Първите професионални оратори

23 ноември, 2012


І. За реториката


1. Значение на думата. Други термини – ораторство, ораторско изкуство


Когато казваме “антична реторика”, имаме предвид две неща. На първо място, това е самото умение да се говори публично, което предполага определен опит и се подчинява (най-напред съвсем интуитивно, нешколувано) на определени закономерности в постройката на монолога. В този случай вместо “реторика” може да се употреби и термина “ораторство”.
После, това е вид образование, което се опира на личния опит и знания на някои оратори. Тези оратори могат да сведат опита си до сбор от правила, да изработят учебни помагала и да организират образователни центрове. В тези центрове се създава възможност за овладяване на “ораторското изкуство”.


2. Ораторството в другите жанрове


Има ораторски текстове, създадени много преди началото на V в. пр. Хр., когато в Сицилия и Атина се появяват първите професионални оратори. Имам предвид преди всичко речите, вградени в поетически произведения.


а. епосът


У Омир има множество речи – нямам предвид разказите, в които просто се съобщава някаква случка или история, а местата, където някой увещава някого, доказва правотата си, възхвалява или порицава. Самите Омирови герои имат съзнание за важността на това, да се говори убедително пред публика. Ето някои свидетелства от “Илиада”:
Нестор от Пилос, оратор прославен със глас благозвучен (Илиада І, 248)
Глупав дърдорко, Терсите, макар гръмогласен вития (Илиада ІІ, 246);
Би го помислил човек за сърдит и дори скудодумен.
Ала когато изкара гласа си могъщ из гърдите,
думи се сипнаха сякаш от бурни виелици снежни.
Смъртен тогава не би пожелал с Одисей да се мери (Илиада ІІІ, 220-223)
Каза така и останаха всички дълбоко смълчани,
хвърлени в смут от речта му, че силни слова изговори (Илиада ІХ, 430)


и “Одисея”:
Всички го гледат с възторг, несмутимо говори, без спънки,
кротко, почтително; личен е той на събрание всяко;
Други по външност напълно прилича на бог вековечен,
но от речта му оскъдна чуждее словесната сладост (Одисея VІІІ, 171-175)


Изглежда, че Омир съзнателно различава видове ораторство (стилове в красноречието):
Славният цар Менелай заговори свободно и бързо,
кратко, но ясно и точно, понеже не беше бъбривец,
ни празнословец (Илиада ІІІ, 213-215).


Казва се, че красноречието може и да се преподава – тоест, че съществува предаваемо знание за ораторството, ораторско изкуство.
Твоят баща ми поръча на всичко това да те уча:
в речи оратор да бъдеш и в дело — велик изпълнител (Илиада ІХ, 430);


Ако епосът е дидактичен, цялото произведение може да има форма на увещание – както е “Дела и дни” на Хезиод. Той споменава, че красноречието е дарба от боговете и посочва ползата от него:
Този от всички царе богохранни, когото съгледат,
щом се роди, и обсипят го с почест на Зевс дъщерите,
нему изливат те сладка роса на езика и после
медени думи текат от устата му. Всичките люде
гледат към него, когато съдебния спор разрешава,
давайки права присъда; със реч убедителна може
даже и страшна кавга начаса да приключи умело (Теогония 80-87)


б. лириката


Несъмнено, лирическите монолози твърде често се доближават до ораторството, особено до увещателния и тържествения вид. И все пак дори и в тези случаи лириката, като художествен род (подражание!) няма за цел да убеждава, а само да “изобразява” убеждаване или размисъл, подобен на убеждаване.


Достатъчно е да си припомним казаното от Дионисий Халикарнаски за Алкей:
[При Алкей] виж преди всичко характера на политическите му стихове. Много често, ако оставим настрана размера, ще видим просто едно политическо ораторстване (За подражанието, Фр. 31,2,8),


и почти всички оцелели стихове на Тиртей, Калин, Солон, Теогнид.


в. трагедията


Есхил, който е съвременник на най-ранните професионални оратори, е оформил част от “Евмениди” като съдебен процес, където се представя самата процедура – дава се думата на обвинителите, на подсъдимия, на защитника му, и накрая се произнася присъдата.
В “Молителките” се обсъжда дали аргоската държава има право да даде убежище на бягащите от Египет дъщери на Данай.


г. историографията


Речи се включват и в прозаически текстове, които не са нито ораторски произведения, нито ръководства по реторика – такива са “Историите” на Херодот и Тукидид. Възможно е това да е станало под влиянието на епоса, което се усеща особено при Херодот.


ІІ. Обществени и политически условия за появата на реториката. Къде възниква


1. Атина


Възникването на реторическото образование и на ораторската реч като отделен жанр в прозата, е свързано с демократизацията на големи и влиятелни държави като Атина и Сиракуза през първата половина на V в.; те обаче са били подготвени още в течение на политически бурния VІ в.
В Атина династията на Пизистрат (561-510), която впрочем се е представяла като гарант за спазването на Солоновото законодателство, е прогонена и се въвеждат съществени изменения, свързани с имената на Клистен, Ефиалт и Перикъл. Засилва се ролята на народното събрание и на съда, в които влизат всички пълноправни граждани; ограничават се правомощията на аристократичната институция Ареопаг (отнема му се голяма част от съдебната власт) и се въвежда правилото на остракизма, за да бъде предпазена държавата от прекомерното влияние на някои отделни граждани. Тъй като най-важните решения се взимат публично и с гласуване (в съвета на 500-те, народното събрание, съда), ролята на публичното говорене нараства твърде много.


Както свидетелства Тукидид, главната причина за влиянието на Перикъл, който след 460 г. в продължение на около 30 години по същество е управлявал атинската държава, е силата на публичното му слово:
Перикъл... бил главната ръководна личност в Атина благодарение на своите изключителни дарби като оратор и като човек на делото (І, 139).


Платон:
Изглежда... от всички най-съвършен в ораторското изкуство е Перикъл (Федър 269 е)


Цицерон:
Но от епохата преди Перикъл, който, казват, оставил няколко творби, и преди Тукидид – и двамата свидетели не на зараждането, а на зрелостта на града – не съществуват никакви текстове, които да имат някаква украса и да изглеждат дело на оратор (Брут 7, 27).


Плутарх:
Перикъл бил способен сам да се справя умело с тях [страстите] използвайки хорските страхове и надежди като кормило, с което ту подтискал дързостта, ту облекчавал и залъгвал огорчението. Така показал, че реториката е “ръководство за душите”, по израза на Платон, и че най-великото й дело е да направлява нравите и страститте, сякаш са тонове и звуци на душата, изискващи твърде изкусен допир или удар.
И причина за това била не просто силата на неговото слово, а, както казва Тукидид, доброто име и надеждността на човека... (Перикъл 15)
Не е оставил нищо в писмен вид, освен гласуваните от народа разпоредби (Перикъл 8).


Квинтилиан:
Съвсем не ме учудва мнението на някои, че от Перикъл няма нищо писано, а разпространяваните писания са писани от други (ІІІ, 1)


Преди Перикъл в Атина за отличен оратор е бил смятан Темистокъл:
Между атиняните имало един мъж, който наскоро се бил наредил сред първенците. Името му било Темистокъл, син на Неоклес. Този мъж заявил, че тълкувателите са разбрали не съвсем точно значението на оракула... Той ги посъветвал да се подготвят за морска битка... Тази война спасила тогава Елада, принуждавайки атиняните да станат морски народ... (Херодот VІІІ, 143-144)
Щом веднъж се заемел с една работа, той знаел как да изложи всички данни във връзка с нея. И дори по въпроси, по които нямал опит, той бил способен да дава правилно мнение (Тукидид І, 138).
Те [атиняните] дадоха най-много и превъзходни неща заради свободата на гърците: стратега Темистокъл, човек с най-големи способности в говоренето, разбирането и действието, повече кораби от останалите съюзници, също и най-опитни мъже... (Лизий, Надгробна реч 42)


2. Източна Сицилия


а. Коракс и Тизий


Тиранията в Сиракуза била премахната около 40 години след тази в Атина. И все пак, когато се говори за професионални оратори (преподаватели по реторика) се споменават имената на двама сицилийци – Коракс и Тизий.


Ето какво се казва за тях Цицерон:
Аристотел казва, че когато в Сицилия след събарянето на тиранията били подновени след дълго прекъсване частните процеси, то именно тогава, понеже сицилийците са хора с остър ум и с естествена склоност да спорят, Коракс и Тизий описали теорията и правилата на красноречието. Защото преди това никой не бил свикнал да говори според някаква система и метод, а повечето хора се стремели единствено да говорят точно и отчетливо (Брут ХІІ, 46).
... нарочно сякаш казваше [Хармад (според Марк Антоний цензора)], че никой от теоретиците не е бил дори и посредствен оратор – започваше от някои си Коракс и Тизий, за които се знаело, че са основоположниците на реторическото изкуство (За оратора ХХ, 91)


б. Горгий


И тъй, макар че атинската демокрация е изпреварила сицилийската, реториката като специализирано образование се е появила малко по-рано в Сицилия. Известно е, че леонтинецът Горгий, който според едни сведения е учил реторика при Тизий, а според други – при Емпедокъл, е посетил като дипломат Атина през 427 г., показал е изкуството си в народното събрание и след това е останал в континентална Гърция (Тесалия) като преподавател по реторика.


Ксенофонт свидетелства за популярността на Горгий през втората половина на V в.:
Беотиецът Проксен още като юноша силно желаел да стане мъж способен за велики дела и заради това си желание плащал на Горгий от Леонтини (Анабазис ІІ, 6, 16)


Също и Платон:
Сега пък [елините се възхищават] и на тяхната [на тесалийците] образованост, с която изпъкват най-вече съгражданите на твоя приятел Аристип – ларисците. Виновник за това е Горгий. Защото веднага щом пристигнал във вашия град, благодарение на начетеността си, спечелил обожатели... (Менон 70 b)
Примерно софистът Горгий от Леонтини дойде тук от отечеството си като пратеник с обществена мисия. Беше най-способният леонтинец в подобни посолства. И в народното събрание се показа отличен оратор, и частни сказки уреди, занимава младите и направи доста пари в този град (Големият Хипий 282 b)


За мисията на Горгий в Атина разказва обстойно Диодор Сицилийски:
По това време в Сицилия леонтинците, колонисти на халкидците и сродни на атиняните, били нападнати от сиракузците. И след като се оказали в затруднение и поради превъзходството на сиракузците били застрашени от завладяване, изпратили посланици до народното събрание в Атина с молба да им се помогне колкото се може по-скоро, за да бъде спасен градът от надвисналата опасност.
Начело на пратениците бил ораторът Горгий, който по сила на словото надминавал всички свои съвременници. Той пръв открил правилата на ораторското изкуство и в това умение дотолкова надминавал останалите, че взимал по сто мини заплащане от учениците си.
Та той, като пристигнал в Атина и бил въведен в народното събрание, говорил с атиняните относно съюзничеството и впечатлил тях, талантливите словолюбци, със своя особен, чуждестранен начин на говорене. Накрая, след като ги убедил да сключат военен съюз с леонтинците, се завърнал обратно в Леонтини, като заслужил всеобщо възхищение в Атина заради ораторското си изкуство (ХІІ, 53)


Квинтилиан:
Защото се казва, че след тези, които поетите споменали, пръв Емпедокъл повдигнал някои въпроси около реториката. Най-стари писатели на научни книги били Коракс и Тизий от Сицилия.
Последвал ги гражданинът на същия остров Горгий Леонтински, както се предава, ученик на Емпедокъл. Облагодетелстван от дългия живот, защото живял 109 години, Горгий блестял едновременно с мнозина, бил съперник на гореказаните от мен и продължавал да е такъв дори и след Сократ...
След тези автори се появили още много други, но най-прочут от слушателите на Горгий бил Изократ. Впрочем авторите не са единодушни, че Горгий му е бил учител, но аз вярвам на Аристотел (ІІІ, 1)


Диоген Лаерций:
Аристотел в “Софиста” пише, че пръв Емпедокъл открил реториката, а Зенон – диалектиката... Сатир в “Животописите” съобщава, че Емпедокъл бил лекар и отличен оратор – негов ученик бил Горгий Леонтински, изключителен оратор и автор на учебник по ораторско изкуство, който, според думите на Аполодор в “Хрониките”, живял 109 години (VІІІ, Емпедокъл)


в. Отново в Атина


Почти по същото време атинският гражданин Антифонт, малко по-млад от Горгий, започнал да преподава реторика и изработил едно ръководство, част от което са 12 кратки учебни речи, запазени и досега. Ако се съди по речите по действителни случаи, които му се приписват, той се е занимавал и с адвокатстване. Това са три речи, всички по дела за убийства.
От това време (последната четвърт на V в.) нататък Атина изпреварила Сиракуза и цяла Сицилия по брой и влияние на реторическите школи, както и по известност на ораторите си.


ІІІ. Реторическото образование и ораторството през V в.


1. Най-ранните учебни текстове. Горгий и Антифонт


За реторическото образование през V в. може да се съди преди всичко по оцелелите учебни речи. Това са трите “тетралогии” на Антифонт (3 четворки примерни съдебни речи – две обвинителни и две защитни) и двете защитни речи, приписвани на Горгий - “Апология на Паламед” и ”Похвала на Елена”.
Възможно е ораторът да е предлагал на своите ученици да пишат примерни речи по зададена тема или двойки и четворки от речи, представящи противоположни мнения по определен въпрос; а също и да импровизират по внезапно зададена тема.


2. Близост на ранното красноречие до поезията


Реторическата проза на Горгий, както се разбира от “Елена”, понякога не е била далеч от поезията. В изреченията се е търсел ритъм, използвали са се рими, съотнесените синтактично или смислово части на фразата са били с равен брой срички. Употребата на синоними и антоними, на разни видове съзвучия, натрупването на подобни гласни или съгласни, умишлената употреба на думи от един и същ корен, на омоними – всичко това е било съвсем очевидно и явно неизползвано дотогава.
По-нататък обаче никой не е пишел така, тъй като фигурите на Горгий са изглеждали на мнозина още тогава като самоцелна игра с думите. Вероятно учениците са учели някои речи наизуст, което е помагало и при импровизацията - защото определени общи места са можели да се вмъкнат в различни речи. Ето защо силната памет се е смятала за много необходимо качество (както се вижда в “Големия Хипий” на Платон).
Това образование е било ново и оригинално, и е привличало мнозина с надеждата за политическа кариера и успехи в съдебните дела.


3. Реторическото образование според неговите критици


Има и някои места у Платон, които, макар и писани през следващия век, също дават сведения за реторическото образование от онова време – на първо място разсъжденията за реториката във “Федър”.
Обща критика на реториката като инструмент на софистиката има в “Горгий”; в същата посока са диалозите “Протагор” и “Големият Хипий”. “Менексен” съдържа пародия на Периклова реч. Речта на Агатон в “Пирът” може би пародира стила на Горгиевите речи.


4. Други оратори през V в.


Някои от ораторите след Перикъл, Горгий и Антифонт станали известни просто със своето красноречие, а други – като преподаватели или адвокати.


Лизий е пишел речи по поръчка, които са били произнасяни в съда не от него, а от клиента му и затова били написани от името на клиента. Но той бил популярен и като преподавател, както свидетелства Платон във “Федър”:
- Не знам как се получи, но словото, с което се занимавахме, беше на любовна тема… Смяташ ли, че това, което Лизий е съчинил на спокойствие за продължително време, той, най-способният от пишещите наши съвременници, аз, неукият, бих могъл да си припомня по начин, достоен за него? Много неща ми липсват, за да се меря с Лизий…
- Федре, Федре!… Добре знам, че ако Федър слуша слово на Лизий, чул го е не само веднъж – няколко пъти настоятелно го е карал да повтори и той се е съгласил на драго сърце. А на Федър и това не му е било достатъчно, ами накрая е взел ръкописа, прегледал е, каквото го е интересувало най-много… и според мен, кълна се в кучето, вече знае наизуст словото, стига да не е било прекалено дълго (227-228).


Андокид пък не бил професионалист, но станал известен с речите, които произнесъл като своя защита като обвиняем за престъпления против държавата. Ето някои сведения за него в “Десетте оратори” на Псевдо-Плутарх.
Андокид е от благороден род – той е син на Леогор, който някога участваше в сключването на мирен договор между атиняни и лакедемонци…
Той самият заедно с Главкон бил определен да участва в експедицията с 20-те кораба в помощ на керкирците, когато бяха влезли в спор с коринтяните; а после бил обвинен в светотатство, затова, че обезобразил изображенията на Хермес и оскърбил мистериите на Деметра… и съден относно тези неща, избегнал наказанието, като дал сведения за виновниците…
Напуснал града, когато Тридесетте [тирани] бяха взели властта. По време на изгнанието живял в Елида, а когато тези около Тразибул влязоха в града, той също се завърнал. А след това бил изпратен в Лакедемон за сключването на мирния договор, и тъй като възникнало съмнение относно действията му, отишъл пак в изгнание.
За всички тези неща обяснява в речите, които е написал – едни са в защита по делото за мистериите, други - относно завръщането му от изгнание. Запазена е... и тази за мира.
Разцветът му е бил по времето на философа Сократ. Роден е през 78 олимпиада [468 пр. Хр]... така че трябва да е по-възрастен от Лизий с 10 години.


Изократ, който през ІV в. бил един от най-прочутите преподаватели и интелектуалци, е бил познат на атиняните още пред края на V в.


Ето свидетелството на Платон:
- Изократ е още млад, Федре, Но искам да ти кажа какво предричам за него.
- Е, и какво?
- Аз мисля, че ако се гледат Лизиевите слова, Изократ е с по-добри заложби, а освен това има и по-благороден прмис в характера си. Тъй че няма да е никак чудно, ако с напредването на годините надмине в тоя вид слово, с който се заема сега, всички занимавали се с ораторство дотам, че те да изглеждат пред него по-слаби и от деца. А ако това не му стигне, нека божествения подтик го отведе към още по-велики дела. Защото той има по природа в умствения си строй, мили ми Федре, известна склонност към философия (Федър 279 а).


ІV. Софистиката


1. Софистическото образование


Софистиката е вид образование, което е по-общо от реториката и я включва в себе си. Софистите преподават на своите ученици не само правилата на красноречието, но и други знания, за които се предполага, че могат да послужат в публичните спорове. Те пишат изследвания за държавните устройства (Протагор), философстват за битието и знанието (Горгий), занимават се с лексикология и семантика (Продик), лично овладяват разни изкуства и занаяти (Хипий).
Софистът се опитва да предложи енциклопедично образование, подтиква учениците си към свободно изследване на нравствени и обществени въпроси, препоръчва използването на словото за постигане на практически цели и се съмнява, че някой би могъл да достигне да сигурно знание по метафизични и религиозни въпроси.


Някой би казал, че софистите са философи, но те не се наричат така, тъй като не предлагат система за индивидуално усъвършенстване на основата на знание за природата, човека и вселената, нито някакъв аскетичен начин на живот, а по-скоро умение за напредък в обществения живот.
Поради това те си спечелват славата на безбожници и аморалисти. Съчиненията им са загубени. Портрети на някои от най-влиятелните от тях (Протагор, Горгий, Продик, Хипий, Тразимах) са дадени в диалозите на Платон и неговото отношение към софистиката е станало причина тази дума да придобие завинаги негативен смисъл.
Главното обвинение, което той отправя срещу тях е, че софистът – и като мислител, и като оратор – подхожда към събеседниците и изобщо към публиката демагогски. Той не се стреми да установи истината за нещата, които говори, а само да предава и създава мнения; и влияе на аудиторията говорейки това, което тя желае да чуе, а не което ще е добро за нея.


2. Софистите и Атина


Софистите произхождат от различни градове на Гърция, но твърде често посещават Атина, тъй като в града е имало платежоспособни клиенти, а и държавното устройство създавало възможност за напредък чрез публична дейност, за която този вид образование изглеждал полезен. Освен това политическият лидер на атиняните - Перикъл – явно бил благосклонен към тях. Плутарх съобщава, че той бил близък с Протагор и можел да прекара цели дни в разговори с него.
Невръстният Ксантип се разсърдил и започнал да злослови по адрес на баща си. За да го направи за смях, разказвал публично как прекарвал времето си в къщи и какви беседи водел със софистите. Така например някаквъ петобоец неволно бил улучил и убил с копието си Епитим от Фарсал. По думите на Ксантип, Перикъл бил пропилял цял ден да обсъжда с Протагор кой трябвало да се смята за действителен виновник за злополуката: копието или този, който го е метнал, или съдиите на състезанието (Перикъл 36)


В други градове софистите били посрещани много по-студено – те нямали успех в Спарта, както свидетелства Платон чрез думите на Хипий в “Големия Хипий”.
В Атина също е имало реакция срещу тях, но тя засягала не само онези, които Платон нарича софисти, но и техните опоненти, какъвто е бил Сократ. В “Облаците” Аристофан приписва на Сократ и на неговите приближени всички възгледи, които публиката свързвала със софистиката.


Едно от нещата, които създавали недобра репутация на софистите, е била високата цена на образованието. От една страна, гражданите са се съмнявали, че преподаването си заслужавало цената, а наред с това възниквал въпросът дали е редно да се заплаща за неща, които всеки би трябвало да знае – въпроси около религията, нравствеността, обществените задължения.


V. Интелектуалците през класическата епоха


Би могло да се постави въпросът доколко през V в. може да се говори за съществуване на интелектуалци. Когато казваме “интелектуалец”, имаме предвид не просто човек, който се занимава с умствен труд или с художествена дейност, а такъв, който взима участие в обществения живот и предлага начини за подобряването му. Това участие обаче е епизодично, само при необходимост: интелектуалецът не е политик, нито пък дава като специалист в една или друга дейност (защото тогава би бил експерт). Интелектуалецът – сам или заедно с други – предлага идеи за решаване на въпроси, за които никой в обществото “не отговаря” – това са въпроси в нови ситуации, в които никой няма достатъчно опит.


През V в. има условия за поява на такава обществена роля, тъй като промените са чувствителни – появяват се два противопоставени съюза, оформя се “варварската опасност”, а същевременно има условия за публично обсъждане на въпроси, засягащи обществения интерес. Един оратор не може да се прояви като интелектуалец в съда, нито при решаването на конкретни държавни задачи в народното събрание. Необходимо е друго място, където да се обсъждат въпроси, които не могат да бъдат поставени в дневния ред на институциите.


Тези места се оказват гимназионите и домовете на някои заможни граждани, където могат да се водят свободни разговори по необсъждани досега въпроси. Те се посещават от софистите и от техните опоненти като Сократ. Публиката се състои от младежи, обикновено от знатни и заможни семейства и от граждани, разполагащи с достатъчно свободно време за самообразование и дискусии по въпроси, по които все още никой не е професионалист.


**


Преводи:


1. Аристотел. Реторика. Прев Ал. Ничев.“Наука и изкуство”, 1986
2. Диоген Лаерций. Животът на философите. Прев Т. Томов. “Народна култура”, 1985; “Планета 3”, 2002
3. Квинтилиан. Обучението на оратора. Прев М. Порталски. “Наука и изкуство”, 1982
4. Ксенофонт. Исторически съчинения. Прев М. Мирчев, Р. Стефанов. "Наука и изкуство“, 1984
5. Омир. Илиада. Прев Ал. Милев, Бл. Димитрова. “Народна култура”, 1969
6. Омир. Одисея. Прев Г. Батаклиев. “Народна култура”, 1981
7. Тукидид. История на пелопонеската война. Прев М. Мирчев. “Наука и изкуство”, 1979
8. Платон. Диалози. т. І. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов.“Наука и изкуство”, 1979
9. Платон. Диалози, т. ІІ. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов, П. Димитров.“Наука и изкуство”, 1982
10. Плутарх. Успоредни животописи. Прев Д. Вълчева, Н. Панова, Д. Табакова. “Архетип”, 2008
11. Хезиод. Теогония. Дела и дни. Прев Ст. Недялкова. “Народна култура”, 1988
12. Херодот. История. Прев П. Димитров. “Наука и изкуство”, 1986-1990; НБУ, 2010
13. Цицерон. За оратора. Прев П. Стоянова. УИ, 1992