Лекции НФ 2013-2014. Поезия

Увод

1 октомври 2013

Смисълът на заниманието с художествена литература. Значения на думата. Защо литературните произведения се записват. Същност на художествената литература. Оригинална и преводна литература. Възприемане на литературата в гръцката и гръкоезична древност. Възприемането на старогръцката литература от другоезичните народи - античност, Западно средновековие, Западна Европа през ХV-XVIII в.,  православният Изток. Кои са древните гърци. Гръцкият език. Източната Римска империя - християнска и гръкоезична. Исторически преглед. Отношението към древната литература в Източната империя  (Византия). Новата гръцка държава и нейната национална доктрина. Исторически преглед. Кому принадлежи старогръцката литература. Заниманията с гръцка литература от началото на ХІХ в. Периодизацията. Някои по-влиятелни подходи.

Изучаването (заниманието с) на какъвто и да е предмет би трябвало да започва с въпроса за смисъла на тази работа. Нека видим защо човек чете (слуша, произвежда) художествена литература.

Литература може да се чете а) за развлечение (от интерес към “разказваното”). Също поради б) специализиран (професионален, подчертан любителски) интерес – за да се види “как” нещо се разказва или показва с думи.[1] Също – как пише този автор, или как се пише по това време/на това място.

Може и по задължение, както е при учениците и студентите. Тогава изучаването на литературата е б1) част от образователния план. В последния случай въпросът за смисъла ще се постави най-напред така – защо в рамките на “това образование” трябва да се изучава литература? С други думи, дали литературата е част от обсъжданото образование и каква част? Но и при това положение не може да се избегне въпросът за самите литературни произведения - да се каже “заради какво точно” ги четем. За да узнаем какво?[2]

В училището и в университета четенето най-често просто се изисква и човек се подчинява, както се подчинява на предписанието на лекаря.[3] Но това предписание не е по принцип произволно и както някому хрумне. То също може да се разбира, както лекарят разбира защо предписва лечение с такива средства, а не с други.     

Интересът към а) “разказваното” е естествен. Повечето хора се увличат, когато им е предложена някаква история, защото биха желали да узнаят какво “накрая” ще се случи. Има промяна в  сравнение с началното положение, решаване на проблем, в който читателят може да се вживее, да го усети като свой. Това е четенето за развлечение (забава). Специализирано четене имаме, б) когато човек иска не просто забава, а образование, и то не друго, а именно литературно. Тогава четем, за да сравним този жанр, автор или произведение с други, съобразно литературните им качества. Но може и да четем, за да научим нещо по-общо за този свят (култура). Щом е заради знание (на първо време без оглед на приложението, не с практическа цел), значи и това четене е заради образованието. Но то се занимава с художествената литература не като път към нещо друго, не за да разбере друго “чрез нея”, а заради самата нея.

На български език думата “литература” има две основни значения. Първото е просто “художествена литература” (белетристика), а второто – всякакви записани текстове. Затова се говори за “научна”, “справочна”, “специализирана” литература.

1. Художествена книжнина, писано и печатано художествено словесно творчество (любител на литературата); 2. Критика и история на художествената книжнина (учебник по литература); 3. Съвкупност от всичко писано и печатано у даден народ през известна епоха (старобългарска литература); 4. Всичко писано и печатано по някой въпрос (марксическа литература) [4]

Художествената литература, особено ако произведението е голямо, обикновено се записва. Главната причина за това е, че човешката памет не задържа твърде дълги текстове.[5] Колкото по-дълъг е съставеният текст, толкова по-трудно е той да бъде обработен и запомнен. Освен това е трудно да бъде предаден. Трябва да се избегне забравянето, както и промяната поради забравяне или произволът на предаващия. Освен това текстът не може да се изслуша наведнъж, значи ще е нужно да се организира изслушване на части. Но и да се изслуша, как после ще бъде предаван на разстояние и през времето, след като малцина могат да го запомнят? А кой ще го запомни с точност до дума? Дори и самият автор не би могъл.  Така че дългите произведения, особено ако са прозаични, не само не могат да оцелеят без запис, но не могат дори да се появят. Защото ако все пак някой би могъл да научи наизуст “Илиада” или дори целия Омир, как да се научат наизуст “Дон Кихот”, “Братя Карамазови” или целият Толстой?

Но коя е причината изобщо да решим да записваме текст? Най-напред, ако се нуждаем от него за справка, с практическа цел.[6] Също – ако трябва да предадем съобщение на разстояние (писмо), да съобщим нещо на мнозина едновременно, които по някаква причина не могат да се съберат на едно място в едно време, за да го чуят (някакви разпоредби).

Но художественият текст няма практическа цел. За да го запишем, трябва да го схванем като продукт, който трябва да се запази в определена форма. Това не се отнася за обичайната жива реч – ние не гледаме на нея като на продукт, тя е за практическа употреба (осведомяване, споделяне, развлечение).

Художествената литература е изобразяване на неща чрез думи. Целта е “да се покаже” как изглежда нещо. Чрез думи авторът помага да си представим неща – и не само такива, които се възприемат със сетива, но и всичко, което може да се схване от съзнанието. С думи се изработват образи – било на човешки действия и характери (както се казва в “Поетиката”), било на мисли, или на сетивни предмети (така, както някой човек би могъл да ги възприеме). С думи се създава усещане за неща - осезаеми или мислими.

Имитирането на езиковия израз (разни начини да се говори) също е художествена литература. И може би източникът на литературния текст е точно това - имитацията на нечия реч. Говоря „като” някого. Когато имитирам нечия реч, аз нищо не твърдя, просто представям думите му чрез думи – най-естествения начин да ги имитирам. Но чрез думите се проявява характер, значи имитирам и характера му, сиреч – самия човек. Има интонация и мимика, но те изчезват, само думите могат да се запишат.

Така че изворът на литературата е може би едновременно лирически (говоря като някого със съответна интонация, монолог) и драматически (говоря като тези двамата – ту като единия, ту като другия). Възможно е да се имитира и самия разказвач (игра с езика) – „предавам съобщения за станалото както” някой би ги предал. Така че авторът не е точно разказвач, той е по-скоро имитатор на разказвача.

Нехудожествената литература може да използва понякога художествени средства, но тя не се стреми да имитира. Целта и е друга – говорещият „твърди” нещо и го твърди от себе си, и се очаква да го докаже. Художествеността няма нужда от външно доказателство – „откъде знаем” че нещо е така. Ако имитацията се оцени като успешна, това е доказателството.

Съществуващите записани литературни произведения образуват общото литературно наследство. Това наследство естествено се дели според езици, а исторически - според народи и епохи. Наред с това някои произведения биват избирани и предлагани за “образованe”. Става дума за запознаване с произведения, които вече са влиятелни или трябва да станат влиятелни на това място. Един от видовете образоване е усъвършенстването на езика, с който си служим, и много често това е официалният език на държавата. 

Произведенията, предлагани за литературно образование, могат да бъдат оригинални (първоначално написани на този език) или преводни. Но е за предпочитане да бъдат оригинални. Защото авторът, пишещ на родния си език, е свободен в употребата му (може да избира не само „какво” да каже, но и „как”), а преводачът е зависим и в двете, но най-напред в това, да предаде буквално смисъла на казаното. Затова езикът на превода почти винаги е грубоват (заради нуждата да се предаде смисъла на казаното) и скован в сравнение с оригинала (защото не  е възможно да се предаде смисълът, идващ от усещането за някои думи). Преводачът се стреми “да осведоми” читателя “какво е казано”, но не би могъл наред с това да покаже и как е казано, тъй като не е възможно да се постигне едновременно и смислово (на ниво фраза, твърдение), и стилово (дума, фразеологизъм) съответствие.  Затова се казва: “ако преводът е хубав, значи не е верен; ако пък е верен, няма да е хубав”.

Тъй като повечето общества не са изолирани, а контактуват с други, които също разполагат с някаква литература, то в литературното образование влизат и произведения, които са били написани на друг език. Те се превеждат и така стават част от литературното наследство не на едно, а на няколко общества, служещи си с различни езици и обединени (по-силно или по-слабо) чрез държава, политически и икономически връзки или религия. Така и старогръцката литература е била възприета и превеждана – и най-напред от латиноезичните европейци.   

Още най-късно от VІ в пр. Хр. в Атина и други градове Омир се оценява най-високо и неговите произведения се събират и съхраняват. Есхил нарича трагедиите се “трохи от Омир”.[7] Традицията за изпълнение на Омир на Панатенеите е била установена от Пизистрат, макар и може би Солон да се е интересувал от текста.[8] За Пизистрат споменава Цицерон.[9] По това време Ономакрит събирал литературни произведения.[10] Теаген от Регион, от края на VІ в. “бил първият който писал за Омир”.[11]

Пишещите през V в. за Омир Аристотел нарича “древните омиристи” – примерно, Демокрит.[12] Преди Пелопонеската война се развива търговията с книги.[13] Говори се за библиофили.[14] Интересът към словесността е явен в Аристофановите “Жаби”. Софистите (като Протагор) се занимават с граматика и реторика. Също и Хипий, както твърдят Платон и Цицерон.[15] По-познат е Стезимброт от Тасос, съвременник на Перикъл, учител на Антимах от Колофон. Вероятно е следвал Теаген. Някои започват да съставят хронологическо изложение на известното за поетите и словесността – Главк, Дамаст.

През ІV в. – интерес към тримата трагици. Ликург въвежда постановление за “държавен екземпляр” в 368 г. [16]

Естетическа критика – Критий, Протагор, също и Платон в “Ион”, “Държавата”. Аристотел – разполагал с “дидаскалии”.  След Аристотел - Дикеарх, после Калимах и др.

След Аристотел със словесност се занимават почти само перипатетиците „хеортология“, „агонистика“. Хераклид Понтийски – писал за отделни писатели (Еврипид), правил сранения  (Омир и Архилох), датирал  (Омир и Хезиод). Хамелеонт от  Хераклия – големи трудове за Омир и древната комедия. Отделни монографии за поети  (Сафо, Пиндар, Есхил и др.).Теофраст – за Есхил, комедията, „Поетика“. Дикеарх от Месена, края на ­IV в.  Биографии на философи, „За Омир“ (може би това е източника за комисията на Пизистрат), „Сюжети у Есхил и Софокъл“. Деметрий от Фалерон – специални трудове за „Илиада“ и „Одисея“, сборници с Езопови басни и изречения на седемте мъдреци. Праксифан от Родос, ученик на Теофраст. Пишел диалози за поетит, за поезията и историята; действащи лица били Платон, Изократ, Агатон, Тукидид. Място на разговора – македонският двор. Негови ученици са Калимах и Арат. Според Климент Александрийски той е „първият граматик“.[17]

В средата на III в пр. Хр – Антигон Каристийски и Филохор. Има сведения и в Пароската хроника, открита 1627 г. Тя съдържа сведения от Кекропс до Диогнет  (263 г. пр. Хр.).

Александрийската филология – от Зенодот до Аристарх  (II в. пр. Хр.). После – Аполодор Атински, Дионисий Тракийски, пергамската школа.  

От гледна точка на римляните гръкоезичната литература не е била само тази, произведена от полисите в континентална Гърция, Италия и Сицилия; за тях това е била изобщо “източна” но не “варварска” литература. Освен това по време на римското завоевание гръцкият език е бил възприет в целия Изток, както и литературата (словесността). При това римляните възприемат художествената литература не като нещо отделно, а заедно с останалите словесни видове – историография, философия, наука. Изобщо за римляните гръцкият език е средство да се контактува с Изтока, с източните (варварски или не) цивилизации.

Самата гръцка литература е от гледна точка на римляните е древна, тъй като тя започва през VІІІ в. пр. Хр. По това време, според традицията, Рим е бил основан (750 г.), но литература на латински език се появява много по-късно.

Преди VІІІ в. се развива епосът, отразяващ събития от времето на микенския свят  (ХІV-ХІ в. пр. Хр.); също и диалектите.  Дълго време се е смятало, че след ХІІ в. от север е дошъл индоевропейският народ, смесил се или изтласкал местното население (пеласгите, за които често се споменава у Херодот и понякога от Тукидид). Но е съмнително, че периодът преди ХІІ в. трябва да се смята за “предгръцки”. [18] 

Чрез латиноезичното образование старогръцката литература е станала известна и е била препоръчана за образцова (класическа) и на онези западни европейски народи, които са развили чрез писменост своите езици по-късно от латинския и в повечето случаи под негово влияние.

През първите векове на западното средновековие (след разрушението на Западната империя през V в.) образованието е било латиноезично.[19] Образователният живот почти напълно е съвпадал с църковния. Слушали са се богослужебни текстове, проповеди, жития. Можело е да се четат произведения на църковни писатели (Августин),  може би хроники. По времето на първите университети (от началото на ХІІ в.) хуманитаристиката е била свързана главно с богословието.

През ХІV в. и особено в Италия се е увеличил интереса към древната история, философия и реторика, и са се появили първите учители по гръцки. През ХV в. вече е имало преводи от гръцки на латински (Фичино превежда Платон). Покрай упадъка на Византия мнозина образовани византийци са потърсили убежище на Запад (главно в Италия) и са били пренесени много кодекси с произведения на антични гръцки автори. Сред първите печатни книги през втората половина на ХV в. е имало и гръкоезични – много от тях на класически автори.

Хрисолорас  (до 1415) живее във Венеция и Флоренция. Там се среща със Салутати, Бруни и др. Между 1403 и 1427 Гуарино, Ауриспа и Филелфо пътуват до Констатинопол и носят книги. След Флорентинския събор (1439) и по времето на папа Николай V  (до 1455) започват преводите. Висарион действа в Болоня (събрал 900 ръкописа, те стават основата на венецианската библиотека). Езикът се преподава от Халкокондил, Газа и Ласкарис (Падуа, Неапол, Месина); но също и от италиаци- Филелфо и Гуарино в Милано и Ферара. Печатане – Цицерон в 1465, граматиката на Ласкарис в 1476, Омир в 1488. За първите 100 години се напечатват 92 гръцки автора срещу 66 латински. Повечето важни гръцки автори са напечатани до 1520 от Мануций и Мусурос във Венеция.  [20]

 От началото на ХVІ в. нататък (несъмнено във връзка с Реформацията и отдръпването на новите църкви от латиноезичния Римски католицизъм) старогръцките автори са били превеждани вече не на латински, а на италиански, френски, немски, английски и останалите западни езици. Това се прави, за да се разбере по-добре латиноезичното наследство, което е включвало произведенията и белези от езика на гръкоезичните автори; също от богословски и църковни съображения – за да се добие непосредствени контакт с ранните източни християнски писатели; също – за да се оформи независима култура чрез създаване на собствена (на местен език) връзка с цялата западна традиция. Всички тези насоки на действие са част от стратегията на протестантските църкви и държави за  преодоляване на предимствата на католическото образование.   

Меланхтон пише гръцка граматика (1518), многократно преиздавана. В Базел преподава Ройхлин. Спорът му с Еразъм за произношението; и двамата са превеждали – „Батрахомиомахия“, Еврипид, Плутарх. Ветори във Флоренция (до 1585) и Анри Етиен във Франция (до 1598). Етиен издава 74 гръцки автора и петтомния Тесаурус (1572), преиздаден през 60-те години на XIX в. - и досега остава най- пълният старогръцки речник. В Италия към средата на същия век интересът към античността намалява.

Във Франция с гръцки автори се занимават Бюде (до 1540) и Турнеб (до 1565); докато Робер Етиен и Ю.Ц. Скалигер („Поетика“, 1561 на основата на Аристотел) се интересуват повече с римска литература. Казобон (до 1614) коментира Аристотел, Теофраст, Теокрит, Атеней, Полибий. Занимава се с развитието на гръцката историография, също и със сатирата.

През следващия век Дюканж (до 1688) се занимава с византийска литература. Монфокон (1708) публикува „Гръцка палеография“.

Филологическа критика – книгата на Бентли (до 1724) за писмата на Фаларис (1697); той „открива“ дигамата.

В Холандия през XVI-XVII в латинската филология има предимство – Липсий, Гроций и др. Към средата на XVIII в. възниква школата на грецистите, към която принадлежи и Рункен (до 1798). 

По същото време се усилва филологията в Германия, във връзка с реформата в средното образование. За разбирането на античността големи приноси дават външни на филологията хора – Лесинг, Хердер, Виланд, Винкелман. Сред филолозите влиятелни са Райзке (до 1774) - негов предшественик е издателят на Омир Ернести; Хайне (до 1812) и Райц в Лайпциг. Ученик на Хайне е Волф (Пролегомени, 1795), а на Райц – Херман (до 1848).

На Изток пък те са били познати чрез националните езици (арменски, грузински, български и други) и много по-рано, но по-често чрез цитати и преразкази, отколкото чрез цели произведения. В българските преводни и оригинални книги през Х в. вече са се цитирали антични автори (Аристотел). Събитията около Троянската война, а и съобщения за много исторически събития от древността са могли да се прочетат накратко на български в преводи на някои хроники (Манасиевата, ХІІІ в.).

Пълните преводи стават по-чести от началото на ХІХ в. нататък. Най-напред и в най-голямо количество те се правят в Русия, а след образуването на национални държави на Балканския полуостров – и на останалите езици на източните православни народи (за гръкоезичните православни ще кажем нататък). От друга страна, след разселването на европейците по други континенти (Северна Америка) и колонизирането на неевропейски територии в Южна Америка, Африка и Азия, европейското образование се препоръчва (въвежда) и далеч извън Европа, а заедно с него и старата гръцка литература.

Древните гърци били народ, който се е отличавал сред останалите най-напред с езика си, а после и с общите си обичаи, които се поддържали чрез отделни (местни) и общи (общогръцки) празници. В класическата древност, за която говорим, и през която се е развила литературата им, те не са били обединени в една държава. От края на ІV в. пр. Хр. нататък полисите са били зависими в различна степен от македонското царство, а от ІІ в. пр. Хр. – от римската държава. Изразът „древни гърци” предполага, че става дума за езичници (нехристияни), живели преди появата на християнската Църква.

В ИГрЛ се казва, че до 30% от корените в старогръцкия не могат да бъдат обяснени във връзка с другите индоевропейски езици – значи има смесване с местните езици.[21]

До ІІІ в. пр. Хр. гърците нямат единен език. Различаване от другите народи При Омир карите са “варварогласни (Ил. ІІ, 867)”. Но пак у Омир няма общ термин за ахейци, данайци и аргийци. Диалектите: дорийски, йонийски (традиционно произлизащи от Атика, от сина на Кодър, края на ХІ в. пр. Хр. ), еолийски (Тесалия, Беотия, малоазийска Еолия). Хезиод споменава за внуците на Девкалион –Еол, Дори Ксут, със синовете на последния – Ион и Ахей. Тук се споменава още за аркадско-кипърско-памфилска глупа. Отличават се и говорите на Ахея и Елида.[22]

От литературните езици най-древен е езикът на героическия епос. След Омир го ползват още Хезиод, философите (Ксенофан, Парменид, Емпедокъл), Аполоний, Квинт и Нон. В основата му е йонийското наречие южно от Смирна, също на Хиос и Самос; има и еолизми от Лесбос и “северозападния ъгъл на Мала Азия”.  Възможно е ядрото на троянския цикъл да е създадено около Смирна и към 800 г. да е минало от еолийци към йонийци. УХезиод вече се срещат доризми.

Алкей и Сафо пишат на чист еолийски. Мимнерм, Анакреонт и Хипонакт – на йонийски. Хоровата мелика – на дорийски, вкл.Стезихор, Ивик, Пиндар и дори йонийците от Кеос Симонид и Бакхилид. Елинистическите буколици пишат на смесен език. Трагедиите  (от Есхил) се пишат на древно атическо наречие, а в хоровите партии има доризми. В монолозите на весителите има епически форми.

Езикът на прозата е йонийски, защото тя възниква там; това е език на прозаичната сага (от нея са басните на Езоп). Това е наречие, общо за “дванадесетоградието” от Смирна до Милет. Жанрът и стилът се нарича “historie” – този  “исторически” език не зависи от месторождението и се оформя при дорийците Херодот и Хипократ. В него не влиза философията, често писана в стихове (Ксенофан) Атическото наречие започва да се използва в V в. – Тукидид, “Атинската полития” на Пс.-Ксенофонт. 403/402 приемат “йонийската азбука”.[23] През ІV в. пр. Хр. някои историци (Ктезий) все още пишат на йонийски, а някои лекари (Диокъл) минават на атически.

“Койне” се образува ІІІ-ІІ в. пр. Хр. Старите диалекти изчезват. От VІ в. сл. Хр. той се превръща в средногръцки, а от ХV-ХVІ се развива в димотики. От края на І в. сл. Хр. има опити да се възроди атическото наречие, и те продължават дълго – вкл. и в ХІ-ХІІ в., и после пак в ХІХ в. На атическа основа е “катаревуса” въведен за държавен и образователен език през 1911.  

След разделянето на Империята, което е започнало към края на ІІІ в. с реформите на Диоклециан и след немалко колебания е завършило в края на ІV-ти със смъртта на Теодосий І, константинополската й част е запазила латинския език в администрацията и правото, но в религиозния живот, образованието, търговията и всекидневието гръцкият се е ползвал повече от латинския. Гръцкият изобщо бил проникнал дълбоко, включително и на битово равнище, макар винаги да е бил използван в конкуренция с други езищи – коптски, арамейски, сирийски, арменски, готски – и това са само най-разпространените източни езици преди арабската експанзия и преселението на славяните. Употребата на латинския намалява поради много причини. Главната от тях е липсата на влиятелна държава, която да го ползва – това се случва след унищожението на западната част на Империята, завършило в 476 г. Но и преди това е бил видим хаосът на Запад, причинен от нападенията на различните германски племена и на хуните. Италийските и североафриканските територии постепенно се откъсвали от контрола на Константинопол, въпреки усилията на императори като Юстиниан (VІ в.) и Константин ІІІ (VІІ в.), които временно отвоюват части от Запада. Освен това се усилвали разногласията с Римската църква, която след V в. и главната причина за опазването на латинския. Споровете се водят главно около правомощията на римския епископ, въпросите на вярата (ересите), а през ІХ в. избухва и сериозен конфликт относно ориентацията на новосъздадената българска църква. След всичко това църковното общение между Рим и Константинопол прекъсва в средата на ХІ в.

Същевременно територията, на която гръцкият език е официален (държавен и църковен) се стеснява бързо в течение на VІІ и VІІІ в. преди всичко поради възникването на арабския халифат и идването на българите. Империята временно се разширява през ХІ-ХІІ в., главно за сметка на България, но след това се свива – първо заради ударите от запад и север (франки, българи), а после и от изток (турци). 

След скандалния ІV кръстоносен поход православните гръкоезични държави на Балканския полуостров и в Мала Азия виждат в езика си едно от съществените и необходими различия спрямо напълно враждебния „франкски” и венециански Запад. По това време се появяват и първите литературни произведения, носещи белези на един простонароден гръцки, от който се развива и новогръцкия език.  Самите носители на този език започват да гледат на себе си не толкова като поданици на една империя с претенции за главна световна роля (каквато винаги е била римската държава), а просто като на един християнски народ, отделен държавно, езиково и църковно от западните “франки” и само държавно и езиково от източните си съседи – сърби, българи, също и грузинци.

И така, поданиците на Източната империя мислят себе си като „римляни” дълго време след упадъка и завладяването на стария Рим през V в. - може би поне до падането на Константинопол в началото на ХІІІ в. След това обаче те започват да се наричат „гърци” (elines), за да се разграничат от подчинените църковно на Рим западни християни; а също и защото самите западни ги наричат така, заради езика им. След като османските турци унищожават константинополската империя (впрочем дълго време преди смъртта на последния император държавата е владеела само Града, околностите му и Пелопонес), бившите поданици, подчинени на константинополския патриарх, се делят на гръкоезични и славяноезични християни (това са били двата богослужебни езика на Балканския полуостров). 

Вероятно много текстове са загубени през VII-VIII в. По времето на Македонската династия започва работа по събирането и подреждането им. „Библиотеката“ на патриарх Фотий съдържа резюмета на 280 произведения – разполагал е с Ктезий, Теопомп, Ефор. По времето на Константин Багренородни се правят извлечения от древните историци. Към края на Х в е съставен „Суда“. 

Говори се за „Византийски ренесанс“, започнал през ХI в. През ХII в. Евстатий и Цец коментират Омир и Пиндар, и пишат поеми на старогръцки.

Към 1300 г. Максим Плануд съставя “Антологията“, превежда латински класици на гръцки.[24] Ученикът му Мосхопул съставил граматика, впоследствие използвана за граматиките на Хрисолорас и Халкокондил, по които на Запад са учили гръцки. Триклиний  (началото на XIII в.) е наречен от Виламовиц „първият текст-критик“.  

Самостоятелна гръкоезична държава се появява отново в началото на ХІХ в. Тя е кралство, чийто монарх произхожда от немска владетелска династия. Тази държава приема името Гърция (Hellas), макар че са били възможни и други названия. Независимите гърци, както сърбите, а след няколко десетилетия и българите, са се надявали, разширявайки територията си, да съберат всички свои сънародници в една държава, и, ако е възможно, да възстановят под някаква форма някогашната православна империя.

Тъй като официалният език на новата държава е гръцки, гражданите й претендират, че са етнически наследници на древните гърци – че са по същество същият народ, само че не езически, а християнски. От това може да се направи извода, че държавата на съвременните гърци би трябвало да се разпростира по териториите, населявани от древните с техните независими полиси – егейското крайбрежие, островите, Мала Азия, Кипър, може би части от Южна Италия и Сицилия. Трябва да се спомене и убеждението, че древните македонци, управлявани от Филип ІІ и Александър, са били, както и самите царе, етнически гърци. Наистина, от това не се прави гласно изводът, че съвременна Гърция може да претендира за териториите на Изток до Индия, тъй като той не би бил взет насериозно.

И тъй, възприема се една национална доктрина, според която има народ, която е населявал тези територии от микенско време до ден днешен, който се е запазил по същество непроменен през вековете, и е бил доминиращ етнос в Източната империя от Константин І Велики до превземането на Константинопол от османските турци.

Мисли се, че в историята на гръцкия народ през вековете са настъпили само две съществени промени и че те засягат религията и държавното устройство.

Първо, в епохата на Империята, като се започне още преди Диоклециан, езичеството е било постепенно преодоляно, и така всеки грък – и средновековен, и модерен – би трябвало да е християнин, и то православен християнин.

Второ, гърците, като поданици на Източната империя, са имали монарх-християнин и при създаването на модерната държава те пак  получават такъв. Но, може би заради западноевропейския произход на тази династия, монархическите чувства на гърците в новата държава никога не са били много силни и днес в Гърция няма почти никакъв интерес към възстановяване на монархията.

Въпреки славата на Атина древните гърци никога не са имали „столица” – тъй като никога не са имали единна държава преди обособяването на Източната империя. Самата Източна империя, както споменахме, твърде дълго е била мислена като римска държава – при това двуезична в продължение на векове. И все пак гърците през ХІХ в. (а някои и до днес) виждат в създаденото през 1831 г. кралство начало на възстановяването на Източната (Византийска) империя и поради това смятат Атина за нещо като временна столица, която някак замества „естествената гръцка столица” – Константинопол.  

Едно от следствията на тази национална доктрина е, че цялата гръкоезична литература през вековете – както художествена, така и друга – се оказва културна собственост на народа, населяващ модерната гръцка държава и говорещ на новогръцки език.

Относно това убеждение - че древната гръцка литература някак „принадлежи” на съвременните гърци, защото е написана на „техния” език и е произведена от „същия” народ, може да се каже следното.

Първо, новогръцкият език, макар и несъмнено да произхожда от стария гръцки (или по-скоро от опростената му международна форма koine), все пак се отличава от него толкова много, че един грамотен и дори един добре образован съвременен грък не би могъл да чете старогръцки текстове, освен ако ако не е преминал през специално обучение. Но това се отнася и за всеки друг читател на древните, независимо от родния му език. При това, учейки старогръцки, гъркът трябва да се старае да отхвърли погрешното предубеждение, че за него старогръцкият би трябвало да бъде по-лесен, отколкото за чужденците, и че следователно може да го изучи с по-малко труд. По същия начин и един българин би сгрешил, ако помисли, че може да чете и разбира следновековни български текстове, без да е учил дълго и систематично езика, на който са написани. Така че при работа със старогръцкия съвременните гърци нямат явно предимство пред останалите народи.

Второ, произходът на новогръцкия съвсем не е доказателство за съществуването на един и същ, неизменен гръцки етнос през вековете – както не може да се твърди, че днешните граждани на САЩ или Австралия са „сънародници” на Чосър и Шекспир, защото езикът им произхожда от стария английски език. По същия начин е трудно да се повярва, че патриарх Фотий или Казандзакис са сънародници на Омир и Платон, само защото родният им (и работен) език е по-близък до старогръцкия, отколкото е, примерно, езикът на Климент Охридски.

Накрая, дори да предположим, че съвременните гърци са „кръвни” потомци на древните, това не значи, че те имат някакво съществено предимство в разбирането на тази литература. Тя, поради съвсем различната историческа среда, в която е била създавана, е също толкова трудна за четене за модерния грък, колкото и за всеки друг европеец (под „европеец” имам предвид просто западно и християнски образования човек). Тя не е „по-близка” за гръцкия народ, отколкото за който и да е друг европейски народ, и за разбирането й са нужни специални усилия, независимо дали родният език на читателя е новогръцки или не.

За историята на литературата – още през 1545 Жиралд пише диалог за историята на гръцките и римски поети. „Библиотека грека“ на Фабриций в 14 тома (1705-1728). Пише се за отделни жанрове – Фос (1624) за гръцките историци и Рункен (1768) за гръцките оратори.

Основа за систематичното занимание с нея  се появява при Бернхарди, Мюлер и Велкер, в средата на ХIX в. През втората половина на века – Пиерон, Круазе, Джеб, Махафи, Сандис. В Германия – Узенер, Роде, Виламовиц.  „Упадъкът е свързан с влиянието на ницшеанството“.[25]

В ИГрЛ се говори за пет периода в съществуването на гръцката литература:

І.  Античен (края на VІІІ пр. Хр. – ІV в. сл. Хр)

ІІ. Късна античност  (началото на ІV сл. Хр. – началото на VІ в. сл. Хр)

ІІІ. Византийски – от Юстиниан, до падането на Константинопол

ІV. Турско владичество (до 1829)

V. Политическа независимост на Гърция

Старогръцката литература живее през първите два периода, условна граница е 529 г (затваряне на Платоновата академия). Периоди:

1. Архаически (до първа четвърт на VІІ в. пр. Хр.) – Омир и Хезиод

2. Класически (до трета четвърт на ІV в. пр. Хр.) – лирика, драма, проза

3. Елинистически  (до трета четвърт на І в. пр. Хр.) – “губи се връзката с народното творчество”, появават се научните жанрове. В него влизат 3 а “александрийски ” (до 146 пр. Хр.) и следващия, 3 б, в който Гърция и Македония стават римски провинции. Той завършва с установяването на принципата – 31/30 г. пр. Хр. “Елинистически” може да се нарича и целия период до изчезването на езичеството

4. Римски (до ІV в. сл. Хр.) – появява се романът.[26]

В подхода към старогръцката литература през вековете са съществували различни гледни точки, много от които се използват и днес.

Социологическата (също и диалектико-материалистическата, марксистка) гледна точка отрича „националността” като решаващ фактор и твърди, че литературата, като всяко културно явление, е резултат от определени обществени (или обществено-икономически) отношения, които се появяват във всякакви общества на определена степен на развитие и са сравнително слабо зависими от езика и „националния характер”.

Относно нацията обаче понякога се допускат изключения. Примерно, говори се, че гърците винаги са имали съзнание, че са един народ, което не могло да бъде заглушено дори от “господстващата църковна идеология, подчертаваща разрива между християнска и езическа култура”.[27]

Тази гледна точка посочва като свое особено достойнство „научността” и „обективността”. На тази основа през ХХ в. бяха написани и преведени на български няколко истории на древна Гърция и на старогръцката литература.

Марксизмът-ленинизмът се занимава с въпроса за “историческата оценка” на обществата и културните явления.[28] Когато се говори за периодизация, се търси момента на преминаване от една обществено-икономическа формация  (“строй”) към друга.[29]

Марксистката хуманитаристика е полемична. Тя претендира за истинско историческо обобщение, за което нейният противник - “буржоазната наука” - бива намерена за неспособна.[30] Понякога с твърде голяма лекота се отхвърлят съчинения на влиятелни автори.[31]

Предполага се, че с времето “обществените условия се усложняват, а с това се усложнява и съзнанието на хората”.[32] Критикува се тясно филологическото проучване на древността. Литературата е “надстроечно явление”.[33] Жанровете се свързват с формациите – примерно, казва се, че “цялата народната поезия от докласовото общество е устна”.[34] Старогръцката литература се дели на периоди според развитието на робовладелското общество и външните политически изменения в Гърция и Близкия изток.[35]

Друга гледна точка е романтическата, според която влиятелните („класически”) литературни произведения, както и всяко изкуство, възникват благодарение на особения „гений” (или просто характер) на народа или индивида. Така се гледа на старогръцката и на всички други литератури през ХІХ в., особено в германоезична Европа, където е засвидетелствана в произведенията на мнозина влиятелни философи на изкуството. Възприелите този подход мислят, че произведенията на изкуството могат да бъдат оценени адекватно само от достойни за тях  „духове”, и че разбирането им е постижимо повече чрез „вчувстване”, отколкото чрез сух интелектуален анализ. Идеята за “единния елинизъм”, за която вече споменах, и която е основана на предположението за гръцки народностен талант и характер, останал по същество непроменен от най-дълбока древност до днес, явно е романтическа.

Съществува и още една гледна точка, която може да бъде наречена имперска или глобалистка, от която дори най-прочутите литературни произведения се разглеждат преди всичко като любопитни факти, извадени от миналото на различните народи. На заниманието с литературна история се гледа като на елитна дейност, която могат да си позволят немного, но добре осигурени, преуспели хора (и общества).  Запознаването с  книги, и въобще с какви да е произведения на изкуството, е вид развлечение, нещо като непрофесионален спорт или колекционерство. Стойността на литературните и други произведения се определя от тяхното „влияние” или дори „модност”, а добър познавач е онзи, който просто е добре осведомен за мненията относно тях. Такъв е духът на британските изследвания, оформил се през ХІХ в. от който е повлияна и цялата съвременна англоезична хуманитаристика. 

---

[1] Това не е за развлечение. Този интерес е „чист” – да се изучи самото това нещо, литературата.

[2] Трябва да се докаже, че четенето на литература е нужно. Защо за специалност, наречена „филология” се учи литература? Но и какво ще рече точно „филология” – какво включва това образование. За да се разбере какво трябва да включва трябва да се реши каква е целта му.  Може би да се узнае нещо за някакъв свят – не нпременно различен от „нашия” – защото освен чужди филологии има и българска – „наша”.

[3] Това може да се обоснове така. Човек учи, за да се приобщи към някаква образователна традиция – четем Вазов (Омир) защото всички досега в тази или подобна на нея специалност са чели тези автори. Узнаваме неща, които те са узнали и споделяме общ читателски опит. Човек се образова, за да придобие знания  (опит) които имат и други с цел да може да ги разбира (да общува с тях).

[4] Л. Андрейчин съст. и др. Български тълковен речник. “Наука и изкуство”, 1976.

[5] Особено ако не са свързани с музика, ритъм или рима, които облекчават помненето. 

[6] Така записваме нещо, за да го ползваме после (програма за задълженията ни през седмицата). Но също и договори, за да удостоверим какво сме се споразумели с някого. Също отчети как сме изпълнили договор, опис на имуществото ни, ако трябва да определим наследство или да платим данък. Държавната администрация записва такива неща.

[7] Атеней, VІІ, 39.

[8] Диоген Лаерций, І, 2, 9

[9] De oratore ІІІ, 137.

[10] Херодот, VІІІ, 6

[11] Схолии към Омир, ИГрЛ, с. 44.

[12] Метафизика, ХІІ...

[13] Полукс, ІХ, 47.

[14] Ксенофонт, Спомени ІV, 2, 1

[15] ИГрЛ, с. 45

[16] според Пс.-Плутарх.

[17] Стромати, I, 16, 79

[18] ИГрЛ, с. 18-19.

[19] През VI в вече гръцкият език е забравен – ИГрЛ, с. 50.  

[20] ИГрЛ, с. 52

[21] ИГрЛ, с. 30

[22] ИГрЛ, с. 33

[23] ИГрЛ, с. 40

[24] ИГрЛ, с. 50.

[25] ИГрЛ, с. 54

[26] ИГрЛ, с. 24.

[27] ИГрЛ, с. 22. Впрочем учителите на Църквата не си служат с понятието “култура”.

[28] В увода на ИГрЛ се цитират МиЕ според които: “Този център на теократическата империя е станал истинска преграда за разпространението на европейския прогрес”.

[29] “Феодалното общество се оформя при управлението на Юстиниан и достига разцвета си едва през ХІ в.” (с. 8).

[30] ИГрЛ, с. 15

[31] ИГрЛ, с. 17 за Шпенглер; преди това за Хегел – “размишленията му за доисторическите епохи могат да предизвикат сега само усмивка”. За други (Белох, Виламовиц) се казва, че методологическите им позиции били напълно неприемливи  (с. 16). За ренесансовите хуманисти - че „още не са могли да изучават процеса на литературното развитие“ (с. 51).

[32] ИГрЛ, с. 21

[33] ИГрЛ, с. 22.

[34] ИГрЛ, с. 20

[35] ИГрЛ, с. 22

**

І.

Епосът на Омир

(8 октомври, 2013)

Омир като начало на европейската литература. Какво значи “епос”. “Епическото изкуство”. Имена на предомирови поети. Митология, език, литературни форми преди Омир. Древността за Омир. Датировки. Какво може да се знае за Омир. За достоверността на свидетелствата. Обстановката във времената на Омир. Свидетелства. Омир като аед. Епическата фабула. Действие и характери. Композиция на поемите. Повторенията. Светът на боговете. Размери на епическото произведение. Представяне (кратко и дълго). Съдържание на “Илиада” (кратко без имена) и на “Одисея” (дълго с имена). Омировият текст. Пизистратовата комисия. Други произведения, приписвани на Омир. Географията на света според Омир. Неговото влияние. Омировият въпрос.

Преподаването на старогръцката литература, а и изобщо на историята (държавна и културна) на старите гърци почти винаги е започвало с Омировия епос. Същото се отнася и за преподаването на “европейските” литература и история.

Все пак трябва да се отбележи, че поне до средата на ХІХ в. историците на тази литература говорят за “предомиров период” и вярват в съществуването на поети, преди всичко траки, чиито произведения са били изгубени още преди Аристотел.[1]

“Епос” е дума, сродна на глагола eipein (говоря, казвам) и несъмнено има основно значение на “дума, реч, словесно изложение”. Думата е послужила за означение на поемите в хекзаметър (независимо дали са художествени произведения или не - “Поетика”, гл. І, 1447 b) и поради голямата им популярност другите й значения са отстъпили. Аристотел забелязва, че поетическите и непоетическите произведения не би трябвало да се наричат с една и съща дума само защото са съчинени в един и същ размер. Дали заради казаното в „Поетиката” или по други причини, но след класическата епоха думата „епос” се отнася преди всичко до художествени произведения, чийто образец е Омир.

Ако съчинението е поетическо, но в друг размер, то се е наричало най-общо ode (песен). Но думите за отделните видове „песни” са много – elegeia, melos, hymnos и много други. Ако произведението е нехудожествено и прозаично, то се нарича logos, а ако трябва да се подчертае изрично, че не е в стихове, се казва psilos logos (“Поетика”, гл. І, 1447 a).

Езикът е условен – йонийско-еолийски, вероятно архаизиран. Използват се тежки, съставни епитети, вероятно заради тържествеността. Повествованието върви бавно, с много подробности. Включват се дълги изброявания и описания. Героите си разменят кратки и дълги речи, но няма “просто диалог”. Чести намеси на боговете – както заради вярването, че това става, така и заради тържествеността. Поетът никога не говори от свое име, така че да изрази предпочитание или оценка.[2] 

Говори се предомирови “бардове” – Орфей, Лин, Памф, Музей, Евмолп, Тамирис. Приписват им се някои произведения, които несъмнено са много по-късни (апокрифи). Традицията сочи към Тракия и Пиерия (известна като родно място на Музите).

Някои били от Делос и Крит – Олен, Фебамон, Хризотемида. Може би източникът е Ликия.[3]

Няма съмнение, че в континентална Гърция е имало богати царства далеч преди Омир – археологически свидетелства от Тиринт, Микена, Орхомен, Лакония, Атика, островите.

Традицията на йонийския епос сочи към ахейски, минийски и кадмейски династии. Типовата фразеология (епитети и др.) е еолийска.

Предомировата поезия сигурно се е състояла от химни – качества на боговете, генеалогии, молитви. Също – исторически легенди за царски родове, техните подвизи – градове, съюзи, войни.

Появил се хекзаметърът – изпълнението било съпроводено от форминкс (китара).  

Трябва да е имало и поетически форми по разни битови и религиозни поводи – трени, хименеи, пеани.[4] 

Няма оцелял автор от класическата епоха, който да казва нещо определено за произведение или автор, по-ранни от Омир и неговите поеми.

Херодот казва, че представата на гърците за техните божества е оформена от съчиненията на Омир и Хезиод. Според него те са живели „400 години преди нас” (ІІ, 53) – значи ги поставя в средата на ІХ в.[5]

Аристотел - който е един от най-важните ни източници, тъй като специално е проучвал историята на литературата - никъде не споменава имена на поети, които, по негово мнение, биха могли да са по-ранни от Омир.[6]

Както се вижда от цитираното място, той е уверен, че някаква поезия е имало още в най-древни времена, далеч преди Омир; но Омир надминава всички и че той създал някои от съществените й форми. Поемите му са послужили като образец за драматическата поезия, за естетическите идеи „трагично” и „комично”, за единство на произведението въз основа на фабулата.[7]

Нищо в произведенията на останалите класически автори не противоречи на твърдението, че Омир е най-древният познат поет (може би Хезиод е бил негов съвременник). Йосиф Флавий, който е работил в Рим през І в. сл. Хр. и също е имал достъп до цялата класическа литература, проучил древността на различните писмени традиции и направил заключението, че гърците не могат да посочат сред своите автори никой, който да е по-древен от Омир.[8]

Първият известен на нас автор, който споменава името му, е Калин от Ефес, чийто разцвет е вероятно към 700 г. Той впрочем го споменал като автор на “Тебаида”.

За тази война също е написана епическа поема, наречена „Тиваида”. Тази поема се споменава от Калин, който твърди, че авторът й бил Омир и много достоверни източници са съгласни с преценката му. С изключение на Илиада и Одисея аз поставям „Тиваида” по-високо от всяка друга поема. [9]  

В “Химн към Аполон” се говори за “слепия поет, който живее на Хиос”, който химн Тукидид цитира и смята за Омиров.

Омир дава най-ясни указания, че това е било тъкмо така, в следните стихове, които се намират в химна в чест на Аполон... Кой от певците, девойки, които са идвали тука, най ви е скъп и приятен? Най-много кой ви харесва? Тъй отвърнете тогава – бъдете любезни към мене: “Скъп ни е слепият мъж – той живее в скалистия Хиос; всичките негови песни навек са заслужили слава” [10] 

За датировката на Омир през античността е имало разногласия, а през по-късните векове те просто се съобщават. В биографията на Омир, приписвана на Херодот, се говори за датировката, като се опира на годините на основаването на някои градове:

Лесбос (Митилене) е основан 130 години след Троянската война; еолийската Куме - след още 20, а Смирна, родния град на Омир, която била колония на кумейците – след още 18. Добавя се, че Омир (може би по други сведения) е роден 622 години преди похода на Ксеркс.[11] Накрая се казва, че при това положение е лесно да се изчисли кога е роден, като се вземат предвид и списъците на атинските архонти. Посочва се и годината – 168 след Троянската война (37-38).[12]

А ето какво се казва в енциклопедията “Суда”:

...и е роден 57 години преди провеждането на първите Олимпийски игри. Порфирий във “Философска история” казва: “преди 132”. А тези олимпийски игри са били проведени 407 години след превземането на Троя. Някои твърдят, че Омир се родил само 160 години след превземането на Троя; а споменатият Порфирий казва: “след 275”.[13] 

Сега Омир се датира най-общо в VІІІ в. пр. Хр.[14]  

Много пъти е казано, че за самия Омир – предполагаемия древен поет, този, комуто от най-ранно време се приписват „Илиада” и „Одисея” – нищо сигурно не се знае.

А кога твърдим, че знаем нещо сигурно за някой древен автор или изобщо за кой да е човек, все едно кога и къде е живял? Ако не сме го срещали (1) лично, би трябвало да разчитаме на (2) свидетелства, на които можем да се доверим. Най-добре е, ако поне тези свидетелства са дадени от (2a) очевидци, с които сме разговаряли. Така Херодот е проучвал войните през първата половина на V в., когато още не е бил роден или е бил дете, но пък мнозина от участниците в тях са били живи. Наистина, той много рядко споменава с кого е говорил или какво е чел, така че читателят остава с усещането, че Херодот разказва, каквото сам е видял.[15]

Когато става дума за много отдавнашни събития, каквито са за нас античните, би трябвало да имаме текст, в който човекът, за когото мислим, (1) сам е казал определени неща за себе си – както Демостен в „За венеца” или Тукидид в „Пелопонеската война”.[16] Или, както в случая с устните свидетелства, да бъде споменат от автор, който го е познавал (2) лично, както Тукидид разказва за Перикъл, а Ксенофонт – за Кир Млади. Още по-добре е, ако бъде споменаван, и то с подробности, от (3) няколко съвременници независимо едни от други – както Сократ е представен и от Платон, и от Ксенофонт, и от Аристофан. Или от по-късни автори, но да сме сигурни, че са направили (4) добри проучвания, или да е явно, че са ползвали независими източници. За атинския писател и държавник Солон не са останали свидетелства на негови съвременници, но авторите, които разказват за него, са многобройни и авторитетни – първо Херодот, после Платон, който може би е бил негов потомък, Тукидид, Аристотел; няколко века по-късно начетеният Плутарх пише специална биография за него. Някои от тези автори цитират и стихове, писани от Солон, в които той говори за собствения си живот. Така че за Солон знаем определени и сигурни неща, подробности за дейността му, въпреки че първият оцелял автор, който говори за него (Херодот) е роден повече от половин век след неговата смърт.  

Но нерядко имаме съобщения, които не са поставени в логическия им контекст (както сведенията на Аристотел за Солон, които са поставени в разказа за история на атинското законодателство и е естествено те да бъдат там); ако авторът на съобщението е (1) неизвестен (“Романът за Александър”);  или пък самото авторство е съмнително (биографията на Омир, приписвана на Херодот); или (2) по някакви причини свидетелствата му се поставят под съмнение, защото (2а) е небрежен към източниците си, или (2б) е склонен да си измисля, или (2в) просто не настоява на историчността на разказа си.[17] Във всички тези случаи имаме свидетелства, на които е мъчно да се доверим. Ако не намерим добро потвърждение, ние не ги смятаме за истинни.

През ХІ в. пр. Хр. някои гръцки племена, изтласкани от дорийците, се прехвърлят в Азия. Еолийците се установяват на Лесбос и в Троада. Припомнят си предполагаемите успехи от миналото. Епосът полека-лека става йонийски, езикът на “Илиада” и “Одисея” е по-скоро йонийски[18]; но се прославят тесалиецът Ахил и някои царе, които са тръгнали от Еолия.  Обяснение – поемите са възникнали в малоазийска Еолия, а след това са преминали към Йония. Традицията, обсъждаща произхода на Омир, сочи към Смирна (първоначално еолийска, после йонийска) и Хиос. Самата Йония, независимо от войните с лидийците, е било достатъчно богата. Йонийците имали контакти също с Фригия, Финикия и вътрешността на Мала Азия.[19]

“Времето на аедите” трябва да е започнало в Йония не много след преселването на гърците - около 950 г., и да е продължилодо 700-650.

Съществуват няколко биографии на Омир, които са оцелели досега и са писани неизвестно кога и от кого.[20]

В Куме, в Еолия, се събирали гърци от различни народности (pantodapa ethnea hellenika). Сред тях имало един небогат човек  на име Меланоп. Той се оженил и му се родила дъщеря, която нарекли Кретеида...  Кретеида заживяла при един познат на мъжа си, на име Исмений.

И там, близо до една река на име Мелес, тя родила детето си – това бил Омир. Родил се зрящ, а не сляп. Майка му го нарекла Мелесиген, по името на реката (1-3). Скоро след това тя напуснала Исмений и заживяла сама, като работела различни неща, за да издържа себе си и детето. Веднъж станала предачка при някой се Фемий, който учел децата в Смирна на “grammata kai ten allen mousiken”. Фемий харесал жената, и я убедил да се омъжи за него, като обещал да осинови детето и да го образова (4). Мелесиген се оказал способен, пораснал и овладял всичко, което Фемий преподавал. След време Фемий починал, а не много след него и Кретеида. Омир (тук и по-нататък авторът продължава да го нарича Мелесиген) постепенно спечелил уважението на съгражданите си като учител, а започнали да го посещават и някои чужденци, които идвали в Смирна за търговия.

Сред тях бил и някой си Ментес от областта около остров Левкада.  Той бил образован човек (pepaideumenos, poluistor). Та той предложил на Мелесиген да тръгне и да попътешества с него. Мелесиген така и направил – изоставил учителстването и тръгнал с кораба на Ментес; и където и да пристигнели, се интересувал да научи нещо за мястото и хората (dieorato kai historeon epunthaneto) (5-6). Сигурно си записвал узнатото (mnemosyna grafesthai).

На връщане от Иберия и Тирения пристигнали в Итака. Там Омир се почувствал зле със зрението и Ментес, който трябвало да пътува за Левкада, го оставил при един свой приятел итакиец на име Ментор. Ментор се грижил много добре за него, лекувал го, а през това време Омир проучвал и разпитвал за Одисей. Итакийците казват, че той тогава ослепял, а пък аз (казва “Херодот”) мисля, че това се случило когато вече бил в Колофон (“а и колофонците казват така”), където пристигнал след време заедно с Ментес (7-8).

След като прекарал там известно време се завърнал (вече сляп) в Смирна и там започнал да съчинява поемите си. След време поради бедност решил да напусне Смирна и да иде в Куме. По пътя, като обикновен просяк, минал през градчето Неон тейхос и там спрял при един обущар на име Тихий, който го съжалил заради слепотата, а и харесал стиховете му. Така заживял в обущарницата. Там създал поемата за похода на Амфиарай срещу Тива и химните за боговете.   “И чак до мое време неотейхийците показваха мястото, където някога седял и рецитирал стиховете си...” (9-10). После пак се отправил към Куме, като по пътя, по молба на роднини на фригийския цар Мидас, съчинил епиграма, която била написана върху надгробния му паметник.

В Куме рецитирал стиховете си по местата, където се събирали на разговори старите мъже (leschai), и станал толкова популярен, че някои предложили на градския съвет (boule) да му гласува издръжка. Провело се обсъждане и някой от съветниците се възпротивил, като казал, че ако започнат да хранят и слепците (homeroi) скоро в държавата щяла се събере голяма и безполезна тълпа. Защото кумейците наричали слепите (typhloi) с думата homeroi. И оттам му останало името Омир (11-13). Накрая и архонтът се изказал против, и решили да не дават издръжка. 

Тогава Омир напуснал Куме и отишъл във Фокея. Там имало един учител на име Тесторид. Той предложил на Омир да го издържа, а той пък да запишел дотогавашните си стихове; и тези, които щял съчини по-нататък, да ги припишел на Тесторид. Омир се съгласил. Там съчинил “малката Илиада” и “Фокаида”. Тогава Тесторид напуснал Фокея с намерение да си присвои окончателно поезията на Омир, и отишъл в Хиос, където станал учител и представял стиховете на Омир за свои – и имал успех.

След време обаче някои хиосци пристигнали във Фокея и разказали тези неща на Омир. Той се досетил, че това е Тесторид, и решил да замине за Хиос, за да го изобличи. И тъй като не намерил веднага кораб за Хиос, тръгнал към Еритрея. Там попаднал на едни рибари. Те най-напред не се съгласили да го вземат със себе си, но после, след като насрещен вятър ги върнал обратно на брега, се разкаяли и го закарали до острова. Там  Омир прекарал нощта на крайбрежието, а през деня, като се заскитал, наближил едно село на име Питюс. Там попаднал на един козар-роб на име Главк, който го поканил да сподели трапезата му - а Омир му разказал за приключенията си (14-22). На другия ден Главк оставил Омир при козите, а сам отишъл да разкаже за него на господаря си. Господарят му първо не повярвал, но след като Омир му бил доведен, той поговорил с него, харесал го и му предложил да остане и да учи децата му. Там Омир съчинил “Батрахомиомахията” и останалите си шеговити поеми (изреждат се няколко заглавия, но без “Маргит”). Така се прочул из целия Хиос, а Тесторид, като научил за това, побързал да напусне острова (23-24).

После Омир отишъл в главния град и там станал учител. Придобил много почитатели, спечелил пари, оженил се и му се родили две дъщери. Там изразил чрез поезията си благодарност към своите благодетели. Внесъл в “Одисея” името на Ментор, който се грижил да излекува очите му. Там споменал и учителя си Фемий.[21] И още – Ментес и Тихий[22] (25-26).

И като забелязал, че за Аргос се говори много, а за Атина – по-малко, включил в поемите си някои стихове в похвала на Атина[23]

Решил да посети континентална Гърция и потеглил, като най-напред спрял в Самос (27-29). Там се провеждал празника Апатурии: един човек, който познавал Омир още от Хиос, го поканил да вземе участие. Той останал не само за празника, но и за цялата зима, като съчинявал стихове по молба на тамошните хора, които се цитират.  Някои от тях били запомнени и после се пеели на острова по празници.

През пролетта се отправил към Атина; но когато стигнал до остров Иос,[24] се разболял и не могъл да продължи; и там умрял. Погребали го на брега (30-36).

След това авторът (“Херодот”) се заема да докаже, че Омир е бил еолиец, а не йониец или дориец.  Обръща внимание на някои стихове,[25] където се говори за жертвоприношения (nomima), в които се забелязват еолийски обичаи; също и на някои диалектни думи които били еолийски.

Някои смятат, че първият им вариант на тези биографии трябва да е възникнал към VІ в. пр. Хр., заедно с „новелите” за други исторически лица като Кир, Крез, „седемте мъдреци” и др. Може би през V в. вече е била разпространена една биография на Омир в рамките на “Състезанието на Омир и Хезиод”.[26] 

Единствените сравнително добри свидетелства са портретите на епически певци в „Одисея”, които, повикани на пирове в царски дворци (при царя на феаките Алкиной, в дома на Одисей в Итака), рецитират разкази за Троянската война или за олимпийските богове.[27] Това са същите тези образи и сюжети, които запълват „Илиада” и „Одисея”. Значи тук авторът съзнателно споменава ако не за себе си, то поне за певци, подобни на него:

Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,

нова наслада горещо в сърцата си те пожелаха —

песни с китара и танци, украса на всяка гощавка.

Ей глашатаят подаде звънливата лира на Фемий.

Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.

Звънна по струните Фемий и почна пленителна песен…( І, 150-155)

Песен редеше пред тях песнопоецът славен. Безмълвно

Слушаха, седнали, всички за пътя обратен от Троя,

който Атина Палада отсъди за гръцките войни...  (І, 325-327)

...жезлодържащи велможи, елате в палата ми чутен,

да нагостим чужденеца достойно в трапезната зала.

Няма тук място за отказ. На пищния пир призовете

и Демодока божествен. Дарува го музата щедро

с песен, която за наша наслада сърцето му ражда.” (VIII, 40-44)

Среброковано кресло Понтоной на певеца предложи,

между трапезните гости опряно на стройна колона,

и върху гвоздей провеси звънливата негова лира

там над главата, научи тогава слепеца с ръцете

как да я стига... (VІІІ, 62-69)

До него панерка с красива трапеза

сложи, наля му и вино, когато поиска, да пие.

Мигом пресегнаха те към готовите мамещи гозби.

Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,

богът внуши на певеца чутовни дела да възпява

из повестта, чрез мълвата въздигната чак до небето —

за крамолата на цар Одисей със Ахила Пелеев, (VIII, 69-76)

А върху гвозд глашатаят провеси звънливата лира,

той улови за ръка песнопевеца и го изведе.

Двамата следваха пътя, по който феаките знатни... (VІІІ, 105-106)

А песнопевецът дрънна и почна пленителна песен –

за любовта на бог Арес и с челния накит Киприда,

как те се срещнаха първо в палата на Хефест потайно,

нея той щедро дари, оскверни пък на властника Хефест

ложе и брачна постеля. (VIII, 266-270)

...„Чуй, глашатае, вземи тази мръвка и дай за похапка

на Демодока, когото при своята мъка почитам.

Всичките земнородени човеци посрещат певците

със уважение, с почит, защото на сладостни песни

муза ги учи. Тя люби сърдечно рода на певците.“ (VIII, 477-481)

...Но продължи и запей за строежа на оня кон дървен,

който създаде Епей с помощта на богиня Атина,

как го въведе в града Одисей богоравният хитро,

как го напълни с бойците, които порутиха Троя... “ (VIII, 492-495)

            Според Croiset първоначалният вариант на поемите трябва да е бил дело на един човек – “гениален мъж, баща на гръцкия епос, йониец, създал произведенията си в Смирна или Хиос; не може да е сигурно, че се е казвал Омир; трябва да е бил певец (bard) като тези, представени в “Одисея”; трябва да е възприел съществуващи вече епически традиции”.

                Относно аедите. Съществувала е аристокрация, занимаваща се със земеделие, по-късно търговия и война. Тя е председателствана от царе, извеждащи родословието си от боговете. Живеели в големи имения, в дворец с централно помещение - мегарон, заобиколено с колони и с покрив с отвор за дима. Всеки чужденец, готов да разкаже новини, бил добре дошъл. Освен това имало професионални разказвачи.

Такъв разказвач бил аедът. Вероятно учил от баща си, той свирел на китара и декламирал ритмично. Песните се предавали най-вероятно устно. Очаквало се да може да съчинява (импровизира). Преди да започне, се е обръщал към Зевс и Музите. По-важните събития са били общоизвесни, но относно детайлите той е бил свободен.[28]  

Как групите смислово свързани песни са се предавали? Може би на син-аед или просто на ученик. Оформяли са се школи – Омириди на Хиос, Креофили на Самос. Към всеки сюжет е могло да се включи детайл, който да образува цяла песен (“Долония”).[29]

            От най-ранно време “Илиада” и “Одисея” са надминали по слава всички останали. Това не значи, че не е имало и други добри епически произведения преди тях или по тяхно време. Те са едни от резултатите на 2-3 века поетическо творчество.[30]

            Несъмнено от предгръцки времена близо до входа на Хелеспонта е имало град, който е бил във война с племената, населяващи континетална Гърция. Поемите са спомен за тези войни. “Илиада” предава само един епизод от легендите.[31]      

„Илиада” и „Одисея” са големи фабулни (казва се и „сюжетни”) произведения. Това значи, че единството им (това, че тази поредица от стихове е нещо единно, цялостно, а не случайно събрани изречения) се осигурява най-напред от разказа за едно определено действие, в което се различават начало и край, а до края се достига след перипетии (събития, създаващи несигурност относно изхода). За да се представи такова действие, са нужни персонажи, които да действат с определени намерения, при чието осъществяване да се сблъскват с трудности, докато се стигне до завършека - все едно дали той е успешен или не.

В действията на героите се проявяват техните характери.[32] Ако героят е основен („главен”), а не второстепенен  или епизодичен, характерът му е по-подробно разработен. В „Одисея” има един характер, който засенчва всички останали, а в „Илиада” на всеки от по-изтъкнатите герои (Агамемнон, Диомед, Аякс, Одисей, Хектор) се отделя почти толкова внимание, колкото и на Ахил.

Покрай представянето на поредицата събития се намират поводи да се покажат характерни сцени от човешкия живот или пейзажи и картини от света на живите същества. Показват се същества, които не се виждат, но чието съществуване се допуска от мнозина (боговете, които действат на Олимп и другаде) или пък са просто фантастични (чудовищата в “Одисея”). Така че действието, което читателят (слушателят) следи, от една страна има смисъл само по себе си  - да се види „какво ще стане”.  Но то е и повод за изобразяване на персонажи с характери, на взаимодействията им, а също на разни въображаеми същества и на самата природа. 

Поемите съдържат множество повторения от различен вид – на епитети, на стихове, на отделни сцени, на действия, състоящи се от няколко отделни сцени. Това означава, че Омир или е съчинявал поемите си по памет, или е бил силно повлиян от такива поеми. Повторенията облекчават запомнянето, поддържат ритъма на съчинението и дават възможност на слушателя да възприема по-лесно казаното – защото повтарянето забавя притока на нова информация. Все пак повторенията в “Илиада” са много повече, отколкото в “Одисея”. Тази и някои други разлики (примерно, особената композиция на “Одисея”) са причина още през античността да се твърди, че втората поема е съчинена от Омир много по-късно, и дори, че е произведение на друг автор.

В “Илиада” текстът представя фабулата според естественото протичане на действието. Първо двамата вождове се скарват, след това се водят битки. После, поради смъртта на Патрокъл те се помиряват и армията се обединява. Накрая Ахил убива Хектор и се извършват двете погребения. Монолозите на някои герои дават допълнителни сведения, показват характерите им и забавят действието. Но тези речи са много по-кратки от разказа на Одисей при феаките, и освен това не служат за допълване на фабулата, както става в “Одисея”. Освен това в “Илиада” няма и паралелен разказ, в който да се явява втори главен герой (като Телемах).

В “Одисея” действието започва с тревогите на Телемах в Итака и заминаването му за Пилос. После, чак в петата песен се разказва за отплаването на Одисей от Огигия, което трябва да е станало едновременно с потеглянето на Телемах от Итака; от девета до дванадесета песен Одисей разказва за случилото се от падането на Троя пристигането му в Огигия при Калипсо. Така се добавят събития, които са част от общия разказ, но са по-ранни от разказаното в началото на поемата. Едва от ХІІІ песен нататък събитията са представени в естествения си ред, както в “Илиада”.

Освен че изненадва слушателя и държи вниманието му будно, тази конструкция внушава, че разказът на Одисей може и да е по-малко верен от разказа на поета. Защото това не са думи на главния разказвач, а само на един от героите. При това много от другите разкази, които Одисей предлага на събеседниците си, са явно лъжливи.

Друг вид паралелен разказ, засвидетелстван и в двете поеми (но пак повече в “Илиада”), е този за събитията в света на олимпийските богове. В това отношение Омир е странен, дори уникален, защото си служи с една идея за отвъден (божествен) свят, която почти веднага след него е отхвърлена и не се използва повече в литературата, като изключим произведенията, които умишлено имитират Омир.  Боговете са представени като безсмъртно и блажено, но малко скучаещо семейство, което се забавлява с пирове, музика и танци, но най-много със събитията, ставащи “долу” – в човешкия свят. Боговете гледат на тези събития като на театър, в който те самите могат да вземат участие когато и като пожелаят. Но понеже театърът е само един,  а различните богове харесват различни герои, това води до несъгласия, скарвания и дори сбивания между тях – било на човешкото бойно поле, било горе на Олимп. Мирът обаче винаги се възстановява, защото боговете са безсмъртни и не желаят да напуснат Олимп, а и Зевс все пак има последната дума при всички спорове.

“Илиада” е, несъмнено, за гнева на Ахил. Дори когато отсъства, това се чувства – нещата се случват така поради отсъствието му. Поради това поне основният замисъл трябва да е на един поет. Нужен ли е каталогът в песен ІІ? Защо Патрокъл забравя за какво го е изпратил Ахил по веме на третата битка? Защо четвъртата битка е толкова дълга?[33] 

“Голямо” произведение е това, което не може да бъде изслушано или прочетено наведнъж (без прекъсване).

Всеки може да провери, че за внимателното изслушване или прочитане на една Омирова песен  (около 500 стиха) са нужни 40-50 минути. Но колкото повече напредва текстът, толкова по-трудно се задържа първоначалната скорост. Причината е увеличаващата се информация, с която паметта трябва да се справи, и отслабващото внимание. Теоретично всяка от поемите може да се прочете за едно денонощие; но в действителност човек се нуждае от три дни (ако прави само това) до една седмица (ако има и други занимания). Това е положението и с повечето големи класически литературни произведения (епоси и романи).

Според Croiset типичната дължина на едно епическо произведение трябва да съответства на времето след вечеря, през което е възможно да се изслуша без прекъсване една рецитация (500-1000 ст.). Това е дължината на една песен от поемите, епизодите, на които те се разделят. Как се стига до дългите поеми? Най-напред, естествено е слушателите да желаят да чуят края на историята, която е започнала. Възможно е рецитациите да са продължавали няколко вечери.[34]

Когато пристъпваме към разбиране на кое да е фабулно произведение, първо е нужно да обхванем в ума си действието. Това, че сме го обхванали, се доказва чрез изложение (разказ за действието). То може да бъде с различна големина. Освен това разказвачът може да избере дали да си послужи с имената, или не. Във втория случай е нужно по-голямо усилие, защото трябва да решим “какви са” героите, а не просто да ги назовем ( това авторът вече го е направил).

Ето пример за кратко изложение без имена.

“Една съюзническа армия обсажда град. По време на обсадата избухва конфликт между главнокомандващия и най-влиятелния воин, който е и вожд на една от обединените войски. Влиятелният вожд е оскърбен и заедно с войниците си прекратява участието в обсадата. Поради това цялата съюзническа армия започва да търпи неуспехи на бойното поле и е застрашена от разгром.

Най-близкият приятел на оттеглилия се вожд – също силен и храбър воин – решава да вземе участие в битката. Той влиза в двубой с предводителя на противниковата войска и е убит. Приятелят му, обзет от мъка, силен гняв и желание за мъст, се помирява с оскърбилия го главнокомандващ и отново влиза в боя.  Благодарение на намесата му армията бързо получава превес, отблъсва противниците и ги принуждава да се оттеглят обратно в крепостта.  Разгневения вожд влиза в двубой с убиеца на приятеля му, убива го и отвлича трупа му.

Поемата завършва със среща между него и бащата на убития. След намеса на боговете вождът връща трупа и се съгласява на временно примирие. Близките на убития го оплакват и погребват”.

  Ето и едно представяне на “Одисея” с имена. То е три пъти по-дълго.

“Изминали са десет години след края на Троянската война, а Одисей, цар на Итака и близките й острови, все още е в неизвестност. Дворецът му и изпълнен със знатни младежи от околността, всеки от които се надява да се ожени за Пенелопа и да заеме трона на Одисей. Синът на Одисей – Телемах – вижда опасността за династията и за самия себе си, и решава да потърси помощ и сведения за баща си. Напътстван от богиня Атина, той напуска острова и посещава завърналите се царе на Пилос и Спарта – Нестор и Менелай. 

През това време Одисей, който е прекарал няколко години на острова на нимфата Калипсо, решава да продължи пътя за дома си. Калипсо се противи, но отстъпва, след като Хермес й съобщава, че по решение на боговете Одисей ще се завърне в Итака. Одисей построява сал и отплава, но е връхлетян от буря, изпратена от неблагосклонния Посейдон. Салът е разбит и  Одисей с мъка се спасява на един остров, обитаван от народ, наречен “феаки”. Техният цар Алкиной и семейството му оказват гостоприемство на Одисей.

Пред тях и в присъствието на мнозина знатни граждани, Одисей разказва за приключенията си след края на войната. Той се е сражавал с кикони по тракийския бряг, посетил е острова на лотофагите, спасил се е от циклопа, гостувал е на ветроукротителя Еол, загубил е почти цялата си войска в залива на човекоядните лестригони, и е живял е една година при магьосницата Кирка. После слязъл в царството на мъртвите, чийто вход е отвъд Океана, преминал е покрай острова на сирените, а после и през опасния проток на чудовищата Сцила и Харибда, където е жертвал неколцина от моряците си. Поради безветрие се е забавил близо месец на острова на Хелиос и накрая, след корабокрушение, в което загинали последните му спътници, се добрал до острова на Калипсо.

След разговора при Алкиной, феаките изпращат Одисей със специален кораб до Итака. Там той отново е осведомяван, напътстван и подкрепян от Атина, която му се явява в различни образи. Най-напред се отбива в един от имотите си, управляван от стария му слуга, свинаря Евмей. Там се среща с току-що завърналия се от Спарта Телемах. Двамата решават да отидат в града, да влязат в двореца (Одисей знае, че няма да бъде разпознат от никого) и с помощта на няколко верни слуги да унищожат натрапниците.

Така и става. След като сражението в гостната на двореца завършва, Одисей бива разпознат от Пенелопа. Още на другия ден избухва война между дома на Одисей и роднините на убитите женихи. Поради намесата на боговете войната е прекратена. Воюващите се помиряват и на Итака настъпва мир”.

Още далеч преди “Суда” е съществувало мнение, че по времето на Пизистрат и синовете му в Атина е била извършена редакция на “Илиада” и “Одисея”. Ето съобщението на Цицерон:

Казват, че по едно и също време в Гърция живели седмина, признати за мъдреци и наричани така. Всички те с изключение на Талес от Милет са стояли начело на своите държави.

Кой в онази епоха е бил по-учен и кой притежавал по-образована реч от Пизистрат? Казват, че той пръв сбрал и подредил разпръснатите дотогава песни на Омир така, както ги знаем днес (За оратора ІІІ, 137)[35]

Павзаний (VІІ, 26, 13) казва следното:

Peis…straton dš, ¹n…ka œph t¦ `Om»rou diespasmšna te kaˆ <¥lla> ¢llacoà mnhmoneuÒmena ½qroize, tÒte aÙtÕn Peis…straton À tîn tina ˜ta…rwn metapoiÁsai tÕ Ônoma ØpÕ ¢gno…aj.

А Пизистрат, когато събрал по откъси песните на Омир, възпоминавани по различен начин на различни места, или пък някой от приятелите му, сбъркали името (...) поради незнание.

                Според Елиан пък въвеждането на Омир в Атина е заслуга на Пизистратовия син Хипарх:

                “Ipparcoj Ð Peisistr£tou pa‹j presbÚtatoj ín tîn Peisistr£tou kaˆ sofètatoj Ãn 'Aqhna…wn. oátoj kaˆ t¦ `Om»rou œph prîtoj ™kÒmisen ™j t¦j'Aq»naj, kaˆ ºn£gkase toÝj ·ayJdoÝj to‹j Panaqhna…oij aÙt¦ °dein.

Хипарх, най-големият от синовете на Пизистрат, бил най-мъдрият от атиняните. Пръв донесъл в Атина поемите на Омир и наредил на рапсодите да ги изпълняват по време на Панатенеите (VІІІ, 2). [36]

В Суда се казва съвсем определено, че “Илиада” е подредена в известния си вид при Пизистрат:

œgraye d t¾n 'Ili£da oÙc ¤ma oÙd kat¦ tÕ sunecšj, kaq£per sÚgkeitai, ¢ll' aÙtÕj mn 

˜k£sthn ·ayJd…an gr£yaj kaˆ ™pideix£menoj tù perinoste‹n t¦j pÒleij trofÁj ›neken ¢pšlipen. Ûsteron d sunetšqh kaˆ sunet£cqh ØpÕ pollîn kaˆ m£lista ØpÕ Peisistr£tou toà tîn 'Aqhna…wn tur£nnou.

            Написал е “Илиадата”, но не наведнъж, нито по реда на песните й, както са свързани [сега]; а е пишел всяка песен поотделно, представял я на обиколка по градовете – което правел заради прехрана – и си отивал. По–късно тя е била събрана и наредена от мнозина, и особено от Пизистрат, тиранина на Атина.  

В тази връзка понякога се споменава името на някой си Ономакрит, който живял в Атина през втората половина на VІ в. и бил събрал произведенията, приписвани на Музей. Ако тогава в Атина е имало хора, които да се занимават със събиране и редакция на древната поезия, те трябва да са били като него. Херодот го споменава във връзка с похода на Ксеркс, към който той се присъединил заедно с някои от потомците на Пизистрат.[37]

Peisistratidšwn oƒ ¢nabebhkÒtej ™j Soàsa .. ”Econtej 'Onom£kriton, ¥ndra 'Aqhna‹on crhsmolÒgon te kaˆ diaqšthn crhsmîn tîn Mousa…ou, ¢nebeb»kesan .. ™xhgeÒmenoj. OátÒj te d¾ crhsmJdšwn prosefšreto, kaˆ o† te Peisistrat…dai kaˆ oƒ 'Aleu£dai gnèmaj ¢podeiknÚmenoi.

Те [някои от потомците на Пизистрат] били довели със себе си Ономакритос, атински тълкувател на предсказания, който събрал предсказанията на Мусайос... Този човек упражнявал влияние върху Ксеркс в предсказанията си, като Пизистратидите и Алевадите с мненията, които изказвали (Херодот VІІ, 7). 

Херодот несъмнено е чел “Илиадата”, която ние имаме, или поне текст, който сигурно е бил близък до нейния. В ІІ 112-121 той разказва, че когато бил в Египет, разпитал жреците дали знаят нещо за Троянската война. Повод за това му дало сведението, че в Египет някога царувал човек, чието име на гръцки било “Протей” (ІІ, 112). Той цитира едно място от “Илиада”, което се намира и в нашия текст (VІ 288-292).

Херодот споменава (ІІ, 117), че “Киприите” се приписват на Омир. Той самият мисли, че тази поема не е Омирова,  но аргументът му не е много убедителен (а именно, че в “Киприите” Парис стигнал до Троя за три дни благодарение на хубавото време, докато от “Илиада” си личало, че се отклонил до Сирия).

                Суда:

Безспорните му поеми са “Илиада” и “Одисея”.  Припсват му се и някои други поеми: “Амазония”, “Малка Илиада”, “Завръщания”... химни, “Киприи”.[38]

Самите гърци много рано са определили своите територии като част от “Европа” и са ги различавали от териториите на Азия и Африка (която тогава наричали “Либия”). Това разделение, засвидетелствано и подчертано от Херодот (ІІ,16), е възприето от по-късните “европейци” и е останало и досега. Все пак голяма част от сушата, която ние сега наричаме Европа, е била непозната и дори неизвестна за гърците. Те са наричали така териториите на запад и северозапад от малоазийското крайбрежие, но колкото по-далеч на запад и навътре в сушата се е отивало, толкова по-неясна е ставала представата им за тези части на Европа.

Омир е запознат в подробности с географията на Егейско море (островите), с тракийското крайбрежие и континента на север до планините (Рило-Родопския масив) и с крайбрежието на Мала Азия – може би няколко десетки километра навътре в сушата. Известен му е Кипър, близкоизточното крайбрежие – “Финикия”, Египет и Етиопия.

Представите му за Средиземно море на запад от йонийските (“одисеевите”) острови са смътни. Това служи като аргумент, че поемите са създадени не по-късно от 700-та година – тъй като след 700-та са започнали да се появяват гръцките колонии в Италия и Сицилия и географията на тази област е била прояснена. Народите, населяващи сушата далеч от морето, са му известни само от легенди – хипербореите в европейския север и пигмеите в Африка.

Най-авторитетният античен географ – Страбон – нарича Омир “основател на географската наука”. Ето неговите думи:

И първо [твърдим], че както ние, така и нашите предшественици, сред които е Хипарх, с основание смятаме Омир за основателя на географската наука, защото той е надминал и древни, и съвременни не само с достойнството на своята поезия, но също така и с опита си в обществения живот. Така той не само се е потрудил да се запознае с колкото може повече исторически факти и да ги предаде на бъдещите поколения, но също и с различните райони на обитаемата земя и на морето, както поотделно, така и в цялост. Иначе нямаше да е достигнал до най-крайните граници на земята, обхождайки ги в своите възпоминания.[39]

Омир е най-четеният старогръцки автор – както през античността, така може би и днес. Запазен е в най-много и най-стари кодекси, а също и в най-много папирусни фрагменти.

Множеството поеми от VІІ-VІ в., посветени на троянските събития, са изчезнали. Това се е случило най-вероятно поради по-ниската им художествена стойност.[40]

Той е първият гръцки автор, преведен на латински. Вергилиевата “Енеида” - най-четеното произведение на най-влиятелния латиноезичен поет - е замислено като продължение на “Илиада” и “Одисея”, и изглежда като тяхно подражание.

В “Илиада”, примерно, се вижда единство, което говори в полза на убеждението, че авторът е един. Но има и неща, които поставят под съмнение предположението, че тя е произведение на един автор. Може би поемата е същестувала дълго време като група несвързани песни? [41]

Може би първият поет (“Омир”) e създал първата песен. После и някои сцени, които естествено продължават началната ситуация. Те, взети заедно, образуват едно действие, макар и да не си съответстват във всички подробности. Към тази първа основа би трябвало да принадлежат: скарването, поражението в ХІ песен, пратеничеството при Ахил, участието и смъртта на Патрокъл, битката на Ахил и Хектор.

Някои може да са внесени по-късно – VІІІ и Х, примерно, са формирани около ІХ.  Участието на Посейдон в ХІІІ и на Хера в ХV може да са за забавяне. В този вид “Илиада” може да е стигнала до VІ в. пр. Хр. Последната редакция, за да се рецитира като нещо цяло на Панатенеите е извършена в Атина, във времето и с участието на Солон и Пизистрат. [42]

---

[1] Примерно Шьол (Fr. Schoell. Histoire abregee de literature grecque. Paris, 1813) казва, че “Тракия и северната част на Гърция са били люлката на гръцките Музи... накратко, първата гръцка цивилизация идва от север, и оттам произлизат Лин, Евмолп, Орфей и Музей”; и посочва някои произведения или заглавия на произведения, които са им били приписвани. В първия период на литературата (преди падането на Троя, 1184) той поставя и Сибилинските оракули и египетския Хермес или Тот (Трисмегист). (p. 5-7). 

[2] Croiset 1904, p. 17.

[3] Херодот... Вж. Croiset 1904, p. 4-5.

[4] Croiset 1904, p. 6-7.

[5] Откъде произхожда всеки един от боговете, дали наистина всички богове ги е имало винаги, както са на вид – това доскоро, така да се каже до вчера, не знаели. Да вземем Хезиод и Омир – по възраст са по-стари от мене с четиристотин години, не повече. А те са създали за елините произхода на боговете; те са дали прозвища на боговете, разпределили са им почестите, коието следвало да им се отдават, и изкуствата, които трябвало да владеят; означили са лицата им. Поетите, за които се разказва, че са живели преди, по мое мнение са живели по-късно. Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010.

[6] Относно комическите поетически произведения той казва така: Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина (гл. 4, 1448 b, прев Ал. Ничев. Оттук нататък текстовете от “Поетиката” се цитират според неговия превод).

[7] Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове (той единствен създал не само хубави, но  и драматически изображения), пръв показал и чертите на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното: защото “Маргит” се отнася към комедията така, както “Илиада” и “Одисея” – към трагедията (гл. 4, 1448 b). Относно способността му да придава единство на фабулата вж. гл. VІІІ; за драматургията и за майсторството му в езика и аргументацията – гл. ХХІV.

[8] Въобще при гърците не се намира нито едно писмено съчинение, което да е признато за по-старо от поезията на Омир; а той, изглежда, е живял по-късно от Троянската война („Против Апион” І, 2).

[9] (Павзаний, ІХ, 9, 5 – прев В. Русинов).

[10] (Тукидид ІІІ, 104 – прев М. Мирчев).  (Химн към Аполон 168-172, прев Р. Константинова).

[11] 1002 пр. Хр.

[12] Това ще е 1015 пр. Хр., ако “Херодот” смята, че войната е завършила в 1183, както е според Суда. Но ако датира похода на Ксеркс в 480, както е според нас, тогава поставя края на войната в 1190.

[13] Първите Олимпийски игри са датирани по нашето летоброене в 776 пр. Хр. Превземането на Троя би трябвало да бъде през 1183 (776+407). Така че според автора на статията Омир е роден през 833 пр. Хр., според Порфирий - 908, а според “другите” – 1023 (1183-160).

[14] Енциклопедичен справочник;  The Oxford Companion 1937 sec.ed. 1989; Преглед на античните датировки има у Лосев. Омир. 1962. с. 32. Самият той се ограничава да отбележи, че “изследователите... смятат, че той е живял през втората половина на VІІІ в....” (с. 28) .

[15] Подобно на него Симеон Радев пише за събитията в България през 80-те години на ХІХ в. така, сякаш ги е следил лично, макар че е роден през 1879 г.

[16] ІV, 104-107.

[17] Сведенията на Флавий Филострат за Аполоний Тиански са извлечени от книги, за които нищо извън казаното от Флавий не се знае; много от самите сведения изглеждат фантастични. Възможно е Флавий да е гледал на книгата си просто като на роман

[18] За езика: Christ. Iliadis carmina. Lipsiae, 1884.

[19] Croiset 1904, p. 8-9.

[20] Осем такива са издадени от A Westermann (Braunschweig, 1845). Отпечатани са и в Homeri opera, v. 2. Monro and Allen. Oxford, 1922. Една от тях се приписва на Херодот, други две – на Плутарх. Шьол мисли, че биографията, приписана на Херодот, в действителност е написана от някой  “модерен граматик” (Histoire abregee, p. 53).  Според Croiset 1904 “те всички са от епохата на Империята” (p. 10)

[21] Цитира І 153-155, но не както в изданието по-горе, а с разночетене в 154 – отбелязано и от Nauck.

[22] І 180-181; VІІ, 219-223

[23] “Илиада” ІІ 547, 552-557; “Одисея” VІІ, 80-81.

[24] Един от Цикладите, между Тера и Парос.

[25] Издателят не посочва дали се срещат в поемите или в някои други от оцелелите стихове, които му се приписват.

[26] Тронски. История, 1965. с. 113; Соболевски и др. История греческой литературы, 1946. с. 75

[27] „Одисея” І, 325-355; VІІІ, 250-540

[28] Croiset 1904, p. 12-13.

[29] Croiset 1904, p. 15.

[30] Croiset 1904, p. 18.

[31] Croiset 1904, p. 19.

[32] Така казва Аристотел, когато дава дефиниция за литературен (а и не само) характер: Трагедията ще има характер, ако, както се каза, речта или действието изявява някакво решение... (гл. 15, 1454 а).

[33] Croiset 1904, p. 22-23.

[34] Croiset 1904, p. 14.

[35] Цицерон. За оратора. Прев П. Стоянова. УИ, 1992

[36] Клавдий Елиан. Всякакви истории. Прев Р. Николова. „Кибеа”, 2011

[37] Г. Берве. Тираны Греции. “Феникс”. Ростов-на-Дон, 1997. с. 95

[38] poi»mata d aÙtoà ¢namf…lekta 'Ili¦j kaˆ 'OdÚsseia. ¢nafšretai d e„j aÙtÕn kaˆ ¥lla tin¦ poi»mata·'Amazon…a, 'Ili¦j mikr£, NÒstoi, 'Epikicl…dej, 'Hqišpaktoj ½toi ”Iamboi, Batraco-mac…a, Muobatracomac…a, 'Aracnomac…a, Geranomac…a, Kerame‹j, 'Amfiar£ou ™xšlasij, pa…gnia, Sikel…aj ¤lwsij, ™piqal£mia, KÚkloj, Ûmnoi, KÚpria.

[39] І, 1, 2. По-нататък (1-11) се представят подробно географските знания на Омир. Вж. Страбон. География. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2006. 

[40] Аристотел настоява на превъзходството на Омир над всички “циклически” поети (“Поетика” гл.8,  1451 а).

[41] Croiset 1904, p. 23.

[42] Croiset 1904, p. 24-25.

ms� nWs - �W h�[ EN-US;font-weight:normal'>(с. 8).

[30] ИГрЛ, с. 15

[31] ИГрЛ, с. 17 за Шпенглер; преди това за Хегел – “размишленията му за доисторическите епохи могат да предизвикат сега само усмивка”. За други (Белох, Виламовиц) се казва, че методологическите им позиции били напълно неприемливи  (с. 16). За ренесансовите хуманисти - че „още не са могли да изучават процеса на литературното развитие“ (с. 51).

[32] ИГрЛ, с. 21

[33] ИГрЛ, с. 22.

[34] ИГрЛ, с. 20

[35] ИГрЛ, с. 22

**

ІІ.

Епосът на Хезиод

(15 октомври, 2013)

            І. Епосът след Омир

1.      Циклическа поезия и рапсоди

През двата века, предхождащи олимпиадите, са били произведени и разпространени множество епически песни. Интерес към тя е имало във всички йонийски градове. Това движение е продължило през VІІІ-VІІ в и не е изчезнало до края на V. През това време се издига и триумфира лириката, изменя се дитирамбът и се ражда трагедията. Развитието на размисъла и интересът към миналото водят до поява на прозата – покрай това възникват съмнения в чудесното. Запада и аристокрацията, усилват се други съсловия.

Тези поеми е прието да се наричат “циклически” – така се означава следомировия епос, включващ почти всички героични легенди. Първият, който ги подрежда, е бил Зенодот от Ефес (ІІІ в. пр. Хр.). Цикълът на Прокъл – резюмета на загубени поеми (възможно е да е съставен от автор, живял през ІІ в. сл. Хр.).

Малко вероятно е да са били съставяни така, че да се допълват. Липсва им единство, защото са съставени донякъде като история – изложение на събития. Появява се монотонност, както в лириката след Пиндар и в трагедията след V в.

Могат да се разделят на групи. Някои са свързани с космогонията – Теогонии, Титаномахии. Други – с ранната история на известни родове или племена – Данаида, Фокаида, Миниада, Амазония. Подвизи на известни герои – множество Хераклеиди – примерно, “Превземането на Ехалия” от Креофил от Самос и една “Тезеида”. Но най-популярни са събитията около Тиванските и Троянската война.

Йонийските бардове (aoidoi) търсят нова аудитория – и поемите на Хезиод може би са съставени под тяхно влияние. И тъй, героичният епос е свързан с източна и йонийска Гърция, като центърът му е Егейско море. Вначалото те пеели, после само рецитирали под съпровод на китара. Но през VІІІ в. може би аедът е заменен от рапсода. Пиндар говори за “певци на съшити епоси” (Нем. ІІ, 2). Тяхната дейност, често дори състезателна, е свързана с празниците. Точно те разпространили Омир из Гърция.

Не е невероятно преданието, според което Солон е установил със закон такива състезания, а Пизистрат и синовете му са довършили започнатото.  Покрай това една комисия е записала “Илиада” и “Одисея”.[1]

2.      Циклическите поеми поотделно

“Едиподея”; “Тебаида” – за съперничеството на Етеокъл и Полиник и похода на Адраст с останалите. Трагическата литература вероятно е повлиана от нея. Някои са я приписвали на Омир. “Епигони” – поход на сина на Полиник срещу сина на Етеокъл.

Арктин от Милет (към времето на първите олимпиади) съчинил няколко песни за събитията след смъртата на Хектор. Разделени на “Етиопида”, където се говир за смъртта на Мемнон, син на Аврора, убит от Ахил и “Превземането на Троя”.

После, може би към 650 г., някой си Лесхес от Лесбос е съставил “Малката Илиада”.  Според Прокъл събитията се помествали между двете поеми на Арктин. Възможно е обаче той да е преработил песните на Арктин.

“Киприи” (Стасин от Кипър) – началото на войната, събирането на войската, обсадата – значи, събитията преди “Илиада”; 

“Завръщания” (Хегий от Трезен) – след превземането на града – завръщанията на Неоптолем, Менелай и Агамемнон.

“Телегония” от Евгамон от Кирена, VІ в.  Разказва как Одисей е убит от сина си Телегон.

Всички те повлияват на трагиците, асъщо снабдяват със сюжети изящните изкуства.

            Пизандър от Родос (Камирос), средата на VІ в. според Суда. “Хераклия” в 12 песни за 12-те подвига. Разказът му, събрал разхвърляните легенди, става по-нататък авторитетен.

                Омировите химни и епиграми. Химните са 33. Сборникът трябва да е направен в александрийско време. Всички те са по-късни от “Илиада” и “Одисея”. Четирите по-дълги (Аполон, Хермес, Афродита, Деметра) трябва да са съставени между VІІІ и VІ в. Интересен е този за Дионис. Епиграмите – 17, в биографията, приписана на Херодот.

“Маргит” и “Батрахомиомахия”. Първата е приписана на Омир от Аристотел. 6 стиха оцелели, представя се смешен, глуповат, неловък човек. Трябва да е по-късна от Архилох и Семонид от Аморгос. Някои я приписват на Пигрес, братът на Артемизия – но не би трябвало да е толкова късна.

“Мишките и жабите” – по повод удавянето на една мишка по вина на една жаба. Намесват се и боговете. Мишките имат преимущество, спрени са от раците.

Според Суда автор е Пигрес.[2] 

            3. “За епоса” на Прокъл

            Епосът[3] е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри. И тъй като нещата следвали оракулите и били в съгласие с тях, създаденото от тези стъпки се нарекло “епос” (от hepesthai, [следвам]). Други пък казват, че е поради устройството и голямото превъзходство, което се вижда в хекзаметрите, хекзаметърът е присвоил общото название за всяко слово и се е нарекъл “епос” [реч] – както Омир е присвоил названието “поет”, а Демостен – “оратор”. Защото и триметрите също трябва да се наричат “епоси”.

                Най-добри епически поети са били Омир, Хезиод, Пизандър, Паниасис, Антимах. След това [Прокъл] разказва за техния род, отечество и поотделно за делата им...

                Някои казват [за Омир], че като пристигнал в Иос, прекарал известно време при Креофил. И като написал “Превземането на Ехалия” му а подарил – и тя сега се смята за Креофилова.

Някои смятат,  че е племенник на Хезиод, но те са неопитни в поезията: защото те са толкова далече по род, колкото е голяма и разликата в поезията им. Освен това и годините на живота им не се припокриват.  Достойни за съжаление са съчинилите следната гатанка: “Хезиод посвети това на хеликонските Музи, след като победи с химн в Халкида божествения Омир”. Те са се заблудили от писаното в Хезиодовите “Дни” – но онова там значи нещо друго.

За годините: тези около Аристарх казват, че е роден по времето на заселването в Йония, което е 80 години след слизането на Хераклидите; а пък това е станало 80 години след Троянската война. А онези около Кратес го пращат във времето на Троянската война...

Написал е две поеми, “Илиада” и “Одисея”, за които Ксенон и Хеланик оспорват, че са негови; древните обаче му приписват и Цикъла. Добавят му и някои “Шеги”, “Маргит” и “Батрахомиомахията”...

Споменава и за така наречения епически цикъл, който започва от разказваното в митовете съчетание на Уран със Гея, от която му се раждат тримата Сторъки и тримата Циклопи. Излага се и това, което се разказва в митове за боговете при гърците, и дали някъде се потвърждава от историята. Цикълът завършва, допълван от различни поети, със слизането на Одисей в Итака, при което бива убит от сина си Телегон, който не знаел, че убива баща си.

Към тях прибавя така наречените “Киприи” в 11 книги: за което съчинение ще говорим по-късно, за да не спираме сегашното изложение. Но ето какво е съдържанието.

Зевс разговаря с Темида за Троянската война; и докато боговете пируват на сватбата на Пелей и Тетида, тя внася скарването между Атина, Хера и Афродита за това, коя е по-красива. По нареждане на Зевс Хермес ги завежда при Александър на Ида; и той дава предимство на Афродита, обнадежден от обещанието за брак с Елена...

Калхас обявил за гнева на богинята и казал да пожертват Ифигения на Артемида; и те я извикват под предлог, че ще я омъжват за Ахил. Артемида я грабва, пренася я в Таврида и я прави безсмъртна, като вместо нея поставя на олтара сърна. Пристигат в Тенедос.. Ахил, повикан по-късно, влиза в спор с Агамемнон. Когато слизат пред Троя, троянците ги задържат и Протезилай е убит от Хектор...

Ахил разрушава няколко съседни града и от плячката получава като дар Бризеида, а Агамемнон – Хризеида. После е смъртта на Паламед и решението на Зевс да облекчи троянците, като отдели Ахил от гръцката войска. Следва каталог на съюзниците на троянците.

Прибавя към казаните в предишната книга “Илиада” на Омир, а след това идва “Етиопида” в пет книги на Арктин от Милет, която съдържа следното.

Амазонката Пентезилея пристига като съюзница на троянците. Тя е дъщеря на Арес и по род тракийка; след като е извършила много подвизи е убита от Ахил, а троянците я погребват. Ахил убива Терсит за това, че го оскърбява и го обижда, че бил влюбен в Пентезилея... Мемнон, син на Зората, идва с доспехи, изработени от Хефест, да помага на троянците. Убива Антилох, а Ахил убива него; но Зората му дава безсмъртие, след като е помолила Зевс. Ахил притиска троянците и нахлува в града, но е убит от Парис и Аполон... Спор между Одисей и Аякс за доспехите на Ахил.

Следва “Малка Илиада” в четири книги от Лесх от Митилена.

Одисей с помощта на Атина получава Ахиловите доспехи, а Аякс полудява... Одисей залавя Хелен и научава какво е нужно за превземането на Троя; Диомед довежда от Лемнос Филоктет. Излекуван е от Махаон, побеждава в единоборство Парис, а Менелай се гаври с трупа; троянците го получават обратно и го погребват. Деифоб се оженва за Елена, а Одисей довежда от Скирос Неоптолем. Епей изработва дървения кон, а Одисей се самонаранява и се промъква в Троя, където е разпознат от Елена; договаря се с нея за превземането на града. Най-храбрите влизат в коня, а останалите се оттеглят на Тенедос. Троянците вкарват коня в града, като разбиват и част от стената, и пируват.

После е “Разрушението на Троя” в две книги от Арктин от Милет.

Троянците се колебаят какво да правят с коня. Решават да го посветят на Атина. Появявт се два змея, които поглъщат Лаокоон и един от синовете му. Другите се връщат от Тенедос и заедно с онези отвътре превземат града. Неоптолем убива Приам на олтара на Зевс, а Менелай отвежда Елена след като бива Деифоб. Аякс Ойлеев напада Касандра; Одисей убива Астианакс, а Неоптолем получава Андромаха. Подпалват града и жертват Поликсена на гроба на Ахил. После гърците отплават, но Атина им подготвя нещастия по пътя.

Следват “Завръщания” в пет книги на Егий от Трезен. 

Атина внася спор между Агамемнон и Менелай за отплаването. Диомед и Нестор отплават и се спасяват по своите царства, а Менелай достига до Египет само с пет кораба. Някои около Калхас пристигат пеша до Колофон и погребват там Тирезий. Отплават и онези около Агамемнон, Аякс Ойлеев загива в буря. Неоптолем потегля пеш през Тракия, заварва Одисей в Марония, погребва Феникс, стига до молосците, където е разпознат от Пелей. Убийството на Агамемнон, отмъщението на Орест и Пилад, завръщането на Менелай.

Следва “Одисеята” на Омир и “Телегония” в две книги на Евгамон от Кирена.

Женихите са погребани от роднини  те си, а Одисей жертва на нимфите и отива в Елида. Там е посрещнат от Поликсен. След това се връща в Итака и принася жертвите, за които му е казал Тирезий. Отива при теспротите и се оженва за царицата им Калидика; води война срещу бригите. След смъртта на Калидика цар става сина на Одисей Полипет, а той се завръща в Итака.

Там попада на Телегон, който е тръгнал да търси баща си; Телегон го убива, без да го познае. После разбира кой е убития, взима тялото и отвежда Телемах и Пенелопа при майка си [Кирка]. Тя ги прави безсмъртни. Телегон се оженва за Пенелопа, а Телемах – за Кирка.

Казва, че са оцелели поемите от епическия цикъл и че се изучават от мнозина не заради качеството им, а заради последователността на събитията в него. Казва имената и отечествата на съчинителите на поемите от епическия цикъл; говори и за някакви “Кипърски поеми” – че едни ги приписвали на кипъреца Стасин, други им поставят името на саламинеца Хегезий, а други – това на Омир...[4]

            ІІ. Хезиод

            1. Сведения за живота му

            Името на Хезиод много често се споменава заедно с това на Омир. Най-малко от V в. пр. Хр. нататък, както се разбира от споменатото място при Херодот,[5] се е мислело, че Хезиод е бил или от същото поколение, или по-млад, но все пак по-ранен от всички останали гръцки поети.

За живота на Хезиод се знаят повече и много по-сигурни факти отколкото за Омир, защото той сам говори за себе си в „Теогония” и „Дела и дни”. Първо, на едно място в “Теогония” се казва така (22-23):

Нявга научиха те Хезиод на божествена песен,

както пасеше овце на свещен Хеликон във полите.[6]

Несъмнено „Хезиод” не може да е друго, освен името на автора на „песента”. Самото създаване на „Дела и дни” пък изглежда предизвикано от една житейска неприятност, сполетяла Хезиод – неговият брат, на име Перс, го ощетил при подялбата на наследството, оставено от баща им. (37-38)

Бе разделено наследството вече, но повече грабна
ти и отнесе, защото ласкаеш царете...

Казани са и други неща – че Хезиод е жител на град Аскра в Беотия, че е бил пастир в подножието на планината Хеликон, и че баща му се преселил тук от малоазийския град Куме (633-639).  

както и моят и твоят баща, неразумни ми Персе,
плаваше с кораби, тъй като нямаше свястна прехрана;
той и пристигна един ден и тука след плаване дълго,
след като с кораба чер Еолийската Кима напусна,
бягайки не от охолство и не от имот и богатство,
ала от лошата бедност, дарена от Зевс на човека.
Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра...

Хезиод е първият известен ни поет в тази литература, у когото виждаме индивидуални черти. Той е бил еолиец, по стечение на обстоятелствата попаднал в Беотия. Като син на дребен земевладелец, той е бил запознат със селския живот. Но е възможно да е учил поезия още като момче в Йония. Процесът за наследството. Може би “Дела и дни” е сбор от две поеми, като  впървата само се разказва за несправедливата подялба, а във втората се съобщава, че Перс успял да пръсне получената допълнителна част от наследството.

Трудно е да се каже, дали другите поеми, които му се приписват, са наистина негови. Сведенията за състезанието в Халкида и за смъртта му са несигурни и дори съмнителни, а това, че се е състезавал точно с Омир, е фантазия. “Авторът на “Теогония” споменава за Хезиод, значи е по-късен от него”.[7]

            Има легенда, че е участвал в поетическо състезание с Омир и го победил. Ето какво се казва в “Дела и дни” (649-659)[8]

Тъй като нивга на кораб по ширно море не съм плавал,
само в Евбея веднъж от Авлида, ахейците гдето
нявга изчакваха бурята, много народ насъбрани
в път от свещена Елада към Троя, с жените си славна.
Ето тогава в Халкида отплувах и аз за игрите
в чест на разумния Амфидамант; многобройни награди
бяха децата на славния мъж обявили. Ще кажа,
там че със химн победих и отнесох триножник с ушенца.

Него на Музите аз посветих в Хеликон, че най-първо
там ме научиха те сладкогласните песни да пея...

Триножникът бил показван при Хеликон, както свидетелства Павзаний:[9]

На Хеликон има посветени триножници, за най-стария от които казват, че е получения от Хезиод, когато спечелил наградата за пеене в Халкида на Еврип (ІХ, 31, 3).

Смята се, че е загинал в Локрида, макар че показвали гроба му и в Орхомен в Беотия:

Демостен пренощувал с войската си в светилището на Зевс Немейски, в което, както се разказва, бил убит поетът Хезиод от тамошните жители, точно както оракулът предсказал на поета, че ще загине в Немея (Тукидид ІІІ, 96)[10]

Противоречиви неща се разказват и за смъртта на Хезиод. Всички са съгласни, че Ктимен и Антиф, синовете на Ганюктор, избягали от Навпакт в Молюкрия заради убийството на Хезиод, че тук те съгрешили срещу Посейдон и че в Молюкрия били наказани. Сестрата на младежите била обезчестена; някои казват, че деянието било на Хезиод, а други, че Хезиод бил погрешно обвинен за чуждо престъпление. Толкова различни неща се разправят както за самия Хезиод, така и за поемите му ( Павзаний ІХ, 31, 6).

2. За произведенията му

На Хезиод се приписват още “Щитът на Херакъл” (оцелели са 480 ст.)[11], “Астрономия”, “Велики дела” и др. Още в древността се е спорело дали всичко, което му се приписва, е автентично. Ето мястото у Павзаний:

Беотийците, живеещи около Хеликон, се придържат към мнението, че Хезиод не е написал нищо друго, освен „Дела”, и дори от тях те отхвърлят предисловието към Музите, като твърдят, че поемата започва с изброяването на Враждите. Показаха ми също една оловна табличка до извора, почти заличена от времето, на която били изписани „Делата”.

 Съществува и друго мнение, твърде различно от първото, че Хезиод е написал много поеми; една за жените, наречена „Велики Евои”, Теогонията, поемата, посветена на прорицателя Меламп, тази за слизането в Хадес на Тезей и Пиритой, препоръките на Хирон за обучението на Ахил, както и Други поеми, освен „Дела и дни”. Същите тези беотийци казват, че Хезиод научил прорицателското изкуство от акарнанците, и съществува една поема, наречена „Мантика” (...), която лично съм чел, както и тълкувания на поличби (ІХ, 32, 4-5).

ІІІ. Хезиодовият епос

Поемите на Хезиод се наричат епически, защото също като Омировите са написани в хекзаметър. И все пак тези текстове са толкова различни от Омировите, че ако приемем „Илиада” и „Одисея” за художествена литература, тогава трябва да кажем, че  „Теогония” и „Дела и дни” са нещо друго. При тях словото, макар и в стихове, не служи за да изобразява; или, както би казал Аристотел, Хезиод не е поет.[12]

Просто, като свързват името на размера с понятието “творя”, хората именуват едни поети творци на елегии, а други – творци на епос, назовавайки ги поети, т.е. творци [poietai] , не според характера на подражанието, а според размера. И наистина, дори автори, които излагат в стихове някакъв медицински или естественонаучен въпрос, се наричат обикновено така, докато всъщност между Омир и Емпедокъл няма нищо общо освен размера. Затова е правилно първия да наричаме поет, а втория – по скоро естественик, отколкото поет (гл. 1, 1447 b).[13] 

1.      Дидактическата поезия

В дидактическата поезия се дават съвети и се обявяват забрани; съобщават се правилата на занаятите; когато става дума за миналото, се съобщават имена и събития с цел те да бъдат научени, да се знаят.

Тази поезия се е развила в континентална Гърция и съществува сред беотийците, локрийците и дорийците. Това са народи работливи, традиционалисти, привързани към земята си. Публиката предпочита по-скоро да бъде посъветвана, отколкото забавлявана.

Тази поезия е съществувала несъмнено и преди Хезиод. Нейни елементи са оракулите, сентенциите, генеалогическите химни.

Защо Хезиод съчинява на йонийски? Хекзаметърът е развит от йонийските аеди. Той е трудно отделим оттози диалект, а освен това и стиховете ще звучат доняъкде екзотично, което е привлекателно за публиката.[14]

2.      “Теогония”

„Теогония” е нещо като справочник за боговете, за които се споменава у Омир. Първо има едно дълго въведение, в което се разказва кои са Музите и се изказва почитта на поета към тях (1-115). После започва разказът за историята на вселената, като изложението върви подред, „от самото начало”.

Най-напред е имало четири „неща” – Хаосът, Земята, Тартар, Ерос. Хезиод не обяснява „защо” те трябва да са първи. Той само предава каквото знае, като в началото на поемата си, също като Омир, е казал, че песента му се вдъхновява от Музите – значи знанието му идва от тях.

От четирите първи се раждат и други същества, като родител най-често е Земята – или сама, или в съчетание с родения от нея Уран (Небето) или – но само в един случай – с Тартар (когато ражда Тифон, 820). Родените същества са или предолимпийски божества (Титаните), или разни части на земната обвивка (морета, реки и планини), или състояния, усещания и промени (старост, болка, раздор, смърт). За читателя – не само за модерния, но и за този от други епохи – не е лесно да разбере, как Тартарът е от една страна нещо като кухина „вътре в Земята”, а от друга – същество, което я оплодява и става родител на други същества.

...толкоз надолу в земята ги пратиха, колкото тя е
ниско под звездния свод и високо над мрачния Тартар...

Зевс, натъжен във сърцето, в широкия Тартар го хвърли... (866-868)

Трудно е да се разбере как смъртта или старостта не са просто названия за някакви изменения, а могат да се раждат, сякаш са живи. Не може да се каже, че тези неясноти са характерни за ранния гръцки епос, тъй като при Омир те се срещат много рядко, макар че ги има – примерно, разговорът на слънцето (Хелиос) със Зевс в „Одисея”. Освен това при Омир олицетворенията се възприемат по-лесно, защото в света на художествената измислица са допустими „повече неща”. Но „Теогония” е съчинена така, сякаш авторът предлага сигурни и необходими за всеки сведения, а не художествена измислица.

По-нататък се разказва за раждането на първите олимпийски богове, чиито родители са титаните Кронос и Рея (от 453). Следва успешна война на Зевс срещу титаните, после друга война срещу чудовището Тифон. Накрая (от 886) има кратко родословие на най-известните божества и герои – главно тези, за които става дума в „Илиада” и „Одисея”.

2. “Дела и дни”

Омир и Хезиод са съгласни, че светът на боговете се отличава от света на хората, и че за двата свята може да се говори поотделно. Наистина, между тези светове има контакт, но той не е симетричен - боговете могат да се намесват в човешките дела когато пожелаят, а обратното става само в крайно редки случаи.

При Омир за боговете и хората се говори почти наравно във всяка от поемите, особено в „Илиада”. Ако не се разказва за някоя божеска намеса „долу”, тогава просто погледът на автора се мести: какво се случва на земята, и какво – на Олимп. При Хезиод обаче на всеки от световете е посветено отделно произведение: „Теогония” е за боговете, и изобщо за първоначалните, дълговечните, „надчовешки” същества, а „Дела и дни” е за хората, и по-точно – за всекидневието им.

Несъмнено, Хезиод е бил наясно, че съставя енциклопедия на онова, което всеки човек по негово време би трябвало да знае. „Дела и дни” е адресирана първо до дребния земевладелец, и все пак много от казаното там засяга всеки човек. И тъй, след като в „Теогония” е завършена генеалогията на божествата и героите, стигайки до поколението на Троянската война, в „Дела и дни” той започва с историята на човешкия род.

Някога хората са живели близо до боговете и са били безгрижни като тях и  почти безсмъртни, но в един момент е настъпил упадък. Причина за това може да бъде или конфликтът между богове и хора, в който на страната на хората действа Прометей, или стъпаловидната деградация на човечеството, представена в мита за поколенията. Хезиод не казва кой от двата мита (за Прометей или за петте поколения) предпочита, а просто ги разказва един след друг (41-174).  

Резултатът е, че по времето на Хезиод човечеството живее зле – първо, защото материалните блага се добиват трудно, с изтощителен труд, както и поради изобилието от болести и нещастия; и второ – поради несправедливостите помежду им. Главната причина за несправедливостта изглежда алчността (175-224). 

Така че Хезиод предлага начин да се живее дотолкова добре, доколкото съвременните обстоятелства позволяват. Човек би трябвало да осигурява поминъка си със земеделски труд, тъй като по този начин той няма да лишава никого от нищо; да избягва рисковете на мореплаването; да бъде предпазлив и умерен  отношенията си с хората, да не причинява вреди; да не създава много деца, тъй като те биха живели по-оскъдно от него.

Това са съвети към обикновения човек, а на „царете” (това са потомците на аристокрацията, за която разказва Омир) се препоръчва накратко да бъдат справедливи, да взимат безпристрастни решения в съда, да не бъдат корумпирани (дароядни); да не забравят, че Зевс защитава справедливостта и изпраща наказания на провинилите се; всеки успех е временен; царете могат да пострадат не само лично, но и заедно с владенията и поданиците си (225-273).

Почти половината от поемата е заета от съвсем конкретни указания за воденето на домашното стопанство. Земеделецът трябва да знае как да засее нивата си, от колко и какви помощници се нуждае, как да прекара зимата, кога да събере реколтата и как да я съхранява. Накрая (от 724) са добавени няколко съвета относно това, какви конкретни действия трябва да се избягват, и кои дни в месеца са благоприятни или не за едно или друго начинание.

ІV. Нехудожествената литература

1.      Хезиод в историята на литературата

Вижда се, че произведенията на Хезиод не принадлежат към това, което наричаме „художествена литература” (на гръцки - poiesis) или белетристика. Макар и в стихове, те са по-скоро съобщения и разсъждения (logoi). Ако преподаването на античната литература се ограничаваше само с белетристиката,  Хезиод несъмнено би трябвало да бъде оставен настрана, също както историците, ораторите и почти цялата философия. Но по традиция в курсовете по антична литература се включват и произведения, които не са белетристика. Причина за това е твърде голямото им значение в историята на словесността изобщо и ползата от тях за разбирането на старогръцкия свят.

2. Нехудожествената литература – същност и елементарни форми

Нехудожествената литература се отличава от художествената с това, че съществува не за „изобразяване”, а с практическа цел – нещата се казват, за да се постигне нещо извън представата за казаното. Тя се познава най-напред по това, че е по-близо до естествената реч. Защото, стихотворението, примерно, е обработка на словото, при която общуването се забавя  - говорещият не казва непосредствено каквото би желал, а се бави, докато му придаде форма.

Сред най-елементарните форми на практически ориентираното слово са молбите (заповедите) и съобщенията – защото, за да се постигне нещо, първо трябва да бъде изречена волята на желаещия, а след това да се даде информацията, от която изпълнителят се нуждае. Но ако става дума за по-дълги текстове, това са най-напред разпоредбите, договорите и списъците (описанията) на някакви имущества.

Тъй като не всичко може да се постигне с разпоредби или молби, се появяват увещанията  (примерно, при правораздаване), където търсещият справедливост може да направи подробно изложение на обстоятелствата около обсъждания случай и да приведе разни аргументи. Това е нехудожествена литература – говорещият не имитира и не изобразява с думи нищо, той само „съобщава” и „доказва”.

После, когато държавата или други организирани общности се стремят да решат определени имуществени  (териториални), обществено-политически и търговски въпроси, се появява нуждата от географско проучване и описание. Също, при решаването на династични или международно-правни въпроси е нужна осведоменост за миналото – така се появява историческото проучване в тесен смисъл.

После, общата обосновка на какви да е действия, извършвани от общността или индивида, изисква размисъл и обсъждане, който се нарича често „философия”. Решаването на въпроси от областта на медицината довежда до натрупване на сведения, ръководства и проучвания, които създават научната (професионална) литература.

Но всичко това се прави по същество с практическа цел  - да се решат конкретни въпроси от вссекидневието на обществения и личния живот. Затова е нужно волеизявление, инструкция (ръководство), натрупване на сведения, аргументация. Литературата, образувана заради тези неща, наричаме съвсем общо „нехудожествена”.

V. Хезиод и Изтокът

На нас, а и на древните, Омир изглежда напълно оригинален, тъй като не са се запазили по-ранни гръкоезични епически (пък и каквито и да е) произведения, от които той може би е бил повлиян. Но и в близкоизточната литература е трудно да се открие нещо подобно. Сравненията с библейските текстове, които са писани по същото време, а и по-рано, показват общност на материалната култура и на места се виждат аналогични държавни и религиозни организации; но предшественик на Омир в епическата поезия на Изток не е известен.

При Хезиод обаче е друго, там външните влияния са очевидни, макар и пътят, по който те са стигнали до него, да е неизвестен. Има няколко неща, които не просто напомнят за написаното в началото на Библията, но изглеждат като почти сигурни свидетелства за влиянието на източни религиозни, космо- и антропогонични представи върху Хезиод.

Най-напред, самата идея да се разкаже за “образуването на видимия свят”; после, положението на върховния бог (тук - Зевс) като справедлив, възмездител на добрите и лошите дела на хората; отпадането на човешкия род от едно първоначално щастливо състояние, близко до безсмъртието, където благата са били дадени и не е имало страдание; съпротива на най-древните хора срещу волята на Зевс, в която е замесено някое могъщо същество, надминаващо човека и съпротивляващо се на Зевс; жената е създадена след мъжа и причинява беди; случаи на унищожение на човешкия род от разгневения Зевс; предупреждение за възможни още по-големи беди; списък от разпореждания, чието изпълнение би позволило на хората да водят справедлив и сравнително щастлив живот.

---

[1] Croiset 1904, p. 49-54.

[2] Croiset 1904, p. 54-59.

[3] Procli chrestomatiae grammaticae fragmenta. В: Scriptores metrici graeci. Lipsiae, 1866. Текстът е от Фотиевата “Библиотека”.

[4] Scriptores metrici… p. 230-242.

[5] Вж. лекцията за Омир, ч. ІІ

[6] Местата от Хезиод се цитират според превода на Станка Недялкова-Козарова от Хезиод. Теогония. Дела и Дни. Прев Станка Недялкова. “Народна култура”, 1988.

[7] Croiset 1904, p. 62-64.

[8] Предполага се (Киркхоф, 1892), че “Състезанието на Омир и Хезиод” е основано на това свидетелство. Според ИГрЛ (1946, с. 170) самият текст би трябвало да се е появил към ІІІ в. пр. Хр., а редакцията, с която разполагаме, да е от ІІ в. сл. Хр.

[9] Местата от Павзаний се цитират според превода на В. Русинов от Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005.

[10] Прев М. Мирчев. В: Тукидид. История на пелопонеската война. “Наука и изкуство”, 1979

[11] Според ИГрЛ, с. 173 би трябвало да е възникнал към VІ в. пр. Хр., но не по-късно; пак там  (с. 176) авторът се съмнява, че Теогония принадлежи на същия поет, който е създал “Дела и дни”.

[12] В лекциите си от 1917 г. Балабанов казва така: “С никакъв поетическо-естетически мащаб не бива да се мерят съчиненията на Хезиода. Те са проза в стихове” (Класическа литература, с. 37).

[13] Прев Ал. Ничев. В: Аристотел. За поетическото изкуство. "Наука и изкуство", 1975

[14] Croiset 1904, p. 60-61.

**

ІІІ.

Лирика и ранна философия

(22 октомври, 2013)

А. Лирика

І. Оцеляване на лирическата поезия

Разцветът на повечето от известните пределинистически гръцки лирици се намира във времето между  700 и 500 г. пр. Хр. (VІІ-VІ в.), наричано традиционно архайка.

Сред тях няма нито един, чиито произведения да са запазени изцяло или поне чрез някакъв представителен сборник. За сравнение ще кажем, че приписваното на Омир е запазено почти изцяло (ако не се смята „Маргит”), а от Хезиод са загубени няколко произведения, но двете, които по общо признание са най-важни, са оцелели. Лириците от VІІ-VІ в. обаче са стигнали до епохата на книгопечатането само чрез цитати в произведенията на други автори и благодарение на т.нар. Палатинска антология – сборник, съставен най-напред през елинизма и допълван векове след това, включително и след изчезването на Западната империя.  В модерната епоха се откриват и още фрагменти, записани на папирус – това продължава и до днес.

Александрийските филолози съставят “канон на лириците” по подобие на “каноните” на трагиците и ораторите. В него влизат девет поети, от които петима (Алкей, Сафо, Алкман, Стезихор, Ибик) живеят през този период, а разцветът на други двама (Симонид и Анакреон) също е преди 500 г. Така че от деветте само Пиндар и Бакхилид  принадлежат към времето на класиката.[1]

ІІ. Понятие за лириката в древността. Разделение на видове

1.      Антично (класическо старогръцко) понятие за лирика

През античността разделението на поетическите жанрове се е правело обикновено с оглед на метриката и музикалния съпровод на произведенията, а след това се е обръщало внимание на темите и „художествеността”. Това, което от началото на елинизма насам се обединява под названието „лирика”, преди това не се е мислело като едно цяло. Дори Аристотел, който разграничава онова, което изглежда едно (произведенията в хекзаметър, наричани независимо от съдържанието си “епос”) или съединява онова, което се смята за несвързано (различни художествени произведения в проза),[2] не говори общо за „лирика”, а само изрежда названията на различни видове. Названията са били според размера и съпровода:

И тъй, епическата и трагическата поезия, а също комедията, дитирамбическата поезия и по-голямата част от авлетиката и китаристиката – всички те, казано общо, са подражание... Така например само с мелодия и ритъм си служат авлетиката, китаристиката и други изкуства с  подобно въздействие, каквото е свирнята на сиринкс... Така ние не бихме могли да назовем с общо име... подражанията, които някой би изпълнявал в триметри, в елегически и други подобни стихове... Но има известни изкуства, които използват всички поменати средства, т.е. и ритъма, и мелодията, и размера. Такива са дитирамбическата, номическата поезия, трагедията и комедията (“Поетика”, гл. 1, 1447 а -1447 b).

Това, че по-късно “лириката” е била видяна като един жанр, съпоставим с и отличаващ се от епоса и драмата, е постигнато благодарение на продължаващите и след Аристотел усилия да се класифицира литературата в малко на брой видове. С времето задачата се опростява, тъй като произведения оцеляват само като текстове (без музиката и телодвиженията на изпълнителите), а ситуацията, в която са били изпълнявани, е изчезнала.

2.      Повод за написването

Съществуването на жанрове според повода (или предназначението) е засвидетелствано още в Омирово време. От една страна, във връзка с култа, има химни, а от друга - във връзка със събитията в човешкия живот - има тренодии, хименеи, пеани (благодарствени химни). [3]

Един от главните начини за различаване е бил поводът за съчиняването, самата ситуация в която се поместват произведенията. Това са могли да бъдат, най-напред, религиозни празници – за тях се съчинявали песните, наричани химн, дитирамб и пеан. И макар че някои са били в хекзаметър (като Омировите) и съдържали разкази за богове и герои, те не били отнасяни към епоса, а се наричали “химни”.

При празнуване на победи в състезания – спортни или музикални – се изпълнявали епиникии; при погребения - епитафии; войските са имали военни маршове (ембатерии). Други видове лирика се изпълнявали на частни празници – хименеи и епиталамии за сватби, сколии при угощения. Някои, на които просто се  е танцувало, се наричали  хипорхеми (от orcheo - танцувам). 

3.      Размер

От друга страна, съществувало е различаване по размер. От най-древно време се правела разлика между елегия (редуване на хекзаметри и пентаметри, наречено “дистихон”) и ямб (поредица от двойки срички, където първата е кратка, а втората – дълга).

Думите, музиката и танцът се обединяват от ритъма, като от душа.[4]

            а. ямб

Стихотворните произведения, наричани “ямби” почти винаги са имали и някакво шеговито или подигравателно съдържание. Аристотел казва, че ямбографите са поети, склонни към изобразяване на лоши (низки, смешни) характери:

По-сериозните изобразявали благородни дела и дела на благородни люде, а по-повърхностните – дела на лоши хора, съчинявайки първо хулни песни, както другите съчинявали химни и прослави... От тях [хулните песни, psogoi] съобразно предмета се проявил и ямбичният размер. Той и сега се нарича ямбичен, т.е. присмехулен, затова, защото в този размер се осмивали взаимно (гл. 4, 1448 b).

От друга страна, че ямбът бил най-близо до разговорната (прозаичната) реч. Точно затова, мисли Аристотел, той бил възприет от трагиците: но не защото трагедията е несериозен жанр, а защото е драма, и като такава съдържа размяна на реплики (разговор).

...по-късно тя [трагедията] изоставила кратките фабули и смешната реч, която дължи на сатирния си произход, и добила внушителност, а размерът й от тетраметър станал ямб. Отначало бил използван тетраметърът, понеже поетическата творба имала сатирен и танцов характер, а когато възникнал диалогът, самата негова природа открила присъщия ней размер, защото най-пригоден за разговор измежду размерите е ямбът. Доказателстнво за това е, че в разговор помежду си, ние изричаме най-често ямби, а хекзаметри рядко, и то като нопущаме разговорния тон на речта (гл. 4, 1449 а).

            б. елегия

Елегията пък, която поради хекзаметрите си напомня епоса  - както героическия, така и дидактическия - може да служи за разкази (митологични, но и автобиографични), и за разсъждения по житейски въпроси. Затова Солон е избрал дистихона, за да  разкаже за държавническата си дейност в елегически дистихон; също и Теогнид, който пишел до своя млад приятел по въпроси на нравствеността и обществения живот.

                        в. мелос

Мелосът (думата значи “песен”) е общо название за поетическо произведение с размер, различен от ямба и елегията. Освен това той се пеел в съпровод на някакъв инструмент, докато ямбът и елегията можели просто да се рецитират.

4.      Брой изпълнители

Най-сетне, съществували специални названия за някои видове поезия, изпълнявана от хорове – примерно партенионът, който е хорова песен, изпълнявана от момичета. Най-известният автор на партениони е спартанецът Алкман. Дитирамбът (в чест на Дионис) също е песен, която се изпълнява от хор.   

Понякога се пее не на един глас, а в хор; а хорът понякога стои неподвижно, а понякога е в движение.[5]

ІІІ. Развитие във времето. Разпространение и теми

1.      Общо за обстановката

В по-древния период (по времето на Омир и преди това) епическите песни се изпълнявали на празници на аристократични семейства, както е показано в “Одисея”.[6] По-късно те започнали да се изпълняват и на всякакви празници, а след това навлезли и в образованието. Може би в началото Хезиод е бил слушан от по-обикновени хора, но после интересът към него е нараснал заради образователния и нравствен смисъл на произведението му.

Лириката много често се изпълнява в частна обстановка; но когато е хорова (химни, дитирамби и др.), тя би трябвало да се изпълнява пред мнозина.

2.      Първи поети

Лирическият род започва да се изравнява по значимост с епическия едва във времето на първите олимпиади. Преди това всички способни поети са се насочвали към епоса. [7]

Най-ранният вид е “номосът”. Това е тържествена песен в чест на божество, изпълнявана от един поет с инструмент.  Вероятно е съдържал обръшение към божеството, изложение на мит за него и молитва. Китародичния ном бил усъвършенстван, според традицията от Терпандър от Лесбос.  Увеличил частите му от три на седем; също и струните на китарата. Оцелелели са няколко стиха, които му се приписват.

Откритието на ном, акомпаниран от флейта, се приписва на фригиеца Олимп. Това е страната на сатира Марсий. Твърди се, че тези номи били в елегически стих. Оказва се, че този вид трябва да е изобретен от гръко-фригийци, събрани под името на Олимп.[8]

3.      По-известни лирици – произход и място на пребиваване

Лирическата поезия няма свой “върховен поет”; не може да се говори дори за двама или трима най-влиятелни. Успешните лирици са много и са се явявали почти навсякъде из гръцкия свят.

  а. от континента:

Алкман от Спарта. Известен е с песните си за девичи хорове (партениони).

Древните  (според хронологиите на Евсевий и Аполодор) отнасяли разцвета му към 670-660 пр. Хр.[9]  Според Елиан той не е бил спартанец, но бил поканен в града заедно с други известни поети:

Ако [лакедемонците] имали нужда от помощта на Музите – при болести, безумие или някакво общо бедствие, пращали да повикат за изцеление чужденци. Така изпратили да повикат Терпандър, Талет, Тиртей, Нимфей от Кидония и Алкман (ХІІ, 50).[10]

Павзаний е видял гроба му, но казва, че авторитетът му бил спорен:

Вдясно от Себриона е гробът на Алкман, чиито песни не им доставят наслада и са оскърбили езика на лаконците, предлагайки твърде малко благозвучие. Има и светилища на Елена и на Херакъл, нейното е близо до гробницата на Алкман... (ІІІ, 15, 2-3)

В Суда пише:

...Обръщаше голямо внимание на любовните теми; той откри любовната поезия. Но [произхождал] от домашни роби...

Тиртей от Спарта. Автор на песни с патриотично и военно съдържание.

От него не е запазено много, но името му е прочуто. Има предание, че бил атинянин:

На свой ред лакедемонците получили прорицание от Делфи да си вземат за съветник атинянин. Прочие, те изпращат посланици при атиняните, за да им съобщят за прорицанието и да потърсят човек, който да им казва какво им е нужно. Атиняните не искали нито лакедемонците да спечелят отново най-добрата част от Пелопонес без големи битки, нито пък да престъпят волята на бога, затова измислили следното. Имало един учител, на име Тиртей, за когото се смятало, че е с бавен ум, и който куцал с единия си крак, него пратили в Спарта. Като пристигнал, същият започнал да посещава отделни граждани, влиятелните хора и да събира случайни минувачи, като им пеел елегии, епоси и анапести (Павзаний ІV, 15, 6)[11]

Според Суда обаче е милетчанин или лакедемонец. Ето какво още се казва там:

Елегик и флейтист. Твърди се, че с песните си насърчил лакедемонците във войната им с месенците и така им помогнал да надделеят. Много е древен, съвременник на така наречените 7 мъдреци, или по-древен. Разцветът му е към 35 олимпиада [640-637]....

Някои негови произведения имали и историческа стойност:

Това [едни да са твърде бедни, а други – твърде богати] се случва най-често във военно време, така станало и в Спарта през време на Месенската война. Това става ясно и от поемата на Тиртей, наречена „Доброзаконие” – някои, притиснати от войната, изисквали преразпределение на земята (Аристотел. Политика V, 7, 1306 b)[12]

По-големи откъси са запазени у Ликург:

О, хубаво е за храбреца да умре

Във първите редици на борбата...[13]

и Стобей (ІV, 10).

За популярността му в Рим свидетелства Хораций:

Тъй придобили певците свещени и техните песни

своята слава и почит. Сред тях и прочутият Омир,

още Тиртей, заразпалвал сърцата за кървави битки

чрез песента (Поетическо изкуство, 401).[14]

Солон от Атина (635-560). Това е прочутият атински законодател, споменаван често от Херодот и Платон (който бил негов роднина по майчина линия).

За живота му има много сведения. Херодот разказва за посещението му при Крез (І, 30-34), а Платон  - за срещите му с египетски жреци (“Тимей”, 20d-26a). В „Атинската държавна уредба” Аристотел дава сведения за законодателната му дейност, като цитира и някои негови стихове:

Понеже редът на държавното устройство бил такъв, и мнозинството робувало на малцинството, народът въстанал против знатните. Вълнението било силно и партиите дълго време стояли неприятелски една срещу друга, додето най-после избрали задружно Солона за примирител и архонт и му поверили устройството на държавата, след като съчинили елегията, която се начева така: “Сега разбирам, и сърцето ми е потопено в скръб, като виждам разклатена най-старата йонийска земя” (гл. V).[15]

 Има и две биографии – една от Плутарх, и друга, по-кратка - от Диоген Лаерций (“Животът на философите”, кн. І).  Повечето от запазените стихове са автобиографични и съдържат размисли за човешкия живот. Забележителен е фрагментът, в който се говори, че животът на човека се дели на 10 период от по 7 години.[16]

Суда:

Син на Ексекестид, атинянин, философ, законодател и политик [demagogos]… Има елегическа [в елегически стихове] поема, наречена „Саламин”; „Елегически съвети” и др. И той е един от така наречените 7 мъдреци...

Теогнид от Мегара. Прочут с елегическите си наставления към младия си приятел Кирн, където споделя омразата си към „простия народ” .

Роден е около 550 г.  Запазени са 1460 елегически стиха, повечето от тях съдържат съвети към младия му приятел на име Кирн. Според някои изследователи далеч не всички стихове, които влизат в този сборник, принадлежат на Теогнид.[17]

Суда:

[Писал е] „Към Кирн” (неговият любимец), елегическа гномология и други увещателни „Съвети”...

б. От островите и Мала Азия:

Архилох от Парос. Служил като наемен войник, вероятно е пътувал много из Егейския басеин, несъмнено е живял на Тасос. Известен с любовната си поезия, посветена на годеницата му Необула.

Някои източници поставят разцвета му към 680 пр. Хр., но е възможно да е живял поне до средата на века.[18] Стиховете му са запазени главно от Атеней и Стобей, а някои са оцелели на папирус. Плутарх (“За музиката”, 28) говори за неговите нововъведения в метриката и музикалния съпровод.  Хораций за влиянието му както върху други гръцки лирици, така и върху него самия:

На Лациум пръв аз показах

пароски ямби. Размера и огъня на Архилоха

следвах, не мисли и думи,  които Ликамб покосиха...

В стъпката на Архилох енергична Сафо стих настройва,

също Алкей, но е той по строеж и по същност различен,

нищо, че пак се опитва да черни със стихове тъста... (Събрани творби. Писма, І 19)

Суда:

Ако бъдат премахнати грозните и груби думи, както се изтрива  петно, в други отношения като поет Архилох е много добър. Питиецът [Аполон] съжалявал за смъртта му, случила се по време на война... И когато онзи, който го убил... дошъл и изрекъл желанията, които имал, Пития му отказала отговор като на омърсен от убийство... 

Калин от Ефес

Оцелелите му стихове вероятно са писани по повод нахлуването по тези места на кимерийците.[19]  Това е било по времето може би на Гигес (690-663).[20] Откъс от 21 негови стиха е запазен у Стобей (ІV, 10).

Младежи, докога ли ще се излежавате?

Кога сърцата ви ще се изпълнят с храброст?...

И нека всеки, даже и умиращият, да хвърли сетната стрела... (прев Б. Георгиев)

Алкей от Лесбос. Известен не само като поет, но и като бунтовник, активно участвал в гражданските войни на Лесбос. На него принадлежи сентенцията “във виното е истината”.   

Името му е свързано с управлението на трима лесбоски тирани – Меланхър, Мирсил и Питак. Благодарение на това не е трудно времето на живота му да бъде определено, поне приблизително -  разцветът му, заедно с този на Сафо, трябва да е бил към 600 г.  

От произведенията му са оцелели само фрагменти. Споменават го Плутарх:

... Аполон... е открил авлетиката и китаристиката... както разказва Алкей в един от химните си, а и други... (“За музиката”, 14)

Павзаний:

... Чел съм и друго, че водата била дар на Касталия от реката Кефис. Така го предава Алкей в предисловието си в чест на Аполон. (Х, 8, 10)

Дионисий Халикарнаски:

[При Алкей] виж преди всичко характера на политическите му стихове. Много често, ако оставим настрана размера, ще видим просто едно политическо ораторстване (За подражанието, Фр. 31,2,8).

Хораций:

...Едва не зърнах царството призрачно

на Прозерпина и Еак съдника,

и на блажените полята,

гдето на струни еолски жали

Сафо за свойте скъпи девойчета,

А ти, Алкее, пееш на плектър злат

за страшното море, за бягства

и за сражения страшни пееш (Събрани творби, Оди ІІ, 13)

Сафо от Лесбос. Най-прочутата жена-поетеса за всички времена. В една епиграма, приписвана на Платон, тя е наречена “десета муза”.

Оцелели са само две цели стихотворения, запазени у Дионисий Халикарнаски и Псевдо-Лонгин. Някои по-дълги фрагменти са оцелели на папирус.[21]

Суда:

...Лирическа поетеса от Ерес, Лесбос. Родена през 42-та олимпиада, по същото време като Алкей, Стезихор и Питак. Имала три сестри... Омъжила се за мъж на име Керкил, много богат, от Андрос; от него родила дъщеря на име Клида. Имала три другарки и приятелки – Атида, Телесипа, Мегара; и била наклеветена, че приятелството й с тях не било чисто. Ученички й били милетчанката Анагора, колофонката Гонгила и саламинката Евника. Написала 9 книги с лирически песни и първа изнамерила плектрона [перцето за китара]. Писала е също епиграми, елегии, ямби, монодични песни.

Арион от Лесбос. Смятан е за създател на дитирамба.

Популярен е анекдотът, според който той се хвърлил в морето, за да не бъде убит от моряците на кораба, с който пътувал. Бил на голямо разстояние от сушата, но го спасили стадо делфини (или един делфин). Историята е разказана от Херодот в І, 24.

Разцветът му е бил може би към 610 г.[22] Херодот казва за него:

По това време Арион не отстъпвал никому в пеенето и сиренето на китара и бил първият, доколкото знам, който съчинил дитирамб, наименовал го така и го изпълнил и поставил в Коринт (І, 23).[23]

Павзаний съобщава:

Наред с останалите посветителни дарове на Тенар е и медната статуя на китареда Арион при делфина. Преданието за самия Арион и за делфина го е разказал Херодот в описанието си на Лидия (ІІІ, 25, 7).

Хипонакт от Ефес. Сатирик и пародист, говори иронично за бедността си и за отношенията си с боговете.

Ако се съди по свидетелствата,[24] вероятно е роден около 540 г. Стиховете му са запазени преди всичко у Стобей и Цец. В схолиите на Цец към Аристофан е запазен следния текст:

Бог Плутос, старият – слепец е той –

Не се е никога отбил във моя дом, за да ми каже:

“Хипонаксе, ето ти тридесет стотачки сребърни

и още много ще ти дам... ” (прев. Б. Георгиев)

Мимнерм от  Колофон

Повечето от оцелелите стихове са запазени у в антологията на Стобей. Популярни са размислите му за преходността на човешкия живот. В някои от стиховете си, подобно на Калин,  споменава и за войните на гърците срещу някои малоазийски народи.

Мимнерм, съчинил елегически стихове за битката между смирнеите и лидийците на Гигес, казва в предисловието, че по-старите Музи са дъщери на Уран и че има други, по-млади Музи, деца на Зевс (Павзаний ІХ, 29, 4).

Суда:

Елегик, от Колофон, или Смирна, или Астипалеа. Роден е през 37-ма олимпиада [632-629], така че е по-ранен „седемте мъдреци”. 

Ксенофан, който критикува Омировото изображение на боговете, също е от Колофон.

Диоген Лаерций, който го представя като философ, съобщава:

Изгонен от отечеството си, той живял в град Занкле в Сицилия, и в Катана... Писал епически стихове, елегии и ямби против Хезиод и Омир, нападайки ги за това, което са писали за боговете. Изказал се и против Талес и Питагор... (кн. ІХ)[25]

Много от стиховете му са оцелели благодарение на Атеней.[26]

Прочутото но ако биковете, конете или пък лъвовете имаха ръце и можеха с ръцете си да рисуват и извайват статуи, както могат хората, тогава конете щяха да правят образите на боговете подобни на коне, а биковете – на бикове... е цитирано от Климент Александрийски (“Стромата”, V, 110).[27]

Симонид от Кеос. Много плодовит поет, писал в почти всички жанрове на лириката. Автор на епитафията на 300-та спартанци, загинали при Термопилите.

Според собственото му свидетелство, извлечено от един фрагмент, той е бил роден 557 или 556.[28]

Суда:

Син на Леопреп, от град Юлиета на Кеос. Лирик, по години след Стезихор. Роден е през 56-та олимпиада [556-553]... Писал е на дорийски диалект в елегически стихове за царуването на Камбис и Дарий, и за морската битка на Ксеркс... Писал е също трени, енкомии, епиграми, пеани, трагедии и други. Този Симонид бил с най-силна памет от всички; на него приличал [само] Аполоний Тиански...

Анакреон от Теос. Известен с хедонистичния дух на поезията си.

Суда:

Лирик. Писал е елегии и ямби, всички на йонийски диалект. Роден е по времето на Поликрат, тирана на Самос, през 52-ра олимпиада [572-569]. Други пък го поставят през времето на Кир и Камбис през 55-та олимпиада. Напуснал Теос след въстанието на Хистией и заживял в тракийската Абдера.  Прекарал живота си в любов с момчета и жени и в писане на песни. Писал „крайвинени” [paroinia, пиянски] песни, ямби и така наречените „анакреонтически”.

в. от запада:

            Стезихор от Химера. Прославен от Платон, който в началото на “Федър” говори за “Палинодията” му за Елена.

            Суда:

                По години е по-ранен от лирика Алкман, роден е през 37-ма олимпиада [632-629], а умрял през 56-та [556-553]... Имал един брат на име Мамертин, опитен в геометрията, и друг – Хелианакт, който бил законодател. Самият той станал лирик. Има негови поеми в 26 книги, писани на дорийски диалект. Казват, че като написал една порицателна песен за Елена, ослепял; а после, като написал олратно на това похвала за Елена, наречена „палинодия”, прогледнал. Наречен бил Стезихор, защото пръв въвел хор от китареди. Преди това името му било Тизий.

Ивик от Регион.

                Суда:

                Роден в Регион, а оттам дошъл в Самос при управлението на Поликрат, бащата на тирана. Това било по времето на Крез, 54-тата олимпиада. Бил крайно склонен към любов с момчета. Пръв открил така наречената „самбука”, това е вид триъгълна китара. Има 7 книги от него на дорийски диалект... 

4.      Теми

Темите на лириката са твърде разнообразни. Някои химни (като “Омировите”) се различават от героическия епос само по големината си. В елегия се пишат обикновено поучения, нравствени размисли и лични спомени. Понякога се срещат забележителни природни картини, както у Алкман. Всичко това все още може да се открие и при епиците.

Някои от лириците обаче правят поезия, която е твърде различна не само от Хезиодовата, но няма прецеденти дори при Омир. Архилох пише нежни любовни стихове, а същевременно си признава, че не винаги е бил храбър воин; Алкей призовава към безгрижна почивка, към пиене, но и към въстание. Сафо пък говори за женското приятелство. При нея за пръв път се появява гледната точка на младата неомъжена жена.  

ІV. Общо понятие за лирика. Широко и тясно значение на термина. Древната лирика от модерна гледна точка

Тези автори донасят нещо ново в сравнение с по-ранните епически поети. При тях се появява гледната точка на жената, на самотника, несемейния, наемния войник-авантюрист, участника в гражданските бунтове. Допускането на фигурата на самотника създава възможност за представяне на „вътрешния живот”. Този елемент, характерен за лириката, както си я представяме в модерните времена, е нещо ново в сравнение с епиците. Появява се и интерес към природата – природа „сама за себе си”, а не просто като част от ситуацията или образ (сравнение) за илюстрация на нещо в разказа. Но „природата сама за себе си” в поезията не е друго, освен преживяване, възможно в живота на незаетия самотник.

Когато на всички неепически и недраматически жанрове започва да се гледат като на нещо единно, тогава тази нова гледна точка става представителна за жанра „лирика”.

Лирическата поезия като представяне на индивидуални или колективни, но все пак настоящи емоции (чувства) изисква по-голяма морална (нравствена) и интелектуална зрелост, отколкото обикновеното епическо разказване (наратив). Необходимо е да се изоставят поетическите мечтания за миналото и да се мине към реалния свят на настоящето. Тази промяна се забелязва в политиката. Това е времето, в което полисът измества старото патриархално царство. Появява се граждански патриотизъм, изразяван в религията, в общогръцките празници.

Новите чувства изискват нов орган или глас – това е лириката. Усъвършенстват се китарите и флейтите, развиват се ритмите. Впрочем музиката от това време бива разбиране твърде слабо днес – спори се дори относно ритмите на Пиндар и Бакхилид. Между VІІІ и V в. тя несъмнено е било твърде проста.

По времето на Терпандър китарата е имала само 4 струни, а после никога не е имала повече от 8.  Флейтата, в сравнение с нашия кларинет, е имала по-малко високи ноти. Съществували дорийски и фригийски лад; но мелодиите винаги били твърде прости. Музиката не заглушавала гласа на изпълнителя; тя винаги е служела само като поддръжка на думите

Съществена е разликата между дактила (д/кк), пеона (д/ккк) и ямба (к/д) – тя създава усещане за разлики ритмите. Тези, които започват с кратка сричка, са по-живи и енергични; другите – по-спокойни  и сериозни. Стъпките се свързват в коли (членове), колите в стихове (обикновено от две коли, както в хекзаметъра), стиховете в периоди и строфи. Последните може да са групирани в триади – строфа, антистрофа, епод. Различни типове стъпкки не се комбинират – ямбът не се комбинира с хекзаметър.

Авторът на стиховете е автор и на музиката. [29]

Б. Философия

І. Кое е общото между тях

На пръв поглед философията няма много общо с лириката. През класическата епоха тя започва да се пише в проза; а като вид словесност тя не принадлежи на творческото изкуство (poiesis), тъй като не е „имитация”.

При преподаването на литература в средното, а и във висшето образование, за философията се споменава рядко. И все пак, когато става дума за античност, това не винаги е така. В лекционния курс на Ал. Балабанов лирика и философия са поставени редом. Авторът казва, че това не е случайно, защото тези два вида словесност са сродни помежду си.

Една от причините за сближаването им е, че философията „преди Сократ” – значи преди средата на V в. - често се пише в стихове. Най-прочути са поемите на италийците Парменид и Емпедокъл.

ІІ. Разпространение и произход

Ранната философия, също като лириката, няма един център. Това я отличава от драмата, в която Атина е несъмнен лидер. Когато се говори за началото й, най-напред се споменават малоазийските (йонийски) философи от Милет – Талес, Анаксимандър и Анаксимен. Но Ксенофан от Колофон също философства.  Питагор, който създава школа в Италия, също е роден близо до тези места – в Самос.

Талес (началото на VІ в.) има авторитета на първи мислител, който направил опит за рационално и систематично обяснение на вселената. Говори се, че е посветен в астрономическите знания (lore) на халдеите. Идеята за общото начало (водата). Тя е споделена от негови последователи, също йонийци – Анаксимандър (създател на първата географска карта) и Анаксимен. Хераклит – най късният йониец – гледал на огъня като начало.

Питагор (средата на VІ в.) създава система на етиката и метафизиката, а също въвежда един аскетичен начин на живот. Той е математик и реформатор на музикалната теория. По-късен е Ксенофан (втора половина на VІ в.) – както поет, така и философ. Въпросът за единното като същност и илюзорността на сетивновъзприемаемия свят. Следва го Парменид (първа четвърт на V в.), който възприема неговата теза.

Емпедокъл от Акрагант (първа четвърт на V в.). Единство на четирите елемента чрез взаимодействие на любовта и омразата. Левкип – атомиснт. Анаксагор от Клазомене (р. началото на V в.) – безкраен брой начални елементи, организирани от Ума. Диоген от Аполония развива идеята на Анаксимен.

От Талес, Анаксимен, Питагор, Левкип не е останало нищо писано.

От Хераклит и Анаксагор (пише на йонийски, както и Диоген) има фрагменти.

Философи, пишещи в стихове:

Ксенофан. Пътувал е на Запад, и след основаването на Елея е останал там. Епическа поема за основаването на града, също и елегии. Философските фрагменти са в хекзаметър (към 30 стиха). Въпросът за антропоморфизма. 

Парменид – поема вероятно озаглавена “За природата”.

Емпедокъл – също “За природата”, а още katharmoi  и едан медицинска поема.[30]

Към философите може да се причислят така наречените „мъдреци” – хора, прочути не толкова с написани съчинения, колкото с делата с за държавата и влиянието си върху съвременниците. Традиционно се казва, че са седем, макар че това е просто число, според което се съставя сборник с текстове – както има трима трагици, девет лирици, десет оратори. „Мъдреците” са от различни места – Хилон е от Спарта, Биант - от Приена, Талес - от Милет, Периандър - от Коринт, Питак - от Лесбос, Солон - от Атина.

Произходът на гръцката философия, също както и на лириката, е смятан още в най-ранни времена за негръцки, чуждестранен. Сигурните сведения са малко, но мнението е много старо и разпространено. Талес може би е бил финикиец; Питагор създал школата си след като се върнал, както се твърди, от Египет;  Орфей, за когото не се знае нищо определено, винаги е бил смятан за трак; същото се отнася за легендарните поети Лин и Тамирис. Създаването на първия музикален инструмент се приписва на фригиеца Олимп.

Смята се, че самата дума „философия” е сравнително нова и е изобретена от Питагор. За да се различи от по-ранните така наречени „мъдреци”, той решил да се нарича „философ” – значи човек, който харесва мъдростта, опитва да се сближи с нея. 

През VІ в. в гръцката религия се явява промяна – навлизат мистериите. Смисълът им е в “очистването” - за да се избегне гневът на боговете и “посвещението”, което осигурава щастлива съдба след смъртта.

Покрай това се появават литературни произведения – песни на очистването (katharmoi) и “свещени слова” (hieroi logoi). Тези произведения се приписват на Орфей, Музей, Лин, Епименид, Аристей от Проконес. Вероятно в Делфи по същото време се формира легендата за седемте мъдреци – Талес, Питак, Биант, Солон и др. От началото на V в. нататък те се представят като някакво братство, което се среща в Делфи или другаде и разменя мисли (наблюдения) за нравите. С тях може да бъде свързана и легендата за Езоп.

Важни философски текстове са били писани в стихове. [31]

ІІІ. Части и теми на философията

Философстването в ранната епоха има отношение, от една страна, към науките. Талес се е занимавал с математика (доказвал е теореми) и природознание (правел е метеорологични и свързани с тях стопански прогнози). За Анаксимандър се твърди, че е изработил първата географска карта. Питагор също е бил математик (откривател на известната теорема), но се е интересувал и от числовите начала на музиката. Мнението на Платон (или поне на някои герои на диалозите му), че само математиката дава път към сигурно знание, е наследено от такива философи.

От друга страна, ранната философия размишлява за началата на вселената, опитвайки или да подреди Омировата митология (както прави Хезиод), или да посочи други, немитологични начала. Понякога те са двойки противоположности (четното и нечетното в питагорейството, любовта и омразата при Емпедокъл); друг път се твърди, че всичко видимо произтича от едно начало (водата на Талес, „неограниченото” на Анаксимандър, въздухът на Анаксимен).

Най-сетне, философията е и подканване към нравственост, справедлив живот и споделяне на придобития опит. Това виждаме от афоризмите на мъдреците, от поезията на Солон и от разказите за живота му, както ги виждаме у Херодот и Платон. От тази гледна точка Хезиод също би трябвало да бъде смятан за философ, а донякъде и Омир, макар той да не  говори от свое име, а само чрез героите си.    

---

[1] Вж. примерно статията на Новосадски в ИГрЛ, с. 202.

[2] Така ние не бихме могли да назовем с общо име мимовете на Софрон и Ксенарх и сократическите беседи... (“Поетика”, гл. 1, 1447 b. Всички места от “Поетиката” се цитират според превода на Ал. Ничев).

[3] Croiset 1904, p. 82.

[4] Croiset 1904, p. 85.

[5] Croiset 1904, p. 85.

[6] Вж. лекцията за Омир – 2 б, “Свидетелства”

[7] Croiset 1904, p. 82.

[8] Croiset 1904, p. 87-89.

[9] 27-28 олимпиада. Вж. ИГрЛ, с. 228.

[10] Клавдий Елиан. Всякакви истории. Прев Райка Николова. „Кибеа”, 2011

[11] Всички места от Павзаний се цитират според превода на В. Русинов

[12] Прев А. Герджиков. „Отворено общество”, 1995.

[13] Против Леократ, 107. Преводът е на Б. Георгиев в: Антична поезия.”Народна култура”, 1970

[14] Хораций. Поетическо изкуство. Прев Г. Батаклиев. “Наука и изкуство”, 1983.  Всички места от Хораций са цитирани според превода на Г. Батаклиев тук или в Хораций. Събрани творби. Прев Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1992

[15] Аристотел. Атинската държавна уредба. Прев Г. Кацаров. С., 1904.

[16] Цитиран от Филон Александрийски в Сътворението на света според Мойсей (De opificio mundi),  104

[17] ИГрЛ, с. 204-207

[18] 24 олимпиада според “Пароската хроника”. ИГрЛ, с. 213.

[19] Страбон, ХІ, 1, 40

[20] ИГрЛ, с...

[21] Относно оцелелите текстове от нея вж. Сафо. 100+1 фрагмента. Прев Я. Букова. “Стигмати”, 2009

[22] 42 ол. според Евсевий, ИГрЛ, с. 250

[23] Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010

[24] Пароска хроника, Плиний Стари, Прокъл – вж. ИГрЛ, с. 220

[25] Диоген Лаерций. Животът на философите. Прев Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002

[26] Вж. H. Diels - W. Kranz. Die Fragmente der Vorsokratiker, B. I. Berlin, 1934.

[27] Свидетелствата за живота и философията на Ксенофан и фрагменти от оцелелите му съчинения са преведени от Л. Радоилска в Елеати. Фрагменти. “ЛИК”, 1996

[28] ИГрЛ, с. 252.

[29] Croiset 1904, p. 83-87.

[30] Croiset 1904, p. 153-159

[31] Croiset 1904, p. 150-152. За Езоп вж. Херодот ІІ, 134

**

V.

Трагедията на Есхил и Софокъл

            І. Произход на драмата

1.      Защо възниква по-късно

Център на трагедийния жанр, а и на цялата драма е Атина. Не е сигурно обаче, че драматичните представления  са възникнали там. В “Поетиката” се казва, че и други области претендират за създатели на драмата - на първо място Спарта и Мегара.

По тази причина [заради названието “драма”, свързано с глагола drao] дорийците претендират, че са създатели на трагедията и комедията. По-точно, за комедията претендират мегарците – както тукашните, които казват, че тя е възникнала по време на тяхната демокрация, така и сицилийските, тъй като от Сицилия е поетът Епихарм, живял дълго преди Хионид и Магнет; а за трагедията – някои от пелопонеските дорийци, като се позовават на наименованието... у тях “действувам” се нарича  drao,  у атиняните – pratto (гл. 3, 1448 а). [1]

            Драмата е сравнително скъп жанр. Монодичната лирика може да се прави от един поет и да се изпълнява пред малцина слушатели, и това да става тогава, когато поетът или слушателите пожелаят. Епосът може да има повече слушатели и да се изпълнява в по-тържествена обстановка, но и той не се нуждае от много изпълнители и продължителна подготовка. Хоровата лирика вече се изпълнява от няколко души едновременно, изисква специална подготовка и повод (обществен празник).

Представянето на драмата обаче е най-сложно – там има и хор, и индивидуални изпълнители. Подготовката е най-дълга и затова трябва да бъде финансирана. Така че най-подходящият начин да се организира драматическо представление е то да бъде включено в някой празник, наред с други зрелища и ритуали.

2.      Началото на трагедията (преди Есхил)

Възможно е трагедията и комедията да са еднакво стари, но за историята на трагедията се знае повече. Според Аристотел причината за това е, че тя е по-сериозна, а на сериозните жанрове се обръща повече внимание:

И тъй, постепенните промени в трагедията и нейните автори не са останали неизвестни, докато развоят на комедията, която от началото не била ценена, не е известен. И наистина, архонтът започнал сравнително късно да дава комически хорове, по-рано те били от любители. Едва след като тя получава някакви форми, се споменават нейни поети (гл. 5, 1449 а-b).  

Първото датирано представяне на трагедия се е случило в Атина през 536 г., а поетът се е казвал Теспис.[2] Ето какво казва за него Хораций:

Казват, че Теспис открил трагедийния вид, дотогава

още незнаен, на селска кола той театъра возел (Поетическо изкуство 275-276)[3]

Плутарх разказва за недоволството на Солон от видяното:

След представлението го заговорил и попитал не го ли е срам да лъже за толкова големи неща пред толкова хора. И когато Теспис казал, че не е страшно да се говорят и правят такива неща на шега, Солон ударил силно с тоягата си по земята и казал: “Ако хвалим тази шега, много скоро ще се окаже, че сме започнали ценим такива неща и насериозно” (Солон 29) [4]

’

Най-вероятно това е станало на Панатенеите и не е чудно, че трагедията се е установила в Атина още през VІ в. – това е могло да стане, защото тиранстващият по онова време Пизистрат се е стараел да спечели благоволението на атиняните чрез повече и по-добре уредени празници. Но традицията се е запазила и след Пизистрат.

Следващият по-известен автор е Фриних,[5] автор на прочутата трагедия “Падането на Милет”, където представя историческо и при това съвременно събитие – превземането на въстаналия Милет от персийските войски. Трагедията е направила силно впечатление на атиняните. Ето какво казва Херодот:

Когато Фриних съчинил и поставил драмата “Завземането на Милет” целият театър се залял в сълзи; гражданите глобили поета с хиляда драхми за това, че им припомнил собствените им нещастия и наредили никой повече да не поставя тази драма (VІ, 21).[6]

На една от драмите му хорег бил Темистокъл:

[Темистокъл] постави таблица за победата с такъв надпис: “Темистокъл ... беше хорег, Фриних я постави, а архонт беше Адимант” (Плутарх, Темистокъл 5)[7]

Смятало се, че той и Есхил започнали да разработват теми, които имали малко отношение към Дионис. Отглас от тяхното съперничество се среща у Аристофан:

Красивото донесох от красивото, за да не сметнат хората, че все една свещена нива жънем с Фриних двамата (Жаби 1298-1300)[8]

За една негова загубена драма съобщава Павзаний:

Историята за главнята, как била дадена от Мойрите на Алтея, как Мелеагър нямало да умре преди главнята да бъде погълната от огън и как Алтея я изгорила в гнева си – тази история за първи път е била използвана като сюжет за драма от Фриних, сина на Полифрадмон, в неговата “Плевронии”: “Че орис смразяваща той не избегна, а бързият пламък погълна го, както главнята унищожена бе от майка му ужасна, злодейката.”

Изглежда обаче, че Фриних не е развил историята с лично въображение, а само се е докоснал до нея така, както е на устата на всеки в Елада (Х, 31, 4).

Известни са имена и на други ранни драматурзи, примерно Хойрил: [9]

А пък атинянинът Хойрил е съчинил драма, озаглавена “Алопе”, според която Керкион и Триптолем са братя, родени от дъщерята на Амфиктион, като баща на Триптолем бил Рарос, а Посейдон – на Керкион (Павзаний І, 14, 3).

3.      Политическият контекст

Възходът на Атина през първата половина на V в. е свързан донякъде и с гръцкото въстание в Мала Азия. Атиняните са били помолени да окажат помощ на съюза на атинските градове и изпратили няколко десетки бойни кораби, направили десант недалеч от Сарди (тогава областен център на персийската провинция) и взели участие в опожаряването на града. Персийският цар Дарий не забравил това и няколко години по-късно изпратил голяма армия срещу атиняните, която била победена при Маратон.  Тогава спартанците обещали помощ, но отрядът им закъснял  и не взел участие в битката. Десет години по-късно наследникът на Дарий – Ксеркс – навлязъл в континентална Гърция с огромна армия, опожарил Атина, но загубил морската битка в Сароническия залив и се оттеглил, като оставил няколко десетки хиляди души в Атика, за да продължат бойните действия. Но и на следващата година персите не постигнали нищо повече от това, да опожарят града още веднъж. Обединените атински и спартански войски спечелили още две битки – при Платея в Беотия и после при нос Микале на малоазийския бряг. Така персийският опит за включване на гръцките полиси от островите и Европа в рамките на империята се провалил.     

Атиняните използвали тези събития за да си създадат образ на защитници и обединители на гърците срещу персийската опасност. Бил сключен договор с няколко държави – полиси и острови – за взаимопомощ при нападение и бил създаден военен бюджет на съюза на основа на определена годишна вноска, изпращана в съкровищницата на съза на о. Делос. През 50-те години на V в. съкровищницата била прехвърлена в Атина – вероятно под предлог, че там парите ще бъдат в безопасност. След няколко конфликта между Атина и съюзниците, най-сериозен от които бил този със Самос, станало ясно, че участниците в съюза не могат да го напуснат и не могат да откажат да плащат вноската си без съгласието на атиняните. Така че този съюз, сключен в началото между равноправни държави, сравнително бързо се превърнал в атинска империя.

ІІ. Театралните представления

1.      Произход на театъра и драматическия жанр

           

Въпросът за произхода на гръцкия театър е един от най-старите и най-подробно обсъдените в класическата филология. Той също е разгледан в “Поетиката”, където се казва, че трагедията като представление може би се е развила от дитирамбическата хорова лирика, а комедията – от фалическите шествия:

И тъй, като произлязла от импровизации – и тя, и комедията (първата – от запевачите на дитирамба, а втората – от тези на фалическите песни, които и сега влизат в обичаите на много градове) тя постепенно се разрасла, тъй като в нея развивали това, което представлява нейна особеност; и след като претърпяла много промени, приключила своя ход, тъй като вече получила собствената си природа (гл. 4, 1449 а ). [10]

Връзката на дитирамба и изобщо на театралните представления с култа към Дионис е добре известна и коментирана много във времето на класиката:

 Разпален от вино мога изкусно най-сладък дитирамб да почна за Дионис  (Архилох, фр. 74). 

 Между останалите церемонии,  които сикионците почитали Адраст, особена чест се отдавала на неговите страдания чрез трагически хорове; те не отдавали почести на Дионис, почитали Адраст. Но Клистен дал хоровете на Дионис, а останалите церемонии от жертвоприношението – на Меланипос (Херодот V, 67).

Имало такъв вид песни: молитви към боговете, които наричаме с името “химни”... един противоположен “трени”... трети вид са пеаните, а има и още един, свързан с раждането на Дионис, наречен “дитирамб” (Закони, 790 b).[11]

И в двата случая (на трагедията и комедията) се предполага, че основа на театъра е хорът, и е нужно да се проучи как от този хор, който произнася специално съчинени, традиционни или импровизирани реплики, се е стигнало до представление, в което двама или трима актьори разменят реплики помежду си, а хорът участва като действащо лице и произнася по-дълги монолози само в паузите.

            Когато Аристотел говори за историята на литературата (poiesis), той показва, че въпросът за произхода на драмата включва не само театралното представление, но също и самата драматическа форма. Това е разговорът, размяната на реплики, където думата има не авторът (“разказвачът”!), а героят, който може да твърди “свои” неща, несъвпадащи с или противоречащи на това, което разказвачът би казал по същата тема. Освен това трагедията и комедията поотделно, за да бъдат такива, трябва да съдържат трагични и комични събития и характери, или, с други думи, да са съобразени с идеята за трагично или комично. И двете неща, мисли Аристотел, - драматическа форма и естетическата идея – са постигнати, ако не за пръв път, то поне с особено голямо съвършенство, от Омир. Така че той, макар и епик, може да бъде смятан за главен предшественик и донякъде създател на драмата – поне що се отнася до тези два съществени елемента.

2. Организация на представленията

            Театралните представления са се провеждали като състезания между поетите, които състезания се организират като част от атинските Дионисии – празници, провеждани през първата четвърт на годината. Селските – дек-ян. (посейдеон),[12] Ленеите – ян.-фев. (гамелион), Антестерии (фев.-март). Най-тържествено са се чествали т.нар. Големи Дионисии (март-април, елафеболион) на които, вероятно още от Пизистратово време, са представяни трагедии. Отговорен за организацията на Големите Дионисии е бил архонтът-епоним:

            Архонтът... избира хореги, трима най-богати граждани между всички атиняни, за да представят трагедии. По-рано назначавал и пет хореги за комедии; сега те се дават от филите (Аристотел, Атинска държавна уредба, гл. 56).[13]

Продължавал три или четири дни. Имало е също комедии и дитирамбически хорове от юноши и възрастни.[14] Трагедиите са били свързани в трилогии, като накрая се добавяла и една “сатирова драма” – комична пиеса с митологични герои, където хорът сигурно е представял група сатири. Така се е напомняло, че празникът е в чест на Дионис,[15] за когото се казва, че е съпровождан от сатири. Допускали са се три трилогии, имало е и жури,[16] и накрая се е обявявало класирането. Решенията на съдиите понякога били спорни, в някои случаи публиката шумно изразявала мнението си. Ето две свидетелства на Елиан:

В годината на 91-те олимпийски игри... помежду си се състезавали Ксенокъл и Еврипид. Първото място спечелил Ксенокъл... Втори след него, бил Еврипид с трагедиите “Александър”, “Паламед” и “Троянки” и сатирната драма “Сизиф”. Смешно, нали?... Трябва да е станало едно от двете: или съдиите да са били глупаци и невежи,лишени от правилна преценка, или да са били подкупени (ІІ, 8).

Атиняните приели комедията “Облаци” с огромно удоволствие, ръкопляскали на поета както никога по-рано, развикали се, че той трябва да спечели конкурса и настоявали пред журито да постави името на Аристофан на първо място в списъка на победителите (ІІ, 13) [17]

Платон не смята, че е добре публиката шумно да изразява мнението си:

... те внушили на мнозина непочитание към законите на музиката и дързост, че уж са способни да оценяват. Оттук всъщност и театрите от безмълвни станали озвучени, все едно зрителите разбирали кое от свързаното с музите е добре и кое – не е, и вместо аристокрация в музиката настъпила някаква тежка театрокрация (Закони, 700-701)

            Театърът в Атина най-напред е бил на площада, а по-късно е бил изместен на склона до стената на Акропола; и в продължение на целия V в. седалките са били дървени. Обикновено се приема, че хорът е стоял на орхестрата, а актьорите са се намирали на един издигнат подиум зад нея. Имало е преграда (сцена, skene) – в най-ранни времена платнена, после дървена, а по-късно се появяват оцелелите до днес каменни прегради. По тях е имало декори, показващи домовете и посоките, от които се идва (пристанище, град), зад преградите се е съхранявал реквизитът. Имало е и приспособление (“машина”, mhcanÁ) за повдигане и спускане на някои персонажи:

           

            ... ако не искаш, разбира се, да постъпим като трагическите поети, които, щом изпаднат в затруднение, прибягват до машини и вдигат боговете... (Платон, Кратил, 425 d) [18]

Явно е, следователно, че и развръзките на фабулите трябва да бъдат резултат на самата фабула, а не на театрална машина, както е в “Медея” и в “Илиада”, в епизода на отплуването. Машината трябва да се употребява за събития, които стоят вън от действието, или за тия, които са станали по-рано и които човек не може да знае... (Аристотел, Поетика, гл. 15, 1454 а)

Частите на самата драма в реда на протичането й се определят преди всичко от присъствието на хора. “Пародът” е първото влизане на хора, при което той произнася първите си думи; в “стазимите” хорът произнася своите монолози, в които изразява по-пряко или по-косвено отношението си към случващото се. В “екзода” е последната песен и излизането на хора. Между стазимите са разположени “епизодите”, в които актьорите говорят и по същество се случва действието. Може да има “пролог” и “епилог” – преди първата и след последната поява на хора. Ето впрочем мястото в “Поетиката”:

... що се отнася до количествената страна и до отделните дялове, на които тя се разпада, ти са: пролог, епизод, екзод и хорова част с подчасти парод и стазим. Те са общи за всички трагедии, докато песните на сцената и комосите са свойствени само за някои.

Пролог е цяла част на трагедията до появата на хора, епизод е цяла част на трагедията между хорови песни, екзод е цяла част на трагедията, слеo което не иде хорова песен, а от хоровата част пародът е цялата първа реч на хора, докато стазим е хорова реч без анапест и трохей, а комос е общ плач на хора и актьорите (гл. 12, 1452 b). 

            Актьорите били малко (най-много трима).[19]

           

                Да не участвува бог, докато не изисква развръзка

някакъв възел в играта. Четвърто лице е ненужно (Хораций, Поетическо изкуство 192-193)

В началото поетите участвали в постановката и като актьори:

                Дори в трагедията и рапсодията то [актьорското умение] е въведено късно, тъй като първоначално поетите сами са играли трагедиите си (Аристотел, Реторика ІІІ, 1).[20]

            Професионалното актьорство вероятно вече е съществувало към средата на ІV в. Предполагало се е, че актьорите в комедиите и трагедиите трябва да са различни, заради различния характер на жанровете:

                Едни и същи актьори не участват в трагическите и комическите представления (Платон, Държавата 395 а)[21]

               

            Може би не го е казал лошо трагическият актьор Теодор – той не позволявал никога на никой, даже от слабите актьори, да се качи преди него на сцената, защото зрителите се настройвали според чутото най-напред (Аристотел, Политика 1336 b). [22]       

В по-късно време се е предполагало, че актьорите вече били способни да играят и в трагедии, и в комедии, точно заради професионализма си:

            ... ами големите актьори – те не само успяват да се представят различно в съвсем различни роли, като всеки остава верен на стила си, но виждаме, че често комикът печели най-голямо възхищение в трагически роли, а трагикът – в комически (Цицерон, Ораторът ХХХІ, 109).[23]

            Мъдрецът прилича на талантливия актьор, който може да сложи на лицето си както маската на Агамемнон, така и на Терсит, и да изиграе и двата образа достойно (Диоген Лаерций VІІ, 2). [24]

           

            Очаквало се актьорът да влага чувства в изпълнението:

                С тези, които се смеят, се смеят лицата човешки,

заедно с плачещи плачат. Желаеш ли сълзи да роня,

Телефе или Пелее, самият ти трябва да страдаш:

Тъй ще ме трогне скръбта си. Говориш ли ролята лошо,

Ще се прозявам или ще се смея (Хораций, Поетическо изкуство 101-104)

            Актьорите винаги играели с маски. В комедията, когато на сцената се представяли и съвременници, маската можела да се изработи така, че да наподобява самия човек:

            Не се плаши. Не сме го издокарали.

                От страх не иска никой майстор маската

да му направи. Ала все пак сигурно

ще го познаят: буден е театърът (Аристофан, Конници 231-233).[25]

           

            Тъй като персонажът Сократ обхождал сцената и бил назоваван многократно по име, а не бих се учудил, ако се е разпознавал и сред отаналите актьори (майсторите на маските, разбира се, били пресъздали образа му с изключителна прилика)... (Елиан ІІ, 13)        

               

ІІІ. Есхил

1.      За живота му

Есхил (към 525 - 456) е първият гръцки и европейски драматург, от който са запазени цели произведения.  Той е атинянин и връстник на Пиндар. Участвал е в двете гръко-персийски войни, включително и в битката при Саламин (Маратон, Платея). Известни са годините на представленията на някои от драмите му.

Дебютирал още около 500-та година, и спечелил първа награда през 80-те години (484), но най-ранната от запазените му трагедии (“Перси”) е била поставена към края на 70-те години на V в. (472); а най-късната (“Прометей”) – към средата на века.[26] Създал е между 70 и 90 драми.

Когато остарял, напуснал Атина и се заселил в Сиракуза (към 470-та при Хиерон, окончателно 458). В ”Жабите” Аристофан споменава за “несъгласието му с атиняните”; а според Плутарх бил оскърбен от решението на съдиите да предпочетат Софокъл:

Говори се, че след като Софокъл победил, Есхил много се наскърбил, останал още малко време в Атина и после, разгневен, заминал за Сицилия, където умрял и бил погребан недалеч от Гела (Кимон, 8)[27]

2.      Есхиловата драма

Аристотел и Хораций приписват на Есхил някои важни нововъведения. Актьорите (това са действащите лица, явяващи се едновременно на сцената) стават двама, така че между тях да може да се води разговор, докато хорът мълчи; намалява се дължината на хоровите партии; въвеждат се промени в костюмите и сценичната техника:

           

             Есхил пръв довел броя на актьорите от един до двама, намалил частите на хора и изтъкнал на преден план диалога. Софокъл въвел третия актьор и декорацията (Аристотел, “Поетика” гл. 4, 1449 а)

Вече Есхил ги облякъл във мантии, сложил им маски,

Сцената с обикновени греди построил и научил

Върху котурни да ходят, с тържествена реч да си служат (Хораций, Поетическо изкуство, 278-280)

При Есхил, за разлика от Софокъл и още повече от Еврипид, се вижда, че отделната трагедия е по-скоро част от едно по-голямо произведение (трилогията), отколкото нещо самостоятелно. В сравнение с драмите на по-късните трагици “Данаидите” и “Прометей” изглеждат незавършени. Същевременно “Орестия” не е просто сбор от драми, отнасящи се до събитията в един род, а свързан разказ. В “Агамемнон” се извършва първото голямо престъпление – царят е убит от коварната съпруга и прелюбодейка; във втората е отмъщението – братът и сестрата подготвят и извършват убийството на Клитемнестра; в третата се провежда съдебен процес срещу Орест с участие на богове и се обявява присъдата.

Това, че трагедиите на Есхил са по-скоро части на произведения, отколкото нещо независимо, обяснява и мудното действие в повечето от тях. В “Молителките” просто се показват оплакванията на бегълките и решението на местния цар да ги защити. Ако приемем изискването на Аристотел за “голяма грешка”, допусната от някакъв изтъкнат герой, тук дори нямаме трагедия. В “Прометей” просто се водят разговори между героя и няколко второстепенни персонажи. В “Седемте срещу Тива” се отделя твърде много време на описанието на обсадата и на разговора на Етеокъл с изплашените жители. Перипетии няма почти никъде – още от началото се усеща, че предстои нещастие и зрителят просто слуша размислите на героите и хора, очаквайки то да се случи.

Сред всичките 33 оцелели атически трагедии “Перси” е единствената драма за съвременни исторически събития.[28] Но макар че в останалите се показват древни герои от троянското и предтроянското поколение, те също носят политически смисъл. Най-напред, не е случайно, че почти винаги се избират сюжети от митологичната история на полисите-конкуренти – главно Тива и Аргос. Атинските герои като Тезей не страдат, освен при Еврипид, който в много отношения се отличава от предшествениците си; иносказателно се обсъждат недостатъците на едноличното управление; “народът” е представен в благоприятна светлина. Завършекът на Есхиловата “Орестия” изглежда като похвала на традиционната атинска държавна уредба, където най-влиятелната институция е Ареопагът. 

            ІV. Софокъл

Софокъл е от поколението след Есхил – около 30 години по-млад. Той също е намерил място в Аристотеловото резюме на историята на литературата.[29] Той е увеличил броя на актьорите, на хористите и епизодите в неговите драми са станали повече. Аристотел хвали “Едип цар” и думите му създават впечатление, че тази трагедия се е смятала за образец в жанра, както “Илиада” и “Одисея” са образец за епическата поезия. Известно е, че в някои състезания между Есхил и Софокъл Софокловите драми са били класирани по-високо. В началото на Пелопонеската война той е бил вече възрастен, не е доживял до края й и така не е видял разгрома на Атина. 

            Неговите трагедии изглеждат по-завършени от Есхиловите и действието протича с повече перипетии. Явно е, че при него единството се търси не в трилогията, а в отделната трагедия.

            Заради интереса си към перипетията Софокъл е избирал митове, в които главният герой пострадва по изненадващ начин - става жертва на нечия хитрост. Във “Филоктет” зрителят очаква да види как Одисей ще измами героя, така че да го принуди да се качи на кораба въпреки волята си. За да стане това, Одисей трябва да направи младия и честен Ахилов син Неоптолем свой съучастник. В “Трахинянки” се разказва, как Деянира изпраща на Херакъл дреха, намазана с любовен елексир, без да знае, че това в действителност е убийствена отрова. Така се оказва, че убитият някога от Херакъл кентавър Нес преди смъртта си е успял да измами и двамата.

Нещо подобно има и в “Аякс”. Героят, унизен от несправедливото присъждане на Ахиловите доспехи на Одисей, решава да нападне и убие виновниците – братята главнокомандващи Агамемнон  и Менелай, и съперника си Одисей. Но Атина му причинява безумие и той, вместо да нападне противниците си, се нахвърля върху едно стадо овце (собственост на армията). След като разсъдъкът му се възвръща, Аякс се самоубива. Така че и тази драма използва мотива за “измамването” или “неосведомеността”. Като прибавим и “Едип цар”, виждаме, че повечето от оцелелите Софоклови трагедии се занимават с трудността човек да узнае истината за съдбовни обстоятелства в своя живот; и преимуществото на божеството като че ли се състои преди всичко в това, че то знае (“вижда”!) което човекът не знае. Нещастието връхлита човека във връзка с осъдителното му убеждение, че може да предприеме всякакви рисковани действия като разчита на своите способности, изпълва се с подозрение и надменност спрямо други хора и не обръща внимание на предупрежденията на божеството. Това е самонадеяност, която води героя на трагедията към безумие и накрая към самоубийство.

V. Оцеляване на текстовете

Всички оцелели атически трагедии са създадени през V в. Това не значи, че по-нататък никой не е писал трагедии. И все пак още към края на века - ако се съди по комедията “Жаби” на Аристофан, специално посветена на драматическите състезания - се е смятало, че Есхил, Софокъл и Еврипид са най-успешните автори. По-нататък е било прието на празниците да се представят и стари трагедии. Съчиненията на тримата са били записани и пазени в Атина като литературна ценност, сравнима с Омировите поеми.

През елинизма, когато в Александрия и другаде започнало системно колекциониране, преписване и критично издаване на текстове, са били съставени сборници с “най-представителните” драми. Еврипидовият сборник се е оказал по-голям от тези на Есхил и Софокъл, взети заедно.[30] Не се знае точно кога са изчезнали останалите трагедии – дали още в римската епоха, покрай изгарянето на някои големи библиотеки, или след превземането на Александрия от мюсюлманите, или след византийския Х в., откогато са повечето оцелели кодекси, или покрай хаоса в Константинопол в средата на ХV в.

---

[1] Прев Ал. Ничев. В: Аристотел. За поетическото изкуство. “Наука и изкуство”, 1975. Оттук нататък текстовете от “Поетиката” се цитират според неговия превод. 

[2] Според  “Пароската хроника” първият “агон” се е състоял през 61-ва олимпиада (536-532) (ИГрЛ, 285).

[3] Прев Г. Батаклиев. Оттук нататък текстовете от “Поетическото изкуство” се цитират според неговия превод. 

[4] Ето цялото място: 'Arcomšnwn d tîn perˆ Qšspin ½dh t¾n tragJd…an kine‹n, kaˆ di¦ t¾n kainÒthta toÝj polloÝj ¥gontoj toà  pr£gmatoj, oÜpw d' e„j ¤millan ™nagènion ™xhgmšnou, fÚsei fil»kooj ín kaˆ filomaq¾j Ð SÒlwn, œti m©llon ™n g»rv scolÍ kaˆ paidi´ kaˆ n¾ D…a pÒtoij kaˆ mousikÍ parapšmpwn ˜autÒn, ™qe©to tÕn Qšspin aÙtÕn ØpokrinÒmenon, ésper œqoj Ãn to‹j palaio‹j. met¦ d t¾n qšan prosagoreÚsaj aÙtÕn ºrèthsen, e„ tosoÚtwn ™nant…on oÙk a„scÚnetai thlikaàta yeudÒmenoj. f»santoj d  toà Qšspidoj, m¾ deinÕn enai tÕ met¦ paidi©j lšgein t¦ toiaàta kaˆ pr£ssein, sfÒdra tÍ bakthr…v t¾n gÁn Ð SÒlwn pat£xaj ‘tacÝ mšntoi t¾n paidi£n’ œfh ‘taÚthn ™painoàntej oÛtw kaˆ timîntej eØr»somen ™n to‹j spouda…oij.

[5] Наричали го “ученик на Теспис” (ИГрЛ, 285). Спомент е в “Жабите” (ст. 1299)

[6] Прев П. Димитров. Следващите цитати от Херодот са по този превод.

[7] ™n…khse d kaˆ corhgîn tragJdo‹j, meg£lhn ½dh tÒte spoud¾n kaˆ filotim…an toà ¢gînoj œcontoj, kaˆ p…naka tÁj n…khj ¢nšqhke toiaÚthn ™pigraf¾n œconta· ‘QemistoklÁj Fre£r-

rioj ™cor»gei, FrÚnicoj ™d…dasken, 'Ade…mantoj Ãrcen.’

[8] Прев Ал. Ничев. В текста: 'All' oân ™gë mn e„j tÕ kalÕn ™k toà kaloà ½negkon aÜq', †na m¾ tÕn aÙtÕn Frun…cJ leimîna Mousîn ƒerÕn Ñfqe…hn dršpwn·

[9] Първите му постановки трябва да са били през 64 ол., значи към 524. Състезавал се с Есхил през 499 (ИГрЛ, 285).

[10] Създаването на дитирамба се приписва на Арион: Арион бил първият, доколкото знам, който съчинил дитирамб, наименовал го така и го изпълнил и поставил в Коринт (Херодот І, 23); Казват, че дитирамбът бил изобретен от Арион в Коринт. Първият в състезанието получил бик, вторият – вино, третият – козел.  (Схолии към Държавата, ИГрЛ, 279). По-надълго тази история е разказана от Авъл Гелий (Атически нощи ХVІ, 19), вж. Авъл Гелий. Атически нощи. Прев Вл. Атанасов. “Изток-Запад”, 2003

[11] Прев Н. Панова. В: Платон. Закони. Сонм, 2006

[12] И на тях се представяли трагедии, примерно Еврипидови (ИГрЛ, 284)

[13] Прев Г. Кацаров

[14] Според Пароската хроника те са започнали поне от 508 г. (ИГрЛ, 284). Изобщо има запазени протоколи на игрите на надписи – от 420 до 157, с 4 години прекъсване 192-188.

[15] Шествието в “Ахарняни” (ст. 250) вероятно засвидетелства традиционния начин да се празнува в чест на Дионис.

[16] От десет души, по един от всяка фила. Ето едно съобщение на Плутарх: æj d K…mwn met¦ tîn sustrat»gwn parelqën e„j tÕ qšatron ™poi»sato tù qeù t¦j nenomismšnaj spon-d£j, oÙk ™fÁken aÙtoÝj ¢pelqe‹n, ¢ll' Ðrkèsaj ºn£gkase kaq…sai kaˆ kr‹nai dška Ôntaj, ¢pÕ fulÁj mi©j ›kaston. (Кимон, 8)

[17] Прев Н. Шаранков. В: Клавдий Елиан. Шарени истории.  Прев Н. Панова, Н. Шаранков “Архетип”, 2009

[18] Прев Г. Михайлов. В: Платон. Диалози, т. ІІ. “Наука и изкуство”, 1982.

[19] Вж. и “Поетиката” 1449 а. Впрочем това е спорно ( ИГрЛ, с. 299).

[20] Прев Ал. Ничев. В: Аристотел. Реторика. “Наука и изкуство”, 1986.

[21] Прев. Ал. Милев. В: Платон. Държавата. “Наука и изкуство”, 1981.

[22] Прев Ан. Герджиков. В: Аристотел. Политика. “Отворено общество”, 1995

[23] Прев П. Стоянова. В: Цицерон. За оратора. УИ, 1992

[24] Прев Т. Томов. В: Диоген Лаерций. Животът на философите. “Народна култура”, 1985

[25]Аристофан. Комедии. Превод Ал. Ничев. “Народна култура”, 1985. Оттук нататък текстовете от Аристофан се цитират според неговия превод.    Kaˆ m¾ dšdiq' oÙ g£r ™stin ™xVkasmšnoj ØpÕ toà dšouj g¦r aÙtÕn oÙdeˆj ½qelen tîn skeuopoiîn e„k£sai. P£ntwj ge m¾n gnwsq»setai tÕ g¦r qšatron dexiÒn.

[26] Или пък за нея е неизвестно, а “Орестия” е поставена през 458

[27] nik»santoj d toà Sofoklšouj lšgetai tÕn A„scÚlon peripaqÁ genÒmenon kaˆ baršwj ™negkÒnta crÒnon oÙ polÝn 'Aq»nhsi diagage‹n, et' o‡cesqai di' Ñrg¾n e„j Sikel…an, Ópou kaˆ teleut»saj perˆ Gšlan tšqaptai.

[28] В схолиите към Дионисий Тракийски: трагедията е обработка на древни сказания за герои, техните страдания и смърт, а също погребални плачове за тях (ИГрЛ, 281). Такива наистина има в трагедията – Пелей в “Андромаха”, Електра в Софокловата “Електра” и др.

[29] Софокъл въвел третия актьор и декорацията (“Поетика”, гл. 4).

[30] Запазените драми са 33, като е известно, че написаните от тримата са общо около 300. 

**

 ХІ.

Еврипид и Аристофан

(26 ноември 2013)

І. Еврипид

1.      Сведения за живота му

Източници - Аристофан, биографии

485/4 или 480[1] - 406.

Заможно, но неблагородно семейство.[2] 

Бил добър спортист (победи на състезания), познавал се с Анаксагор и някои софисти, бил близък може би със Сократ.[3] Хвалил Алкивиад за една победа в конни състезания.[4] 

Малко победи (5) на състезания (започва да поставя драми през 455). Живял в Македония при Архелай от 407.

През античността - около 90 трагедии, запазени 19 (или 18 – “Рез” е спорен). Една от тях е сатирова драма.[5] Популярен след смъртта си.

2.      Произведения

Заглавия на запазените – да се знаят. Преводи на български – много в последните години: Ал. Балабанов, Ал. Ничев, Г. Михайлов, Д. Табакова, Т. Петринска

Разделение според митологичния материал по време и място.

А. Предтроянски сюжети – древна атическа история, Аргонавти, Херакъл, Тивански цикъл и др.

Ион – атинската царица родила от Аполон. Детето (Ион) е оставено от Хермес в Делфи. Тя се оженва за евбееца Ксут, но са бездетни. Отиват в Делфи, където Аполон посочва Ион на Ксут като негов син от случайна връзка на празник в Делфи. Креуса се опитва да го отрови. Преди да я убият, тя вижда кошницата с предметите, в която го е оставила някога, и ги назовава. Така Ион разбира, че тя е негова майка. Атина казва, че неговите потомци ще основат колонии. 

Иполит – Съпругата на Тезей Федра се влюбва в Иполит, който е син на Тезей от една предишна жена (амазонка). Споделя това с прислужницата си, която го казва на Иполит. Иполит се възмущава. Федра се изплашва, че ще бъде издадена на Тезей, самоубива се и остава писмо, че Иполит я нападнал. Тезей изгонва сина си, който загива при катастрофа с колесница. После Тезей узнава от Артемида, че синът му е невинен – преди смъртта на Иполит си прощават. Причината е гневът на Афродита, и това, че той предпочитал Артемида.

             Медея – Избягали от Иолк, те живеят в Коринт. Язон решава да се ожени за местната царска дъщеря. Царят нарежда на Медея да си замине. Медея разговаря с Егей, който я поканва да живее в Атина. Изпраща отровен пеплос на новата съпруга на Язон, тя умира, също и баща й, който се докосва до нея. После тя убива и двете си деца и си отива.

Алкестида (438) – Адмет може да се спаси от смъртта (благодарение на Аполон), ако някой пожелае да умре вместо него. Никой не пожелава, освен жена му Алкестида, от която вече има две деца. Херакъл го посещава. Алкестида умира, но Херакъл я отнема от бога на смъртта и я връща.

Вакханки – царят, който не се отнесъл почтително с Дионис, е разкъсан от вакханки, средд които са негови близки роднини.

Полуделият Херакъл, Децата на Херакъл (бягат при атинянина Демофонт, преследвани от Евристей)

Молителките (Адраст моли Тезей да съдейства за погребението на убитите при обсадата),

Финикийки (Антигона, слепият Едип, самоубийство на сина на Креон Менойкей),

Б. Троянски сюжети 

-         около войната

Ифигения в Авлида, Рез, Троянки, Хекуба
 
Андромаха – съпруга-робиня на Неоптолем във Фтия – ражда му син. После Неоптолем се оженва за Хермиона, която преследва Андромаха. Пристига Менелай и двамата се опитват да убият нея и сина й. Пелей ги защитава; а Неоптолем през това време е в Делфи.  Появява се Орест, който отвежда Хермиона и намисля да убие Неоптолем. Така и става – Неоптолем е убит в Делфи. Накрая се появява Тетида и казва какво предстои – Андромаха отива в Епир и се омъжва за троянеца Хелен.
 
Елена – Елена е в Египет и се укрива в гробницата на предишния цар, който й е оказал гостоприемство – пренесена от Хермес, не е била в Троя. Пристига Тевкър, разговаря с нея, не я разпознава. Пристига Менелай след корабокрушение – води със себе си изображението, което е било в Троя. По време на срещата с Елена вестител му казва, че “съпругата му” е изчезнала. Тогава той разбира, че това е истинската Елена. Местният цар желае да се ожени за нея. Те се готвят да загинат в гробницата, но пасле решават да го измамят – че Менелай се е удавил, и че трябва да извършат обредите в морето. Той им дава кораб, и Менелай заедно с другарите си го превзема и избягва. Помага им сестрата на владелеля – пророчицата Теоноя. Накрая се намесват Кастор и Полукс – братя на Елена.
 
Орест – Орест е в Аргос, където се подготвя съдебен процес срещу него и Електра. Осъждат ги на убиване с камъни. Диомед се изказва против смъртно наказание. Появява се Елена, Менелай, там е и Хермиона. Тиндарей разговаря остро с Орест, обвинява го – а той самият е измъчван и от Ериниите. Идва Пилад и му предлага да убият Елена и да заплашат Менелай с убийство на Хермиона. Почти успяват, но Елена изчезва. Аполон се намесва, и съобщава, че Орест ще бъде съден в Атина и оправдан.
 
Ифигения в Таврида – Орест и Пилад пристигат в Таврида. Там е Ифигения, спасена от жертвоприношението и пренесена като жрица на Артемида - принася чужденци в жертва. Орест е преследван от Еринии – пристига там, защото Аполон му е наредил да вземе дървеното изображение на Атина и да го пренесе в град Атина. Ифигения се подготвя да го принесе в жертва, но в разговора, узнава, че това е брат й. Излъгват местния цар Тоант, че трябва да очистят чужденци от убийство  в морето и тогава да ги принесат в жертва; да очистят и изображението. Тоант разрешава, а после нарежда да ги преследват. Намесва се Атина и го възпира.

-         завръщания и следващото поколение

           

3.      Трагичността при Еврипид. Особености в сравнение с Есхил и Софокъл

Някои завършват щастливо и не отговорят на дефиницията на Аристотел. Въпреки това той го похвалва.[6] Да не се забравя, че трагиците са били и комедиографи и са прави пародии по серозни произведения (Циклоп).

Много често в развръзката участват богове, които съобщават как ще се развият събитията нататък.

Представят се влюбвания и спорове между съперници в любовта (Орест-Неоптолем, Хермиона-Андромаха); героите се договарят да измамят някого, за да се спасят. Незаконни деца, подхвърляне и намиране. Много често се оказва, че целта е щастливия брак.

ІІ. Аристофан

1.      Въпросът за смешното

Теми на смешното – някакви недостатъци? Принизяване на претенцията за превъзходство (обществена позиция, интелект и пр ). Човекът е и тяло – принизяване на претенцията му за духовно и културно същество

Неочакваност.

Незлобивост, неокончателност на станалото.

2.      Животът на Аристофан

450 (445) - 385. Известни са имената на баща му и двамата му сина, може би също писали комедии. 

Пише между 427 и 388. Написани около 40, запазени 11                       

3.      Произведения

Заглавия и преводи на български

Разделение според материала. Животът в Атина и Атика

а. Обществен и политически живот

Ахарняни (за войната, 425), Конници (за Клеон), Оси

(и за жените, фантастика)

Лизистрата, Жените в народното събрание

Мир (извежда се богинята на Мира), Богатство (извежда се богът на богатството), Птици (птиците си правят град)

б. Културен и религиозен живот

Облаци, Жаби, Жените на празника Тесмофории

---

[1] Първото спореo Пароската хроника, второто по традиция – победата при Саламин.

[2] Мнесарх и Клейто, ИГрЛ І, с. 377. Някои обаче оспорват това въз основа на Атеней, Х, 24, където се цитира Теофраст.

[3] Това за Анаксагор и Сократ се твърди в един папирус от края на ІІІ в. пр. Хр. – с. 378

[4] Плутарх, Алкивиад 11

[5] Варон – 75, други – до 98, известни са 81 заглавия.

[6] Tragikotatos…