Епосът на Омир

12 октомври, 2012


І. Омир и европейският епос


1. Омир като начало на европейската литература


а. Първенството на Омир


Преподаването на старогръцката литература, а и изобщо на историята (държавна и културна) на старите гърци почти винаги е започвало с Омировия епос. Същото се отнася и за преподаването на “европейските” литература и история.
Все пак трябва да се отбележи, че поне до средата на ХІХ в. историците на тази литература говорят за “предомиров период” и вярват в съществуването на поети, преди всичко траки, чиито произведения са били изгубени още преди Аристотел.


б. Представата на гърците за Европа и останалия свят


Самите гърци много рано са определили своите територии като част от “Европа” и са ги различавали от териториите на Азия и Африка (която тогава наричали “Либия”). Това разделение, засвидетелствано и подчертано от Херодот (ІІ,16), е възприето от по-късните “европейци” и е останало и досега. Все пак голяма част от сушата, която ние сега наричаме Европа, е била непозната и дори неизвестна за гърците. Те са наричали така териториите на запад и северозапад от малоазийското крайбрежие, но колкото по-далеч на запад и навътре в сушата се е отивало, толкова по-неясна е ставала представата им за тези части на Европа.


2. Какво значи “епос”


“Епос” е дума, сродна на глагола eipein (говоря, казвам) и несъмнено има основно значение на “дума, реч, словесно изложение”. Думата е послужила за означение на поемите в хекзаметър (независимо дали са художествени произведения или не - “Поетика”, гл. І, 1447 b) и поради голямата им популярност другите й значения са отстъпили. Аристотел забелязва, че поетическите и непоетическите произведения не би трябвало да се наричат с една и съща дума само защото са съчинени в един и същ размер. Дали заради казаното в „Поетиката” или по други причини, но след класическата епоха думата „епос” се отнася преди всичко до художествени произведения, чийто образец е Омир.


Ако съчинението е поетическо, но в друг размер, то се е наричало най-общо ode (песен). Но думите за отделните видове „песни” са много – elegeia, melos, hymnos и много други. Ако произведението е нехудожествено и прозаично, то се нарича logos, а ако трябва да се подчертае изрично, че не е в стихове, се казва psilos logos (“Поетика”, гл. І, 1447 a).


ІІ. За Омир


1. Древността за Омир


Няма оцелял автор от класическата епоха, който да казва нещо определено за произведение или автор, по-ранни от Омир и неговите поеми. Херодот казва, че представата на гърците за техните божества е оформена от съчиненията на Омир и Хезиод. Според него те са живели „400 години преди нас” (ІІ, 53) – значи ги поставя в средата на ІХ в. Аристотел - който е един от най-важните ни източници, тъй като специално е проучвал историята на литературата - никъде не споменава имена на поети, които, по негово мнение, биха могли да са по-ранни от Омир.
Относно комическите поетически произведения той казва така: Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина (гл. 4, 1448 b, прев Ал. Ничев).
Както се вижда от цитираното място, той е уверен, че някаква поезия е имало още в най-древни времена, далеч преди Омир; но Омир надминава всички и че той създал някои от съществените й форми. Поемите му са послужили като образец за драматическата поезия, за естетическите идеи „трагично” и „комично”, за единство на произведението въз основа на фабулата.
Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове (той единствен създал не само хубави, но и драматически изображения), пръв показал и чертите на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното: защото “Маргит” се отнася към комедията така, както “Илиада” и “Одисея” – към трагедията (гл. 4, 1448 b, прев Ал. Ничев).
Нищо в произведенията на останалите класически автори не противоречи на твърдението, че Омир е най-древният познат поет (може би Хезиод е бил негов съвременник). Йосиф Флавий, който е работил в Рим през І в. сл. Хр. и също е имал достъп до цялата класическа литература, проучил древността на различните писмени традиции и направил заключението, че гърците не могат да посочат сред своите автори никой, който да е по-древен от Омир.
Въобще при гърците не се намира нито едно писмено съчинение, което да е признато за по-старо от поезията на Омир; а той, изглежда, е живял по-късно от Троянската война („Против Апион” І, 2).
Първият известен на нас автор, който споменава името му, е Калин от Ефес, чийто разцвет е вероятно към 700 г. Той впрочем го споменал като автор на “Тебаида”. В “Химн към Аполон” се говори за “слепия поет, който живее на Хиос”, който химн Тукидид цитира и смята за Омиров.
Омир дава най-ясни указания, че това е било тъкмо така, в следните стихове, които се намират в химна в чест на Аполон... (ІІІ, 104 – прев М. Мирчев). Кой от певците, девойки, които са идвали тука, най ви е скъп и приятен? Най-много кой ви харесва? Тъй отвърнете тогава – бъдете любезни към мене: “Скъп ни е слепият мъж – той живее в скалистия Хиос; всичките негови песни навек са заслужили слава” (168-172, прев Р. Константинова).


Сега Омир се датира най-общо в VІІІ в. пр. Хр.


2. Какво може да се знае за Омир


Много пъти е казано, че за самия Омир – предполагаемия древен поет, този, комуто от най-ранно време се приписват „Илиада” и „Одисея” – нищо сигурно не се знае.


а. За достоверността на свидетелствата


А кога твърдим, че знаем нещо сигурно за някой древен автор или изобщо за кой да е човек, все едно кога и къде е живял? Ако не сме го срещали (1) лично, би трябвало да разчитаме на (2) свидетелства, на които можем да се доверим. Най-добре е, ако поне тези свидетелства са дадени от (2a) очевидци, с които сме разговаряли. Така Херодот е проучвал войните през първата половина на V в., когато още не е бил роден или е бил дете, но пък мнозина от участниците в тях са били живи. Наистина, той много рядко споменава с кого е говорил или какво е чел, така че читателят остава с усещането, че Херодот разказва, каквото сам е видял.
Когато става дума за много отдавнашни събития, каквито са за нас античните, би трябвало да имаме текст, в който човекът, за когото мислим, (1) сам е казал определени неща за себе си – както Демостен в „За венеца” или Тукидид в „Пелопонеската война”. Или, както в случая с устните свидетелства, да бъде споменат от автор, който го е познавал (2) лично, както Тукидид разказва за Перикъл, а Ксенофонт – за Кир Млади. Още по-добре е, ако бъде споменаван, и то с подробности, от (3) няколко съвременници независимо едни от други – както Сократ е представен и от Платон, и от Ксенофонт, и от Аристофан. Или от по-късни автори, но да сме сигурни, че са направили (4) добри проучвания, или да е явно, че са ползвали независими източници. За атинския писател и държавник Солон не са останали свидетелства на негови съвременници, но авторите, които разказват за него, са многобройни и авторитетни – първо Херодот, после Платон, който може би е бил негов потомък, Тукидид, Аристотел; няколко века по-късно начетеният Плутарх пише специална биография за него. Някои от тези автори цитират и стихове, писани от Солон, в които той говори за собствения си живот. Така че за Солон знаем определени и сигурни неща, подробности за дейността му, въпреки че първият оцелял автор, който говори за него (Херодот) е роден повече от половин век след неговата смърт.
Но нерядко имаме съобщения, които не са поставени в логическия им контекст (както сведенията на Аристотел за Солон, които са поставени в разказа за история на атинското законодателство и е естествено те да бъдат там); ако авторът на съобщението е (1) неизвестен (“Романът за Александър”); или пък самото авторство е съмнително (биографията на Омир, приписвана на Херодот); или (2) по някакви причини свидетелствата му се поставят под съмнение, защото (2а) е небрежен към източниците си, или (2б) е склонен да си измисля, или (2в) просто не настоява на историчността на разказа си. Във всички тези случаи имаме свидетелства, на които е мъчно да се доверим. Ако не намерим добро потвърждение, ние не ги смятаме за истинни.


б. Свидетелства за Омир


Такива са няколкото биографии на Омир, които са оцелели досега и са писани неизвестно кога и от кого. Някои смятат, че първият им вариант трябва да е възникнал към VІ в. пр. Хр., заедно с „новелите” за други исторически лица като Кир, Крез, „седемте мъдреци” и др. Може би през V в. вече е била разпространена една биография на Омир в рамките на “Състезанието на Омир и Хезиод”.


Единствените сравнително добри свидетелства са портретите на епически певци в „Одисея”, които, повикани на пирове в царски дворци (при царя на феаките Алкиной, в дома на Одисей в Итака), рецитират разкази за Троянската война или за олимпийските богове. Това са същите тези образи и сюжети, които запълват „Илиада” и „Одисея”. Значи тук авторът съзнателно споменава ако не за себе си, то поне за певци, подобни на него.


ІІІ. “Илиада” и “Одисея”


1. Епическата фабула


а. действие и характери


„Илиада” и „Одисея” са големи фабулни (казва се и „сюжетни”) произведения. Това значи, че единството им (това, че тази поредица от стихове е нещо единно, цялостно, а не случайно събрани изречения) се осигурява най-напред от разказа за едно определено действие, в което се различават начало и край, а до края се достига след перипетии (събития, създаващи несигурност относно изхода). За да се представи такова действие, са нужни персонажи, които да действат с определени намерения, при чието осъществяване да се сблъскват с трудности, докато се стигне до завършека - все едно дали той е успешен или не.
В действията на героите се проявяват техните характери. Ако героят е основен („главен”), а не второстепенен или епизодичен, характерът му е по-подробно разработен. В „Одисея” има един характер, който засенчва всички останали, а в „Илиада” на всеки от по-изтъкнаните герои (Агамемнон, Диомед, Аякс, Одисей, Хектор) се отделя почти толкова внимание, колкото и на Ахил.
Покрай представянето на поредицата събития се намират поводи да се покажат характерни сцени от човешкия живот или пейзажи и картини от света на живите същества. Показват се същества, които не се виждат, но чието съществуване се допуска от мнозина (боговете, които действат на Олимп и другаде) или пък са просто фантастични (чудовищата в “Одисея”). Така че действието, което читателят (слушателят) следи, от една страна има смисъл само по себе си - да се види „какво ще стане”. Но то е и повод за изобразяване на персонажи с характери, на взаимодействията им, а също на разни въображаеми същества и на самата природа.


2. Композиция (конструкция) на поемите


а. Повторенията


Поемите съдържат множество повторения от различен вид – на епитети, на стихове, на отделни сцени, на действия, състоящи се от няколко отделни сцени. Това означава, че Омир или е съчинявал поемите си по памет, или е бил силно повлиян от такива поеми.
Повторенията облекчават запомнянето, поддържат ритъма на съчинението и дават възможност на слушателя да възприема по-лесно казаното – защото повтарянето забавя притока на нова информация. Все пак повторенията в “Илиада” са много повече, отколкото в “Одисея”. Тази и някои други разлики (примерно, особената композиция на “Одисея”) са причина още през античността да се твърди, че втората поема е съчинена от Омир много по-късно, и дори, че е произведение на друг автор.


б. Композицията на “Илиада” и “Одисея”.


В “Илиада” текстът представя фабулата според естественото протичане на действието. Първо двамата вождове се скарват, след това се водят битки. После, поради смъртта на Патрокъл те се помиряват и армията се обединява. Накрая Ахил убива Хектор и се извършват двете погребения. Монолозите на някои герои дават допълнителни сведения, показват характерите им и забавят действието. Но тези речи са много по-кратки от разказа на Одисей при феаките, и освен това не служат за допълване на фабулата, както става в “Одисея”. Освен това в “Илиада” няма и паралелен разказ, в който да се явява втори главен герой (като Телемах).


В “Одисея” действието започва с тревогите на Телемах в Итака и заминаването му за Пилос. После, чак в петата песен се разказва за отплаването на Одисей от Огигия, което трябва да е станало едновременно с потеглянето на Телемах от Итака; от девета до дванадесета песен Одисей разказва за случилото се от падането на Троя пристигането му в Огигия при Калипсо. Така се добавят събития, които са част от общия разказ, но са по-ранни от разказаното в началото на поемата. Едва от ХІІІ песен нататък събитията са представени в естествения си ред, както в “Илиада”.
Освен че изненадва слушателя и държи вниманието му будно, тази конструкция внушава, че разказът на Одисей може и да е по-малко верен от разказа на поета. Защото това не са думи на главния разказвач, а само на един от героите. При това много от другите разкази, които Одисей предлага на събеседниците си, са явно лъжливи.


в. Действието в света на боговете


Друг вид паралелен разказ, засвидетелстван и в двете поеми (но пак повече в “Илиада”), е този за събитията в света на олимпийските богове. В това отношение Омир е странен, дори уникален, защото си служи с една идея за отвъден (божествен) свят, която почти веднага след него е отхвърлена и не се използва повече в литературата, като изключим произведенията, които умишлено имитират Омир. Боговете са представени като безсмъртно и блажено, но малко скучаещо семейство, което се забавлява с пирове, музика и танци, но най-много със събитията, ставащи “долу” – в човешкия свят.
Боговете гледат на тези събития като на театър, в който те самите могат да вземат участие когато и като пожелаят. Но понеже театърът е само един, а различните богове харесват различни герои, това води до несъгласия, скарвания и дори сбивания между тях – било на човешкото бойно поле, било горе на Олимп. Мирът обаче винаги се възстановява, защото боговете са безсмъртни и не желаят да напуснат Олимп, а и Зевс все пак има последната дума при всички спорове.


2. Размери и съдържание на поемите


а. размери на епическото произведение


“Голямо” произведение е това, което не може да бъде изслушано или прочетено наведнъж (без прекъсване).
Всеки може да провери, че за внимателното изслушване или прочитане на една Омирова песен (около 500 стиха) са нужни 40-50 минути. Но колкото повече напредва текстът, толкова по-трудно се задържа първоначалната скорост. Причината е увеличаващата се информация, с която паметта трябва да се справи, и отслабващото внимание. Теоретично всяка от поемите може да се прочете за едно денонощие; но в действителност човек се нуждае от три дни (ако прави само това) до една седмица (ако има и други занимания). Това е положението и с повечето големи класически литературни произведения (епоси и романи).


в. представяне на произведението (кратко и дълго)


Когато пристъпваме към разбиране на кое да е фабулно произведение, първо е нужно да обхванем в ума си действието. Това, че сме го обхванали, се доказва чрез изложение (разказ за действието). То може да бъде с различна големина. Освен това разказвачът може да избере дали да си послужи с имената, или не. Във втория случай е нужно по-голямо усилие, защото трябва да решим “какви са” героите, а не просто да ги назовем ( това авторът вече го е направил).


Ето пример за кратко изложение без имена.


“Една съюзническа армия обсажда град. По време на обсадата избухва конфликт между главнокомандващия и най-влиятелния воин, който е и вожд на една от обединените войски. Влиятелният вожд е оскърбен и заедно с войниците си прекратява участието в обсадата. Поради това цялата съюзническа армия започва да търпи неуспехи на бойното поле и е застрашена от разгром.
Най-близкият приятел на оттеглилия се вожд – също силен и храбър воин – решава да вземе участие в битката. Той влиза в двубой с предводителя на противниковата войска и е убит. Приятелят му, обзет от мъка, силен гняв и желание за мъст, се помирява с оскърбилия го главнокомандващ и отново влиза в боя. Благодарение на намесата му армията бързо получава превес, отблъсва противниците и ги принуждава да се оттеглят обратно в крепостта. Разгневения вожд влиза в двубой с убиеца на приятеля му, убива го и отвлича трупа му.
Поемата завършва със среща между него и бащата на убития. След намеса на боговете вождът връща трупа и се съгласява на временно примирие. Близките на убития го оплакват и погребват”.


Ето и едно представяне на “Одисея” с имена. То е три пъти по-дълго.


“Изминали са десет години след края на Троянската война, а Одисей, цар на Итака и близките й острови, все още е в неизвестност. Дворецът му и изпълнен със знатни младежи от околността, всеки от които се надява да се ожени за Пенелопа и да заеме трона на Одисей. Синът на Одисей – Телемах – вижда опасността за династията и за самия себе си, и решава да потърси помощ и сведения за баща си. Напътстван от богиня Атина, той напуска острова и посещава завърналите се царе на Пилос и Спарта – Нестор и Менелай.
През това време Одисей, който е прекарал няколко години на острова на нимфата Калипсо, решава да продължи пътя за дома си. Калипсо се противи, но отстъпва, след като Хермес й съобщава, че по решение на боговете Одисей ще се завърне в Итака. Одисей построява сал и отплава, но е връхлетян от буря, изпратена от неблагосклонния Посейдон. Салът е разбит и Одисей с мъка се спасява на един остров, обитаван от народ, наречен “феаки”. Техният цар Алкиной и семейството му оказват гостоприемство на Одисей.
Пред тях и в присъствието на мнозина знатни граждани, Одисей разказва за приключенията си след края на войната. Той се е сражавал с кикони по тракийския бряг, посетил е острова на лотофагите, спасил се е от циклопа, гостувал е на ветроукротителя Еол, загубил е почти цялата си войска в залива на човекоядните лестригони, и е живял е една година при магьосницата Кирка. После слязъл в царството на мъртвите, чийто вход е отвъд Океана, преминал е покрай острова на сирените, а после и през опасния проток на чудовищата Сцила и Харибда, където е жертвал неколцина от моряците си. Поради безветрие се е забавил близо месец на острова на Хелиос и накрая, след корабокрушение, в което загинали последните му спътници, се добрал до острова на Калипсо.
След разговора при Алкиной, феаките изпращат Одисей със специален кораб до Итака. Там той отново е осведомяван, напътстван и подкрепян от Атина, която му се явява в различни образи. Най-напред се отбива в един от имотите си, управляван от стария му слуга, свинаря Евмей. Там се среща с току-що завърналия се от Спарта Телемах. Двамата решават да отидат в града, да влязат в двореца (Одисей знае, че няма да бъде разпознат от никого) и с помощта на няколко верни слуги да унищожат натрапниците. Така и става. След като сражението в гостната на двореца завършва, Одисей бива разпознат от Пенелопа. Още на другия ден избухва война между дома на Одисей и роднините на убитите женихи. Поради намесата на боговете войната е прекратена. Воюващите се помиряват и на Итака настъпва мир”.


ІV. Географията на света според Омир


Омир е запознат в подробности с географията на Егейско море (островите), с тракийското крайбрежие и континента на север до планините (Рило-Родопския масив) и с крайбрежието на Мала Азия – може би няколко десетки километра навътре в сушата. Известен му е Кипър, близкоизточното крайбрежие – “Финикия”, Египет и Етиопия.
Представите му за Средиземно море на запад от йонийските (“одисеевите”) острови са смътни. Това служи като аргумент, че поемите са създадени не по-късно от 700-та година – тъй като след 700-та са започнали да се появяват гръцките колонии в Италия и Сицилия и географията на тази област е била прояснена. Народите, населяващи сушата далеч от морето, са му известни само от легенди – хипербореите в европейския север и пигмеите в Африка.


Най-авторитетният античен географ – Страбон – нарича Омир “основател на географската наука”.
Ето неговите думи:
И първо [твърдим], че както ние, така и нашите предшественици, сред които е Хипарх, с основание смятаме Омир за основателя на географската наука, защото той е надминал и древни, и съвременни не само с достойнството на своята поезия, но също така и с опита си в обществения живот. Така той не само се е потрудил да се запознае с колкото може повече исторически факти и да ги предаде на бъдещите поколения, но също и с различните райони на обитаемата земя и на морето, както поотделно, така и в цялост. Иначе нямаше да е достигнал до най-крайните граници на земята, обхождайки ги в своите възпоминания (І, 1, 2. Прев В. Русинов).


V. Влиянието на Омир


Омир е най-четеният старогръцки автор – както през античността, така може би и днес. Запазен е в най-много и най-стари кодекси, а също и в най-много папирусни фрагменти.


Множеството поеми от VІІ-VІ в., посветени на троянските събития, са изчезнали. Това се е случило най-вероятно поради по-ниската им художествена стойност.


Той е първият гръцки автор, преведен на латински. Вергилиевата “Енеида” - най-четеното произведение на най-влиятелния латиноезичен поет - е замислено като продължение на “Илиада” и “Одисея”, и изглежда като тяхно подражание.


**


Библиография:


І. Общи помагала:


1. Б. Богданов, А. Николова. Антична литература. „Петър Берон”, 1988; “Отворено общество”, 1996
2. Соболевского С.И. и др. История греческой литературы, І-ІІІ. Москва, 1946-1960
3. Балабанов, Ал. Класическа литература. София, 1917, 1934
4. W. C. Wright. A short history of Greek literature. NY, 1907
5. U. von Wilamowitz-Moellendorf. Die griechische Literatur des Altertums. Berlin- Leipzig, 1905
6. A. and M. Croiset. An abridged history of the Greek literature. NY-London, 1904
7. A. et M. Croiset. Histoire de la litterature grecque, І-V. Paris, 1887-1899
8. Mahaffy. A history of classical Greek literature І-ІІ. NY, 1890-1891
9. W. von Christ. Geschichte der griechischen Literatur. Muenchen, 1890, 1898


Съкращения:


ИГрЛ - Соболевского С.И. и др. История греческой литературы


За Омир


Преводи:


1. Омир. Илиада. Прев Ал. Милев, Бл. Димитрова. “Народна култура”, 1969
2. Омир. Одисея. Прев Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1981
3. Хезиод. Теогония. Дела и дни. Омирови химни. Прев Ст. Недялкова, Р. Константинова. “Народна култура”, 1988
4. Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005
5. Страбон. География. Прев В. Русинов. “Рал Колобър


Помагала:


1. А.Ф. Лосев. Омир. Прев С. Хесапчиев. ”Народна просвета”, 1962
2. Б. Богданов. Омировият епос. “Отворено общество”, 1996
3. Fr. Schoell. Histoire abregee de literature grecque. Paris, 1813