1. Изобретяването на писмеността
Може ли човек да се образова с четене на
книги?
Книгата, като всеки писан текст,
съдържа само част от мислите на говорещия. При това, след като веднъж е публикувана,
тя става общодостъпна – включително и за хора, които авторът не познава и с които
може би не би желал да говори; или не би говорил по такъв начин.
*
Към края на диалога „Федър“ Сократ
разказва една приказка (или мит), в която се говори за древния египетски мъдрец Тот,
който бил изобретил писмеността. Тот показал новоизмислените писмени знаци на египетския
цар и обяснил за какво ще служат те. А царят казал:
“Съмнителна е ползата от това
изобретение. С негова помощ хората ще се сдобиват с всякакви слова, и то твърде
лесно. Много думи и мнения ще са прочели и ще мислят, че са научили много неща и
са станали образовани. Но в действителност те ще знаят само думи и мнения. А
какво значат тези думи? Кое е истината в тези мнения? Това как ще се научи?“
Как изобщо се върви към образование? В обсъжданията
по важни въпроси (най-напред - дали
„ето това нещо“ е добро, красиво, полезно)
хората
често се натъкват на противоречия, с които не могат да се справят. За едно и
също нещо се твърди и едното, и противоположното му. Поради това лесно може да
се стигне до убеждението: „Нека всеки говори, каквото желае; всеки нещо знае;
всичко може да е вярно.“
Човек, възприел такова убеждение, не
може да се образова. Причината е, че той ще отказва да знае истината точно за
най-важните неща; и при всеки спор ще се присъединява към онова, което му звучи
по-приятно или е изгодно за самия него.
2. Любовта е нещо вредно. Влюбеният иска да властва
Да вземем въпроса за любовта. Диалогът
започва точно с това: учителят по красноречие Лизий написал реч, в която някой убеждава
някакъв младеж, че е изгодно те двамата да се съберат като любовници; и то точно
поради това, че между тях няма любов. И обяснява:
„Всеки влюбен носи на любимия само
неприятности и вреди. Той го ползва просто за удоволствие; всячески го
ограничава, за да му бъде винаги на разположение - и така спира развитието му; хвали
се навсякъде с тази тяхна връзка, защото иска да го облажават за успеха му; и накрая,
когато се насити, го захвърля.
Напротив, невлюбеният не се отнася с приятеля
си така. Той му позволява да общува и с други; не говори за отношенията им пред
трети лица; не го притеснява с всякакви капризи; изобщо, отнася се към това приятелство
разумно. Поради това тяхната връзка ще е по-приятна и изгодна за двамата; и ще
продължи по-дълго.“
Сократ похвалва речта на Лизий и
отбелязва кое, най-общо, е лошото в обикновената любовна връзка – че страстно
влюбеният се стреми да се отнася с любимия като господар с роб. Причината е, че
гледа на любимия си само като на тяло – както е нормално да се гледа на един
роб.
Но е възможно и друго – влюбеният да
обръща внимание на душата на любимия; да гледа на него като на свободен човек.
3. Любовта е нещо полезно. Животът на боговете и
свободните души
И тъй, любовта между свободни хора е
може би любов към душата. Вярно ли е това?
Във втората си реч Сократ твърди, че
любовта е лудост, изпратена от боговете – и е изпратена за добро. Защото боговете,
противно на това, което Омир и други поети говорят, се интересуват от хората единствено
заради тяхното добро – за да живеят щастливо. А това може да стане само ако те,
доколкото е възможно за смъртни, живеят подобно на богове.
А боговете живеят така. Всяка сутрин те запрягат
своите колесници и потеглят на пътешествие по небесния свод. И, издигайки се
нагоре, минават отвъд видимото небе и съзерцават невидимите „образи“ – идеите.
Това, което те виждат отвъд, не е друго, освен „самото добро“, „самото
справедливо“, „самото красиво“. Ето защо те най-добре знаят кое е добро,
красиво и справедливо - защото сами и всекидневно виждат тези неща, „по
причастност на които“ всяко отделно нещо може да бъде донякъде добро, красиво
или справедливо. И точно това съзерцание
е тяхната храна; а не амброзията и нектарът, за които Омир говори. Амброзията и
нектарът, разказва Сократ, са храна наистина - но не за боговете, а за техните
коне.
Ето така трябва да живеят и хората,
доколкото е възможно за смъртни. Значи всекидневно, от сутрин до вечер, да
философстват, което ще рече: да проучват какви са идеите, какво може да се
узнае за тях.
Техните души така и са живели в
отвъдното, преди да се съединят с тела. Но по някаква причина, на една от обиколките,
водачът на душевната колесница (разумът) не е могъл да се издигне дотам, че да погледне в
отвъдното; и поради това е загубил управление на колесницата си. И тя се е
свлякла надолу, и цялата душа е слязла на земята.
4.
Противоположни значения на думите. Как ораторите си служат с тях
Та за какво е любовта?
Излиза, чя не е отправена към душата, а
към нещо в тялото и нещо в душата – и то се нарича „красиво“. Когато падналата
душа гледа към някое красиво лице, тя си
припомня онова – „самото красиво“, което някога е видяла, но поради
падането си долу вече не вижда; и я обхваща желание да се върне към него.
Човекът в плът не вижда пряко душата на
любимия си. Ако я виждаше, казва Сократ, любовите между хората щяха да бъдат
несравнимо по-силни: поради това, че душата е нещо несравнимо по-чисто и
красиво от тялото. Но все пак разумният влюбен се досеща, че любовта му е насочена
към самото красиво. И поради това, след като е бил привлечен от външността на
любимия, той започва да се вглежда (вмисля) и в душата; и се стреми да помогне на тази душа да
става все по-красива - така както и всеки влюбен просто в лице и тяло би желал
да не само да останат красиви, но, ако е възможно, да стават все по-красиви. При
тялото това не се случва с годините; при душата обаче е възможно. И според така
философстващия всяко образование служи за това – за разкрасяване на душите, чрез които влюбените
вървят към красивото.
*
И тъй, в този разказ-размисъл на любовта
Сократ твърди, че:
1) има идея-образ
на красивото, вложена във всяка душа – да допуснем, поради връзката й с него
преди раждането; и
2) думите
имат различни значения, понякога противоположни; и ако хората не знаят това, те
влизат помежду си в празни спорове, при които единият настоява на едното
значение на думата (любовта е
стремеж към красивото в тялото“), а другият – на
другото (любовта е стремеж към общото между красивите неща,
към истината за красивото и към „самото него“).
Но изпадането в празни спорове е
по-малката беда от незнанието на значенията на думите. По-голямата е, че на
основата на тези двусмислия се появява „лошата реторика“ – значи, способността лесно
да убеждаваш хората ту в едно твърдение, ту в противоположното му.
Убедителността на такова говорене идва
от това, че думите наистина имат противоположни значения. Хората не разбират откъде идва тази
убедителност, тъй като не знаят за тях, а си мислят, че щом думата е една, тя
трябва да има и едно значение. А за значенията се узнава чрез делене на общото
понятие (любовта е налуден стремеж към нещо) на видове (любовта е
стремеж, от една страна, към нещо телесно, а от друга страна - към нещо
безтелесно).
5.
Изворът на знанието е самата душа
Но истинско, живо знание (а не просто осведоменост за думи и мнения) може да се придобие само така – чрез
размисъл, при който понятията се обединяват според общия си род и разделят
според различните си видове.
Този размисъл не може да се научи от
книги. Способността за него е вложена в душата и той трябва да се извършва в
същата тази душа – и най-добре под ръководството на някой, който вече е
напреднал в него.
Това е онзи „философ-диалектик“, за
който Сократ казва: „... и ще вървя по следите му като след някой бог...“ (266 c)
No comments:
Post a Comment