Лирика и ранна философия

26 октомври, 2012


А. Лирика


І. Оцеляване на лирическата поезия


Разцветът на повечето от известните пределинистически гръцки лирици се намира във времето между 700 и 500 г. пр. Хр. (VІІ-VІ в.), наричано традиционно архайка.
Сред тях няма нито един, чиито произведения да са запазени изцяло или поне чрез някакъв представителен сборник. За сравнение ще кажем, че приписваното на Омир е запазено почти изцяло (ако не се смята „Маргит”); а от Хезиод са загубени няколко произведения, но двете, които по общо признание са най-важни, са оцелели. Лириците от VІІ-VІ в. обаче са стигнали до епохата на книгопечатането само чрез цитати в произведенията на други автори и благодарение на т.нар. Палатинска антология – сборник, съставен най-напред през елинизма и допълван векове след това, включително и след изчезването на Западната империя. В модерната епоха се откриват и още фрагменти, записани на папирус – това продължава и до днес.


Александрийските филолози съставят “канон на лириците” по подобие на “каноните” на трагиците и ораторите. В него влизат девет поети, от които петима (Алкей, Сафо, Алкман, Стезихор, Ибик) живеят през този период, а разцветът на други двама (Симонид и Анакреон) също е преди 500 г. Така че от деветте само Пиндар и Бакхилид живеят през времето на класиката.


ІІ. Разделение на лириката


1. Понятие за лирика в древността


През античността разделението на поетическите жанрове се е правело обикновено с оглед на метриката и музикалния съпровод на произведенията, а след това се е обръщало внимание на темите и „художествеността”. Това, което от началото на елинизма насам се обединява под названието „лирика”, преди това не се е мислело като едно цяло. Дори Аристотел, който разделя това, което изглежда едно (произведенията в хекзаметър, наричани независимо от съдържанието си “епос”) или съединява онова, което се смята за несвързано (различни художествени произведения в проза), не говори общо за „лирика”, а само изрежда названията на различни видове. Названията са били според размера и съпровода:
И тъй, епическата и трагическата поезия, а също комедията, дитирамбическата поезия и по-голямата част от авлетиката и китаристиката – всички те, казано общо, са подражание... Така например само с мелодия и ритъм си служат авлетиката, китаристиката и други изкуства с подобно въздействие, каквото е свирнята на сиринкс... Така ние не бихме могли да назовем с общо име... подражанията, които някой би изпълнявал в триметри, в елегически и други подобни стихове... Но има известни изкуства, които използват всички поменати средства, т.е. и ритъма, и мелодията, и размера. Такива са дитирамбическата, номическата поезия, трагедията и комедията (“Поетика”, гл. 1, 1447 а -1447 b).


Това, че по-късно “лириката” е била видяна като един жанр, съпоставим с и отличаващ се от епоса и драмата, е постигнато благодарение на продължаващите и след Аристотел усилия да се класифицира литературата в малко на брой видове. С времето задачата се опростява, тъй като произведения оцеляват само като текстове (без музиката и телодвиженията на изпълнителите), а ситуацията, в която са били изпълнявани, е изчезнала.


2. Повод за написването


Един от главните начини за различаване е бил поводът за съчиняването - самата ситуация в която се поместват произведенията. Това са могли да бъдат, най-напред, религиозни празници – за тях се съчинявали песните, наричани химн, дитирамб и пеан. И макар че някои са били в хекзаметър (като Омировите) и съдържали разкази за богове и герои, те не били отнасяни към епоса, а се наричали “химни”.
При празнуване на победи в състезания – спортни или музикални – се изпълнявали епиникии; при погребения - епитафии; войските са имали военни маршове (ембатерии).
Други видове лирика се изпълнявали на частни празници – хименеи и епиталамии за сватби, сколии при угощения. Някои, на които просто се е танцувало, се наричали хипорхеми (от orcheo - танцувам).


3. Размер


От друга страна, съществувало различаване по размер. От най-древно време се правела разлика между елегия (редуване на хекзаметри и пентаметри, наречено “дистихон”) и ямб (поредица от двойки срички, където първата е кратка, а втората – дълга).


а. Ямб


Стихотворните произведения, наричани “ямби” почти винаги са имали някакво шеговито или подигравателно съдържание. Аристотел казва, че ямбографите са поети, склонни към изобразяване на лоши (низки, смешни) характери:
По-сериозните изобразявали благородни дела и дела на благородни люде, а по-повърхностните – дела на лоши хора, съчинявайки първо хулни песни, както другите съчинявали химни и прослави... От тях [хулните песни, psogoi] съобразно предмета се проявил и ямбичният размер. Той и сега се нарича ямбичен, т.е. присмехулен, затова, защото в този размер се осмивали взаимно (гл. 4, 1448 b).
От друга страна, ямбът бил най-близо до разговорната (прозаичната) реч. Точно затова, мисли Аристотел, той бил възприет от трагиците: но не защото трагедията е несериозен жанр, а защото е драма, и като такава съдържа размяна на реплики (разговор).
...по-късно тя [трагедията] изоставила кратките фабули и смешната реч, която дължи на сатирния си произход, и добила внушителност, а размерът й от тетраметър станал ямб. Отначало бил използван тетраметърът, понеже поетическата творба имала сатирен и танцов характер, а когато възникнал диалогът, самата негова природа открила присъщия ней размер, защото най-пригоден за разговор измежду размерите е ямбът. Доказателство за това е, че в разговор помежду си ние изричаме най-често ямби, а хекзаметри рядко, и то като напущаме разговорния тон на речта (гл. 4, 1449 а).


б. Елегия


Елегията пък, която поради хекзаметрите си напомня епоса - както героическия, така и дидактическия - може да служи за разкази (митологични, но и автобиографични), и за разсъждения по житейски въпроси. Затова Солон е избрал дистихона, за да разкаже за държавническата си дейност в елегически дистихон; също и Теогнид, който пишел до своя млад приятел по въпроси на нравствеността и обществения живот.


в. Мелос


Мелосът (думата значи “песен”) е общо название за поетическо произведение с размер, различен от ямба и елегията. Освен това той се пеел в съпровод на някакъв инструмент, докато ямбът и елегията можели просто да се рецитират.


4. Брой изпълнители


Най-сетне, съществували специални названия за някои видове поезия, изпълнявана от хорове – примерно партенионът, който е хорова песен, изпълнявана от момичета. Най-известният автор на партениони е спартанецът Алкман. Дитирамбът (в чест на Дионис) също е песен, която се изпълнява от хор.


ІІІ. Разпространение и теми


1. Общо за обстановката


В по-древния период (по времето на Омир и преди това) епическите песни се изпълнявали на празници на аристократични семейства, както е показано в “Одисея”. По-късно те започнали да се изпълняват и на всякакви празници, а след това навлезли и в образованието. Може би в началото Хезиод е бил слушан от по-обикновени хора, но после интересът към него е нараснал заради образователния и нравствен смисъл на произведението му.
Лириката много често се изпълнява в частна обстановка; но когато е хорова (химни, дитирамби и др.), тя би трябвало да се изпълнява пред мнозина.


2. По-известни лирици – произход и място на пребиваване


Лирическата поезия няма свой “върховен поет”; не може да се говори дори за двама или трима най-влиятелни. Успешните лирици са много и са се явявали почти навсякъде из гръцкия свят.


а. От континента:


Алкман от Спарта. Известен е с песните си за девичи хорове (партениони).


Древните (според хронологиите на Евсевий и Аполодор) отнасяли разцвета му към 670-660 пр. Хр. Според Елиан той не е бил спартанец, но бил поканен в града заедно с други известни поети:
Ако [лакедемонците] имали нужда от помощта на Музите – при болести, безумие или някакво общо бедствие, пращали да повикат за изцеление чужденци. Така изпратили да повикат Терпандър, Талет, Тиртей, Нимфей от Кидония и Алкман (ХІІ, 50).
Павзаний е видял гроба му, но казва, че авторитетът му бил спорен:
Вдясно от Себриона е гробът на Алкман, чиито песни не им доставят наслада и са оскърбили езика на лаконците, предлагайки твърде малко благозвучие. Има и светилища на Елена и на Херакъл, нейното е близо до гробницата на Алкман... (ІІІ, 15, 2-3)
В Суда пише:
...Обръщаше голямо внимание на любовните теми; той откри любовната поезия. Но [произхождал] от домашни роби...


Тиртей от Спарта. Автор на песни с патриотично и военно съдържание.


От него не е запазено много, но името му е прочуто. Има предание, че бил атинянин:
На свой ред лакедемонците получили прорицание от Делфи да си вземат за съветник атинянин. Прочие, те изпращат посланици при атиняните, за да им съобщят за прорицанието и да потърсят човек, който да им казва какво им е нужно. Атиняните не искали нито лакедемонците да спечелят отново най-добрата част от Пелопонес без големи битки, нито пък да престъпят волята на бога, затова измислили следното. Имало един учител, на име Тиртей, за когото се смятало, че е с бавен ум, и който куцал с единия си крак, него пратили в Спарта. Като пристигнал, същият започнал да посещава отделни граждани, влиятелните хора и да събира случайни минувачи, като им пеел елегии, епоси и анапести (Павзаний ІV, 15, 6)
Според Суда обаче е милетчанин или лакедемонец. Ето какво още се казва там:
Елегик и флейтист. Твърди се, че с песните си насърчил лакедемонците във войната им с месенците и така им помогнал да надделеят. Много е древен, съвременник на така наречените 7 мъдреци, или по-древен. Разцветът му е към 35 олимпиада [640-637]...
Някои негови произведения имали и историческа стойност:
Това [едни да са твърде бедни, а други – твърде богати] се случва най-често във военно време, така станало и в Спарта през време на Месенската война. Това става ясно и от поемата на Тиртей, наречена „Доброзаконие” – някои, притиснати от войната, изисквали преразпределение на земята (Аристотел, Политика V, 7, 1306 b)
По-големи откъси са запазени у Ликург:
О, хубаво е за храбреца да умре
във първите редици на борбата...
и Стобей (ІV, 10).
За популярността му в Рим свидетелства Хораций:
Тъй придобили певците свещени и техните песни
своята слава и почит. Сред тях и прочутият Омир,
още Тиртей, заразпалвал сърцата за кървави битки
чрез песента (Поетическо изкуство 401).


Солон от Атина (635-560). Това е прочутият атински законодател, споменаван често от Херодот и Платон (който бил негов роднина по майчина линия).


За живота му има много сведения. Херодот разказва за посещението му при Крез (І, 30-34), а Платон - за срещите му с египетски жреци (“Тимей”, 20d-26a). В „Атинската държавна уредба” Аристотел дава сведения за законодателната му дейност, като цитира и някои негови стихове:
Понеже редът на държавното устройство бил такъв, и мнозинството робувало на малцинството, народът въстанал против знатните. Вълнението било силно и партиите дълго време стояли неприятелски една срещу друга, додето най-после избрали задружно Солона за примирител и архонт и му поверили устройството на държавата, след като съчинили елегията, която се начева така: “Сега разбирам, и сърцето ми е потопено в скръб, като виждам разклатена най-старата йонийска земя” (гл. 5).
Има и две биографии – една от Плутарх, и друга, по-кратка - от Диоген Лаерций (Животът на философите, кн. І). Повечето от запазените стихове са автобиографични и съдържат размисли за човешкия живот. Забележителен е фрагментът, в който се говори, че животът на човека се дели на 10 период от по 7 години.
Суда:
Син на Ексекестид, атинянин, философ, законодател и политик [demagogos]… Има елегическа [в елегически стихове] поема, наречена „Саламин”; „Елегически съвети” и др. И той е един от така наречените 7 мъдреци...


Теогнид от Мегара. Прочут с елегическите си наставления към младия си приятел Кирн, където споделя омразата си към „простия народ”.


Роден е около 550 г. Запазени са 1460 елегически стиха, повечето от тях съдържат съвети към младия му приятел на име Кирн. Според някои изследователи далеч не всички стихове, които влизат в този сборник, принадлежат на Теогнид.
Суда:
[Писал е] „Към Кирн” (неговият любимец), елегическа гномология и други увещателни „Съвети”...


б. От островите и Мала Азия:


Архилох от Парос. Служил като наемен войник, вероятно е пътувал много из Егейския басеин, несъмнено е живял на Тасос. Известен с любовната си поезия, посветена на годеницата му Необула.


Някои източници поставят разцвета му към 680 пр. Хр., но е възможно да е живял поне до средата на века. Стиховете му са запазени главно от Атеней и Стобей, а някои са оцелели на папирус. Плутарх (За музиката 28) говори за неговите нововъведения в метриката и музикалния съпровод. Хораций за влиянието му както върху други гръцки лирици, така и върху него самия:
На Лациум пръв аз показах
пароски ямби. Размера и огъня на Архилоха
следвах, не мисли и думи, които Ликамб покосиха...
В стъпката на Архилох енергична Сафо стих настройва,
също Алкей, но е той по строеж и по същност различен,
нищо, че пак се опитва да черни със стихове тъста... (Събрани творби. Писма І 19)
Суда:
Ако бъдат премахнати грозните и груби думи, както се изтрива петно, в други отношения като поет Архилох е много добър. Питиецът [Аполон] съжалявал за смъртта му, случила се по време на война... И когато онзи, който го убил... дошъл и изрекъл желанията, които имал, Пития му отказала отговор като на омърсен от убийство...


Калин от Ефес


Оцелелите му стихове вероятно са писани по повод нахлуването по тези места на кимерийците. Това е било по времето може би на Гигес (690-663). Откъс от 21 негови стиха е запазен у Стобей (ІV, 10).
Младежи, докога ли ще се излежавате?
Кога сърцата ви ще се изпълнят с храброст?...
И нека всеки, даже и умиращият, да хвърли сетната стрела... (прев Б. Георгиев)


Алкей от Лесбос. Известен не само като поет, но и като бунтовник, активно участвал в гражданските войни на Лесбос. На него принадлежи сентенцията “във виното е истината”.


Името му е свързано с управлението на трима лесбоски тирани – Меланхър, Мирсил и Питак. Благодарение на това не е трудно времето на живота му да бъде определено, поне приблизително: разцветът му, заедно с този на Сафо, трябва да е бил към 600 г.
От произведенията му са оцелели само фрагменти. Споменава го Плутарх:
... Аполон... е открил авлетиката и китаристиката... както разказва Алкей в едии от химните си, а и други... (За музиката 14)
Павзаний:
... Чел съм и друго, че водата била дар на Касталия от реката Кефис. Така го предава Алкей в предисловието си в чест на Аполон. (Х, 8, 10)
Дионисий Халикарнаски:
[При Алкей] виж преди всичко характера на политическите му стихове. Много често, ако оставим настрана размера, ще видим просто едно политическо ораторстване (За подражанието, фр. 31,2,8).
Хораций:
...Едва не зърнах царството призрачно
на Прозерпина и Еак съдника,
и на блажените полята,
гдето на струни еолски жали
Сафо за свойте скъпи девойчета,
а ти, Алкее, пееш на плектър злат
за страшното море, за бягства
и за сражения страшни пееш (Оди ІІ, 13)


Сафо от Лесбос. Най-прочутата жена-поетеса за всички времена. В една епиграма, приписвана на Платон, тя е наречена “десета муза”.


Оцелели са само две цели стихотворения, запазени у Дионисий Халикарнаски и Псевдо-Лонгин. Някои по-дълги фрагменти са оцелели на папирус.
Суда:
...Лирическа поетеса от Ерес, Лесбос. Родена през 42-та олимпиада, по същото време като Алкей, Стезихор и Питак. Имала три сестри... Омъжила се за мъж на име Керкил, много богат, от Андрос; от него родила дъщеря на име Клида. Имала три другарки и приятелки – Атида, Телесипа, Мегара; и била наклеветена, че приятелството й с тях не било чисто. Ученички й били милетчанката Анагора, колофонката Гонгила и саламинката Евника. Написала 9 книги с лирически песни и първа изнамерила плектрона [перцето за китара]. Писала е също епиграми, елегии, ямби, монодични песни.


Арион от Лесбос. Смятан е за създател на дитирамба.


Популярен е анекдотът, според който той се хвърлил в морето, за да не бъде убит от моряците на кораба, с който пътувал. Бил на голямо разстояние от сушата, но го спасили стадо делфини (или един делфин). Историята е разказана от Херодот (І, 24) и по-надълго у Авъл Гелий (Атически нощи ХVІ, 19)
Разцветът му е бил може би към 610 г. Херодот казва така:
По това време Арион не отстъпвал никому в пеенето и сиренето на китара и бил първият, доколкото знам, който съчинил дитирамб, наименовал го така и го изпълнил и поставил в Коринт (І, 23).
Павзаний съобщава:
Наред с останалите посветителни дарове на Тенар е и медната статуя на китареда Арион при делфина. Преданието за самия Арион и за делфина го е разказал Херодот в описанието си на Лидия (ІІІ, 25, 7).


Хипонакт от Ефес. Сатирик и пародист, говори иронично за бедността си и за отношенията си с боговете.


Ако се съди по свидетелствата, вероятно е роден около 540 г. Стиховете му са запазени преди всичко у Стобей и Цец. В схолиите на Цец към Аристофан е запазен следния текст:
Бог Плутос, старият – слепец е той –
Не се е никога отбил във моя дом, за да ми каже:
“Хипонаксе, ето ти тридесет стотачки сребърни
и още много ще ти дам... ” (прев. Б. Георгиев)


Мимнерм от Колофон


Повечето от оцелелите стихове са запазени у в антологията на Стобей. Популярни са размислите му за преходността на човешкия живот. В някои от стиховете си, подобно на Калин, споменава и за войните на гърците срещу някои малоазийски народи.
Мимнерм, съчинил елегически стихове за битката между смирнеите и лидийците на Гигес, казва в предисловието, че по-старите Музи са дъщери на Уран и че има други, по-млади Музи, деца на Зевс (Павзаний ІХ, 29, 4).
Суда:
Елегик, от Колофон, или Смирна, или Астипалеа. Роден е през 37-ма олимпиада [632-629], така че е по-ранен „седемте мъдреци”.


Ксенофан, който критикува Омировото изображение на боговете, също е от Колофон.


Диоген Лаерций, който го представя като философ, съобщава:
Изгонен от отечеството си, той живял в град Занкле в Сицилия, и в Катана... Писал епически стихове, елегии и ямби против Хезиод и Омир, нападайки ги за това, което са писали за боговете. Изказал се и против Талес и Питагор... (кн. ІХ)
Много от стиховете му са оцелели благодарение на Атеней.
Прочутото но ако биковете, конете или пък лъвовете имаха ръце и можеха с ръцете си да рисуват и извайват статуи, както могат хората, тогава конете щяха да правят образите на боговете подобни на коне, а биковете – на бикове... е цитирано от Климент Александрийски (“Стромата”, V, 110).


Симонид от Кеос. Много плодовит поет, писал в почти всички жанрове на лириката. Автор на епитафията на 300-та спартанци, загинали при Термопилите.


Според собственото му свидетелство, извлечено от един фрагмент, бил роден 557 или 556.
Суда:
Син на Леопреп, от град Юлиета на Кеос. Лирик, по години след Стезихор. Роден е през 56-та олимпиада [556-553]... Писал е на дорийски диалект в елегически стихове за царуването на Камбис и Дарий, и за морската битка на Ксеркс... Писал е също трени, енкомии, епиграми, пеани, трагедии и други. Този Симонид бил с най-силна памет от всички; на него приличал [само] Аполоний Тиански...


Анакреон от Теос. Известен с хедонистичния дух на поезията си.
Суда:
Лирик. Писал е елегии и ямби, всички на йонийски диалект. Роден е по времето на Поликрат, тирана на Самос, през 52-ра олимпиада [572-569]. Други пък го поставят през времето на Кир и Камбис през 55-та олимпиада. Напуснал Теос след въстанието на Хистией и заживял в тракийската Абдера. Прекарал живота си в любов с момчета и жени и в писане на песни. Писал „крайвинени” [paroinia, пиянски] песни, ямби и така наречените „анакреонтически”.


в. От запада:


Стезихор от Химера. Прославен от Платон, който в началото на “Федър” говори за “Палинодията” му за Елена.
Суда:
По години е по-ранен от лирика Алкман, роден е през 37-ма олимпиада [632-629], а умрял през 56-та [556-553]... Имал един брат на име Мамертин, опитен в геометрията, и друг – Хелианакт, който бил законодател. Самият той станал лирик. Има негови поеми в 26 книги, писани на дорийски диалект. Казват, че като написал една порицателна песен за Елена, ослепял; а после, като написал олратно на това похвала за Елена, наречена „палинодия”, прогледнал. Наречен бил Стезихор, защото пръв въвел хор от китареди. Преди това името му било Тизий.


Ивик от Регион.
Суда:
Роден в Регион, а оттам дошъл в Самос при управлението на Поликрат, бащата на тирана. Това било по времето на Крез, 54-тата олимпиада. Бил крайно склонен към любов с момчета. Пръв открил така наречената „самбука”, това е вид триъгълна китара. Има 7 книги от него на дорийски диалект...


3. Теми


Темите на лириката са твърде разнообразни. Някои химни (като “Омировите”) се различават от героическия епос само по големината си. В елегия се пишат обикновено поучения, нравствени размисли и лични спомени. Понякога се срещат забележителни природни картини, както у Алкман. Всичко това все още може да се открие и при епиците.
Някои от лириците обаче правят поезия, която е твърде различна не само от Хезиодовата, но няма прецеденти дори при Омир. Архилох пише нежни любовни стихове, а същевременно си признава, че не винаги е бил храбър воин; Алкей призовава към безгрижна почивка, към пиене, но и към въстание. Сафо пък говори за женското приятелство. При нея за пръв път се появява гледната точка на младата неомъжена жена.


ІV. Относно понятието за лирика. Широко и тясно значение на термина


Тези автори донасят нещо ново в сравнение с по-ранните епически поети. При тях се появява гледната точка на жената, на самотника, несемейния, наемния войник-авантюрист, участника в гражданските бунтове. Допускането на фигурата на самотника създава възможност за представяне на „вътрешния живот”. Този елемент, характерен за лириката, както си я представяме в модерните времена, е нещо ново в сравнение с епиците.
Появява се и интерес към природата – природа „сама за себе си”, а не просто като част от ситуацията или образ (сравнение) за илюстрация на нещо в разказа. Но „природата сама за себе си” в поезията не е друго, освен преживяване, възможно в живота на незаетия самотник.
Когато на всички неепически и недраматически жанрове започва да се гледат като на нещо единно, тогава тази нова гледна точка става представителна за жанра „лирика”.


Б. Философия


І. Кое е общото между тях


На пръв поглед философията няма много общо с лириката. През класическата епоха тя започва да се пише в проза; а като вид словесност тя не принадлежи на творческото изкуство (poiesis), тъй като не е „имитация”.
При преподаването на литература в средното, а и във висшето образование, за философията се споменава рядко. И все пак, когато става дума за античност, това не винаги е така. В лекционния курс на Ал. Балабанов лирика и философия са поставени редом. Авторът казва, че това не е случайно, защото тези два вида словесност са сродни помежду си.
Една от причините за сближаването им е, че философията „преди Сократ” – значи преди средата на V в. - често се пише в стихове. Най-прочути са поемите на италийците Парменид и Емпедокъл.


ІІ. Разпространение и произход


Ранната философия, също като лириката, няма един център. Това я отличава от драмата, в която Атина е несъмнен лидер. Когато се говори за началото й, най-напред се споменават малоазийските (йонийски) философи от Милет – Талес, Анаксимандър и Анаксимен. Но Ксенофан от Колофон също философства. Питагор, който създава школа в Италия, също е роден близо до тези места – в Самос.


Към философите може да се причислят така наречените „мъдреци” – хора, прочути не толкова с написани съчинения, колкото с делата с за държавата и влиянието си върху съвременниците. Традиционно се казва, че са седем, макар че това е просто число, според което се съставя сборник с текстове – както има трима трагици, девет лирици, десет оратори. „Мъдреците” са от различни места – Хилон е от Спарта, Биант - от Приена, Талес - от Милет, Периандър - от Коринт, Питак - от Лесбос, Солон - от Атина.


Произходът на гръцката философия, също както и на лириката, е смятан още в най-ранни времена за негръцки, чуждестранен. Сигурните сведения са малко, но мнението е много старо и разпространено. Талес може би е бил финикиец; Питагор създал школата си след като се върнал, както се твърди, от Египет; Орфей, за когото не се знае нищо определено, винаги е бил смятан за трак; същото се отнася за легендарните поети Лин и Тамирис. Създаването на първия музикален инструмент се приписва на фригиеца Олимп.


Смята се, че самата дума „философия” е сравнително нова и е изобретена от Питагор. За да се различи от по-ранните така наречени „мъдреци”, той решил да се нарича „философ” – значи човек, който харесва мъдростта, опитва да се сближи с нея.


ІІІ. Части и теми на философията


Философстването в ранната епоха има отношение, от една страна, към науките. Талес се е занимавал с математика (доказвал е теореми) и природознание (правел е метеорологични и свързани с тях стопански прогнози). За Анаксимандър се твърди, че е изработил първата географска карта. Питагор също е бил математик (откривател на известната теорема), но се е интересувал и от числовите начала на музиката. Мнението на Платон (или поне на някои герои на диалозите му), че само математиката дава път към сигурно знание, е наследено от такива философи.


От друга страна, ранната философия размишлява за началата на вселената, опитвайки или да подреди Омировата митология (както прави Хезиод), или да посочи други, немитологични начала. Понякога те са двойки противоположности (четното и нечетното в питагорейството, любовта и омразата при Емпедокъл); друг път се твърди, че всичко видимо произтича от едно начало (водата на Талес, „неограниченото” на Анаксимандър, въздухът на Анаксимен).


Най-сетне, философията е и подканване към нравственост, справедлив живот и споделяне на придобития опит. Това виждаме от афоризмите на мъдреците, от поезията на Солон и от разказите за живота му, както ги виждаме у Херодот и Платон. От тази гледна точка Хезиод също би трябвало да бъде смятан за философ, а донякъде и Омир, макар той да не говори от свое име, а само чрез героите си.


**


Преводи:


1. Антична поезия. Прев Б. Георгиев. ”Народна култура”, 1970
2. Аристотел. Атинската държавна уредба. Прев Г. Кацаров. С., 1904
3. Елеати. Фрагменти. Прев Л. Радоилска. “ЛИК”, 1996
4. Клавдий Елиан. Всякакви истории. Прев Райка Николова. „Кибеа”, 2011
5. Сафо. 100+1 фрагмента. Прев Я. Букова. “Стигмати”, 2009
6. Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010
7. Хораций. Поетическо изкуство. Прев Г. Батаклиев. “Наука и изкуство”, 1983
8. Хораций. Събрани творби. Прев Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1992

Епосът на Хезиод

19 октомври, 2012


І. За Хезиод


1. За него


Името на Хезиод много често се споменава заедно с това на Омир. Най-малко от V в. пр. Хр. нататък, както се разбира от споменатото място при Херодот, се е мислело, че Хезиод е бил или от същото поколение, или по-млад, но все пак по-ранен от всички останали гръцки поети. За живота на Хезиод се знаят повече и много по-сигурни факти отколкото за Омир, защото той сам говори за себе си в „Теогония” и „Дела и дни”. Първо, на едно място в “Теогония” се казва така (22-23):
Нявга научиха те Хезиод на божествена песен, както пасеше овце на свещен Хеликон във полите.
Несъмнено „Хезиод” не може да е друго, освен името на автора на „песента”. Самото създаване на „Дела и дни” пък изглежда предизвикано от една житейска неприятност, сполетяла Хезиод – неговият брат, на име Перс, го ощетил при подялбата на наследството, оставено от баща им (37-38).
Бе разделено наследството вече, но повече грабна ти и отнесе, защото ласкаеш царете...
Казани са и други неща – че Хезиод е жител на град Аскра в Беотия, че е бил пастир в подножието на планината Хеликон, и че баща му се преселил тук от малоазийския град Куме (633-639).
...както и моят и твоят баща, неразумни ми Персе, плаваше с кораби, тъй като нямаше свястна прехрана; той и пристигна един ден и тука след плаване дълго, след като с кораба чер Еолийската Кима напусна, бягайки не от охолство и не от имот и богатство, ала от лошата бедност, дарена от Зевс на човека. Той досами Хеликон се засели във жалката Аскра...


Има легенда, че е участвал в поетическо състезание с Омир и го победил. Ето какво се казва в “Дела и дни” (649-659):
Тъй като нивга на кораб по ширно море не съм плавал, само в Евбея веднъж от Авлида, ахейците гдето нявга изчакваха бурята, много народ насъбрани в път от свещена Елада към Троя, с жените си славна. Ето тогава в Халкида отплувах и аз за игрите в чест на разумния Амфидамант; многобройни награди бяха децата на славния мъж обявили. Ще кажа, там че със химн победих и отнесох триножник с ушенца. Него на Музите аз посветих в Хеликон, че най-първо там ме научиха те сладкогласните песни да пея...
Триножникът бил показван при Хеликон, както свидетелства Павзаний:
На Хеликон има посветени триножници, за най-стария от които казват, че е получения от Хезиод, когато спечелил наградата за пеене в Халкида на Еврип(ІХ, 31, 3).


Смята се, че е загинал в Локрида, макар че показвали гроба му и в Орхомен в Беотия:
Демостен пренощувал с войската си в светилището на Земс Немейски, в което, както се разказва, бил убит поетът Хезиод от тамошните жители, точно както оракулът предсказал на поета, че ще загине в Немея (Тукидид ІІІ, 96).
Противоречиви неща се разказват и за смъртта на Хезиод. Всички са съгласни, че Ктимен и Антиф, синовете на Ганюктор, избягали от Навпакт в Молюкрия заради убийството на Хезиод, че тук те съгрешили срещу Посейдон и че в Молюкрия били наказани. Сестрата на младежите била обезчестена; някои казват, че деянието било на Хезиод, а други, че Хезиод бил погрешно обвинен за чуждо престъпление. Толкова различни неща се разправят както за самия Хезиод, така и за поемите му (Павзаний ІХ, 31, 6).


2. За произведенията му


На Хезиод се приписват още “Щитът на Херакъл” (оцелели са 480 ст.) , “Астрономия”, “Велики дела” и др. Още в древността се е спорело дали всичко, което му се приписва, е автентично. Ето мястото у Павзаний:
Беотийците, живеещи около Хеликон, се придържат към мнението, че Хезиод не е написал нищо друго, освен „Дела”, и дори от тях те отхвърлят предисловието към Музите, като твърдят, че поемата започва с изброяването на Враждите. Показаха ми също една оловна табличка до извора, почти заличена от времето, на която били изписани „Делата”.
Съществува и друго мнение, твърде различно от първото, че Хезиод е написал много поеми; една за жените, наречена „Велики Евои”, Теогонията, поемата, посветена на прорицателя Меламп, тази за слизането в Хадес на Тезей и Пиритой, препоръките на Хирон за обучението на Ахил, както и Други поеми, освен „Дела и дни”. Същите тези беотийци казват, че Хезиод научил прорицателското изкуство от акарнанците, и съществува една поема, наречена „Мантика” (...), която лично съм чел, както и тълкувания на поличби (ІХ, 32, 4-5).


ІІ. Хезиодовият епос


Поемите на Хезиод се наричат епически, защото също като Омировите са написани в хекзаметър. И все пак тези текстове са толкова различни от Омировите, че ако приемем „Илиада” и „Одисея” за художествена литература, тогава трябва да кажем, че „Теогония” и „Дела и дни” са нещо друго. При тях словото, макар и в стихове, не служи за да изобразява; или, както би казал Аристотел, Хезиод не е поет.
Просто, като свързват името на размера с понятието “творя”, хората именуват едни поети творци на елегии, а други – творци на епос, назовавайки ги поети, т.е. творци [poietai] , не според характера на подражанието, а според размера. И наистина, дори автори, които излагат в стихове някакъв медицински или естественонаучен въпрос, се наричат обикновено така, докато всъщност между Омир и Емпедокъл няма нищо общо освен размера. Затова е правилно първия да наричаме поет, а втория – по скоро естественик, отколкото поет (Поетика 1, 1447 b).


1. “Теогония”


„Теогония” е нещо като справочник за боговете, за които се споменава у Омир. Първо има едно дълго въведение, в което се разказва кои са Музите и се изказва почитта на поета към тях (1-115). После започва разказът за историята на вселената, като изложението върви подред, „от самото начало”. Най-напред е имало четири „неща” – Хаосът, Земята, Тартар, Ерос. Хезиод не обяснява „защо” те трябва да са първи. Той само предава каквото знае, като в началото на поемата си, също като Омир, е казал, че песента му се вдъхновява от Музите – значи знанието му идва от тях.
От четирите първи се раждат и други същества, като родител най-често е Земята – или сама, или в съчетание с родения от нея Уран (Небето) или – но само в един случай – с Тартар (когато ражда Тифон, 820). Родените същества са или предолимпийски божества (Титаните), или разни части на земната обвивка (морета, реки и планини), или състояния, усещания и промени (старост, болка, раздор, смърт). За читателя – не само за модерния, но и за този от други епохи – не е лесно да разбере, как Тартарът е от една страна нещо като кухина „вътре в Земята”, а от друга – същество, което я оплодява и става родител на други същества.
...толкоз надолу в земята ги пратиха, колкото тя е ниско под звездния свод и високо над мрачния Тартар... Зевс, натъжен във сърцето, в широкия Тартар го хвърли... (866-868)


Трудно е да се разбере как смъртта или старостта не са просто названия за някакви изменения, а могат да се раждат, сякаш са живи. Не може да се каже, че тези неясноти са характерни за ранния гръцки епос, тъй като при Омир те се срещат много рядко, макар че ги има – примерно, разговорът на слънцето (Хелиос) със Зевс в „Одисея”. Освен това при Омир олицетворенията се възприемат по-лесно, защото в света на художествената измислица са допустими „повече неща”. Но „Теогония” е съчинена така, сякаш авторът предлага сигурни и необходими за всеки сведения, а не художествена измислица.
По-нататък се разказва за раждането на първите олимпийски богове, чиито родители са титаните Кронос и Рея (от 453). Следва успешна война на Зевс срещу титаните, после друга война срещу чудовището Тифон. Накрая (от 886) има кратко родословие на най-известните божества и герои – главно тези, за които става дума в „Илиада” и „Одисея”.


2. “Дела и дни”


Омир и Хезиод са съгласни, че светът на боговете се отличава от света на хората, и че за двата свята може да се говори поотделно. Наистина, между тези светове има контакт, но той не е симетричен - боговете могат да се намесват в човешките дела когато пожелаят, а обратното става само в крайно редки случаи.
При Омир за боговете и хората се говори почти наравно във всяка от поемите, особено в „Илиада”. Ако не се разказва за някоя божеска намеса „долу”, тогава просто погледът на автора се мести: какво се случва на земята, и какво – на Олимп. При Хезиод обаче на всеки от световете е посветено отделно произведение: „Теогония” е за боговете, и изобщо за първоначалните, дълговечните, „надчовешки” същества, а „Дела и дни” е за хората, и по-точно – за всекидневието им.


Несъмнено, Хезиод е бил наясно, че съставя енциклопедия на онова, което всеки човек по негово време би трябвало да знае. „Дела и дни” е адресирана първо до дребния земевладелец, и все пак много от казаното там засяга всеки човек. И тъй, след като в „Теогония” е завършена генеалогията на божествата и героите, стигайки до поколението на Троянската война, в „Дела и дни” той започва с историята на човешкия род. Някога хората са живели близо до боговете и са били безгрижни като тях и почти безсмъртни, но в един момент е настъпил упадък. Причина за това може да бъде или конфликтът между богове и хора, в който на страната на хората действа Прометей, или стъпаловидната деградация на човечеството, представена в мита за поколенията. Хезиод не казва кой от двата мита (за Прометей или за петте поколения) предпочита, а просто ги разказва един след друг (41-174).
Резултатът е, че по времето на Хезиод човечеството живее зле – първо, защото материалните блага се добиват трудно, с изтощителен труд, както и поради изобилието от болести и нещастия; и второ – поради несправедливостите помежду им. Главната причина за несправедливостта изглежда алчността (175-224).


Така че Хезиод предлага начин да се живее дотолкова добре, доколкото съвременните обстоятелства позволяват. Човек би трябвало да осигурява поминъка си със земеделски труд, тъй като по този начин той няма да лишава никого от нищо; да избягва рисковете на мореплаването; да бъде предпазлив и умерен отношенията си с хората, да не причинява вреди; да не създава много деца, тъй като те биха живели по-оскъдно от него.
Това са съвети към обикновения човек, а на „царете” (това са потомците на аристокрацията, за която разказва Омир) се препоръчва накратко да бъдат справедливи, да взимат безпристрастни решения в съда, да не бъдат корумпирани (дароядни); да не забравят, че Зевс защитава справедливостта и изпраща наказания на провинилите се; всеки успех е временен; царете могат да пострадат не само лично, но и заедно с владенията и поданиците си (225-273).
Почти половината от поемата е заета от съвсем конкретни указания за воденето на домашното стопанство. Земеделецът трябва да знае как да засее нивата си, от колко и какви помощници се нуждае, как да прекара зимата, кога да събере реколтата и как да я съхранява. Накрая (от 724) са добавени няколко съвета относно това, какви конкретни действия трябва да се избягват, и кои дни в месеца са благоприятни или не за едно или друго начинание.


ІІІ. Нехудожествената литература


1. Хезиод в историята на литературата


Вижда се, че произведенията на Хезиод не принадлежат към това, което наричаме „художествена литература” (на гръцки - poiesis) или белетристика. Макар и в стихове, те са по-скоро съобщения и разсъждения (logoi). Ако преподаването на античната литература се ограничаваше само с белетристиката, Хезиод несъмнено би трябвало да бъде оставен настрана, също както историците, ораторите и почти цялата философия. Но по традиция в курсовете по антична литература се включват и произведения, които не са белетристика. Причина за това е твърде голямото им значение в историята на словесността изобщо и ползата от тях за разбирането на старогръцкия свят.


2. Нехудожествената литература – същност и елементарни форми


Нехудожествената литература се отличава от художествената с това, че съществува не за „изобразяване”, а с практическа цел – нещата се казват, за да се постигне нещо извън представата за казаното. Тя се познава най-напред по това, че е по-близо до естествената реч. Защото, стихотворението, примерно, е обработка на словото, при която общуването се забавя - говорещият не казва непосредствено каквото би желал, а се бави, докато му придаде форма.


Сред най-елементарните форми на практически ориентираното слово са молбите (заповедите) и съобщенията – защото, за да се постигне нещо, първо трябва да бъде изречена волята на желаещия, а след това да се даде информацията, от която изпълнителят се нуждае. Но ако става дума за по-дълги текстове, това са най-напред разпоредбите, договорите и списъците (описанията) на някакви имущества.
Тъй като не всичко може да се постигне с разпоредби или молби, се появяват увещанията (примерно, при правораздаване), където търсещият справедливост може да направи подробно изложение на обстоятелствата около обсъждания случай и да приведе разни аргументи. Това е нехудожествена литература – говорещият не имитира и не изобразява с думи нищо, той само „съобщава” и „доказва”.
После, когато държавата или други организирани общности се стремят да решат определени имуществени (териториални), обществено-политически и търговски въпроси, се появява нуждата от географско проучване и описание. Също, при решаването на династични или международно-правни въпроси е нужна осведоменост за миналото – така се появява историческото проучване в тесен смисъл.
После, общата обосновка на какви да е действия, извършвани от общността или индивида, изисква размисъл и обсъждане, който се нарича често „философия”. Решаването на въпроси от областта на медицината довежда до натрупване на сведения, ръководства и проучвания, които създават научната (професионална) литература.


Но всичко това се прави по същество с практическа цел - да се решат конкретни въпроси от вссекидневието на обществения и личния живот. Затова е нужно волеизявление, инструкция (ръководство), натрупване на сведения, аргументация. Литературата, образувана заради тези неща, наричаме съвсем общо „нехудожествена”.


ІV. Хезиод и Изтокът


На нас, а и на древните, Омир изглежда напълно оригинален, тъй като не са се запазили по-ранни гръкоезични епически (пък и каквито и да е) произведения, от които той може би е бил повлиян. Но и в близкоизточната литература е трудно да се открие нещо подобно. Сравненията с библейските текстове, които са писани по същото време, а и по-рано, показват общност на материалната култура и на места се виждат аналогични държавни и религиозни организации; но предшественик на Омир в епическата поезия на Изток не е известен.


При Хезиод обаче е друго, там външните влияния са очевидни, макар и пътят, по който те са стигнали до него, да е неизвестен. Има няколко неща, които не просто напомнят за написаното в началото на Библията, но изглеждат като почти сигурни свидетелства за влиянието на източни религиозни, космо- и антропогонични представи върху Хезиод.
Най-напред, самата идея да се разкаже за “образуването на видимия свят”; после, положението на върховния бог (тук - Зевс) като справедлив, възмездител на добрите и лошите дела на хората; отпадането на човешкия род от едно първоначално щастливо състояние, близко до безсмъртието, където благата са били дадени и не е имало страдание; съпротива на най-древните хора срещу волята на Зевс, в която е замесено някое могъщо същество, надминаващо човека и съпротивляващо се на Зевс; жената е създадена след мъжа и причинява беди; случаи на унищожение на човешкия род от разгневения Зевс; предупреждение за възможни още по-големи беди; списък от разпореждания, чието изпълнение би позволило на хората да водят справедлив и сравнително щастлив живот.


*


Преводи:


1. Аристотел. За поетическото изкуство. Прев Ал. Ничев. "Наука и изкуство", 1975
2. Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005
3. Тукидид. История на Пелопонеската война. Прев М. Мирчев. “Наука и изкуство”, 1979
4. Хезиод. Теогония. Дела и Дни. Прев С. Недялкова. “Народна култура”, 1988

Епосът на Омир

12 октомври, 2012


І. Омир и европейският епос


1. Омир като начало на европейската литература


а. Първенството на Омир


Преподаването на старогръцката литература, а и изобщо на историята (държавна и културна) на старите гърци почти винаги е започвало с Омировия епос. Същото се отнася и за преподаването на “европейските” литература и история.
Все пак трябва да се отбележи, че поне до средата на ХІХ в. историците на тази литература говорят за “предомиров период” и вярват в съществуването на поети, преди всичко траки, чиито произведения са били изгубени още преди Аристотел.


б. Представата на гърците за Европа и останалия свят


Самите гърци много рано са определили своите територии като част от “Европа” и са ги различавали от териториите на Азия и Африка (която тогава наричали “Либия”). Това разделение, засвидетелствано и подчертано от Херодот (ІІ,16), е възприето от по-късните “европейци” и е останало и досега. Все пак голяма част от сушата, която ние сега наричаме Европа, е била непозната и дори неизвестна за гърците. Те са наричали така териториите на запад и северозапад от малоазийското крайбрежие, но колкото по-далеч на запад и навътре в сушата се е отивало, толкова по-неясна е ставала представата им за тези части на Европа.


2. Какво значи “епос”


“Епос” е дума, сродна на глагола eipein (говоря, казвам) и несъмнено има основно значение на “дума, реч, словесно изложение”. Думата е послужила за означение на поемите в хекзаметър (независимо дали са художествени произведения или не - “Поетика”, гл. І, 1447 b) и поради голямата им популярност другите й значения са отстъпили. Аристотел забелязва, че поетическите и непоетическите произведения не би трябвало да се наричат с една и съща дума само защото са съчинени в един и същ размер. Дали заради казаното в „Поетиката” или по други причини, но след класическата епоха думата „епос” се отнася преди всичко до художествени произведения, чийто образец е Омир.


Ако съчинението е поетическо, но в друг размер, то се е наричало най-общо ode (песен). Но думите за отделните видове „песни” са много – elegeia, melos, hymnos и много други. Ако произведението е нехудожествено и прозаично, то се нарича logos, а ако трябва да се подчертае изрично, че не е в стихове, се казва psilos logos (“Поетика”, гл. І, 1447 a).


ІІ. За Омир


1. Древността за Омир


Няма оцелял автор от класическата епоха, който да казва нещо определено за произведение или автор, по-ранни от Омир и неговите поеми. Херодот казва, че представата на гърците за техните божества е оформена от съчиненията на Омир и Хезиод. Според него те са живели „400 години преди нас” (ІІ, 53) – значи ги поставя в средата на ІХ в. Аристотел - който е един от най-важните ни източници, тъй като специално е проучвал историята на литературата - никъде не споменава имена на поети, които, по негово мнение, биха могли да са по-ранни от Омир.
Относно комическите поетически произведения той казва така: Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина (гл. 4, 1448 b, прев Ал. Ничев).
Както се вижда от цитираното място, той е уверен, че някаква поезия е имало още в най-древни времена, далеч преди Омир; но Омир надминава всички и че той създал някои от съществените й форми. Поемите му са послужили като образец за драматическата поезия, за естетическите идеи „трагично” и „комично”, за единство на произведението въз основа на фабулата.
Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове (той единствен създал не само хубави, но и драматически изображения), пръв показал и чертите на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното: защото “Маргит” се отнася към комедията така, както “Илиада” и “Одисея” – към трагедията (гл. 4, 1448 b, прев Ал. Ничев).
Нищо в произведенията на останалите класически автори не противоречи на твърдението, че Омир е най-древният познат поет (може би Хезиод е бил негов съвременник). Йосиф Флавий, който е работил в Рим през І в. сл. Хр. и също е имал достъп до цялата класическа литература, проучил древността на различните писмени традиции и направил заключението, че гърците не могат да посочат сред своите автори никой, който да е по-древен от Омир.
Въобще при гърците не се намира нито едно писмено съчинение, което да е признато за по-старо от поезията на Омир; а той, изглежда, е живял по-късно от Троянската война („Против Апион” І, 2).
Първият известен на нас автор, който споменава името му, е Калин от Ефес, чийто разцвет е вероятно към 700 г. Той впрочем го споменал като автор на “Тебаида”. В “Химн към Аполон” се говори за “слепия поет, който живее на Хиос”, който химн Тукидид цитира и смята за Омиров.
Омир дава най-ясни указания, че това е било тъкмо така, в следните стихове, които се намират в химна в чест на Аполон... (ІІІ, 104 – прев М. Мирчев). Кой от певците, девойки, които са идвали тука, най ви е скъп и приятен? Най-много кой ви харесва? Тъй отвърнете тогава – бъдете любезни към мене: “Скъп ни е слепият мъж – той живее в скалистия Хиос; всичките негови песни навек са заслужили слава” (168-172, прев Р. Константинова).


Сега Омир се датира най-общо в VІІІ в. пр. Хр.


2. Какво може да се знае за Омир


Много пъти е казано, че за самия Омир – предполагаемия древен поет, този, комуто от най-ранно време се приписват „Илиада” и „Одисея” – нищо сигурно не се знае.


а. За достоверността на свидетелствата


А кога твърдим, че знаем нещо сигурно за някой древен автор или изобщо за кой да е човек, все едно кога и къде е живял? Ако не сме го срещали (1) лично, би трябвало да разчитаме на (2) свидетелства, на които можем да се доверим. Най-добре е, ако поне тези свидетелства са дадени от (2a) очевидци, с които сме разговаряли. Така Херодот е проучвал войните през първата половина на V в., когато още не е бил роден или е бил дете, но пък мнозина от участниците в тях са били живи. Наистина, той много рядко споменава с кого е говорил или какво е чел, така че читателят остава с усещането, че Херодот разказва, каквото сам е видял.
Когато става дума за много отдавнашни събития, каквито са за нас античните, би трябвало да имаме текст, в който човекът, за когото мислим, (1) сам е казал определени неща за себе си – както Демостен в „За венеца” или Тукидид в „Пелопонеската война”. Или, както в случая с устните свидетелства, да бъде споменат от автор, който го е познавал (2) лично, както Тукидид разказва за Перикъл, а Ксенофонт – за Кир Млади. Още по-добре е, ако бъде споменаван, и то с подробности, от (3) няколко съвременници независимо едни от други – както Сократ е представен и от Платон, и от Ксенофонт, и от Аристофан. Или от по-късни автори, но да сме сигурни, че са направили (4) добри проучвания, или да е явно, че са ползвали независими източници. За атинския писател и държавник Солон не са останали свидетелства на негови съвременници, но авторите, които разказват за него, са многобройни и авторитетни – първо Херодот, после Платон, който може би е бил негов потомък, Тукидид, Аристотел; няколко века по-късно начетеният Плутарх пише специална биография за него. Някои от тези автори цитират и стихове, писани от Солон, в които той говори за собствения си живот. Така че за Солон знаем определени и сигурни неща, подробности за дейността му, въпреки че първият оцелял автор, който говори за него (Херодот) е роден повече от половин век след неговата смърт.
Но нерядко имаме съобщения, които не са поставени в логическия им контекст (както сведенията на Аристотел за Солон, които са поставени в разказа за история на атинското законодателство и е естествено те да бъдат там); ако авторът на съобщението е (1) неизвестен (“Романът за Александър”); или пък самото авторство е съмнително (биографията на Омир, приписвана на Херодот); или (2) по някакви причини свидетелствата му се поставят под съмнение, защото (2а) е небрежен към източниците си, или (2б) е склонен да си измисля, или (2в) просто не настоява на историчността на разказа си. Във всички тези случаи имаме свидетелства, на които е мъчно да се доверим. Ако не намерим добро потвърждение, ние не ги смятаме за истинни.


б. Свидетелства за Омир


Такива са няколкото биографии на Омир, които са оцелели досега и са писани неизвестно кога и от кого. Някои смятат, че първият им вариант трябва да е възникнал към VІ в. пр. Хр., заедно с „новелите” за други исторически лица като Кир, Крез, „седемте мъдреци” и др. Може би през V в. вече е била разпространена една биография на Омир в рамките на “Състезанието на Омир и Хезиод”.


Единствените сравнително добри свидетелства са портретите на епически певци в „Одисея”, които, повикани на пирове в царски дворци (при царя на феаките Алкиной, в дома на Одисей в Итака), рецитират разкази за Троянската война или за олимпийските богове. Това са същите тези образи и сюжети, които запълват „Илиада” и „Одисея”. Значи тук авторът съзнателно споменава ако не за себе си, то поне за певци, подобни на него.


ІІІ. “Илиада” и “Одисея”


1. Епическата фабула


а. действие и характери


„Илиада” и „Одисея” са големи фабулни (казва се и „сюжетни”) произведения. Това значи, че единството им (това, че тази поредица от стихове е нещо единно, цялостно, а не случайно събрани изречения) се осигурява най-напред от разказа за едно определено действие, в което се различават начало и край, а до края се достига след перипетии (събития, създаващи несигурност относно изхода). За да се представи такова действие, са нужни персонажи, които да действат с определени намерения, при чието осъществяване да се сблъскват с трудности, докато се стигне до завършека - все едно дали той е успешен или не.
В действията на героите се проявяват техните характери. Ако героят е основен („главен”), а не второстепенен или епизодичен, характерът му е по-подробно разработен. В „Одисея” има един характер, който засенчва всички останали, а в „Илиада” на всеки от по-изтъкнаните герои (Агамемнон, Диомед, Аякс, Одисей, Хектор) се отделя почти толкова внимание, колкото и на Ахил.
Покрай представянето на поредицата събития се намират поводи да се покажат характерни сцени от човешкия живот или пейзажи и картини от света на живите същества. Показват се същества, които не се виждат, но чието съществуване се допуска от мнозина (боговете, които действат на Олимп и другаде) или пък са просто фантастични (чудовищата в “Одисея”). Така че действието, което читателят (слушателят) следи, от една страна има смисъл само по себе си - да се види „какво ще стане”. Но то е и повод за изобразяване на персонажи с характери, на взаимодействията им, а също на разни въображаеми същества и на самата природа.


2. Композиция (конструкция) на поемите


а. Повторенията


Поемите съдържат множество повторения от различен вид – на епитети, на стихове, на отделни сцени, на действия, състоящи се от няколко отделни сцени. Това означава, че Омир или е съчинявал поемите си по памет, или е бил силно повлиян от такива поеми.
Повторенията облекчават запомнянето, поддържат ритъма на съчинението и дават възможност на слушателя да възприема по-лесно казаното – защото повтарянето забавя притока на нова информация. Все пак повторенията в “Илиада” са много повече, отколкото в “Одисея”. Тази и някои други разлики (примерно, особената композиция на “Одисея”) са причина още през античността да се твърди, че втората поема е съчинена от Омир много по-късно, и дори, че е произведение на друг автор.


б. Композицията на “Илиада” и “Одисея”.


В “Илиада” текстът представя фабулата според естественото протичане на действието. Първо двамата вождове се скарват, след това се водят битки. После, поради смъртта на Патрокъл те се помиряват и армията се обединява. Накрая Ахил убива Хектор и се извършват двете погребения. Монолозите на някои герои дават допълнителни сведения, показват характерите им и забавят действието. Но тези речи са много по-кратки от разказа на Одисей при феаките, и освен това не служат за допълване на фабулата, както става в “Одисея”. Освен това в “Илиада” няма и паралелен разказ, в който да се явява втори главен герой (като Телемах).


В “Одисея” действието започва с тревогите на Телемах в Итака и заминаването му за Пилос. После, чак в петата песен се разказва за отплаването на Одисей от Огигия, което трябва да е станало едновременно с потеглянето на Телемах от Итака; от девета до дванадесета песен Одисей разказва за случилото се от падането на Троя пристигането му в Огигия при Калипсо. Така се добавят събития, които са част от общия разказ, но са по-ранни от разказаното в началото на поемата. Едва от ХІІІ песен нататък събитията са представени в естествения си ред, както в “Илиада”.
Освен че изненадва слушателя и държи вниманието му будно, тази конструкция внушава, че разказът на Одисей може и да е по-малко верен от разказа на поета. Защото това не са думи на главния разказвач, а само на един от героите. При това много от другите разкази, които Одисей предлага на събеседниците си, са явно лъжливи.


в. Действието в света на боговете


Друг вид паралелен разказ, засвидетелстван и в двете поеми (но пак повече в “Илиада”), е този за събитията в света на олимпийските богове. В това отношение Омир е странен, дори уникален, защото си служи с една идея за отвъден (божествен) свят, която почти веднага след него е отхвърлена и не се използва повече в литературата, като изключим произведенията, които умишлено имитират Омир. Боговете са представени като безсмъртно и блажено, но малко скучаещо семейство, което се забавлява с пирове, музика и танци, но най-много със събитията, ставащи “долу” – в човешкия свят.
Боговете гледат на тези събития като на театър, в който те самите могат да вземат участие когато и като пожелаят. Но понеже театърът е само един, а различните богове харесват различни герои, това води до несъгласия, скарвания и дори сбивания между тях – било на човешкото бойно поле, било горе на Олимп. Мирът обаче винаги се възстановява, защото боговете са безсмъртни и не желаят да напуснат Олимп, а и Зевс все пак има последната дума при всички спорове.


2. Размери и съдържание на поемите


а. размери на епическото произведение


“Голямо” произведение е това, което не може да бъде изслушано или прочетено наведнъж (без прекъсване).
Всеки може да провери, че за внимателното изслушване или прочитане на една Омирова песен (около 500 стиха) са нужни 40-50 минути. Но колкото повече напредва текстът, толкова по-трудно се задържа първоначалната скорост. Причината е увеличаващата се информация, с която паметта трябва да се справи, и отслабващото внимание. Теоретично всяка от поемите може да се прочете за едно денонощие; но в действителност човек се нуждае от три дни (ако прави само това) до една седмица (ако има и други занимания). Това е положението и с повечето големи класически литературни произведения (епоси и романи).


в. представяне на произведението (кратко и дълго)


Когато пристъпваме към разбиране на кое да е фабулно произведение, първо е нужно да обхванем в ума си действието. Това, че сме го обхванали, се доказва чрез изложение (разказ за действието). То може да бъде с различна големина. Освен това разказвачът може да избере дали да си послужи с имената, или не. Във втория случай е нужно по-голямо усилие, защото трябва да решим “какви са” героите, а не просто да ги назовем ( това авторът вече го е направил).


Ето пример за кратко изложение без имена.


“Една съюзническа армия обсажда град. По време на обсадата избухва конфликт между главнокомандващия и най-влиятелния воин, който е и вожд на една от обединените войски. Влиятелният вожд е оскърбен и заедно с войниците си прекратява участието в обсадата. Поради това цялата съюзническа армия започва да търпи неуспехи на бойното поле и е застрашена от разгром.
Най-близкият приятел на оттеглилия се вожд – също силен и храбър воин – решава да вземе участие в битката. Той влиза в двубой с предводителя на противниковата войска и е убит. Приятелят му, обзет от мъка, силен гняв и желание за мъст, се помирява с оскърбилия го главнокомандващ и отново влиза в боя. Благодарение на намесата му армията бързо получава превес, отблъсва противниците и ги принуждава да се оттеглят обратно в крепостта. Разгневения вожд влиза в двубой с убиеца на приятеля му, убива го и отвлича трупа му.
Поемата завършва със среща между него и бащата на убития. След намеса на боговете вождът връща трупа и се съгласява на временно примирие. Близките на убития го оплакват и погребват”.


Ето и едно представяне на “Одисея” с имена. То е три пъти по-дълго.


“Изминали са десет години след края на Троянската война, а Одисей, цар на Итака и близките й острови, все още е в неизвестност. Дворецът му и изпълнен със знатни младежи от околността, всеки от които се надява да се ожени за Пенелопа и да заеме трона на Одисей. Синът на Одисей – Телемах – вижда опасността за династията и за самия себе си, и решава да потърси помощ и сведения за баща си. Напътстван от богиня Атина, той напуска острова и посещава завърналите се царе на Пилос и Спарта – Нестор и Менелай.
През това време Одисей, който е прекарал няколко години на острова на нимфата Калипсо, решава да продължи пътя за дома си. Калипсо се противи, но отстъпва, след като Хермес й съобщава, че по решение на боговете Одисей ще се завърне в Итака. Одисей построява сал и отплава, но е връхлетян от буря, изпратена от неблагосклонния Посейдон. Салът е разбит и Одисей с мъка се спасява на един остров, обитаван от народ, наречен “феаки”. Техният цар Алкиной и семейството му оказват гостоприемство на Одисей.
Пред тях и в присъствието на мнозина знатни граждани, Одисей разказва за приключенията си след края на войната. Той се е сражавал с кикони по тракийския бряг, посетил е острова на лотофагите, спасил се е от циклопа, гостувал е на ветроукротителя Еол, загубил е почти цялата си войска в залива на човекоядните лестригони, и е живял е една година при магьосницата Кирка. После слязъл в царството на мъртвите, чийто вход е отвъд Океана, преминал е покрай острова на сирените, а после и през опасния проток на чудовищата Сцила и Харибда, където е жертвал неколцина от моряците си. Поради безветрие се е забавил близо месец на острова на Хелиос и накрая, след корабокрушение, в което загинали последните му спътници, се добрал до острова на Калипсо.
След разговора при Алкиной, феаките изпращат Одисей със специален кораб до Итака. Там той отново е осведомяван, напътстван и подкрепян от Атина, която му се явява в различни образи. Най-напред се отбива в един от имотите си, управляван от стария му слуга, свинаря Евмей. Там се среща с току-що завърналия се от Спарта Телемах. Двамата решават да отидат в града, да влязат в двореца (Одисей знае, че няма да бъде разпознат от никого) и с помощта на няколко верни слуги да унищожат натрапниците. Така и става. След като сражението в гостната на двореца завършва, Одисей бива разпознат от Пенелопа. Още на другия ден избухва война между дома на Одисей и роднините на убитите женихи. Поради намесата на боговете войната е прекратена. Воюващите се помиряват и на Итака настъпва мир”.


ІV. Географията на света според Омир


Омир е запознат в подробности с географията на Егейско море (островите), с тракийското крайбрежие и континента на север до планините (Рило-Родопския масив) и с крайбрежието на Мала Азия – може би няколко десетки километра навътре в сушата. Известен му е Кипър, близкоизточното крайбрежие – “Финикия”, Египет и Етиопия.
Представите му за Средиземно море на запад от йонийските (“одисеевите”) острови са смътни. Това служи като аргумент, че поемите са създадени не по-късно от 700-та година – тъй като след 700-та са започнали да се появяват гръцките колонии в Италия и Сицилия и географията на тази област е била прояснена. Народите, населяващи сушата далеч от морето, са му известни само от легенди – хипербореите в европейския север и пигмеите в Африка.


Най-авторитетният античен географ – Страбон – нарича Омир “основател на географската наука”.
Ето неговите думи:
И първо [твърдим], че както ние, така и нашите предшественици, сред които е Хипарх, с основание смятаме Омир за основателя на географската наука, защото той е надминал и древни, и съвременни не само с достойнството на своята поезия, но също така и с опита си в обществения живот. Така той не само се е потрудил да се запознае с колкото може повече исторически факти и да ги предаде на бъдещите поколения, но също и с различните райони на обитаемата земя и на морето, както поотделно, така и в цялост. Иначе нямаше да е достигнал до най-крайните граници на земята, обхождайки ги в своите възпоминания (І, 1, 2. Прев В. Русинов).


V. Влиянието на Омир


Омир е най-четеният старогръцки автор – както през античността, така може би и днес. Запазен е в най-много и най-стари кодекси, а също и в най-много папирусни фрагменти.


Множеството поеми от VІІ-VІ в., посветени на троянските събития, са изчезнали. Това се е случило най-вероятно поради по-ниската им художествена стойност.


Той е първият гръцки автор, преведен на латински. Вергилиевата “Енеида” - най-четеното произведение на най-влиятелния латиноезичен поет - е замислено като продължение на “Илиада” и “Одисея”, и изглежда като тяхно подражание.


**


Библиография:


І. Общи помагала:


1. Б. Богданов, А. Николова. Антична литература. „Петър Берон”, 1988; “Отворено общество”, 1996
2. Соболевского С.И. и др. История греческой литературы, І-ІІІ. Москва, 1946-1960
3. Балабанов, Ал. Класическа литература. София, 1917, 1934
4. W. C. Wright. A short history of Greek literature. NY, 1907
5. U. von Wilamowitz-Moellendorf. Die griechische Literatur des Altertums. Berlin- Leipzig, 1905
6. A. and M. Croiset. An abridged history of the Greek literature. NY-London, 1904
7. A. et M. Croiset. Histoire de la litterature grecque, І-V. Paris, 1887-1899
8. Mahaffy. A history of classical Greek literature І-ІІ. NY, 1890-1891
9. W. von Christ. Geschichte der griechischen Literatur. Muenchen, 1890, 1898


Съкращения:


ИГрЛ - Соболевского С.И. и др. История греческой литературы


За Омир


Преводи:


1. Омир. Илиада. Прев Ал. Милев, Бл. Димитрова. “Народна култура”, 1969
2. Омир. Одисея. Прев Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1981
3. Хезиод. Теогония. Дела и дни. Омирови химни. Прев Ст. Недялкова, Р. Константинова. “Народна култура”, 1988
4. Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005
5. Страбон. География. Прев В. Русинов. “Рал Колобър


Помагала:


1. А.Ф. Лосев. Омир. Прев С. Хесапчиев. ”Народна просвета”, 1962
2. Б. Богданов. Омировият епос. “Отворено общество”, 1996
3. Fr. Schoell. Histoire abregee de literature grecque. Paris, 1813

Историите на елинистическата литература през ХІХ-ХХ в.

История греческой литературы


Под ред. С.И. Соболевского, М.Е. Грабар-Пассек, Ф.А. Петровского. Москва, 1960


(11 октомври 2012)


Увод (редакционен)


1. Историческо въведение


След македонското завоюване Гърция става център, от който гръцката култура, език и литература се разпространяват в Азия до границите на Армения и Индия, а в Африка – в Египет и Либия. След 322 г. пр. Хр. се образуват няколко големи държави, привличащи към себе си ред по-малки: Птолемеите владеят Египет, Киренайка и Либия; Селевкидите – територията от Индия до Средиземно море; има и собствено македонска държава, включваща Гърция и някои острови. Там различни претенденти воюват помежду си, а гърците няколко пъти неуспешно опитват да си върнат независимостта. По-късно от Селевкидската държава се отделя Пергам, управляван от династията на Аталидите.
Продължителността на елинистическата епоха: някои смятат, че за край трябва да се смята 168 г. пр. Хр. (Рим унищожава македонската държава), или 31/30-та пр. Хр. (край на гражданската война между Октавиан и Антоний, Октавиан завладява Египет). Що се отнася до края на римската епоха, той е прието да се датира 476 сл. Хр. (с падането на Западната римска империя). Затова и историята на гръцката литература се дели на 1) литература от елинистическата епоха и 2) литература от времето на римското управление.
По-голямото население и нарасналите му потребности са условия за разрушаване на полисната независимост. Мнозина граждани (може би десетки хиляди)напускат Гърция и отиват на Изток. Възникват твърде големи имуществени разлики между свободните граждани, а количеството роби в градовете нараства. За повечето граждани става невъзможно участието в управлението на държавата – тя става бюрократична, а човекът насочва вниманието си към индивидуалния (частния) живот. Усеща се намаляване на интереса към обществения живот, нещо като разрив между обществото и отделния гражданин.
По-големите средства, с които разполагали правителствата и отделните финансисти, позволявали по-високо развитие на художествените занаяти, а също и давали възможност за грандиозни постройки – Фарът и библиотеката в Александрия, Пергамският олтар, Колосът в Родос. Постепенно обаче се достига до засищане на икономиката с роби, а производителността на труда не нараства, а дори намалява. Спира и техническият напредък. Появява се разслоение и между робите, както и практиката да се освобождават роби. Накрая държавите изнемогват икономически, отслабват и рухват пред римската експанзия.


2. Език и словесност. Изкуства и науки


До времето на Александър гърците нямат единен държавен и литературен език. След него се образува койне на основата на атическия диалект (заради културната хегемония на Атина) с йонийски заемки. От говорима реч изчезват дорийският и еолийският (не се срещат в надписите след ІІ в. пр. Хр.); те оцеляват само в литературата. Нови езикови особености се забелязват вече при Менандър, Хиперид, Епикур. В Сирия и Мала Азия гръцкият език прониква дълбоко, дори на битово равнище; местните езици се съживяват едва от ІV в. сл. Хр. Римските чиновници и търговци общуват с местното население на гръцки. Територията, на която се ползва гръцкият, достига Етиопия, Нубия, западен Иран, кавказкото черноморско крайбрежие.


В изкуството се развива портрета, появяват се индивидуалните черти. В скулптурата те се забелязват още при Праксител, Скопас, Лизип; в живописта виждамо същото в т. нар. “Фаюмски портрет”. Понякога изображенията се претоварват с излишни детайли, с патетичност (Лаокоон).
Възниква специализираността в науката – това се усеща още при Аристотел. Достига се до педантизъм, ерудицията се поставя по-високо от таланта. Наред с това обаче процъфтяват мистиката и суеверията, разпространява се астрологията.


В литературата става обичайно да се демонстрира ерудиция. В сравнение с класиката се обръща се много повече внимание на личните преживявания; дават се и повече битови детайли. Възникват нови жанрове (буколическата поезия, епилион). Процъфтява епиграмата; може би тогава се заражда и романът в проза.
В бюрократично устроените държави от епохата реториката естествено бива изтласкана, особено политическата. Оцелява съдебното оратроство; но е трудно да се говори за независима съдебна власт, а това се отразява и на качеството на речите. Затова ораторите се занимават много повече с формата. Разбира се, тази тенденция е подготвена още през класиката при епидейктическото красноречие. През елинизма интересът към формата се проявява най-много в стила, наречен азианизъм. Като негов противовес се развива “атицизмът”.
Някои учени литератори събират, издават и коментират древните поети. Става дума най-напред за Омир, върху който работят две поколения; но се издава и лирика, и драма. Може да се каже, че филологията и литературознанието са били създадени от пазителите на Александрийската библиотека.
Изкуството и особено литературата от този период е прието да се оценяват много по-ниско в сравнение с предидущия; но това не винаги е справедливо.


(18 октомври 2012)


І. Новата атическа комедия и свързаните с нея жанрове


(Иван Иванович Толстой, 1880-1954)


1. Комедия на характерите


Нейният дух е, общо казано, реалистичен. Може да се направи аналогия между нея и стила на елинистическата скулптура. Авторите се отказват от фантастични сюжети (каквито има при Аристофан) и търсят битови. Хорът вече не участва в действието; той не е бил напълно отстранен, но изпълненията му служели като музикална интермедия. Смята се, че изискването на Хораций пиесата да има точно пет действия (“Поетическо изкуство”, ст. 190), вече се вижда у Менандър.
Отделянето на актьора от хора води до някои промени в театралната архитектура. Може би поне до края на V в. актьорите са били на орхестрата заедно с хора; но след Менандър те вече трябва да са отишли на проскениона, а само хорът остава на орхестрата. Маските не били така уродливи като в старата комедия, а костюмите не се отличавали от всекидневното облекло.
Имаме основание да наричаме тази комедия битова; но поради очевидния интерес към психологията може да се нарече и “комедия на характерите” или “на нравите”. Впрочем интерес към вътрешния живот на човека се проявява от втората половина на V в. при Сократ, Платон и Аристотел; а в епохата, за която говорим той е видим много добре в Теофрастовите “Характери” (появили се не много след 320 г.). Теофраст каталогизира характерите така, както растенията и минералите. Книгата му е влиятелна през цялата история – няма съмнение, примерно, че Лабрюйер му подражава. Изглежда, че съществува някакво взаимно влияние между типовете на Теофраст и тези на комедията.


2. Имена на комедиографи


Известни са 160 имена на комедиографи от 2-рата половина на ІV в. до първата на ІІ в. пр. Хр. Ето някои от тях:
Филемон от Сиракуза (р. 361), е живял повечето време в Атина, може би и в Александрия. Плавт е заемал сюжети от него.
Дифил от Синопа (ок. 350 – след 263). Той правил пародии на стари митове. Бил написал комедия, озаглавена “Сафо”, където се говорело за нейна връзка с Архилох.
Филипид от Кефале; Аполодор от Карист (от него е заемал Теренций). След Менандър по-известно име е роденият след 316 пр. Хр. Посидип от Касандрия (в Македония).


3. Менандър


Менандър е роден около 343 г.; трябва да е произхождал от богато семейство. Известни са имената на родителите му; твърди се, че бил племенник на комедиографа Алексис.
Негов съперник бил Филемон, който приживе имал и по-голям успех. За 100 комедии, които представил през живота си, Менандър е получил само 8 първи награди. Първата била озаглавена “Гняв” (324 г.).
Той принадлежал към най-културната прослойка в Атина. Може би е повлиян от връстника си Епикур (341-270); покрай Теофрастовата школа бил близък и с Деметрий от Фалерон (ок. 350-283). Живял с някоя си Гликера, споменавана в литературните “Писма на хетери” на Алкифрон (ІІ в. сл. Хр.). Според написаното там тя му съдействала в театралната работа. Удавил се случайно в морето до Пирей към 291.
Запазени са негови мозаечни и скулптурни изображения; един негов бюст датиран ІV в. сл. Хр. има и в Ермитажа.


След смъртта му творчеството му станало не по-малко популярно и влиятелно от Еврипидовото. Бил четен и във Византия. В Италия обаче хуманистите вече го знаели само по име. Лаоник Халкокондил говори, че през ХІV в. в Константинопол били изгорени ръкописи, съдържащи “съблазняващи” произведения; сред авторите им били Менандър, Филемон, Мимнерм, Алкей (тук Толстой обаче не дава препратка към текста, за който говори – б.м., Н.Г.). Дълго време се гадаело за стила му само въз основа на римските подражания.


През 1905 в Афродитопол недалеч от Тива бяха открити съдове с гръкоезични папируси. Един ръкопис (кодекс от ок. V в. сл. Хр.) съдържал и фрагменти на Менандър. Така през 1907 в Кайро излизат фрагменти от следните драми:...


(следва)

Изпит по старогръцка литература КФ 2012

А. Изпитни теми:

І. Омировият епос. Какво знаем за Омир. Преводи и представяния на български. Разлики между “Илиада” и “Одисея”

ІІ. Хезиодовият епос. Какво знаем за Хезиод. Разлики между “Теогония” и “Дела и дни”

ІІІ. Лирика от епохата на архаиката 1.
Формални и съдържателни особености на елегията и ямба. Представете накратко един елегически и един ямбически поет по ваш избор.

ІV. Лирика от епохата на архаиката 2.
Солов и хоров мелос. Представете накратко Сафо и Пиндар (Първа Олимпийска ода).

V. Трагедия. Възникване на жанра и организация на представленията. Аристотел за трагедията. Какво знаем за трагиците от класическата епоха. Преводи и изследвания върху трагедията на български. Трагичното в “Едип цар”

VІ. Историография. Херодот. Съдържание на “Историята”. Историята на персийската империя според Херодот. Влияние и присъствие на други поетични и прозаически жанрове в Херодотовата историография.

VІІ. Историография. Съдържание на “История на Пелопонеската война”. Тукидид за развитието на гръцката цивилизация (І, 2-19). Съпоставянето на атинския и спартанския обществен живот (ІІ, 35-46). Тукидид за своя метод (І, 1, 20-22, V, 26). Човешкото поведение в условията на природна или обществена катастрофа (ІІ, 47-57, ІІІ, 81-84)

VІІІ. Реторика. Възникване. Реториката през V в. Софистическото движение – откъде знаем за софистите.

ІХ. Особености на комическия жанр. Аристотел за смешното и комедията в „Поетика”. Етапи в развитието на атическата комедия.

Х. Общо представяне на запазените Аристофанови комедии. Сюжет и структура на „Мира” на Аристофан.

ХІ. Форми на философстването и на философския текст: фрагмент (Хераклит), диалог (Платон), трактат (Аристотел), диатриба (Епиктет).

ХІІ. Общо представяне на Платоновите диалози. Сюжет и структура на „Хармид”.

ХІІІ. Мястото на философията в рамките на старогръцката литература. Аристотел за същността на философията („Метафизика”, А, 1-5).

ХІV. Реториката през ІV в. Сравнение между Изократ (“Панегирик”) и Демостен (“Филипики”).

ХV. Сюжет, структура и жанрови особености на „Мъчният човек” на Менандър.

ХVІ. Античен роман – обща характеристика на жанра; представители. Сюжет и особености на „Дафнис и Хлоя” на Лонг.


Б. За провеждането на изпита

а. Студентът говори по една от изпитните теми, получена по жребий.
б. Обсъждане на курсовата работа

**

Курсовите работи трябва да бъдат изпратени на доц. Гочев и д-р Панова до 8 февруари, сряда.
Изпитът ще се проведе на 10 февруари, петък, от 16 ч. в каб. 175

Старогръцката литература през елинизма и римската епоха

(Това е задължителен курс в магистърската програма "Антична култура и литература" - І семестър)


История на старогръцката литература
Част ІІ

Старогръцката литература през елинизма и римската епоха
(ІІІ в. пр. Хр. – ІІ в. сл. Хр.)



І. Елинизъм и Римска епоха. Общ поглед към литературата до ІІ в. Сравнение с класическата епоха


ІІ. Краят на ІV в. Менандър и Теофраст. Романът за Александър
Менандър. Мъчният човек. В: Антични комедии. “Народна култура”, 1978. Превод Ал. Ничев
Теофраст. Характери.“Народна култура”, 1968. Превод Б. Богданов
Псевдо-Калистен. Животът на Александър Македонски. В: Антични романи. “Народна култура”, 1975. Превод Б. Богданов


ІІІ. Философията. Епикур и старите стоици.
Епикур. За щастието. “Кибеа”, 1999. Превод Хр. Данов
Стоици. Фрагменти. “ЛИК”, 1995. Превод С. Минева


ІV. Идилия, буколическа поезия, мим, епос. Теокрит, Херондас, Аполоний Родоски
Теокрит. Идилии. “Аля”, 2010. Превод Т. Дончев.


V. Историография на Рим. Полибий, Дионисий Халикарнаски
Полибий. Всеобща история. “Рал Колобър”, 2001-2003. Превод В. Русинов


VІ. Енциклопедична историография и география. Николай от Дамаск, Диодор, Страбон. Археология. Павзаний
Павзаний. Описание на Елада. “Рал Колобър”, 2004-2005. Превод В. Русинов
Страбон. География. “Рал Колобър”, 2006-2011. Превод В. Русинов


VІІ. Еврейска историография и философия. Йосиф и Филон.


VІІІ. Опити за литературата. Реторически съчинения. “За възвишеното”. Дионисий Халикарнаски. Лукиан - “Необразованият купувач на книги”, “Как да се пише история”.
Лонгин. За възвишеното. “Наука и изкуство”, 1985. Превод И. Генов
Лукиан. Сатири и пародии. “Народна култура”, 1986. Превод Вл. Атанасов, Б. Богданов.
Лукиан. Избрани съчинения. "Колекция Архетип", 2010. Превод М. Ивайлова.


ІХ. Реторика. Дион Хризостом, Елий Аристид.


Х. Диатриби и дневници. Епиктет, Марк Аврелий. Религиозно-философската литература. Египетският херметизъм
Епиктет. Наръчник за живота. Беседи. “Кибеа”, 2000. Превод К. Гарелова
Марк Аврелий. Към себе си. “Народна култура”, 1986. Превод Б. Богданов


ХІ. Биографията. Ариан, Плутарх, Диоген

Плутарх. Избрани животописи. “Народна култура”, 1969, 1981. Превод Б. Богданов, П. Димитров: Александър и Цезар, Агид и Клеомен, Тиберий и Гай Гракхи, Деметрий и Антоний
Плутарх. Успоредни животописи. "колекция Архетип", 2008. Превод Н. Панова, Д. Вълчева, Д. Табакова: Тезей и Ромул, Перикъл и Фабий Максим, Алкивиад и Кориолан, Демостен и Цицерон


ХІІ. Опити за историята и нравите. Плутарх.


ХІІІ. Пародия и сатира. Лукиан - “Александър или лъжегадател”.
Лукиан. Сатири и пародии. “Народна култура”, 1986. Превод Вл. Атанасов, Б. Богданов.


ХІV. Романът. Фантастичният роман. “Повест за магарето”. Лукиан, “Истинска история”. Любовно-приключенските романи. “Аполоний, цар на Тир”, “Аброком и Антия”
Лукиан. Сатири и пародии. “Народна култура”, 1986. Превод Вл. Атанасов, Б. Богданов
Лукиан. Истинска история. В: Антични романи. “Народна култура”, 1975. Превод Б. Богданов
Ксенофонт Ефески. Аброком и Антия. В: Три антични романа. “Народна култура”, 1987. Превод Атина Кънева

Интелектуалците през античността

(Това е избираем курс в специалност Класическа филология за студентите от бакалавърската програма - ІІІ сем. и магистърската програма - І сем. Заниманията протичат като обсъждане на посочените теми, автори и текстове)


1. Седемте мъдреци

Диоген Лаерций. Животът на философите. Превод Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002

2. Питагор и питагорейците. Емпедокъл.

Диоген Лаерций. Животът на философите. Превод Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002
Питагор и питагорейците. Фрагменти. Превод А. Кашъмов, Ст. Терзийски, И. Панчовски. "ЛИК", 1994

3. Софистиката

Платон. Протагор, Хипий, Горгий. В: Платон. Диалози, т. І-ІІ. Превод Г. Михайлов, Б. Богданов. “Наука и изкуство”, 1979-1982.

4. Сократ

Платон. Апология, Лизис, Държавата. В: Платон. Диалози, т. І, ІІІ. Превод Г. Михайлов, Б. Богданов, Ал. Милев. “Наука и изкуство”, 1979-1981.

5. Изократ

Изократ. За замяната на имуществото, Против софистите, Писма. В: Изократ. Речи. Превод В. Герджикова, Н.Шаранков. "Колекция Архетип", 2008.

6. Киниците

Диоген Лаерций. Животът на философите. Превод Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002

7. Цицерон

Цицерон. Избрани писма. Превод Н. Георгиева. “Народна култура”, 1983; За оратора. Брут. Ораторът. Превод П. Стоянова. УИ “Св. Климент Охридски”, 1992

8. Хораций

Хораций. Събрани творби. Превод Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1992

9. Сенека

Сенека. Нравствени писма до Луцилий, т. І-ІІ. Превод А. Шелудко. “Рива”, 1994–1996

10. Плиний Млади

Плиний Млади. Писма. Превод Н.Бакърджиева, В. Тодоранова. “Народна култура”, 1984

11. Апулей

Апулей. Апология. Превод Д. Бояджиев. “Народна култура”, 1990

12. Лукиан

Лукиан. Сатири и пародии. Превод Вл. Атанасов, Б. Богданов. “Народна култура”, 1986; Избрани съчинения. Превод М. Ивайлова. "Колекция Архетип", 2010.

13. Еврейските класици. Йосиф Флавий, Против Апион, Автобиография; Филон Александрийски, Делегация при Гай, Против Флак.

14. Юлиан

Юлиан. Писма. Превод Вл. Атанасов. “Народна култура”, 1983

*

Модерни и съвременни статии и книги по темата:

Костадин Бобев. Аферата "Драйфус". В: Бобев. Осъдени без вина. УИ "Св. Климент Охридски", 2010.

Богдан Богданов. Европейският интелектуалец в профила на античното време. В: Богданов. Европа - разбирана и правена. "Планета 3", 2001

Макс Вебер. Науката като призвание. Превод Р. Даскалов. В: Вебер. Ученият и политикът. "ЕОН-2000", 2000

Жак льо Гоф. Интелектуалците през средновековието. Превод М. Дракова. УИ "Св. Климент Охридски", 1993

Франсоа Дос. Историята на интелектуалците. В: Ходът на идеите. Превод К. Праматаров. "Сонм", 2007

Ивайло Знеполски. Вебер и Бурдийо. Подходи към интелектуалците. "Дом на науките за човека и обществото", 2003

Емил Зола. Писма. В: Зола. Избрани творби, т. 6. "Народна култура", 1987

Жан-Пол Сартр. Реч в защита на интелектуалците. В: Сартр. Ситуации. Превод Т. Минева. "ЕА", 1997.

Б. А. Успенский. Русская интеллигенция как специфический феномен русской культуры. В: Русская интеллигенция и западный интеллектуализм: История и типология. Материалы международной конференции - Неаполь, май 1997. http://ec-dejavu.ru/i/intelligentia_2.html

Фридрих Хайек. Интелектуалците и социализмът. Превод Й. Чакалова. "МаК", 2005

Кристоф Шарл. Интелектуалците в Европа през ХІХ в. Превод В. Генова. С., 2004

Julien Benda. La trahison des clercs. Paris, 1927
http://www.free-books.us/Others/260599/Julien-Benda-La-trahison-des-clercs

Noam Chomsky. The Responsibility of Intellectuals. NY, 1967
http://www.chomsky.info/articles/19670223.htm

Michel Foucault, Gilles Deleuze. Intellectuals and Power.
http://libcom.org/library/intellectuals-power-a-conversation-between-michel-foucault-and-gilles-deleuze

Charles Kurzman, Lynn Owens. The Sociology of Intellectuals.
http://www.unc.edu/~kurzman/cv/Kurzman_Owens_Intellectuals.pdf

Edward Said. Representations of the Intellectual. NY, 1994.
http://www.scribd.com/doc/20909749/Edward-Said-Representations-of-the-Intellectual

Edward Said. The Public Role of Writers and Intellectuals. Melbourne, 2001
http://www.acij.uts.edu.au/archives/profprac/PublicRoleofWriters.pdf

Изпит по старогръцка литература КФ 2011

І. Изпитни теми:

1. Особености на епическия жанр. Омир и Хезиод. Омиров въпрос.
2. Сюжетът на "Илиада" и неговото развитие. Главни ценности в света на "Илиада". Конфликти между герои, общности и богове и тяхното разрешаване.
3. Сюжетът на „Одисея” и неговото развитие. Основни теми и сюжетни нива в „Одисея”.
4. „Теогония” и „Дела и дни”. Структура на „Дела и дни”.
5. Дялове на старогръцката лирика. Основни представители. Основни теми във фрагментите на Сафо.
6. Аристотел за трагедията и трагическата фабула (mythos) - "Поетика", 1-18. Фабулата на "Едип цар"
7. Особености на комическия жанр. „Циклоп” на Еврипид. Аристофан. Структура на комедията. Сюжети на Аристофановите комедии. „Осите”.
8. Разлики между старата и новата атическа комедия.
9. Историография. Строеж на Херодотовата "История"
10. Историография. Тукидид за гръцката история и ролята на Атина в нея - кн. І, 1-27; кн. ІІ, 35-46.
11. Историография и реторика. Краят на Пелопонеската война според изложенията на Лизий ("Реч срещу Ератостен") и Ксенофонт ("Гръцка история", кн. І-ІІ)
12. Реторика. Ролята на Атина в гръцкия свят според Изократ ("Панегирик") и Демостен ("За венеца")
13. Философска проза. Хераклит, Платон, Аристотел, Епиктет.
14. Особености на Платоновия диалог. Сюжети и теми на диалозите. „Критон”.


ІІ. За провеждането на изпита

а. Студентът говори по една от изпитните теми, получена по жребий.
б. Обсъждане на курсовата работа

**

Курсовите работи трябва да бъдат изпратени на доц. Гочев и д-р Панова до 16 февруари
Изпитът ще се проведе на 18 февруари, петък, от 10 ч. в каб. 175

Изпит за специалност Новогръцка филология

І. За провеждането на изпита

Изпитът е устен. Състои се от три части

а. Въпроси, отнасящи се до факти от историята на старогръцката литература. Вж. ІV а.

б. Студентът говори по тема от съдържанието на лекционния курс, получена по жребий. Вж. ІІ

в. Въпроси, отнасящи се до съдържанието на отделни произведения. Вж. ІV б.

При оформянето на оценката се взима предвид и работата на студента през семестъра (преди всичко подготовката за упражнения)



ІІ. Теми на лекционния курс

А. Поезия

1. Омировият епос. "Илиада"
2. Омировият епос. "Одисея"
3. Хезиод. "Дела и дни"
4. Лирика. Пиндар, “Първа Питийска ода”
6. Трагедия. Софокъл, “Едип цар”
7. Стара комедия. Аристофан, “Облаци”
8. Нова комедия. Менандър, “Мъчният човек”


Б. Проза

9. Историография. Херодот, “История”, кн. І
10. Реторика. Изократ, “Панегирик”
11. Философски диалог. Платон, “Пирът”
12. Роман. Лонг, “Дафнис и Хлоя”



ІІІ. Други произведения, които трябва да бъдат прочетени

1. Хезиод. "Теогония"
2. Пиндар. “Осма Питийска ода "
3. Есхил. "Агамемнон"
4. Еврипид. “Елена”
5. Аристофан. "Осите"
6. Тукидид. "История на Пелопонеската война", пар. 1-23
7. Аристотел. “Поетика”
8. Плутарх. “Александър”
9. Лукиан. “Истинска история”
10. “Аполоний, цар на Тир”, “Роман за Александър”



ІV. Въпроси

А. за литературни факти
(примерни!)

1. Кои произведения се приписват на Омир/ на Хезиод?
2. Какво знаем за биографията на Омир и откъде/ за биографията на Хезиод и откъде/ за биографията на Пиндар и откъде?
3. Кога за пръв път са били записани “Илиада” и “Одисея”?
4. Какво значи хекзаметър/елегия/ямб?
5. Посочете поне двама автори, които пишат в хекзаметър, освен Омир/двама комически поети, освен Аристофан/ 5 имена на архаични поети/ 3 на класически/ 2 на елинистически/ 3 на трагически поети, от които няма запазени произведения/ 3 на историци от класическата епоха, от които не са запазени цели произведения/ 3 на софисти от класическата епоха/ 5 на оратори от класическата епоха, от които има запазени речи/ 5 на прозаици от гръко-римската епоха
6. Кои произведения са запазени от Есхил/ Софокъл/; избройте 9 от оцелелите произведения на Еврипид/ 7 на Платон/ 5 на Аристофан/ 3 на Ксенофонт/ 3 на Аристотел/ 3 романа, написани на старогръцки език
7. Кой век живее/ кога е роден: Аристофан/ Менандър/ Пиндар/ Платон/ Изократ/ Херодот/ Епикур/ Диоген от Синопа/ Плутарх/ Лукиан/ Еврипид/
8. Каква е разликата между старата и новата комедия/ какви са героите в новата комедия?
9. Кои са трите рода ораторска проза/ видовете лирически поизведения според повода на създаването им?


Б. за съдържанието на текстовете
(примерни!)

1. Разкажете накратко фабулата на “Илиада”/ “Агамемнон”/ “Елена”/ “Осите”/ “Истинска история”?
2. Какво се случва в 24 песен на Илиада/ 11 песен на Одисея/ кои са приключенията на Одисей, за които разказва на феаките/ къде пътува Телемах?
3. В коя част на Илиада е единоборството между Менелай и Парис/ смъртта на Патрокъл/ състезанията при погребението на Патрокъл/ в коя част от Одисея е срещата на Одисей и Телемах/ разказът на Одисей/ разговорът на Одисей със свинаря?
4. Какво се препоръчва да се прави в отделните сезони в “Дела и дни”/ какво се случва през сезоните в “Дафнис и Хлоя”?
5. Кои са най-важните събития в света на боговете според Хезиод в “Теогония”?
6. Кои са богините, които раждат деца от Зевс според “Теогония”/ кои са действащите лица в “Агамемнон”/ “Осите”?
7. С кой герой от троянския цикъл е сравнен Хиерон в “Първа Питийска ода” на Пиндар/ в какво състезание е победил героят на Осма Питийска ода?
8. Кои са непосредствените свидетели на произхода и престъплението на Едип?/ Как Елена и Менелай успяват да избягат от Египет според Еврипид?
9. Кои са частите на трагедията според Аристотел/ определението за трагедия (“Поетика”, гл. 6)/ как е възникнала и се развива литературата (“Поетика”, гл. 4)?
10. Какви са заслугите на Атина към гърците, изброени в“Панегирик” на Изократ/ какво разказва Херодот за раждането и младостта на Кир Велики/ какво мисли Тукидид за големината на ахейската армия, воювала против Троя/ колко са битките между армиите на Александър и Дарий и къде са се състояли те според Плутарх?
11. Какво мисли за любовта: Федър/ Ериксимах/ Аристофан/ Сократ (Диотима)?
12. Какво се твърди за произхода на Александър Македонски според романа/ с кого казва, че е разговарял Лукиан по време на престоя си на Острова на блажените?


V. Справочна литература

Богданов, Б. Николова, А., съст. Антична литература. Енциклопедичен справочник. Д-р Петър Берон, 1988.