Сафо, Алкей, Архилох

"- Сега за островите. Там кои са известните поети?

- Първо Лесбос. Там са, разбира се, Алкей и Сафо; освен тях се знае и за Арион, който бил създател на дитирамба. За Сафо има сякаш повече легенди, отколкото сигурни сведения. Но все пак за нея се знае повече, отколкото за Омир. Била е от Ерес, това е един град в западната половина на острова. В „Суда“ пише, че била омъжена за някакъв богаташ от Андрос и имала от него една дъщеря. За други събития от биографията й не знаем, освен легендата, че се била хвърлила от Левкадската скала – защото била влюбена в някой си Фаон. 

- И защо точно оттам? Ако човек иска да се самоубие, може да го направи навсякъде, защо да пътува на другия край на света… тоест, на техния си свят.

- Защото се е смятало, че ако скочиш оттам, ще те обикнат. Или ако не, поне ще ти мине, няма да страдаш повече. Разказвало се е, че там седял Зевс, когато му била мъчно за Хера, и Афродита, когато тъгувала за Адонис – всъщност той бил умрял вече, но тя отишла там, защото скалата лекувала любовта. 

- Овидий пише за тези неща в „Метаморфози“, също и в писмото на Сафо до Фаон – казах. – Но исках да кажа, че за живота й се знаят съвсем малко събития. Иначе е известно, че е имала приятелки, на които е посвещавала стихове, това се вижда от фрагментите. Трябва да са били едно женско общество, посветило се на приятелството и изкуствата, или нещо като училище за млади момичета, които искат да придобият светска култура. Не е известно в Атина да е имало такова нещо, нито другаде, макар че са известни имена и на други поетеси -  има две тиванки, от времето на Пиндар. Но Сафо е станала популярна с това, че е първата, която е създала женско общество, и то за свободни изкуства, което е същото като философското общество при мъжете. Затова правят аналогия между нея и Сократ: каквото е бил Сократ за своите приятели, това е била тя за приятелките си. 

- А нейните стихове са много хубави. Личи си, че е имала голям талант. Аз, разбира се, съм ги чела само в превод.

- Наистина са много смели, говори се недвусмислено за любовното чувство, често се обръща към жени, има образи, отпращащи към плътските отношения. Това е лирика във висш смисъл, монолог-изповед на интимни преживявания, както казахме преди малко. Може да се каже, че Сафо, заедно с Алкей, е дала образеца за цялата по-нататъшна лирическа поезия. Иначе това, което прави тя, се е наричало най-общо мелика – не е нито ямб, нито елегия. На тези трите се дели античната лирика, що се отнася до стихотворния размер.

- На мен пък ми е интересен Арион. Май и той е бил от Ерес.

- За него не знам, но Теофраст е бил оттам със сигурност.

- Лесбос е богат на творци и учени – казах. – За Арион наистина би било интересно да се знае повече от това, което разказва Херодот – че е създал дитирамба, пътувал до Тарент, а на връщане попаднал на лоши спътници, които го хвърлили в морето и там го спасил делфин. Но май това е всичко.

- Тогава да продължим с Алкей. Той е запазен също толкова слабо, колкото и Сафо.

- Да. Някой иска ли да каже нещо за него?

- Има хубави стихове за зимата и виното. При това е бил свободолюбив, сражавал се е с тираните на Лесбос.

- Аз съм запомнил един стих от него. Той гласи: „Да се напием днес до безсъзнание, защото мъртъв е тиранинът Мюрсил…“  - нещо такова беше.

- По повод на такива стихове Дионисий Халикарнаски казва, че Алкей прилича повече на политически оратор, отколкото на поет. Но както и да е, да продължим към другите острови.

...

- За Архилох имаше някаква история с годеницата му.

- Да, тя е всеизвестна. Архилох се сгодил за едно момиче на име Необула. Това е един от първите случаи в литературата, когато се споменава исторически достоверно лице, тоест такова, с което авторът лично се е познавал. Може би първата европейска жена, за която знаем нещо. После годежът бил развален по вина на баща й и братята й. Архилох ги обсипал с подигравателни стихове, историята се разчула и те се самоубили от срам – за роднините става дума. [i] А какво е станало с момичето, това е неизвестно. Та той е ямбограф и може би заради него се смята, че ямбът е размер на сатиричната и подигравателна поезия, или по-точно стихоплетство. Защото подигравките спрямо някое определено лице не могат да се смятат за поезия, те са си вид публицистика, фейлетон. В „Суда“ пише, че често си служел с неприлични думи в произведенията си, но иначе бил отличен поет и когато убиецът му отишъл в Делфи да се допита за нещо, жрицата не го приела – защото е убил поет.[iii] Излиза, че ямбографите са предшественици на комическите поети, точно както казва Аристотел: че онези, които били склонни да изобразяват по-недостойни характери, в началото пишели „оскърбления“ в ямби, а след като се появил драматическият вид и театърът, станали комедиографи. Архилох и към себе си се отнася иронично, не се представя за голям герой. Известен е онзи стих, в който казва, че по време на една битка с траките захвърлил щита си и избягал.[v]

- Тук има одисеевски елемент. Защото Одисей е храбър не винаги, а само когато е необходимо. Но в трудна ситуация не се срамува да се престори на друг, да се скрие или избяга. За разлика от Ахил.

- Вярно – казах. – Наистина във фигурата на Одисей има нещо негероическо, понякога комическо. Той е „многообразен“. Така че и автор като Архилох би могъл да каже, че не прави нищо ново, а просто следва Омир."

(Старогръцката литература. Диалог)

---

[i] Хораций за влиянието му както върху други гръцки лирици, така и върху него самия: „На Лациум пръв аз показах пароски ямби. Размера и огъня на Архилоха  следвах, не мисли и думи,  които Ликамб покосиха. В стъпката на Архилох енергична Сафо стих настройва, също Алкей, но е той по строеж и по същност различен, нищо, че пак се опитва да черни със стихове тъста.“ (Събрани творби. Писма І, 19; Г. Батаклиев, 1992)

[iii] „Ако бъдат премахнати грозните и груби думи, както се изтрива  петно, в други отношения като поет Архилох е много добър. Питиецът [Аполон] съжалявал за смъртта му, случила се по време на война. И когато онзи, който го убил, дошъл и изрекъл желанията, които имал, Пития му отказала отговор като на омърсен от убийство“ (Суда).  

[v] Някои източници поставят разцвета му към 680 пр. Хр. Стиховете му са запазени главно в Атеней и Стобей, а някои и на папирус. Плутарх говори за неговите нововъведения в метриката и музикалния съпровод (За муз., 28). 

за лириката

"- Та през класическата древност, архайката и класиката, когато са били създадени най-влиятелните произведения на гръцката лирика и малко по-късно, когато вече е имало размисъл за литературата - тогава все още не е имало общо понятие за лирика. Това се вижда още в началото на Аристотеловата „Поетика“. Там той изрежда няколко вида: елегия, ямб, дитирамб, прибавя и авлетиката, тоест свиренето на флейта, и дори танцовото изкуство; значи събира на едно място видове поезия, музика и танц - и всичко това според него са поетически видове.[i] Има и „лирическа поезия“ даже, но тя е само една от тях; не е литературен род, равностоен на епоса и драмата, а означава просто изпълнение на стихове под съпровод на лира. И по-нататък разяснява какво разбира под „епос“ като част от художествената литература, а също и под „драма“, която дели на трагедия и комедия; и дори прави разлика между литература в стихове и литература в проза. Но никъде не говори специално за лириката като род. Впоследствие обаче, първо в следкласическата епоха, а после в новоевропейската естетика, се явява понятието, което преди малко се опитвахме да определим. Проблемът е, че когато говорим за антична лирика, се налага да включим всичко, което е писано в стихове и не е епос и драма, като при това приемаме Аристотеловото определение, че епосът е художествен текст, написан в хекзаметър. Затова и Омировите химни, макар че са химни, ги причисляваме по-скоро към епоса - както казахме първия ден. Пък някои от тях наистина са си разкази за приключенията на богове. А онова, което включваме в „лириката“, много често няма лирически вид според модерното понятие. Примерно, елегическите стихове на Солон или разни комедийни ямби, като тези на Хипонакт от Ефес – те отиват към лириката, но в тях нищо лирическо не може да се намери.

- Значи ще кажем, че думата „лирика“ има поне две значения.

- Да, и трябва да привикнем с този аристотелистки подход: нали той всеки път, като се опитва да разясни някой термин, първо казва, че думата, с която ще си послужи, се употребява в много значения. Така и с трагедията: той определя какво нарича трагедия в „първи и основен смисъл“, но му се налага да добави, че не всички действителни трагедии – тоест драмите, които по негово време се наричат така – отговарят на определението му. Следователно не всички „трагедии“ са наистина трагични.

- Май имаше още една трудност.

- Да, тя се отнася до наличието на текстове. Лириката сигурно е най-лошо запазеният род от гръцката литература. Ето, примерно от Омир имаме всичко, с което е бил известен, също и от Хезиод. От известните трагици имаме немалко цели драми, също и от главните комедиографи – Аристофан и Менандър. От прозата също: тримата класически историци, Платон и Аристотел от философията, от реториката – Лизий, Изократ и Демостен. И достатъчно романи. Тоест, от прочутите автори и важните жанрове е запазено не всичко, не и повечето, но пък главното. А от лириката – не. Архилох, Сафо, Алкей, Солон, Анакреон - всички те са запазени само във фрагменти. И също Алкман, Мимнерм, Стезихор, Симонид, Бакхилид – те също са били много популярни, макар че сега са по-малко известни. От Теогнид има малко повече. Само Пиндар е оцелял така, че да можем да си съставим по-добра представа. Трудно е да се каже защо.

- А как изобщо са оцелели? На папируси ли?

- Някои фрагменти, да. Повечето в цитати на други автори, примерно двете стихотворения на Сафо са в книгите на Псевдо-Лонгин и  Дионисий Халикарнаски. Друг източник е Палатинската антология – това е един голям сборник с епиграми и други кратки стихотворения, съставян през вековете, като се започне от I в. - и завършен в две редакции във Византия, едната през Х-ти, другата през XIV в. По-големият ръкопис е разпознат към средата на XVII в. в една немска библиотека - в Хайделберг, мисля - която се е наричала „Палатинска“. И след много перипетии е издадена. Тя е ценна, но все пак класиците от VII-V в. са представени слабо, повечето епиграми са на по-късни автори."

(Старогръцката литература. Диалог)

---

[i] „И тъй, епическата и трагическата поезия, а също комедията, дитирамбическата поезия и по-голямата част от авлетиката и китаристиката – всички те, казано общо, са подражание. Така например само с мелодия и ритъм си служат авлетиката, китаристиката и други изкуства с  подобно въздействие, каквото е свирнята на сиринкс.Така ние не бихме могли да назовем с общо име подражанията, които някой би изпълнявал в триметри, в елегически и други подобни стихове. Но има известни изкуства, които използват всички поменати средства, т.е. и ритъма, и мелодията, и размера. Такива са дитирамбическата, номическата поезия, трагедията и комедията“ (Поетика 1447а-1447b; Ал. Ничев, 1975).

Хезиод. "Дела и дни"

"- Работата е в земеделието – казах аз. – То е голяма тема, засяга ни, защото античните много са размишлявали за него. Омировите герои не са били земеделци, макар че са разбирали от всичко, което се е отнасяло до стопанството. Обаче към него има уважение от най-древни времена: примерно, Елевзинските мистерии са свързани с него, защото са основани от Деметра – земеделска богиня. Тя научила Триптолем да обработва земята, да отглежда жито най-напред. Атина пък е приела за свой символ маслината – не че само там има маслини, но богинята предложила като дар на града това дърво, а Посейдон – кон; и маслината била предпочетена. Ксенофонт намира земеделието за царско занимание, както се вижда от „Киропедията“; после Вергилий имитира Хезиод в „Георгики“. Предполага се, че това е достоен занаят, защото не ощетява никого. Ти извличаш дохода си от самата земя, а не от хората чрез сделки, както прави търговецът; нито пък ограбваш някого, както правят пиратите, а и царете, когато организират завоевателни походи. И не лъжеш, както прави съдията, който отсъжда несправедливо, за да получи подкуп. Освен това от земеделието не се забогатява, ако си просто стопанин със собствен имот, а не земевладелец, което е друго. Така че то съдейства за поддържане на равенството в обществото, значи за справедливостта и мира.

- Единственият проблем е раждането на деца. Ако ти се родят трима-четирима синове...

- Точно така . Затова Хезиод казва: „Най-добре да имаш един наследник“. Та кой ще разказва? 

- Добре, хайде аз. Спомням си го, криво-ляво. В началото пак става дума за Музите и после Хезиод споменава, че имал проблеми с брат си за наследството. И казва, че не само неговият живот е труден, но и на повечето хора, защото времето е тежко – земята не ражда добре, животът е беден. А това е, защото боговете са поставили хората в такова положение, някога не е било така. Имало е златен век, когато всичко е било в изобилие, никой не е работел, просто са си ядели плодовете от дърветата. Тези хора не боледували, дори не умирали против желанието си, а само ако искат. И душите им не изчезнали, а се превърнали в благи духове, които и досега съпътстват хората по земята. После дошло сребърното поколение, но то било по-лошо, хората растели бавно и остарявали бързо. Зевс ги унищожил. После дошло бронзовото, тези хора воювали помежду си и също били унищожени или сами са се изтребили, не помня. И след това – героичното, тези от Троянската война и предшествениците им. За тях се казват добри думи. И накрая – желязното, на Хезиод.

- Но може и по-лошо от това.

- Да. Защото Хезиод предвижда, че идват и по-тежки времена, хората ще стават все по-несправедливи. Тоест – идва краят на света и той е заради греховете и пороците на хората. И след това казва: „Мога да разкажа същото по друг начин“. И разказва мита за Прометей. [i] Някога хората и боговете били в добри отношения, и хората им принасяли жертви. Но Прометей ги научил да отделят за боговете по-лошата част от жертвеното животно – значи костите, мазнината и прочее – а да оставят за себе си вкусното месо. Значи хората не били виновни, а Прометей ги научил на това. Но Зевс решил да накаже тях, а не него, и скрил огъня – явно за да не могат да си пекат месото. Прометей обаче откраднал огъня и го занесъл отново на хората. Тогава Зевс решил да предприеме друго – не да ограничава възможностите им, а напротив, да ги разширява. И затова им изпратил жената. Тя била красива, надарена с всякакви умения, но хитра и коварна. И любопитна, защото като й изпратили едно гърне, което не бивало да отваря, тя го отворила и оттам излезли всички нещастия. Оттогава съществува светът, който познаваме.

- Така е. И после?

- После има една притча за ястреба и славея, от която става ясно, че насилникът си е насилник и той не ще да знае, че има справедливост. Но има, за нея следи Зевс и 30-те хиляди бога – сигурно става дума за душите на онези, от златното поколение. С нея трябва да се съобразяват всички, включително и царете, иначе царствата им ще страдат. Дава някои общи препоръки как човек да се отнася с околните – да бъде дружелюбен, честен, внимателен със съседите, кога да се ожени, колко деца да има – такива неща.[ii] 

- Всъщност става дума за годишния кръг и как човек да си гледа стопанството. Времето се измерва според положението на небесните тела – дати няма, макар че има месеци и те са от около 30 дни. През есента трябва да се оре и сее, затова човек трябва навреме да си подготви каруца и прословутите волове с жената покрай тях. Казва се кое време е удобно за посев. През зимата трябва да се внимава със студа, животните да се хранят добре, дрехите да не се мокрят, защото трудно съхнат, да не се ходи по кръчми, защото е вредно, а пък в къщи има достатъчно работа. Младите момичета също да си стоят у дома, за да не настинат. Припасите да се изразходват икономично. Това продължава към два месеца, след това идва пролет и трябва да се окопае лозето. После лято – жътва, тогава е горещо, хората са лениви, настроени за удоволствия. Трябва да се внимава с прибирането на реколтата, защото от нея зависи животът през следващата година – да се заключи добре хамбара, да има и куче–пазач.   

- Ужас. Да ти се отще животът.

- След това пак идва есента, когато гроздето вече е узряло и трябва да се направи вино. Това е важно, защото няма много напитки, а виното служи и като лекарство в случай на болест. Напълват се бъчвите и домакинството е готово за новия сезон. Тук Хезиод казва няколко думи и за корабоплаването, като предупреждава, че е опасно и несигурно като занаят, и е по-добре човек да го избягва. А той знае за какво говори, защото баща му е бил моряк. В годината има два периода, в които морето е сравнително безопасно – единият е в ранното, а другият – в късното лято. Това е мястото, където има повече автобиографични бележки, включително и за състезанието на Евбея – това бил единственият случай в живота му, когато плавал по море. Това е смешно, разбира се, защото от континента до Евбея, особено при Халкида, човек може да си преплува без никакъв кораб, толкова е близо.[iii] 

- Така някои хора сега се боят да пътуват със самолет. 

- Да, някои имат страх или поне безразличие към пътуванията. Това може да се дължи и на силно развита склонност към съзерцание, както сигурно  е било със Сократ.

- Но и Хораций казва, че няма особена полза от пътешествията: Coelum, non animum mutant, qui trans mare currunt...

- В онези времена за това е допринасяло и недоверието към самата търговия, като нетрадиционно, тоест неаристократично занимание. Тъй като търговецът неизбежно пътува. Това се забелязва в „Одисея“, когато един по-груб феак провокира Одисей и го пита дали не е някакъв търговец – тоест, човек с долно занимание и от незнатен произход. Въобще пътуването само по себе си е съмнително, защото така човек придобива всякакви впечатления, които могат да разколебаят наследените от предците убеждения и да повлияят зле на цялото общество. Платон не препоръчва пътуванията в „Закони“, особено преди зряла възраст.

- Не бих искала да живея в такъв свят. И все пак и Одисей си пътува достатъчно, и Платон.   

- Днешната цивилизация препоръчва пътуванията – казах. – Даже има нещо като натиск върху хората да пътуват повече. Но това е дълга тема. Последно, „Дела и дни“ завършва с един списък от малко странни съвети, първо забрани – какво не бива да прави човек в разни случаи, твърде конкретни и поради това чудати. Също, кои дни от месеца са щастливи и кои – нещастни за едно или друго начинание; включително и какви качества може да има човек с оглед деня на раждането си.[iv]

- Това е изненадващо.

- Да. Големите автори винаги изненадват читателя, дори да си мисли, че ги познава добре. Хезиод е разнообразен, макар и съчиненията му да не са толкова дълги като Омировите. Просто човек трябва да привикне с начина му на изказ, да разбере, че това не е художествена литература. Но за него – толкова."

(Старогръцката литература. Диалог)

---

[i] За отношенията на Прометей със Зевс и смъртните се разказва и в „Теогония“. Ето съдържанието на откъса. Япет взима за жена океанидата Климена, която ражда Атлас, а след него Менойтий, Прометей и Епиметей, който приел у дома си жената, изваяна от Зевс. Надменният (ὑβριστής) Менойтий бил ударен от Зевс с мълния и пратен в Ереб; а Атлас е принуден да крепи небето на края на света, при Хесперидите. Прометей пък е окован и му е изпратен орел, който да му кълве дроба. През нощта дробът израствал пак. Херакъл убил птицата, като това било допуснато от Зевс, за да се прослави синът му още повече. Вината на Прометей е, че се опитал да се мери по ум със Зевс. От началото богове и хора се били споразумели как да делят жертвата. Прометей разсякъл един голям вол и събрал в корема му месо и дреболии, а костите, покрити с лой, дал на Зевс, сякаш там е доброто месо. Зевс му казва, че е нечестен; Прометей му предлага да избере и Зевс си дава вид, че избира костите. Оттогава е прието да се горят костите. Затова и Зевс не дал на хората огъня. Прометей пък го откраднал, като го изнесъл в кух нартек. Тогава Зевс изпраща на хората жената. Първо Хефест я изработва от глина; Атина я облича, украсява я и й слага корона, също направена от Хефест, на която били изваяни „всякакви диви животни“. Зевс я показва на всички (507-587). От нея произлизали  жените: „чума ужасна, спътница само в охолство, но никога в пагубна бедност“. Но пък Зевс подготвя и друга беда: който не се оженва, на стари години е самотен и няма наследници. Ако имаш вярна съпруга, злото и доброто винаги ще се борят в живота ти; но негодните потомци носят постоянна мъка за ума и сърцето. Така че никой не може да бъде спасен от злините (588-617) (според Ст. Недялкова, 1988). Тази история е сякаш част от борбата между титаните и Зевс, тъй като Прометей и братята му са синове на титана Япет. По-нататък се достига и до действителната война, за която Хезиод казва, че продължила десет години.

[ii] Още от древността е имало известни съмнения дали „Дела и дни” не е единствената поема на Хезиод. Павзаний казва (в „Нещата в Беотия”), че според някои беотийци той е автор само на „Дела и дни”. Но после добавя, че според други и „Теогония” е негова; и не само тя, но и множество други. „Дела и дни” е по-кратката от двете с 828 стиха срещу 1022 на „Теогония”.  

за Хезиод

"- А за самия Хезиод няма ли да кажем нещо? Нали с Омир процедирахме така: първо кой е, откъде знаем за него, дали е автор на това, на което е автор или не, и прочее.

- Вярно – казах. – Добре, ще разкажа накратко. За Хезиод се знае доста, главно от „Дела и дни“. Родът му бил от Мала Азия, от Куме. Баща му се занимавал с морско дело, бил превозвач или търговец, но работата му не вървяла и се преместил в Беотия, където явно станал земеделец – в градчето Аскра. Не изглежда да е бил богат. Имал двама сина, Хезиод и Перс, между които възникнал спор за наследството; и Хезиод споделя, че загубил част от дела си и то несправедливо, защото Перс завел дело за преразпределение и го спечелил, като подкупил съдиите. Сигурно се е занимавал със земеделие, бил е пастир и покрай това съчинил немалко поеми, както изглежда от традицията. От тях са запазени тези двете, като „Теогония“ била спорна през античността. Иначе има един сравнително дълъг фрагмент от „Щита на Херакъл“ - описание на Херакловия щит, подобно на това за щита на Ахил от „Илиада“. И „Каталог на жените“, който не е запазен, и някои други заглавия се споменават.[ii] Бил участвал в музическо състезание на Евбея, в Халкида и спечелил награда – триножник, както казва в „Дела и дни“. Павзаний споменава за този триножник – били му го показали в Беотия, в някакъв храм. Има предание за смъртта му, че са го убили поради подозрение за връзка с жена – младо момиче, в чийто дом бил на гости и братята й го убили. После те самите загинали при инциденти, явно като възмездие за престъплението; тъй като се приема, че Хезиод нямал вина. Тази история се споменава у Тукидид. Това е известно за Хезиод, тоест знае се повече, отколкото за Омир.

- А датировката?

- Винаги са ги смятали за съвременници, или че единият е по-възрастен от другия, но няма единодушие. И как да има, това са само предположения. Но е древен, по-ранен от следващите, така че има основание да го поставим в Омировата епоха. Още Херодот ги смята за съвременници. Има един текст, озаглавен „състезание на Омир и Хезиод“, но той не е по-автентичен от Псевдохеродотовата биография на Омир. Така че да видим „Дела и дни“."  

(Старогръцката литература. Диалог)

---

[ii] „Съществува и друго мнение, твърде различно от първото, че Хезиод е написал много поеми; една за жените, наречена „Велики Евои”, „Теогонията“, поемата, посветена на прорицателя Меламп, тази за слизането в Хадес на Тезей и Пиритой, препоръките на Хирон за обучението на Ахил, както и други поеми, освен „Дела и дни”. Същите тези беотийци казват, че Хезиод научил прорицателското изкуство от акарнанците, и съществува една поема, наречена „Мантика”, която лично съм чел, както и тълкувания на поличби“ (Павзаний ІХ, 32; В. Русинов, 2005).

Хезиод. "Теогония"

"- Някой чел ли е „Теогония“?   

- Чел съм я, но си я спомням доста общо.

- Нищо. Разказвайте, важното е да видим каква е темата.

- Началото е много известно, казва се, че първите неща са четири – Хаос, Земя, Тартар и Ерос. Впрочем преди това става дума за Музите, той ги призовава, казва че е вдъхновяван от тях и разказва кои са. А след това има изложение за възникването на видимия свят; но и не само, разни чувства и състояния също се пораждат от първоначалните същества. Може би случващото се – доколкото нещо се случва - е най-добре да се разкаже като поредица от сменящи се поколения. Значи първите са тези, които казахме, после Земята ражда Небето, което наричаме и с гръцкото му име Уран; и влиза в брак с него, от който се раждат титаните. Някои от тях са много известни, като Прометей, други по-малко; а сред известните са Кронос и Рея. И Кронос е бил подканен от майка си да детронира баща си, което и направил – осакатил го и от кръвта му се родила Афродита. Така над вселената се възцарява Кронос и изобщо поколението на титаните. Те с Рея раждат няколко синове и дъщери. Това са част от бъдещите олимпийски богове, значи Деметра, Хера, Зевс, който е най-млад, но освен това Посейдон и Хадес, които ще управляват други области на света; и Хестия, която не става олимпийско божество. Кронос поглъщал децата си, но Зевс бил скрит, отгледан в една пещера на Крит и като пораснал, свалил баща си от власт и го принудил да изхвърли от себе си погълнатите му братя и сестри. После Кронос ще отиде да властва някъде на запад, било в Италия, било на Острова на блажените, но това е мит, който не е засвидетелстван в „Теогония“. Версията, че неговото време е било „златният век“ на историята и хората са били най-щастливи тогава, е много популярна, но я няма при Хезиод, който иначе говори за „златен век“ – в другата поема. След това Зевс е подложен два пъти на изпитание: веднъж воюва с титаните, побеждава ги и ги хвърля в Тартара, и втори път – с Тифон, който е роден от Земята и Тартара. Побеждава и него с помощта на сторъките, и също го затваря в Тартара.

- За Тифон се споменава у Пиндар. Че лежал под Етна и лавата на вулкана била диханието му. Бил разпрострян под цяла Италия и Сицилия, от Куме до Сиракуза. Толкова бил огромен.

- Да. В Първа питийска ода, тази за Хиерон от Сиракуза.

- След това се оказва, че Зевс няма противници, и тогава Хезиод преминава към представяне на неговото потомство – децата, които му се раждат от богини и смъртни. Сред тях са Хермес, Аполон и Артемида, Хефест, също Херакъл, Дионис... и други. После се разказва за бракове на други богове и се завършва с онези герои, които са родени от богини и смъртни мъже. Сред тях е Телегон, синът на Кирка от Одисей. И така завършва поемата.

- Да – казах. – Тя обхваща цялото митическо време, включва и епохата на Троянската война, без да разказва за нея самата. Оттук нататък е времето на обикновените хора „железният век“, за който се говори в „Дела и дни“."

(Старогръцката литература. Диалог)

"Илиада" и "Одисея" накратко

"- Нека пак да разкажем „Илиада“ и „Одисея“, но този път кратко – наистина, само с по няколко изречения. Но има и още нещо: да разказваме без имена. Това упражнение е много полезно, когато човек се занимава със сюжетно произведение, тоест художествен разказ за действие. Кой иска?

- Добре, аз ще разкажа. Само кажете коя от двете.

- „Одисея“, защото си я спомняме по-добре, с нея завършихме.

- Добре. Един младеж, царски син, живее с майка си, а в дома им са се събрали група мъже, които настояват тя да се омъжи за един от тях. Предполага се, че баща му е загинал, тоест изчезнал е безследно, но това не е сигурно. Младежът тръгва да научи нещо за него, като по пътя е придружаван от помощници – една богиня и няколко мъже. Узнава, че баща му най-вероятно е жив и се завръща благополучно, макар че някои от женихите се опитват да го убият. През това време бащата, който все пак е главният герой на поемата, потегля от острова на една богиня, при която е живял няколко години, и пристига на друг остров, където семейството на местния цар го посреща гостоприемно. Там разказва за приключенията си, някои от които са необикновени.  Домакините го изслушват и го изпращат със свой кораб до острова му и с много подаръци. Там той среща сина си, връщат се инкогнито у дома – тоест, бащата е инкогнито – и там влизат в битка с кандидатите за ръката на царицата и ги избиват. После се договарят с роднините им за мир и всичко завършва благополучно за семейството. 

- Идеално – казах аз. – По-добре и аз не бих могъл да го разкажа. Сега „Илиада“. 

- Някъде се води война: една армия, съставена от няколко съюзени войски, обсажда град. Главнокомандващият армията, по време на някакъв грабеж на населено място в околността, отвлича дъщерята на местния жрец на Аполон. А имена на богове разрешени ли са?

- Само при крайна необходимост.

- Значи не. Добре, продължавам. Жрецът се оплаква на божеството, то изпраща болест във войската, много хора измират. Един от участващите в похода царе, забележителен воин, предлага да се допитат до гадател за ставащото и гадателят съобщава причината. Главнокомандващият разбира, че трябва да върне жената, но за да запази честта си, нарежда да му доведат друга, и то не коя да е, а точно тази, която е отвлякъл свикалият съвета. Воинът изпада в ярост, че му взимат наложницата – не толкова заради нея, колкото заради унижението - и напуска армията. Но не си заминава съвсем, а моли боговете да нанесат поражение на доскорошните му съюзници. Така и става. Съюзната армия започва да се огъва под атаките на обсадените и е застрашена от унищожение. Тогава най-добрият приятел на сърдития воин влиза в боя, бие се храбро и загива. Воинът изпада в отчаяние от загубата на приятеля (за която впрочем сам е виновен, това е трагичното, както казвахме), решава да отмъсти на враговете и се връща в армията. Започва голяма битка; воинът и предводителят на обсажданите, който именно е убил приятеля му, влизат в единоборство и воинът побеждава. След това започва да издевателства над трупа на загиналия, но боговете го предупреждават да престане и той го връща на близките му, които го погребват

- Не е лошо - казах. - Малко комедийно звучи на моменти, но като цяло е така..."

(Старогръцката литература. Диалог)

"Одисея" V-XXIV

"- Той е на острова и тъгува. И там пристига Хермес, за да съобщи на Калипсо решението на боговете – че Одисей трябва да си върви. На нея това не й е приятно, тя почти се разплаква, но трябва да се подчини. Даже пита Одисей защо предпочита Пенелопа, при положение, че тя е и по-хубава, и е богиня и може да го направи безсмъртен – но Одисей казва, че макар всичко това да е вярно, той предпочита да се прибере. Така че той си изработва сала и заминава. Но започва буря, която му е изпратена от Посейдон, защото той се гневи и го преследва, задето е ослепил сина му, циклопа. Иначе Посейдон е на страната на ахейците във войната, така че отношението му към Одисей е просто лично. Салът се разбива, Одисей плува два дни и едва успява да се добере до суша, за която после се разбира, че е островът на феаките.

- Само да добавя нещо, извинявам се – казах. – Два дни във водата са страшно много, дори ако става дума за топло море като Средиземното. Не за друго, а защото човек може да умре от студ. Поради това се намесва една морска богиня – или полубогиня, нереида може би – и му дава своята кърпа за глава, за да си я превърже около гърдите: тя му действа като спасителна жилетка, топли го. И освен това той трудно излиза на сушата, защото бреговете са много неудобни дори за сам човек – има скали, в които вълните могат да разбият плувеца. Така че той плува около брега и накрая открива едно устие на река и се промъква по него.

- Да, и понеже е много изморен, ляга да спи, като се затрупва с листа от дърветата. А на другата сутрин близо до реката пристига феакийската принцеса Навсикая заедно с няколко момичета, за да перат – защото Атина я е събудила, или по-скоро й се е явила насън и я подканила да свърши тази домакинска работа. Но то е за да помогне на Одисей. Така че те изпират дрехите и след това започват да играят на топка; и Одисей ги чува и решава да се покаже и да помоли за помощ, пък и за сведение къде е попаднал. Макар че е неудобно, защото той е без дрехи, но няма как. Явява се, те се разбягват, освен Навсикая – и нея я е страх също, но Атина й е сковала краката и не може да мръдне. Тогава Одисей я заговаря много любезно, прави й всякакви комплименти, че е подобна на богиня – така Одисей се изкъпва, облича се, Атина го разкрасява малко, така че да придобие по-приятен външен вид и когато отново се показва, Навсикая е впечатлена от хубостта му, пък и момичетата се успокояват. Тогава тя му обяснява как да стигне до града и да поиска гостоприемство от родителите й, и се извинява, че не може да го вземе в колата си, тъй като това ще даде повод за сплетни.

- Това май е краят на VI песен.

- Да – казах. – Да продължим нататък, но моля по-накратко, защото преразказът става несъразмерно дълъг. 

- Той стига до града, там пак Атина го упътва, преобразена като някакво местно момиче; той влиза в двореца и моли царица Агата за гостоприемство и закрила. Позволяват му да седне с тях и понеже предполагат, че е благородник, организират пиршество на следващата вечер в негова чест. През деня той присъства на един техен празник с танци и спортни игри, и дори взема участие в хвърлянето на диск: и го хвърля по-далеч от всички. Вечерта, когато се събират, цар Алкиной му предлага да се представи. Тогава той съобщава, че е Одисей – разбира се, всички са чували името му. И тук започва разказът за приключенията от Троя нататък.

- Помните ли ги?

- Разбира се. Само ще ги изброя: киконите на тракийския бряг, после лотофагите, циклопът; Еол, който му дава чувал с ветровете, обаче малко преди Итака спътниците му отварят чувала и всичко пропада; после лестригоните, които унищожават целия му флот и оцелява само неговият кораб; Кирка, където остава цяла година; оттам отива в царството на мъртвите отвъд Океана, за да получи пророчество от Тирезий; после се връща при Кирка, която му казва какво предстои и как да се справя. А това, което предстои, са сирените, Сцила и Харибда и накрая островът със свещените крави на Хелиос. След това попадат на буря, в която загиват всички. А той след две седмици плаване върху някаква мачта стига до острова на Калипсо. И накрая – феаките. Дванадесет са.

- Браво – казах. – Това вече е началото на XIII песен и сме точно на половината на „Одисея“. Това е моментът, в който той стъпва на Итака, свършили са неговите приключения из морето, а и пътуването на Телемах. Сега предстои те двамата да се срещнат и да решат въпроса с женихите.

- Той като че ли е оставен на острова, докато е спал. Направи ми впечатление, че корабът на феаките е вълшебен – движи се без гребци и никой не го управлява, той сам си намира пътя. Но Посейдон им се разгневява и на обратния път превръща кораба в скала – малко преди да стигнат до острова си. А Одисей среща Атина, преобразена като пастир, разказва й някакви небивалици за себе си, защото трябва да скрива кой е; но тя започва да се смее, той я разпознава и двамата пренасят в една пещера подаръците, които е получил от феаките. И той тръгва към фермата - там, където Евмей гледа свинете. Остава при Евмей известно време, говорят си, той пак измисля някаква лъжлива история, но твърди, че е срещал Одисей, защото се бил сражавал при Троя. Тогава и Телемах пристига, но не го разпознава, а го мисли за някакъв скитник. Но Атина отново го разхубавява и Телемах се учудва как така се е променил изведнъж и го пита дали не е някой бог. Тогава Одисей му се открива, доказва му, че е самият той и решават да действат. И тръгват за града – първо отива Евмей, а след това и те двамата, като по пътя към тях се присъединява един несимпатичен козар, забравих му името...

- Мелантий.

- И стигат до двореца, женихите са там. Одисей изглежда като скитник и просяк, обаче кучето му, което е много старо, го разпознава пред портата. И те влизат, и там е случката с просяка, с когото Одисей трябва да се бие за забавление на женихите. Но после Пенелопа го приема, защото са й казали, че знаел нещо за Одисей. И той разказва поредната измислена история, като този път се представя за брат на самия Идоменей – царя на Крит, който наистина е участвал във войната; обаче точно й описва как е бил облечен Одисей, и тя се смайва – защото това е първият човек, който успява да й докаже, че наистина го е срещал. Тогава робинята Евриклея го разпознава, докато му мие краката – заради белега му, който бил от зъб на глиган. Мисля, че това е към XX песен.

- Благодаря много. Хайде някой да разкаже до края. 

- Значи намираме се в момента, когато Одисей, Телемах, Евмей и Теоклимен подготвят нападението си срещу кандидатите на Пенелопа. Те събират оръжието от залата за пиршества – тоест, приемната – под предлог, че трябва да го почистят. Прибират го в складовете и ги заключват. А същевременно Пенелопа обявява, че най-сетне е решила да си избере съпруг и съобщава как ще стане това: някой трябва да опъне лъка на Одисей и да изстреля стрела, която да мине през халките на дванадесет брадви, забити в пода една след друга. А това е трудно - най-напред, защото лъкът е много тежък.

- Но освен това Атина прави Пенелопа по-красива, отколкото е обикновено, пък и по-млада. И женихите се смайват, като я виждат, започват да й се обясняват в любов и да й поднасят подаръци... 

- Да, така е. Но никой не успява дори да опъне лъка. Тогава Одисей го поисква, те се смеят, но Пенелопа нарежда да му го дадат. И той наистина стреля точно и стрелата минава през халките. Тогава им казва кой е и започва битка, където с помощта на Атина той и другарите му печелят. Но ми се струва, че Мелантий извършваше предателство, като отваряше складовете с оръжие.

- Да, и затова той ще бъде наказан с особено мъчителна смърт.

- И женихите биват избити. А после, както се каза, Мелантий е екзекутиран и заедно с него още няколко роби и робини, които са били на страната на женихите.  Почистват пода на залата и Одисей заговаря с Пенелопа и изказва учудване, че тя продължава да се държи с него някак предпазливо, сякаш той е просто един гост. Тогава тя казва, че няма нищо против да си легнат заедно и че някой трябва да донесе леглото. Но Одисей отвръща, че това е невъзможно, тъй като леглото е неподвижно – то е сковано около дънера на вековна маслина. Така че явно тук става дума за една проверка от страна на Пенелопа – дали това е наистина мъжът й. Те си лягат и той накратко й разказва за приключенията си: съвсем кратко, на около 10-15 стиха. По същество това е краят на поемата, макар че в XXIV песен има още събития: женихите слизат в Хадес, а Ахил и Агамемнон, които отдавна са там, се питат кои са тези, защо са толкова много и дали не е избухнала нова война. Одисей навестява баща си Лаерт, говори с него и после има кратка война между роднините на женихите и хората на Одисей, в която участва и самият Лаерт, въпреки възрастта си; но Зевс и Атина се намесват и прекратяват войната. 

- Така е. Ето че стигнахме до края. Справихме се с цялата „Одисея“."

(Старогръцката литература. Диалог)

"Одисея" I-IV

"В началото боговете се съветват, разговарят за различни неща и решават да помогнат на Одисей да се върне у дома си – защото Атина напомня за това на Зевс. И после се преминава към разказ за събитията в Итака: че са се събрали кандидати за ръката на Пенелопа и очакват тя да си избере съпруг. И докато чакат, гостуват всяка вечер в двореца и се веселят за сметка на семейството. Тогава Атина се появява, преобразена като някой си Ментес, приятел на семейството, и разговаря с Телемах. Съветва го да напусне за кратко острова, да посети някои от завърналите се герои и да разпита знаят ли нещо за баща му. И така става, като преди това Телемах, като наследник на царя, свиква събрание на гражданите на площада и споделя, че е разтревожен за съдбата на царството, защото кандидатите са твърде настоятелни и нагли, а Пенелопа не може да се омъжи, докато съдбата на Одисей е неизвестна. И след известно обсъждане разпуска събранието. Атина продължава да му помага, този път преобразена като друг герой, Ментор: намира кораб, събира екипаж, а самият Телемах казва на икономката Евриклея, отдавнашна робиня в дома, че ще вземе известно количество припаси, а тя да не казва на майка му, че е заминал. И след това потеглят прeз нощта и на другия ден пристигат в град Пилос.

- Точно така – казах. – Може и по-накратко, това е доста подробно. Това е краят на II песен. Някой иска ли да продължи?

- Аз. Ще разкажа до края на IV песен. Значи той пристига в Пилос и там се среща с Нестор и някои от синовете му, един от които се казва Пизистрат, точно като атинския тиран.

- Обратно. Тиранът се е казвал като сина на Нестор.

- Та те са приети от Нестор, който се радва, че вижда Телемах и му разказва за завръщането си, но за Одисей не знае нищо. Той пак е представен малко насмешливо, като  много приказлив дядо, който все се разпростира върху спомените си. А през това време Атина е неотстъпно с Телемах, под формата на Ментор. Но в един момент, когато се готвят да потеглят за Спарта, където ще разговарят с Менелай, Атина, както си стои до тях, внезапно излита право нагоре, като орел. Наистина, превръща се в орел. И всички ахват, разбират, че това е била тя и й принасят жертва. Та те тръгват за Спарта . „Те“, в смисъл Телемах и Пизистрат. Пренощуват по пътя при някой си Диокъл от... Фере май че се казваше, и на другия ден вече са в Спарта. Телемах се смайва от величието на двореца и казва, че тази сграда е достойна за жилище на самия Зевс. И ги приемат. Впрочем денят е празничен, защото Менелай прави сватба на сина си Мегапент, който му е от някаква робиня и затова за него не се споменава много. Иначе те имат само едно дете, момиче, сигурно някой се сеща как се казва... Та те сядат да разговарят с Менелай, той не ги пита кои са, което впрочем си е практиката при посрещане у Омир – ти оказваш гостоприемство на новодошлия, пък той, когато иска, тогава да ти се представи. След малко идва и Елена, разполага се на столче и й донасят прежда, да си преде: въобще тя се държи така хрисимо, че никога няма да повярваш коя е и какви ги е вършила до неотдавна. Та точно тя разпознава Телемах - казва, че й заприличал на Одисей, и той си признава кой е. И тогава се отдават на спомени. Телемах даже се разплаква, като слуша за баща си, и тогава тя нарежда да му донесат отвара от някаква билка, успокоително, която била получила от някаква лечителка египтянка. Налива му я в питието и той се ободрява. Та тогава има един много дълъг разказ на Менелай, как той се забавил поради безветрие в Египет и там успял да говори с „морския старец“ – някакво божество на име Протей; и онзи му разказал за съдбата на завърналите се, за убийството на Агамемнон най-вече, но и за това, че Одисей бил жив и живеел с Калипсо, на нейния остров.

- А този Протей не беше ли онзи, за който разказва Херодот в египетската книга? 

- Точно така. За него се разказва, че всъщност бил цар на Египет, който не позволил на Парис да отведе Елена в Троя, а я е задържал при себе си – при това не за да се жени за нея, а да я запази за законния й съпруг. Тоест, справедлив цар. Тази версия я използва и Еврипид в „Елена“.

- И след това отиват да спят, струва ми се. Май там завършва четвърта песен, а иначе, както се разказва по-нататък, те потеглят обратно на другия ден, като Менелай предлага на Телемах да му подари коне, а той отказва, защото в Итака нямало къде да се яздят – била много скалиста. Но Менелай му подарява нещо друго и те се връщат в Пилос, където попадат на един младеж на име Теоклимен от Аргос – гадател и благороден, но бил изгонен от града си защото убил неволно свой съгражданин. Херодотова история, с една дума.

- Добре, благодаря - казах. – Това е четвърта песен и даже малко оттатък. Кой иска да продължи?

- Мога и аз. Само ме подсетете как започва пета и после ще се справя сама.

- Одисей е при Калипсо и му е мъчно за в къщи..."

(Старогръцката литература. Диалог)

Боговете при Омир

- На мен винаги ми е било чудновато участието на боговете. Някак неестествено ми е изглеждало.

- Това го има само при Омир. Боговете са като зрители в театър, които от време на време могат да се качват на сцената и да променят действието според желанието си. Хората са им нещо като роби; а това, че някои могат да са им любимци, не променя положението, тъй като всеки може да има и любими роби. Но тази ситуация с боговете, които се съветват за съдбата на хората, спорят и се намесват, и дори се бият помежду си заради ставащото по земята – това не издържа дълго. В „Одисея“ намесата на боговете е по-слаба, особено на олимпийските; обръща се повече внимание на земни божества като Кирка и Калипсо, и дори на подземните, защото Одисей слиза в царството на Хадес. По-нататък, ако този паралелен живот го има някъде, той е само като литературна препратка, както в „Енеида“ на Вергилий. Затова Аристотел е прав да не обръща внимание на ролята на боговете в поемите. Той хвали Омир за други неща – за единството на фабулата, че е открил драматическата форма, и е показал що е трагично и що е комично.

- А пък аз веднъж вече питах защо Платон не го харесва и сега пак ще попитам, защото не разбрах.

- Всъщност Платон трябва да го е харесвал, той даже на някои места в „Държавата“ го нарича „божествен“ и сигурно съвсем сериозно. Той не се съмнява, че добрата поезия е боговдъхновена. Но това не значи, че всичко в нея е полезно, особено за неопитни хора, които лесно се поддават на желания и заблуждения. Впрочем ако Омир разказваше просто семейни истории или приключения, както става в по-голямата част от „Одисея“, Платон не би се заел да го критикува. И не е случайно, че той почти никъде не споменава „Одисея“ – всичките му примери за лошото влияние на поезията са взети от „Илиада“; и мисля, че има едно място от Есхил. Това е, защото „Илиада“ е поема, в която боговете присъстват навсякъде, а героите трябва да бъдат представени в най-свойствената им роля – като воини и управляващи, тъй като взимат решения, които засягат мнозина. Обаче боговете са представени, както е известно, като хора, при това не особено добри – безделни, ревниви, груби в обноските си, готови за измами и интриги, съобразяващи се само с грубата сила. Нас това не ни безпокои, тъй като имаме друга религия: но Платон е бил прав да се тревожи, защото точно това са боговете, които държавата официално почита и им принася жертви. Ако те са такива, откъде човек да вземе примери за достоен живот? Значи Омир причинява по-скоро вреда на слушателите си; и това, че е майстор в поезията, дори съдейства за задълбочаване на вредата. А Платон смята, че боговете, ако съществуват, не могат да са такива. Примерно – бог не може да  е причина за нищо лошо, злото идва само от човека. Интересно е, че в началото на „Одисея“ Зевс прави точно такова изказване: „Защо хората ни обвиняват за бедите си, при положение, че сами си ги причиняват? Ето какво се случи в семейството на Агамемнон – за това ние ли сме виновни?“

- Но ако върху поезията се налагат такива ограничения, тогава тя ще бъде много скучна...

- Не мисля. Хубавото при Омир не е в това, че боговете се обиждат едни други, както в последните песни, когато излизат на бойното поле, нито когато се карат и заплашват, като Зевс и Хера в първа песен – това са странични неща, те могат да се премахнат и от това поемата няма да пострада. Ето, в „Одисея“ почти няма такива сцени. Това, че Кирка е коварна и превръща хората в животни, вече не е проблем на религията, тъй като тя не е в олимпийския пантеон, а е някакво демонично, земно същество. Самите герои също са изобразени по-предпазливо. Одисей наистина се преструва и лъже, но това е по необходимост, тъй като в крайна сметка целта му е да запази семейството си и законното предаване на властта в царството. Елена е изобразена като достолепна царица, която любезно приема гости, докато в „Илиада“ има вид на красива, но лека жена. И няма такива остри конфликти между герои, които би трябвало да са в съгласие, щом воюват заедно; защото в „Одисея“ персонажите са разделени на положителни и отрицателни, и читателят вече не се колебае като в „Илиада“, дали примерно Ахил и Агамемнон са велики герои или обикновени авантюристи и разбойници.

- Да, не съм се замислял за тези разлики, а те изглеждат големи. Значи Омир е по-разнообразен, отколко изглежда на пръв поглед.

- На пръв поглед още нищо не може да се разбере от Омир – казах аз. – Той е много сложен и дълбок. И темата на Платон не е толкова дали Омир е добър поет – той знае, че е добър – а дали това е добра религия. Защото и у Хезиод виждаме да се разказват странни или направо чудовищни неща, а и в трагедията боговете не винаги изглеждат както трябва – примерно в „Аякс“, да не говорим за някои от Еврипидовите. Някои са си задавали въпроса може ли изобщо бог да е човекоподобен – има едно всеизвестно изказване на Ксенофан, Климент Александрийски го цитира. 

(Старогръцката литература. Диалог)

Трагическото в "Илиада"

"Тя е разказ, който започва с едно скарване, което впрочем не е дребно, защото, първо, е следствие от надигаща се катастрофа над цяла армия (болестта, която Аполон е изпратил) и второ, предвещава разпад на армията. Тъй като се е оказало, че нещастието с болестта е следствие от погрешни действия на главнокомандващия. Още по това може да се заключи, че „Илиада“ има трагически характер. Това впрочем го казва и Аристотел. Защото впоследствие трагедиите често започват по подобен начин, с грешка на управляващия – цар или друг. Така е примерно в „Едип цар“, в „Антигона“, в „Перси“ на Есхил. Но какво е трагедията?  Тя е, когато някой човек на висока позиция, да кажем цар или изявен и благороден воин предприеме действие, което е необходимо, защото съответства на положението му: било защото общността, която предвожда, се нуждае от нещо, което зависи от него, било за да запази честта си. При това човекът смята, че боговете ще му помагат или поне няма да му попречат. Но резултатът е, че той се проваля – боговете го изоставят, той се оказва ненужен или дори вреден за общността или близките си, и поради това губи достойнството, което се е опитвал да запази. От това той страда, обикновено зрелищно - значи дава воля на чувствата си. И ето в „Илиада“ това се случва неведнъж на различни герои, но най-ясно се вижда при Ахил. Той предприема едно полезно действие – свиква съвет, за да се разбере откъде идва болестта във войската; освен това подкрепя и прорицателя, който се колебае дали да говори. После обаче е унизен от Агамемнон и престава да се грижи за войската, а напротив - иска от боговете да й навредят, така че после да бъде помолен да участва във войната и така да възвърне честта си. Но поради всичко това негов близък човек загива. И затова той страда до края на поемата. Останалите събития след смъртта на Патрокъл, която е в 16-та песен, са само следствие: той се връща, за да отмъсти, покрай това получава извинения за случилото се, после убива Хектор и издевателства над трупа му; но това не е друго освен изява на скръбта му, значи той продължава да се държи трагически. Накрая боговете му напомнят, че все пак е човек и го задължават да върне трупа на близките. Така че това е „Илиада“ - тя е поема преди всичко за Ахил и наистина е трагическа.

- А кое е трагическото при други?

- Ами при Агамемнон, несъмнено. Защото той честолюбиво отказва на жреца да върне дъщеря му – нали е цар и командва цяла войска. И после пострадва точно като главнокомандващ, защото войниците му започват да умират. Но все пак боговете запазват армията, защото си имат план – да разрушат Троя. За Атина и Хера говоря. Така че той връща девойката, но запазва честта си, макар и с цената на Ахиловото отсъствие и големи загуби – защото Ахил напуска и призовава Зевс против него. И има един момент, в който Агамемнон е показан като отчаян: вдига ръце и моли Зевс да пощади войската. Това е трагическа сцена. Но все пак, за да е единно произведението,  героят, на който се случва бедата, трябва да е един. Затова и при смъртта на Хектор има само елементи на трагедия – примерно това, че Атина го измамва пред крепостната стена в 22-ра песен и го оставя сам срещу Ахил; и той разбира това."

(Старогръцката литература. Диалог)