Първите професионални оратори

23 ноември, 2012


І. За реториката


1. Значение на думата. Други термини – ораторство, ораторско изкуство


Когато казваме “антична реторика”, имаме предвид две неща. На първо място, това е самото умение да се говори публично, което предполага определен опит и се подчинява (най-напред съвсем интуитивно, нешколувано) на определени закономерности в постройката на монолога. В този случай вместо “реторика” може да се употреби и термина “ораторство”.
После, това е вид образование, което се опира на личния опит и знания на някои оратори. Тези оратори могат да сведат опита си до сбор от правила, да изработят учебни помагала и да организират образователни центрове. В тези центрове се създава възможност за овладяване на “ораторското изкуство”.


2. Ораторството в другите жанрове


Има ораторски текстове, създадени много преди началото на V в. пр. Хр., когато в Сицилия и Атина се появяват първите професионални оратори. Имам предвид преди всичко речите, вградени в поетически произведения.


а. епосът


У Омир има множество речи – нямам предвид разказите, в които просто се съобщава някаква случка или история, а местата, където някой увещава някого, доказва правотата си, възхвалява или порицава. Самите Омирови герои имат съзнание за важността на това, да се говори убедително пред публика. Ето някои свидетелства от “Илиада”:
Нестор от Пилос, оратор прославен със глас благозвучен (Илиада І, 248)
Глупав дърдорко, Терсите, макар гръмогласен вития (Илиада ІІ, 246);
Би го помислил човек за сърдит и дори скудодумен.
Ала когато изкара гласа си могъщ из гърдите,
думи се сипнаха сякаш от бурни виелици снежни.
Смъртен тогава не би пожелал с Одисей да се мери (Илиада ІІІ, 220-223)
Каза така и останаха всички дълбоко смълчани,
хвърлени в смут от речта му, че силни слова изговори (Илиада ІХ, 430)


и “Одисея”:
Всички го гледат с възторг, несмутимо говори, без спънки,
кротко, почтително; личен е той на събрание всяко;
Други по външност напълно прилича на бог вековечен,
но от речта му оскъдна чуждее словесната сладост (Одисея VІІІ, 171-175)


Изглежда, че Омир съзнателно различава видове ораторство (стилове в красноречието):
Славният цар Менелай заговори свободно и бързо,
кратко, но ясно и точно, понеже не беше бъбривец,
ни празнословец (Илиада ІІІ, 213-215).


Казва се, че красноречието може и да се преподава – тоест, че съществува предаваемо знание за ораторството, ораторско изкуство.
Твоят баща ми поръча на всичко това да те уча:
в речи оратор да бъдеш и в дело — велик изпълнител (Илиада ІХ, 430);


Ако епосът е дидактичен, цялото произведение може да има форма на увещание – както е “Дела и дни” на Хезиод. Той споменава, че красноречието е дарба от боговете и посочва ползата от него:
Този от всички царе богохранни, когото съгледат,
щом се роди, и обсипят го с почест на Зевс дъщерите,
нему изливат те сладка роса на езика и после
медени думи текат от устата му. Всичките люде
гледат към него, когато съдебния спор разрешава,
давайки права присъда; със реч убедителна може
даже и страшна кавга начаса да приключи умело (Теогония 80-87)


б. лириката


Несъмнено, лирическите монолози твърде често се доближават до ораторството, особено до увещателния и тържествения вид. И все пак дори и в тези случаи лириката, като художествен род (подражание!) няма за цел да убеждава, а само да “изобразява” убеждаване или размисъл, подобен на убеждаване.


Достатъчно е да си припомним казаното от Дионисий Халикарнаски за Алкей:
[При Алкей] виж преди всичко характера на политическите му стихове. Много често, ако оставим настрана размера, ще видим просто едно политическо ораторстване (За подражанието, Фр. 31,2,8),


и почти всички оцелели стихове на Тиртей, Калин, Солон, Теогнид.


в. трагедията


Есхил, който е съвременник на най-ранните професионални оратори, е оформил част от “Евмениди” като съдебен процес, където се представя самата процедура – дава се думата на обвинителите, на подсъдимия, на защитника му, и накрая се произнася присъдата.
В “Молителките” се обсъжда дали аргоската държава има право да даде убежище на бягащите от Египет дъщери на Данай.


г. историографията


Речи се включват и в прозаически текстове, които не са нито ораторски произведения, нито ръководства по реторика – такива са “Историите” на Херодот и Тукидид. Възможно е това да е станало под влиянието на епоса, което се усеща особено при Херодот.


ІІ. Обществени и политически условия за появата на реториката. Къде възниква


1. Атина


Възникването на реторическото образование и на ораторската реч като отделен жанр в прозата, е свързано с демократизацията на големи и влиятелни държави като Атина и Сиракуза през първата половина на V в.; те обаче са били подготвени още в течение на политически бурния VІ в.
В Атина династията на Пизистрат (561-510), която впрочем се е представяла като гарант за спазването на Солоновото законодателство, е прогонена и се въвеждат съществени изменения, свързани с имената на Клистен, Ефиалт и Перикъл. Засилва се ролята на народното събрание и на съда, в които влизат всички пълноправни граждани; ограничават се правомощията на аристократичната институция Ареопаг (отнема му се голяма част от съдебната власт) и се въвежда правилото на остракизма, за да бъде предпазена държавата от прекомерното влияние на някои отделни граждани. Тъй като най-важните решения се взимат публично и с гласуване (в съвета на 500-те, народното събрание, съда), ролята на публичното говорене нараства твърде много.


Както свидетелства Тукидид, главната причина за влиянието на Перикъл, който след 460 г. в продължение на около 30 години по същество е управлявал атинската държава, е силата на публичното му слово:
Перикъл... бил главната ръководна личност в Атина благодарение на своите изключителни дарби като оратор и като човек на делото (І, 139).


Платон:
Изглежда... от всички най-съвършен в ораторското изкуство е Перикъл (Федър 269 е)


Цицерон:
Но от епохата преди Перикъл, който, казват, оставил няколко творби, и преди Тукидид – и двамата свидетели не на зараждането, а на зрелостта на града – не съществуват никакви текстове, които да имат някаква украса и да изглеждат дело на оратор (Брут 7, 27).


Плутарх:
Перикъл бил способен сам да се справя умело с тях [страстите] използвайки хорските страхове и надежди като кормило, с което ту подтискал дързостта, ту облекчавал и залъгвал огорчението. Така показал, че реториката е “ръководство за душите”, по израза на Платон, и че най-великото й дело е да направлява нравите и страститте, сякаш са тонове и звуци на душата, изискващи твърде изкусен допир или удар.
И причина за това била не просто силата на неговото слово, а, както казва Тукидид, доброто име и надеждността на човека... (Перикъл 15)
Не е оставил нищо в писмен вид, освен гласуваните от народа разпоредби (Перикъл 8).


Квинтилиан:
Съвсем не ме учудва мнението на някои, че от Перикъл няма нищо писано, а разпространяваните писания са писани от други (ІІІ, 1)


Преди Перикъл в Атина за отличен оратор е бил смятан Темистокъл:
Между атиняните имало един мъж, който наскоро се бил наредил сред първенците. Името му било Темистокъл, син на Неоклес. Този мъж заявил, че тълкувателите са разбрали не съвсем точно значението на оракула... Той ги посъветвал да се подготвят за морска битка... Тази война спасила тогава Елада, принуждавайки атиняните да станат морски народ... (Херодот VІІІ, 143-144)
Щом веднъж се заемел с една работа, той знаел как да изложи всички данни във връзка с нея. И дори по въпроси, по които нямал опит, той бил способен да дава правилно мнение (Тукидид І, 138).
Те [атиняните] дадоха най-много и превъзходни неща заради свободата на гърците: стратега Темистокъл, човек с най-големи способности в говоренето, разбирането и действието, повече кораби от останалите съюзници, също и най-опитни мъже... (Лизий, Надгробна реч 42)


2. Източна Сицилия


а. Коракс и Тизий


Тиранията в Сиракуза била премахната около 40 години след тази в Атина. И все пак, когато се говори за професионални оратори (преподаватели по реторика) се споменават имената на двама сицилийци – Коракс и Тизий.


Ето какво се казва за тях Цицерон:
Аристотел казва, че когато в Сицилия след събарянето на тиранията били подновени след дълго прекъсване частните процеси, то именно тогава, понеже сицилийците са хора с остър ум и с естествена склоност да спорят, Коракс и Тизий описали теорията и правилата на красноречието. Защото преди това никой не бил свикнал да говори според някаква система и метод, а повечето хора се стремели единствено да говорят точно и отчетливо (Брут ХІІ, 46).
... нарочно сякаш казваше [Хармад (според Марк Антоний цензора)], че никой от теоретиците не е бил дори и посредствен оратор – започваше от някои си Коракс и Тизий, за които се знаело, че са основоположниците на реторическото изкуство (За оратора ХХ, 91)


б. Горгий


И тъй, макар че атинската демокрация е изпреварила сицилийската, реториката като специализирано образование се е появила малко по-рано в Сицилия. Известно е, че леонтинецът Горгий, който според едни сведения е учил реторика при Тизий, а според други – при Емпедокъл, е посетил като дипломат Атина през 427 г., показал е изкуството си в народното събрание и след това е останал в континентална Гърция (Тесалия) като преподавател по реторика.


Ксенофонт свидетелства за популярността на Горгий през втората половина на V в.:
Беотиецът Проксен още като юноша силно желаел да стане мъж способен за велики дела и заради това си желание плащал на Горгий от Леонтини (Анабазис ІІ, 6, 16)


Също и Платон:
Сега пък [елините се възхищават] и на тяхната [на тесалийците] образованост, с която изпъкват най-вече съгражданите на твоя приятел Аристип – ларисците. Виновник за това е Горгий. Защото веднага щом пристигнал във вашия град, благодарение на начетеността си, спечелил обожатели... (Менон 70 b)
Примерно софистът Горгий от Леонтини дойде тук от отечеството си като пратеник с обществена мисия. Беше най-способният леонтинец в подобни посолства. И в народното събрание се показа отличен оратор, и частни сказки уреди, занимава младите и направи доста пари в този град (Големият Хипий 282 b)


За мисията на Горгий в Атина разказва обстойно Диодор Сицилийски:
По това време в Сицилия леонтинците, колонисти на халкидците и сродни на атиняните, били нападнати от сиракузците. И след като се оказали в затруднение и поради превъзходството на сиракузците били застрашени от завладяване, изпратили посланици до народното събрание в Атина с молба да им се помогне колкото се може по-скоро, за да бъде спасен градът от надвисналата опасност.
Начело на пратениците бил ораторът Горгий, който по сила на словото надминавал всички свои съвременници. Той пръв открил правилата на ораторското изкуство и в това умение дотолкова надминавал останалите, че взимал по сто мини заплащане от учениците си.
Та той, като пристигнал в Атина и бил въведен в народното събрание, говорил с атиняните относно съюзничеството и впечатлил тях, талантливите словолюбци, със своя особен, чуждестранен начин на говорене. Накрая, след като ги убедил да сключат военен съюз с леонтинците, се завърнал обратно в Леонтини, като заслужил всеобщо възхищение в Атина заради ораторското си изкуство (ХІІ, 53)


Квинтилиан:
Защото се казва, че след тези, които поетите споменали, пръв Емпедокъл повдигнал някои въпроси около реториката. Най-стари писатели на научни книги били Коракс и Тизий от Сицилия.
Последвал ги гражданинът на същия остров Горгий Леонтински, както се предава, ученик на Емпедокъл. Облагодетелстван от дългия живот, защото живял 109 години, Горгий блестял едновременно с мнозина, бил съперник на гореказаните от мен и продължавал да е такъв дори и след Сократ...
След тези автори се появили още много други, но най-прочут от слушателите на Горгий бил Изократ. Впрочем авторите не са единодушни, че Горгий му е бил учител, но аз вярвам на Аристотел (ІІІ, 1)


Диоген Лаерций:
Аристотел в “Софиста” пише, че пръв Емпедокъл открил реториката, а Зенон – диалектиката... Сатир в “Животописите” съобщава, че Емпедокъл бил лекар и отличен оратор – негов ученик бил Горгий Леонтински, изключителен оратор и автор на учебник по ораторско изкуство, който, според думите на Аполодор в “Хрониките”, живял 109 години (VІІІ, Емпедокъл)


в. Отново в Атина


Почти по същото време атинският гражданин Антифонт, малко по-млад от Горгий, започнал да преподава реторика и изработил едно ръководство, част от което са 12 кратки учебни речи, запазени и досега. Ако се съди по речите по действителни случаи, които му се приписват, той се е занимавал и с адвокатстване. Това са три речи, всички по дела за убийства.
От това време (последната четвърт на V в.) нататък Атина изпреварила Сиракуза и цяла Сицилия по брой и влияние на реторическите школи, както и по известност на ораторите си.


ІІІ. Реторическото образование и ораторството през V в.


1. Най-ранните учебни текстове. Горгий и Антифонт


За реторическото образование през V в. може да се съди преди всичко по оцелелите учебни речи. Това са трите “тетралогии” на Антифонт (3 четворки примерни съдебни речи – две обвинителни и две защитни) и двете защитни речи, приписвани на Горгий - “Апология на Паламед” и ”Похвала на Елена”.
Възможно е ораторът да е предлагал на своите ученици да пишат примерни речи по зададена тема или двойки и четворки от речи, представящи противоположни мнения по определен въпрос; а също и да импровизират по внезапно зададена тема.


2. Близост на ранното красноречие до поезията


Реторическата проза на Горгий, както се разбира от “Елена”, понякога не е била далеч от поезията. В изреченията се е търсел ритъм, използвали са се рими, съотнесените синтактично или смислово части на фразата са били с равен брой срички. Употребата на синоними и антоними, на разни видове съзвучия, натрупването на подобни гласни или съгласни, умишлената употреба на думи от един и същ корен, на омоними – всичко това е било съвсем очевидно и явно неизползвано дотогава.
По-нататък обаче никой не е пишел така, тъй като фигурите на Горгий са изглеждали на мнозина още тогава като самоцелна игра с думите. Вероятно учениците са учели някои речи наизуст, което е помагало и при импровизацията - защото определени общи места са можели да се вмъкнат в различни речи. Ето защо силната памет се е смятала за много необходимо качество (както се вижда в “Големия Хипий” на Платон).
Това образование е било ново и оригинално, и е привличало мнозина с надеждата за политическа кариера и успехи в съдебните дела.


3. Реторическото образование според неговите критици


Има и някои места у Платон, които, макар и писани през следващия век, също дават сведения за реторическото образование от онова време – на първо място разсъжденията за реториката във “Федър”.
Обща критика на реториката като инструмент на софистиката има в “Горгий”; в същата посока са диалозите “Протагор” и “Големият Хипий”. “Менексен” съдържа пародия на Периклова реч. Речта на Агатон в “Пирът” може би пародира стила на Горгиевите речи.


4. Други оратори през V в.


Някои от ораторите след Перикъл, Горгий и Антифонт станали известни просто със своето красноречие, а други – като преподаватели или адвокати.


Лизий е пишел речи по поръчка, които са били произнасяни в съда не от него, а от клиента му и затова били написани от името на клиента. Но той бил популярен и като преподавател, както свидетелства Платон във “Федър”:
- Не знам как се получи, но словото, с което се занимавахме, беше на любовна тема… Смяташ ли, че това, което Лизий е съчинил на спокойствие за продължително време, той, най-способният от пишещите наши съвременници, аз, неукият, бих могъл да си припомня по начин, достоен за него? Много неща ми липсват, за да се меря с Лизий…
- Федре, Федре!… Добре знам, че ако Федър слуша слово на Лизий, чул го е не само веднъж – няколко пъти настоятелно го е карал да повтори и той се е съгласил на драго сърце. А на Федър и това не му е било достатъчно, ами накрая е взел ръкописа, прегледал е, каквото го е интересувало най-много… и според мен, кълна се в кучето, вече знае наизуст словото, стига да не е било прекалено дълго (227-228).


Андокид пък не бил професионалист, но станал известен с речите, които произнесъл като своя защита като обвиняем за престъпления против държавата. Ето някои сведения за него в “Десетте оратори” на Псевдо-Плутарх.
Андокид е от благороден род – той е син на Леогор, който някога участваше в сключването на мирен договор между атиняни и лакедемонци…
Той самият заедно с Главкон бил определен да участва в експедицията с 20-те кораба в помощ на керкирците, когато бяха влезли в спор с коринтяните; а после бил обвинен в светотатство, затова, че обезобразил изображенията на Хермес и оскърбил мистериите на Деметра… и съден относно тези неща, избегнал наказанието, като дал сведения за виновниците…
Напуснал града, когато Тридесетте [тирани] бяха взели властта. По време на изгнанието живял в Елида, а когато тези около Тразибул влязоха в града, той също се завърнал. А след това бил изпратен в Лакедемон за сключването на мирния договор, и тъй като възникнало съмнение относно действията му, отишъл пак в изгнание.
За всички тези неща обяснява в речите, които е написал – едни са в защита по делото за мистериите, други - относно завръщането му от изгнание. Запазена е... и тази за мира.
Разцветът му е бил по времето на философа Сократ. Роден е през 78 олимпиада [468 пр. Хр]... така че трябва да е по-възрастен от Лизий с 10 години.


Изократ, който през ІV в. бил един от най-прочутите преподаватели и интелектуалци, е бил познат на атиняните още пред края на V в.


Ето свидетелството на Платон:
- Изократ е още млад, Федре, Но искам да ти кажа какво предричам за него.
- Е, и какво?
- Аз мисля, че ако се гледат Лизиевите слова, Изократ е с по-добри заложби, а освен това има и по-благороден прмис в характера си. Тъй че няма да е никак чудно, ако с напредването на годините надмине в тоя вид слово, с който се заема сега, всички занимавали се с ораторство дотам, че те да изглеждат пред него по-слаби и от деца. А ако това не му стигне, нека божествения подтик го отведе към още по-велики дела. Защото той има по природа в умствения си строй, мили ми Федре, известна склонност към философия (Федър 279 а).


ІV. Софистиката


1. Софистическото образование


Софистиката е вид образование, което е по-общо от реториката и я включва в себе си. Софистите преподават на своите ученици не само правилата на красноречието, но и други знания, за които се предполага, че могат да послужат в публичните спорове. Те пишат изследвания за държавните устройства (Протагор), философстват за битието и знанието (Горгий), занимават се с лексикология и семантика (Продик), лично овладяват разни изкуства и занаяти (Хипий).
Софистът се опитва да предложи енциклопедично образование, подтиква учениците си към свободно изследване на нравствени и обществени въпроси, препоръчва използването на словото за постигане на практически цели и се съмнява, че някой би могъл да достигне да сигурно знание по метафизични и религиозни въпроси.


Някой би казал, че софистите са философи, но те не се наричат така, тъй като не предлагат система за индивидуално усъвършенстване на основата на знание за природата, човека и вселената, нито някакъв аскетичен начин на живот, а по-скоро умение за напредък в обществения живот.
Поради това те си спечелват славата на безбожници и аморалисти. Съчиненията им са загубени. Портрети на някои от най-влиятелните от тях (Протагор, Горгий, Продик, Хипий, Тразимах) са дадени в диалозите на Платон и неговото отношение към софистиката е станало причина тази дума да придобие завинаги негативен смисъл.
Главното обвинение, което той отправя срещу тях е, че софистът – и като мислител, и като оратор – подхожда към събеседниците и изобщо към публиката демагогски. Той не се стреми да установи истината за нещата, които говори, а само да предава и създава мнения; и влияе на аудиторията говорейки това, което тя желае да чуе, а не което ще е добро за нея.


2. Софистите и Атина


Софистите произхождат от различни градове на Гърция, но твърде често посещават Атина, тъй като в града е имало платежоспособни клиенти, а и държавното устройство създавало възможност за напредък чрез публична дейност, за която този вид образование изглеждал полезен. Освен това политическият лидер на атиняните - Перикъл – явно бил благосклонен към тях. Плутарх съобщава, че той бил близък с Протагор и можел да прекара цели дни в разговори с него.
Невръстният Ксантип се разсърдил и започнал да злослови по адрес на баща си. За да го направи за смях, разказвал публично как прекарвал времето си в къщи и какви беседи водел със софистите. Така например някаквъ петобоец неволно бил улучил и убил с копието си Епитим от Фарсал. По думите на Ксантип, Перикъл бил пропилял цял ден да обсъжда с Протагор кой трябвало да се смята за действителен виновник за злополуката: копието или този, който го е метнал, или съдиите на състезанието (Перикъл 36)


В други градове софистите били посрещани много по-студено – те нямали успех в Спарта, както свидетелства Платон чрез думите на Хипий в “Големия Хипий”.
В Атина също е имало реакция срещу тях, но тя засягала не само онези, които Платон нарича софисти, но и техните опоненти, какъвто е бил Сократ. В “Облаците” Аристофан приписва на Сократ и на неговите приближени всички възгледи, които публиката свързвала със софистиката.


Едно от нещата, които създавали недобра репутация на софистите, е била високата цена на образованието. От една страна, гражданите са се съмнявали, че преподаването си заслужавало цената, а наред с това възниквал въпросът дали е редно да се заплаща за неща, които всеки би трябвало да знае – въпроси около религията, нравствеността, обществените задължения.


V. Интелектуалците през класическата епоха


Би могло да се постави въпросът доколко през V в. може да се говори за съществуване на интелектуалци. Когато казваме “интелектуалец”, имаме предвид не просто човек, който се занимава с умствен труд или с художествена дейност, а такъв, който взима участие в обществения живот и предлага начини за подобряването му. Това участие обаче е епизодично, само при необходимост: интелектуалецът не е политик, нито пък дава като специалист в една или друга дейност (защото тогава би бил експерт). Интелектуалецът – сам или заедно с други – предлага идеи за решаване на въпроси, за които никой в обществото “не отговаря” – това са въпроси в нови ситуации, в които никой няма достатъчно опит.


През V в. има условия за поява на такава обществена роля, тъй като промените са чувствителни – появяват се два противопоставени съюза, оформя се “варварската опасност”, а същевременно има условия за публично обсъждане на въпроси, засягащи обществения интерес. Един оратор не може да се прояви като интелектуалец в съда, нито при решаването на конкретни държавни задачи в народното събрание. Необходимо е друго място, където да се обсъждат въпроси, които не могат да бъдат поставени в дневния ред на институциите.


Тези места се оказват гимназионите и домовете на някои заможни граждани, където могат да се водят свободни разговори по необсъждани досега въпроси. Те се посещават от софистите и от техните опоненти като Сократ. Публиката се състои от младежи, обикновено от знатни и заможни семейства и от граждани, разполагащи с достатъчно свободно време за самообразование и дискусии по въпроси, по които все още никой не е професионалист.


**


Преводи:


1. Аристотел. Реторика. Прев Ал. Ничев.“Наука и изкуство”, 1986
2. Диоген Лаерций. Животът на философите. Прев Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002
3. Квинтилиан. Обучението на оратора. Прев М. Порталски. “Наука и изкуство”, 1982
4. Ксенофонт. Исторически съчинения. Прев М. Мирчев, Р. Стефанов. "Наука и изкуство“, 1984
5. Омир. Илиада. Прев Ал. Милев, Бл. Димитрова. “Народна култура”, 1969
6. Омир. Одисея. Прев Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1981
7. Тукидид. История на пелопонеската война. Прев М. Мирчев. “Наука и изкуство”, 1979
8. Платон. Диалози. т. І. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов.“Наука и изкуство”, 1979
9. Платон. Диалози, т. ІІ. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов, П. Димитров.“Наука и изкуство”, 1982
10. Плутарх. Успоредни животописи. Прев Д. Вълчева, Н. Панова, Д. Табакова. “Архетип”, 2008
11. Хезиод. Теогония. Дела и дни. Прев Ст. Недялкова. “Народна култура”, 1988
12. Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010
13. Цицерон. За оратора. Прев П. Стоянова. УИ, 1992

Историографията на Херодот и Тукидид

16 ноември, 2012


І. За прозата


1. Мерена реч, поезия, проза и художествена литература


В модерната епоха разликата между поезия и проза е по-неясна, отколкото в античността - особено в ранната античност. Днес отдавна е прието, че художествената литература може да се пише в проза, а поезията (което традиционно значи – художествена литература в мерена реч) може и да бъде в немерена реч, както и без рима. Освен това произведенията, които се пеят, не се възприемат като литература дотогава, докато не бъдат събрани в книга и предложени на публиката като писан текст.
Във времето на архайката (така наричаме предкласическата епоха, времето преди гръко-персийските войни) художествената литература се създава само в мерена реч, и то с музикален съпровод. Това означава, че литературата е била устна, предназначена за публично изпълнение, и в повечето случаи това изпълнение е ставало на някакъв празник. Тези текстове често са се записвали, но това е било само за да могат да бъдат изпълнени отново без изменение, а също и за обучение на изпълнители (като епическите рапсоди).
Така че поезията е можела да съществува и да се прояви в големи художествени произведения (като Омировите) и без да се разпространява писмено. Причината е че стиховете се помнят лесно.


Ето какво казва Ксенофонт в “Пирът”:
Баща ми, загрижен да стана благороден мъж, ме накара да науча целия Омиров епос. И сега бих могъл да кажа цялата “Илиада” и “Одисея” наизуст.
– Но не си ли разбрал – обади се Антистен – че и всички рапсоди знаят този епос наизуст?
– Че как да не съм разбрал, когато ги слушам почти по цял ден?


2. Нехудожествената проза. Документи


Разбира се, през тази епоха е имало и текстове в проза, но те са служели по-скоро за справка – разпоредби, договори, завещания, данъчни списъци, описания на имущество, изобщо всичко, което е можело да влезе в един държавен архив. Били са съставяни генеалогии на родове и може би хроники на някои полиси. Във всички тези текстове не е имало нищо художествено. Първите географски описания, които са включвали и всякакви сведения за народите и държавите, също не са писани за да “изобразяват”, но все пак са били сравнително дълги и свързани текстове, и може би понякога са били четени просто от любопитство.


а. Относно писмеността:


Линейното писмо Б (което е сричково) съществува поне до ХІІ в. пр. Хр. Азбуката е вероятно от ІХ в., но няма надписи, които да са отпреди VІІ в. Най-древният атически надпис е от началото на VІІ в. (към 700 г.) (ИГрЛ, І, 19 и сл., 156; ІІ, 8)


б. Писане на твърд материал


Ето някои от най-древните известни гръцки писмени паметници (всички, които са оцелели, са епиграфски).
Списъци:
на победителите в Олимпийските игри (от 776); на ефорите в Спарта (от 755); на архонтите-епоними в Атина (от 682); на жреци (на Хера в Аргос, на Посейдон в Халикарнас);
Местни хроники:
лаконска от времето на Агезилай по свидетелството на Плутарх (Агезилай 19)
Закони:
законодателство на Залевк в Локри към 664, от което обаче нищо не е запазено; на Драконт от 621 и Солон от 594 – почти нищо;
Договори:
надпис за договор между елидци и аркадци към 580 г. (ИГрЛ, ІІ, с. 8-9)


Йосиф Флавий казва:
Що се отнася до надписите, [този вид документиране] е пренебрегнат не само при другите гърци, но дори и при атиняните, които казват, че са автохтонни и че се грижат за образованието. Та те липсват и при тях; твърди се, че най-древните обществени записи са Драконтовите закони за убийства. А самият Драконт е живял малко преди тиранията на Пизистрат (Против Апион, І 4).


Павзаний е виждал надпис, който може би е бил изработен в началото на VІІІ в:
Там [в храма на Хера в Олимпия] има и други посветителни дарове, легло с неголеми размери, в голямата си част украсено със слонова кост, също така дискът на Ифит и маса, на която поставят венците за победителите. Казват, че тя била играчка на Хиподамия. Върху диска на Ифит е изписан текстът на примирието, което елейците провъзгласяват на Олимпийските игри, не в прави редове, а в кръг по периферията на диска (V, 20, 1)


в. Писане на мек материал


За литература все пак е нужен удобен материал, така че на едно място да се побират дълги текстове. Такъв е папирусът.
Възможно е гърците да са започнали да си служат с него от VІІ в., покрай оживлението на търговските връзки с Египет по времето на фараона Псаметих І (671-617). Папирусът е бил употребяван поне до ІV в. сл. Хр., а после е заменен изцяло от пергамента.
Ранните поети като Хезиод, Архилох и др. ако изобщо са записвали поемите си, сигурно са го правели на други материали (ИГрЛ, ІІ, с. 9-10).


Ето какво казва Херодот за писмеността и папируса:
Финикийците, които дошли с Кадъм... донесли при елините... писмената, каквито елините нямали преди това, както ми се струва...
С течение на времето те променили езика си, както и формата на писмената си. По това време голяма част от околните области били заселени от елини йонийци; именно те заели писмената от финикийците и били обучени и с малки изменения във формата им започнали да ги употребяват; служейки си с тях, те ги нарекли финикийски, тъй както справедливостта го изисквала...
От древни времена йонийците наричат папируса пергамент, защото някога папирусът бил рядкост и те употребявали вместо него пергамент от кози и овчи кожи; по мое време много от варварите още пишеха на такива кожи (V, 58).


3. Ораторство, писани речи и реторическо образование


Прозата през V в. се е развивала във връзка с публичността на държавния живот и правораздаването.
Политическите и съдебните решения започват да се вземат с гласуване от сравнително голям брой съветници (съдебни заседатели). Това става във връзка с падането на тираниите, ограничаването на ролята на аристократичните институции и с възможността за финансиране на по-голям държавен апарат. В континентална Гърция така е станало в Атина, а на запад – в Сиракуза.
Ролята на публичното нетържествено слово рязко се засилила и едно от явленията, свидетелстващи и съдействащи за това засилване, е появата на реторически школи – най-напред в Сицилия, но много скоро след това и в Атина. Записаните речи са се пазели в архивите на държавните учреждения, но и са служили за обучение. Това образование не е било само тясно реторическо, но и енциклопедично: и заради него са се появили текстове, обсъждащи и най-общи въпроси на естествознанието, държавата и правото.


4. Историографска проза


Текстовете, възникнали покрай практическото реторическо образование, не са били създавани с художествена цел, макар че и в тях може да се намерят елементи на художественост.
С историографската проза положението е по-различно. Херодот и Тукидид не пишат произведенията си с практическа цел, нито за обучение. Техните книги са нещо като „мемоари” на гръцкия свят, или на някой отделен полис. Създаването на атинската империя е предизвикало силно вълнение сред всички гърци и може да се каже, че Херодотовата история е писана донякъде и като апология на Атина пред нейните противници и съюзници.
Тукидидовата история пък показва гледната точка на един привърженик на „просветената” и „контролирана” демокрация, където един добър лидер успява да използва силите на множеството свободни и пълноправни граждани като същевременно не допуска държавата да се превърне в тирания на народното събрание, чиито правомощия не се ограничавали от никаква равностойна институция.


5. Художествена проза


Но и тези книги не са художествени произведения. Литература в проза се появява чак през ІV в. – това са диалозите на Платон и може би незапазените мимове на Софрон. Че мимовете на Софрон са били художествени произведения, свидетелства Аристотел в гл. І на „Поетиката”. Ето неговите размишления за художествената литература и прозата:
Изкуството пък, което използва само реч, прозаична или стихотворна, и то или като смесва размерите помежду им, или като си служи само с един определен вид размер, няма специално означение дори до днес. Така ние не бихме могли да назовем с общо име мимовете на Софрон и Ксенарх и сократическите беседи, нито подражанията, които някой би изпълнявал в триметри, в елегически и други подобни стихове (1447а-b).


Не е изненадващо преданието, че Платон ги е харесвал много:
Изглежда Платон пръв е донесъл в Атина книгите на мимографа Софрон, които преди това били пренебрегвани от елините, и му подражавал в изобразяването на характерите; тези книги били намерени под възглавницата му (Диоген Лаерций. Животът на философите ІІІ).


ІІ Предшествениците на Херодот


1. Поети


Дълго време Омир и Хезиод са били смятани за исторически извори, макар и не напълно надеждни. Също и други поети:


Евмел от Коринт:
Не знам друг да е казвал, че Коринт е син на Зевс, освен коринтският народ. Евмел, синът на Амфилит, от така наречените бакхиди, който е считан за създател на епоса, казва в изложението за Коринт (стига това съчинение действително да е на Евмел), че в тази земя се заселила първо Ефира, дъщерята на Океан (Павзаний ІІ, 1,1).


Ксенофан от Колофон:
Написал поема за основаването на Колофон и за изпращането на колонисти в Елея, в Италия; в две хиляди стиха (Диоген Лаерций ІХ, 2, 20)


Хойрил от Самос е писал поема за похода на Ксеркс срещу гърците:
И Хойрил, древен поет, споменава за нашия народ, че е взел участие в похода на Ксеркс, царя на персите, срещу Гърция (Йосиф Флавий. Против Апион І, 22).
Суда:
Хойрил от Самос... Казват, че бил роден по времето на Паниасис, а по времето на персийските войни, през 75-та олимпиада, вече бил младеж. Избягал от Самос, и, като се сближил с историка Херодот, обикнал словесните занимания... Заел се с писане на стихове и накрая се установил в Македония, при тогавашния й цар Архелай. Писал за победата на атиняните срещу Ксеркс и било гласувано да бъде четен заедно с Омир.


За популярността на сега забравения Хойрил свидетелства и това, че Аристотел го цитира поне два пъти - в "Реторика" (ІІІ, 14) и в "Топика" (VІІІ, 1). Впрочем във втория случай той изрично отбелязва, че Хойрил е много по-слабо познат от Омир.


Ето мнението на Тукидид за историческата достоверност на Омир и други поети:
... походът срещу Троя, ако и да отстъпва на сегашните събития, е бил най-големият от всички преди него, ако, разбира се, и в този случай можем да вярваме на произведението на Омир, който като поет естествено го е преувеличил и разкрасил (І, 10);
Все пак този, който приеме събитията, разказани от мен предимно въз основа на посочените сведения, той няма да сгреши, защото няма да предпочете да вярва на поетите, които са възпели тези събития с преувеличения и са ги разкрасявали... (І, 21)


2. Прозаици


Както казахме, до средата на V в. малцина са пишели в проза с намерение да представят писания си текст публично. Така че Херодот е от първото поколение прозаици – заедно с Горгий и другите по-възрастните софисти. Книгата му несъмнено се опира на съчиненията на някои по-стари автори, наречени логографи (като Хекатей от Милет, чието име той споменава на няколко места). Те са били наречени така именно защото са съставяли “logoi” - изложения в проза, а не “eрe”, или други стихотворни произведения.


Измежду авторите, които познаваме, пръв употребява тази дума Тукидид:
Нито ще предпочете да вярва на логографите, които са описали същите събития, като са дирили по-скоро насладата на слушателите, отколкото истината (І, 21)


За логографите пише още Страбон:
“... но поетическият стил е различен от риторическия”.
По вид – да, също както в поетическото изкуство стилът на трагедията се различава от този на комедията, а в прозата стилът на историята се различава от този на адвокатската реч. Но не е ли словото родовото понятие, чиито видове са мерената и прозаичната реч? Или по-скоро, дали словото в по-широкия смисъл е родовото, докато риторичното слово не е родово и стилът и великолепието на словото не са?
Но прозата и словото – имам предвид изкусното слово, са подражание на поезията. Защото поезията като изкуство първа се е появила на сцената и първа е спечелила одобрение.
След това са дошли Кадъм, Ферекид, Хекатей и техните последователи с прозаични писания, в които са подражавали на поетическото изкуство, изоставяйки метриката, но съхранявайки в други отношения поетическото.
Писателите след тях един след друг са изоставяли по някое от тези качества и са свели прозата до сегашния й вид, като от най-високите й върхове (І, 2, 6).


и Дионисий Халикарнаски:
Готвейки се да започна изложението си върху написаното от Тукидид, бих желал да кажа нещо и за другите писатели - и за по-древните, и за онези, които са били в разцвета си по негово време. Така ще се изясни и намерението на този мъж, чрез което той се отличи от по-ранните автори, както и силата му.
Преди Пелопонеската война имаше множество писатели от различни места. Сред тях са Евгеон от Самос, Дейох от Проконес, Евдем от Парос, Демокъл от Фигелия, Хекатей от Милет, Акузилай от Аргос, Харон от Лампсак, Мелисагор от Халкедон. Малко по-рано Пелопонеската война, но все пак достигащи до времето на Тукидид, са Хеланик от Лесбос, Дамаст от Сигея, Ксеномед от Хиос, Ксант Лидийски, както и мнозина други.
Те имаха едни и същи намерения що се отнася до избора на теми и по способности не се отличаваха много помежду си. Едни от тях записваха гръцките истории, а други варварските, като не ги свързваха, а ги разделяха по народи и градове и ги представяха поотделно.
Всички те се придържаха към една и съща цел: каквито спомени се пазят сред жителите по народи и градове, и каквито запазени писания има – било в светилища, било по други места - всичко това да бъде изнесено за общо сведение и то така, както са го получили: без да прибавят, нито да отнемат нещо. В тези писания е имало и разни митове, в които се е вярвало от много време, както и разни приключенски историйки като за театър, които сега изглеждат твърде глупаво.
Що се отнася до стила, всички те, веднъж възприели един и същ диалект, се придържаха към един и същ начин на писане: пишеха ясно, с общоупотребими изрази, чисто и кратко, съответстващо на описваните неща и без усложнения (За Тукидид V, 1-34).


Първи трябва да е бил Кадъм (“За основаването на Милет и Йония”), от когото нищо не е останало.
След него – Хекатей (“Генеалогии”, “Описание на земята”). Ето какво пише за него Херодот:
Всички били на едно и също мнение и препоръчвали бунт освен логографа Хекатей, който най-напред изразил несъгласие с това да се вдигнат на война срещу царя на персите, изброявайки всички народи, които се намирали под властта на Дарий, и изтъквайки мощта му, но след като не успял да ги убеди, той започнал да ги съветва да постъпят така, че да станат господари на морето... (V, 36)


Суда:
Хекатей, историограф, син на Хегесандър, роден по времето на царувалия след Камбиз Дарий... през 65-та олимпиада. Историографът Херодот, по-млад от него, го е ползвал. Хекатей бил слушател на Протагор. Той е първият, който е писал история в прозам докато Ферекид е първият, който изобщо е писал нещо в проза. Книгата на Акузилай е неавтентична.


Страбон:
В Милет са родени прочути мъже: Талес, един от седемте мъдреци, който е започнал науката естествена философия и математика сред елините, и неговият ученик Анаксимандър, както и ученикът на втория Анаксимен, а също и Хекатей, автора на “История”... (ХІV, 1, 7)


От тези “logoi” не е останало нищо по-голямо, а от съобщенията за тях може да се предположи, че са съдържали исторически и географски описания, а също и сведения за родословието на известни хора, стигащи обикновено до героическата епоха.


Много от тези неща ги има и при Херодот. Но “Историята” не е просто поредица от разкази за географски места, градове и държави, а единно произведение, което се занимава със сблъсъка между персийската империя и съюза на гръцките градове, предвождан първо от Милет, а после – от Атина.


ІІІ. Херодот


1. Биография


Херодот се представя в самото начало на книгата си със следните думи:
Херодот от Халикарнас излага тук своите издирвания, за да не изчезне с течение на времето споменът за извършеното от хората и за да не отмине славата на великите и възхитителни дела на елините и на варварите; но освен това и за друго – за да разкаже за причината, поради която елините и варварите воювали помежду си.


Нататък обаче той не казва нищо за себе си. Сведенията за живота му идват преди всичко от една биография и от енциклопедията “Суда”.


Бил е роден през 80-те години на V в. – точно в десетилетието на гръко-персийските войни. Напуснал е родния си град заради политически междуособици и е прекарал няколко години на Самос. Пътувал е много, включително из Египет и Месопотамия, както може да се предположи от разказаното в “Историята”.
Прекарал е известно време в Атина, а после е заминал с група атински колонисти за южна Италия, където те основали град на мястото на разрушения през VІ в. Сибарис и го нарекли Турии.
Може би е останал там до края на живота си – двадесетте години на века.


2. “Историята”


Въпреки много дългия си увод (войната на мидийци и перси, завоюването на Египет с голямото описание на тази страна, войната със скитите), тя има ясна завръзка (въстанието в Мала Азия), вълнуващи перипетии (нападенията на Дарий и Ксеркс) и успешен (за европейските гърци) край. Затова тя е повече единен, свързан текст за прочитане, а не справочник. Възможно е преди Херодот да не е писана такава книга. Но и да е писана, тя би трябвало да има някакъв образец или по-скоро предшественик извън прозата. Може би още тогава е изглеждало, че този предшественик е Омир. Не е чудно, че в разяснението си за традиционността на конфликта между Европа и Азия Херодот споменава и троянските събития. Това е сигнал, че както гръко-персийските войни са епизод от този сблъсък, който епизод е предшестван от Троянската война, така и книгата на Херодот е предшествана от Омировите поеми.
Наред с това множеството по-дълги и по-кратки разкази за нещастия, сполетели различни монарси, неизбежно напомня за трагедията, която по времето на Херодот достига разцвета си. Размислите за държавното устройство (демократизирането на Атина, персийският диспут за различните конституции) са аналогични на софистическите лекции и трактати, изработвани по същото време. Самите речи на персонажите, макар и много по-кратки, отколкото тези при Тукидид, сигурно са напомняли за някои съществуващи вече учебни (както при Горгий и Антифонт) или реални, но преработени и публикувани писмено речи – като тези на Перикъл, предадени от Тукидид и произнесени в началото на Пелопонеската война, вероятно още приживе на Херодот.


3. Херодот от гледна точка на други историци


Мнозина автори, още от времето на класиката, се отнасят със съмнение към някои от твърденията на Херодот. Мястото у Тукидид, което цитирахме във връзкка с “логографите” (І, 21) често се е тълкувало като критика и на “Историята”.


Ето какво казва Страбон:
Човек би могъл по-лесно да повярва на Хезиод и на Омир в техните разкази за герои, отколкото на Ктесий, Херодот, Хеланик и други подобни автори (ХІ, 6, 3).


ІV. Историография и художествена литература


1. Общо сравнение


Едно прочуто изказване на Аристотел гласи:
Поезията е по-философска и по-сериозна от историята. Поезията говори предимно за общото, а историята – за единичното...(Поетика 9, 1451 b).


Аристотел трябва да е имал предвид, че когато създава герои или фабули, поетът се интересува от “същественото” в характера или потока на събитията, а не от безбройни, случайни подробности, с които се срещаме в реалния си опит. “Историята” пък, както той я е виждал, се е стремяла да удовлетвори практически нужди – къде е този град, какви са езиците и обичаите на тези народи, какво се говори изобщо за тях. Както в съдебната и политическата реторика, така и в историята е нужно да се натрупат реални факти, за да се направи заключение – как да оцени слушателят днешната ситуация и какво да предприеме. Историята не се пише с цел размисъл и за теоретично (“свободно”!) познаване на човешкия свят; тя е за “сведение”. Изобщо свободният човек и най-вече философът се занимават със същественото и вечното, а робът и практикът, дори когато е политик – с временното, за да постигнат определени резултати, които нуждите на живота в тяло налагат.
Но в действителност текстовете, наричани исторически, се отклоняват от това, да бъдат просто справочни - както и трагедията се отклонява от това, да предизвиква страх и да завършва с нещастие, а комедията понякога не се стреми да е смешна, а по-скоро увлекателна. Има голяма разлика между текст, който се пише като справочник или ръководство, и този, който е за четене без непосредствена практическа цел - дори да не бъде художествен. Някои научни или поучителни текстове са се наричали “философия” и са имали практическа задача. Но после към “философията” са се присъединили диалозите на Платон, които служат за размисъл, а при това и са художествени.
Така е и с историята – за да се направи книга, която да може да се прочете, е нужно тя да бъде единна и в нея нещо “да става”, или да се проучва (доказва). Така че от една страна историята се нуждае от нещо, подобно на поетическа фабула – кое е “действието”, което тя предава? От друга страна, историкът е длъжен да прави нещо, което в поезията го няма – то е да докаже на читателя, че нещата “в действителност” са се случили така. Фабулната литература “наподобява” характери и действия, които са типични и “възможни”. Историята “установява” лица и събития, които са “действителни”. И двете се стремят към истината – историкът вижда истината въплътена в “точно тези събития”, за които свидетелстват “точно тези хора и неща”; поетът я вижда в незасвидетелствани от никого, но възможни характери и действия. В първия случай се интересуваме дали разказаното се е случило, а във втория – дали е убедително. Но “действително случилото се” трябва да образува смисъл, сравним донякъде с произведеното от поета. И това е трудността в писането на история – че известните и признати факти оказват съпротива на убедителното изложение на събитията. Читателят на поезията се задоволява с увлекателността и убедителността; читателят на историята допуска увлекателността, одобрява убедителността, но все пак изисква тази убедителност да съответства на “станалото” – и затова тя трябва да може да бъде проверявана.


2. Жанрови прилики между “Историята” и героическия епос


Фабулата на “Историята” е основана, както казахме, на малоазийското въстание и последствията от него: за едни - печални (малоазийските гърци), за други - щастливи (европейските и особено атиняните), за трети - впечатляващи, донякъде позорни, не гибелни, но все пак някак трагични (персите). Около това се представят с епическа бавност и изчерпателност двете противопоставени армии, и двете (по същество) съюзни сили: защото и персийската армия включва войници от множество народи, начело с персите, и гръцката – от множество държави начело с атиняните. И както при Омир има списък на участниците в песен ІІ, така е и при Херодот - и то на няколко места, където се говори за по-големи походи или битки. Отклоненията, които прави Херодот, са големи, както става и в епоса. Разказва се предисторията на войните – в началото съвсем накратко, а после надълго. Представят се размерите на Персийската империя и миналото й до Ксеркс; прави се преглед на завладените от нея или пък воюващите с нея народи; от друга страна се прави подобен оглед и на гръцкия свят.
Там обаче не е възможно миналото да се представи като редуване на монарси и разкази за подвизите им, защото гърците нямат единна държава. Затова се разказва поотделно за полисите, доколкото са имали отношение към въстанието и персите, и на първо място за Атина. После се преминава към битките – първо при Дарий, после при Ксеркс. Всичко това е изпълнено с множество малки, донякъде самостоятелни епизоди – разговори, речи, индивидуални съдби и подвизи, семейни истории.


V. “История на Пелопонеската война” на Тукидид


1. За живота на Тукидид


Тукидид е бил двадесетина години по-млад от Херодот. Той не е малоазиец, а атинянин, но също като Херодот е прекарал голяма част от живота си в изгнание. Участвал е в Пелопонеската война, бил е командир на няколко бойни кораба при Тасос и като такъв е трябвало да окаже помощ на съюзния с атиняните град Амфиполис, обсаждан от спартанска военна част. Тукидид потеглил с корабите си, но пристигнал, когато градът бил вече превзет. Затова е бил съден и е трябвало да напусне Атина и да заживе в един свой имот в южна Тракия.
Там написал “Пелопонеската война”, която е стигнала до нас недовършена – изложението се прекъсва на събитията от 410-а, шест години преди края на войната.


2. Разлики между Тукидид и Херодот. Идея за историческо развитие. Художественост


Като цяло книгата на Тукидид съвсем няма вид на художествено произведение. Тук вече не може да се говори за “фабула” – целта е просто да се разкаже подробно и достоверно за случилото се между 431 и 403, да се докаже, че това е най-голямата война, водена някога от гърци, да се обяснят причините за избухването й и за поражението на Атина; и покрай това да се изразят някои по-общи мисли около развитието на цивилизацията и усилването на държавите в гръцкия свят, устройството на най-влиятелните от тях и поведението на хората във време на тежки изпитания – като опасни епидемични болести или граждански войни.
Херодот не се опитва да обсъжда напредъка на цивилизацията: за него държавата е силна или когато начело стои способен цар, подкрепян от божеството, или когато властта премине в ръцете на мнозинството, както в Атина. Тогава, казва той, държавата се засилва, защото всеки е свободен и може да вземе активно участие в развитието й.
Тукидид обаче размишлява за прогреса: как от множество малки, слаби и разделени общества може да се стигне до малък брой големи и могъщи. Според него това става, когато се овладее разбойничеството и се установят връзки между обществата. В Гърция това е по море, така че става дума за унищожение на пиратите. После е необходимо да се развие търговията и да се натрупа богатство, с което може да се финансира флот, който служи за транспорт и военни цели едновременно. Активността на гражданите поддържа държавата силна, а натрупаните с търговия средства позволяват бързо придвиждане и неочаквани удари на различни места през цялата година, и лесно увеличаване на армията със строеж на нови кораби и привличане на наемници. Така една държава може да разпростре влиянието си навсякъде из крайбрежията както е станало с Атина.
Но Тукидид, както и много други гръцки автори, не смята, че дори една добре устроена и успешна държава би могла да издържи дълго. Причината е, че хората лесно се деморализират – както във време на изпитания, така и във време на успехи. Гражданските войни унищожават държавите чрез нарастването на взаимната омраза, разбуждането на отмъстителността, коварството и жестокостта, и разпадането на връзките между най-близките хора; при болест и други катастрофи, идващи от природата, връзките между хората и нравствените правила се рушат поради страха да не пострадаш като останалите и отчаянието пред неизбежната смърт.
От друга страна, успехите и усещането за сила и власт водят до неоправдан оптимизъм за бъдещето, алчност и безмилостност към по-слабия. Накрая се стига до поставяне на неизпълними задачи и армията търпи поражение, а обществото, което не може да обуздае желанията си – катастрофа: било от външен враг, било поради междуособици. Но Тукидид не предлага конституция, чието спазване да гарантира разумен живот и която да бъде опазвана от малък брой просветени държавници (както прави Платон). Той смята, че атинското устройтво е достатъчно добро, стига начело на държавата да стои мъдър мъж (като Перикъл), който със словото и авторитета си да овладява желанията и страховете на мнозинството.
Тази история се отличава от Херодотовата по изобилието и дължината на речите, произнесени от историческите персонажи. Това са най-литературните места в книгата. Тукидид сам казва, че не предава буквално произнесените думи (а и не би могъл, нямало е как да присъства на толкова много места лично), а по-скоро смисъла на казаното, намерението на говорещия, главните аргументи.
Размяната на аргументи напомня на тогавашните учебни речи (като тези на Антифонт), но понякога и трагически диалог (преговорите на атиняните с мелосците). Чрез тях се създават портретите на политическите и военни дейци (Перикъл, Алкивиад, Никий). Но все пак главното в речта е аргументацията (защо според говорителя е полезно или справедливо да се предприеме нещо) и откриването на действителните мотиви и причини (защо тези персонажи избират да действат по този начин).
Така че “Историята” изглежда силно повлияна от реторическото образование, където едно от най-разпространените упражнения е противопоставянето на две гледни точки в дадена ситуация и изнамирането на контрааргументи, които всеки път да оборват изложените по-рано аргументи на противника.


**


І. Помагала:


Соболевского С.И. и др. История греческой литературы, І-ІІ. Москва, 1946-1955 (ИГрЛ)


ІІ. Преводи:


1. Аристотел. За поетическото изкуство. Прев Ал. Ничев. "Наука и изкуство", 1975
2. Диоген Лаерций. Животът на философите. Прев Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002
3. Ксенофонт. Сократически съчинения. Прев Р. Стефанов. "Народна култура“, 1985
4. Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005
5. Страбон. География, т.І. Прев В. Русинов. “Рал Колобър", 2006
6. Тукидид. История на пелопонеската война. Прев М. Мирчев. “Наука и изкуство”, 1979
7. Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010

Трагедията на Есхил и Софокъл

9 ноември, 2012


І. Произход на драмата


1. Защо възниква по-късно


Център на трагедийния жанр, а и на цялата драма, е Атина. Не е сигурно обаче, че драматичните представления са възникнали там. В “Поетиката” се казва, че и други области претендират за създатели на драмата - на първо място Спарта и Мегара.
По тази причина [заради названието “драма”, свързано с глагола drao] дорийците претендират, че са създатели на трагедията и комедията. По-точно, за комедията претендират мегарците – както тукашните, които казват, че тя е възникнала по време на тяхната демокрация, така и сицилийските, тъй като от Сицилия е поетът Епихарм, живял дълго преди Хионид и Магнет; а за трагедията – някои от пелопонеските дорийци, като се позовават на наименованието... у тях “действувам” се нарича drao, у атиняните – pratto (гл. 3, 1448 а).


Драмата е сравнително скъп жанр. Монодичната лирика може да се прави от един поет и да се изпълнява пред малцина слушатели, и това да става тогава, когато поетът или слушателите пожелаят. Епосът може да има повече слушатели и да се изпълнява в по-тържествена обстановка, но и той не се нуждае от много изпълнители и продължителна подготовка. Хоровата лирика вече се изпълнява от няколко души едновременно, изисква специална подготовка и повод (обществен празник).
Представянето на драмата обаче е най-сложно – там има и хор, и индивидуални изпълнители. Подготовката е най-дълга и затова трябва да бъде финансирана. Така че най-подходящият начин да се организира драматическо представление е то да бъде включено в някой празник, наред с други зрелища и ритуали.


2. Началото на трагедията (преди Есхил)


Възможно е трагедията и комедията да са еднакво стари, но за историята на трагедията се знае повече. Според Аристотел причината за това е, че тя е по-сериозна, а на сериозните жанрове се обръща повече внимание:
И тъй, постепенните промени в трагедията и нейните автори не са останали неизвестни, докато развоят на комедията, която от началото не била ценена, не е известен. И наистина, архонтът започнал сравнително късно да дава комически хорове, по-рано те били от любители. Едва след като тя получава някакви форми, се споменават нейни поети (гл. 5, 1449 а-b).


Първото датирано представяне на трагедия се е случило в Атина през 536 г., а поетът се е казвал Теспис. Ето какво казва за него Хораций:
Казват, че Теспис открил трагедийния вид, дотогава
още незнаен, на селска кола той театъра возел (Поетическо изкуство, 275-276)


Плутарх разказва за недоволството на Солон от видяното:
След представлението го заговорил и попитал не го ли е срам да лъже за толкова големи неща пред толкова хора. Теспис отвърнал, че не е страшно да се говорят и правят такива неща, стига да е на шега. А Солон ударил с тоягата си по земята и казал: “Ако сега похвалим тази шега, скоро ще се окаже, че сме започнали да ценим такива неща и насериозно” (Солон, 29)
Най-вероятно това е било на Панатенеите и не е чудно, че трагедията се е установила в Атина още през VІ в. Това е могло да стане, защото тиранстващият по онова време Пизистрат се е стараел да спечели благоволението на атиняните чрез повече и по-добре уредени празници. Но традицията се запазила и след Пизистрат.


Следващият по-известен автор е Фриних. Той е автор на прочутата трагедия “Падането на Милет”, в която представил едно историческо и при това съвременно събитие – превземането на въстаналия Милет от персийските войски (495 г.). Трагедията направила силно впечатление на атиняните. Ето какво казва Херодот:
Когато Фриних съчинил и поставил драмата “Завземането на Милет” целият театър се залял в сълзи; гражданите глобили поета с хиляда драхми за това, че им припомнил собствените им нещастия и наредили никой повече да не поставя тази драма (VІ, 21).
На една от драмите му хорег бил Темистокъл:
[Темистокъл] постави таблица за победата с такъв надпис: “Темистокъл ... беше хорег, Фриних я постави, а архонт беше Адимант” (Плутарх, Темистокъл 5)
За една негова загубена драма съобщава Павзаний:
Историята за главнята, как била дадена от Мойрите на Алтея, как Мелеагър нямало да умре преди главнята да бъде погълната от огън и как Алтея я изгорила в гнева си – тази история за първи път е била използвана като сюжет за драма от Фриних, сина на Полифрадмон, в неговата “Плевронии”: “Че орис смразяваща той не избегна, а бързият пламък погълна го, както главнята унищожена бе от майка му ужасна, злодейката.” Изглежда обаче, че Фриних не е развил историята с лично въображение, а само се е докоснал до нея така, както е на устата на всеки в Елада (Х, 31, 4)


Смятало се, че той и Есхил започнали да разработват теми, които имали малко отношение към Дионис. Отглас от тяхното съперничество се среща у Аристофан:
Красивото донесох от красивото, за да не сметнат хората, че все една свещена нива жънем с Фриних двамата (Жаби 1298-1300)


Известни са имена и на други ранни драматурзи, примерно Хойрил:
А пък атинянинът Хойрил е съчинил драма, озаглавена “Алопе”, според която Керкион и Триптолем са братя, родени от дъщерята на Амфиктион, като баща на Триптолем бил Рарос, а Посейдон – на Керкион (Павзаний І, 14, 3).


3. Политическият контекст


Възходът на Атина през първата половина на V в. е свързан донякъде и с гръцкото въстание в Мала Азия. Атиняните били помолени да окажат помощ на съюза на малоазиййските градове във войната им срещу Персия. Те изпратили няколко десетки бойни кораба, направили десант недалеч от Сарди (тогава областен център на персийската провинция) и взели участие в опожаряването на града (499 г.). Персийският цар Дарий не забравил това и няколко години по-късно изпратил голяма армия срещу атиняните, която била победена при Маратон (490 г.). Тогава спартанците обещали помощ, но отрядът им закъснял и не взел участие в битката.
Десет години по-късно наследникът на Дарий – Ксеркс – навлязъл в континентална Гърция с огромна армия, опожарил Атина, но загубил морската битка в Сароническия залив (480 г.) и се оттеглил, като оставил няколко десетки хиляди души в Атика, за да продължат бойните действия. Но и на следващата година персите не постигнали нищо повече от това, да опожарят още веднъж града. Обединените атински и спартански войски спечелили още две битки – при Платея в Беотия и после при нос Микале на малоазийския бряг (479 г.). Така персийският опит за включване на гръцките полиси от островите и Европа в рамките на империята се провалил.
Атиняните използвали тези събития за да си създадат образ на защитници и обединители на гърците срещу персийската опасност. Бил сключен договор с няколко държави – полиси и острови – за взаимопомощ при нападение и бил създаден военен бюджет на съюза на основа на определена годишна вноска, изпращана в съкровищницата на съза на остров Делос. През 50-те години на V в. съкровищницата била прехвърлена в Атина – вероятно под предлог, че там парите ще бъдат в безопасност. След няколко конфликта между Атина и съюзниците, най-сериозен от които бил този със Самос (440-439 г.), станало ясно, че участниците в съюза не могат да го напуснат, а и не могат да откажат да плащат вноската си без съгласието на атиняните. Така че този съюз, сключен в началото между равноправни държави, сравнително бързо се превърнал в атинска империя.


ІІ. Театралните представления


1. Произход на театъра и драматическия жанр. Дитирамбът


Въпросът за произхода на гръцкия театър е един от най-старите и най-подробно обсъдените в класическата филология. Той също е разгледан в “Поетиката”, където се казва, че трагедията като представление може би се е развила от дитирамбическата хорова лирика, а комедията – от фалическите шествия:
И тъй, като произлязла от импровизации – и тя, и комедията (първата – от запевачите на дитирамба, а втората – от тези на фалическите песни, които и сега влизат в обичаите на много градове) тя постепенно се разрасла, тъй като в нея развивали това, което представлява нейна особеност; и след като претърпяла много промени, приключила своя ход, тъй като вече получила собствената си природа (гл. 4, 1449 а ).


Връзката на дитирамба и изобщо на театралните представления с култа към Дионис е добре известна и много коментирана още от времето на класиката:
Разпален от вино мога изкусно най-сладък дитирамб да почна за Дионис (Архилох, фр. 74).
Между останалите церемонии, които сикионците почитали Адраст, особена чест се отдавала на неговите страдания чрез трагически хорове; те не отдавали почести на Дионис, почитали Адраст. Но Клистен дал хоровете на Дионис, а останалите церемонии от жертвоприношението – на Меланипос (Херодот V, 67).
Имало такъв вид песни: молитви към боговете, които наричаме с името “химни”... един противоположен “трени”... трети вид са пеаните, а има и още един, свързан с раждането на Дионис, наречен “дитирамб” (Платон, Закони 790 b).


И в двата случая (на трагедията и комедията) се предполага, че основа на театъра е хорът, и е нужно да се проучи как от този хор, който произнася специално съчинени, традиционни или импровизирани реплики, се е стигнало до представление, в което двама или трима актьори разменят реплики помежду си, а хорът участва като действащо лице и произнася по-дълги монолози само в паузите.
Когато Аристотел говори за историята на литературата (poiesis), той показва, че въпросът за произхода на драмата включва не само театралното представление, но също и самата драматическа форма. Това е разговорът, размяната на реплики, където думата има не авторът (“разказвачът”!), а героят, който може да твърди “свои” неща, несъвпадащи с или противоречащи на това, което разказвачът би казал по същата тема (както прави Одисей в "Одисея"). Освен това трагедията и комедията поотделно, за да бъдат такива, трябва да съдържат трагични и комични събития и характери, или, с други думи, да са съобразени с идеята за трагично или комично. И двете неща, мисли Аристотел, - драматическа форма и естетическата идея – са постигнати, ако не за пръв път, то поне с особено голямо съвършенство, от Омир. Така че той, макар и епик, може да бъде смятан за предшественик и донякъде създател на драмата – поне що се отнася до тези два съществени елемента.


2. Организация на представленията


Театралните представления са се провеждали като състезания между поетите, които състезания се организират като част от атинските Дионисии – празници, провеждани през първата четвърт на годината. Дионисиите били няколко и имали различни названия - Селски (декември-януари, месец посейдеон), Ленеи – (януари-февруари, гамелион), Антестерии (февруари-март). Най-тържествено се чествали Големите (Градски) Дионисии (март-април, елафеболион) на които, вероятно още от Пизистратово време, са представяни трагедии. Отговорен за организацията им бил архонтът-епоним:
Архонтът... избира хореги, трима най-богати граждани между всички атиняни, за да представят трагедии. По-рано назначавал и пет хореги за комедии; сега те се дават от филите (Аристотел, Атинска държавна уредба 56).


Празникът продължавал три или четири дни. Освен трагедии се представяли и комедии, имало е и изпълнения на дитирамбически хорове от юноши и възрастни. Трагедиите били свързани в трилогии, като накрая се добавяла и една “сатирова драма” – комична пиеса с митологични герои, където хорът сигурно е представял група сатири. Така се е напомняло, че празникът е в чест на Дионис (за когото се казва, че е съпровождан от сатири). Допускали се три трилогии, имало е и жури, и накрая се обявявало класирането. Решенията на съдиите понякога били спорни, в някои случаи публиката шумно изразявала мнението си. Ето две свидетелства на Елиан:
В годината на 91-те олимпийски игри... помежду си се състезавали Ксенокъл и Еврипид. Първото място спечелил Ксенокъл... Втори след него, бил Еврипид с трагедиите “Александър”, “Паламед” и “Троянки” и сатирната драма “Сизиф”. Смешно, нали?... Трябва да е станало едно от двете: или съдиите да са били глупаци и невежи, лишени от правилна преценка, или да са били подкупени (ІІ, 8).
Атиняните приели комедията “Облаци” с огромно удоволствие, ръкопляскали на поета както никога по-рано, развикали се, че той трябва да спечели конкурса и настоявали пред журито да постави името на Аристофан на първо място в списъка на победителите (ІІ, 13)


Платон не смятал, че е работа на публиката да дава оценка:
... те внушили на мнозина непочитание към законите на музиката и дързост, че уж са способни да оценяват. Оттук всъщност и театрите от безмълвни станали озвучени, все едно зрителите разбирали кое от свързаното с музите е добре и кое – не е, и вместо аристокрация в музиката настъпила някаква тежка театрокрация (Закони 700-701)


Представленията в Атина били най-напред просто на площада. По-късно за тях било определено специално място на склона до стената на Акропола - и то вече е станало театър. През V в. седалките са били все още дървени, каменните се появили по-късно.


3. Хор и актьори


Обикновено се приема, че хорът е стоял на орхестрата, а актьорите са се намирали на един издигнат подиум зад нея. Имало е преграда (сцена, skene) – в най-ранни времена платнена, после дървена, а по-късно се появяват оцелелите до днес каменни прегради. По тях е имало декори, показващи домовете и посоките, от които се идва (пристанище, град), зад преградите се е съхранявал реквизитът.
Имало е и приспособление (“машина”, mechane) за повдигане и спускане на някои персонажи:
... ако не искаш, разбира се, да постъпим като трагическите поети, които, щом изпаднат в затруднение, прибягват до машини и вдигат боговете... (Платон, Кратил 425 d)
Явно е, следователно, че и развръзките на фабулите трябва да бъдат резултат на самата фабула, а не на театрална машина, както е в “Медея” и в “Илиада”, в епизода на отплуването. Машината трябва да се употребява за събития, които стоят вън от действието, или за тия, които са станали по-рано и които човек не може да знае... (Аристотел, Поетика 15, 1454 а)


Актьорите били малко (обикновено трима).
Да не участвува бог, докато не изисква развръзка някакъв възел в играта. Четвърто лице е ненужно (Хораций, Поетическо изкуство 192-193)


В началото поетите участвали в постановката и като актьори:
Дори в трагедията и рапсодията то [актьорското умение] е въведено късно, тъй като първоначално поетите сами са играли трагедиите си (Аристотел, Реторика ІІІ, 1).


Професионалното актьорство вероятно вече е съществувало към средата на ІV в. Предполагало се е, че актьорите в комедиите и трагедиите трябва да са различни, заради различния характер на жанровете:
Едни и същи актьори не участват в трагическите и комическите представления (Платон, Държавата 395 а)
Може би не го е казал лошо трагическият актьор Теодор – той не позволявал никога на никой, даже от слабите актьори, да се качи преди него на сцената, защото зрителите се настройвали според чутото най-напред (Аристотел, Политика 1336 b).
В по-късно време се е предполагало, че актьорите вече били способни да играят и в трагедии, и в комедии, точно заради професионализма си:
... ами големите актьори – те не само успяват да се представят различно в съвсем различни роли, като всеки остава верен на стила си, но виждаме, че често комикът печели най-голямо възхищение в трагически роли, а трагикът – в комически (Цицерон, Ораторът ХХХІ, 109).
Мъдрецът прилича на талантливия актьор, който може да сложи на лицето си както маската на Агамемнон, така и на Терсит, и да изиграе и двата образа достойно (Диоген Лаерций VІІ, 2).
Очаквало се актьорът да влага чувства в изпълнението:
С тези, които се смеят, се смеят лицата човешки, заедно с плачещи плачат. Желаеш ли сълзи да роня, Телефе или Пелее, самият ти трябва да страдаш: Тъй ще ме трогне скръбта си. Говориш ли ролята лошо, Ще се прозявам или ще се смея (Хораций, Поетическо изкуство 101-104)


Актьорите винаги играели с маски. В комедията, когато на сцената се представяли и съвременници, маската можела да се изработи така, че да наподобява самия човек:
Не се плаши. Не сме го издокарали.
От страх не иска никой майстор маската
да му направи. Ала все пак сигурно
ще го познаят: буден е театърът (Аристофан, Конници 231-233).
Тъй като персонажът Сократ обхождал сцената и бил назоваван многократно по име, а не бих се учудил, ако се е разпознавал и сред отаналите актьори (майсторите на маските, разбира се, били пресъздали образа му с изключителна прилика)... (Елиан ІІ, 13)


4. Части на драмата


Частите на самата драма в реда на протичането й се определят преди всичко от присъствието на хора. “Пародът” е първото влизане на хора, при което той произнася първите си думи; в “стазимите” хорът произнася своите монолози, в които изразява по-пряко или по-косвено отношението си към случващото се. В “екзода” е последната песен и излизането на хора. Между стазимите са разположени “епизодите”, в които актьорите говорят и по същество се случва действието. Може да има “пролог” и “епилог” – преди първата и след последната поява на хора. Ето впрочем мястото в “Поетиката”:
... що се отнася до количествената страна и до отделните дялове, на които тя се разпада, ти са: пролог, епизод, екзод и хорова част с подчасти парод и стазим. Те са общи за всички трагедии, докато песните на сцената и комосите са свойствени само за някои. Пролог е цяла част на трагедията до появата на хора, епизод е цяла част на трагедията между хорови песни, екзод е цяла част на трагедията, слеo което не иде хорова песен, а от хоровата част пародът е цялата първа реч на хора, докато стазим е хорова реч без анапест и трохей, а комос е общ плач на хора и актьорите (гл. 12, 1452 b).


ІІІ. Есхил


1. За живота му


Есхил (към 525 - 456) е първият гръцки и европейски драматург, от който са запазени цели произведения. Той е атинянин и връстник на Пиндар. Участвал е в двете гръко-персийски войни, включително и в битката при Саламин (Маратон, Платея). Известни са годините на представленията на някои от драмите му. Дебютирал още около 500-та година, и спечелил първа награда през 80-те години (484), но най-ранната от запазените му трагедии (“Перси”) е била поставена към края на 70-те години на V в. (472); а най-късната (“Прометей”) – към средата на века. Създал е между 70 и 90 драми.
Когато остарял, напуснал Атина и се заселил в Сиракуза (към 470-та при Хиерон, окончателно 458). В ”Жабите” Аристофан споменава за “несъгласието му с атиняните”; а според Плутарх бил оскърбен от решението на съдиите да предпочетат Софокъл:
Говори се, че след като Софокъл победил, Есхил много се наскърбил, останал още малко време в Атина и после, разгневен, заминал за Сицилия, където умрял и бил погребан недалеч от Гела (Кимон 8)


2. Есхиловата драма


Аристотел и Хораций приписват на Есхил някои важни нововъведения. Актьорите (това са действащите лица, явяващи се едновременно на сцената) стават двама, така че между тях да може да се води разговор, докато хорът мълчи; намалява се дължината на хоровите партии; въвеждат се промени в костюмите и сценичната техника:
Есхил пръв довел броя на актьорите от едни до двама, намалил частите на хора и изтъкнал на преден план диалога. Софокъл въвел третия актьор и декорацията (Аристотел, Поетика 4, 1449 а)
Вече Есхил ги облякъл във мантии, сложил им маски,
сцената с обикновени греди построил и научил
върху котурни да ходят, с тържествена реч да си служат (Хораций, Поетическо изкуство 278-280)


При Есхил, за разлика от Софокъл и още повече от Еврипид, се вижда, че отделната трагедия е по-скоро част от едно по-голямо произведение (трилогията), отколкото нещо самостоятелно. В сравнение с драмите на по-късните трагици “Данаидите” и “Прометей” изглеждат незавършени. Същевременно “Орестия” не е просто сбор от драми, отнасящи се до събитията в един род, а свързан разказ. В “Агамемнон” се извършва първото голямо престъпление – царят е убит от коварната съпруга и прелюбодейка; във втората е отмъщението – братът и сестрата подготвят и извършват убийството на Клитемнестра; в третата се провежда съдебен процес срещу Орест с участие на богове и се обявява присъдата.
Това, че трагедиите на Есхил са по-скоро части на произведения, отколкото нещо независимо, обяснява и мудното действие в повечето от тях. В “Молителките” просто се показват оплакванията на бегълките и решението на местния цар да ги защити. Ако приемем изискването на Аристотел за “голяма грешка”, допусната от някакъв изтъкнат герой, тук дори нямаме трагедия. В “Прометей” просто се водят разговори между героя и няколко второстепенни персонажи. В “Седемте срещу Тива” се отделя твърде много време на описанието на обсадата и на разговора на Етеокъл с изплашените жители. Перипетии няма почти никъде – още от началото се усеща, че предстои нещастие и зрителят просто слуша размислите на героите и хора, очаквайки то да се случи.
Сред всичките 33 оцелели атически трагедии “Перси” е единствената драма за съвременни исторически събития. Но макар че в останалите се показват древни герои от троянското и предтроянското поколение, те също носят политически смисъл. Най-напред, не е случайно, че почти винаги се избират сюжети от митологичната история на полисите-конкуренти – главно Тива и Аргос. Атинските герои като Тезей не страдат, освен при Еврипид, който в много отношения се отличава от предшествениците си; иносказателно се обсъждат недостатъците на едноличното управление; “народът” е представен в благоприятна светлина. Завършекът на Есхиловата “Орестия” изглежда като похвала на традиционната атинска държавна уредба, където най-влиятелната институция е Ареопагът.


ІV. Софокъл


Софокъл е от поколението след Есхил – около 30 години по-млад. Той също е намерил място в Аристотеловото резюме на историята на литературата. Той е увеличил броя на актьорите, на хористите и епизодите в неговите драми са станали повече.
Аристотел хвали “Едип цар” и думите му създават впечатление, че тази трагедия се е смятала за образец в жанра, както “Илиада” и “Одисея” са образец за епическата поезия. В началото на Пелопонеската война той е бил вече възрастен, не е доживял до края й и така не е видял разгрома на Атина.
Неговите трагедии изглеждат по-завършени от Есхиловите и действието протича с повече перипетии. Явно е, че при него единството се търси не в трилогията, а в отделната трагедия.
Заради интереса си към перипетията Софокъл е избирал митове, в които главният герой пострадва по изненадващ начин - става жертва на нечия хитрост. Във “Филоктет” зрителят очаква да види как Одисей ще измами героя, така че да го принуди да се качи на кораба въпреки волята си. За да стане това, Одисей трябва да направи младия и честен Ахилов син Неоптолем свой съучастник. В “Трахинянки” се разказва, как Деянира изпраща на Херакъл дреха, намазана с любовен елексир, без да знае, че това в действителност е убийствена отрова. Така се оказва, че убитият някога от Херакъл кентавър Нес преди смъртта си е успял да измами и двамата.
Нещо подобно има и в “Аякс”. Героят, унизен от несправедливото присъждане на Ахиловите доспехи на Одисей, решава да нападне и убие виновниците – братята главнокомандващи Агамемнон и Менелай, и съперника си Одисей. Но Атина му причинява безумие и той, вместо да нападне противниците си, се нахвърля върху едно стадо овце (собственост на армията). След като разсъдъкът му се възвръща, Аякс се самоубива. Така че и тази драма използва мотива за “измамването” или “неосведомеността”. Като прибавим и “Едип цар”, виждаме, че повечето от оцелелите Софоклови трагедии се занимават с трудността човек да узнае истината за съдбовни обстоятелства в своя живот; и преимуществото на божеството като че ли се състои преди всичко в това, че то знае (“вижда”!) което човекът не знае. Нещастието връхлита човека във връзка с осъдителното му убеждение, че може да предприеме всякакви рисковани действия като разчита на своите способности, изпълва се с подозрение и надменност спрямо други хора и не обръща внимание на предупрежденията на божеството. Това е самонадеяност, която води героя на трагедията към безумие и накрая към самоубийство.


V. Оцеляване на текстовете


Всички оцелели атически трагедии са създадени през V в. Това не значи, че по-нататък никой не е писал трагедии. И все пак още към края на века - ако се съди по комедията “Жаби” на Аристофан, специално посветена на драматическите състезания - се е смятало, че Есхил, Софокъл и Еврипид са най-успешните автори. По-нататък е било прието на празниците да се представят и стари трагедии. Съчиненията на тримата са били записани и пазени в Атина като литературна ценност, сравнима с Омировите поеми.
През елинизма, когато в Александрия и другаде започнало системно колекциониране, преписване и критично издаване на текстове, са били съставени сборници с “най-представителните” драми. Еврипидовият сборник се е оказал по-голям от тези на Есхил и Софокъл, взети заедно.
Не се знае точно кога са изчезнали останалите трагедии – дали още в римската епоха, покрай изгарянето на някои големи библиотеки, или след превземането на Александрия от мюсюлманите, или след византийския Х в., откогато са повечето оцелели кодекси, или покрай хаоса в Константинопол в средата на ХV в.


**


Преводи:


1. Авъл Гелий. Атически нощи. Прев Вл. Атанасов. “Изток-Запад”, 2003
2. Аристотел. Атинската държавна уредба. Прев Г. Кацаров. С., 1904
3. Аристотел. За поетическото изкуство. Прев Ал. Ничев. "Наука и изкуство", 1975
4. Аристотел. Реторика. Прев Ал. Ничев.“Наука и изкуство”, 1986
5. Аристотел. Политика. Прев Ан. Герджиков. “Отворено общество”, 1995
6. Аристофан. Комедии. Прев Ал. Ничев. “Народна култура”, 1985
7. Диоген Лаерций. Животът на философите. Прев Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002
8. Клавдий Елиан. Шарени истории. Прев Н. Панова, Н. Шаранков “Архетип”, 2009
9. Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005
10. Платон. Държавата. Прев. Ал. Милев. “Наука и изкуство”, 1981
11. Платон. Диалози, т. ІІ. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов.“Наука и изкуство”, 1982
12. Платон. Закони. Прев Н. Панова, Г. Гочев. Сонм, 2006
13. Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010
14. Хораций. Поетическо изкуство. Прев Г. Батаклиев. “Наука и изкуство”, 1983
15. Цицерон. За оратора. Прев П. Стоянова. УИ, 1992

Лирика и ранна философия

26 октомври, 2012


А. Лирика


І. Оцеляване на лирическата поезия


Разцветът на повечето от известните пределинистически гръцки лирици се намира във времето между 700 и 500 г. пр. Хр. (VІІ-VІ в.), наричано традиционно архайка.
Сред тях няма нито един, чиито произведения да са запазени изцяло или поне чрез някакъв представителен сборник. За сравнение ще кажем, че приписваното на Омир е запазено почти изцяло (ако не се смята „Маргит”); а от Хезиод са загубени няколко произведения, но двете, които по общо признание са най-важни, са оцелели. Лириците от VІІ-VІ в. обаче са стигнали до епохата на книгопечатането само чрез цитати в произведенията на други автори и благодарение на т.нар. Палатинска антология – сборник, съставен най-напред през елинизма и допълван векове след това, включително и след изчезването на Западната империя. В модерната епоха се откриват и още фрагменти, записани на папирус – това продължава и до днес.


Александрийските филолози съставят “канон на лириците” по подобие на “каноните” на трагиците и ораторите. В него влизат девет поети, от които петима (Алкей, Сафо, Алкман, Стезихор, Ибик) живеят през този период, а разцветът на други двама (Симонид и Анакреон) също е преди 500 г. Така че от деветте само Пиндар и Бакхилид живеят през времето на класиката.


ІІ. Разделение на лириката


1. Понятие за лирика в древността


През античността разделението на поетическите жанрове се е правело обикновено с оглед на метриката и музикалния съпровод на произведенията, а след това се е обръщало внимание на темите и „художествеността”. Това, което от началото на елинизма насам се обединява под названието „лирика”, преди това не се е мислело като едно цяло. Дори Аристотел, който разделя това, което изглежда едно (произведенията в хекзаметър, наричани независимо от съдържанието си “епос”) или съединява онова, което се смята за несвързано (различни художествени произведения в проза), не говори общо за „лирика”, а само изрежда названията на различни видове. Названията са били според размера и съпровода:
И тъй, епическата и трагическата поезия, а също комедията, дитирамбическата поезия и по-голямата част от авлетиката и китаристиката – всички те, казано общо, са подражание... Така например само с мелодия и ритъм си служат авлетиката, китаристиката и други изкуства с подобно въздействие, каквото е свирнята на сиринкс... Така ние не бихме могли да назовем с общо име... подражанията, които някой би изпълнявал в триметри, в елегически и други подобни стихове... Но има известни изкуства, които използват всички поменати средства, т.е. и ритъма, и мелодията, и размера. Такива са дитирамбическата, номическата поезия, трагедията и комедията (“Поетика”, гл. 1, 1447 а -1447 b).


Това, че по-късно “лириката” е била видяна като един жанр, съпоставим с и отличаващ се от епоса и драмата, е постигнато благодарение на продължаващите и след Аристотел усилия да се класифицира литературата в малко на брой видове. С времето задачата се опростява, тъй като произведения оцеляват само като текстове (без музиката и телодвиженията на изпълнителите), а ситуацията, в която са били изпълнявани, е изчезнала.


2. Повод за написването


Един от главните начини за различаване е бил поводът за съчиняването - самата ситуация в която се поместват произведенията. Това са могли да бъдат, най-напред, религиозни празници – за тях се съчинявали песните, наричани химн, дитирамб и пеан. И макар че някои са били в хекзаметър (като Омировите) и съдържали разкази за богове и герои, те не били отнасяни към епоса, а се наричали “химни”.
При празнуване на победи в състезания – спортни или музикални – се изпълнявали епиникии; при погребения - епитафии; войските са имали военни маршове (ембатерии).
Други видове лирика се изпълнявали на частни празници – хименеи и епиталамии за сватби, сколии при угощения. Някои, на които просто се е танцувало, се наричали хипорхеми (от orcheo - танцувам).


3. Размер


От друга страна, съществувало различаване по размер. От най-древно време се правела разлика между елегия (редуване на хекзаметри и пентаметри, наречено “дистихон”) и ямб (поредица от двойки срички, където първата е кратка, а втората – дълга).


а. Ямб


Стихотворните произведения, наричани “ямби” почти винаги са имали някакво шеговито или подигравателно съдържание. Аристотел казва, че ямбографите са поети, склонни към изобразяване на лоши (низки, смешни) характери:
По-сериозните изобразявали благородни дела и дела на благородни люде, а по-повърхностните – дела на лоши хора, съчинявайки първо хулни песни, както другите съчинявали химни и прослави... От тях [хулните песни, psogoi] съобразно предмета се проявил и ямбичният размер. Той и сега се нарича ямбичен, т.е. присмехулен, затова, защото в този размер се осмивали взаимно (гл. 4, 1448 b).
От друга страна, ямбът бил най-близо до разговорната (прозаичната) реч. Точно затова, мисли Аристотел, той бил възприет от трагиците: но не защото трагедията е несериозен жанр, а защото е драма, и като такава съдържа размяна на реплики (разговор).
...по-късно тя [трагедията] изоставила кратките фабули и смешната реч, която дължи на сатирния си произход, и добила внушителност, а размерът й от тетраметър станал ямб. Отначало бил използван тетраметърът, понеже поетическата творба имала сатирен и танцов характер, а когато възникнал диалогът, самата негова природа открила присъщия ней размер, защото най-пригоден за разговор измежду размерите е ямбът. Доказателство за това е, че в разговор помежду си ние изричаме най-често ямби, а хекзаметри рядко, и то като напущаме разговорния тон на речта (гл. 4, 1449 а).


б. Елегия


Елегията пък, която поради хекзаметрите си напомня епоса - както героическия, така и дидактическия - може да служи за разкази (митологични, но и автобиографични), и за разсъждения по житейски въпроси. Затова Солон е избрал дистихона, за да разкаже за държавническата си дейност в елегически дистихон; също и Теогнид, който пишел до своя млад приятел по въпроси на нравствеността и обществения живот.


в. Мелос


Мелосът (думата значи “песен”) е общо название за поетическо произведение с размер, различен от ямба и елегията. Освен това той се пеел в съпровод на някакъв инструмент, докато ямбът и елегията можели просто да се рецитират.


4. Брой изпълнители


Най-сетне, съществували специални названия за някои видове поезия, изпълнявана от хорове – примерно партенионът, който е хорова песен, изпълнявана от момичета. Най-известният автор на партениони е спартанецът Алкман. Дитирамбът (в чест на Дионис) също е песен, която се изпълнява от хор.


ІІІ. Разпространение и теми


1. Общо за обстановката


В по-древния период (по времето на Омир и преди това) епическите песни се изпълнявали на празници на аристократични семейства, както е показано в “Одисея”. По-късно те започнали да се изпълняват и на всякакви празници, а след това навлезли и в образованието. Може би в началото Хезиод е бил слушан от по-обикновени хора, но после интересът към него е нараснал заради образователния и нравствен смисъл на произведението му.
Лириката много често се изпълнява в частна обстановка; но когато е хорова (химни, дитирамби и др.), тя би трябвало да се изпълнява пред мнозина.


2. По-известни лирици – произход и място на пребиваване


Лирическата поезия няма свой “върховен поет”; не може да се говори дори за двама или трима най-влиятелни. Успешните лирици са много и са се явявали почти навсякъде из гръцкия свят.


а. От континента:


Алкман от Спарта. Известен е с песните си за девичи хорове (партениони).


Древните (според хронологиите на Евсевий и Аполодор) отнасяли разцвета му към 670-660 пр. Хр. Според Елиан той не е бил спартанец, но бил поканен в града заедно с други известни поети:
Ако [лакедемонците] имали нужда от помощта на Музите – при болести, безумие или някакво общо бедствие, пращали да повикат за изцеление чужденци. Така изпратили да повикат Терпандър, Талет, Тиртей, Нимфей от Кидония и Алкман (ХІІ, 50).
Павзаний е видял гроба му, но казва, че авторитетът му бил спорен:
Вдясно от Себриона е гробът на Алкман, чиито песни не им доставят наслада и са оскърбили езика на лаконците, предлагайки твърде малко благозвучие. Има и светилища на Елена и на Херакъл, нейното е близо до гробницата на Алкман... (ІІІ, 15, 2-3)
В Суда пише:
...Обръщаше голямо внимание на любовните теми; той откри любовната поезия. Но [произхождал] от домашни роби...


Тиртей от Спарта. Автор на песни с патриотично и военно съдържание.


От него не е запазено много, но името му е прочуто. Има предание, че бил атинянин:
На свой ред лакедемонците получили прорицание от Делфи да си вземат за съветник атинянин. Прочие, те изпращат посланици при атиняните, за да им съобщят за прорицанието и да потърсят човек, който да им казва какво им е нужно. Атиняните не искали нито лакедемонците да спечелят отново най-добрата част от Пелопонес без големи битки, нито пък да престъпят волята на бога, затова измислили следното. Имало един учител, на име Тиртей, за когото се смятало, че е с бавен ум, и който куцал с единия си крак, него пратили в Спарта. Като пристигнал, същият започнал да посещава отделни граждани, влиятелните хора и да събира случайни минувачи, като им пеел елегии, епоси и анапести (Павзаний ІV, 15, 6)
Според Суда обаче е милетчанин или лакедемонец. Ето какво още се казва там:
Елегик и флейтист. Твърди се, че с песните си насърчил лакедемонците във войната им с месенците и така им помогнал да надделеят. Много е древен, съвременник на така наречените 7 мъдреци, или по-древен. Разцветът му е към 35 олимпиада [640-637]...
Някои негови произведения имали и историческа стойност:
Това [едни да са твърде бедни, а други – твърде богати] се случва най-често във военно време, така станало и в Спарта през време на Месенската война. Това става ясно и от поемата на Тиртей, наречена „Доброзаконие” – някои, притиснати от войната, изисквали преразпределение на земята (Аристотел, Политика V, 7, 1306 b)
По-големи откъси са запазени у Ликург:
О, хубаво е за храбреца да умре
във първите редици на борбата...
и Стобей (ІV, 10).
За популярността му в Рим свидетелства Хораций:
Тъй придобили певците свещени и техните песни
своята слава и почит. Сред тях и прочутият Омир,
още Тиртей, заразпалвал сърцата за кървави битки
чрез песента (Поетическо изкуство 401).


Солон от Атина (635-560). Това е прочутият атински законодател, споменаван често от Херодот и Платон (който бил негов роднина по майчина линия).


За живота му има много сведения. Херодот разказва за посещението му при Крез (І, 30-34), а Платон - за срещите му с египетски жреци (“Тимей”, 20d-26a). В „Атинската държавна уредба” Аристотел дава сведения за законодателната му дейност, като цитира и някои негови стихове:
Понеже редът на държавното устройство бил такъв, и мнозинството робувало на малцинството, народът въстанал против знатните. Вълнението било силно и партиите дълго време стояли неприятелски една срещу друга, додето най-после избрали задружно Солона за примирител и архонт и му поверили устройството на държавата, след като съчинили елегията, която се начева така: “Сега разбирам, и сърцето ми е потопено в скръб, като виждам разклатена най-старата йонийска земя” (гл. 5).
Има и две биографии – една от Плутарх, и друга, по-кратка - от Диоген Лаерций (Животът на философите, кн. І). Повечето от запазените стихове са автобиографични и съдържат размисли за човешкия живот. Забележителен е фрагментът, в който се говори, че животът на човека се дели на 10 период от по 7 години.
Суда:
Син на Ексекестид, атинянин, философ, законодател и политик [demagogos]… Има елегическа [в елегически стихове] поема, наречена „Саламин”; „Елегически съвети” и др. И той е един от така наречените 7 мъдреци...


Теогнид от Мегара. Прочут с елегическите си наставления към младия си приятел Кирн, където споделя омразата си към „простия народ”.


Роден е около 550 г. Запазени са 1460 елегически стиха, повечето от тях съдържат съвети към младия му приятел на име Кирн. Според някои изследователи далеч не всички стихове, които влизат в този сборник, принадлежат на Теогнид.
Суда:
[Писал е] „Към Кирн” (неговият любимец), елегическа гномология и други увещателни „Съвети”...


б. От островите и Мала Азия:


Архилох от Парос. Служил като наемен войник, вероятно е пътувал много из Егейския басеин, несъмнено е живял на Тасос. Известен с любовната си поезия, посветена на годеницата му Необула.


Някои източници поставят разцвета му към 680 пр. Хр., но е възможно да е живял поне до средата на века. Стиховете му са запазени главно от Атеней и Стобей, а някои са оцелели на папирус. Плутарх (За музиката 28) говори за неговите нововъведения в метриката и музикалния съпровод. Хораций за влиянието му както върху други гръцки лирици, така и върху него самия:
На Лациум пръв аз показах
пароски ямби. Размера и огъня на Архилоха
следвах, не мисли и думи, които Ликамб покосиха...
В стъпката на Архилох енергична Сафо стих настройва,
също Алкей, но е той по строеж и по същност различен,
нищо, че пак се опитва да черни със стихове тъста... (Събрани творби. Писма І 19)
Суда:
Ако бъдат премахнати грозните и груби думи, както се изтрива петно, в други отношения като поет Архилох е много добър. Питиецът [Аполон] съжалявал за смъртта му, случила се по време на война... И когато онзи, който го убил... дошъл и изрекъл желанията, които имал, Пития му отказала отговор като на омърсен от убийство...


Калин от Ефес


Оцелелите му стихове вероятно са писани по повод нахлуването по тези места на кимерийците. Това е било по времето може би на Гигес (690-663). Откъс от 21 негови стиха е запазен у Стобей (ІV, 10).
Младежи, докога ли ще се излежавате?
Кога сърцата ви ще се изпълнят с храброст?...
И нека всеки, даже и умиращият, да хвърли сетната стрела... (прев Б. Георгиев)


Алкей от Лесбос. Известен не само като поет, но и като бунтовник, активно участвал в гражданските войни на Лесбос. На него принадлежи сентенцията “във виното е истината”.


Името му е свързано с управлението на трима лесбоски тирани – Меланхър, Мирсил и Питак. Благодарение на това не е трудно времето на живота му да бъде определено, поне приблизително: разцветът му, заедно с този на Сафо, трябва да е бил към 600 г.
От произведенията му са оцелели само фрагменти. Споменава го Плутарх:
... Аполон... е открил авлетиката и китаристиката... както разказва Алкей в едии от химните си, а и други... (За музиката 14)
Павзаний:
... Чел съм и друго, че водата била дар на Касталия от реката Кефис. Така го предава Алкей в предисловието си в чест на Аполон. (Х, 8, 10)
Дионисий Халикарнаски:
[При Алкей] виж преди всичко характера на политическите му стихове. Много често, ако оставим настрана размера, ще видим просто едно политическо ораторстване (За подражанието, фр. 31,2,8).
Хораций:
...Едва не зърнах царството призрачно
на Прозерпина и Еак съдника,
и на блажените полята,
гдето на струни еолски жали
Сафо за свойте скъпи девойчета,
а ти, Алкее, пееш на плектър злат
за страшното море, за бягства
и за сражения страшни пееш (Оди ІІ, 13)


Сафо от Лесбос. Най-прочутата жена-поетеса за всички времена. В една епиграма, приписвана на Платон, тя е наречена “десета муза”.


Оцелели са само две цели стихотворения, запазени у Дионисий Халикарнаски и Псевдо-Лонгин. Някои по-дълги фрагменти са оцелели на папирус.
Суда:
...Лирическа поетеса от Ерес, Лесбос. Родена през 42-та олимпиада, по същото време като Алкей, Стезихор и Питак. Имала три сестри... Омъжила се за мъж на име Керкил, много богат, от Андрос; от него родила дъщеря на име Клида. Имала три другарки и приятелки – Атида, Телесипа, Мегара; и била наклеветена, че приятелството й с тях не било чисто. Ученички й били милетчанката Анагора, колофонката Гонгила и саламинката Евника. Написала 9 книги с лирически песни и първа изнамерила плектрона [перцето за китара]. Писала е също епиграми, елегии, ямби, монодични песни.


Арион от Лесбос. Смятан е за създател на дитирамба.


Популярен е анекдотът, според който той се хвърлил в морето, за да не бъде убит от моряците на кораба, с който пътувал. Бил на голямо разстояние от сушата, но го спасили стадо делфини (или един делфин). Историята е разказана от Херодот (І, 24) и по-надълго у Авъл Гелий (Атически нощи ХVІ, 19)
Разцветът му е бил може би към 610 г. Херодот казва така:
По това време Арион не отстъпвал никому в пеенето и сиренето на китара и бил първият, доколкото знам, който съчинил дитирамб, наименовал го така и го изпълнил и поставил в Коринт (І, 23).
Павзаний съобщава:
Наред с останалите посветителни дарове на Тенар е и медната статуя на китареда Арион при делфина. Преданието за самия Арион и за делфина го е разказал Херодот в описанието си на Лидия (ІІІ, 25, 7).


Хипонакт от Ефес. Сатирик и пародист, говори иронично за бедността си и за отношенията си с боговете.


Ако се съди по свидетелствата, вероятно е роден около 540 г. Стиховете му са запазени преди всичко у Стобей и Цец. В схолиите на Цец към Аристофан е запазен следния текст:
Бог Плутос, старият – слепец е той –
Не се е никога отбил във моя дом, за да ми каже:
“Хипонаксе, ето ти тридесет стотачки сребърни
и още много ще ти дам... ” (прев. Б. Георгиев)


Мимнерм от Колофон


Повечето от оцелелите стихове са запазени у в антологията на Стобей. Популярни са размислите му за преходността на човешкия живот. В някои от стиховете си, подобно на Калин, споменава и за войните на гърците срещу някои малоазийски народи.
Мимнерм, съчинил елегически стихове за битката между смирнеите и лидийците на Гигес, казва в предисловието, че по-старите Музи са дъщери на Уран и че има други, по-млади Музи, деца на Зевс (Павзаний ІХ, 29, 4).
Суда:
Елегик, от Колофон, или Смирна, или Астипалеа. Роден е през 37-ма олимпиада [632-629], така че е по-ранен „седемте мъдреци”.


Ксенофан, който критикува Омировото изображение на боговете, също е от Колофон.


Диоген Лаерций, който го представя като философ, съобщава:
Изгонен от отечеството си, той живял в град Занкле в Сицилия, и в Катана... Писал епически стихове, елегии и ямби против Хезиод и Омир, нападайки ги за това, което са писали за боговете. Изказал се и против Талес и Питагор... (кн. ІХ)
Много от стиховете му са оцелели благодарение на Атеней.
Прочутото но ако биковете, конете или пък лъвовете имаха ръце и можеха с ръцете си да рисуват и извайват статуи, както могат хората, тогава конете щяха да правят образите на боговете подобни на коне, а биковете – на бикове... е цитирано от Климент Александрийски (“Стромата”, V, 110).


Симонид от Кеос. Много плодовит поет, писал в почти всички жанрове на лириката. Автор на епитафията на 300-та спартанци, загинали при Термопилите.


Според собственото му свидетелство, извлечено от един фрагмент, бил роден 557 или 556.
Суда:
Син на Леопреп, от град Юлиета на Кеос. Лирик, по години след Стезихор. Роден е през 56-та олимпиада [556-553]... Писал е на дорийски диалект в елегически стихове за царуването на Камбис и Дарий, и за морската битка на Ксеркс... Писал е също трени, енкомии, епиграми, пеани, трагедии и други. Този Симонид бил с най-силна памет от всички; на него приличал [само] Аполоний Тиански...


Анакреон от Теос. Известен с хедонистичния дух на поезията си.
Суда:
Лирик. Писал е елегии и ямби, всички на йонийски диалект. Роден е по времето на Поликрат, тирана на Самос, през 52-ра олимпиада [572-569]. Други пък го поставят през времето на Кир и Камбис през 55-та олимпиада. Напуснал Теос след въстанието на Хистией и заживял в тракийската Абдера. Прекарал живота си в любов с момчета и жени и в писане на песни. Писал „крайвинени” [paroinia, пиянски] песни, ямби и така наречените „анакреонтически”.


в. От запада:


Стезихор от Химера. Прославен от Платон, който в началото на “Федър” говори за “Палинодията” му за Елена.
Суда:
По години е по-ранен от лирика Алкман, роден е през 37-ма олимпиада [632-629], а умрял през 56-та [556-553]... Имал един брат на име Мамертин, опитен в геометрията, и друг – Хелианакт, който бил законодател. Самият той станал лирик. Има негови поеми в 26 книги, писани на дорийски диалект. Казват, че като написал една порицателна песен за Елена, ослепял; а после, като написал олратно на това похвала за Елена, наречена „палинодия”, прогледнал. Наречен бил Стезихор, защото пръв въвел хор от китареди. Преди това името му било Тизий.


Ивик от Регион.
Суда:
Роден в Регион, а оттам дошъл в Самос при управлението на Поликрат, бащата на тирана. Това било по времето на Крез, 54-тата олимпиада. Бил крайно склонен към любов с момчета. Пръв открил така наречената „самбука”, това е вид триъгълна китара. Има 7 книги от него на дорийски диалект...


3. Теми


Темите на лириката са твърде разнообразни. Някои химни (като “Омировите”) се различават от героическия епос само по големината си. В елегия се пишат обикновено поучения, нравствени размисли и лични спомени. Понякога се срещат забележителни природни картини, както у Алкман. Всичко това все още може да се открие и при епиците.
Някои от лириците обаче правят поезия, която е твърде различна не само от Хезиодовата, но няма прецеденти дори при Омир. Архилох пише нежни любовни стихове, а същевременно си признава, че не винаги е бил храбър воин; Алкей призовава към безгрижна почивка, към пиене, но и към въстание. Сафо пък говори за женското приятелство. При нея за пръв път се появява гледната точка на младата неомъжена жена.


ІV. Относно понятието за лирика. Широко и тясно значение на термина


Тези автори донасят нещо ново в сравнение с по-ранните епически поети. При тях се появява гледната точка на жената, на самотника, несемейния, наемния войник-авантюрист, участника в гражданските бунтове. Допускането на фигурата на самотника създава възможност за представяне на „вътрешния живот”. Този елемент, характерен за лириката, както си я представяме в модерните времена, е нещо ново в сравнение с епиците.
Появява се и интерес към природата – природа „сама за себе си”, а не просто като част от ситуацията или образ (сравнение) за илюстрация на нещо в разказа. Но „природата сама за себе си” в поезията не е друго, освен преживяване, възможно в живота на незаетия самотник.
Когато на всички неепически и недраматически жанрове започва да се гледат като на нещо единно, тогава тази нова гледна точка става представителна за жанра „лирика”.


Б. Философия


І. Кое е общото между тях


На пръв поглед философията няма много общо с лириката. През класическата епоха тя започва да се пише в проза; а като вид словесност тя не принадлежи на творческото изкуство (poiesis), тъй като не е „имитация”.
При преподаването на литература в средното, а и във висшето образование, за философията се споменава рядко. И все пак, когато става дума за античност, това не винаги е така. В лекционния курс на Ал. Балабанов лирика и философия са поставени редом. Авторът казва, че това не е случайно, защото тези два вида словесност са сродни помежду си.
Една от причините за сближаването им е, че философията „преди Сократ” – значи преди средата на V в. - често се пише в стихове. Най-прочути са поемите на италийците Парменид и Емпедокъл.


ІІ. Разпространение и произход


Ранната философия, също като лириката, няма един център. Това я отличава от драмата, в която Атина е несъмнен лидер. Когато се говори за началото й, най-напред се споменават малоазийските (йонийски) философи от Милет – Талес, Анаксимандър и Анаксимен. Но Ксенофан от Колофон също философства. Питагор, който създава школа в Италия, също е роден близо до тези места – в Самос.


Към философите може да се причислят така наречените „мъдреци” – хора, прочути не толкова с написани съчинения, колкото с делата с за държавата и влиянието си върху съвременниците. Традиционно се казва, че са седем, макар че това е просто число, според което се съставя сборник с текстове – както има трима трагици, девет лирици, десет оратори. „Мъдреците” са от различни места – Хилон е от Спарта, Биант - от Приена, Талес - от Милет, Периандър - от Коринт, Питак - от Лесбос, Солон - от Атина.


Произходът на гръцката философия, също както и на лириката, е смятан още в най-ранни времена за негръцки, чуждестранен. Сигурните сведения са малко, но мнението е много старо и разпространено. Талес може би е бил финикиец; Питагор създал школата си след като се върнал, както се твърди, от Египет; Орфей, за когото не се знае нищо определено, винаги е бил смятан за трак; същото се отнася за легендарните поети Лин и Тамирис. Създаването на първия музикален инструмент се приписва на фригиеца Олимп.


Смята се, че самата дума „философия” е сравнително нова и е изобретена от Питагор. За да се различи от по-ранните така наречени „мъдреци”, той решил да се нарича „философ” – значи човек, който харесва мъдростта, опитва да се сближи с нея.


ІІІ. Части и теми на философията


Философстването в ранната епоха има отношение, от една страна, към науките. Талес се е занимавал с математика (доказвал е теореми) и природознание (правел е метеорологични и свързани с тях стопански прогнози). За Анаксимандър се твърди, че е изработил първата географска карта. Питагор също е бил математик (откривател на известната теорема), но се е интересувал и от числовите начала на музиката. Мнението на Платон (или поне на някои герои на диалозите му), че само математиката дава път към сигурно знание, е наследено от такива философи.


От друга страна, ранната философия размишлява за началата на вселената, опитвайки или да подреди Омировата митология (както прави Хезиод), или да посочи други, немитологични начала. Понякога те са двойки противоположности (четното и нечетното в питагорейството, любовта и омразата при Емпедокъл); друг път се твърди, че всичко видимо произтича от едно начало (водата на Талес, „неограниченото” на Анаксимандър, въздухът на Анаксимен).


Най-сетне, философията е и подканване към нравственост, справедлив живот и споделяне на придобития опит. Това виждаме от афоризмите на мъдреците, от поезията на Солон и от разказите за живота му, както ги виждаме у Херодот и Платон. От тази гледна точка Хезиод също би трябвало да бъде смятан за философ, а донякъде и Омир, макар той да не говори от свое име, а само чрез героите си.


**


Преводи:


1. Антична поезия. Прев Б. Георгиев. ”Народна култура”, 1970
2. Аристотел. Атинската държавна уредба. Прев Г. Кацаров. С., 1904
3. Елеати. Фрагменти. Прев Л. Радоилска. “ЛИК”, 1996
4. Клавдий Елиан. Всякакви истории. Прев Райка Николова. „Кибеа”, 2011
5. Сафо. 100+1 фрагмента. Прев Я. Букова. “Стигмати”, 2009
6. Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010
7. Хораций. Поетическо изкуство. Прев Г. Батаклиев. “Наука и изкуство”, 1983
8. Хораций. Събрани творби. Прев Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1992