Историите на елинистическата литература през ХІХ-ХХ в.

История греческой литературы


Под ред. С.И. Соболевского, М.Е. Грабар-Пассек, Ф.А. Петровского. Москва, 1960


(11 октомври 2012)


Увод (редакционен)


1. Историческо въведение


След македонското завоюване Гърция става център, от който гръцката култура, език и литература се разпространяват в Азия до границите на Армения и Индия, а в Африка – в Египет и Либия. След 322 г. пр. Хр. се образуват няколко големи държави, привличащи към себе си ред по-малки: Птолемеите владеят Египет, Киренайка и Либия; Селевкидите – територията от Индия до Средиземно море; има и собствено македонска държава, включваща Гърция и някои острови. Там различни претенденти воюват помежду си, а гърците няколко пъти неуспешно опитват да си върнат независимостта. По-късно от Селевкидската държава се отделя Пергам, управляван от династията на Аталидите.
Продължителността на елинистическата епоха: някои смятат, че за край трябва да се смята 168 г. пр. Хр. (Рим унищожава македонската държава), или 31/30-та пр. Хр. (край на гражданската война между Октавиан и Антоний, Октавиан завладява Египет). Що се отнася до края на римската епоха, той е прието да се датира 476 сл. Хр. (с падането на Западната римска империя). Затова и историята на гръцката литература се дели на 1) литература от елинистическата епоха и 2) литература от времето на римското управление.
По-голямото население и нарасналите му потребности са условия за разрушаване на полисната независимост. Мнозина граждани (може би десетки хиляди)напускат Гърция и отиват на Изток. Възникват твърде големи имуществени разлики между свободните граждани, а количеството роби в градовете нараства. За повечето граждани става невъзможно участието в управлението на държавата – тя става бюрократична, а човекът насочва вниманието си към индивидуалния (частния) живот. Усеща се намаляване на интереса към обществения живот, нещо като разрив между обществото и отделния гражданин.
По-големите средства, с които разполагали правителствата и отделните финансисти, позволявали по-високо развитие на художествените занаяти, а също и давали възможност за грандиозни постройки – Фарът и библиотеката в Александрия, Пергамският олтар, Колосът в Родос. Постепенно обаче се достига до засищане на икономиката с роби, а производителността на труда не нараства, а дори намалява. Спира и техническият напредък. Появява се разслоение и между робите, както и практиката да се освобождават роби. Накрая държавите изнемогват икономически, отслабват и рухват пред римската експанзия.


2. Език и словесност. Изкуства и науки


До времето на Александър гърците нямат единен държавен и литературен език. След него се образува койне на основата на атическия диалект (заради културната хегемония на Атина) с йонийски заемки. От говорима реч изчезват дорийският и еолийският (не се срещат в надписите след ІІ в. пр. Хр.); те оцеляват само в литературата. Нови езикови особености се забелязват вече при Менандър, Хиперид, Епикур. В Сирия и Мала Азия гръцкият език прониква дълбоко, дори на битово равнище; местните езици се съживяват едва от ІV в. сл. Хр. Римските чиновници и търговци общуват с местното население на гръцки. Територията, на която се ползва гръцкият, достига Етиопия, Нубия, западен Иран, кавказкото черноморско крайбрежие.


В изкуството се развива портрета, появяват се индивидуалните черти. В скулптурата те се забелязват още при Праксител, Скопас, Лизип; в живописта виждамо същото в т. нар. “Фаюмски портрет”. Понякога изображенията се претоварват с излишни детайли, с патетичност (Лаокоон).
Възниква специализираността в науката – това се усеща още при Аристотел. Достига се до педантизъм, ерудицията се поставя по-високо от таланта. Наред с това обаче процъфтяват мистиката и суеверията, разпространява се астрологията.


В литературата става обичайно да се демонстрира ерудиция. В сравнение с класиката се обръща се много повече внимание на личните преживявания; дават се и повече битови детайли. Възникват нови жанрове (буколическата поезия, епилион). Процъфтява епиграмата; може би тогава се заражда и романът в проза.
В бюрократично устроените държави от епохата реториката естествено бива изтласкана, особено политическата. Оцелява съдебното оратроство; но е трудно да се говори за независима съдебна власт, а това се отразява и на качеството на речите. Затова ораторите се занимават много повече с формата. Разбира се, тази тенденция е подготвена още през класиката при епидейктическото красноречие. През елинизма интересът към формата се проявява най-много в стила, наречен азианизъм. Като негов противовес се развива “атицизмът”.
Някои учени литератори събират, издават и коментират древните поети. Става дума най-напред за Омир, върху който работят две поколения; но се издава и лирика, и драма. Може да се каже, че филологията и литературознанието са били създадени от пазителите на Александрийската библиотека.
Изкуството и особено литературата от този период е прието да се оценяват много по-ниско в сравнение с предидущия; но това не винаги е справедливо.


(18 октомври 2012)


І. Новата атическа комедия и свързаните с нея жанрове


(Иван Иванович Толстой, 1880-1954)


1. Комедия на характерите


Нейният дух е, общо казано, реалистичен. Може да се направи аналогия между нея и стила на елинистическата скулптура. Авторите се отказват от фантастични сюжети (каквито има при Аристофан) и търсят битови. Хорът вече не участва в действието; той не е бил напълно отстранен, но изпълненията му служели като музикална интермедия. Смята се, че изискването на Хораций пиесата да има точно пет действия (“Поетическо изкуство”, ст. 190), вече се вижда у Менандър.
Отделянето на актьора от хора води до някои промени в театралната архитектура. Може би поне до края на V в. актьорите са били на орхестрата заедно с хора; но след Менандър те вече трябва да са отишли на проскениона, а само хорът остава на орхестрата. Маските не били така уродливи като в старата комедия, а костюмите не се отличавали от всекидневното облекло.
Имаме основание да наричаме тази комедия битова; но поради очевидния интерес към психологията може да се нарече и “комедия на характерите” или “на нравите”. Впрочем интерес към вътрешния живот на човека се проявява от втората половина на V в. при Сократ, Платон и Аристотел; а в епохата, за която говорим той е видим много добре в Теофрастовите “Характери” (появили се не много след 320 г.). Теофраст каталогизира характерите така, както растенията и минералите. Книгата му е влиятелна през цялата история – няма съмнение, примерно, че Лабрюйер му подражава. Изглежда, че съществува някакво взаимно влияние между типовете на Теофраст и тези на комедията.


2. Имена на комедиографи


Известни са 160 имена на комедиографи от 2-рата половина на ІV в. до първата на ІІ в. пр. Хр. Ето някои от тях:
Филемон от Сиракуза (р. 361), е живял повечето време в Атина, може би и в Александрия. Плавт е заемал сюжети от него.
Дифил от Синопа (ок. 350 – след 263). Той правил пародии на стари митове. Бил написал комедия, озаглавена “Сафо”, където се говорело за нейна връзка с Архилох.
Филипид от Кефале; Аполодор от Карист (от него е заемал Теренций). След Менандър по-известно име е роденият след 316 пр. Хр. Посидип от Касандрия (в Македония).


3. Менандър


Менандър е роден около 343 г.; трябва да е произхождал от богато семейство. Известни са имената на родителите му; твърди се, че бил племенник на комедиографа Алексис.
Негов съперник бил Филемон, който приживе имал и по-голям успех. За 100 комедии, които представил през живота си, Менандър е получил само 8 първи награди. Първата била озаглавена “Гняв” (324 г.).
Той принадлежал към най-културната прослойка в Атина. Може би е повлиян от връстника си Епикур (341-270); покрай Теофрастовата школа бил близък и с Деметрий от Фалерон (ок. 350-283). Живял с някоя си Гликера, споменавана в литературните “Писма на хетери” на Алкифрон (ІІ в. сл. Хр.). Според написаното там тя му съдействала в театралната работа. Удавил се случайно в морето до Пирей към 291.
Запазени са негови мозаечни и скулптурни изображения; един негов бюст датиран ІV в. сл. Хр. има и в Ермитажа.


След смъртта му творчеството му станало не по-малко популярно и влиятелно от Еврипидовото. Бил четен и във Византия. В Италия обаче хуманистите вече го знаели само по име. Лаоник Халкокондил говори, че през ХІV в. в Константинопол били изгорени ръкописи, съдържащи “съблазняващи” произведения; сред авторите им били Менандър, Филемон, Мимнерм, Алкей (тук Толстой обаче не дава препратка към текста, за който говори – б.м., Н.Г.). Дълго време се гадаело за стила му само въз основа на римските подражания.


През 1905 в Афродитопол недалеч от Тива бяха открити съдове с гръкоезични папируси. Един ръкопис (кодекс от ок. V в. сл. Хр.) съдържал и фрагменти на Менандър. Така през 1907 в Кайро излизат фрагменти от следните драми:...


(следва)