Драма. Комедия. Аристофан

Лекция от 29 ноември


І. Време, място и организация на представленията


ІІ. Промени на комедийния жанр във времето. Други комедийни форми

1. Промени
2. Други антични комедийни форми


ІІІ. Аристотел за комедията. Въпросът за смешното

1. Комедията и смешното според "Поетиката"
Ето някои места в "Поетиката" където се предлагат определения на "смешното":
а. houtôs kai to tês kômôidias schêma prôtos hupedeixen, ou psogon alla to geloion dramatopoiêsas (1448b)
- Той (Омир) също така пръв показа и формата на комедията, като представи чрез драма не подигравката, а смешното.
б. hê de kômôidia estin hôsper eipomen mimêsis phauloterôn men, ou mentoi kata pasan kakian, alla tou aischrou esti to geloion morion (1449а)
Както казахме, комедията е подражание на по-долни (или по-незначителни) характери (или събития, случки), но не според (някаква) пълна (абсолютна) порочност; но смешното е част от грозното (порочното, позорното, срамното, осъдителното).
в. to gar geloion estin hamartêma ti kai aischos anôdunon kai ou phthartikon, hoion euthus to geloion prosôpon aischron ti kai diestrammenon aneu odunês (1449а).
Защото смешното е някаква грешка и грозота, от която не боли и която не води до развала (гибел, унищожение); както например смешното лице е нещо грозно и разстроено, но не съдържа болка.

2. Кое е смешно. Условия за поява на смешното
Аристотеловото определение за смешното може да бъде допълнено така.
За да има нещо смешно, е нужна случка и персонаж (щом има грешка, трябва да има и ситуация, в която да стане грешката и някой, който да греши). Случилото се не трябва да води до необратима промяна, засягаща персонажа (следователно дори едно щастливо събитие, примерно, раждането на дете, не е смешно - защото е необратимо). Освен това е необходима изненада (за зрителя или персонажа). Защото удоволствието от смешното идва от откриването на грешката, а бързото откриване (при изненадата) има по-силен ефект от бавното, където, поради бавността, самата способност за откриване вече е съмнителна. Затова и удоволствието се губи.
(Поради това онзи, който се смее на виц бурно, но с голямо закъснение, създава ситуация, по-смешна от тази в самия виц).
Наред с това има теми и образи, които са особено подходящи за поява на смешното. Такава е темата за секса, отделянето и всякакви думи и образи отнасящи се до долната част на тялото (обсценните думи и образи, които често и неточно се наричат цинични). Смехът около тях произтича от следното общо и засягащо всички хора положение.
Всеки човек се стреми към обществена позиция и образ, означаващ тази позиция (имидж). Позициите са всякакви - богаташ, делови човек, пътешественик, интелектуалец, майка, красива жена, творец, бонвиван, държавник, последовател на учение или на лидер, фен на спортен отбор или спортна звезда, любител на изкуство, гастроном, почтен работник, мафиот, приятелка, домакиня, жена с кауза и пр. Напомнянето, че всеки от тях е неотделим от части и функции на тялото, които са същите като тези при други живи същества; и че може би "по същество" той е по-скоро обикновено животно, отколкото представител на позицията, към която се стреми, превръща този стремеж в необоснована претенция и убеждението, че "аз съм ето това сериозно нещо" се оказва грешка: чието разкриване е толкова по-изненадващо, колкото по-внезапно е напомнянето за тази животинска част и функция.


ІV. Комедията на Аристофан

1. Факти за живота и литературната дейност на Аристофан

2. Смешното при Аристофан

3. "Жаби"
а. съдържание на комедията
- пролог
Дионис, който не е доволен от съвременните поети, отива в подземното царство, за да си доведе някого оттам. Съпровождан е от роба си Ксантий. Двамата се отбиват в дома на Херакъл и го молят да ги упъти (тъй като той вече е ходил там). Херакъл ги осведомява как се стига до мястото на блажените (посветените), които можели да ги упътят нататък. Робът се оплаква от тежестта на багажите и се обръща за помощ към един мъртвец, когото изнасят от дома му. Но не успяват да се договорят за цената на услугата и мъртвецът отказва. Стигат до езерото и Харон ги прехвърля, но принуждава Дионис да гребе. Чуват хора на жабите. Срещат и първите чудовища.
- парод
Достигат до мястото на посветените (хор). Посветените споменават известни атиняни - съперници на Аристофан, политици. Упътват ги нататък.
- епизод І
Двамата влизат в подземното царство. Дионис, който се е маскирал като Херакъл, има неприятности, тъй като при слизането си там Херакъл е нанесъл вреди на мнозина: отвлякъл кучето Цербер и отказвал да плаща в кръчмите и странноприемниците. Дионис моли роба да си разменят дрехите. Ксантий се съгласява и взима лъвската кожа и боздугана. Явява се сводница, която им предлага обяд и хубави момичета. Дионис веднага взима обратно кожата и боздугана; но след малко, когато се явяват две ощетени кръчмарки и се нахвърлят върху него със заплахи, отново моли Ксантий да го замести. Накрая влиза Еак и арестува Ксантий (защото го смята за Херакъл). Ксантий отрича обвиненията и предлага да изтезават роба му, за да научат истината. Дионис казва, че не е роб, а бог. Еак нарежда на робите си да бият и двамата, за да научи кой какъв е. Ксантий издържа и настоява, че е Херакъл. Накрая Еак ги отпраща при Хадес и Персефона, които лично да се занимаят с техния случай.
- парабаза
Хорът казва, че твърде много хора са започнали да получават атинско гражданство за незначителни заслуги.
- епизод ІІ
Ксантий разговаря с един от робите на Хадес. Все пак Хадес успял да узнае, че Дионис е господарят, а Ксантий - робът. Става ясно, че в царството е избухнал скандал между Есхил и Еврипид. До смъртта на Еврипид Есхил имал почетно място при трона на Хадес и храна в подземния пританеум. Но мъртвите харесали представленията на Еврипид и го провъзгласили за по-добър поет. Това принудило Хадес да организира специално състезание между двамата. Оказва се, че Софокъл, който е умрял преди Еврипид, никога не е претендирал за първото място, а още с пристигането си признал публично превъзходството на Есхил.
- епизод ІІІ
Дионис става модератор на спора.
- агон
Еврипид твърди, че хоровите партии при Есхил са прекалено дълги и актьорите бездействат; е речта е претоварена с редки и архаични думи, което я прави неразбираема. Есхил казва, че той е избирал сериозни теми за драмите си и е представял герои, а противникът му предлага на публиката нищожни и порочни характери. Неговите драми подтиквали съгражданите му към патриотизъм и военни подвизи, а тези на Еврипид - към хитруване и празнословие.
- епизод ІV
Еврипид намира излишества и логически грешки в монолозите на Есхиловите герои; Есхил намира стиховете му за еднообразни. Дионис решава да мери стиховете им на везни, но това не помага. Хадес също отказва да посочи победител, защото бил приятел и с двамата. Дионис им задава въпроси около политическия живот в Атина. Накрая решава да вземе Есхил.
- екзод
Хорът подкрепя Есхил. Хадес поръчва на заминаващите да му изпратят по-скоро някои атиняни. Есхил оставя Софокъл за свой заместник.

б. Хуморът в "Жаби"


V. Съвременни учени за Старата комедия

The main surviving mass of ancient Greek comedy begins only with Aristophanes, who was born within a few years of the mid fifth century, long after the great tragedians and too late to tell us much about the riotous early days of the comic chorus, before the state took it over… In his early plays traditional Athenian comedy, the Old Style, as it came to be called, had already reached its full development; it has, as Aristotle remarked of tragedy, ‘attained its nature’. The chorus was all-important, and the revelation of its dress and dances and music… was central to the competition.
The comic theatre in the fifth century was directly political in a way that tragedy was not; its jokes had a bite and were often meant to be taken seriously. Aristophanes used his chorus at a certain moment in the play to address the audience directly; sometimes the chorus itself, the Birds or Clouds or Wasps or Frogs or whatever, seems to be speaking to us, sometimes the poet himself speaks through them…All the same, real Athenians could be parodied by name ot only thinly disguised, and plays could even be named after them. We know that politicians resented this, which is hardly surprising, but there is no evidence that they ever managed to stamp it out under the fifth-century democracy…
The greatest comic poet we know much about before Aristophanes is Cratinus. They overlapped; young Aristophanes attacked old Cratinus as a drunk who had given up poetry… The nearest contemporaries to Aristophanes in his working lifetime were Eupolis, who started producing comedies in 429 BC and died young in the course of the war, by drowning at sea, and a comic poet called Plato, younger than either of them, at work from about 410 to some time after 390… In the course of his career, Aristophanes spans the first two of the three phases or styles of Greek comedy. We must leave Epicharmus in Sicily out of account; Sicily and Athens in his day were separate planets. But starting in the twenties with vigorous and farcical burlesque, intermingled with savage onslaughts on politicians, he moved through the sadder, and in places more solemn, schemes of comedies such as the Frogs (405 BC) to the revival of comedy after the fall of Athens…
The essential plot of the Frogs is the descent of Dionysus, a god with many human weaknesses, to the underworld, mocked by the Frogs as he learns to row in Charon’s boat; he is searching for a great tragic poet, and chooses between Aeschylus and Euripides by a contest in which they destroy one anther’s lines with parody and mockery…
Of the plays we have, the very first is like a bucket of cold water in the face. It not only sounds, it trumpets the great themes of comic poetry: sex, life on the farm, the good old days, the nightmare of politics, the oddities of religion, the strange manners of the town. It is called the Acharnians (425 BC). The Knights, in the next year, adds to the old mixture some stern moralizing, some furious invective and some lyrical patriotic politics…
His early comedies were political, his latest began to be social. In the second phase of Athenian comedy, to which Aristophanes is virtually our only witness, the chorus withered away to some musical interludes, plots knitted together into coherence, and a kind of realism took over… His Wealth (388 BC) reflects only the transition. What was coming was comedy as the modern world has known it, beginning with Menander.

Peter Levi


Библиография:

Peter Levi. Greek Drama. In: J. Boardman, J. Griffin, O. Murray ed. The Oxford History of Greece and the Hellenistic World. Oxford UP, 1986-1991.

Елий Аристид. Към Рим, 15-18

І. Съдържание на откъса

Нека видим най-напред империята на персите, чийто цар беше получил прозвището "велик". Нека видим големината й; и също какво е произлязло от нейното съществуване, как персите употребиха придобитото и как се отнасяха към управляваните (15).
Каквото сега за вас е Атлантическото море, това беше за тях Средиземното. Йонийците и еолийците бяха в крайните области на империята му; а когато се опита да навлезе в Гърция, той, така нареченият господар на териториите от изгряващото до залязващото слънце се провали. Така че той ви отстъпва с половината от обитавания свят и при това със (Средиземното) море (16).
Но дори в тези граници той беше цар дотолкова, доколкото му позволяваха гърците (атиняните и спартанците). Навътре в сушата си беше цар, но дали ще бъде цар в крайморските области зависеше от други, както става когато децата си играят на царе и поданици. Доказателство за това са походите на Агезилай и на десетте хиляди, предвождани (в началото) от Клеарх (17).
И точно както казал Ойбарес (...) на Кир, когато той се оплаквал, че трябва да обикаля цялата империя, за да държи народите в подчинение: че щял царува като човек, който стъпва върху кожен чувал, пълен с въздух - където стъпи, кожата опира на земята, но останалите части пак се надигат. Така че персийските царе бяха подобни на номади и се различаваха от скитите само защото пътуваха в колесници, а не в обикновени каруци. Но се бояха да останат на едно място, защото не знаеха как да владеят цялата държава наведнъж: и затова се установяваха все на различни места - ту във Вавилон, ту в Суза, ту в Екбатана (18).


ІІ. Текстове, към които Елий вероятно препраща

1. И така, нека разгледаме империята на персите, която някога бе твърде прочута сред гърците... (15)

Полибий, Всеобща история, І,2
Персите за известно време придобиха голяма власт и господство, но колкото пъти се опитаха да прехвърлят пределите на Азия, излагаха на опасност не само властта си, но и самите себе си.

2. ...когато веднъж се опита да навлезе в Гърция, този цар на (земите или хората? които се простират или живеят?) от изгряващото до залязващото слънце получи (беше обект на) толкова голямо удивление, колкото голям беше неуспехът му (16)

Есхин, Срещу Ктезифонт, 132
Нима не стана така, че царят на персите, който прокопа Атон, който свърза (бреговете на) Хелеспонта, която искаше водата и земята на гърците, който се осмеляваше да пише в посланията си, че е господар на всички хора от изгряващото до залязващото слънце, сега се бори не за да бъде господар на други, а за собствения си живот (букв. - "за спасението на тялото си")?

3. "...(той беше) цар докато оставаше горе (навътре в сушата). Но когато слизаше обратно надолу, се нуждаеше от такива, които да му позволят да царства. Това показа и войската начело с Агезилай, а преди него онази на десетте хиляди с Клеарх: като първата дойде до Фригия така, все едно че минаваше през собствена територия, а другата достигна отвъд Ефрат, все едно, че вървеше през пустиня" (17).

Изократ, Панегирик, 145-148:
В тези времена (след смъртта на Кир) те (обитателите на Азия) воюваха толкова зле, че за онези, които имаха навик да хвалят храбростта на персите, вече не остана никакъв аргумент. Те бяха наели около шест хиляди гърци, и то без да ги изберат според някакви достойнства: напротив, това бяха хора, които в своите градове поради некадърността си не можеха дори да преживеят. Та същите тези не познаваха страната (в която бяха попаднали), бяха останали без съюзници и бяха предадени от онези, които тръгнаха от морето заедно с тях; а освен това бяха лишени и от стратега, с когото потеглиха. И все пак те бяха толкова по-слаби от тях, че царят, оказал се в безизходица и загубил доверие в своята армия, дръзна да арестува военачалниците на съюзната войска, с които беше в договорни отношения - (надявайки се,) че ако извърши това беззаконие ще внесе смут във войската; и предпочете по-скоро да извърши грях пред боговете, отколкото да се срещне с тях в открита битка...


ІІІ. Персия и гръко-персийските отношения според други автори

1. Могъществото на Персия и възпитанието на персийския монарх

Авторитетът на персийските царе е толкова голям, щото никой не проявява съмнение, че друг е баща на царя, а не самият цар. Затова жената на персийския цар е пазена само от страхопочитанието, коео излъчва. Когато се роди първородният син, който ще наследи властта, най-напред празнуват всички хора в царството на царя. И по-късно този ден продължава да се чества като празник, на който цяла Азия принася жертви в чест на рождението на царя... После у персите царското дете се отглежда не от някоя незначителна дойка, а от евнусите, които се ползват с най-добро име в царския двор...
Решиш ли да погледнеш богатството, разкоша, дрехите, шлейфовете, влачещи се по пода, парфюмите, огромните свити прислужници и изобщо изтънчеността на персите, ще се засрамиш, като осъзнаеш колко по-долу стоиш от тях...
Предполагам, че (майката на персийския цар, Ксерксовата жена Аместрис) би се учудила на какво се уповава този Алкивиад, канейки се да влезе в стълкновение с Артаксеркс и би казала, че той на нищо друго не би могъл да се уповава в това начинание, освен на старанието и ума си, тъй като това са единствените неща в Елада, които са от значение (или - заслужават внимание, Н.Г.)... Ако (обаче) отговорим (че се уповава): "На красотата, на едрия си ръст, на рода, на богатството и на качествата си", тя, Алкивиаде, ще ни помисли за луди, като сравни всичко това с нещата, които му съответстват в Персия (Платон, Алкивиад, 121с-123е).

2. Една сиракузанка в двора на персийския цар

Ти, Калироя, си имала щастието да бъдеш дарена с божествена красота, но кой знае какво величие и почит от нея не си видяла. Твоето име е славно и прочуто по цялата земя. Но и до днес не си намерила нито достоен съпруг, нито друг човек, който да те обича, а ти се паднаха двама най-обикновени мъже: единият - беден островитянин, а другият - царски роб. Какво величие, какъв блясък са ти дали те? Коя плодородна страна владееш? Колко скъпи дрехи и накити имаш? Кои градове управляваш? Колко роби ти се кланят? Обикновените жени във Вавилон имат повече слугини от теб. Но ти не си напълно изоставена, боговете се грижат за теб. Заради това те доведоха тук, намерили предлог в това дело, за да те зърне Великият цар. Ето ти и първата радостна вест: за царя бе удоволствие да те види. Аз му напомням за теб и те хваля пред него.
Това той изрично подчерта, защото всеки роб, когато разговаря с някого за своя господар, винаги намесва и себе си с надеждата да извлече и той полза от тази работа...
Но твоето щастие е именно в това, че в теб е влюбен вече не някакъв роб или бедняк, а Великият цар, който има власт да положи в краката ти целия Милет, цяла Йония и Сицилия и други още по-големи народи. Принеси жертви на боговете, радвай се на своето благоденствие и се постарай да му се харесаш още повече, а когато станеш богата, си спомняй за мен...
И тя избяга, а евнухът остана със зяпнала уста. Израсъл сред тирания и произвол, той не мислеше, че има нещо невъзможно не само за царя, но дори и за него самия... (Херей и Калироя, VІ,5)


IV. Съвременни учени за гръко-персийските отношения


Библиография:

Платон. Алкивиад. Превод Б. Богданов. В: Платон. Диалози. Т.1. "Наука и изкуство", 1979.
Полибий. Всеобща история. Превод Валерий Русинов. “Рал Колобър”, 2001.
Харитон. Херей и Калироя. Превод Добриела Котова. В: Два любовни романа. "Наука и изкуство", 1990.

Херей и Калироя. Влюбените от Сиракуза и персийският цар

27 ноември, вторник


І. Фабула на романа. Особености на фабулата в сравнение с други романи


ІІ. Типови събития и герои. Новото в "Херей и Калироя"

1. събития

2. герои


ІІІ. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения. Специална образованост и интереси на автора

1. Поезия

Харитон (романът е запазен с това име на автора) очевидно предпочита Омир. В текста има около 30 изрични цитата от "Илиада" и "Одисея". Приятелите Херей и Полихарм напомнят на Ахил и Патрокъл. Още в началото главният герой заради красотата си е сравнен с Омировите герои Ахил и Нирей. Женихите на Калироя (І,2-4) напомнят с коварството си за женихите на Пенелопа. Сватбата на героите е сравнена с тази на Тетида и Пелей (І,1). Обвиненията, които Калироя отправя към Афродита като причинителка на нещастията й (ІІІ,10) напомнят на диалога между Елена и Афродита в "Илиада" (ІІІ, 390-420). Когато Дионисий от Милет се тревожи за верността на жена си във Вавилон, той споменава за прелъстяването на Елена в Спарта и за "множеството Парисовци", които може би населяват Вавилон (V,2). Влизането на Калироя в персийския съд (V,5) се сравнява с появата на Елена пред троянските старейшини на крепостната стена ("Илиада", ІІІ,147) и на Пенелопа пред женихите ("Одисея", І,366). Знатните перси, наредени около трона на царя (V,4), се сравняват с боговете, седнали около Зевс ("Илиада", ІV,1).
Като всички автори на романи и Харитон е имал предвид фабулите на Новата комедия. Бременността на Калироя от първия й брак и решението й да запази детето, като го представи за плод на втория си брак напомня за фабулата на "Момичето от Самос" на Менандър.
За възможни намеци за други поетически произведения вж. т. 2.

2. Историография, реторика, художествена проза

Главната героиня е представена като дъщеря на сиракузкия стратег Хермократ, герой от войната с атиняните от 415-413 г. Следователно събитията в романа би трябвало да се развиват в края на V или началото на ІV в. пр. Хр. Авторът не се позовава на конкретен текст; все пак основния източник за войната е Тукидидовата история (кн. VІ-VІІ). Други известни и запазени изложения на събитията са Диодор Сицилийски (кн...) и Плутарх ("Алкивиад", "Никий").
В V,1 Калироя изразява отчаянието си, че трябва да премине Ефрат и да се отдалечи твърде много от морето. Нежеланието на гърците да навлизат далече в сушата е показано при Херодот (кн. V, 49-51) където спартанският цар Клеомен отказва да участва във война срещу персите, когато узнава, че до столицата Суза има три месеца път по суша.
Влиянието и високото уважение към персийската царица (кн. V-VІІІ) е известно на гърците и е засвидетелствано при Херодот (влиянието на Атоса върху Дарий, кн...), Есхил (положението на царицата в двора, "Перси") и Платон (богатството на царицата, "Алкивиад"). За отношенията между персийския цар и жена му си заслужава да се погледне и старозаветната "Естир".
Когато разбойниците, отвлекли Калироя се колебаят дали да спрат в Атина, някои казват, че там като на градски площад се стича цяла Гърция, а друг - че атиняните са приказливи и пристрастени към съдебните процеси. За Атина като общогръцки политически, културен и икономически център говори Изократ (...), а големият им интерес към съдебните процеси се пародира от Аристофан ("Оси").
Персийската царица е пленена, но Херей и Калироя, макар и след колебание, се отнасят към нея със съответстващото на царското й достойнство уважение и я освобождават (VІІІ,3). Това напомня за вежливостта на Александър Македонски към плененото семейство на Дарий ІІІ (Псевдо-Калистен... и при много други автори).
За изобразяването на съдебни процеси и въвеждането на пространни речи в по-голямо произведение най-ранен е примерът на Тукидид (...). В "чистата" реторика най-старите примери за двойки речи по едно дело принадлежат на атинянина Антифонт.

3. Философски трактат

Подчертаване на разликата между свободния и роба. В ІІ,10 се казва, че Калироя не познава робското коварство. В същата книга (пар.1) Дионисий твърди, че не е възможно "едно тяло да крие в себе си красота, ако не е родено свободно".
В "Политика" на Аристотел се казва, че "робството е по природа" (...) и дори, че телата на свободните би трябвало да се отличават от тези на робите (...).
Присъства възгледът, че за елина е естествено да живее свободно, а за варварина - да бъде роб. (Следствието от това убеждение е, че в идеалния случай всички не-гърци са роби на гърците). В VІ,7 за евнуха на Артаксеркс се казва, че е "израсъл сред тирания и произвол" и поради това не можел да си представи, че има нещо невъзможно за царя. Също там се казва, че "варварите се прекланят през своя цар и го смятат за бог сред хората".
Тук също може да се види отглас от Аристотеловото твърдение, че "варварите са по природа роби" ("Политика", ...); но също и, че монархията е не само приемлива, но може да е дори най-добрата държавна уредба в случай, че монархът надминава своите поданици така, както бог надминава хората (...).


IV. Съвременни учени за "Херей и Калироя"


Библиография:

Харитон. Херей и Калироя. Превод Добриела Котова. В: Два любовни романа. "Наука и изкуство", 1990.
Аристотел. Политика. "Отворено общество", 1995
Платон. Алкивиад. Превод Б. Богданов. В: Платон. Диалози. Т.1. "Наука и изкуство", 1979.
Псевдо-Калистен. Роман за Александър. Превод... В: Антични романи. "Народна култура"...
Тукидид. История на Пелопонеската война. Превод М. Мирчев. "Наука и изкуство", 1979.
Херодот. История. Т.2. Превод П. Димитров. "Наука и изкуство", 1990.

Едно резюме на "Херей и Калироя" на английски и сведения за елинистическата литература и за елинистическата цивилизация - вж. http://www.fordham.edu/halsall/ancient/asbook08.html#Literature

Драма. Трагедия

Лекция от 22 ноември

І. Представленията през класическата епоха. Разпространение на театъра

1. Празниците в чест на Дионис.
2. Организация на представленията
3. Разцвет и упадък на класическата трагедия. Театърът през Римската епоха

ІІ. Аристотел за трагедията

1. История на жанра

Аристотел твърди, че трагедийното представление започва от диалога (размяната на реплики) между дитирамбичния хор и корифея му. В началото трагедията представяла митични сценки по комичен начин (вероятно защото е свързана с Дионис и несериозната му свита от сатири), но после станала сериозна.
Броят на актьорите (лицата, които са можели да се появят едновременно на сцената) се увеличил до трима благодарение на Есхил и Софокъл. Също така те намалили обема на хоровите партии и увеличили броя на епизодите (1449а). Така фабулата станала по-сложна - с перипетии и разпознавания.
Еврипид е наречен "най-трагичният" (tragikotatos), което сега изглежда неясно, тъй като някои от запазените му трагедии не отговарят на Аристотеловите изисквания за добра трагедия (примерно, не всички завършват с нещастие, не навсякъде главният герой извършва голяма грешка, за която следва наказание).
Все пак още при Аристотел на тримата най-известни трагици се обръща най-голямо внимание. "Едип цар" на няколко места се посочва като пример за успешна трагедия.

2. Що е трагедия. Как се прави добра трагедия

Съществено е изискването за сериозност на ставащото; за това, че то трябва да предизвиква страх (за предстоящото) и състрадание (за вече станалото) у зрителя. Катарзисът вероятно е резултат от съгласието, че героят е справедливо сполетян от нещастието си.
Действието трябва да е завършено - това значи, че трябва да се види как главният герой преминава от щастие към нещастие. За да задържа интереса на зрителя, то трябва да показва перипетии и разпознавания.
Перипетията е временно насочване на действието към изход, обратен на очаквания. Примерно, в "Едип цар" от Коринт идва пратеник, който казва, че бащата на Едип е умрял. Едип е радостен, защото мисли, че това е опровержение на предсказанието, че той ще стане убиец на баща си. Но пратеникът го изплашва със съобщението, че Полиб не му е бил истински баща, а осиновител. Това е перипетия (обикаляне, придвижване със заобиколки).
Разпознаването е изненадваща среща с някого след дълга раздяла; и установяване, че това е "онзи човек". В "Едип" Йокаста разпознава в съпруга си Едип своя подхвърлен преди десетилетия син; същевременно узнава (друг вид разпознаване), че той е убиецът на предишния й съпруг Лай. Слугата пък разпознава в лицето на царя Едип детето, което някога е предал на човек, който после го занесъл в Коринт. В трагедиите за завръщането и отмъщението на Орест често се показва срещата със сестра му Електра, при която те се разпознават. Разпознавания има още при Омир - в "Одисея", когато близките на Одисей го разпознават един след друг и в различни ситуации.


ІІІ. Трагедията и другите жанрове


IV. Съвременни учени за трагедията

Traditionally, the criticism of tragedy has assumed that there is (or should be) something that can be called a 'true' tragic plot. The most widely accepted master narrative is an integral part of the Aristotelian tradition that for centuries dominated tragic criticism and is still surpisingly resilient today. This schema emphasises hamartia, generally understood as the 'tragic flaw' of overweening pride, and its punishment. The tragic hero, although caught in circumstances beyond his ken and control, is finally to be understood as destroyed by the gods (or fate) because of his own failings. Even cursory examination of the plots of the extant tragedies will suggest some obvious ways in which this schema is inadequate and even irrelevant...It has at any rate created an situation in which the small corpus of surviving Greek tragedy has been further subdivided, leaving only a tiny group universally recognised as 'true' tragedies. The rest are treated as failed attempts at tragedy, relegated to mixed genres invented ad hoc, or left to specialists.
'Conflict' has been a central term in criticism of tragedy only since Hegel's Vorlesungen uber die Aesthetik of the 1820s, surprisingly, since from our perspective it is in many ways the crucial one...
In speaking of story patterns, I am not claiming to isolate a set of master plots to which all the narrative forms of tragedy can be referred; I am simply highlighting particular forms used repeatedly by the tragic poets in shaping their plots... The commonest of these story patterns are those I shall refer to as retribution, sacrifice, supplication, rescue and return-recognition.

Peter Burian

Yet despite tragedy’s ethnic plurality, and its interest in heroes and communities spread over vast distances across the known world, the Athenian focus, the ‘Athenocentrism’ of tragedy is manifested in several ways. Many plays include explicit panegyrics of Athens, for example in Aeschylus’Persians (231-45) and Sophocles’Oedipus at Colonus (668-719); the women of Troy, about to be sent off to slavery in Greece, hope that their destination is Athens (Trojan Women, 208-209). Secondly, even plays, with no obvious Athenian focus often include an aition, an explanation through myth, of the origins of an Athenian custom (Iphigenia among the Taurians, 1459-69). Thirdly, the tragedians used communities other than Athens as sites for ethnic self-definition; the barbarian world often functions in the tragic imagination as the home of vices (for example, Persian despotism, Thracian lawlessness, eastern effeminacy and cowardice) conceived as correlatives to the idealised Athenian democratic virtues of freedom of speech, equality before the law, and masculine courage. Nearer home it can also be helpful to see other Greek cities, especially Thebes, as imagined communities whose negative characteristics are partly determined by their deviation from the Athenians’ own positive self-representations...
Fourthly, a subspecies of tragedy emerged enacting transparently ‘patriotic’ myths, concerned with the early mythical history of Athens and Attica, and stressing such vital components of the Athenians’ identity as their claim to autochthony. The repertoire included Euripides’ Suppliant Women, Ion, and his Erechtheus, of which considerable fragments survive...
Even in plays set in Athenian territory, the Athenian characters always interact with representatives of other city-states. Some plots seek to display the superiority of Athenian democratic culture over other cities, especially Thebes or Argos, and imply that Athens is entitled to the imperial role of ‘moral policeman’ in Greece. In Euripides’ Suppliant Women Theseus, the mythical founder of the Athenian democracy, is portrayed as a pious and egalitarian constitutional monarch of a democracy (352-353). He takes action against the despotic Thebans to impose ‘the common law of Hellas’ protecting the rights of the dead.
The Athenocentrism of tragedy is revealed when myths involving heroes from other cities are manipulated to serve Athenian interests. Until the sixth century Athens had enshrined little of its own local mythology in poetry and art; it had no hero equal in status to Heracles, Achilles, Orestes, Agamemnon, or Oedipus. There was an attempt in the late sixth and fifth centuries to develop a nexus of myths around the Athenian king Theseus, who appears in several tragedies; but the Argive, Theban, and other non-Athenian heroes from the old epic cycle, while remaining central to tragedy, are often appropriated to the Athenian past, in each case conferring on the city some special advantage.

Edith Hall


Библиография:

Аристотел. За поетическото изкуство. Превод Александър Ничев. "Наука и изкуство", 1975.

Peter Burian. Myth and muthos:the shaping of tragic plot. In: P.E. Easterling ed. The Cambridge Companion to Greek Tragedy. Cambridge UP, 1997-2004.

Edith Hall. The Sociology of Athenian tragedy. In: P.E. Easterling ed. The Cambridge Companion to Greek Tragedy. Cambridge UP, 1997-2004.

Елий Аристид. Към Рим, 10-14

І. Съдържание на откъса

Един писател е казал - един мъж властва над цялата земя, над която минава слънцето. Но това се е отнасяло само за Азия; то не е вярно за целия обитаем свят (oikumene), освен ако от него не изключим Либия и Европа. Сега обаче това е истина. Вашата власт не е ограничена от нищо и от никого; а (Средиземно) море е опънато като един пояс по средата на вашата държава, която съвпада с oikumene (10).
Отвсякъде към вашия град се стича онова, което се ражда и произвежда във всички сезони и по всички страни - на варвари и на гърци. Ако някой иска да види всички тези плодове и произведения, той трябва или да обиколи целия свят, или да дойде тук. Градът ви е като някаква обща работилница на света (11).
Идват товари от Индия и Арабия - човек би казал, че ако хората там се нуждаят от нещо, което страната им създава, те трябва да го потърсят тук. Идват дрехи и украшения от Вавилон и дори от отвъдните варварски страни; и идват оттам по-лесно, отколкото преди време стоките са стигали до Атина от съседните й острови (12).
Египет, Сицилия и Либия са ваши земеделски земи. Като гледа корабите, които не спират да пристигат и отпътуват, човек се пита не дали пристанището, а дали морето ще успее да ги побере. Тук се събират земеделие, металургия, корабно дело и всички останали изкуства. Човек би се запитал дали градът надминава сегашните градове, или по-скоро империята (arche) надминава всички съшествували империи (13).
Червя се, че след всичко казано ще трябва да ви сравнявам с някакви варварски или гръцки държави и сили. С вашите постижения вие направихте всичко от миналото да изглежда дребно. И сега аз ще избера най-големите постижения на миналото - но за вас те са толкова дребни, че може би ще ми се присмеете (14).


ІІ. Текстове, към които Елий вероятно препраща

1. Относно "нито Хелидонски и Кианейски острови ограничават властта ви, нито един ден път на кон" (10)

Демостен, "За лъжливото посланичество" (ХІХ, 23):
Зная че всички вие сте чували, че онези (вашите предци) едва не осъдиха на смърт Калий, сина на Хипоник, защото имаше предположение, че е взел подаръци преди да поеме посланичеството; а тогава той като посланик издейства онзи прославян от всички мир, според който царят (персийският) не може да доближава морето по суша на по-малко от един ден път с кон, и не може да напредва с голям кораб отвъд Хелидонските и Кианейските острови...

2. Относно "вашата страна изглежда като някаква обща работилница на земята" (11) и "каквото човек не види тук, то не е сред станалите или ставащите" (13)

Изократ, "Панегирик" 42:
При това всички градове поотделно нямаха такава земя, че да са самодостатъчни (ten choran ouk autarke kektemenon); но земята (на всички) беше такава, че едни неща й липсваха, а пък други даваше повече от нужното - и не беше никак лесно нито да разпредели едните, нито да намери откъде да внесе другите. Та тя (Атина) ги защитаваше и в тези беди. Защото направи от Пирей един пазар в средата на Гърция, който надминаваше всички останали дотолкова, че каквото беше трудно да се намери при останалите дори поотделно, всичко това лесно се набавяше оттам.


IІІ. Съвременни учени за икономиката на Атина и Рим


Библиография:

Лириката. Пиндар

Лекция от 15 ноември, четвъртък

І. Що е лирика

1. Различаване от другите видове

2. Традиционно деление на лириката

3. Трудности при изучаване на старогръцката лирика
а. запазени са малко цели произведения; от повечето известни лирици има само фрагменти
б. жанрът разчита на детайли в езиковия израз, а читателят обикновено е зависим от преводи
в. не познаваме музикалната част на лирическото произведение


ІІ. Сведения за по-известните поети

1. Време на творчески разцвет
а. около 700 пр. Хр. - Архилох, Алкман
б. около 600 пр. Хр. - Алкей, Сафо, Солон
в. около 500 пр. Хр. - Симонид, Пиндар

2. Места на раждане,образование и творчество
а. Малоазийското крайбрежие - Калин, Хипонакт (Ефес), Мимнерм (Колофон)
б. Егейските острови - Алкей, Сафо (Лесбос), Архилох (Парос), Симонид (Кеос), Семонид (Аморгос)
в. Континентална Гърция - Пиндар, Бакхилид (Тива), Солон (Атина), Теогнид (Мегара), Тиртей, Алкман (Спарта)
г. Южна Италия и Сицилия - Ивик (Регион)


ІІІ. Къде и по какъв повод се създава и изпълнява лирика

1. Публично

а. на общогръцки събрания (религиозни празници, игри, поетически състезания)
- химн; пеан, дитирамб (названия химни в чест на Аполон и Дионис)
б. на редовни градски събрания (религиозни тържества, състезания)
партений (песен за девичи хорове)
в. на извънредни градски събрания (посрещания на победители от война или игри, обществени погребения)
- епиникий, епитафий, трен ("оплакване")
г. в армията
- ембатерий

2. в частна обстановка

а. семейни събрания (брак, погребение)
- епиталамий, хименей (сватбени песни)
б. частни събрания (угощения)
- сколий
в. в самота (произведения, адресирани до най-близки или конкретни хора; неадресирани до друго лице)


ІV. Пиндар

1. Сведения за живота и поетическата му дейност

Съвременник на Есхил (малко по-млад от него). Според античната му биография - учил в Атина, посещавал тиранина на Сиракуза Хиерон. Когато спартанецът Павзаний подпалил Тива, заповядал да бъде запазена само къщата на Пиндар. Писал е химни, пеани, дитирамби, трени - общо 17 книги. Запазени са само 4 книги с епиникии - по една за всеки от четирите големи общогръцки празника.

2. Примерна схема и съдържание на епиникия

Епиникият, както го познаваме от Пиндар, може да се раздели на:
а. сведения за победителя, рода и родния му град или област
б. разказани митове или алюзии за митове (обикновено свързани с рода или града на победителя)
в. Размисли за човешката участ (щастието на прославилия се победител или държавник, опасността от възгордяване, нищожността на човека пред боговете, сигурността на възмездието срещу надменния и несправедливия)
г. Размисли за достойнството на поета и уверения, че Пиндар превъзхожда останалите.

3. Дванадесета Питийска ода

а. Превод (Н.Г.)
на Мидас от Акрагант, флейтист
стр. Алфа
Моля теб, най-блестяща, красива сред смъртните градове,
на Персефона опора, която живееш на здравия хълм
до бреговете на Акрагант овцехранния; владичице,
милостива към безсмъртни и хора, ти приеми
с благоволение този питийски венец за славния Мидас
и него самия - надвил над Елада
в изкуство, което откри
Палада Атина, усукала
смъртния вой на Горгоните нагли (1-9)
стр. Бета
който тя чу от девичите, недоближимите змийски глави
да се лее през скръбната болка,
когато Персей бе довършил една трета част от сестрите,
за да падне съдбата над морския Серифос и хората в него. Така потъмни той небесния Форкиев род
и злокобен подарък поднесе
на Полидект - за затвора на майка си,
и за робството и за насилното ложе -
тогава, щом грабна прекраснобузата глава на Медуза
стр. Гама
синът на Даная; за когото говорим, че е роден от самоизляло се злато. Но когато от тези борби изведе обичния мъж,
тя - девицата - изработи всегласната песен на флейтата,
наподоби с инструмент изпълзялия
от бързите челюсти на Евриала пронизителен плач.
Откри тази песен богинята; ала я после
предаде на смъртните хора
и я нарече "многоглавния номос" -
славен спомен за звучните битки.
стр. Делта
Преминава през тънката мед и тръстики
що растат край града на Харитите красивохорен
и из храма на Кефисос - на хористите верни свидетели.
И да има какво да е щастие около хората,
то се не мярка без труд; но постига го в миг
божеството. И съдбовното неизбежимо е.
Но време ще дойде
и тогава, напротив на кое да е мнение,
то едно ще даде, а пък друго не още.

б. Коментари
вж.
http://literaturasu.blogspot.com/2008/04/blog-post_08.html
и
Библиографията

4. Възможни влияния върху епиникия на Пиндар. Аналогии в други жанрове

Доколкото разказва накратко митове, без да влиза в сложна литературна обработка на сюжетите, Пиндар следва Хезиод. Дидактичният дух на множество места в епиникиите също напомня Хезиод.
В убеждението си във величието на държавника, воина и атлета, и с интереса си към благородния, започващ от боговете произход на героите си той е близък до Омир. Размислите му за нищожеството на смъртния (независимо от славата, властта, богатството и произхода му) и неизбежното възмездие за престъпленията го доближават до трагиците (главно Есхил и Софокъл).


V. Съвременни учени за лириката и Пиндар

Only of hexameter poetry have we examples earlier than 700 BC. But many genres first known to us from the seventh century were certainly thriving long before – that century gives us our first elegiac, iambic, and melic poetry because by then writing was spreading so that the works of celebrated poets could be recorded as those of their predecessors could not. Of our genres only elegiac significantly exploited those formulaic phrases which both aided the composition and recitation of epic and contributed to its oral preservation. Furthermore much of our poetry was composed with particular audiences and occasions in view, so that incentives to preserve it orally were fewer.
Also different from epic is the prominence given to the personality of the poet or singer. The first person becomes the focus of attention and ‘I’ (occasionally ‘we’) tell of ‘my’ loves, grieves, hates, and adventures. This has sometimes misled scholars into seeing the seventh century as an efflorescence of individualism. Not only, however, did such poetry exist earlier, but the ‘I’ of a poem cannot unquestioningly be referred to the person of the singer or poet. As traditional folk-songs and modern popular songs show, ‘I’ songs can be sung with feeling by many other than their composers. Rarely do we take such statements as autobiographical; sometimes indeed no composer is known. Hence we should hesitate to use fragments of such poets as Archilochus to ascribe strident self-assertion or to reconstruct biography.
Three more preliminaries. First, although what survives is ascribed to a few dozen figures, the genres exemplified, and many conventional themes and approaches, will have been attempted by hundreds over the Greek world. Most of our poetry was not, like epic, the virtuosos’s preserve, but was designed for occasions were amateurs contributed. This is clearest in the tradition about after-dinner singing at Athens: a myrtle branch circulated, and with it the obligation to sing…
Second, relative importance of text and accompaniment. Melic and elegiac poetry was sung, usually accompanied respectively on the lyre and the aulos (an oboe-like wind instrument). For no song can we reconstruct the vocal or instrumental line, and indeed we have only a rudimentary understanding of what it might have been like. In many songs music may have contributed more to initial impact than text, in many more it was an integral part of the effect. Doubtless the texts selected for copying and transmission were those whose words were of greater moment than music: but never forget that, even reading these poems aloud, we gain access only to part of their intended effect, and before impugning deficiency of thought or skill, ponder whether modern song-writers would gladly be judged on ‘lyrics’ alone.
Third, the work of almost all these poets has survived only in shattered fragments, preserved by later quotation or on papyri recovered from Graeco-Roman Egypt. We have a few dozen elegiac poems arguably complete, but of melic poets other than Pindar and Bacchylides only half a dozen complete songs remain.

Ewen Bowie


Библиография:

Старогръцка лирика. Превод Борислав Георгиев. Отечество, 1985, или
Антична поезия. Превод Борислав Георгиев. Народна култура, 1970.
Преводът е достъпен на: http://forum.ngf-bg.com/e107/download.php?list.2

Ewen Bowie. Lyric and Elegiac Poetry. In: J. Boardman, J. Griffin, O. Murray ed. The Oxford History of Greece and the Hellenistic World. Oxford UP, 1986-1991

Английски превод и бележки на Ernest Myers, 1874 в:
The Extant Odes of Pindar. Reprinted (with corrections) 1884, 1888,1892,1895,1899,1904:
http://www.gutenberg.org/files/10717/10717-8.txt
В дигиталната библиотека Персей (Perseus Digital Library - http://www.perseus.tufts.edu/)
е достъпен коментарът на Basil L. Gildersleeve от книгата:
Pindar: The Olympian and Pythian Odes. Basil L. Gildersleeve. Anne Mahoney. New York. Harper and Brothers. 1885.
(http://www.perseus.tufts.edu/cgi-bin/ptext?doc=Perseus:text:1999.04.0101&query=id%3D%23112&word=Midas)

Елий Аристид. Към Рим, 1-9

I. За похвалната реч изобщо

Накратко – похвалният вид реч се състои в уголемяване на славни намерения, действия и думи, както и в придаване на несъществуващи такива... Похвални са справедливите, законните, полезните, красивите, приятните и не толкова лесните за извършване неща (какви са самите те и откъде най-добре да ги набавяме, се каза преди това). Хвалещият трябва да покаже в речите си, че или в този човек, когото хвали, или в нещата които хвали има нещо такова: първо, извършено от самия него (набавено чрез него, произтекло от него); второ, станало само заради него; трето, невъзможно да се извърши без него (Реторика към Александър, ІІІ,1-2).

И наистина, Менексене, често изглежда че си е добре да умреш във война. Човек, и да е бил беден, го погребват добре и разкошно, а и да не го е бивало за нищо, пак получава похвала. И това е от умни мъже, които не хвалят как да е, но с речи, които са си подготвили от отдавна. И те хвалят така красиво, и казват за всекиго и което е имал, и което е нямал, и така прекрасно и шарено редуват думите, че ни омагьосват душите. И града хвалят по всякакви начини, и загиналите във войната, и всичките ни предци, а и самите нас - живите, така че, Менексене, когато те ме възхваляват, аз се чувствам някак благородно... А и почти винаги с мен има някакви чужденци, които слушат и аз веднага започвам да се държа някак по-достойно пред тях; пък и те изглежда усещат същото - и към мен, и към останалия град, и започват да го мислят за по-удивителен отколкото са го мислели преди. Това е благодарение на говорещия. А на мен това достойнство ми остава за повече от три дни - така, сякаш през флейта се е вмъкнала речта и звукът й в ушите ми - и чак на четвъртия или петия ден започвам да си спомням кой съм и къде на земята живея; иначе, дотогава все едно че съм бил на Острова на блажените. Ето колко са способни нашите оратори.
- Ти, Сократе, винаги се шегуваш с ораторите. Сега обаче мисля, че избраният няма да е чак толкова добър, защото изборът стана по жребий - така че сигурно ще трябва да импровизира.
- Откъде ще импровизира, драги? Всички тези си имат готови речи, а освен това такива неща изобщо не е трудно да бъдат измисляни и в момента. Ако трябваше да похвалиш атиняни пред пелопонесци или обратното, тогава наистина би имало нужда от добър оратор, който да убеди публиката и да й се хареса; но когато излизаш пред същите тези, които и ще хвалиш, тогава не е голяма работа да им се сториш добър в говоренето (Платон, Менексен, 235. Превод Н.Г.).


ІІ. За увода

Казано общо, уводът е подготовка на слушателите и представяне на проблема в основни линии пред хора, незапознати с него (да научат за какво се отнася речта и да проследят основното твърдение). Освен това уводът призовава към внимание и – доколкото е възможно за речта – се опитва да настрои слушателите добре към нас. За такива неща трябва да подготви уводът.

На онези, които не са нито предубедени, нито добре настроени, трябва да се каже, че е справедливо и полезно да изслушат благосклонно гражданите, които все още не са се доказали в обществения живот. След това трябва да поласкаем слушателите си, като ги похвалим, че обикновено преценяват речите справедливо и разумно. Най-сетне, говорещият трябва да изяви и скромност, казвайки: “Не ставам, защото разчитам на ораторските си способности, а защото смятам, че онова, което ще кажа, ще е от полза за обществото” (Реторика към Александър, ХХХ,1,8-9).


ІІІ. Текстове, към които Елий вероятно препраща


1. Относно Думите премахват повечето от чудните неща и ми се струва че правят същото, както ако някой иска да извести за множеството на една армия - като да кажем тази на Ксеркс - и, изразявайки удивлението си, да каже, че видял десет или двадесет хиляди войници и толкова и толкова конници, като по този начин в удивлението си не съобщава дори за малка част от действителния брой на цялото (5).

Според Херодот (...) по време на похода срещу гърците армията на Ксеркс надминавала един милион. Ето какво се казва в кн. VІІ:
Като гледал целия Хелеспонт, осеян с корабите му, като гледал всички високи брегове и всички равнини на Абюдос, пълни с хора, Ксеркс заблазил сам себе си, а после се разплакал. Забелязал го Артабанос, чичо му, този, дето отначало свободно изразил мнението, с което го съветвал да не тръгва на поход срещу Елада; та този човек го забелязал и като го видял да плаче, го попитал: "Царю, колко различно постъпи сега и малко преди това, след като заблази сам себе си, сега плачеш". А Ксеркс рекъл: "Като си мислех, обхвана ме съжаление колко кратък е целият човешки живот, и че от тия толкова много хора тук нито един няма да бъде жив след сто години" (45-46).

2. Относно Как някой изобщо ще види с точност толкова много земя, събрана в името на едни град? От каква гледна точка? Защото което Омир казва за снега (...), това се отнася и за този град: той покрива върхове на хълмове, покрива земята по средата им, стига и до морето, където е общия човешки пазар... (6-7)

Ето мястото при Омир:
Както през зимата белите гъсти снежинки се стелят,
щом промислителят Зевс е решил снегове да изпраща
и да показва на смъртните хора стрелите си люти;
той ветровете приспива и сняг непрестанно навява,
за да покрие високи била и скали недостъпни,
тучни полета, богати със лотос, и ниви засети,
тихи пристанища и брегове на морета пенливи;
само вълна припълзяла успява снега да погълне...
(Илиада, ХІІ, 278-285)

3. Относно (Този град не е такъв, каквито са били,) както някой каза, градовете на атиняните и лакедемонците - че големината на единия надхвърляла двойно силата му, а размерите на другия, обратно, изглеждали да й отстъпват много (9).

Несъмнено става дума за казаното от Тукидид:
Ако предположим, че сегашният град на лакедемонците би бил разрушен и че от него са останали само храмовете и основите на сградите, аз мисля, че след като мине много време, у потомците ни би се породило голямо съмнение, че могъществото на лакедемонците отговаря на славата им; а всъщност те владеят две пети от Пелопонес и стоят начело на всичките му жители и на много съюзници извън него. И все пак градът им би изглеждал незначителен, защото нито кварталите му са слети в едно, нито има скъпи храмове и постройки, а по старинния обичай на Елада се състои от отделни селища. Ако ли обаче същата участ изпитат атиняните, то по външния вид на града могъществото им би изглеждало двойно по-голямо, отколкото е в действителност (І,10).


IV. Съвременни учени за похвалната реч и мястото от Тукидид


Библиография:

Омир. Илиада. Превод Ал. Милев, Бл. Димитрова. Народна култура, 1969.
Псевдо-Аристотел. Реторика към Александър. Превод Г. Гочев. Сонм, 2004.

Тукидид. История на Пелопонеската война. Превод М. Мирчев. Наука и изкуство, 1979.

Херодот. История. Т.2. Превод П. Димитров. Наука и изкуство, 1990.

Платон. Менексен. Превод Б. Богданов. В: Платон. Диалози. Т.2. Наука и изкуство, 1982.

Лукиан и Апулей. Роман за магарето

13 ноември, вторник

І. Лукиан. Луций или магарето

1. Фабула на романа. Особености на фабулата в сравнение с други романи

Героят, който се казва Луций и е родом от Патра, пътува за Тесалия, за да предаде писмо на един местен жител на име Хипарх. Намира дома на Хипарх и домакинът го поканва да остане. Из града среща позната заможна жена, която го предупреждава да се пази от жената на домакина си (1-4).
Флиртува със слугинята Палестра. Описание на нощните им забавления. Една вечер Палестра му показва как господарката й се превръща във врана. Луций също пожелава да се превърне в птица. Палестра погрешно го намазва с друга смес и го превръща в магаре. Уверява го, че това ще е за кратко, защото, за да стане обратно човек, е достатъчно да изяде няколко рози (5-14).
Луций, превърнат в магаре, прекарва нощта в яслата. Преди изгрев слънце в дома нахлуват разбойници, ограбват всичко и натоварват Луций с плячката. По пътя той узнава, че не може да говори, а само да реве; че все още предпочита човешка храна, а не магарешка; и че, независимо от променената си външност, е запазил разсъдъка и чувствата си.
Спират при един помагач на разбойниците, градинар, където Луций яде от зеленчуците. Градинарят го удря, Луций го ритва и след това е наказан с бой. По-късно мисли дали да не легне на пътя и да откаже да върви нататък с разбойниците. Другото магаре го изпреварва и прави точно това. Разбойниците прерязват сухожилията му, хвърлят го в крайпътна пропаст и разпределят товара му между Луций и коня. Накрая пристигат в постоянния си лагер, където ги посреща тяхната икономка - стара жена. Сядат да вечерят (15-20).
На другия ден разбойниците довеждат пленена млада жена. Говорят, че магарето е куцо и слабо, и че е по-добре да го убият. През нощта Луций успява да избяга с момичето на гърба и въпреки съпротивата на бабата-икономка. Разбойниците ги залавят и ги връщат обратно, където откриват, че бабата се е обесила. Намислят мъчителна смърт за Луций и момичето (21-25).
На сутринта в лагера нахлуват войници, избиват разбойниците и освобождават момичето и магарето. Момичето се връща при годеника си, от когото е било отнето. В началото за благодарност го изпращат в стадото на кобилите, но там е нахапан от жребците, а след това е даден да работи в мелница. После започва да пренася дърва под надзора на един жесток млад магаретар. Той го товари прекомерно, бие го и дори опитва да го подпали. Луций се спасява, като изгасява обхваналия го огън в една локва. Накрая магаретарят го наклеветява, че по пътя нападал младите жени по пътя и се опитвал да ги обладае. Слугите обмислят да го убият, но накрая решават, че е по-добре да го скопят. Луций се изплашва много (26-33).
Някой съобщава, че младата жена и съпругът й неочаквано се удавили. Робите разграбват имуществото и се разбягват; Луций е натоварен и пристига в македонския град Берое. Продават го евтино на група скитащи "жреци на Сирийската богиня". В един град след представлението си на площада те довеждат в квартирата си някакъв случаен младеж и започват да развратничат с него. Луций вдига шум, издава ги и става причина да ги изгонят от града. Те го набиват, но не го убиват, защото той носи статуята на богинята им (34-38).
Установяват се в къща на един богаташ, чийто готвач е допуснал кучета да изядат бут от диво магаре, който е трябвало да бъде поднесен на вечеря. Готвачът мисли за самоубийство, но жена му го съветва да убие Луций и да вземе неговия бут. Луций се преструва на бесен, затварят го, после продължават пътя си. В едно село жреците открадват от храма златна фиала; разкрити са и са хвърлени в затвора (39-41).
Луций е продаден на един мелничар, а после на беден зеленчукопродавец, при когото гладува. Стопанинът му се сбива с римски войник и се скрива, за да не бъде арестуван. Луций го издава по невнимание. После е продаден евтино на двама братя - роби на богат човек от Солун (42-46).
Стопаните му разполагат с много и вкусна храна, която той яде в тяхно отсъствие. Те узнават това, изненадват се и започват да го показват и на други хора; обучават го да се държи на трапезата като човек и се учудват на схватливостта му. Господарят им го вижда, харесва го и го отвежда в Солун, където много хора са любопитни да го видят. Така той заживява добре и с времето надебелява и се разхубавява. Една жена го пожелава и той става неин любовник (47-51).
Решават да го представят в театъра, където той да обладае жена, осъдена на смърт. Там случайно вижда венец от рози, изяжда го и се превръща отново в човек (52-54).
Публиката се смайва и го подозира в магьосничество. Той разказва цялата история, съобщава произхода си и е освободен. Среща се отново с местната си любовница, но тя го отхвърля с думите "Аз не теб, но магарето в теб обичах!" Напуска града с кораба на брат си и се прибира в родината (55).


2. Типови събития и герои. Новото в "Роман за магарето"

а. събития
б. герои


3. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения



ІІ. Апулей. Златното магаре

1. Фабула на романа. Различия от Луций

2. Типови събития и герои. Различия от Луций
а. събития
б. герои

3. Приказката "Амур и Психея". Мистериите на египетските божества

4. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения


ІІІ. Съвременни учени за "Романа за магарето"

Apuleius was born at Madaurus in the province of Africa around 123 and was active at the second half of the century. Several works from his hand survive, including the Apologia, his self-defence on a charge of gaining his wife's love by the use of magic; but his fame rests above all on his novel the Metamorphoses, also known as The Golden Ass. This is based on a Greek tale, Lucius, or The Ass, possibly written by Lucian, of which an abridged version is still extant. Comparison with the Greek story serves to demonstrate how brilliantly Apuleius enlarged and adapted his model. The Golden Ass is in eleven books and is told in first person. After nearly three books of amorous and humorous incidents the narrator, as a consequence of an experiment with magic which goes wrong, finds himself transformed into a donkey; and the rest of the work consists of a series of picaresque adventures which befall the hero in his animal form, interrupted by a large number of other tales recounted by various of the characters who figure in the main narrative. The longest of these, the tale of Cupid and Psyche, occupies about a fifth of the entire work.
Finally, after a vision of the goddess Isis, the narrator Lucius is restored to his human shape. The last scenes of the novel provide one of the most remarkable accounts of religious experience to come down from classical paganism. It has often been thoght that we see here the influence of Christian spirituality; on this supposition Apuleius was fighting Christianity but doing his best to steal the rival religion's clothes. The last book also presents the interpreter of Apuleius with his most teasing problem; no entirely satisfactory explanation has yet been given, and perhaps none is possible. How are we to reconcile the tone of the conclusion, with Lucius as an adept of the goddess, vowed to celibacy and simplicity of life, with the huge gusto with which the rest of the story is told? Lucius repeatedly tells us that he is 'inquisitive', or 'a thirster after novelty'; for this inquisitiveness he is punished and ultimatedly redeemed, but until the last book the whole atmosphere and style of the narrative encourages us to rejoice and share in this thirst for adventure and experience... And entertainment is what we get, though often of a grotesque sort. Sex and magic, comedy and horror, elegant romance and coarse bawdy are blended into an intoxicating mixture;

Richard Jenkyns


Sex sells, as any publisher knows. That much was true in the second century too, though it seems a little magic and a lot of learning could be usefully added to the mix. Known formally as The Metamorphoses this is the only Latin novel to survive complete from the antiquity, and a remarkable piece of work it is…
So poor Lucius in his grotesque inhuman form is subjected to a series of misadventures that take him from one end of Greece to the other, and see him repeatedly stolen, sold, beaten, humiliated, owned by all kind of even more unpleasant characters and threatened by all kinds of even more unpleasant deaths, before eventually being scheduled for a performance in the arena in Corinth. His role is intended to be a central one, fitting to his, as is were, assets: he is to copulate with a woman condemned to death, and thus provide the instrument of her execution.
What was the purpose of such a scandalous composition? Apuleius himself explains in the prologue:
Now, in this Milesian style, I shall string various tales together for you, and caress your kindy ears with pleasurable murmurings…
Such tales got their name from Aristeides of Miletos, who, in about 100 BC, wrote a collection of saucy stories translated into Latin soon after by Sisenna. These originals have long sinse vanished, but their disreputable nature is commemorated in Plutarch's story that copies were found in the baggage of Roman officers (Life of Crassus)…
The question of the level of education that Apuleius expected in his readers is almost as important as the fun he provided them. The Metamorphoses is a work of the Roman literature that, as so often, is more than it pretends to be. It takes the form of a pseudo-biography, and in the last book Lucius, having finally found some roses while on his way to perform his terrible duties in the arena at Corinth, has resumed his human shape. What follows is an account, less racy but no less remarkable, of the hero's spiritual salvation through initiation into the mysteries of the goddess Isis. Those of contemporaries who knew about Apuleius' other interests might not have been all that surprised after all: he was also the author of a number of treatises on philosophy, such as On Plato and his Teaching and On Socrates' God. And of the very heart of the novel is a long tale that can hardly be called 'Milesian' at all, though it does share all kinds of elements with folk-tales from many cultures. It is told by an old crone to cheer up a pretty girl (obligatory in ancient novels, as in most modern ones) who has been kidnapped by a group of wicked bandits (obligatory in ancient novels though optional in modern ones). In this tale, a princess with the by no means insignificant name of 'Psyche' is offered up in sacrificial marriage to a mysterious monster whose identity she is sworn not to try to discover...
The tale is plainly a Platonic allegory of sorts, and, although scholars argue about its exact meaning, the experience of Psyche surely mirror and predict those of Lucius. Like Psyche, he is made to undergo a number of thoroughly dehumanizing trials to punish him for his impious curiosity, and like Psyche, too, he is eventually saved, not by his own merits, but by the intervention of a divine being whose power is matched only by her benevolence.

Michael Dewar


Библиография:

Апулей. Златното магаре. Превод Георги Батаклиев, Петър Радев. Народна култура, 1984.

Richard Jenkyns. Silver Latin Poetry and the Latin Novel. In: J. Boardman. J. Griffin, O. Murray ed. The Oxford History of the Roman World. Oxford UP, 1991.

Michael Dewar. Culture wars: Latin literature from the second century to the end of the classical era. In: Oliver Taplin ed. Literature of the Roman World. Oxford UP, 2000-2001.

Епосът. Хезиод

Лекция от 8 ноември, четвъртък


І. Сведения за Хезиод

1. Животът на Хезиод според сведенията, дадени от самия него

Хезиод е първият западен автор, който сам споменава името си, казва, че е създател на текста и дава изрични сведения за себе си.
В самото начало на Теогония той казва: Нявга научиха те Хезиод на божествена песен, както пасеше овце на свещен Хеликон във полите. Думи такива към мен промълвиха богините първо...
В Дела и дни споменава за произхода си - баща му бил малоазиец; и от същото място научаваме къде е роден и живее Хезиод, както и името на брат му: както и моят и твоят баща, неразумни ми Персе, плаваше с кораби, тъй като нямаше свястна прехрана; той и пристигна един ден и тука след плаване дълго, след като с кораба чер Еолийската Кима напусна... Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра — зиме зловеща, а лете пък тягостна, хубава — нивга.
Хезиод е загубил едно съдебно дело за наследство срещу брат си Перс (може би това е била една от причините да съчини поемите си): Персе, за тези неща помисли си добре във душата, нека злорада Ерида от труд не отвръща сърце ти, тъй като си любопитен в съда по кавгите да зяпаш... Първо с това засити се, а после за чужди имоти в свади и битки се хвърляй; че злото, което ми стори, пак да повториш не можеш; но нека решим крамолата с права присъда, а тя е от Зевс и е най-съвършена. Бе разделено наследството вече, но повече грабна ти и отнесе, защото ласкаеш царете, които, алчни за дарове, искат такива присъди да дават.
Най-вероятно Хезиод е прекарал целия си си живот в Аскра. В Дела и дни (...) става ясно, че той е пътувал само веднъж по море, и то не на голямо разстояние: Тъй като нивга на кораб по ширно море не съм плавал, само в Евбея веднъж от Авлида, ахейците гдето нявга изчакваха бурята, много народ насъбрани в път от свещена Елада към Троя, с жените си славна. Ето тогава в Халкида отплувах и аз за игрите в чест на разумния Амфидамант; многобройни награди бяха децата на славния мъж обявили. Ще кажа, там че със химн победих и отнесох триножник с ушенца...

2. Датировка

Когато твърди, че Омир и Хезиод са създали гръцката представа за боговете, Херодот ги споменава заедно и не дава предимство във времето на никой от двамата. Съществува един античен гръцки текст с неясна датировка (но не по-късен от І в. сл. Хр.), наречен "Състезанието на Омир и Хезиод" според който двамата са се срещнали на поетически конкурс и Хезиод победил. Вероятно авторът на състезанието е имал предвид мястото в Дела и дни: ще кажа, там че със химн победих... и е добавил, че сред участниците бил и Омир (вж. коментирания английски превод на http://www.gutenberg.org/etext/348).
Така че през античността двамата поети са се смятали за еднакво древни. Това мнение не е било опровергано по-късно, така че и днес се приема, че Хезиод е живял по времето на Омир - втората половина на VIII в. пр. Хр.

ІІ. Теогония

1. Съдържание

Поемата започва с разказ за Музите - обитателки на Олимп и Хеликон, дъщери на Зевс и вдъхновителки на Хезиод. Те са приканени да му дадат песента и този път: Зевсови щерки, здравейте и дайте ми прелестна песен! Светия род вий възпейте на тези, що вечно живеят: Гея от звезден Уран ги роди, или бял свят видяха — рожби на тъмната Нощ; а солено Море ги отхрани. Думайте как най-напред богове и земя се явиха, още реки и безбрежно море, във вълни побесняло...
а. първите същества
Първи са били Хаос, Гея, Тартар и Ерос. Гея ражда сама Уран, а после заедно с него или сама планините, моретата, Океан и Титаните. От Океан (и Тетия) се раждат реките. Хаос е родител на Нощ, а от нея се раждат чудовища и пороци. Потомци на някои Титани са божества (Латона, Хеката), които са почитани и по-късно, при властването на олимпийците. Гея подтикнала сина си Кронос да отнеме властта на баща си Уран (1-450).
б. олимпийското поколение
Титанката Рея ражда от Кронос Хестия, Деметра, Хера, Хадес, Посейдон и Зевс. Те са погълнати от баща си с изключение на Зевс, който е спасен с хитрост от майка си с помощта на Гея. После той измества Кронос и става властелин на вселената:
Той от оковите гибелни също избави и своите чичовци (вероятно става дума за сторъките великани), тъй като беше ги вързал баща му от глупост; помнеха те с благодарност доброто, което им стори; страшната мълния, гръм и блестяща светкавица нему дадоха; бе дотогава ги крила обширната Гея; в тяхната сила уверен, над смъртни и вечни той властва.
Тук е и епизодът с конфликта между Зевс и Прометей, където се загатва за съдбата на хората, която ще се обсъжда подробно в Дела и дни (450-620).
в. войните на Зевс
Титаните въстават срещу Зевс. Той ги побеждава с помощта на сторъките и ги хвърля завинаги в дълбокия Тартар. Дават се обширни описания на войната:
- Вреше чак земната твърд, океанските струи със нея, още морето безплодно; обгръщаше пара гореща земнородени Титани и пламък невиждан достигна чак до ефира лъчист и макар да са тъй издръжливи, яркият блясък на святкащи мълнии зрака отне им.
Зной ужасяващ обгърна пък Хаос: изглеждаше всичко точно така, със ушите си звуците сякаш дочуваш, виждаш с очи пък, че Гея с Уран необятен отгоре сблъскват се (толкова силен понеже там грохотът бил би, тя ако рухне сразена, а той да се хвърли върху й) —
грохот такъв се надигна при спора между боговете.
и на Тартара:
- Там се намират в съседство, един покрай друг наредени, и начала, и предели: на черната твърд и на Тартар, още на морската пустош и Звездния свод на небето — даже безсмъртните тръпнат пред тяхната тягостна плесен; пропаст дълбока там има и цяла година не можеш стигна до дъното, щом през вратата преминеш отвътре... Стои и на мрачната Нощ домът страшен, облаци синкавочерни отгоре му стелят се вечно... Там са отпред и дворците кънтящи на бога подземен Хадес със грозната власт и вселяваща страх Персефона...
Втората война е срещу роденото от Гея и Тартар стоглав Тифон. Зевс го побеждава и го хвърля в Тартара. Така властта му, споделена с останалите олимпийци, се укрепва завинаги:
Щом боговете блажени привършиха този труд тежък, след като спора за власт със Титаните силом решиха, точно тогава направиха те по съвета на Гея
техен владетел и цар прозорливия Зевс Олимпийски, който сред тях раздели за какво всеки почит да има (620-880).
г. потомството на Зевс и на други божества
Зевс се съединява с богини и смъртни жени (сред тях Темида, Деметра, Мнемозина, Латона, Хера, Мая, Семела, Алкмена), които раждат богове и герои (Мойри, Харити, Музи, Персефона, Аполон, Артемида, Арес, Хермес, Дионис, Херакъл). Атина пък ражда сам - от главата си.
Накрая се споменават бракове на богини със смъртни мъже (Хармония и Кадъм, Афродита и Анхиз, Тетида и Пелей, Кирка/Калипсо и Одисей). Също и бракове между прочути смъртни (Язон и Медея) (620-880).
От последните стихове се разбира, че поемата не е била довършена, или че краят й е загубен:
Нека сега пък със сладостен глас Олимпийските Музи, щерки на Зевс щитодържец, възпеят рода на жените.

2. Постройка и замисъл


ІІІ. Жанрът на Хезиод


1. Обща история и наръчник за правилен живот

2. Нехудожественост


ІV. Митологията

1. Що е мит

2. Различаване на мита от легендата и приказката

3. Различаване на мита от източника за него

4. Различаване на мита от художествената му обработка


V. Съвременни учени за Хезиод

The Theogony, in about 1 000 lines, covers the origin and the genealogies of some 300 gods (many in lists of course) and it all leads up towards the establishment of Zeus as supreme divine ruler. The shorter Works and Days is a kind of discursive collection of wise advice, especially about good husbandry; it tells what a man should do to fit into the natural and moral order of the world. Unlike any other early hexameter poetry, W&D is addressed to fellow contemporaries, mostly to Hesiod's layabout brother Perses, and partly to the local lords whom he accuses of corruption.
Although so different in tone and subject from Homer, Hesiod's poems are in the same hexameter metre, and in a pretty similar style and diction. There has been much dispute over which cane the first, but it may well be that the two poets were contemporaries, or at least their lives may have overlapped. Homer almost certainly came though, from the other side of the Aegean Sea, from the middle part of the Asia Minor coast known as Ionia, near its border with the more northern part known as Aiolis. Even so, it is not impossible that they both participated in the same poetic occasions sometimes. The ancient Greeks certainly liked to believe that they did, and stories about a great 'Contest' between them grew up early, probably within a few generations of their own day. This sets up a kind of contest within the whole nature of poetry: the story-teller of glamorous champions versus the font of homely wisdom…
It was surely Hesiod himself who established the Muses, traditionally from Mount Olympos far to the north, on his local mountain, Helikon. He even seems to have coined, in his Theogony, their canonical nine names…
Hesiod performed his poetry then (or made out that he preformed) at a big public occasion which attracted visitors and competitors. Competition can be good, he claims elsewhere (W&D 25-6). So a picture begins to take shape of poets who travel, and whose venues include big public occasions where they can compete to win attention, prestige, and reward.
In W&D Hesiod casts himself as a grim old bugger, tough, without illusions, worn down by hard labour, pessimistic (174-177). But this does not mean that Hesiod's audience listened to him in order to get depressed. What does his poetry offer them, then? Explicitly: vivid wisdom, mythical and religiouy lore, and glorification of the gods, above all of Zeus. But there is an important passage in the Theogony which brings out a further, key reason for audiences to give time to this special form of discourse, poetry. Hesiod is talking of the behaviour and blessings of a good basileus (lord), and emphasizing the importance to him of the poet: (97-103).

Oliver Taplin

За упражнението в петък, 16 ноември - да се прочете Първа Питийска ода от Пиндар
(антология "Старогръцка лирика" - вж. http://marfuzii.net/Greek/index.php?section=10)


Библиография:

Хезиод. Теогония. Дела и дни. Превод Станка Недялкова. Народна култура, 1988.

Hesiod, the Homeric Hymns and Homerica
http://omacl.org/Hesiod/

Oliver Taplin. The spring of the Muses: Homer and related poetry. In: Oliver Taplin ed. Literature in the Greek World. Oxford UP, 2000-2001.

"Към Рим" на Елий Аристид

І. За работата през семестъра

Ще се коментира речта на Аристид (ІІ в. сл. Хр) "Към Рим".
Това е похвална реч за града и постиженията му. Прави се сравнение с държави и империи от миналото, което е в полза на Римската държава. Отбелязват се размерите на империята, мирът, комуникациите, умножаването и благоустройството на градовете, сменяемостта на провинциалните и градски администратори, правораздаването, професионалната армия.

Речта се състои от 109 параграфа. Ще се коментират средно 10 параграфа седмично.
1. Студентите ще имат възможност да се запознаят с източниците на Аристид (или най-старите и влиятелни гръцки и римски автори, които обсъждат въпросите, засегнати в речта му).
2. Ще се обръща внимание на реторическите похвати. Анализът ще се прави въз основа на антични ръководства по реторика.


ІІ. Съдържание на речта (1-9)

Съобщава на слушателите си, че е дал обет, ако пристигне успешно в Рим, да произнесе реч за града. Но не може да обещае, че тя ще съответства на величието му, а само, че ще говори според силите си. Моли слушателите да му съчувстват, така че да говори добре (1-3).
Понякога се случва ораторите да говорят слабо за предмета си, подобно на онези художници, които не успяват да предадат красотата на рисуваното тяло. В такъв случай би било по-добре изобщо да не се заемат с това. Както ако искаш да опишеш войската на Ксеркс, няма да е достатъчно да кажеш, че тук или там си видял десет или двадесет хиляди войници, или пък толкова и толкова конници (за войската на Ксеркс вж. Херодот...)(4-5).
Трудно е да се опише град, който дори не може да бъде видян лесно - защото е разположен на твърде голяма територия. Трябва да си като някой всевиждащ Аргос. Така както снегът покрива планини, полета и брегове, така и градът се разстила по хълмове, равнина и достига морето. И не само се разстила, но и се издига на височина, и, подобно на атлет, който обича да носи и други на гърба си, той сякаш носи над себе си множество други градове (вероятно иска да каже, че сградите в Рим са високи и многоетажни). Ако те се поставеха един до друг, сигурно биха напълнили цяла Италия чак до Йонийско море (6-8).
Но дали големината на града съответства на силата му? Преди време някои (става дума за Тукидид, кн. І) казваха, че размерите на Атина са я правели да изглежда по-силна, отколкото е в действителност; а за Спарта обратното - външният й вид не подсказвал с нищо за силата й. За Рим е друго - като го гледаш, не вярваш, че силата му ще съответства на размера, но ако погледнеш към цялата държава, ще се съгласиш, че съответства (9).


IІІ. Съвременни учени за Елий Аристид и речта "Към Рим"


Библиография:

James H. Oliver. The Ruling Power: а Study of the Roman Empire in the Second Century after Christ through the Roman Oration of Aelius Aristides. Philadelphia, 1953.

Псевдо-Аристотел. Реторика към Александър. Превод Георги Гочев. Сонм, 2004.