Историографията на Херодот и Тукидид

16 ноември, 2012


І. За прозата


1. Мерена реч, поезия, проза и художествена литература


В модерната епоха разликата между поезия и проза е по-неясна, отколкото в античността - особено в ранната античност. Днес отдавна е прието, че художествената литература може да се пише в проза, а поезията (което традиционно значи – художествена литература в мерена реч) може и да бъде в немерена реч, както и без рима. Освен това произведенията, които се пеят, не се възприемат като литература дотогава, докато не бъдат събрани в книга и предложени на публиката като писан текст.
Във времето на архайката (така наричаме предкласическата епоха, времето преди гръко-персийските войни) художествената литература се създава само в мерена реч, и то с музикален съпровод. Това означава, че литературата е била устна, предназначена за публично изпълнение, и в повечето случаи това изпълнение е ставало на някакъв празник. Тези текстове често са се записвали, но това е било само за да могат да бъдат изпълнени отново без изменение, а също и за обучение на изпълнители (като епическите рапсоди).
Така че поезията е можела да съществува и да се прояви в големи художествени произведения (като Омировите) и без да се разпространява писмено. Причината е че стиховете се помнят лесно.


Ето какво казва Ксенофонт в “Пирът”:
Баща ми, загрижен да стана благороден мъж, ме накара да науча целия Омиров епос. И сега бих могъл да кажа цялата “Илиада” и “Одисея” наизуст.
– Но не си ли разбрал – обади се Антистен – че и всички рапсоди знаят този епос наизуст?
– Че как да не съм разбрал, когато ги слушам почти по цял ден?


2. Нехудожествената проза. Документи


Разбира се, през тази епоха е имало и текстове в проза, но те са служели по-скоро за справка – разпоредби, договори, завещания, данъчни списъци, описания на имущество, изобщо всичко, което е можело да влезе в един държавен архив. Били са съставяни генеалогии на родове и може би хроники на някои полиси. Във всички тези текстове не е имало нищо художествено. Първите географски описания, които са включвали и всякакви сведения за народите и държавите, също не са писани за да “изобразяват”, но все пак са били сравнително дълги и свързани текстове, и може би понякога са били четени просто от любопитство.


а. Относно писмеността:


Линейното писмо Б (което е сричково) съществува поне до ХІІ в. пр. Хр. Азбуката е вероятно от ІХ в., но няма надписи, които да са отпреди VІІ в. Най-древният атически надпис е от началото на VІІ в. (към 700 г.) (ИГрЛ, І, 19 и сл., 156; ІІ, 8)


б. Писане на твърд материал


Ето някои от най-древните известни гръцки писмени паметници (всички, които са оцелели, са епиграфски).
Списъци:
на победителите в Олимпийските игри (от 776); на ефорите в Спарта (от 755); на архонтите-епоними в Атина (от 682); на жреци (на Хера в Аргос, на Посейдон в Халикарнас);
Местни хроники:
лаконска от времето на Агезилай по свидетелството на Плутарх (Агезилай 19)
Закони:
законодателство на Залевк в Локри към 664, от което обаче нищо не е запазено; на Драконт от 621 и Солон от 594 – почти нищо;
Договори:
надпис за договор между елидци и аркадци към 580 г. (ИГрЛ, ІІ, с. 8-9)


Йосиф Флавий казва:
Що се отнася до надписите, [този вид документиране] е пренебрегнат не само при другите гърци, но дори и при атиняните, които казват, че са автохтонни и че се грижат за образованието. Та те липсват и при тях; твърди се, че най-древните обществени записи са Драконтовите закони за убийства. А самият Драконт е живял малко преди тиранията на Пизистрат (Против Апион, І 4).


Павзаний е виждал надпис, който може би е бил изработен в началото на VІІІ в:
Там [в храма на Хера в Олимпия] има и други посветителни дарове, легло с неголеми размери, в голямата си част украсено със слонова кост, също така дискът на Ифит и маса, на която поставят венците за победителите. Казват, че тя била играчка на Хиподамия. Върху диска на Ифит е изписан текстът на примирието, което елейците провъзгласяват на Олимпийските игри, не в прави редове, а в кръг по периферията на диска (V, 20, 1)


в. Писане на мек материал


За литература все пак е нужен удобен материал, така че на едно място да се побират дълги текстове. Такъв е папирусът.
Възможно е гърците да са започнали да си служат с него от VІІ в., покрай оживлението на търговските връзки с Египет по времето на фараона Псаметих І (671-617). Папирусът е бил употребяван поне до ІV в. сл. Хр., а после е заменен изцяло от пергамента.
Ранните поети като Хезиод, Архилох и др. ако изобщо са записвали поемите си, сигурно са го правели на други материали (ИГрЛ, ІІ, с. 9-10).


Ето какво казва Херодот за писмеността и папируса:
Финикийците, които дошли с Кадъм... донесли при елините... писмената, каквито елините нямали преди това, както ми се струва...
С течение на времето те променили езика си, както и формата на писмената си. По това време голяма част от околните области били заселени от елини йонийци; именно те заели писмената от финикийците и били обучени и с малки изменения във формата им започнали да ги употребяват; служейки си с тях, те ги нарекли финикийски, тъй както справедливостта го изисквала...
От древни времена йонийците наричат папируса пергамент, защото някога папирусът бил рядкост и те употребявали вместо него пергамент от кози и овчи кожи; по мое време много от варварите още пишеха на такива кожи (V, 58).


3. Ораторство, писани речи и реторическо образование


Прозата през V в. се е развивала във връзка с публичността на държавния живот и правораздаването.
Политическите и съдебните решения започват да се вземат с гласуване от сравнително голям брой съветници (съдебни заседатели). Това става във връзка с падането на тираниите, ограничаването на ролята на аристократичните институции и с възможността за финансиране на по-голям държавен апарат. В континентална Гърция така е станало в Атина, а на запад – в Сиракуза.
Ролята на публичното нетържествено слово рязко се засилила и едно от явленията, свидетелстващи и съдействащи за това засилване, е появата на реторически школи – най-напред в Сицилия, но много скоро след това и в Атина. Записаните речи са се пазели в архивите на държавните учреждения, но и са служили за обучение. Това образование не е било само тясно реторическо, но и енциклопедично: и заради него са се появили текстове, обсъждащи и най-общи въпроси на естествознанието, държавата и правото.


4. Историографска проза


Текстовете, възникнали покрай практическото реторическо образование, не са били създавани с художествена цел, макар че и в тях може да се намерят елементи на художественост.
С историографската проза положението е по-различно. Херодот и Тукидид не пишат произведенията си с практическа цел, нито за обучение. Техните книги са нещо като „мемоари” на гръцкия свят, или на някой отделен полис. Създаването на атинската империя е предизвикало силно вълнение сред всички гърци и може да се каже, че Херодотовата история е писана донякъде и като апология на Атина пред нейните противници и съюзници.
Тукидидовата история пък показва гледната точка на един привърженик на „просветената” и „контролирана” демокрация, където един добър лидер успява да използва силите на множеството свободни и пълноправни граждани като същевременно не допуска държавата да се превърне в тирания на народното събрание, чиито правомощия не се ограничавали от никаква равностойна институция.


5. Художествена проза


Но и тези книги не са художествени произведения. Литература в проза се появява чак през ІV в. – това са диалозите на Платон и може би незапазените мимове на Софрон. Че мимовете на Софрон са били художествени произведения, свидетелства Аристотел в гл. І на „Поетиката”. Ето неговите размишления за художествената литература и прозата:
Изкуството пък, което използва само реч, прозаична или стихотворна, и то или като смесва размерите помежду им, или като си служи само с един определен вид размер, няма специално означение дори до днес. Така ние не бихме могли да назовем с общо име мимовете на Софрон и Ксенарх и сократическите беседи, нито подражанията, които някой би изпълнявал в триметри, в елегически и други подобни стихове (1447а-b).


Не е изненадващо преданието, че Платон ги е харесвал много:
Изглежда Платон пръв е донесъл в Атина книгите на мимографа Софрон, които преди това били пренебрегвани от елините, и му подражавал в изобразяването на характерите; тези книги били намерени под възглавницата му (Диоген Лаерций. Животът на философите ІІІ).


ІІ Предшествениците на Херодот


1. Поети


Дълго време Омир и Хезиод са били смятани за исторически извори, макар и не напълно надеждни. Също и други поети:


Евмел от Коринт:
Не знам друг да е казвал, че Коринт е син на Зевс, освен коринтският народ. Евмел, синът на Амфилит, от така наречените бакхиди, който е считан за създател на епоса, казва в изложението за Коринт (стига това съчинение действително да е на Евмел), че в тази земя се заселила първо Ефира, дъщерята на Океан (Павзаний ІІ, 1,1).


Ксенофан от Колофон:
Написал поема за основаването на Колофон и за изпращането на колонисти в Елея, в Италия; в две хиляди стиха (Диоген Лаерций ІХ, 2, 20)


Хойрил от Самос е писал поема за похода на Ксеркс срещу гърците:
И Хойрил, древен поет, споменава за нашия народ, че е взел участие в похода на Ксеркс, царя на персите, срещу Гърция (Йосиф Флавий. Против Апион І, 22).
Суда:
Хойрил от Самос... Казват, че бил роден по времето на Паниасис, а по времето на персийските войни, през 75-та олимпиада, вече бил младеж. Избягал от Самос, и, като се сближил с историка Херодот, обикнал словесните занимания... Заел се с писане на стихове и накрая се установил в Македония, при тогавашния й цар Архелай. Писал за победата на атиняните срещу Ксеркс и било гласувано да бъде четен заедно с Омир.


За популярността на сега забравения Хойрил свидетелства и това, че Аристотел го цитира поне два пъти - в "Реторика" (ІІІ, 14) и в "Топика" (VІІІ, 1). Впрочем във втория случай той изрично отбелязва, че Хойрил е много по-слабо познат от Омир.


Ето мнението на Тукидид за историческата достоверност на Омир и други поети:
... походът срещу Троя, ако и да отстъпва на сегашните събития, е бил най-големият от всички преди него, ако, разбира се, и в този случай можем да вярваме на произведението на Омир, който като поет естествено го е преувеличил и разкрасил (І, 10);
Все пак този, който приеме събитията, разказани от мен предимно въз основа на посочените сведения, той няма да сгреши, защото няма да предпочете да вярва на поетите, които са възпели тези събития с преувеличения и са ги разкрасявали... (І, 21)


2. Прозаици


Както казахме, до средата на V в. малцина са пишели в проза с намерение да представят писания си текст публично. Така че Херодот е от първото поколение прозаици – заедно с Горгий и другите по-възрастните софисти. Книгата му несъмнено се опира на съчиненията на някои по-стари автори, наречени логографи (като Хекатей от Милет, чието име той споменава на няколко места). Те са били наречени така именно защото са съставяли “logoi” - изложения в проза, а не “eрe”, или други стихотворни произведения.


Измежду авторите, които познаваме, пръв употребява тази дума Тукидид:
Нито ще предпочете да вярва на логографите, които са описали същите събития, като са дирили по-скоро насладата на слушателите, отколкото истината (І, 21)


За логографите пише още Страбон:
“... но поетическият стил е различен от риторическия”.
По вид – да, също както в поетическото изкуство стилът на трагедията се различава от този на комедията, а в прозата стилът на историята се различава от този на адвокатската реч. Но не е ли словото родовото понятие, чиито видове са мерената и прозаичната реч? Или по-скоро, дали словото в по-широкия смисъл е родовото, докато риторичното слово не е родово и стилът и великолепието на словото не са?
Но прозата и словото – имам предвид изкусното слово, са подражание на поезията. Защото поезията като изкуство първа се е появила на сцената и първа е спечелила одобрение.
След това са дошли Кадъм, Ферекид, Хекатей и техните последователи с прозаични писания, в които са подражавали на поетическото изкуство, изоставяйки метриката, но съхранявайки в други отношения поетическото.
Писателите след тях един след друг са изоставяли по някое от тези качества и са свели прозата до сегашния й вид, като от най-високите й върхове (І, 2, 6).


и Дионисий Халикарнаски:
Готвейки се да започна изложението си върху написаното от Тукидид, бих желал да кажа нещо и за другите писатели - и за по-древните, и за онези, които са били в разцвета си по негово време. Така ще се изясни и намерението на този мъж, чрез което той се отличи от по-ранните автори, както и силата му.
Преди Пелопонеската война имаше множество писатели от различни места. Сред тях са Евгеон от Самос, Дейох от Проконес, Евдем от Парос, Демокъл от Фигелия, Хекатей от Милет, Акузилай от Аргос, Харон от Лампсак, Мелисагор от Халкедон. Малко по-рано Пелопонеската война, но все пак достигащи до времето на Тукидид, са Хеланик от Лесбос, Дамаст от Сигея, Ксеномед от Хиос, Ксант Лидийски, както и мнозина други.
Те имаха едни и същи намерения що се отнася до избора на теми и по способности не се отличаваха много помежду си. Едни от тях записваха гръцките истории, а други варварските, като не ги свързваха, а ги разделяха по народи и градове и ги представяха поотделно.
Всички те се придържаха към една и съща цел: каквито спомени се пазят сред жителите по народи и градове, и каквито запазени писания има – било в светилища, било по други места - всичко това да бъде изнесено за общо сведение и то така, както са го получили: без да прибавят, нито да отнемат нещо. В тези писания е имало и разни митове, в които се е вярвало от много време, както и разни приключенски историйки като за театър, които сега изглеждат твърде глупаво.
Що се отнася до стила, всички те, веднъж възприели един и същ диалект, се придържаха към един и същ начин на писане: пишеха ясно, с общоупотребими изрази, чисто и кратко, съответстващо на описваните неща и без усложнения (За Тукидид V, 1-34).


Първи трябва да е бил Кадъм (“За основаването на Милет и Йония”), от когото нищо не е останало.
След него – Хекатей (“Генеалогии”, “Описание на земята”). Ето какво пише за него Херодот:
Всички били на едно и също мнение и препоръчвали бунт освен логографа Хекатей, който най-напред изразил несъгласие с това да се вдигнат на война срещу царя на персите, изброявайки всички народи, които се намирали под властта на Дарий, и изтъквайки мощта му, но след като не успял да ги убеди, той започнал да ги съветва да постъпят така, че да станат господари на морето... (V, 36)


Суда:
Хекатей, историограф, син на Хегесандър, роден по времето на царувалия след Камбиз Дарий... през 65-та олимпиада. Историографът Херодот, по-млад от него, го е ползвал. Хекатей бил слушател на Протагор. Той е първият, който е писал история в прозам докато Ферекид е първият, който изобщо е писал нещо в проза. Книгата на Акузилай е неавтентична.


Страбон:
В Милет са родени прочути мъже: Талес, един от седемте мъдреци, който е започнал науката естествена философия и математика сред елините, и неговият ученик Анаксимандър, както и ученикът на втория Анаксимен, а също и Хекатей, автора на “История”... (ХІV, 1, 7)


От тези “logoi” не е останало нищо по-голямо, а от съобщенията за тях може да се предположи, че са съдържали исторически и географски описания, а също и сведения за родословието на известни хора, стигащи обикновено до героическата епоха.


Много от тези неща ги има и при Херодот. Но “Историята” не е просто поредица от разкази за географски места, градове и държави, а единно произведение, което се занимава със сблъсъка между персийската империя и съюза на гръцките градове, предвождан първо от Милет, а после – от Атина.


ІІІ. Херодот


1. Биография


Херодот се представя в самото начало на книгата си със следните думи:
Херодот от Халикарнас излага тук своите издирвания, за да не изчезне с течение на времето споменът за извършеното от хората и за да не отмине славата на великите и възхитителни дела на елините и на варварите; но освен това и за друго – за да разкаже за причината, поради която елините и варварите воювали помежду си.


Нататък обаче той не казва нищо за себе си. Сведенията за живота му идват преди всичко от една биография и от енциклопедията “Суда”.


Бил е роден през 80-те години на V в. – точно в десетилетието на гръко-персийските войни. Напуснал е родния си град заради политически междуособици и е прекарал няколко години на Самос. Пътувал е много, включително из Египет и Месопотамия, както може да се предположи от разказаното в “Историята”.
Прекарал е известно време в Атина, а после е заминал с група атински колонисти за южна Италия, където те основали град на мястото на разрушения през VІ в. Сибарис и го нарекли Турии.
Може би е останал там до края на живота си – двадесетте години на века.


2. “Историята”


Въпреки много дългия си увод (войната на мидийци и перси, завоюването на Египет с голямото описание на тази страна, войната със скитите), тя има ясна завръзка (въстанието в Мала Азия), вълнуващи перипетии (нападенията на Дарий и Ксеркс) и успешен (за европейските гърци) край. Затова тя е повече единен, свързан текст за прочитане, а не справочник. Възможно е преди Херодот да не е писана такава книга. Но и да е писана, тя би трябвало да има някакъв образец или по-скоро предшественик извън прозата. Може би още тогава е изглеждало, че този предшественик е Омир. Не е чудно, че в разяснението си за традиционността на конфликта между Европа и Азия Херодот споменава и троянските събития. Това е сигнал, че както гръко-персийските войни са епизод от този сблъсък, който епизод е предшестван от Троянската война, така и книгата на Херодот е предшествана от Омировите поеми.
Наред с това множеството по-дълги и по-кратки разкази за нещастия, сполетели различни монарси, неизбежно напомня за трагедията, която по времето на Херодот достига разцвета си. Размислите за държавното устройство (демократизирането на Атина, персийският диспут за различните конституции) са аналогични на софистическите лекции и трактати, изработвани по същото време. Самите речи на персонажите, макар и много по-кратки, отколкото тези при Тукидид, сигурно са напомняли за някои съществуващи вече учебни (както при Горгий и Антифонт) или реални, но преработени и публикувани писмено речи – като тези на Перикъл, предадени от Тукидид и произнесени в началото на Пелопонеската война, вероятно още приживе на Херодот.


3. Херодот от гледна точка на други историци


Мнозина автори, още от времето на класиката, се отнасят със съмнение към някои от твърденията на Херодот. Мястото у Тукидид, което цитирахме във връзкка с “логографите” (І, 21) често се е тълкувало като критика и на “Историята”.


Ето какво казва Страбон:
Човек би могъл по-лесно да повярва на Хезиод и на Омир в техните разкази за герои, отколкото на Ктесий, Херодот, Хеланик и други подобни автори (ХІ, 6, 3).


ІV. Историография и художествена литература


1. Общо сравнение


Едно прочуто изказване на Аристотел гласи:
Поезията е по-философска и по-сериозна от историята. Поезията говори предимно за общото, а историята – за единичното...(Поетика 9, 1451 b).


Аристотел трябва да е имал предвид, че когато създава герои или фабули, поетът се интересува от “същественото” в характера или потока на събитията, а не от безбройни, случайни подробности, с които се срещаме в реалния си опит. “Историята” пък, както той я е виждал, се е стремяла да удовлетвори практически нужди – къде е този град, какви са езиците и обичаите на тези народи, какво се говори изобщо за тях. Както в съдебната и политическата реторика, така и в историята е нужно да се натрупат реални факти, за да се направи заключение – как да оцени слушателят днешната ситуация и какво да предприеме. Историята не се пише с цел размисъл и за теоретично (“свободно”!) познаване на човешкия свят; тя е за “сведение”. Изобщо свободният човек и най-вече философът се занимават със същественото и вечното, а робът и практикът, дори когато е политик – с временното, за да постигнат определени резултати, които нуждите на живота в тяло налагат.
Но в действителност текстовете, наричани исторически, се отклоняват от това, да бъдат просто справочни - както и трагедията се отклонява от това, да предизвиква страх и да завършва с нещастие, а комедията понякога не се стреми да е смешна, а по-скоро увлекателна. Има голяма разлика между текст, който се пише като справочник или ръководство, и този, който е за четене без непосредствена практическа цел - дори да не бъде художествен. Някои научни или поучителни текстове са се наричали “философия” и са имали практическа задача. Но после към “философията” са се присъединили диалозите на Платон, които служат за размисъл, а при това и са художествени.
Така е и с историята – за да се направи книга, която да може да се прочете, е нужно тя да бъде единна и в нея нещо “да става”, или да се проучва (доказва). Така че от една страна историята се нуждае от нещо, подобно на поетическа фабула – кое е “действието”, което тя предава? От друга страна, историкът е длъжен да прави нещо, което в поезията го няма – то е да докаже на читателя, че нещата “в действителност” са се случили така. Фабулната литература “наподобява” характери и действия, които са типични и “възможни”. Историята “установява” лица и събития, които са “действителни”. И двете се стремят към истината – историкът вижда истината въплътена в “точно тези събития”, за които свидетелстват “точно тези хора и неща”; поетът я вижда в незасвидетелствани от никого, но възможни характери и действия. В първия случай се интересуваме дали разказаното се е случило, а във втория – дали е убедително. Но “действително случилото се” трябва да образува смисъл, сравним донякъде с произведеното от поета. И това е трудността в писането на история – че известните и признати факти оказват съпротива на убедителното изложение на събитията. Читателят на поезията се задоволява с увлекателността и убедителността; читателят на историята допуска увлекателността, одобрява убедителността, но все пак изисква тази убедителност да съответства на “станалото” – и затова тя трябва да може да бъде проверявана.


2. Жанрови прилики между “Историята” и героическия епос


Фабулата на “Историята” е основана, както казахме, на малоазийското въстание и последствията от него: за едни - печални (малоазийските гърци), за други - щастливи (европейските и особено атиняните), за трети - впечатляващи, донякъде позорни, не гибелни, но все пак някак трагични (персите). Около това се представят с епическа бавност и изчерпателност двете противопоставени армии, и двете (по същество) съюзни сили: защото и персийската армия включва войници от множество народи, начело с персите, и гръцката – от множество държави начело с атиняните. И както при Омир има списък на участниците в песен ІІ, така е и при Херодот - и то на няколко места, където се говори за по-големи походи или битки. Отклоненията, които прави Херодот, са големи, както става и в епоса. Разказва се предисторията на войните – в началото съвсем накратко, а после надълго. Представят се размерите на Персийската империя и миналото й до Ксеркс; прави се преглед на завладените от нея или пък воюващите с нея народи; от друга страна се прави подобен оглед и на гръцкия свят.
Там обаче не е възможно миналото да се представи като редуване на монарси и разкази за подвизите им, защото гърците нямат единна държава. Затова се разказва поотделно за полисите, доколкото са имали отношение към въстанието и персите, и на първо място за Атина. После се преминава към битките – първо при Дарий, после при Ксеркс. Всичко това е изпълнено с множество малки, донякъде самостоятелни епизоди – разговори, речи, индивидуални съдби и подвизи, семейни истории.


V. “История на Пелопонеската война” на Тукидид


1. За живота на Тукидид


Тукидид е бил двадесетина години по-млад от Херодот. Той не е малоазиец, а атинянин, но също като Херодот е прекарал голяма част от живота си в изгнание. Участвал е в Пелопонеската война, бил е командир на няколко бойни кораба при Тасос и като такъв е трябвало да окаже помощ на съюзния с атиняните град Амфиполис, обсаждан от спартанска военна част. Тукидид потеглил с корабите си, но пристигнал, когато градът бил вече превзет. Затова е бил съден и е трябвало да напусне Атина и да заживе в един свой имот в южна Тракия.
Там написал “Пелопонеската война”, която е стигнала до нас недовършена – изложението се прекъсва на събитията от 410-а, шест години преди края на войната.


2. Разлики между Тукидид и Херодот. Идея за историческо развитие. Художественост


Като цяло книгата на Тукидид съвсем няма вид на художествено произведение. Тук вече не може да се говори за “фабула” – целта е просто да се разкаже подробно и достоверно за случилото се между 431 и 403, да се докаже, че това е най-голямата война, водена някога от гърци, да се обяснят причините за избухването й и за поражението на Атина; и покрай това да се изразят някои по-общи мисли около развитието на цивилизацията и усилването на държавите в гръцкия свят, устройството на най-влиятелните от тях и поведението на хората във време на тежки изпитания – като опасни епидемични болести или граждански войни.
Херодот не се опитва да обсъжда напредъка на цивилизацията: за него държавата е силна или когато начело стои способен цар, подкрепян от божеството, или когато властта премине в ръцете на мнозинството, както в Атина. Тогава, казва той, държавата се засилва, защото всеки е свободен и може да вземе активно участие в развитието й.
Тукидид обаче размишлява за прогреса: как от множество малки, слаби и разделени общества може да се стигне до малък брой големи и могъщи. Според него това става, когато се овладее разбойничеството и се установят връзки между обществата. В Гърция това е по море, така че става дума за унищожение на пиратите. После е необходимо да се развие търговията и да се натрупа богатство, с което може да се финансира флот, който служи за транспорт и военни цели едновременно. Активността на гражданите поддържа държавата силна, а натрупаните с търговия средства позволяват бързо придвиждане и неочаквани удари на различни места през цялата година, и лесно увеличаване на армията със строеж на нови кораби и привличане на наемници. Така една държава може да разпростре влиянието си навсякъде из крайбрежията както е станало с Атина.
Но Тукидид, както и много други гръцки автори, не смята, че дори една добре устроена и успешна държава би могла да издържи дълго. Причината е, че хората лесно се деморализират – както във време на изпитания, така и във време на успехи. Гражданските войни унищожават държавите чрез нарастването на взаимната омраза, разбуждането на отмъстителността, коварството и жестокостта, и разпадането на връзките между най-близките хора; при болест и други катастрофи, идващи от природата, връзките между хората и нравствените правила се рушат поради страха да не пострадаш като останалите и отчаянието пред неизбежната смърт.
От друга страна, успехите и усещането за сила и власт водят до неоправдан оптимизъм за бъдещето, алчност и безмилостност към по-слабия. Накрая се стига до поставяне на неизпълними задачи и армията търпи поражение, а обществото, което не може да обуздае желанията си – катастрофа: било от външен враг, било поради междуособици. Но Тукидид не предлага конституция, чието спазване да гарантира разумен живот и която да бъде опазвана от малък брой просветени държавници (както прави Платон). Той смята, че атинското устройтво е достатъчно добро, стига начело на държавата да стои мъдър мъж (като Перикъл), който със словото и авторитета си да овладява желанията и страховете на мнозинството.
Тази история се отличава от Херодотовата по изобилието и дължината на речите, произнесени от историческите персонажи. Това са най-литературните места в книгата. Тукидид сам казва, че не предава буквално произнесените думи (а и не би могъл, нямало е как да присъства на толкова много места лично), а по-скоро смисъла на казаното, намерението на говорещия, главните аргументи.
Размяната на аргументи напомня на тогавашните учебни речи (като тези на Антифонт), но понякога и трагически диалог (преговорите на атиняните с мелосците). Чрез тях се създават портретите на политическите и военни дейци (Перикъл, Алкивиад, Никий). Но все пак главното в речта е аргументацията (защо според говорителя е полезно или справедливо да се предприеме нещо) и откриването на действителните мотиви и причини (защо тези персонажи избират да действат по този начин).
Така че “Историята” изглежда силно повлияна от реторическото образование, където едно от най-разпространените упражнения е противопоставянето на две гледни точки в дадена ситуация и изнамирането на контрааргументи, които всеки път да оборват изложените по-рано аргументи на противника.


**


І. Помагала:


Соболевского С.И. и др. История греческой литературы, І-ІІ. Москва, 1946-1955 (ИГрЛ)


ІІ. Преводи:


1. Аристотел. За поетическото изкуство. Прев Ал. Ничев. "Наука и изкуство", 1975
2. Диоген Лаерций. Животът на философите. Прев Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002
3. Ксенофонт. Сократически съчинения. Прев Р. Стефанов. "Народна култура“, 1985
4. Павзаний. Описание на Елада. Прев В. Русинов. “Рал Колобър”, 2004-2005
5. Страбон. География, т.І. Прев В. Русинов. “Рал Колобър", 2006
6. Тукидид. История на пелопонеската война. Прев М. Мирчев. “Наука и изкуство”, 1979
7. Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010