поет и да се изпълнява пред малцина слушатели, и това да става тогава, когато поетът или слушателите пожелаят. Епосът може да има повече слушатели и да се изпълнява в по-тържествена обстановка, но и той не се нуждае от много изпълнители и продължителна подготовка. Хоровата лирика вече се изпълнява от няколко души едновременно, изисква специална подготовка и повод (обществен празник).
Представянето на драмата обаче е най-сложно – там има и хор, и индивидуални изпълнители. Подготовката е най-дълга и затова трябва да бъде финансирана. Така че най-подходящият начин да се организира драматическо представление е то да бъде включено в някой празник, наред с други зрелища и ритуали.


2. Началото на трагедията (преди Есхил)


Възможно е трагедията и комедията да са еднакво стари, но за историята на трагедията се знае повече. Според Аристотел причината за това е, че тя е по-сериозна, а на сериозните жанрове се обръща повече внимание:
И тъй, постепенните промени в трагедията и нейните автори не са останали неизвестни, докато развоят на комедията, която от началото не била ценена, не е известен. И наистина, архонтът започнал сравнително късно да дава комически хорове, по-рано те били от любители. Едва след като тя получава някакви форми, се споменават нейни поети (гл. 5, 1449 а-b).


Първото датирано представяне на трагедия се е случило в Атина през 536 г., а поетът се е казвал Теспис. Ето какво казва за него Хораций:
Казват, че Теспис открил трагедийния вид, дотогава
още незнаен, на селска кола той театъра возел (Поетическо изкуство, 275-276)


Плутарх разказва за недоволството на Солон от видяното:
След представлението го заговорил и попитал не го ли е срам да лъже за толкова големи неща пред толкова хора. Теспис отвърнал, че не е страшно да се говорят и правят такива неща, стига да е на шега. А Солон ударил с тоягата си по земята и казал: “Ако сега похвалим тази шега, скоро ще се окаже, че сме започнали да ценим такива неща и насериозно” (Солон, 29)
Най-вероятно това е било на Панатенеите и не е чудно, че трагедията се е установила в Атина още през VІ в. Това е могло да стане, защото тиранстващият по онова време Пизистрат се е стараел да спечели благоволението на атиняните чрез повече и по-добре уредени празници. Но традицията се запазила и след Пизистрат.


Следващият по-известен автор е Фриних. Той е автор на прочутата трагедия “Падането на Милет”, в която представил едно историческо и при това съвременно събитие – превземането на въстаналия Милет от персийските войски (495 г.). Трагедията направила силно впечатление на атиняните. Ето какво казва Херодот:
Когато Фриних съчинил и поставил драмата “Завземането на Милет” целият театър се залял в сълзи; гражданите глобили поета с хиляда драхми за това, че им припомнил собствените им нещастия и наредили никой повече да не поставя тази драма (VІ, 21).
На една от драмите му хорег бил Темистокъл:
[Темистокъл] постави таблица за победата с такъв надпис: “Темистокъл ... беше хорег, Фриних я постави, а архонт беше Адимант” (Плутарх, Темистокъл 5)
За една негова загубена драма съобщава Павзаний:
Историята за главнята, как била дадена от Мойрите на Алтея, как Мелеагър нямало да умре преди главнята да бъде погълната от огън и как Алтея я изгорила в гнева си – тази история за първи път е била използвана като сюжет за драма от Фриних, сина на Полифрадмон, в неговата “Плевронии”: “Че орис смразяваща той не избегна, а бързият пламък погълна го, както главнята унищожена бе от майка му ужасна, злодейката.” Изглежда обаче, че Фриних не е развил историята с лично въображение, а само се е докоснал до нея така, както е на устата на всеки в Елада (Х, 31, 4)


Смятало се, че той и Есхил започнали да разработват теми, които имали малко отношение към Дионис. Отглас от тяхното съперничество се среща у Аристофан:
Красивото донесох от красивото, за да не сметнат хората, че все една свещена нива жънем с Фриних двамата (Жаби 1298-1300)


Известни са имена и на други ранни драматурзи, примерно Хойрил:
А пък атинянинът Хойрил е съчинил драма, озаглавена “Алопе”, според която Керкион и Триптолем са братя, родени от дъщерята на Амфиктион, като баща на Триптолем бил Рарос, а Посейдон – на Керкион (Павзаний І, 14, 3).


3. Политическият контекст


Възходът на Атина през първата половина на V в. е свързан донякъде и с гръцкото въстание в Мала Азия. Атиняните били помолени да окажат помощ на съюза на малоазиййските градове във войната им срещу Персия. Те изпратили няколко десетки бойни кораба, направили десант недалеч от Сарди (тогава областен център на персийската провинция) и взели участие в опожаряването на града (499 г.). Персийският цар Дарий не забравил това и няколко години по-късно изпратил голяма армия срещу атиняните, която била победена при Маратон (490 г.). Тогава спартанците обещали помощ, но отрядът им закъснял и не взел участие в битката.
Десет години по-късно наследникът на Дарий – Ксеркс – навлязъл в континентална Гърция с огромна армия, опожарил Атина, но загубил морската битка в Сароническия залив (480 г.) и се оттеглил, като оставил няколко десетки хиляди души в Атика, за да продължат бойните действия. Но и на следващата година персите не постигнали нищо повече от това, да опожарят още веднъж града. Обединените атински и спартански войски спечелили още две битки – при Платея в Беотия и после при нос Микале на малоазийския бряг (479 г.). Така персийският опит за включване на гръцките полиси от островите и Европа в рамките на империята се провалил.
Атиняните използвали тези събития за да си създадат образ на защитници и обединители на гърците срещу персийската опасност. Бил сключен договор с няколко държави – полиси и острови – за взаимопомощ при нападение и бил създаден военен бюджет на съюза на основа на определена годишна вноска, изпращана в съкровищницата на съза на остров Делос. През 50-те години на V в. съкровищницата била прехвърлена в Атина – вероятно под предлог, че там парите ще бъдат в безопасност. След няколко конфликта между Атина и съюзниците, най-сериозен от които бил този със Самос (440-439 г.), станало ясно, че участниците в съюза не могат да го напуснат, а и не могат да откажат да плащат вноската си без съгласието на атиняните. Така че този съюз, сключен в началото между равноправни държави, сравнително бързо се превърнал в атинска империя.


ІІ. Театралните представления


1. Произход на театъра и драматическия жанр. Дитирамбът


Въпросът за произхода на гръцкия театър е един от най-старите и най-подробно обсъдените в класическата филология. Той също е разгледан в “Поетиката”, където се казва, че трагедията като представление може би се е развила от дитирамбическата хорова лирика, а комедията – от фалическите шествия:
И тъй, като произлязла от импровизации – и тя, и комедията (първата – от запевачите на дитирамба, а втората – от тези на фалическите песни, които и сега влизат в обичаите на много градове) тя постепенно се разрасла, тъй като в нея развивали това, което представлява нейна особеност; и след като претърпяла много промени, приключила своя ход, тъй като вече получила собствената си природа (гл. 4, 1449 а ).


Връзката на дитирамба и изобщо на театралните представления с култа към Дионис е добре известна и много коментирана още от времето на класиката:
Разпален от вино мога изкусно най-сладък дитирамб да почна за Дионис (Архилох, фр. 74).
Между останалите церемонии, които сикионците почитали Адраст, особена чест се отдавала на неговите страдания чрез трагически хорове; те не отдавали почести на Дионис, почитали Адраст. Но Клистен дал хоровете на Дионис, а останалите церемонии от жертвоприношението – на Меланипос (Херодот V, 67).
Имало такъв вид песни: молитви към боговете, които наричаме с името “химни”... един противоположен “трени”... трети вид са пеаните, а има и още един, свързан с раждането на Дионис, наречен “дитирамб” (Платон, Закони 790 b).


И в двата случая (на трагедията и комедията) се предполага, че основа на театъра е хорът, и е нужно да се проучи как от този хор, който произнася специално съчинени, традиционни или импровизирани реплики, се е стигнало до представление, в което двама или трима актьори разменят реплики помежду си, а хорът участва като действащо лице и произнася по-дълги монолози само в паузите.
Когато Аристотел говори за историята на литературата (poiesis), той показва, че въпросът за произхода на драмата включва не само театралното представление, но също и самата драматическа форма. Това е разговорът, размяната на реплики, където думата има не авторът (“разказвачът”!), а героят, който може да твърди “свои” неща, несъвпадащи с или противоречащи на това, което разказвачът би казал по същата тема (както прави Одисей в "Одисея"). Освен това трагедията и комедията поотделно, за да бъдат такива, трябва да съдържат трагични и комични събития и характери, или, с други думи, да са съобразени с идеята за трагично или комично. И двете неща, мисли Аристотел, - драматическа форма и естетическата идея – са постигнати, ако не за пръв път, то поне с особено голямо съвършенство, от Омир. Така че той, макар и епик, може да бъде смятан за предшественик и донякъде създател на драмата – поне що се отнася до тези два съществени елемента.


2. Организация на представленията


Театралните представления са се провеждали като състезания между поетите, които състезания се организират като част от атинските Дионисии – празници, провеждани през първата четвърт на годината. Дионисиите били няколко и имали различни названия - Селски (декември-януари, месец посейдеон), Ленеи – (януари-февруари, гамелион), Антестерии (февруари-март). Най-тържествено се чествали Големите (Градски) Дионисии (март-април, елафеболион) на които, вероятно още от Пизистратово време, са представяни трагедии. Отговорен за организацията им бил архонтът-епоним:
Архонтът... избира хореги, трима най-богати граждани между всички атиняни, за да представят трагедии. По-рано назначавал и пет хореги за комедии; сега те се дават от филите (Аристотел, Атинска държавна уредба 56).


Празникът продължавал три или четири дни. Освен трагедии се представяли и комедии, имало е и изпълнения на дитирамбически хорове от юноши и възрастни. Трагедиите били свързани в трилогии, като накрая се добавяла и една “сатирова драма” – комична пиеса с митологични герои, където хорът сигурно е представял група сатири. Така се е напомняло, че празникът е в чест на Дионис (за когото се казва, че е съпровождан от сатири). Допускали се три трилогии, имало е и жури, и накрая се обявявало класирането. Решенията на съдиите понякога били спорни, в някои случаи публиката шумно изразявала мнението си. Ето две свидетелства на Елиан:
В годината на 91-те олимпийски игри... помежду си се състезавали Ксенокъл и Еврипид. Първото място спечелил Ксенокъл... Втори след него, бил Еврипид с трагедиите “Александър”, “Паламед” и “Троянки” и сатирната драма “Сизиф”. Смешно, нали?... Трябва да е станало едно от двете: или съдиите да са били глупаци и невежи, лишени от правилна преценка, или да са били подкупени (ІІ, 8).
Атиняните приели комедията “Облаци” с огромно удоволствие, ръкопляскали на поета както никога по-рано, развикали се, че той трябва да спечели конкурса и настоявали пред журито да постави името на Аристофан на първо място в списъка на победителите (ІІ, 13)


Платон не смятал, че е работа на публиката да дава оценка:
... те внушили на мнозина непочитание към законите на музиката и дързост, че уж са способни да оценяват. Оттук всъщност и театрите от безмълвни станали озвучени, все едно зрителите разбирали кое от свързаното с музите е добре и кое – не е, и вместо аристокрация в музиката настъпила някаква тежка театрокрация (Закони 700-701)


Представленията в Атина били най-напред просто на площада. По-късно за тях било определено специално място на склона до стената на Акропола - и то вече е станало театър. През V в. седалките са били все още дървени, каменните се появили по-късно.


3. Хор и актьори


Обикновено се приема, че хорът е стоял на орхестрата, а актьорите са се намирали на един издигнат подиум зад нея. Имало е преграда (сцена, skene) – в най-ранни времена платнена, после дървена, а по-късно се появяват оцелелите до днес каменни прегради. По тях е имало декори, показващи домовете и посоките, от които се идва (пристанище, град), зад преградите се е съхранявал реквизитът.
Имало е и приспособление (“машина”, mechane) за повдигане и спускане на някои персонажи:
... ако не искаш, разбира се, да постъпим като трагическите поети, които, щом изпаднат в затруднение, прибягват до машини и вдигат боговете... (Платон, Кратил 425 d)
Явно е, следователно, че и развръзките на фабулите трябва да бъдат резултат на самата фабула, а не на театрална машина, както е в “Медея” и в “Илиада”, в епизода на отплуването. Машината трябва да се употребява за събития, които стоят вън от действието, или за тия, които са станали по-рано и които човек не може да знае... (Аристотел, Поетика 15, 1454 а)


Актьорите били малко (обикновено трима).
Да не участвува бог, докато не изисква развръзка някакъв възел в играта. Четвърто лице е ненужно (Хораций, Поетическо изкуство 192-193)


В началото поетите участвали в постановката и като актьори:
Дори в трагедията и рапсодията то [актьорското умение] е въведено късно, тъй като първоначално поетите сами са играли трагедиите си (Аристотел, Реторика ІІІ, 1).


Професионалното актьорство вероятно вече е съществувало към средата на ІV в. Предполагало се е, че актьорите в комедиите и трагедиите трябва да са различни, заради различния характер на жанровете:
Едни и същи актьори не участват в трагическите и комическите представления (Платон, Държавата 395 а)
Може би не го е казал лошо трагическият актьор Теодор – той не позволявал никога на никой, даже от слабите актьори, да се качи преди него на сцената, защото зрителите се настройвали според чутото най-напред (Аристотел, Политика 1336 b).
В по-късно време се е предполагало, че актьорите вече били способни да играят и в трагедии, и в комедии, точно заради професионализма си:
... ами големите актьори – те не само успяват да се представят различно в съвсем различни роли, като всеки остава верен на стила си, но виждаме, че често комикът печели най-голямо възхищение в трагически роли, а трагикът – в комически (Цицерон, Ораторът ХХХІ, 109).
Мъдрецът прилича на талантливия актьор, който може да сложи на лицето си както маската на Агамемнон, така и на Терсит, и да изиграе и двата образа достойно (Диоген Лаерций VІІ, 2).
Очаквало се актьорът да влага чувства в изпълнението:
С тези, които се смеят, се смеят лицата човешки, заедно с плачещи плачат. Желаеш ли сълзи да роня, Телефе или Пелее, самият ти трябва да страдаш: Тъй ще ме трогне скръбта си. Говориш ли ролята лошо, Ще се прозявам или ще се смея (Хораций, Поетическо изкуство 101-104)


Актьорите винаги играели с маски. В комедията, когато на сцената се представяли и съвременници, маската можела да се изработи така, че да наподобява самия човек:
Не се плаши. Не сме го издокарали.
От страх не иска никой майстор маската
да му направи. Ала все пак сигурно
ще го познаят: буден е театърът (Аристофан, Конници 231-233).
Тъй като персонажът Сократ обхождал сцената и бил назоваван многократно по име, а не бих се учудил, ако се е разпознавал и сред отаналите актьори (майсторите на маските, разбира се, били пресъздали образа му с изключителна прилика)... (Елиан ІІ, 13)


4. Части на драмата


Частите на самата драма в реда на протичането й се определят преди всичко от присъствието на хора. “Пародът” е първото влизане на хора, при което той произнася първите си думи; в “стазимите” хорът произнася своите монолози, в които изразява по-пряко или по-косвено отношението си към случващото се. В “екзода” е последната песен и излизането на хора. Между стазимите са разположени “епизодите”, в които актьорите говорят и по същество се случва действието. Може да има “пролог” и “епилог” – преди първата и след последната поява на хора. Ето впрочем мястото в “Поетиката”:
... що се отнася до количествената страна и до отделните дялове, на които тя се разпада, ти са: пролог, епизод, екзод и хорова част с подчасти парод и стазим. Те са общи за всички трагедии, докато песните на сцената и комосите са свойствени само за някои. Пролог е цяла част на трагедията до появата на хора, епизод е цяла част на трагедията между хорови песни, екзод е цяла част на трагедията, слеo което не иде хорова песен, а от хоровата част пародът е цялата първа реч на хора, докато стазим е хорова реч без анапест и трохей, а комос е общ плач на хора и актьорите (гл. 12, 1452 b).


ІІІ. Есхил


1. За живота му


Есхил (към 525 - 456) е първият гръцки и европейски драматург, от който са запазени цели произведения. Той е атинянин и връстник на Пиндар. Участвал е в двете гръко-персийски войни, включително и в битката при Саламин (Маратон, Платея). Известни са годините на представленията на някои от драмите му. Дебютирал още около 500-та година, и спечелил първа награда през 80-те години (484), но най-ранната от запазените му трагедии (“Перси”) е била поставена към края на 70-те години на V в. (472); а най-късната (“Прометей”) – към средата на века. Създал е между 70 и 90 драми.
Когато остарял, напуснал Атина и се заселил в Сиракуза (към 470-та при Хиерон, окончателно 458). В ”Жабите” Аристофан споменава за “несъгласието му с атиняните”; а според Плутарх бил оскърбен от решението на съдиите да предпочетат Софокъл:
Говори се, че след като Софокъл победил, Есхил много се наскърбил, останал още малко време в Атина и после, разгневен, заминал за Сицилия, където умрял и бил погребан недалеч от Гела (Кимон 8)


2. Есхиловата драма


Аристотел и Хораций приписват на Есхил някои важни нововъведения. Актьорите (това са действащите лица, явяващи се едновременно на сцената) стават двама, така че между тях да може да се води разговор, докато хорът мълчи; намалява се дължината на хоровите партии; въвеждат се промени в костюмите и сценичната техника:
Есхил пръв довел броя на актьорите от едни до двама, намалил частите на хора и изтъкнал на преден план диалога. Софокъл въвел третия актьор и декорацията (Аристотел, Поетика 4, 1449 а)
Вече Есхил ги облякъл във мантии, сложил им маски,
сцената с обикновени греди построил и научил
върху котурни да ходят, с тържествена реч да си служат (Хораций, Поетическо изкуство 278-280)


При Есхил, за разлика от Софокъл и още повече от Еврипид, се вижда, че отделната трагедия е по-скоро част от едно по-голямо произведение (трилогията), отколкото нещо самостоятелно. В сравнение с драмите на по-късните трагици “Данаидите” и “Прометей” изглеждат незавършени. Същевременно “Орестия” не е просто сбор от драми, отнасящи се до събитията в един род, а свързан разказ. В “Агамемнон” се извършва първото голямо престъпление – царят е убит от коварната съпруга и прелюбодейка; във втората е отмъщението – братът и сестрата подготвят и извършват убийството на Клитемнестра; в третата се провежда съдебен процес срещу Орест с участие на богове и се обявява присъдата.
Това, че трагедиите на Есхил са по-скоро части на произведения, отколкото нещо независимо, обяснява и мудното действие в повечето от тях. В “Молителките” просто се показват оплакванията на бегълките и решението на местния цар да ги защити. Ако приемем изискването на Аристотел за “голяма грешка”, допусната от някакъв изтъкнат герой, тук дори нямаме трагедия. В “Прометей” просто се водят разговори между героя и няколко второстепенни персонажи. В “Седемте срещу Тива” се отделя твърде много време на описанието на обсадата и на разговора на Етеокъл с изплашените жители. Перипетии няма почти никъде – още от началото се усеща, че предстои нещастие и зрителят просто слуша размислите на героите и хора, очаквайки то да се случи.
Сред всичките 33 оцелели атически трагедии “Перси” е единствената драма за съвременни исторически събития. Но макар че в останалите се показват древни герои от троянското и предтроянското поколение, те също носят политически смисъл. Най-напред, не е случайно, че почти винаги се избират сюжети от митологичната история на полисите-конкуренти – главно Тива и Аргос. Атинските герои като Тезей не страдат, освен при Еврипид, който в много отношения се отличава от предшествениците си; иносказателно се обсъждат недостатъците на едноличното управление; “народът” е представен в благоприятна светлина. Завършекът на Есхиловата “Орестия” изглежда като похвала на традиционната атинска държавна уредба, където най-влиятелната институция е Ареопагът.


ІV. Софокъл


Софокъл е от поколението след Есхил – около 30 години по-млад. Той също е намерил място в Аристотеловото резюме на историята на литературата. Той е увеличил броя на актьорите, на хористите и епизодите в неговите драми са станали повече.
Аристотел хвали “Едип цар” и думите му създават впечатление, че тази трагедия се е смятала за образец в жанра, както “Илиада” и “Одисея” са образец за епическата поезия. В началото на Пелопонеската война той е бил вече възрастен, не е доживял до края й и така не е видял разгрома на Атина.
Неговите трагедии изглеждат по-завършени от Есхиловите и действието протича с повече перипетии. Явно е, че при него единството се търси не в трилогията, а в отделната трагедия.
Заради интереса си към перипетията Софокъл е избирал митове, в които главният герой пострадва по изненадващ начин - става жертва на нечия хитрост. Във “Филоктет” зрителят очаква да види как Одисей ще измами героя, така че да го принуди да се качи на кораба въпреки волята си. За да стане това, Одисей трябва да направи младия и честен Ахилов син Неоптолем свой съучастник. В “Трахинянки” се разказва, как Деянира изпраща на Херакъл дреха, намазана с любовен елексир, без да знае, че това в действителност е убийствена отрова. Така се оказва, че убитият някога от Херакъл кентавър Нес преди смъртта си е успял да измами и двамата.
Нещо подобно има и в “Аякс”. Героят, унизен от несправедливото присъждане на Ахиловите доспехи на Одисей, решава да нападне и убие виновниците – братята главнокомандващи Агамемнон и Менелай, и съперника си Одисей. Но Атина му причинява безумие и той, вместо да нападне противниците си, се нахвърля върху едно стадо овце (собственост на армията). След като разсъдъкът му се възвръща, Аякс се самоубива. Така че и тази драма използва мотива за “измамването” или “неосведомеността”. Като прибавим и “Едип цар”, виждаме, че повечето от оцелелите Софоклови трагедии се занимават с трудността човек да узнае истината за съдбовни обстоятелства в своя живот; и преимуществото на божеството като че ли се състои преди всичко в това, че то знае (“вижда”!) което човекът не знае. Нещастието връхлита човека във връзка с осъдителното му убеждение, че може да предприеме всякакви рисковани действия като разчита на своите способности, изпълва се с подозрение и надменност спрямо други хора и не обръща внимание на предупрежденията на божеството. Това е самонадеяност, която води героя на трагедията към безумие и накрая към самоубийство.


V. Оцеляване на текстовете


Всички оцелели атически трагедии са създадени през V в. Това не значи, че по-нататък никой не е писал трагедии. И все пак още към края на века - ако се съди по комедията “Жаби” на Аристофан, специално посветена на драматическите състезания - се е смятало, че Есхил, Софокъл и Еврипид са най-успешните автори. По-нататък е било прието на празниците да се представят и стари трагедии. Съчиненията на тримата са били записани и пазени в Атина като литературна ценност, сравнима с Омировите поеми.
През елинизма, когато в Александрия и другаде започнало системно колекциониране, преписване и критично издаване на текстове, са били съставени сборници с “най-представителните” драми. Еврипидовият сборник се е оказал по-голям от тези на Есхил и Софокъл, взети заедно.
Не се знае точно кога са изчезнали останалите трагедии – дали още в римската епоха, покрай изгарянето на някои големи библиотеки, или след превземането на Александрия от мюсюлманите, или след византийския Х в., откогато са повечето оцелели кодекси, или покрай хаоса в Константинопол в средата на ХV в.


**


Преводи:


1. Авъл Гелий. Атически нощи. Прев Вл. Атанасов. “Изток-Запад”, 2003
2. Аристотел. Атинската държавна уредба. Прев Г. Кацаров. С., 1904
3. Аристотел. За поетическото изкуство. Прев Ал. Ничев. "Наука и изкуство", 1975
4. Аристотел. Реторика. Прев Ал. Ничев.“Наука и изкуство”, 1986
5. Аристотел. Политика. Прев Ан. Герджиков. “Отворено общество”, 1995
6. Аристофан. Комедии. Прев Ал. Ничев. “Народна култура”, 1985
7. Диоген Лаерций. Животът на философите. Прев Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002
8. Клавдий Елиан. Шарени истории. Прев Н. Панова, Н. Шаранков “Архетип”, 2009
9. Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005
10. Платон. Държавата. Прев. Ал. Милев. “Наука и изкуство”, 1981
11. Платон. Диалози, т. ІІ. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов.“Наука и изкуство”, 1982
12. Платон. Закони. Прев Н. Панова, Г. Гочев. Сонм, 2006
13. Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010
14. Хораций. Поетическо изкуство. Прев Г. Батаклиев. “Наука и изкуство”, 1983
15. Цицерон. За оратора. Прев П. Стоянова. УИ, 1992

Лирика и ранна философия

26 октомври, 2012


А. Лирика


І. Оцеляване на лирическата поезия


Разцветът на повечето от известните пределинистически гръцки лирици се намира във времето между 700 и 500 г. пр. Хр. (VІІ-VІ в.), наричано традиционно архайка.
Сред тях няма нито един, чиито произведения да са запазени изцяло или поне чрез някакъв представителен сборник. За сравнение ще кажем, че приписваното на Омир е запазено почти изцяло (ако не се смята „Маргит”); а от Хезиод са загубени няколко произведения, но двете, които по общо признание са най-важни, са оцелели. Лириците от VІІ-VІ в. обаче са стигнали до епохата на книгопечатането само чрез цитати в произведенията на други автори и благодарение на т.нар. Палатинска антология – сборник, съставен най-напред през елинизма и допълван векове след това, включително и след изчезването на Западната империя. В модерната епоха се откриват и още фрагменти, записани на папирус – това продължава и до днес.


Александрийските филолози съставят “канон на лириците” по подобие на “каноните” на трагиците и ораторите. В него влизат девет поети, от които петима (Алкей, Сафо, Алкман, Стезихор, Ибик) живеят през този период, а разцветът на други двама (Симонид и Анакреон) също е преди 500 г. Така че от деветте само Пиндар и Бакхилид живеят през времето на класиката.


ІІ. Разделение на лириката


1. Понятие за лирика в древността


През античността разделението на поетическите жанрове се е правело обикновено с оглед на метриката и музикалния съпровод на произведенията, а след това се е обръщало внимание на темите и „художествеността”. Това, което от началото на елинизма насам се обединява под названието „лирика”, преди това не се е мислело като едно цяло. Дори Аристотел, който разделя това, което изглежда едно (произведенията в хекзаметър, наричани независимо от съдържанието си “епос”) или съединява онова, което се смята за несвързано (различни художествени произведения в проза), не говори общо за „лирика”, а само изрежда названията на различни видове. Названията са били според размера и съпровода:
И тъй, епическата и трагическата поезия, а също комедията, дитирамбическата поезия и по-голямата част от авлетиката и китаристиката – всички те, казано общо, са подражание... Така например само с мелодия и ритъм си служат авлетиката, китаристиката и други изкуства с подобно въздействие, каквото е свирнята на сиринкс... Така ние не бихме могли да назовем с общо име... подражанията, които някой би изпълнявал в триметри, в елегически и други подобни стихове... Но има известни изкуства, които използват всички поменати средства, т.е. и ритъма, и мелодията, и размера. Такива са дитирамбическата, номическата поезия, трагедията и комедията (“Поетика”, гл. 1, 1447 а -1447 b).


Това, че по-късно “лириката” е била видяна като един жанр, съпоставим с и отличаващ се от епоса и драмата, е постигнато благодарение на продължаващите и след Аристотел усилия да се класифицира литературата в малко на брой видове. С времето задачата се опростява, тъй като произведения оцеляват само като текстове (без музиката и телодвиженията на изпълнителите), а ситуацията, в която са били изпълнявани, е изчезнала.


2. Повод за написването


Един от главните начини за различаване е бил поводът за съчиняването - самата ситуация в която се поместват произведенията. Това са могли да бъдат, най-напред, религиозни празници – за тях се съчинявали песните, наричани химн, дитирамб и пеан. И макар че някои са били в хекзаметър (като Омировите) и съдържали разкази за богове и герои, те не били отнасяни към епоса, а се наричали “химни”.
При празнуване на победи в състезания – спортни или музикални – се изпълнявали епиникии; при погребения - епитафии; войските са имали военни маршове (ембатерии).
Други видове лирика се изпълнявали на частни празници – хименеи и епиталамии за сватби, сколии при угощения. Някои, на които просто се е танцувало, се наричали хипорхеми (от orcheo - танцувам).


3. Размер


От друга страна, съществувало различаване по размер. От най-древно време се правела разлика между елегия (редуване на хекзаметри и пентаметри, наречено “дистихон”) и ямб (поредица от двойки срички, където първата е кратка, а втората – дълга).


а. Ямб


Стихотворните произведения, наричани “ямби” почти винаги са имали някакво шеговито или подигравателно съдържание. Аристотел казва, че ямбографите са поети, склонни към изобразяване на лоши (низки, смешни) характери:
По-сериозните изобразявали благородни дела и дела на благородни люде, а по-повърхностните – дела на лоши хора, съчинявайки първо хулни песни, както другите съчинявали химни и прослави... От тях [хулните песни, psogoi] съобразно предмета се проявил и ямбичният размер. Той и сега се нарича ямбичен, т.е. присмехулен, затова, защото в този размер се осмивали взаимно (гл. 4, 1448 b).
От друга страна, ямбът бил най-близо до разговорната (прозаичната) реч. Точно затова, мисли Аристотел, той бил възприет от трагиците: но не защото трагедията е несериозен жанр, а защото е драма, и като такава съдържа размяна на реплики (разговор).
...по-късно тя [трагедията] изоставила кратките фабули и смешната реч, която дължи на сатирния си произход, и добила внушителност, а размерът й от тетраметър станал ямб. Отначало бил използван тетраметърът, понеже поетическата творба имала сатирен и танцов характер, а когато възникнал диалогът, самата негова природа открила присъщия ней размер, защото най-пригоден за разговор измежду размерите е ямбът. Доказателство за това е, че в разговор помежду си ние изричаме най-често ямби, а хекзаметри рядко, и то като напущаме разговорния тон на речта (гл. 4, 1449 а).


б. Елегия


Елегията пък, която поради хекзаметрите си напомня епоса - както героическия, така и дидактическия - може да служи за разкази (митологични, но и автобиографични), и за разсъждения по житейски въпроси. Затова Солон е избрал дистихона, за да разкаже за държавническата си дейност в елегически дистихон; също и Теогнид, който пишел до своя млад приятел по въпроси на нравствеността и обществения живот.


в. Мелос


Мелосът (думата значи “песен”) е общо название за поетическо произведение с размер, различен от ямба и елегията. Освен това той се пеел в съпровод на някакъв инструмент, докато ямбът и елегията можели просто да се рецитират.


4. Брой изпълнители


Най-сетне, съществували специални названия за някои видове поезия, изпълнявана от хорове – примерно партенионът, който е хорова песен, изпълнявана от момичета. Най-известният автор на партениони е спартанецът Алкман. Дитирамбът (в чест на Дионис) също е песен, която се изпълнява от хор.


ІІІ. Разпространение и теми


1. Общо за обстановката


В по-древния период (по времето на Омир и преди това) епическите песни се изпълнявали на празници на аристократични семейства, както е показано в “Одисея”. По-късно те започнали да се изпълняват и на всякакви празници, а след това навлезли и в образованието. Може би в началото Хезиод е бил слушан от по-обикновени хора, но после интересът към него е нараснал заради образователния и нравствен смисъл на произведението му.
Лириката много често се изпълнява в частна обстановка; но когато е хорова (химни, дитирамби и др.), тя би трябвало да се изпълнява пред мнозина.


2. По-известни лирици – произход и място на пребиваване


Лирическата поезия няма свой “върховен поет”; не може да се говори дори за двама или трима най-влиятелни. Успешните лирици са много и са се явявали почти навсякъде из гръцкия свят.


а. От континента:


Алкман от Спарта. Известен е с песните си за девичи хорове (партениони).


Древните (според хронологиите на Евсевий и Аполодор) отнасяли разцвета му към 670-660 пр. Хр. Според Елиан той не е бил спартанец, но бил поканен в града заедно с други известни поети:
Ако [лакедемонците] имали нужда от помощта на Музите – при болести, безумие или някакво общо бедствие, пращали да повикат за изцеление чужденци. Така изпратили да повикат Терпандър, Талет, Тиртей, Нимфей от Кидония и Алкман (ХІІ, 50).
Павзаний е видял гроба му, но казва, че авторитетът му бил спорен:
Вдясно от Себриона е гробът на Алкман, чиито песни не им доставят наслада и са оскърбили езика на лаконците, предлагайки твърде малко благозвучие. Има и светилища на Елена и на Херакъл, нейното е близо до гробницата на Алкман... (ІІІ, 15, 2-3)
В Суда пише:
...Обръщаше голямо внимание на любовните теми; той откри любовната поезия. Но [произхождал] от домашни роби...


Тиртей от Спарта. Автор на песни с патриотично и военно съдържание.


От него не е запазено много, но името му е прочуто. Има предание, че бил атинянин:
На свой ред лакедемонците получили прорицание от Делфи да си вземат за съветник атинянин. Прочие, те изпращат посланици при атиняните, за да им съобщят за прорицанието и да потърсят човек, който да им казва какво им е нужно. Атиняните не искали нито лакедемонците да спечелят отново най-добрата част от Пелопонес без големи битки, нито пък да престъпят волята на бога, затова измислили следното. Имало един учител, на име Тиртей, за когото се смятало, че е с бавен ум, и който куцал с единия си крак, него пратили в Спарта. Като пристигнал, същият започнал да посещава отделни граждани, влиятелните хора и да събира случайни минувачи, като им пеел елегии, епоси и анапести (Павзаний ІV, 15, 6)
Според Суда обаче е милетчанин или лакедемонец. Ето какво още се казва там:
Елегик и флейтист. Твърди се, че с песните си насърчил лакедемонците във войната им с месенците и така им помогнал да надделеят. Много е древен, съвременник на така наречените 7 мъдреци, или по-древен. Разцветът му е към 35 олимпиада [640-637]...
Някои негови произведения имали и историческа стойност:
Това [едни да са твърде бедни, а други – твърде богати] се случва най-често във военно време, така станало и в Спарта през време на Месенската война. Това става ясно и от поемата на Тиртей, наречена „Доброзаконие” – някои, притиснати от войната, изисквали преразпределение на земята (Аристотел, Политика V, 7, 1306 b)
По-големи откъси са запазени у Ликург:
О, хубаво е за храбреца да умре
във първите редици на борбата...
и Стобей (ІV, 10).
За популярността му в Рим свидетелства Хораций:
Тъй придобили певците свещени и техните песни
своята слава и почит. Сред тях и прочутият Омир,
още Тиртей, заразпалвал сърцата за кървави битки
чрез песента (Поетическо изкуство 401).


Солон от Атина (635-560). Това е прочутият атински законодател, споменаван често от Херодот и Платон (който бил негов роднина по майчина линия).


За живота му има много сведения. Херодот разказва за посещението му при Крез (І, 30-34), а Платон - за срещите му с египетски жреци (“Тимей”, 20d-26a). В „Атинската държавна уредба” Аристотел дава сведения за законодателната му дейност, като цитира и някои негови стихове:
Понеже редът на държавното устройство бил такъв, и мнозинството робувало на малцинството, народът въстанал против знатните. Вълнението било силно и партиите дълго време стояли неприятелски една срещу друга, додето най-после избрали задружно Солона за примирител и архонт и му поверили устройството на държавата, след като съчинили елегията, която се начева така: “Сега разбирам, и сърцето ми е потопено в скръб, като виждам разклатена най-старата йонийска земя” (гл. 5).
Има и две биографии – една от Плутарх, и друга, по-кратка - от Диоген Лаерций (Животът на философите, кн. І). Повечето от запазените стихове са автобиографични и съдържат размисли за човешкия живот. Забележителен е фрагментът, в който се говори, че животът на човека се дели на 10 период от по 7 години.
Суда:
Син на Ексекестид, атинянин, философ, законодател и политик [demagogos]… Има елегическа [в елегически стихове] поема, наречена „Саламин”; „Елегически съвети” и др. И той е един от така наречените 7 мъдреци...


Теогнид от Мегара. Прочут с елегическите си наставления към младия си приятел Кирн, където споделя омразата си към „простия народ”.


Роден е около 550 г. Запазени са 1460 елегически стиха, повечето от тях съдържат съвети към младия му приятел на име Кирн. Според някои изследователи далеч не всички стихове, които влизат в този сборник, принадлежат на Теогнид.
Суда:
[Писал е] „Към Кирн” (неговият любимец), елегическа гномология и други увещателни „Съвети”...


б. От островите и Мала Азия:


Архилох от Парос. Служил като наемен войник, вероятно е пътувал много из Егейския басеин, несъмнено е живял на Тасос. Известен с любовната си поезия, посветена на годеницата му Необула.


Някои източници поставят разцвета му към 680 пр. Хр., но е възможно да е живял поне до средата на века. Стиховете му са запазени главно от Атеней и Стобей, а някои са оцелели на папирус. Плутарх (За музиката 28) говори за неговите нововъведения в метриката и музикалния съпровод. Хораций за влиянието му както върху други гръцки лирици, така и върху него самия:
На Лациум пръв аз показах
пароски ямби. Размера и огъня на Архилоха
следвах, не мисли и думи, които Ликамб покосиха...
В стъпката на Архилох енергична Сафо стих настройва,
също Алкей, но е той по строеж и по същност различен,
нищо, че пак се опитва да черни със стихове тъста... (Събрани творби. Писма І 19)
Суда:
Ако бъдат премахнати грозните и груби думи, както се изтрива петно, в други отношения като поет Архилох е много добър. Питиецът [Аполон] съжалявал за смъртта му, случила се по време на война... И когато онзи, който го убил... дошъл и изрекъл желанията, които имал, Пития му отказала отговор като на омърсен от убийство...


Калин от Ефес


Оцелелите му стихове вероятно са писани по повод нахлуването по тези места на кимерийците. Това е било по времето може би на Гигес (690-663). Откъс от 21 негови стиха е запазен у Стобей (ІV, 10).
Младежи, докога ли ще се излежавате?
Кога сърцата ви ще се изпълнят с храброст?...
И нека всеки, даже и умиращият, да хвърли сетната стрела... (прев Б. Георгиев)


Алкей от Лесбос. Известен не само като поет, но и като бунтовник, активно участвал в гражданските войни на Лесбос. На него принадлежи сентенцията “във виното е истината”.


Името му е свързано с управлението на трима лесбоски тирани – Меланхър, Мирсил и Питак. Благодарение на това не е трудно времето на живота му да бъде определено, поне приблизително: разцветът му, заедно с този на Сафо, трябва да е бил към 600 г.
От произведенията му са оцелели само фрагменти. Споменава го Плутарх:
... Аполон... е открил авлетиката и китаристиката... както разказва Алкей в едии от химните си, а и други... (За музиката 14)
Павзаний:
... Чел съм и друго, че водата била дар на Касталия от реката Кефис. Така го предава Алкей в предисловието си в чест на Аполон. (Х, 8, 10)
Дионисий Халикарнаски:
[При Алкей] виж преди всичко характера на политическите му стихове. Много често, ако оставим настрана размера, ще видим просто едно политическо ораторстване (За подражанието, фр. 31,2,8).
Хораций:
...Едва не зърнах царството призрачно
на Прозерпина и Еак съдника,
и на блажените полята,
гдето на струни еолски жали
Сафо за свойте скъпи девойчета,
а ти, Алкее, пееш на плектър злат
за страшното море, за бягства
и за сражения страшни пееш (Оди ІІ, 13)


Сафо от Лесбос. Най-прочутата жена-поетеса за всички времена. В една епиграма, приписвана на Платон, тя е наречена “десета муза”.


Оцелели са само две цели стихотворения, запазени у Дионисий Халикарнаски и Псевдо-Лонгин. Някои по-дълги фрагменти са оцелели на папирус.
Суда:
...Лирическа поетеса от Ерес, Лесбос. Родена през 42-та олимпиада, по същото време като Алкей, Стезихор и Питак. Имала три сестри... Омъжила се за мъж на име Керкил, много богат, от Андрос; от него родила дъщеря на име Клида. Имала три другарки и приятелки – Атида, Телесипа, Мегара; и била наклеветена, че приятелството й с тях не било чисто. Ученички й били милетчанката Анагора, колофонката Гонгила и саламинката Евника. Написала 9 книги с лирически песни и първа изнамерила плектрона [перцето за китара]. Писала е също епиграми, елегии, ямби, монодични песни.


Арион от Лесбос. Смятан е за създател на дитирамба.


Популярен е анекдотът, според който той се хвърлил в морето, за да не бъде убит от моряците на кораба, с който пътувал. Бил на голямо разстояние от сушата, но го спасили стадо делфини (или един делфин). Историята е разказана от Херодот (І, 24) и по-надълго у Авъл Гелий (Атически нощи ХVІ, 19)
Разцветът му е бил може би към 610 г. Херодот казва така:
По това време Арион не отстъпвал никому в пеенето и сиренето на китара и бил първият, доколкото знам, който съчинил дитирамб, наименовал го така и го изпълнил и поставил в Коринт (І, 23).
Павзаний съобщава:
Наред с останалите посветителни дарове на Тенар е и медната статуя на китареда Арион при делфина. Преданието за самия Арион и за делфина го е разказал Херодот в описанието си на Лидия (ІІІ, 25, 7).


Хипонакт от Ефес. Сатирик и пародист, говори иронично за бедността си и за отношенията си с боговете.


Ако се съди по свидетелствата, вероятно е роден около 540 г. Стиховете му са запазени преди всичко у Стобей и Цец. В схолиите на Цец към Аристофан е запазен следния текст:
Бог Плутос, старият – слепец е той –
Не се е никога отбил във моя дом, за да ми каже:
“Хипонаксе, ето ти тридесет стотачки сребърни
и още много ще ти дам... ” (прев. Б. Георгиев)


Мимнерм от Колофон


Повечето от оцелелите стихове са запазени у в антологията на Стобей. Популярни са размислите му за преходността на човешкия живот. В някои от стиховете си, подобно на Калин, споменава и за войните на гърците срещу някои малоазийски народи.
Мимнерм, съчинил елегически стихове за битката между смирнеите и лидийците на Гигес, казва в предисловието, че по-старите Музи са дъщери на Уран и че има други, по-млади Музи, деца на Зевс (Павзаний ІХ, 29, 4).
Суда:
Елегик, от Колофон, или Смирна, или Астипалеа. Роден е през 37-ма олимпиада [632-629], така че е по-ранен „седемте мъдреци”.


Ксенофан, който критикува Омировото изображение на боговете, също е от Колофон.


Диоген Лаерций, който го представя като философ, съобщава:
Изгонен от отечеството си, той живял в град Занкле в Сицилия, и в Катана... Писал епически стихове, елегии и ямби против Хезиод и Омир, нападайки ги за това, което са писали за боговете. Изказал се и против Талес и Питагор... (кн. ІХ)
Много от стиховете му са оцелели благодарение на Атеней.
Прочутото но ако биковете, конете или пък лъвовете имаха ръце и можеха с ръцете си да рисуват и извайват статуи, както могат хората, тогава конете щяха да правят образите на боговете подобни на коне, а биковете – на бикове... е цитирано от Климент Александрийски (“Стромата”, V, 110).


Симонид от Кеос. Много плодовит поет, писал в почти всички жанрове на лириката. Автор на епитафията на 300-та спартанци, загинали при Термопилите.


Според собственото му свидетелство, извлечено от един фрагмент, бил роден 557 или 556.
Суда:
Син на Леопреп, от град Юлиета на Кеос. Лирик, по години след Стезихор. Роден е през 56-та олимпиада [556-553]... Писал е на дорийски диалект в елегически стихове за царуването на Камбис и Дарий, и за морската битка на Ксеркс... Писал е също трени, енкомии, епиграми, пеани, трагедии и други. Този Симонид бил с най-силна памет от всички; на него приличал [само] Аполоний Тиански...


Анакреон от Теос. Известен с хедонистичния дух на поезията си.
Суда:
Лирик. Писал е елегии и ямби, всички на йонийски диалект. Роден е по времето на Поликрат, тирана на Самос, през 52-ра олимпиада [572-569]. Други пък го поставят през времето на Кир и Камбис през 55-та олимпиада. Напуснал Теос след въстанието на Хистией и заживял в тракийската Абдера. Прекарал живота си в любов с момчета и жени и в писане на песни. Писал „крайвинени” [paroinia, пиянски] песни, ямби и така наречените „анакреонтически”.


в. От запада:


Стезихор от Химера. Прославен от Платон, който в началото на “Федър” говори за “Палинодията” му за Елена.
Суда:
По години е по-ранен от лирика Алкман, роден е през 37-ма олимпиада [632-629], а умрял през 56-та [556-553]... Имал един брат на име Мамертин, опитен в геометрията, и друг – Хелианакт, който бил законодател. Самият той станал лирик. Има негови поеми в 26 книги, писани на дорийски диалект. Казват, че като написал една порицателна песен за Елена, ослепял; а после, като написал олратно на това похвала за Елена, наречена „палинодия”, прогледнал. Наречен бил Стезихор, защото пръв въвел хор от китареди. Преди това името му било Тизий.


Ивик от Регион.
Суда:
Роден в Регион, а оттам дошъл в Самос при управлението на Поликрат, бащата на тирана. Това било по времето на Крез, 54-тата олимпиада. Бил крайно склонен към любов с момчета. Пръв открил така наречената „самбука”, това е вид триъгълна китара. Има 7 книги от него на дорийски диалект...


3. Теми


Темите на лириката са твърде разнообразни. Някои химни (като “Омировите”) се различават от героическия епос само по големината си. В елегия се пишат обикновено поучения, нравствени размисли и лични спомени. Понякога се срещат забележителни природни картини, както у Алкман. Всичко това все още може да се открие и при епиците.
Някои от лириците обаче правят поезия, която е твърде различна не само от Хезиодовата, но няма прецеденти дори при Омир. Архилох пише нежни любовни стихове, а същевременно си признава, че не винаги е бил храбър воин; Алкей призовава към безгрижна почивка, към пиене, но и към въстание. Сафо пък говори за женското приятелство. При нея за пръв път се появява гледната точка на младата неомъжена жена.


ІV. Относно понятието за лирика. Широко и тясно значение на термина


Тези автори донасят нещо ново в сравнение с по-ранните епически поети. При тях се появява гледната точка на жената, на самотника, несемейния, наемния войник-авантюрист, участника в гражданските бунтове. Допускането на фигурата на самотника създава възможност за представяне на „вътрешния живот”. Този елемент, характерен за лириката, както си я представяме в модерните времена, е нещо ново в сравнение с епиците.
Появява се и интерес към природата – природа „сама за себе си”, а не просто като част от ситуацията или образ (сравнение) за илюстрация на нещо в разказа. Но „природата сама за себе си” в поезията не е друго, освен преживяване, възможно в живота на незаетия самотник.
Когато на всички неепически и недраматически жанрове започва да се гледат като на нещо единно, тогава тази нова гледна точка става представителна за жанра „лирика”.


Б. Философия


І. Кое е общото между тях


На пръв поглед философията няма много общо с лириката. През класическата епоха тя започва да се пише в проза; а като вид словесност тя не принадлежи на творческото изкуство (poiesis), тъй като не е „имитация”.
При преподаването на литература в средното, а и във висшето образование, за философията се споменава рядко. И все пак, когато става дума за античност, това не винаги е така. В лекционния курс на Ал. Балабанов лирика и философия са поставени редом. Авторът казва, че това не е случайно, защото тези два вида словесност са сродни помежду си.
Една от причините за сближаването им е, че философията „преди Сократ” – значи преди средата на V в. - често се пише в стихове. Най-прочути са поемите на италийците Парменид и Емпедокъл.


ІІ. Разпространение и произход


Ранната философия, също като лириката, няма един център. Това я отличава от драмата, в която Атина е несъмнен лидер. Когато се говори за началото й, най-напред се споменават малоазийските (йонийски) философи от Милет – Талес, Анаксимандър и Анаксимен. Но Ксенофан от Колофон също философства. Питагор, който създава школа в Италия, също е роден близо до тези места – в Самос.


Към философите може да се причислят така наречените „мъдреци” – хора, прочути не толкова с написани съчинения, колкото с делата с за държавата и влиянието си върху съвременниците. Традиционно се казва, че са седем, макар че това е просто число, според което се съставя сборник с текстове – както има трима трагици, девет лирици, десет оратори. „Мъдреците” са от различни места – Хилон е от Спарта, Биант - от Приена, Талес - от Милет, Периандър - от Коринт, Питак - от Лесбос, Солон - от Атина.


Произходът на гръцката философия, също както и на лириката, е смятан още в най-ранни времена за негръцки, чуждестранен. Сигурните сведения са малко, но мнението е много старо и разпространено. Талес може би е бил финикиец; Питагор създал школата си след като се върнал, както се твърди, от Египет; Орфей, за когото не се знае нищо определено, винаги е бил смятан за трак; същото се отнася за легендарните поети Лин и Тамирис. Създаването на първия музикален инструмент се приписва на фригиеца Олимп.


Смята се, че самата дума „философия” е сравнително нова и е изобретена от Питагор. За да се различи от по-ранните така наречени „мъдреци”, той решил да се нарича „философ” – значи човек, който харесва мъдростта, опитва да се сближи с нея.


ІІІ. Части и теми на философията


Философстването в ранната епоха има отношение, от една страна, към науките. Талес се е занимавал с математика (доказвал е теореми) и природознание (правел е метеорологични и свързани с тях стопански прогнози). За Анаксимандър се твърди, че е изработил първата географска карта. Питагор също е бил математик (откривател на известната теорема), но се е интересувал и от числовите начала на музиката. Мнението на Платон (или поне на някои герои на диалозите му), че само математиката дава път към сигурно знание, е наследено от такива философи.


От друга страна, ранната философия размишлява за началата на вселената, опитвайки или да подреди Омировата митология (както прави Хезиод), или да посочи други, немитологични начала. Понякога те са двойки противоположности (четното и нечетното в питагорейството, любовта и омразата при Емпедокъл); друг път се твърди, че всичко видимо произтича от едно начало (водата на Талес, „неограниченото” на Анаксимандър, въздухът на Анаксимен).


Най-сетне, философията е и подканване към нравственост, справедлив живот и споделяне на придобития опит. Това виждаме от афоризмите на мъдреците, от поезията на Солон и от разказите за живота му, както ги виждаме у Херодот и Платон. От тази гледна точка Хезиод също би трябвало да бъде смятан за философ, а донякъде и Омир, макар той да не говори от свое име, а само чрез героите си.


**


Преводи:


1. Антична поезия. Прев Б. Георгиев. ”Народна култура”, 1970
2. Аристотел. Атинската държавна уредба. Прев Г. Кацаров. С., 1904
3. Елеати. Фрагменти. Прев Л. Радоилска. “ЛИК”, 1996
4. Клавдий Елиан. Всякакви истории. Прев Райка Николова. „Кибеа”, 2011
5. Сафо. 100+1 фрагмента. Прев Я. Букова. “Стигмати”, 2009
6. Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010
7. Хораций. Поетическо изкуство. Прев Г. Батаклиев. “Наука и изкуство”, 1983
8. Хораций. Събрани творби. Прев Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1992

Епосът на Хезиод

19 октомври, 2012


І. За Хезиод


1. За него


Името на Хезиод много често се споменава заедно с това на Омир. Най-малко от V в. пр. Хр. нататък, както се разбира от споменатото място при Херодот, се е мислело, че Хезиод е бил или от същото поколение, или по-млад, но все пак по-ранен от всички останали гръцки поети. За живота на Хезиод се знаят повече и много по-сигурни факти отколкото за Омир, защото той сам говори за себе си в „Теогония” и „Дела и дни”. Първо, на едно място в “Теогония” се казва така (22-23):
Нявга научиха те Хезиод на божествена песен, както пасеше овце на свещен Хеликон във полите.
Несъмнено „Хезиод” не може да е друго, освен името на автора на „песента”. Самото създаване на „Дела и дни” пък изглежда предизвикано от една житейска неприятност, сполетяла Хезиод – неговият брат, на име Перс, го ощетил при подялбата на наследството, оставено от баща им (37-38).
Бе разделено наследството вече, но повече грабна ти и отнесе, защото ласкаеш царете...
Казани са и други неща – че Хезиод е жител на град Аскра в Беотия, че е бил пастир в подножието на планината Хеликон, и че баща му се преселил тук от малоазийския град Куме (633-639).
...както и моят и твоят баща, неразумни ми Персе, плаваше с кораби, тъй като нямаше свястна прехрана; той и пристигна един ден и тука след плаване дълго, след като с кораба чер Еолийската Кима напусна, бягайки не от охолство и не от имот и богатство, ала от лошата бедност, дарена от Зевс на човека. Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра...


Има легенда, че е участвал в поетическо състезание с Омир и го победил. Ето какво се казва в “Дела и дни” (649-659):
Тъй като нивга на кораб по ширно море не съм плавал, само в Евбея веднъж от Авлида, ахейците гдето нявга изчакваха бурята, много народ насъбрани в път от свещена Елада към Троя, с жените си славна. Ето тогава в Халкида отплувах и аз за игрите в чест на разумния Амфидамант; многобройни награди бяха децата на славния мъж обявили. Ще кажа, там че със химн победих и отнесох триножник с ушенца. Него на Музите аз посветих в Хеликон, че най-първо там ме научиха те сладкогласните песни да пея...
Триножникът бил показван при Хеликон, както свидетелства Павзаний:
На Хеликон има посветени триножници, за най-стария от които казват, че е получения от Хезиод, когато спечелил наградата за пеене в Халкида на Еврип(ІХ, 31, 3).


Смята се, че е загинал в Локрида, макар че показвали гроба му и в Орхомен в Беотия:
Демостен пренощувал с войската си в светилището на Земс Немейски, в което, както се разказва, бил убит поетът Хезиод от тамошните жители, точно както оракулът предсказал на поета, че ще загине в Немея (Тукидид ІІІ, 96).
Противоречиви неща се разказват и за смъртта на Хезиод. Всички са съгласни, че Ктимен и Антиф, синовете на Ганюктор, избягали от Навпакт в Молюкрия заради убийството на Хезиод, че тук те съгрешили срещу Посейдон и че в Молюкрия били наказани. Сестрата на младежите била обезчестена; някои казват, че деянието било на Хезиод, а други, че Хезиод бил погрешно обвинен за чуждо престъпление. Толкова различни неща се разправят както за самия Хезиод, така и за поемите му (Павзаний ІХ, 31, 6).


2. За произведенията му


На Хезиод се приписват още “Щитът на Херакъл” (оцелели са 480 ст.) , “Астрономия”, “Велики дела” и др. Още в древността се е спорело дали всичко, което му се приписва, е автентично. Ето мястото у Павзаний:
Беотийците, живеещи около Хеликон, се придържат към мнението, че Хезиод не е написал нищо друго, освен „Дела”, и дори от тях те отхвърлят предисловието към Музите, като твърдят, че поемата започва с изброяването на Враждите. Показаха ми също една оловна табличка до извора, почти заличена от времето, на която били изписани „Делата”.
Съществува и друго мнение, твърде различно от първото, че Хезиод е написал много поеми; една за жените, наречена „Велики Евои”, Теогонията, поемата, посветена на прорицателя Меламп, тази за слизането в Хадес на Тезей и Пиритой, препоръките на Хирон за обучението на Ахил, както и Други поеми, освен „Дела и дни”. Същите тези беотийци казват, че Хезиод научил прорицателското изкуство от акарнанците, и съществува една поема, наречена „Мантика” (...), която лично съм чел, както и тълкувания на поличби (ІХ, 32, 4-5).


ІІ. Хезиодовият епос


Поемите на Хезиод се наричат епически, защото също като Омировите са написани в хекзаметър. И все пак тези текстове са толкова различни от Омировите, че ако приемем „Илиада” и „Одисея” за художествена литература, тогава трябва да кажем, че „Теогония” и „Дела и дни” са нещо друго. При тях словото, макар и в стихове, не служи за да изобразява; или, както би казал Аристотел, Хезиод не е поет.
Просто, като свързват името на размера с понятието “творя”, хората именуват едни поети творци на елегии, а други – творци на епос, назовавайки ги поети, т.е. творци [poietai] , не според характера на подражанието, а според размера. И наистина, дори автори, които излагат в стихове някакъв медицински или естественонаучен въпрос, се наричат обикновено така, докато всъщност между Омир и Емпедокъл няма нищо общо освен размера. Затова е правилно първия да наричаме поет, а втория – по скоро естественик, отколкото поет (Поетика 1, 1447 b).


1. “Теогония”


„Теогония” е нещо като справочник за боговете, за които се споменава у Омир. Първо има едно дълго въведение, в което се разказва кои са Музите и се изказва почитта на поета към тях (1-115). После започва разказът за историята на вселената, като изложението върви подред, „от самото начало”. Най-напред е имало четири „неща” – Хаосът, Земята, Тартар, Ерос. Хезиод не обяснява „защо” те трябва да са първи. Той само предава каквото знае, като в началото на поемата си, също като Омир, е казал, че песента му се вдъхновява от Музите – значи знанието му идва от тях.
От четирите първи се раждат и други същества, като родител най-често е Земята – или сама, или в съчетание с родения от нея Уран (Небето) или – но само в един случай – с Тартар (когато ражда Тифон, 820). Родените същества са или предолимпийски божества (Титаните), или разни части на земната обвивка (морета, реки и планини), или състояния, усещания и промени (старост, болка, раздор, смърт). За читателя – не само за модерния, но и за този от други епохи – не е лесно да разбере, как Тартарът е от една страна нещо като кухина „вътре в Земята”, а от друга – същество, което я оплодява и става родител на други същества.
...толкоз надолу в земята ги пратиха, колкото тя е ниско под звездния свод и високо над мрачния Тартар... Зевс, натъжен във сърцето, в широкия Тартар го хвърли... (866-868)


Трудно е да се разбере как смъртта или старостта не са просто названия за някакви изменения, а могат да се раждат, сякаш са живи. Не може да се каже, че тези неясноти са характерни за ранния гръцки епос, тъй като при Омир те се срещат много рядко, макар че ги има – примерно, разговорът на слънцето (Хелиос) със Зевс в „Одисея”. Освен това при Омир олицетворенията се възприемат по-лесно, защото в света на художествената измислица са допустими „повече неща”. Но „Теогония” е съчинена така, сякаш авторът предлага сигурни и необходими за всеки сведения, а не художествена измислица.
По-нататък се разказва за раждането на първите олимпийски богове, чиито родители са титаните Кронос и Рея (от 453). Следва успешна война на Зевс срещу титаните, после друга война срещу чудовището Тифон. Накрая (от 886) има кратко родословие на най-известните божества и герои – главно тези, за които става дума в „Илиада” и „Одисея”.


2. “Дела и дни”


Омир и Хезиод са съгласни, че светът на боговете се отличава от света на хората, и че за двата свята може да се говори поотделно. Наистина, между тези светове има контакт, но той не е симетричен - боговете могат да се намесват в човешките дела когато пожелаят, а обратното става само в крайно редки случаи.
При Омир за боговете и хората се говори почти наравно във всяка от поемите, особено в „Илиада”. Ако не се разказва за някоя божеска намеса „долу”, тогава просто погледът на автора се мести: какво се случва на земята, и какво – на Олимп. При Хезиод обаче на всеки от световете е посветено отделно произведение: „Теогония” е за боговете, и изобщо за първоначалните, дълговечните, „надчовешки” същества, а „Дела и дни” е за хората, и по-точно – за всекидневието им.


Несъмнено, Хезиод е бил наясно, че съставя енциклопедия на онова, което всеки човек по негово време би трябвало да знае. „Дела и дни” е адресирана първо до дребния земевладелец, и все пак много от казаното там засяга всеки човек. И тъй, след като в „Теогония” е завършена генеалогията на божествата и героите, стигайки до поколението на Троянската война, в „Дела и дни” той започва с историята на човешкия род. Някога хората са живели близо до боговете и са били безгрижни като тях и почти безсмъртни, но в един момент е настъпил упадък. Причина за това може да бъде или конфликтът между богове и хора, в който на страната на хората действа Прометей, или стъпаловидната деградация на човечеството, представена в мита за поколенията. Хезиод не казва кой от двата мита (за Прометей или за петте поколения) предпочита, а просто ги разказва един след друг (41-174).
Резултатът е, че по времето на Хезиод човечеството живее зле – първо, защото материалните блага се добиват трудно, с изтощителен труд, както и поради изобилието от болести и нещастия; и второ – поради несправедливостите помежду им. Главната причина за несправедливостта изглежда алчността (175-224).


Така че Хезиод предлага начин да се живее дотолкова добре, доколкото съвременните обстоятелства позволяват. Човек би трябвало да осигурява поминъка си със земеделски труд, тъй като по този начин той няма да лишава никого от нищо; да избягва рисковете на мореплаването; да бъде предпазлив и умерен отношенията си с хората, да не причинява вреди; да не създава много деца, тъй като те биха живели по-оскъдно от него.
Това са съвети към обикновения човек, а на „царете” (това са потомците на аристокрацията, за която разказва Омир) се препоръчва накратко да бъдат справедливи, да взимат безпристрастни решения в съда, да не бъдат корумпирани (дароядни); да не забравят, че Зевс защитава справедливостта и изпраща наказания на провинилите се; всеки успех е временен; царете могат да пострадат не само лично, но и заедно с владенията и поданиците си (225-273).
Почти половината от поемата е заета от съвсем конкретни указания за воденето на домашното стопанство. Земеделецът трябва да знае как да засее нивата си, от колко и какви помощници се нуждае, как да прекара зимата, кога да събере реколтата и как да я съхранява. Накрая (от 724) са добавени няколко съвета относно това, какви конкретни действия трябва да се избягват, и кои дни в месеца са благоприятни или не за едно или друго начинание.


ІІІ. Нехудожествената литература


1. Хезиод в историята на литературата


Вижда се, че произведенията на Хезиод не принадлежат към това, което наричаме „художествена литература” (на гръцки - poiesis) или белетристика. Макар и в стихове, те са по-скоро съобщения и разсъждения (logoi). Ако преподаването на античната литература се ограничаваше само с белетристиката, Хезиод несъмнено би трябвало да бъде оставен настрана, също както историците, ораторите и почти цялата философия. Но по традиция в курсовете по антична литература се включват и произведения, които не са белетристика. Причина за това е твърде голямото им значение в историята на словесността изобщо и ползата от тях за разбирането на старогръцкия свят.


2. Нехудожествената литература – същност и елементарни форми


Нехудожествената литература се отличава от художествената с това, че съществува не за „изобразяване”, а с практическа цел – нещата се казват, за да се постигне нещо извън представата за казаното. Тя се познава най-напред по това, че е по-близо до естествената реч. Защото, стихотворението, примерно, е обработка на словото, при която общуването се забавя - говорещият не казва непосредствено каквото би желал, а се бави, докато му придаде форма.


Сред най-елементарните форми на практически ориентираното слово са молбите (заповедите) и съобщенията – защото, за да се постигне нещо, първо трябва да бъде изречена волята на желаещия, а след това да се даде информацията, от която изпълнителят се нуждае. Но ако става дума за по-дълги текстове, това са най-напред разпоредбите, договорите и списъците (описанията) на някакви имущества.
Тъй като не всичко може да се постигне с разпоредби или молби, се появяват увещанията (примерно, при правораздаване), където търсещият справедливост може да направи подробно изложение на обстоятелствата около обсъждания случай и да приведе разни аргументи. Това е нехудожествена литература – говорещият не имитира и не изобразява с думи нищо, той само „съобщава” и „доказва”.
После, когато държавата или други организирани общности се стремят да решат определени имуществени (териториални), обществено-политически и търговски въпроси, се появява нуждата от географско проучване и описание. Също, при решаването на династични или международно-правни въпроси е нужна осведоменост за миналото – така се появява историческото проучване в тесен смисъл.
После, общата обосновка на какви да е действия, извършвани от общността или индивида, изисква размисъл и обсъждане, който се нарича често „философия”. Решаването на въпроси от областта на медицината довежда до натрупване на сведения, ръководства и проучвания, които създават научната (професионална) литература.


Но всичко това се прави по същество с практическа цел - да се решат конкретни въпроси от вссекидневието на обществения и личния живот. Затова е нужно волеизявление, инструкция (ръководство), натрупване на сведения, аргументация. Литературата, образувана заради тези неща, наричаме съвсем общо „нехудожествена”.


ІV. Хезиод и Изтокът


На нас, а и на древните, Омир изглежда напълно оригинален, тъй като не са се запазили по-ранни гръкоезични епически (пък и каквито и да е) произведения, от които той може би е бил повлиян. Но и в близкоизточната литература е трудно да се открие нещо подобно. Сравненията с библейските текстове, които са писани по същото време, а и по-рано, показват общност на материалната култура и на места се виждат аналогични държавни и религиозни организации; но предшественик на Омир в епическата поезия на Изток не е известен.


При Хезиод обаче е друго, там външните влияния са очевидни, макар и пътят, по който те са стигнали до него, да е неизвестен. Има няколко неща, които не просто напомнят за написаното в началото на Библията, но изглеждат като почти сигурни свидетелства за влиянието на източни религиозни, космо- и антропогонични представи върху Хезиод.
Най-напред, самата идея да се разкаже за “образуването на видимия свят”; после, положението на върховния бог (тук - Зевс) като справедлив, възмездител на добрите и лошите дела на хората; отпадането на човешкия род от едно първоначално щастливо състояние, близко до безсмъртието, където благата са били дадени и не е имало страдание; съпротива на най-древните хора срещу волята на Зевс, в която е замесено някое могъщо същество, надминаващо човека и съпротивляващо се на Зевс; жената е създадена след мъжа и причинява беди; случаи на унищожение на човешкия род от разгневения Зевс; предупреждение за възможни още по-големи беди; списък от разпореждания, чието изпълнение би позволило на хората да водят справедлив и сравнително щастлив живот.


*


Преводи:


1. Аристотел. За поетическото изкуство. Прев Ал. Ничев. "Наука и изкуство", 1975
2. Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005
3. Тукидид. История на Пелопонеската война. Прев М. Мирчев. “Наука и изкуство”, 1979
4. Хезиод. Теогония. Дела и Дни. Прев С. Недялкова. “Народна култура”, 1988

Епосът на Омир

12 октомври, 2012


І. Омир и европейският епос


1. Омир като начало на европейската литература


а. Първенството на Омир


Преподаването на старогръцката литература, а и изобщо на историята (държавна и културна) на старите гърци почти винаги е започвало с Омировия епос. Същото се отнася и за преподаването на “европейските” литература и история.
Все пак трябва да се отбележи, че поне до средата на ХІХ в. историците на тази литература говорят за “предомиров период” и вярват в съществуването на поети, преди всичко траки, чиито произведения са били изгубени още преди Аристотел.


б. Представата на гърците за Европа и останалия свят


Самите гърци много рано са определили своите територии като част от “Европа” и са ги различавали от териториите на Азия и Африка (която тогава наричали “Либия”). Това разделение, засвидетелствано и подчертано от Херодот (ІІ,16), е възприето от по-късните “европейци” и е останало и досега. Все пак голяма част от сушата, която ние сега наричаме Европа, е била непозната и дори неизвестна за гърците. Те са наричали така териториите на запад и северозапад от малоазийското крайбрежие, но колкото по-далеч на запад и навътре в сушата се е отивало, толкова по-неясна е ставала представата им за тези части на Европа.


2. Какво значи “епос”


“Епос” е дума, сродна на глагола eipein (говоря, казвам) и несъмнено има основно значение на “дума, реч, словесно изложение”. Думата е послужила за означение на поемите в хекзаметър (независимо дали са художествени произведения или не - “Поетика”, гл. І, 1447 b) и поради голямата им популярност другите й значения са отстъпили. Аристотел забелязва, че поетическите и непоетическите произведения не би трябвало да се наричат с една и съща дума само защото са съчинени в един и същ размер. Дали заради казаното в „Поетиката” или по други причини, но след класическата епоха думата „епос” се отнася преди всичко до художествени произведения, чийто образец е Омир.


Ако съчинението е поетическо, но в друг размер, то се е наричало най-общо ode (песен). Но думите за отделните видове „песни” са много – elegeia, melos, hymnos и много други. Ако произведението е нехудожествено и прозаично, то се нарича logos, а ако трябва да се подчертае изрично, че не е в стихове, се казва psilos logos (“Поетика”, гл. І, 1447 a).


ІІ. За Омир


1. Древността за Омир


Няма оцелял автор от класическата епоха, който да казва нещо определено за произведение или автор, по-ранни от Омир и неговите поеми. Херодот казва, че представата на гърците за техните божества е оформена от съчиненията на Омир и Хезиод. Според него те са живели „400 години преди нас” (ІІ, 53) – значи ги поставя в средата на ІХ в. Аристотел - който е един от най-важните ни източници, тъй като специално е проучвал историята на литературата - никъде не споменава имена на поети, които, по негово мнение, биха могли да са по-ранни от Омир.
Относно комическите поетически произведения той казва така: Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина (гл. 4, 1448 b, прев Ал. Ничев).
Както се вижда от цитираното място, той е уверен, че някаква поезия е имало още в най-древни времена, далеч преди Омир; но Омир надминава всички и че той създал някои от съществените й форми. Поемите му са послужили като образец за драматическата поезия, за естетическите идеи „трагично” и „комично”, за единство на произведението въз основа на фабулата.
Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове (той единствен създал не само хубави, но и драматически изображения), пръв показал и чертите на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното: защото “Маргит” се отнася към комедията така, както “Илиада” и “Одисея” – към трагедията (гл. 4, 1448 b, прев Ал. Ничев).
Нищо в произведенията на останалите класически автори не противоречи на твърдението, че Омир е най-древният познат поет (може би Хезиод е бил негов съвременник). Йосиф Флавий, който е работил в Рим през І в. сл. Хр. и също е имал достъп до цялата класическа литература, проучил древността на различните писмени традиции и направил заключението, че гърците не могат да посочат сред своите автори никой, който да е по-древен от Омир.
Въобще при гърците не се намира нито едно писмено съчинение, което да е признато за по-старо от поезията на Омир; а той, изглежда, е живял по-късно от Троянската война („Против Апион” І, 2).
Първият известен на нас автор, който споменава името му, е Калин от Ефес, чийто разцвет е вероятно към 700 г. Той впрочем го споменал като автор на “Тебаида”. В “Химн към Аполон” се говори за “слепия поет, който живее на Хиос”, който химн Тукидид цитира и смята за Омиров.
Омир дава най-ясни указания, че това е било тъкмо така, в следните стихове, които се намират в химна в чест на Аполон... (ІІІ, 104 – прев М. Мирчев). Кой от певците, девойки, които са идвали тука, най ви е скъп и приятен? Най-много кой ви харесва? Тъй отвърнете тогава – бъдете любезни към мене: “Скъп ни е слепият мъж – той живее в скалистия Хиос; всичките негови песни навек са заслужили слава” (168-172, прев Р. Константинова).


Сега Омир се датира най-общо в VІІІ в. пр. Хр.


2. Какво може да се знае за Омир


Много пъти е казано, че за самия Омир – предполагаемия древен поет, този, комуто от най-ранно време се приписват „Илиада” и „Одисея” – нищо сигурно не се знае.


а. За достоверността на свидетелствата


А кога твърдим, че знаем нещо сигурно за някой древен автор или изобщо за кой да е човек, все едно кога и къде е живял? Ако не сме го срещали (1) лично, би трябвало да разчитаме на (2) свидетелства, на които можем да се доверим. Най-добре е, ако поне тези свидетелства са дадени от (2a) очевидци, с които сме разговаряли. Така Херодот е проучвал войните през първата половина на V в., когато още не е бил роден или е бил дете, но пък мнозина от участниците в тях са били живи. Наистина, той много рядко споменава с кого е говорил или какво е чел, така че читателят остава с усещането, че Херодот разказва, каквото сам е видял.
Когато става дума за много отдавнашни събития, каквито са за нас античните, би трябвало да имаме текст, в който човекът, за когото мислим, (1) сам е казал определени неща за себе си – както Демостен в „За венеца” или Тукидид в „Пелопонеската война”. Или, както в случая с устните свидетелства, да бъде споменат от автор, който го е познавал (2) лично, както Тукидид разказва за Перикъл, а Ксенофонт – за Кир Млади. Още по-добре е, ако бъде споменаван, и то с подробности, от (3) няколко съвременници независимо едни от други – както Сократ е представен и от Платон, и от Ксенофонт, и от Аристофан. Или от по-късни автори, но да сме сигурни, че са направили (4) добри проучвания, или да е явно, че са ползвали независими източници. За атинския писател и държавник Солон не са останали свидетелства на негови съвременници, но авторите, които разказват за него, са многобройни и авторитетни – първо Херодот, после Платон, който може би е бил негов потомък, Тукидид, Аристотел; няколко века по-късно начетеният Плутарх пише специална биография за него. Някои от тези автори цитират и стихове, писани от Солон, в които той говори за собствения си живот. Така че за Солон знаем определени и сигурни неща, подробности за дейността му, въпреки че първият оцелял автор, който говори за него (Херодот) е роден повече от половин век след неговата смърт.
Но нерядко имаме съобщения, които не са поставени в логическия им контекст (както сведенията на Аристотел за Солон, които са поставени в разказа за история на атинското законодателство и е естествено те да бъдат там); ако авторът на съобщението е (1) неизвестен (“Романът за Александър”); или пък самото авторство е съмнително (биографията на Омир, приписвана на Херодот); или (2) по някакви причини свидетелствата му се поставят под съмнение, защото (2а) е небрежен към източниците си, или (2б) е склонен да си измисля, или (2в) просто не настоява на историчността на разказа си. Във всички тези случаи имаме свидетелства, на които е мъчно да се доверим. Ако не намерим добро потвърждение, ние не ги смятаме за истинни.


б. Свидетелства за Омир


Такива са няколкото биографии на Омир, които са оцелели досега и са писани неизвестно кога и от кого. Някои смятат, че първият им вариант трябва да е възникнал към VІ в. пр. Хр., заедно с „новелите” за други исторически лица като Кир, Крез, „седемте мъдреци” и др. Може би през V в. вече е била разпространена една биография на Омир в рамките на “Състезанието на Омир и Хезиод”.


Единствените сравнително добри свидетелства са портретите на епически певци в „Одисея”, които, повикани на пирове в царски дворци (при царя на феаките Алкиной, в дома на Одисей в Итака), рецитират разкази за Троянската война или за олимпийските богове. Това са същите тези образи и сюжети, които запълват „Илиада” и „Одисея”. Значи тук авторът съзнателно споменава ако не за себе си, то поне за певци, подобни на него.


ІІІ. “Илиада” и “Одисея”


1. Епическата фабула


а. действие и характери


„Илиада” и „Одисея” са големи фабулни (казва се и „сюжетни”) произведения. Това значи, че единството им (това, че тази поредица от стихове е нещо единно, цялостно, а не случайно събрани изречения) се осигурява най-напред от разказа за едно определено действие, в което се различават начало и край, а до края се достига след перипетии (събития, създаващи несигурност относно изхода). За да се представи такова действие, са нужни персонажи, които да действат с определени намерения, при чието осъществяване да се сблъскват с трудности, докато се стигне до завършека - все едно дали той е успешен или не.
В действията на героите се проявяват техните характери. Ако героят е основен („главен”), а не второстепенен или епизодичен, характерът му е по-подробно разработен. В „Одисея” има един характер, който засенчва всички останали, а в „Илиада” на всеки от по-изтъкнаните герои (Агамемнон, Диомед, Аякс, Одисей, Хектор) се отделя почти толкова внимание, колкото и на Ахил.
Покрай представянето на поредицата събития се намират поводи да се покажат характерни сцени от човешкия живот или пейзажи и картини от света на живите същества. Показват се същества, които не се виждат, но чието съществуване се допуска от мнозина (боговете, които действат на Олимп и другаде) или пък са просто фантастични (чудовищата в “Одисея”). Така че действието, което читателят (слушателят) следи, от една страна има смисъл само по себе си - да се види „какво ще стане”. Но то е и повод за изобразяване на персонажи с характери, на взаимодействията им, а също на разни въображаеми същества и на самата природа.


2. Композиция (конструкция) на поемите


а. Повторенията


Поемите съдържат множество повторения от различен вид – на епитети, на стихове, на отделни сцени, на действия, състоящи се от няколко отделни сцени. Това означава, че Омир или е съчинявал поемите си по памет, или е бил силно повлиян от такива поеми.
Повторенията облекчават запомнянето, поддържат ритъма на съчинението и дават възможност на слушателя да възприема по-лесно казаното – защото повтарянето забавя притока на нова информация. Все пак повторенията в “Илиада” са много повече, отколкото в “Одисея”. Тази и някои други разлики (примерно, особената композиция на “Одисея”) са причина още през античността да се твърди, че втората поема е съчинена от Омир много по-късно, и дори, че е произведение на друг автор.


б. Композицията на “Илиада” и “Одисея”.


В “Илиада” текстът представя фабулата според естественото протичане на действието. Първо двамата вождове се скарват, след това се водят битки. После, поради смъртта на Патрокъл те се помиряват и армията се обединява. Накрая Ахил убива Хектор и се извършват двете погребения. Монолозите на някои герои дават допълнителни сведения, показват характерите им и забавят действието. Но тези речи са много по-кратки от разказа на Одисей при феаките, и освен това не служат за допълване на фабулата, както става в “Одисея”. Освен това в “Илиада” няма и паралелен разказ, в който да се явява втори главен герой (като Телемах).


В “Одисея” действието започва с тревогите на Телемах в Итака и заминаването му за Пилос. После, чак в петата песен се разказва за отплаването на Одисей от Огигия, което трябва да е станало едновременно с потеглянето на Телемах от Итака; от девета до дванадесета песен Одисей разказва за случилото се от падането на Троя пристигането му в Огигия при Калипсо. Така се добавят събития, които са част от общия разказ, но са по-ранни от разказаното в началото на поемата. Едва от ХІІІ песен нататък събитията са представени в естествения си ред, както в “Илиада”.
Освен че изненадва слушателя и държи вниманието му будно, тази конструкция внушава, че разказът на Одисей може и да е по-малко верен от разказа на поета. Защото това не са думи на главния разказвач, а само на един от героите. При това много от другите разкази, които Одисей предлага на събеседниците си, са явно лъжливи.


в. Действието в света на боговете


Друг вид паралелен разказ, засвидетелстван и в двете поеми (но пак повече в “Илиада”), е този за събитията в света на олимпийските богове. В това отношение Омир е странен, дори уникален, защото си служи с една идея за отвъден (божествен) свят, която почти веднага след него е отхвърлена и не се използва повече в литературата, като изключим произведенията, които умишлено имитират Омир. Боговете са представени като безсмъртно и блажено, но малко скучаещо семейство, което се забавлява с пирове, музика и танци, но най-много със събитията, ставащи “долу” – в човешкия свят.
Боговете гледат на тези събития като на театър, в който те самите могат да вземат участие когато и като пожелаят. Но понеже театърът е само един, а различните богове харесват различни герои, това води до несъгласия, скарвания и дори сбивания между тях – било на човешкото бойно поле, било горе на Олимп. Мирът обаче винаги се възстановява, защото боговете са безсмъртни и не желаят да напуснат Олимп, а и Зевс все пак има последната дума при всички спорове.


2. Размери и съдържание на поемите


а. размери на епическото произведение


“Голямо” произведение е това, което не може да бъде изслушано или прочетено наведнъж (без прекъсване).
Всеки може да провери, че за внимателното изслушване или прочитане на една Омирова песен (около 500 стиха) са нужни 40-50 минути. Но колкото повече напредва текстът, толкова по-трудно се задържа първоначалната скорост. Причината е увеличаващата се информация, с която паметта трябва да се справи, и отслабващото внимание. Теоретично всяка от поемите може да се прочете за едно денонощие; но в действителност човек се нуждае от три дни (ако прави само това) до една седмица (ако има и други занимания). Това е положението и с повечето големи класически литературни произведения (епоси и романи).


в. представяне на произведението (кратко и дълго)


Когато пристъпваме към разбиране на кое да е фабулно произведение, първо е нужно да обхванем в ума си действието. Това, че сме го обхванали, се доказва чрез изложение (разказ за действието). То може да бъде с различна големина. Освен това разказвачът може да избере дали да си послужи с имената, или не. Във втория случай е нужно по-голямо усилие, защото трябва да решим “какви са” героите, а не просто да ги назовем ( това авторът вече го е направил).


Ето пример за кратко изложение без имена.


“Една съюзническа армия обсажда град. По време на обсадата избухва конфликт между главнокомандващия и най-влиятелния воин, който е и вожд на една от обединените войски. Влиятелният вожд е оскърбен и заедно с войниците си прекратява участието в обсадата. Поради това цялата съюзническа армия започва да търпи неуспехи на бойното поле и е застрашена от разгром.
Най-близкият приятел на оттеглилия се вожд – също силен и храбър воин – решава да вземе участие в битката. Той влиза в двубой с предводителя на противниковата войска и е убит. Приятелят му, обзет от мъка, силен гняв и желание за мъст, се помирява с оскърбилия го главнокомандващ и отново влиза в боя. Благодарение на намесата му армията бързо получава превес, отблъсва противниците и ги принуждава да се оттеглят обратно в крепостта. Разгневения вожд влиза в двубой с убиеца на приятеля му, убива го и отвлича трупа му.
Поемата завършва със среща между него и бащата на убития. След намеса на боговете вождът връща трупа и се съгласява на временно примирие. Близките на убития го оплакват и погребват”.


Ето и едно представяне на “Одисея” с имена. То е три пъти по-дълго.


“Изминали са десет години след края на Троянската война, а Одисей, цар на Итака и близките й острови, все още е в неизвестност. Дворецът му и изпълнен със знатни младежи от околността, всеки от които се надява да се ожени за Пенелопа и да заеме трона на Одисей. Синът на Одисей – Телемах – вижда опасността за династията и за самия себе си, и решава да потърси помощ и сведения за баща си. Напътстван от богиня Атина, той напуска острова и посещава завърналите се царе на Пилос и Спарта – Нестор и Менелай.
През това време Одисей, който е прекарал няколко години на острова на нимфата Калипсо, решава да продължи пътя за дома си. Калипсо се противи, но отстъпва, след като Хермес й съобщава, че по решение на боговете Одисей ще се завърне в Итака. Одисей построява сал и отплава, но е връхлетян от буря, изпратена от неблагосклонния Посейдон. Салът е разбит и Одисей с мъка се спасява на един остров, обитаван от народ, наречен “феаки”. Техният цар Алкиной и семейството му оказват гостоприемство на Одисей.
Пред тях и в присъствието на мнозина знатни граждани, Одисей разказва за приключенията си след края на войната. Той се е сражавал с кикони по тракийския бряг, посетил е острова на лотофагите, спасил се е от циклопа, гостувал е на ветроукротителя Еол, загубил е почти цялата си войска в залива на човекоядните лестригони, и е живял е една година при магьосницата Кирка. После слязъл в царството на мъртвите, чийто вход е отвъд Океана, преминал е покрай острова на сирените, а после и през опасния проток на чудовищата Сцила и Харибда, където е жертвал неколцина от моряците си. Поради безветрие се е забавил близо месец на острова на Хелиос и накрая, след корабокрушение, в което загинали последните му спътници, се добрал до острова на Калипсо.
След разговора при Алкиной, феаките изпращат Одисей със специален кораб до Итака. Там той отново е осведомяван, напътстван и подкрепян от Атина, която му се явява в различни образи. Най-напред се отбива в един от имотите си, управляван от стария му слуга, свинаря Евмей. Там се среща с току-що завърналия се от Спарта Телемах. Двамата решават да отидат в града, да влязат в двореца (Одисей знае, че няма да бъде разпознат от никого) и с помощта на няколко верни слуги да унищожат натрапниците. Така и става. След като сражението в гостната на двореца завършва, Одисей бива разпознат от Пенелопа. Още на другия ден избухва война между дома на Одисей и роднините на убитите женихи. Поради намесата на боговете войната е прекратена. Воюващите се помиряват и на Итака настъпва мир”.


ІV. Географията на света според Омир


Омир е запознат в подробности с географията на Егейско море (островите), с тракийското крайбрежие и континента на север до планините (Рило-Родопския масив) и с крайбрежието на Мала Азия – може би няколко десетки километра навътре в сушата. Известен му е Кипър, близкоизточното крайбрежие – “Финикия”, Египет и Етиопия.
Представите му за Средиземно море на запад от йонийските (“одисеевите”) острови са смътни. Това служи като аргумент, че поемите са създадени не по-късно от 700-та година – тъй като след 700-та са започнали да се появяват гръцките колонии в Италия и Сицилия и географията на тази област е била прояснена. Народите, населяващи сушата далеч от морето, са му известни само от легенди – хипербореите в европейския север и пигмеите в Африка.


Най-авторитетният античен географ – Страбон – нарича Омир “основател на географската наука”.
Ето неговите думи:
И първо [твърдим], че както ние, така и нашите предшественици, сред които е Хипарх, с основание смятаме Омир за основателя на географската наука, защото той е надминал и древни, и съвременни не само с достойнството на своята поезия, но също така и с опита си в обществения живот. Така той не само се е потрудил да се запознае с колкото може повече исторически факти и да ги предаде на бъдещите поколения, но също и с различните райони на обитаемата земя и на морето, както поотделно, така и в цялост. Иначе нямаше да е достигнал до най-крайните граници на земята, обхождайки ги в своите възпоминания (І, 1, 2. Прев В. Русинов).


V. Влиянието на Омир


Омир е най-четеният старогръцки автор – както през античността, така може би и днес. Запазен е в най-много и най-стари кодекси, а също и в най-много папирусни фрагменти.


Множеството поеми от VІІ-VІ в., посветени на троянските събития, са изчезнали. Това се е случило най-вероятно поради по-ниската им художествена стойност.


Той е първият гръцки автор, преведен на латински. Вергилиевата “Енеида” - най-четеното произведение на най-влиятелния латиноезичен поет - е замислено като продължение на “Илиада” и “Одисея”, и изглежда като тяхно подражание.


**


Библиография:


І. Общи помагала:


1. Б. Богданов, А. Николова. Антична литература. „Петър Берон”, 1988; “Отворено общество”, 1996
2. Соболевского С.И. и др. История греческой литературы, І-ІІІ. Москва, 1946-1960
3. Балабанов, Ал. Класическа литература. София, 1917, 1934
4. W. C. Wright. A short history of Greek literature. NY, 1907
5. U. von Wilamowitz-Moellendorf. Die griechische Literatur des Altertums. Berlin- Leipzig, 1905
6. A. and M. Croiset. An abridged history of the Greek literature. NY-London, 1904
7. A. et M. Croiset. Histoire de la litterature grecque, І-V. Paris, 1887-1899
8. Mahaffy. A history of classical Greek literature І-ІІ. NY, 1890-1891
9. W. von Christ. Geschichte der griechischen Literatur. Muenchen, 1890, 1898


Съкращения:


ИГрЛ - Соболевского С.И. и др. История греческой литературы


За Омир


Преводи:


1. Омир. Илиада. Прев Ал. Милев, Бл. Димитрова. “Народна култура”, 1969
2. Омир. Одисея. Прев Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1981
3. Хезиод. Теогония. Дела и дни. Омирови химни. Прев Ст. Недялкова, Р. Константинова. “Народна култура”, 1988
4. Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005
5. Страбон. География. Прев В. Русинов. “Рал Колобър


Помагала:


1. А.Ф. Лосев. Омир. Прев С. Хесапчиев. ”Народна просвета”, 1962
2. Б. Богданов. Омировият епос. “Отворено общество”, 1996
3. Fr. Schoell. Histoire abregee de literature grecque. Paris, 1813