Аристотел. "Метафизика"

Книга I.

1.       

Всички хора по природа се стремят към познание...

И така, във всяка отделна дейност ние отреждаме почетното място на главните майстори, и считаме, че те са по-мъдри и знаят повече от обикновените работници: а то е, защото знаят причината за онова, което се прави. Работниците обаче, подобно на неодушевени инструменти, правят нещо, но не познават дейността, която извършват и работят така, както огънят гори. Разликата е, че неодушевените неща действуват спрямо всяко нещо съгласно някаква природа, докато работниците изпълняват задачите си по навик.

Следователно мъдрите хора са такива не доколкото изработват нещо определено, а доколкото владеят общото положение и познават причините.

            Изобщо онова, което отличава знаещия от незнаещия е способността да се преподава. Ето защо смятаме, че изкуството е в по-голяма степен знание, отколкото опитността - защото владеещите изкуството могат да го предават, докато тези, които просто са опитни, не могат.

            Сегашното изследване цели да обоснове положението, че така наречената мъдрост се занимава с първите причини и начала. Както беше казано по-рано, опитният човек изглежда по-мъдър от онзи, който просто притежава сетива, владеещият някакво изкуство надминава опитния, а майсторът превъзхожда обикновения техник. Изобщо теоретичните изкуства надминават творческите.

При това положение става ясно, че мъдростта е знание за някакви начала и причини.

2.

Най-напред би трябвало да се помисли за какви начала и причини е тази наука, която търсим и която наричаме мъдрост...

Първо приемаме, че мъдрият познава всичко, доколкото е възможно, без обаче да има знание за всяко нещо поотделно. След това считаме за мъдър онзи, който е способен да знае нещо, което не е лесно да се знае (защото усещането, примерно, е обща способност за всички и в това, да усещаш нещо, няма нищо мъдро). Освен това по-точният и по-способният да преподава причините е по-мъдър в която и да е наука.

Ако сравним самите науки, ще се съгласим, че тази, която се избира заради самата себе си и заради чистото познание би трябвало да бъде наречена мъдрост с по-голямо основание в сравнение с онази, която съществува заради резултатите си: а тази, която управлява, е повече мъдрост от онази, която служи.

Защото мъдрият трябва да разпорежда, а не на него да му бъде нареждано и не той трябва да се подчинява на друг, а отстъпващият в мъдростта трябва да се подчинява на него.

            Този, който се озадачава и учудва, смята, че не знае. Ето защо и всеки, който обича митовете, е в някакъв смисъл философ, защото митът се състои от чудни истории...

[Тази наука] е божествена в два смисъла.

Първо, божествена наука е тази, която би владял именно бог. От друга страна, това е тази, която би се отнасяла до нещата, свързани с бога. Но само науката, за която говорим, отговаря и на двете условия: защото, както изглежда, богът е измежду причините за всички неща и сам той е някакво начало, а от друга страна такава наука би владял или само бог, или поне преди всичко той.

Това е така, защото всички науки са по-необходими от нея, но никоя не е по-добра.

            3.

            Повечето от първите философи смятаха, че начала на всички неща са само онези, които съществуват във вид материя. Те твърдят, че елементът и началото на нещата е това, от което са съставени всички те, от което се появяват най-напред и в което се разрушават накрая, като същността му е устойчива, макар и да се променя в състоянията си. Поради това смятат, че нищо не възниква, нито изчезва, защото тази природа се запазва винаги... Така Талес, който е начинател на този вид философстване, твърди че такъв елемент е водата...

Мислителите, за които говорихме, предложиха такива начала. Те бяха последвани от други, които, сякаш принудени от самата истина, потърсиха следващо начало, тъй като досегашните не бяха достатъчни за да обяснят пораждането на природата. Защото надали огънят, водата или кое да е друго подобно нещо може да е причина нещата да са устроени добре и красиво. Вероятно и самите тези философи не са мислели така. При това е неприемливо да се мисли, че нещо толкова величествено е възникнало случайно и от само себе си.

Ето защо онзи, който каза, че съществува ум и в живите същества, и в природата, и че този ум е причина за света и за целия порядък, се оказа сякаш единствен трезв сред всички други, които говореха просто напосоки. Сигурни сме, че това схващане е развито от Анаксагор. Споменава се обаче, че преди него за същото е говорил Хермотим от Клазомене. Онези философи, които споделяха това схващане, посочиха причината за благоустрояването като начало на нещата изобщо, и то именно такова начало, от което възниква движението им...

4.

            Очевидно е обаче, че в природата има и неща, противоположни на добрите: че няма само порядък и красота, но и безредие и грозота, и че лошите и пренебрежими неща са повече от добрите и красивите. Ето защо един мислител въведе като начала Обичта и Раздора, та всяко от тях да е причина за споменатите противоположности. Ако мисълта на Емпедокъл бъде проследена и се обърне внимание на смисъла, а не на странния начин, по който той се изразява, ще стане ясно, че според него Обичта е причина за добрите неща, а Раздорът - за лошите. Бихме имали основание да твърдим, че Емпедокъл казва, и то за пръв път, че начала са лошото и доброто - тъй като причина за всички добри неща е самото добро.

            5.

            По времето на тези мислители, а и по-рано, се появиха така наречените питагорейци. Те първи се заеха да развиват математиката и тъй като имаха такава подготовка, предположиха, че началата на математиката са начала и на всички неща. Но в математиката първо място естествено заемат числата... Те виждаха, че свойствата и съотношенията на музикалните хармонии са числови, а също че и другите неща явно уподобяват природата си на числата. След като числата се оказваха първото нещо в цялата природа, те сметнаха, че елементите на числата са елементи на всички съществуващи неща и че цялото небе е хармония и число.

            6.

           

            След философиите, за които говорихме, започнаха заниманията на Платон.

В много отношения той ги следваше, но философията му съдържаше и особености, които я отличаваха от тази на италийците. В младостта си беше общувал първо с Кратил и се придържаше към Хераклитовите схващания за това, че всичко сетивновъзприемано тече и за него не може да има знание. Това убеждение той запази и по-късно.

Колкото до Сократ, той не се интересуваше от природата като цяло, а размишляваше по етически въпроси, като при това търсеше общото и пръв насочи вниманието си към определенията.

Платон се присъедини към него с убеждението, че при даването на определения се търси знание за нещо, което не е сетивно. Защото, смяташе той, не би било възможно да има общо определение за сетивните неща, след като те непрекъснато се изменят. И така, той нарече идеи нещата, до които се отнасят определенията. Според него сетивните неща съществуват отделно и се наричат съобразно с идеите, защото повечето от нещата, които имат едни и същи имена, съществуват по причастност към ейдосите...

От казаното става ясно, че той е използвал само две причини - „що е” и материалната причина, тъй като ейдосите са причини за „що-то” на останалите неща, а “едното” е причина за ейдосите.

Той се опитваше да изясни и коя е подлежащата материя, към която се отнасят ейдосите в случая със сетивните неща, а от друга страна коя е онази, към която се отнася едното: в този случай това са ейдосите. Според него тази материя е диадата – Голямото и Малкото.

            9.

            Невъзможно е да се постигне нещо дотогава, докато търсим елементите на нещата без да сме направили разлика между различните смисли, в които се употребяват думите за тях...

Книга II

            1.

Философията с основание се нарича наука за истината. Това е така, защото целта на теоретичното познание е истината, а на практическото – действието; и ако практиците се интересуват от устройството на нещо, то не е, за да узнаят, как то съществува вечно, а какво е неговото отношение към други неща и в настоящето. Ние обаче не познаваме истината, ако не знаем причината за нещата...

3.        

Успехът на преподаването зависи от навиците на слушателя. Всеки иска да му се говори така, както е свикнал и всичко, което е извън това, се усеща като различно.  Поради непривичността си то изглежда непознато и чуждо, защото привичното ни е познато. Значението на привичното се вижда добре при формулирането на законите, където митично обосновани и детински твърдения имат по-силно влияние от самото разбиране на законността: това се дължи на навика.

Ето защо едни слушатели не приемат казаното, ако то не бъде подкрепено с доказателства, строги като математическите; други искат да се говори с примери, а трети - да се дават цитати от поетите. Едни държат всичко да се изследва в подробности, а на други високата точност не допада: това е или защото просто не могат да следват поредицата от разсъждения, или защото не ценят такъв начин на изложение.

Действително, в особената точност при договорите, както и при речта, има нещо, което изглежда на някои недостойно за свободния човек. Затова е добре да се научим как да подхождаме към всяко нещо, тъй като не е възможно да се търси едновременно знанието и начина за овладяването му: защото дори само едното от тях не е лесно постижимо.

Mатематическата точност, например, не може да се изисква при овладяване на всяко знание, а само при онова, което изследва нематериални неща. Следователно този метод е неприложим в изследването на природата, тъй като почти всичко природно е свързано с материя. Затова първо трябва да се помисли какво е природата: защото така ще се разбере и какво именно изследва физиката...

Книга III

2.

Ако въз основа на обсъдените по-рано неща се замислим коя наука заслужава да бъде наречена мъдрост, ще видим, че всяка една има някакво основание за това. Доколкото е водеща и управлява, а останалите, подобно на слугини, не би трябвало да й се противопоставят, това ще бъде науката за целта и доброто - щом като останалите неща са заради него.

От друга страна, доколкото приехме, че се отнася до първите причини и до онова, което в най-голяма степен е предметът на научното търсене, тя би трябвало да съвпада с науката за същността...

Впрочем и при други занимания, дори и там, където се използват доказателства, приемаме, че има знание за всяко нещо тогава, когато знаем „какво е” нещото...

Когато обаче става дума за пораждания, действия и за каквато и да било промяна, смятаме, че имаме знание тогава, когато знаем началото на движението: това обаче е друга причина, и тя е противопоставена на целта.

3.

Ние обаче познаваме всяко нещо чрез определенията му. Начала на определенията са родовете - тогава те би трябвало да бъдат начала и на определяемите. Да се добие знание за съществуващите неща не е нищо друго, освен да се придобие знание за ейдосите, съгласно които нещата получават названията си: тогава обаче начала на ейдосите са родовете...

Дори да предположим, че родовете са в по-голяма степен начала от всичко друго, все пак трябва да се изясни, дали за начала трябва да бъдат считани първите родове, или пък последните, чрез които се определят неделимите и които са най-близо до тях. Тук има място за колебание. Ако общото е винаги повече начало в сравнение с каквото и да е друго, тогава се разбира, че начала ще бъдат най-високите родове, тъй като именно те се казват за всички неща.

При това положение ще има толкова начала на нещата, колкото са първите родове и следователно съществуващото и едното ще бъдат начала и същности: защото най-вече те се казват за всички съществуващи неща...

4.

Ако няма някакво едно само по себе си, нито пък съществуващо само по себе си, трудно би имало нещо друго, освен така наречените отделно взети неща. При това, ако едното не е същност, очевидно не би имало и число като някаква отделна природа: защото числото не е друго освен монади, а монадата е някакво едно. Ако има някакво едно и някакво съществуващо сами по себе си, тяхна същност по необходимост ще е едното и съществуващото, тъй като не нещо друго общо се казва за тях, а само те самите.

Но от друга страна, ако има някакво съществуващо само по себе си и някакво едно само по себе си е много трудно да се каже, как освен тях ще има нещо друго: с други думи, как нещата ще са повече от едно...

5.

Следващата трудност, която трябва да се разреши, се състои в това, дали числата, телата, равнините и точките са някакви същности или не.

Защото ако не са, тогава няма как да се разбере какво е съществуващото и какви са същностите на нещата. По всичко личи, чe измененията, движенията, отношенията, разположенията и съотношенията не посочват същността на каквото и да било: защото всички те се казват за някакво подлежащо и никое от тях не се схваща като „ето това”. Колкото до тези, които като че ли се приближават най-много до това, да имат значението на същност - това са земята, водата, огънят и въздухът - и от които се състоят сложните тела, то тяхната студенина, топлина и подобните им са изменения, а не са същности: само тялото, което търпи тези изменения, остава някакво съществуващо и някаква същност. Но тялото е в по-малка степен същност от повърхността, тя пък е по-малко същност от линията, а тя - от монадата и точката: защото тялото се ограничава от тях, и се предполага, че те могат да съществуват без тяло, но е невъзможно тялото да съществува без тях.

Наистина, повечето хора, а и философите от миналото смятаха, че същността и съществуващото е тяло, а останалите неща са негови изменения и следователно началата на телата са начала и на нещата. По-късните философи обаче, които бяха смятани и за по-мъдри, предположиха, че такива начала са числата.

Както вече казахме, ако тези неща не са същност, тогава изобщо няма никаква същност и нищо съществуващо: защото не си заслужава съпътстващите ги свойства да бъдат наричани неща. Но ако приемем, че дължините и точките са в по-голяма степен същност, отколкото телата, а не виждаме на какви тела биха принадлежали те (защото не е възможно да бъдат в сетивните), тогава не би трябвало да има никаква същност...

6.

Ако началата са общи, няма да бъдат същности, защото нищо от общите названия не означава нещо отделно взето, а всички те означават само свойства. Същността обаче е „ето това” нещо. Ако приемем, че онова, което се казва общо за нещата е “ето това” и е едно, то Сократ ще е много същества: както той самият, така и човекът, така и живото същество. Това следва от предположението, че всяко от тях означава „ето това” нещо и нещо единно.

Това са следствията, ако приемем, че началата са общи. Ако пък не са общи, но са като отделно взетите неща, тогава те не могат да бъдат предмет на знанието, тъй като знанието за всички неща е знание за общото.

*

Аристотел. Метафизика. Превод Н. Гочев и Ив. Христов. "Сонм", 2000