Университетски учебник по литература във формата на диалог

 (Международна научна конференция на ФСлФ. 2 май, 2019)

Предисторията на написването му

            От учебник по старогръцка литература за университетите у нас отдавна имаше нужда.

Може да се забележи, че такива книги – имам предвид тези, които се приемат като основни помагала - се появяват веднъж на 50 години. Първият учебник, написан от професионален античник, е този на Ал. Балабанов от 1914 г., който след това е преиздаван два пъти (1917, 1931). Включва и римската литература (както се вижда и от заглавието му – „Класическа литература“), а старогръцката част е 120 стр. Така че той е сравнително малък и е добър за гимназиите, но не е достатъчен за студентите, а още по-малко за хора, които биха искали да разполагат с едно подробно изложение по тази тема.

Следващият е преводен – това е този на съветския учен Йосиф Тронски. Писан е в годините на ВСВ, и е преведен от Георги Михаилов през 1965. Той е университетски; нарича се „История на античната литература“ и гръцката му част е към 300 стр. Библиографията съдържа преводи на авторите на руски и български, и някои по-важни обзори на литературата (8 за гръцката литература).

Издавани са и други преводни учебници - тези на Кохан (1947, а и преди това) и на Радциг (1969) - но те и двата стигат до края на V в. пр. Хр., и включват само поезията. При Тронски обаче я има прозата, а също и елинизмът, и след това едно кратко представяне на Римската епоха, което завършва с Лукиан и романа. Така че неговият учебник е най-пълен, и затова дълго време беше основно помагало.

Заслужава да се спомене и книгата на Конст. Величков „Гръцка литература“, издадена през 1914 г. [след смъртта на автора (1907)] в пълното събрание на съчиненията му, под редакцията на Ив. Вазов. Тя е писана по времето на учителстването му в Солун в началото на 90-те години на XIX в. Като първи опит е добра, но е писана въз основа  на други учебници (а не въз основа на самите автори), както и самият Величков отбелязва в едно свое писмо от същото време.   

Потребност от замяна на книгата на Тронски се почувства още в началото на 1990-те, тъй като тя беше писана от марксистка гледна точка и смяната на идеологическата обстановка веднага ѝ придаде архаичен вид.

В нашата специалност стана дума за това, и проф. Богданов предложи на двамата си асистенти, единият от които бях аз, да се заемем с изработката на нов и голям (което значи стандартен и академичен) учебник по предмета. Но той не само, че не беше написан, но дори не беше и започнат. Може би всеки от нас е бил натоварен с други, по-специализирани или просто странични занимания; а от друга страна, наистина е трудно да се напише такава книга, тъй като материалът, който трябва да се познава, е огромен, а изследванията са необозрими. Самият жанр – „История на старогръцката литература [от Омир до края на класическата епоха, или до края на античността или дори до по-късно]“ – е поне на 200 години.

И така, 22 години по-късно, в края на 2017, внезапно се замислих за формата на този учебник (а че един ден той трябваше да се напише, знаех). Тогава ми се стори, че чрез него би могло да се разкаже как е най-добре да протичат учебните занятия по предмета. Защото с годините бях стигнал до един начин на преподаване, който се различава от този на предшествениците ми: със сигурност е различен от подхода на проф. Богданов, а предполагам, и на по-ранните колеги.    

Диалогът и неговите части

Участниците (или героите) в диалога знаят за тази литература повече, отколкото това е вероятно да се случи в университетското всекидневие. Те са 12 души - пет мъже и седем жени на различна възраст (20-28, 31, 44, 53). Още от първата страница се забелязва, че имената им са древни: някои са гръцки, други - латински, а трети - тракийски и дори персийски.

Разговорът трябва да продължи 24 „дни“. В крайният текст обаче, който предстои да излезе, дните са 16. Причината е, че все пак не успях да напиша книгата до края, който трябваше да бъде поне краят на античността; а стигнах само до началото на християнската ера, значи до края на т.нар. елинизъм.

Освен 16-те „дни“, диалогът има и други части. На първо място – „епизодите“. Те са осем, значи епизодът е по-голяма част от „деня“. Могат да бъдат за литературен вид или епоха, и са съответно „епос“, „лирика“, „трагедия“, „комедия“, „историография“, „реторика“, „философия“ (всичко от полисната епоха), и накрая – „елинизъм“.

Както някой би предположил, между епизодите има части, наречени „стазими“. Стазимите се отличават с това, че не са за жанрове, а и темите им излизат от „основния курс“, който се образува от епизодите. Те също съответстват на някои действителни курсове, а именно: „Интелектуалците през античността“, „Античността в художествената литература“ и „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Има и един четвърти, който не е литературен и дори не е за текстове, поради което е включен в друга поредица части, наречени „парабази“.

Парабазата е термин от комедията. Това е, когато хорът говори не като тази група комедийни персонажи, която участва в действието, а от името на автора. В книгата парабазите имат аналогична задача: те не са самия материал, а се отнасят до процеса на работата, примерно колко ще продължат занятията, какво и кога ще се обсъжда и прочее. Освен това представят и един вид академична почивка, когато участниците напускат аудиторията и отиват другаде, където говорят не само за литература, а и за други неща. Та разговорът за онзи курс (който се нарича „История и култура на островите в източното Средиземноморие“), се случва в една от „извънаудиторните“ парабази.

Не е отмината и частта „парод“, която в драмите обозначава появата на хора. Това е началото на разговора, когато се обсъждат свидетелствата за легендарните предомирови певци (като Орфей), и изобщо книги, за които е мислено, че са много древни, като херметическите текстове. Този материал обикновено се отминава в модерните истории на литературата – имам предвид тези от средата на XIX в. нататък. 

Към края на диалога има една част, наречена „комос“. Тя се явява в трагедията и представя тъжни монолози на актьорите и плач на хора във връзка с трагическото събитие – нечия смърт или друго нещастие. Тук тя е включена в епизода „елинизъм“ и съдържа изказвания на участниците по въпроса за елинството, а именно: дали елинството е за предпочитане пред варварството, и съществуват ли изобщо истински елини.

Тъй като половината от действащите лица в диалога, включително и самият водещ, са варвари, те не взимат активно участие в обсъждането, освен с отделни въпроси, а думата е дадена на елините, които от своя страна споделят, че никой от тях не е уверен в своето елинство. Причината е, че думата е двузначна – елин е както онзи, чийто роден език е гръцки, така и онзи, който е приобщен към гръцката култура - според прочутото изказване на Изократ. Но очевидно не е възможно да се измери степента на приобщеност към някоя култура. И дали при това положение думата „елинство“ не означава някаква елитарна общност, чиято цел е властта заради самата себе си, и която като всички такива има склонността да се дели и стеснява дотам, че накрая да стане съмнително дали съществува дори един човек, който да заслужава членството си в нея.

Ето откъс от разговора:

„- А относно варварството – каза Агатон, - това е смешно. Никъде и никога в Гърция не е имало човек, който да може да каже: „Аз съм чистокръвен грък“.

- Много ясно – рече Антистен. – И да е чистокръвен, какво. Елинството е въпрос не на кръв, а на положение. Трябва да си от важен град. И да говориш чист гръцки - ако изобщо някой знае какво е това. 

- Но дали все пак някои не са по-близки до елинството? – попита Роксана. - Трябва да има някой, който да е уверен, че е грък. Иначе ще излезе, че това е нещо въображаемо.

- Така е – каза Антоний. – Ако няма елини, с какво се занимава елинистът?

- Не знам кои са тези, които могат да докажат, че са по-близки – каза Агатон. – Ето примерно аз съм атинянин, нали така. Обаче атиняните са пеласги, те най-късно от всички са научили гръцки. Ако изобщо има гърци в Атика и града, те са дошли там впоследствие. Така че колкото по-кореняк атинянин е някой, толкова по-малко е грък.

- А Антистен не е ли грък? – рече Антоний. – Той е автентичен аркадец от Тегея. Какво по-гръцко от това? Херодот казва в VIII книга, че аркадците са коренни пелопонесци.

Всички закимаха одобрително.

Комос

- Какво говорите? – каза Антистен. – Да си аркадец е жалка съдба. Това са най-нецивилизованите, най-провинциалните хора по всеобщо мнение. Аркадецът е нарицателно за необразованост, селения и простащина, той винаги е за посмешище пред останалите гърци. Затова иронично се казва „щастлива Аркадия“, тоест, „оставете ги тия да си пасат овците, какво знаят те за граждански живот, изкуства и прочее“. Аркадия е страна на пастири и козари, най-простите хора. Не се шегувайте, защото ми става тежко.

- Но това, че аркадецът е овчар в повечето случаи, не значи, че не е грък – каза тактично Антоний.

- Именно това значи – отвърна Антистен. – Защото, както казах, елинството е въпрос на статус. А да си аркадец, това е да заемаш най-ниското стъпало в стълбицата на престижа... сред елинските племена. Трябва да си от голям и влиятелен град и да си учен, тоест да минаваш за учен. 

- Но трябва да си и по произход елин – рече Антоний. – Тогава може би Аполоний е грък? Той е от Делфи.

- Не, аз в никакъв случай не съм от Делфи – каза Аполоний. – Аз съм от Арахова, което е едно доста забутано планинско селце, и от гледна точка на делфийците е по-добре да не си се раждал никога, отколкото да бъдеш араховец...“

Бележките

Текстът на бележките е равен по обем с този на диалога.

Една част от тях са към „парода“ и се отнасят до легендите за предомировата литература и за самия Омир. Те съдържат преводи на свидетелства, почти всичките нови (непревеждани досега на български). Сред авторите са Алкидамант, Аполоний Родоски, „Пароската хроника“, Диодор Сицилийски, Йосиф Флавий, Плутарх, Атенагор, Тациан Асириец, Климент Александрийски, Псевдохеродот, Евсевий, Темистий, Прокъл, „Сибилинските оракули“, „Суда“, „Палатинската антология“, Евстатий Солунски,  Иоан Цец (споменавам само гръкоезичните, но има и латиноезични).  

Втората част, която е по-голяма, съдържа конспекти на произведенията, на които трябва да се обърне повече внимание. Това са „Илиада“ и „Одисея“, „Теогония“ и „Дела и дни“ на Хезиод, Херодотовата „История“, „Държавата“ и още някои диалози на Платон, първите шест книги на Аристотеловата „Метафизика“ и романът „Етиопска повест“ на Хелиодор. 

Ще бъде ли възможно да се учи по такъв учебник.

За ползата от него

Струва си да се обсъди въпросът дали този „учебник“ съответства на названието си, или трябва да се потърси друго – ако се окаже, че студентите не могат да учат по него. Струва ми се, че по него може да се учи, но не така, както по учебниците от монологичен (или справочен) вид.[1] Защото е трудно или дори невъзможно да се извлекат сигурни твърдения от текст, който е оформен като диалог; и то такъв, при който читателят да е оставен сам да преценява стойността на казаното. Ако някой, който е учил по него, се яви на изпит, ще му се налага да казва: „Според мнението на `този герой` това е така...“ Но това винаги ще предизвиква въпроса: „А Вие как мислите?“. Ето защо диалогът е недостатъчен за хора, които искат от прочита на една книга да получат сигурно знание по някакъв въпрос. А те искат това, защото учат не заради знанието, а за да се представят добре - първо пред изпитващия, а после и пред други.

За такъв човек книгата ще е незадоволителна като учебник. А задачата на диалога не е да извести несъмнени факти и твърдения, а да даде пример как се пристъпва към обсъждането на такива неща; по-точно, той изобразява пристъпването към тях. Та ако книгата успее да окаже влияние по този начин, мисля, че би била полезна; и най-малкото защото героите се държат добре (учтиво и приятелски) помежду си, и имат интерес към темата на разговора.

За диалога е това. Бележките са написани иначе, и те сякаш съдържат сигурна информация. Но и там има проблем, и той е, че преведените откъси сами по себе си не стигат, за да се получи знание по темата; те трябва да се изтълкуват, сравнят, и да се направят изводи; и читателят да извърши това сам. Колкото до конспектите, те могат да послужат като въведение към съответните книги; но не могат да ги заменят. Така че и тук се очаква допълнителна работа – а именно, човек сам да изчете самите тези книги.

29 април 2019, Светли понеделник

---

[1] Или историко-реторичен тип (дават се факти за литературата и тя бива похвалена заради своята красота, влияние и поучителност), срещу литературно-философския на диалога (изобразява се пристъпването към литературата и се спори за нея).

Сафо, Алкей, Архилох

"- Сега за островите. Там кои са известните поети?

- Първо Лесбос. Там са, разбира се, Алкей и Сафо; освен тях се знае и за Арион, който бил създател на дитирамба. За Сафо има сякаш повече легенди, отколкото сигурни сведения. Но все пак за нея се знае повече, отколкото за Омир. Била е от Ерес, това е един град в западната половина на острова. В „Суда“ пише, че била омъжена за някакъв богаташ от Андрос и имала от него една дъщеря. За други събития от биографията й не знаем, освен легендата, че се била хвърлила от Левкадската скала – защото била влюбена в някой си Фаон. 

- И защо точно оттам? Ако човек иска да се самоубие, може да го направи навсякъде, защо да пътува на другия край на света… тоест, на техния си свят.

- Защото се е смятало, че ако скочиш оттам, ще те обикнат. Или ако не, поне ще ти мине, няма да страдаш повече. Разказвало се е, че там седял Зевс, когато му била мъчно за Хера, и Афродита, когато тъгувала за Адонис – всъщност той бил умрял вече, но тя отишла там, защото скалата лекувала любовта. 

- Овидий пише за тези неща в „Метаморфози“, също и в писмото на Сафо до Фаон – казах. – Но исках да кажа, че за живота й се знаят съвсем малко събития. Иначе е известно, че е имала приятелки, на които е посвещавала стихове, това се вижда от фрагментите. Трябва да са били едно женско общество, посветило се на приятелството и изкуствата, или нещо като училище за млади момичета, които искат да придобият светска култура. Не е известно в Атина да е имало такова нещо, нито другаде, макар че са известни имена и на други поетеси -  има две тиванки, от времето на Пиндар. Но Сафо е станала популярна с това, че е първата, която е създала женско общество, и то за свободни изкуства, което е същото като философското общество при мъжете. Затова правят аналогия между нея и Сократ: каквото е бил Сократ за своите приятели, това е била тя за приятелките си. 

- А нейните стихове са много хубави. Личи си, че е имала голям талант. Аз, разбира се, съм ги чела само в превод.

- Наистина са много смели, говори се недвусмислено за любовното чувство, често се обръща към жени, има образи, отпращащи към плътските отношения. Това е лирика във висш смисъл, монолог-изповед на интимни преживявания, както казахме преди малко. Може да се каже, че Сафо, заедно с Алкей, е дала образеца за цялата по-нататъшна лирическа поезия. Иначе това, което прави тя, се е наричало най-общо мелика – не е нито ямб, нито елегия. На тези трите се дели античната лирика, що се отнася до стихотворния размер.

- На мен пък ми е интересен Арион. Май и той е бил от Ерес.

- За него не знам, но Теофраст е бил оттам със сигурност.

- Лесбос е богат на творци и учени – казах. – За Арион наистина би било интересно да се знае повече от това, което разказва Херодот – че е създал дитирамба, пътувал до Тарент, а на връщане попаднал на лоши спътници, които го хвърлили в морето и там го спасил делфин. Но май това е всичко.

- Тогава да продължим с Алкей. Той е запазен също толкова слабо, колкото и Сафо.

- Да. Някой иска ли да каже нещо за него?

- Има хубави стихове за зимата и виното. При това е бил свободолюбив, сражавал се е с тираните на Лесбос.

- Аз съм запомнил един стих от него. Той гласи: „Да се напием днес до безсъзнание, защото мъртъв е тиранинът Мюрсил…“  - нещо такова беше.

- По повод на такива стихове Дионисий Халикарнаски казва, че Алкей прилича повече на политически оратор, отколкото на поет. Но както и да е, да продължим към другите острови.

...

- За Архилох имаше някаква история с годеницата му.

- Да, тя е всеизвестна. Архилох се сгодил за едно момиче на име Необула. Това е един от първите случаи в литературата, когато се споменава исторически достоверно лице, тоест такова, с което авторът лично се е познавал. Може би първата европейска жена, за която знаем нещо. После годежът бил развален по вина на баща й и братята й. Архилох ги обсипал с подигравателни стихове, историята се разчула и те се самоубили от срам – за роднините става дума. [i] А какво е станало с момичето, това е неизвестно. Та той е ямбограф и може би заради него се смята, че ямбът е размер на сатиричната и подигравателна поезия, или по-точно стихоплетство. Защото подигравките спрямо някое определено лице не могат да се смятат за поезия, те са си вид публицистика, фейлетон. В „Суда“ пише, че често си служел с неприлични думи в произведенията си, но иначе бил отличен поет и когато убиецът му отишъл в Делфи да се допита за нещо, жрицата не го приела – защото е убил поет.[iii] Излиза, че ямбографите са предшественици на комическите поети, точно както казва Аристотел: че онези, които били склонни да изобразяват по-недостойни характери, в началото пишели „оскърбления“ в ямби, а след като се появил драматическият вид и театърът, станали комедиографи. Архилох и към себе си се отнася иронично, не се представя за голям герой. Известен е онзи стих, в който казва, че по време на една битка с траките захвърлил щита си и избягал.[v]

- Тук има одисеевски елемент. Защото Одисей е храбър не винаги, а само когато е необходимо. Но в трудна ситуация не се срамува да се престори на друг, да се скрие или избяга. За разлика от Ахил.

- Вярно – казах. – Наистина във фигурата на Одисей има нещо негероическо, понякога комическо. Той е „многообразен“. Така че и автор като Архилох би могъл да каже, че не прави нищо ново, а просто следва Омир."

(Старогръцката литература. Диалог)

---

[i] Хораций за влиянието му както върху други гръцки лирици, така и върху него самия: „На Лациум пръв аз показах пароски ямби. Размера и огъня на Архилоха  следвах, не мисли и думи,  които Ликамб покосиха. В стъпката на Архилох енергична Сафо стих настройва, също Алкей, но е той по строеж и по същност различен, нищо, че пак се опитва да черни със стихове тъста.“ (Събрани творби. Писма І, 19; Г. Батаклиев, 1992)

[iii] „Ако бъдат премахнати грозните и груби думи, както се изтрива  петно, в други отношения като поет Архилох е много добър. Питиецът [Аполон] съжалявал за смъртта му, случила се по време на война. И когато онзи, който го убил, дошъл и изрекъл желанията, които имал, Пития му отказала отговор като на омърсен от убийство“ (Суда).  

[v] Някои източници поставят разцвета му към 680 пр. Хр. Стиховете му са запазени главно в Атеней и Стобей, а някои и на папирус. Плутарх говори за неговите нововъведения в метриката и музикалния съпровод (За муз., 28). 

за лириката

"- Та през класическата древност, архайката и класиката, когато са били създадени най-влиятелните произведения на гръцката лирика и малко по-късно, когато вече е имало размисъл за литературата - тогава все още не е имало общо понятие за лирика. Това се вижда още в началото на Аристотеловата „Поетика“. Там той изрежда няколко вида: елегия, ямб, дитирамб, прибавя и авлетиката, тоест свиренето на флейта, и дори танцовото изкуство; значи събира на едно място видове поезия, музика и танц - и всичко това според него са поетически видове.[i] Има и „лирическа поезия“ даже, но тя е само една от тях; не е литературен род, равностоен на епоса и драмата, а означава просто изпълнение на стихове под съпровод на лира. И по-нататък разяснява какво разбира под „епос“ като част от художествената литература, а също и под „драма“, която дели на трагедия и комедия; и дори прави разлика между литература в стихове и литература в проза. Но никъде не говори специално за лириката като род. Впоследствие обаче, първо в следкласическата епоха, а после в новоевропейската естетика, се явява понятието, което преди малко се опитвахме да определим. Проблемът е, че когато говорим за антична лирика, се налага да включим всичко, което е писано в стихове и не е епос и драма, като при това приемаме Аристотеловото определение, че епосът е художествен текст, написан в хекзаметър. Затова и Омировите химни, макар че са химни, ги причисляваме по-скоро към епоса - както казахме първия ден. Пък някои от тях наистина са си разкази за приключенията на богове. А онова, което включваме в „лириката“, много често няма лирически вид според модерното понятие. Примерно, елегическите стихове на Солон или разни комедийни ямби, като тези на Хипонакт от Ефес – те отиват към лириката, но в тях нищо лирическо не може да се намери.

- Значи ще кажем, че думата „лирика“ има поне две значения.

- Да, и трябва да привикнем с този аристотелистки подход: нали той всеки път, като се опитва да разясни някой термин, първо казва, че думата, с която ще си послужи, се употребява в много значения. Така и с трагедията: той определя какво нарича трагедия в „първи и основен смисъл“, но му се налага да добави, че не всички действителни трагедии – тоест драмите, които по негово време се наричат така – отговарят на определението му. Следователно не всички „трагедии“ са наистина трагични.

- Май имаше още една трудност.

- Да, тя се отнася до наличието на текстове. Лириката сигурно е най-лошо запазеният род от гръцката литература. Ето, примерно от Омир имаме всичко, с което е бил известен, също и от Хезиод. От известните трагици имаме немалко цели драми, също и от главните комедиографи – Аристофан и Менандър. От прозата също: тримата класически историци, Платон и Аристотел от философията, от реториката – Лизий, Изократ и Демостен. И достатъчно романи. Тоест, от прочутите автори и важните жанрове е запазено не всичко, не и повечето, но пък главното. А от лириката – не. Архилох, Сафо, Алкей, Солон, Анакреон - всички те са запазени само във фрагменти. И също Алкман, Мимнерм, Стезихор, Симонид, Бакхилид – те също са били много популярни, макар че сега са по-малко известни. От Теогнид има малко повече. Само Пиндар е оцелял така, че да можем да си съставим по-добра представа. Трудно е да се каже защо.

- А как изобщо са оцелели? На папируси ли?

- Някои фрагменти, да. Повечето в цитати на други автори, примерно двете стихотворения на Сафо са в книгите на Псевдо-Лонгин и  Дионисий Халикарнаски. Друг източник е Палатинската антология – това е един голям сборник с епиграми и други кратки стихотворения, съставян през вековете, като се започне от I в. - и завършен в две редакции във Византия, едната през Х-ти, другата през XIV в. По-големият ръкопис е разпознат към средата на XVII в. в една немска библиотека - в Хайделберг, мисля - която се е наричала „Палатинска“. И след много перипетии е издадена. Тя е ценна, но все пак класиците от VII-V в. са представени слабо, повечето епиграми са на по-късни автори."

(Старогръцката литература. Диалог)

---

[i] „И тъй, епическата и трагическата поезия, а също комедията, дитирамбическата поезия и по-голямата част от авлетиката и китаристиката – всички те, казано общо, са подражание. Така например само с мелодия и ритъм си служат авлетиката, китаристиката и други изкуства с  подобно въздействие, каквото е свирнята на сиринкс.Така ние не бихме могли да назовем с общо име подражанията, които някой би изпълнявал в триметри, в елегически и други подобни стихове. Но има известни изкуства, които използват всички поменати средства, т.е. и ритъма, и мелодията, и размера. Такива са дитирамбическата, номическата поезия, трагедията и комедията“ (Поетика 1447а-1447b; Ал. Ничев, 1975).

Хезиод. "Дела и дни"

"- Работата е в земеделието – казах аз. – То е голяма тема, засяга ни, защото античните много са размишлявали за него. Омировите герои не са били земеделци, макар че са разбирали от всичко, което се е отнасяло до стопанството. Обаче към него има уважение от най-древни времена: примерно, Елевзинските мистерии са свързани с него, защото са основани от Деметра – земеделска богиня. Тя научила Триптолем да обработва земята, да отглежда жито най-напред. Атина пък е приела за свой символ маслината – не че само там има маслини, но богинята предложила като дар на града това дърво, а Посейдон – кон; и маслината била предпочетена. Ксенофонт намира земеделието за царско занимание, както се вижда от „Киропедията“; после Вергилий имитира Хезиод в „Георгики“. Предполага се, че това е достоен занаят, защото не ощетява никого. Ти извличаш дохода си от самата земя, а не от хората чрез сделки, както прави търговецът; нито пък ограбваш някого, както правят пиратите, а и царете, когато организират завоевателни походи. И не лъжеш, както прави съдията, който отсъжда несправедливо, за да получи подкуп. Освен това от земеделието не се забогатява, ако си просто стопанин със собствен имот, а не земевладелец, което е друго. Така че то съдейства за поддържане на равенството в обществото, значи за справедливостта и мира.

- Единственият проблем е раждането на деца. Ако ти се родят трима-четирима синове...

- Точно така . Затова Хезиод казва: „Най-добре да имаш един наследник“. Та кой ще разказва? 

- Добре, хайде аз. Спомням си го, криво-ляво. В началото пак става дума за Музите и после Хезиод споменава, че имал проблеми с брат си за наследството. И казва, че не само неговият живот е труден, но и на повечето хора, защото времето е тежко – земята не ражда добре, животът е беден. А това е, защото боговете са поставили хората в такова положение, някога не е било така. Имало е златен век, когато всичко е било в изобилие, никой не е работел, просто са си ядели плодовете от дърветата. Тези хора не боледували, дори не умирали против желанието си, а само ако искат. И душите им не изчезнали, а се превърнали в благи духове, които и досега съпътстват хората по земята. После дошло сребърното поколение, но то било по-лошо, хората растели бавно и остарявали бързо. Зевс ги унищожил. После дошло бронзовото, тези хора воювали помежду си и също били унищожени или сами са се изтребили, не помня. И след това – героичното, тези от Троянската война и предшествениците им. За тях се казват добри думи. И накрая – желязното, на Хезиод.

- Но може и по-лошо от това.

- Да. Защото Хезиод предвижда, че идват и по-тежки времена, хората ще стават все по-несправедливи. Тоест – идва краят на света и той е заради греховете и пороците на хората. И след това казва: „Мога да разкажа същото по друг начин“. И разказва мита за Прометей. [i] Някога хората и боговете били в добри отношения, и хората им принасяли жертви. Но Прометей ги научил да отделят за боговете по-лошата част от жертвеното животно – значи костите, мазнината и прочее – а да оставят за себе си вкусното месо. Значи хората не били виновни, а Прометей ги научил на това. Но Зевс решил да накаже тях, а не него, и скрил огъня – явно за да не могат да си пекат месото. Прометей обаче откраднал огъня и го занесъл отново на хората. Тогава Зевс решил да предприеме друго – не да ограничава възможностите им, а напротив, да ги разширява. И затова им изпратил жената. Тя била красива, надарена с всякакви умения, но хитра и коварна. И любопитна, защото като й изпратили едно гърне, което не бивало да отваря, тя го отворила и оттам излезли всички нещастия. Оттогава съществува светът, който познаваме.

- Така е. И после?

- После има една притча за ястреба и славея, от която става ясно, че насилникът си е насилник и той не ще да знае, че има справедливост. Но има, за нея следи Зевс и 30-те хиляди бога – сигурно става дума за душите на онези, от златното поколение. С нея трябва да се съобразяват всички, включително и царете, иначе царствата им ще страдат. Дава някои общи препоръки как човек да се отнася с околните – да бъде дружелюбен, честен, внимателен със съседите, кога да се ожени, колко деца да има – такива неща.[ii] 

- Всъщност става дума за годишния кръг и как човек да си гледа стопанството. Времето се измерва според положението на небесните тела – дати няма, макар че има месеци и те са от около 30 дни. През есента трябва да се оре и сее, затова човек трябва навреме да си подготви каруца и прословутите волове с жената покрай тях. Казва се кое време е удобно за посев. През зимата трябва да се внимава със студа, животните да се хранят добре, дрехите да не се мокрят, защото трудно съхнат, да не се ходи по кръчми, защото е вредно, а пък в къщи има достатъчно работа. Младите момичета също да си стоят у дома, за да не настинат. Припасите да се изразходват икономично. Това продължава към два месеца, след това идва пролет и трябва да се окопае лозето. После лято – жътва, тогава е горещо, хората са лениви, настроени за удоволствия. Трябва да се внимава с прибирането на реколтата, защото от нея зависи животът през следващата година – да се заключи добре хамбара, да има и куче–пазач.   

- Ужас. Да ти се отще животът.

- След това пак идва есента, когато гроздето вече е узряло и трябва да се направи вино. Това е важно, защото няма много напитки, а виното служи и като лекарство в случай на болест. Напълват се бъчвите и домакинството е готово за новия сезон. Тук Хезиод казва няколко думи и за корабоплаването, като предупреждава, че е опасно и несигурно като занаят, и е по-добре човек да го избягва. А той знае за какво говори, защото баща му е бил моряк. В годината има два периода, в които морето е сравнително безопасно – единият е в ранното, а другият – в късното лято. Това е мястото, където има повече автобиографични бележки, включително и за състезанието на Евбея – това бил единственият случай в живота му, когато плавал по море. Това е смешно, разбира се, защото от континента до Евбея, особено при Халкида, човек може да си преплува без никакъв кораб, толкова е близо.[iii] 

- Така някои хора сега се боят да пътуват със самолет. 

- Да, някои имат страх или поне безразличие към пътуванията. Това може да се дължи и на силно развита склонност към съзерцание, както сигурно  е било със Сократ.

- Но и Хораций казва, че няма особена полза от пътешествията: Coelum, non animum mutant, qui trans mare currunt...

- В онези времена за това е допринасяло и недоверието към самата търговия, като нетрадиционно, тоест неаристократично занимание. Тъй като търговецът неизбежно пътува. Това се забелязва в „Одисея“, когато един по-груб феак провокира Одисей и го пита дали не е някакъв търговец – тоест, човек с долно занимание и от незнатен произход. Въобще пътуването само по себе си е съмнително, защото така човек придобива всякакви впечатления, които могат да разколебаят наследените от предците убеждения и да повлияят зле на цялото общество. Платон не препоръчва пътуванията в „Закони“, особено преди зряла възраст.

- Не бих искала да живея в такъв свят. И все пак и Одисей си пътува достатъчно, и Платон.   

- Днешната цивилизация препоръчва пътуванията – казах. – Даже има нещо като натиск върху хората да пътуват повече. Но това е дълга тема. Последно, „Дела и дни“ завършва с един списък от малко странни съвети, първо забрани – какво не бива да прави човек в разни случаи, твърде конкретни и поради това чудати. Също, кои дни от месеца са щастливи и кои – нещастни за едно или друго начинание; включително и какви качества може да има човек с оглед деня на раждането си.[iv]

- Това е изненадващо.

- Да. Големите автори винаги изненадват читателя, дори да си мисли, че ги познава добре. Хезиод е разнообразен, макар и съчиненията му да не са толкова дълги като Омировите. Просто човек трябва да привикне с начина му на изказ, да разбере, че това не е художествена литература. Но за него – толкова."

(Старогръцката литература. Диалог)

---

[i] За отношенията на Прометей със Зевс и смъртните се разказва и в „Теогония“. Ето съдържанието на откъса. Япет взима за жена океанидата Климена, която ражда Атлас, а след него Менойтий, Прометей и Епиметей, който приел у дома си жената, изваяна от Зевс. Надменният (ὑβριστής) Менойтий бил ударен от Зевс с мълния и пратен в Ереб; а Атлас е принуден да крепи небето на края на света, при Хесперидите. Прометей пък е окован и му е изпратен орел, който да му кълве дроба. През нощта дробът израствал пак. Херакъл убил птицата, като това било допуснато от Зевс, за да се прослави синът му още повече. Вината на Прометей е, че се опитал да се мери по ум със Зевс. От началото богове и хора се били споразумели как да делят жертвата. Прометей разсякъл един голям вол и събрал в корема му месо и дреболии, а костите, покрити с лой, дал на Зевс, сякаш там е доброто месо. Зевс му казва, че е нечестен; Прометей му предлага да избере и Зевс си дава вид, че избира костите. Оттогава е прието да се горят костите. Затова и Зевс не дал на хората огъня. Прометей пък го откраднал, като го изнесъл в кух нартек. Тогава Зевс изпраща на хората жената. Първо Хефест я изработва от глина; Атина я облича, украсява я и й слага корона, също направена от Хефест, на която били изваяни „всякакви диви животни“. Зевс я показва на всички (507-587). От нея произлизали  жените: „чума ужасна, спътница само в охолство, но никога в пагубна бедност“. Но пък Зевс подготвя и друга беда: който не се оженва, на стари години е самотен и няма наследници. Ако имаш вярна съпруга, злото и доброто винаги ще се борят в живота ти; но негодните потомци носят постоянна мъка за ума и сърцето. Така че никой не може да бъде спасен от злините (588-617) (според Ст. Недялкова, 1988). Тази история е сякаш част от борбата между титаните и Зевс, тъй като Прометей и братята му са синове на титана Япет. По-нататък се достига и до действителната война, за която Хезиод казва, че продължила десет години.

[ii] Още от древността е имало известни съмнения дали „Дела и дни” не е единствената поема на Хезиод. Павзаний казва (в „Нещата в Беотия”), че според някои беотийци той е автор само на „Дела и дни”. Но после добавя, че според други и „Теогония” е негова; и не само тя, но и множество други. „Дела и дни” е по-кратката от двете с 828 стиха срещу 1022 на „Теогония”.  

за Хезиод

"- А за самия Хезиод няма ли да кажем нещо? Нали с Омир процедирахме така: първо кой е, откъде знаем за него, дали е автор на това, на което е автор или не, и прочее.

- Вярно – казах. – Добре, ще разкажа накратко. За Хезиод се знае доста, главно от „Дела и дни“. Родът му бил от Мала Азия, от Куме. Баща му се занимавал с морско дело, бил превозвач или търговец, но работата му не вървяла и се преместил в Беотия, където явно станал земеделец – в градчето Аскра. Не изглежда да е бил богат. Имал двама сина, Хезиод и Перс, между които възникнал спор за наследството; и Хезиод споделя, че загубил част от дела си и то несправедливо, защото Перс завел дело за преразпределение и го спечелил, като подкупил съдиите. Сигурно се е занимавал със земеделие, бил е пастир и покрай това съчинил немалко поеми, както изглежда от традицията. От тях са запазени тези двете, като „Теогония“ била спорна през античността. Иначе има един сравнително дълъг фрагмент от „Щита на Херакъл“ - описание на Херакловия щит, подобно на това за щита на Ахил от „Илиада“. И „Каталог на жените“, който не е запазен, и някои други заглавия се споменават.[ii] Бил участвал в музическо състезание на Евбея, в Халкида и спечелил награда – триножник, както казва в „Дела и дни“. Павзаний споменава за този триножник – били му го показали в Беотия, в някакъв храм. Има предание за смъртта му, че са го убили поради подозрение за връзка с жена – младо момиче, в чийто дом бил на гости и братята й го убили. После те самите загинали при инциденти, явно като възмездие за престъплението; тъй като се приема, че Хезиод нямал вина. Тази история се споменава у Тукидид. Това е известно за Хезиод, тоест знае се повече, отколкото за Омир.

- А датировката?

- Винаги са ги смятали за съвременници, или че единият е по-възрастен от другия, но няма единодушие. И как да има, това са само предположения. Но е древен, по-ранен от следващите, така че има основание да го поставим в Омировата епоха. Още Херодот ги смята за съвременници. Има един текст, озаглавен „състезание на Омир и Хезиод“, но той не е по-автентичен от Псевдохеродотовата биография на Омир. Така че да видим „Дела и дни“."  

(Старогръцката литература. Диалог)

---

[ii] „Съществува и друго мнение, твърде различно от първото, че Хезиод е написал много поеми; една за жените, наречена „Велики Евои”, „Теогонията“, поемата, посветена на прорицателя Меламп, тази за слизането в Хадес на Тезей и Пиритой, препоръките на Хирон за обучението на Ахил, както и други поеми, освен „Дела и дни”. Същите тези беотийци казват, че Хезиод научил прорицателското изкуство от акарнанците, и съществува една поема, наречена „Мантика”, която лично съм чел, както и тълкувания на поличби“ (Павзаний ІХ, 32; В. Русинов, 2005).

Хезиод. "Теогония"

"- Някой чел ли е „Теогония“?   

- Чел съм я, но си я спомням доста общо.

- Нищо. Разказвайте, важното е да видим каква е темата.

- Началото е много известно, казва се, че първите неща са четири – Хаос, Земя, Тартар и Ерос. Впрочем преди това става дума за Музите, той ги призовава, казва че е вдъхновяван от тях и разказва кои са. А след това има изложение за възникването на видимия свят; но и не само, разни чувства и състояния също се пораждат от първоначалните същества. Може би случващото се – доколкото нещо се случва - е най-добре да се разкаже като поредица от сменящи се поколения. Значи първите са тези, които казахме, после Земята ражда Небето, което наричаме и с гръцкото му име Уран; и влиза в брак с него, от който се раждат титаните. Някои от тях са много известни, като Прометей, други по-малко; а сред известните са Кронос и Рея. И Кронос е бил подканен от майка си да детронира баща си, което и направил – осакатил го и от кръвта му се родила Афродита. Така над вселената се възцарява Кронос и изобщо поколението на титаните. Те с Рея раждат няколко синове и дъщери. Това са част от бъдещите олимпийски богове, значи Деметра, Хера, Зевс, който е най-млад, но освен това Посейдон и Хадес, които ще управляват други области на света; и Хестия, която не става олимпийско божество. Кронос поглъщал децата си, но Зевс бил скрит, отгледан в една пещера на Крит и като пораснал, свалил баща си от власт и го принудил да изхвърли от себе си погълнатите му братя и сестри. После Кронос ще отиде да властва някъде на запад, било в Италия, било на Острова на блажените, но това е мит, който не е засвидетелстван в „Теогония“. Версията, че неговото време е било „златният век“ на историята и хората са били най-щастливи тогава, е много популярна, но я няма при Хезиод, който иначе говори за „златен век“ – в другата поема. След това Зевс е подложен два пъти на изпитание: веднъж воюва с титаните, побеждава ги и ги хвърля в Тартара, и втори път – с Тифон, който е роден от Земята и Тартара. Побеждава и него с помощта на сторъките, и също го затваря в Тартара.

- За Тифон се споменава у Пиндар. Че лежал под Етна и лавата на вулкана била диханието му. Бил разпрострян под цяла Италия и Сицилия, от Куме до Сиракуза. Толкова бил огромен.

- Да. В Първа питийска ода, тази за Хиерон от Сиракуза.

- След това се оказва, че Зевс няма противници, и тогава Хезиод преминава към представяне на неговото потомство – децата, които му се раждат от богини и смъртни. Сред тях са Хермес, Аполон и Артемида, Хефест, също Херакъл, Дионис... и други. После се разказва за бракове на други богове и се завършва с онези герои, които са родени от богини и смъртни мъже. Сред тях е Телегон, синът на Кирка от Одисей. И така завършва поемата.

- Да – казах. – Тя обхваща цялото митическо време, включва и епохата на Троянската война, без да разказва за нея самата. Оттук нататък е времето на обикновените хора „железният век“, за който се говори в „Дела и дни“."

(Старогръцката литература. Диалог)

"Илиада" и "Одисея" накратко

"- Нека пак да разкажем „Илиада“ и „Одисея“, но този път кратко – наистина, само с по няколко изречения. Но има и още нещо: да разказваме без имена. Това упражнение е много полезно, когато човек се занимава със сюжетно произведение, тоест художествен разказ за действие. Кой иска?

- Добре, аз ще разкажа. Само кажете коя от двете.

- „Одисея“, защото си я спомняме по-добре, с нея завършихме.

- Добре. Един младеж, царски син, живее с майка си, а в дома им са се събрали група мъже, които настояват тя да се омъжи за един от тях. Предполага се, че баща му е загинал, тоест изчезнал е безследно, но това не е сигурно. Младежът тръгва да научи нещо за него, като по пътя е придружаван от помощници – една богиня и няколко мъже. Узнава, че баща му най-вероятно е жив и се завръща благополучно, макар че някои от женихите се опитват да го убият. През това време бащата, който все пак е главният герой на поемата, потегля от острова на една богиня, при която е живял няколко години, и пристига на друг остров, където семейството на местния цар го посреща гостоприемно. Там разказва за приключенията си, някои от които са необикновени.  Домакините го изслушват и го изпращат със свой кораб до острова му и с много подаръци. Там той среща сина си, връщат се инкогнито у дома – тоест, бащата е инкогнито – и там влизат в битка с кандидатите за ръката на царицата и ги избиват. После се договарят с роднините им за мир и всичко завършва благополучно за семейството. 

- Идеално – казах аз. – По-добре и аз не бих могъл да го разкажа. Сега „Илиада“. 

- Някъде се води война: една армия, съставена от няколко съюзени войски, обсажда град. Главнокомандващият армията, по време на някакъв грабеж на населено място в околността, отвлича дъщерята на местния жрец на Аполон. А имена на богове разрешени ли са?

- Само при крайна необходимост.

- Значи не. Добре, продължавам. Жрецът се оплаква на божеството, то изпраща болест във войската, много хора измират. Един от участващите в похода царе, забележителен воин, предлага да се допитат до гадател за ставащото и гадателят съобщава причината. Главнокомандващият разбира, че трябва да върне жената, но за да запази честта си, нарежда да му доведат друга, и то не коя да е, а точно тази, която е отвлякъл свикалият съвета. Воинът изпада в ярост, че му взимат наложницата – не толкова заради нея, колкото заради унижението - и напуска армията. Но не си заминава съвсем, а моли боговете да нанесат поражение на доскорошните му съюзници. Така и става. Съюзната армия започва да се огъва под атаките на обсадените и е застрашена от унищожение. Тогава най-добрият приятел на сърдития воин влиза в боя, бие се храбро и загива. Воинът изпада в отчаяние от загубата на приятеля (за която впрочем сам е виновен, това е трагичното, както казвахме), решава да отмъсти на враговете и се връща в армията. Започва голяма битка; воинът и предводителят на обсажданите, който именно е убил приятеля му, влизат в единоборство и воинът побеждава. След това започва да издевателства над трупа на загиналия, но боговете го предупреждават да престане и той го връща на близките му, които го погребват

- Не е лошо - казах. - Малко комедийно звучи на моменти, но като цяло е така..."

(Старогръцката литература. Диалог)