Лирика и ранна философия

26 октомври, 2012


А. Лирика


І. Оцеляване на лирическата поезия


Разцветът на повечето от известните пределинистически гръцки лирици се намира във времето между 700 и 500 г. пр. Хр. (VІІ-VІ в.), наричано традиционно архайка.
Сред тях няма нито един, чиито произведения да са запазени изцяло или поне чрез някакъв представителен сборник. За сравнение ще кажем, че приписваното на Омир е запазено почти изцяло (ако не се смята „Маргит”); а от Хезиод са загубени няколко произведения, но двете, които по общо признание са най-важни, са оцелели. Лириците от VІІ-VІ в. обаче са стигнали до епохата на книгопечатането само чрез цитати в произведенията на други автори и благодарение на т.нар. Палатинска антология – сборник, съставен най-напред през елинизма и допълван векове след това, включително и след изчезването на Западната империя. В модерната епоха се откриват и още фрагменти, записани на папирус – това продължава и до днес.


Александрийските филолози съставят “канон на лириците” по подобие на “каноните” на трагиците и ораторите. В него влизат девет поети, от които петима (Алкей, Сафо, Алкман, Стезихор, Ибик) живеят през този период, а разцветът на други двама (Симонид и Анакреон) също е преди 500 г. Така че от деветте само Пиндар и Бакхилид живеят през времето на класиката.


ІІ. Разделение на лириката


1. Понятие за лирика в древността


През античността разделението на поетическите жанрове се е правело обикновено с оглед на метриката и музикалния съпровод на произведенията, а след това се е обръщало внимание на темите и „художествеността”. Това, което от началото на елинизма насам се обединява под названието „лирика”, преди това не се е мислело като едно цяло. Дори Аристотел, който разделя това, което изглежда едно (произведенията в хекзаметър, наричани независимо от съдържанието си “епос”) или съединява онова, което се смята за несвързано (различни художествени произведения в проза), не говори общо за „лирика”, а само изрежда названията на различни видове. Названията са били според размера и съпровода:
И тъй, епическата и трагическата поезия, а също комедията, дитирамбическата поезия и по-голямата част от авлетиката и китаристиката – всички те, казано общо, са подражание... Така например само с мелодия и ритъм си служат авлетиката, китаристиката и други изкуства с подобно въздействие, каквото е свирнята на сиринкс... Така ние не бихме могли да назовем с общо име... подражанията, които някой би изпълнявал в триметри, в елегически и други подобни стихове... Но има известни изкуства, които използват всички поменати средства, т.е. и ритъма, и мелодията, и размера. Такива са дитирамбическата, номическата поезия, трагедията и комедията (“Поетика”, гл. 1, 1447 а -1447 b).


Това, че по-късно “лириката” е била видяна като един жанр, съпоставим с и отличаващ се от епоса и драмата, е постигнато благодарение на продължаващите и след Аристотел усилия да се класифицира литературата в малко на брой видове. С времето задачата се опростява, тъй като произведения оцеляват само като текстове (без музиката и телодвиженията на изпълнителите), а ситуацията, в която са били изпълнявани, е изчезнала.


2. Повод за написването


Един от главните начини за различаване е бил поводът за съчиняването - самата ситуация в която се поместват произведенията. Това са могли да бъдат, най-напред, религиозни празници – за тях се съчинявали песните, наричани химн, дитирамб и пеан. И макар че някои са били в хекзаметър (като Омировите) и съдържали разкази за богове и герои, те не били отнасяни към епоса, а се наричали “химни”.
При празнуване на победи в състезания – спортни или музикални – се изпълнявали епиникии; при погребения - епитафии; войските са имали военни маршове (ембатерии).
Други видове лирика се изпълнявали на частни празници – хименеи и епиталамии за сватби, сколии при угощения. Някои, на които просто се е танцувало, се наричали хипорхеми (от orcheo - танцувам).


3. Размер


От друга страна, съществувало различаване по размер. От най-древно време се правела разлика между елегия (редуване на хекзаметри и пентаметри, наречено “дистихон”) и ямб (поредица от двойки срички, където първата е кратка, а втората – дълга).


а. Ямб


Стихотворните произведения, наричани “ямби” почти винаги са имали някакво шеговито или подигравателно съдържание. Аристотел казва, че ямбографите са поети, склонни към изобразяване на лоши (низки, смешни) характери:
По-сериозните изобразявали благородни дела и дела на благородни люде, а по-повърхностните – дела на лоши хора, съчинявайки първо хулни песни, както другите съчинявали химни и прослави... От тях [хулните песни, psogoi] съобразно предмета се проявил и ямбичният размер. Той и сега се нарича ямбичен, т.е. присмехулен, затова, защото в този размер се осмивали взаимно (гл. 4, 1448 b).
От друга страна, ямбът бил най-близо до разговорната (прозаичната) реч. Точно затова, мисли Аристотел, той бил възприет от трагиците: но не защото трагедията е несериозен жанр, а защото е драма, и като такава съдържа размяна на реплики (разговор).
...по-късно тя [трагедията] изоставила кратките фабули и смешната реч, която дължи на сатирния си произход, и добила внушителност, а размерът й от тетраметър станал ямб. Отначало бил използван тетраметърът, понеже поетическата творба имала сатирен и танцов характер, а когато възникнал диалогът, самата негова природа открила присъщия ней размер, защото най-пригоден за разговор измежду размерите е ямбът. Доказателство за това е, че в разговор помежду си ние изричаме най-често ямби, а хекзаметри рядко, и то като напущаме разговорния тон на речта (гл. 4, 1449 а).


б. Елегия


Елегията пък, която поради хекзаметрите си напомня епоса - както героическия, така и дидактическия - може да служи за разкази (митологични, но и автобиографични), и за разсъждения по житейски въпроси. Затова Солон е избрал дистихона, за да разкаже за държавническата си дейност в елегически дистихон; също и Теогнид, който пишел до своя млад приятел по въпроси на нравствеността и обществения живот.


в. Мелос


Мелосът (думата значи “песен”) е общо название за поетическо произведение с размер, различен от ямба и елегията. Освен това той се пеел в съпровод на някакъв инструмент, докато ямбът и елегията можели просто да се рецитират.


4. Брой изпълнители


Най-сетне, съществували специални названия за някои видове поезия, изпълнявана от хорове – примерно партенионът, който е хорова песен, изпълнявана от момичета. Най-известният автор на партениони е спартанецът Алкман. Дитирамбът (в чест на Дионис) също е песен, която се изпълнява от хор.


ІІІ. Разпространение и теми


1. Общо за обстановката


В по-древния период (по времето на Омир и преди това) епическите песни се изпълнявали на празници на аристократични семейства, както е показано в “Одисея”. По-късно те започнали да се изпълняват и на всякакви празници, а след това навлезли и в образованието. Може би в началото Хезиод е бил слушан от по-обикновени хора, но после интересът към него е нараснал заради образователния и нравствен смисъл на произведението му.
Лириката много често се изпълнява в частна обстановка; но когато е хорова (химни, дитирамби и др.), тя би трябвало да се изпълнява пред мнозина.


2. По-известни лирици – произход и място на пребиваване


Лирическата поезия няма свой “върховен поет”; не може да се говори дори за двама или трима най-влиятелни. Успешните лирици са много и са се явявали почти навсякъде из гръцкия свят.


а. От континента:


Алкман от Спарта. Известен е с песните си за девичи хорове (партениони).


Древните (според хронологиите на Евсевий и Аполодор) отнасяли разцвета му към 670-660 пр. Хр. Според Елиан той не е бил спартанец, но бил поканен в града заедно с други известни поети:
Ако [лакедемонците] имали нужда от помощта на Музите – при болести, безумие или някакво общо бедствие, пращали да повикат за изцеление чужденци. Така изпратили да повикат Терпандър, Талет, Тиртей, Нимфей от Кидония и Алкман (ХІІ, 50).
Павзаний е видял гроба му, но казва, че авторитетът му бил спорен:
Вдясно от Себриона е гробът на Алкман, чиито песни не им доставят наслада и са оскърбили езика на лаконците, предлагайки твърде малко благозвучие. Има и светилища на Елена и на Херакъл, нейното е близо до гробницата на Алкман... (ІІІ, 15, 2-3)
В Суда пише:
...Обръщаше голямо внимание на любовните теми; той откри любовната поезия. Но [произхождал] от домашни роби...


Тиртей от Спарта. Автор на песни с патриотично и военно съдържание.


От него не е запазено много, но името му е прочуто. Има предание, че бил атинянин:
На свой ред лакедемонците получили прорицание от Делфи да си вземат за съветник атинянин. Прочие, те изпращат посланици при атиняните, за да им съобщят за прорицанието и да потърсят човек, който да им казва какво им е нужно. Атиняните не искали нито лакедемонците да спечелят отново най-добрата част от Пелопонес без големи битки, нито пък да престъпят волята на бога, затова измислили следното. Имало един учител, на име Тиртей, за когото се смятало, че е с бавен ум, и който куцал с единия си крак, него пратили в Спарта. Като пристигнал, същият започнал да посещава отделни граждани, влиятелните хора и да събира случайни минувачи, като им пеел елегии, епоси и анапести (Павзаний ІV, 15, 6)
Според Суда обаче е милетчанин или лакедемонец. Ето какво още се казва там:
Елегик и флейтист. Твърди се, че с песните си насърчил лакедемонците във войната им с месенците и така им помогнал да надделеят. Много е древен, съвременник на така наречените 7 мъдреци, или по-древен. Разцветът му е към 35 олимпиада [640-637]...
Някои негови произведения имали и историческа стойност:
Това [едни да са твърде бедни, а други – твърде богати] се случва най-често във военно време, така станало и в Спарта през време на Месенската война. Това става ясно и от поемата на Тиртей, наречена „Доброзаконие” – някои, притиснати от войната, изисквали преразпределение на земята (Аристотел, Политика V, 7, 1306 b)
По-големи откъси са запазени у Ликург:
О, хубаво е за храбреца да умре
във първите редици на борбата...
и Стобей (ІV, 10).
За популярността му в Рим свидетелства Хораций:
Тъй придобили певците свещени и техните песни
своята слава и почит. Сред тях и прочутият Омир,
още Тиртей, заразпалвал сърцата за кървави битки
чрез песента (Поетическо изкуство 401).


Солон от Атина (635-560). Това е прочутият атински законодател, споменаван често от Херодот и Платон (който бил негов роднина по майчина линия).


За живота му има много сведения. Херодот разказва за посещението му при Крез (І, 30-34), а Платон - за срещите му с египетски жреци (“Тимей”, 20d-26a). В „Атинската държавна уредба” Аристотел дава сведения за законодателната му дейност, като цитира и някои негови стихове:
Понеже редът на държавното устройство бил такъв, и мнозинството робувало на малцинството, народът въстанал против знатните. Вълнението било силно и партиите дълго време стояли неприятелски една срещу друга, додето най-после избрали задружно Солона за примирител и архонт и му поверили устройството на държавата, след като съчинили елегията, която се начева така: “Сега разбирам, и сърцето ми е потопено в скръб, като виждам разклатена най-старата йонийска земя” (гл. 5).
Има и две биографии – една от Плутарх, и друга, по-кратка - от Диоген Лаерций (Животът на философите, кн. І). Повечето от запазените стихове са автобиографични и съдържат размисли за човешкия живот. Забележителен е фрагментът, в който се говори, че животът на човека се дели на 10 период от по 7 години.
Суда:
Син на Ексекестид, атинянин, философ, законодател и политик [demagogos]… Има елегическа [в елегически стихове] поема, наречена „Саламин”; „Елегически съвети” и др. И той е един от така наречените 7 мъдреци...


Теогнид от Мегара. Прочут с елегическите си наставления към младия си приятел Кирн, където споделя омразата си към „простия народ”.


Роден е около 550 г. Запазени са 1460 елегически стиха, повечето от тях съдържат съвети към младия му приятел на име Кирн. Според някои изследователи далеч не всички стихове, които влизат в този сборник, принадлежат на Теогнид.
Суда:
[Писал е] „Към Кирн” (неговият любимец), елегическа гномология и други увещателни „Съвети”...


б. От островите и Мала Азия:


Архилох от Парос. Служил като наемен войник, вероятно е пътувал много из Егейския басеин, несъмнено е живял на Тасос. Известен с любовната си поезия, посветена на годеницата му Необула.


Някои източници поставят разцвета му към 680 пр. Хр., но е възможно да е живял поне до средата на века. Стиховете му са запазени главно от Атеней и Стобей, а някои са оцелели на папирус. Плутарх (За музиката 28) говори за неговите нововъведения в метриката и музикалния съпровод. Хораций за влиянието му както върху други гръцки лирици, така и върху него самия:
На Лациум пръв аз показах
пароски ямби. Размера и огъня на Архилоха
следвах, не мисли и думи, които Ликамб покосиха...
В стъпката на Архилох енергична Сафо стих настройва,
също Алкей, но е той по строеж и по същност различен,
нищо, че пак се опитва да черни със стихове тъста... (Събрани творби. Писма І 19)
Суда:
Ако бъдат премахнати грозните и груби думи, както се изтрива петно, в други отношения като поет Архилох е много добър. Питиецът [Аполон] съжалявал за смъртта му, случила се по време на война... И когато онзи, който го убил... дошъл и изрекъл желанията, които имал, Пития му отказала отговор като на омърсен от убийство...


Калин от Ефес


Оцелелите му стихове вероятно са писани по повод нахлуването по тези места на кимерийците. Това е било по времето може би на Гигес (690-663). Откъс от 21 негови стиха е запазен у Стобей (ІV, 10).
Младежи, докога ли ще се излежавате?
Кога сърцата ви ще се изпълнят с храброст?...
И нека всеки, даже и умиращият, да хвърли сетната стрела... (прев Б. Георгиев)


Алкей от Лесбос. Известен не само като поет, но и като бунтовник, активно участвал в гражданските войни на Лесбос. На него принадлежи сентенцията “във виното е истината”.


Името му е свързано с управлението на трима лесбоски тирани – Меланхър, Мирсил и Питак. Благодарение на това не е трудно времето на живота му да бъде определено, поне приблизително: разцветът му, заедно с този на Сафо, трябва да е бил към 600 г.
От произведенията му са оцелели само фрагменти. Споменава го Плутарх:
... Аполон... е открил авлетиката и китаристиката... както разказва Алкей в едии от химните си, а и други... (За музиката 14)
Павзаний:
... Чел съм и друго, че водата била дар на Касталия от реката Кефис. Така го предава Алкей в предисловието си в чест на Аполон. (Х, 8, 10)
Дионисий Халикарнаски:
[При Алкей] виж преди всичко характера на политическите му стихове. Много често, ако оставим настрана размера, ще видим просто едно политическо ораторстване (За подражанието, фр. 31,2,8).
Хораций:
...Едва не зърнах царството призрачно
на Прозерпина и Еак съдника,
и на блажените полята,
гдето на струни еолски жали
Сафо за свойте скъпи девойчета,
а ти, Алкее, пееш на плектър злат
за страшното море, за бягства
и за сражения страшни пееш (Оди ІІ, 13)


Сафо от Лесбос. Най-прочутата жена-поетеса за всички времена. В една епиграма, приписвана на Платон, тя е наречена “десета муза”.


Оцелели са само две цели стихотворения, запазени у Дионисий Халикарнаски и Псевдо-Лонгин. Някои по-дълги фрагменти са оцелели на папирус.
Суда:
...Лирическа поетеса от Ерес, Лесбос. Родена през 42-та олимпиада, по същото време като Алкей, Стезихор и Питак. Имала три сестри... Омъжила се за мъж на име Керкил, много богат, от Андрос; от него родила дъщеря на име Клида. Имала три другарки и приятелки – Атида, Телесипа, Мегара; и била наклеветена, че приятелството й с тях не било чисто. Ученички й били милетчанката Анагора, колофонката Гонгила и саламинката Евника. Написала 9 книги с лирически песни и първа изнамерила плектрона [перцето за китара]. Писала е също епиграми, елегии, ямби, монодични песни.


Арион от Лесбос. Смятан е за създател на дитирамба.


Популярен е анекдотът, според който той се хвърлил в морето, за да не бъде убит от моряците на кораба, с който пътувал. Бил на голямо разстояние от сушата, но го спасили стадо делфини (или един делфин). Историята е разказана от Херодот (І, 24) и по-надълго у Авъл Гелий (Атически нощи ХVІ, 19)
Разцветът му е бил може би към 610 г. Херодот казва така:
По това време Арион не отстъпвал никому в пеенето и сиренето на китара и бил първият, доколкото знам, който съчинил дитирамб, наименовал го така и го изпълнил и поставил в Коринт (І, 23).
Павзаний съобщава:
Наред с останалите посветителни дарове на Тенар е и медната статуя на китареда Арион при делфина. Преданието за самия Арион и за делфина го е разказал Херодот в описанието си на Лидия (ІІІ, 25, 7).


Хипонакт от Ефес. Сатирик и пародист, говори иронично за бедността си и за отношенията си с боговете.


Ако се съди по свидетелствата, вероятно е роден около 540 г. Стиховете му са запазени преди всичко у Стобей и Цец. В схолиите на Цец към Аристофан е запазен следния текст:
Бог Плутос, старият – слепец е той –
Не се е никога отбил във моя дом, за да ми каже:
“Хипонаксе, ето ти тридесет стотачки сребърни
и още много ще ти дам... ” (прев. Б. Георгиев)


Мимнерм от Колофон


Повечето от оцелелите стихове са запазени у в антологията на Стобей. Популярни са размислите му за преходността на човешкия живот. В някои от стиховете си, подобно на Калин, споменава и за войните на гърците срещу някои малоазийски народи.
Мимнерм, съчинил елегически стихове за битката между смирнеите и лидийците на Гигес, казва в предисловието, че по-старите Музи са дъщери на Уран и че има други, по-млади Музи, деца на Зевс (Павзаний ІХ, 29, 4).
Суда:
Елегик, от Колофон, или Смирна, или Астипалеа. Роден е през 37-ма олимпиада [632-629], така че е по-ранен „седемте мъдреци”.


Ксенофан, който критикува Омировото изображение на боговете, също е от Колофон.


Диоген Лаерций, който го представя като философ, съобщава:
Изгонен от отечеството си, той живял в град Занкле в Сицилия, и в Катана... Писал епически стихове, елегии и ямби против Хезиод и Омир, нападайки ги за това, което са писали за боговете. Изказал се и против Талес и Питагор... (кн. ІХ)
Много от стиховете му са оцелели благодарение на Атеней.
Прочутото но ако биковете, конете или пък лъвовете имаха ръце и можеха с ръцете си да рисуват и извайват статуи, както могат хората, тогава конете щяха да правят образите на боговете подобни на коне, а биковете – на бикове... е цитирано от Климент Александрийски (“Стромата”, V, 110).


Симонид от Кеос. Много плодовит поет, писал в почти всички жанрове на лириката. Автор на епитафията на 300-та спартанци, загинали при Термопилите.


Според собственото му свидетелство, извлечено от един фрагмент, бил роден 557 или 556.
Суда:
Син на Леопреп, от град Юлиета на Кеос. Лирик, по години след Стезихор. Роден е през 56-та олимпиада [556-553]... Писал е на дорийски диалект в елегически стихове за царуването на Камбис и Дарий, и за морската битка на Ксеркс... Писал е също трени, енкомии, епиграми, пеани, трагедии и други. Този Симонид бил с най-силна памет от всички; на него приличал [само] Аполоний Тиански...


Анакреон от Теос. Известен с хедонистичния дух на поезията си.
Суда:
Лирик. Писал е елегии и ямби, всички на йонийски диалект. Роден е по времето на Поликрат, тирана на Самос, през 52-ра олимпиада [572-569]. Други пък го поставят през времето на Кир и Камбис през 55-та олимпиада. Напуснал Теос след въстанието на Хистией и заживял в тракийската Абдера. Прекарал живота си в любов с момчета и жени и в писане на песни. Писал „крайвинени” [paroinia, пиянски] песни, ямби и така наречените „анакреонтически”.


в. От запада:


Стезихор от Химера. Прославен от Платон, който в началото на “Федър” говори за “Палинодията” му за Елена.
Суда:
По години е по-ранен от лирика Алкман, роден е през 37-ма олимпиада [632-629], а умрял през 56-та [556-553]... Имал един брат на име Мамертин, опитен в геометрията, и друг – Хелианакт, който бил законодател. Самият той станал лирик. Има негови поеми в 26 книги, писани на дорийски диалект. Казват, че като написал една порицателна песен за Елена, ослепял; а после, като написал олратно на това похвала за Елена, наречена „палинодия”, прогледнал. Наречен бил Стезихор, защото пръв въвел хор от китареди. Преди това името му било Тизий.


Ивик от Регион.
Суда:
Роден в Регион, а оттам дошъл в Самос при управлението на Поликрат, бащата на тирана. Това било по времето на Крез, 54-тата олимпиада. Бил крайно склонен към любов с момчета. Пръв открил така наречената „самбука”, това е вид триъгълна китара. Има 7 книги от него на дорийски диалект...


3. Теми


Темите на лириката са твърде разнообразни. Някои химни (като “Омировите”) се различават от героическия епос само по големината си. В елегия се пишат обикновено поучения, нравствени размисли и лични спомени. Понякога се срещат забележителни природни картини, както у Алкман. Всичко това все още може да се открие и при епиците.
Някои от лириците обаче правят поезия, която е твърде различна не само от Хезиодовата, но няма прецеденти дори при Омир. Архилох пише нежни любовни стихове, а същевременно си признава, че не винаги е бил храбър воин; Алкей призовава към безгрижна почивка, към пиене, но и към въстание. Сафо пък говори за женското приятелство. При нея за пръв път се появява гледната точка на младата неомъжена жена.


ІV. Относно понятието за лирика. Широко и тясно значение на термина


Тези автори донасят нещо ново в сравнение с по-ранните епически поети. При тях се появява гледната точка на жената, на самотника, несемейния, наемния войник-авантюрист, участника в гражданските бунтове. Допускането на фигурата на самотника създава възможност за представяне на „вътрешния живот”. Този елемент, характерен за лириката, както си я представяме в модерните времена, е нещо ново в сравнение с епиците.
Появява се и интерес към природата – природа „сама за себе си”, а не просто като част от ситуацията или образ (сравнение) за илюстрация на нещо в разказа. Но „природата сама за себе си” в поезията не е друго, освен преживяване, възможно в живота на незаетия самотник.
Когато на всички неепически и недраматически жанрове започва да се гледат като на нещо единно, тогава тази нова гледна точка става представителна за жанра „лирика”.


Б. Философия


І. Кое е общото между тях


На пръв поглед философията няма много общо с лириката. През класическата епоха тя започва да се пише в проза; а като вид словесност тя не принадлежи на творческото изкуство (poiesis), тъй като не е „имитация”.
При преподаването на литература в средното, а и във висшето образование, за философията се споменава рядко. И все пак, когато става дума за античност, това не винаги е така. В лекционния курс на Ал. Балабанов лирика и философия са поставени редом. Авторът казва, че това не е случайно, защото тези два вида словесност са сродни помежду си.
Една от причините за сближаването им е, че философията „преди Сократ” – значи преди средата на V в. - често се пише в стихове. Най-прочути са поемите на италийците Парменид и Емпедокъл.


ІІ. Разпространение и произход


Ранната философия, също като лириката, няма един център. Това я отличава от драмата, в която Атина е несъмнен лидер. Когато се говори за началото й, най-напред се споменават малоазийските (йонийски) философи от Милет – Талес, Анаксимандър и Анаксимен. Но Ксенофан от Колофон също философства. Питагор, който създава школа в Италия, също е роден близо до тези места – в Самос.


Към философите може да се причислят така наречените „мъдреци” – хора, прочути не толкова с написани съчинения, колкото с делата с за държавата и влиянието си върху съвременниците. Традиционно се казва, че са седем, макар че това е просто число, според което се съставя сборник с текстове – както има трима трагици, девет лирици, десет оратори. „Мъдреците” са от различни места – Хилон е от Спарта, Биант - от Приена, Талес - от Милет, Периандър - от Коринт, Питак - от Лесбос, Солон - от Атина.


Произходът на гръцката философия, също както и на лириката, е смятан още в най-ранни времена за негръцки, чуждестранен. Сигурните сведения са малко, но мнението е много старо и разпространено. Талес може би е бил финикиец; Питагор създал школата си след като се върнал, както се твърди, от Египет; Орфей, за когото не се знае нищо определено, винаги е бил смятан за трак; същото се отнася за легендарните поети Лин и Тамирис. Създаването на първия музикален инструмент се приписва на фригиеца Олимп.


Смята се, че самата дума „философия” е сравнително нова и е изобретена от Питагор. За да се различи от по-ранните така наречени „мъдреци”, той решил да се нарича „философ” – значи човек, който харесва мъдростта, опитва да се сближи с нея.


ІІІ. Части и теми на философията


Философстването в ранната епоха има отношение, от една страна, към науките. Талес се е занимавал с математика (доказвал е теореми) и природознание (правел е метеорологични и свързани с тях стопански прогнози). За Анаксимандър се твърди, че е изработил първата географска карта. Питагор също е бил математик (откривател на известната теорема), но се е интересувал и от числовите начала на музиката. Мнението на Платон (или поне на някои герои на диалозите му), че само математиката дава път към сигурно знание, е наследено от такива философи.


От друга страна, ранната философия размишлява за началата на вселената, опитвайки или да подреди Омировата митология (както прави Хезиод), или да посочи други, немитологични начала. Понякога те са двойки противоположности (четното и нечетното в питагорейството, любовта и омразата при Емпедокъл); друг път се твърди, че всичко видимо произтича от едно начало (водата на Талес, „неограниченото” на Анаксимандър, въздухът на Анаксимен).


Най-сетне, философията е и подканване към нравственост, справедлив живот и споделяне на придобития опит. Това виждаме от афоризмите на мъдреците, от поезията на Солон и от разказите за живота му, както ги виждаме у Херодот и Платон. От тази гледна точка Хезиод също би трябвало да бъде смятан за философ, а донякъде и Омир, макар той да не говори от свое име, а само чрез героите си.


**


Преводи:


1. Антична поезия. Прев Б. Георгиев. ”Народна култура”, 1970
2. Аристотел. Атинската държавна уредба. Прев Г. Кацаров. С., 1904
3. Елеати. Фрагменти. Прев Л. Радоилска. “ЛИК”, 1996
4. Клавдий Елиан. Всякакви истории. Прев Райка Николова. „Кибеа”, 2011
5. Сафо. 100+1 фрагмента. Прев Я. Букова. “Стигмати”, 2009
6. Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010
7. Хораций. Поетическо изкуство. Прев Г. Батаклиев. “Наука и изкуство”, 1983
8. Хораций. Събрани творби. Прев Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1992