Елий Аристид. Към Рим, 19-23

І. Съдържание на откъса

Персите не се грижеха да правят завладените градове и територии по-красиви и величествени. Вместо това се стараеха да направят поданиците си колкото се може по-слаби. Сякаш участваха в състезание по избиване на хора и разоряване на домове (19).
Тази употреба на мощта им естествено предизвика омраза, съзаклятия и отцепвания от страна на завладените (20).
Тяхната власт изглеждаше повече като следствие на някакво проклятие отколкото на молба към боговете. Беше опасно да имаш красиви деца или жена. Заможният беше много по-застрашен от престъпника. Без голямо преувеличение би могло да се каже, че по онова време бяха унищожени толкова градове, колкото днес са създадени (21).
Войната срещу тях беше по-безопасна от мирния живот под властта им. В битка беше лесно да ги победиш; но към служителите си се отнасяха като към роби, а и всички свободни смятаха за врагове. При това те се бояха поданиците си повече, отколкото от враговете и приемаха за арбитър единствено войната (22).
Причина за всичко това беше неспособността им да управляват. Поради това и техните поданици не можеха да им служат добре. Те не правеха разлика между управление и господаруване, и смятаха, че да си цар и да си господар е едно и също нещо. Но господарят е такъв само у дома си; затова и тяхната власт не успя да се разпростре надалеч (23).


II. Господарска и държавническа власт

1. Управление и подчинение в природата

Управляването и подчинението са не само необходими, но и полезни, и някои неща са разделени още по рождение - едни - за да управляват, други - за да се подчиняват. Има много видове и управляващи, и подчинени, и винаги е по-висша властта над по-висши подчинени, както например властта над човека е по-висша от властта над животното, защото извършваната от по-висши подчинени работа е по-висша (Аристотел, "Политика", 1254а).
И тъй, по наше мнение можем да наблюзаваме първо в живото същество и господарската, и политическата власт. Душата управлява тялото с властта на господар, а разумът - инстинкта с властта на държавник и цар. Оттук е ясно, че е естествено и полезно за тялото да се управлява от душата и за инстинктите да се управляват от разума и от разумната част, а тяхното равноправие или обратният случай са вредни за всички. Същото важи и за отношенията между човека и другите същества, защото питомните животни са по природа по-висши от дивите, а за всички тях е по-добре да бъдат управлявани от човека, понеже така осигуряват оцеляването си. По-нататък и положението на мъжкия спрямо женската е по природа същото - той е по-висш, а тя - по-долу, той - управляващ, а тя - подчиняваща се (1254b).

2. Робство по природа

Човек, който по природа не принадлежи на себе си, а на някой друг, е по природа роб, а човек принадлежи на друг, когато е нечия собственост, макар че е човек. Собствеността пък е едно обособено оръдие, обслужващо всекидневната дейност.
След това трябва да разгледаме дали някой е по природа такъв или не и дали за някого е по-добре и справедливо да бъде роб или не, ами всяко робство е противоестествено...(1254а).
Всички, които се различават от останалите, както душата - от тялото и човекът - от животното (в това положение са намират тези, чиято работа е да служат с тялото си и това е най-доброто, което могат да дадат) са по природа роби и за тях, както и за вече споменатите, е по-добре да бъдат управлявани от една такава власт. Роб по природа е този, който може да принадлежи на друг (затова и принадлежи на друг) и който има дотолкова общо с разума, колкото да разбира, но не и да го притежава. Другите живи същества не разбират повелите на разума, а служат само на инстинктите си. Но и ползването им се различава малко от ползването на робите, защото и робите, и домашните животни помагат за удовлетворяване на насъщните нужди чрез тялото.
Природата се стремо да направи различни и телата на робите и свободните - едните силни, с оглед на необходимостта от употребата им, другите - изправени и негодни за подобен род дейност, но полезни за обществения живот...
И тъй, ясно е, че някои са по природа свободни, а други - роби, за които робуването е и полезно, и справедливо (1254b).

3. Робство по закон

"Робство" и "роб" се употребяват в двоен смисъл - можеш да бъдеш роб и робумащ и по закон. Законът е вид споразумение, според което победените във война принадлежат на победителите. Именно това право мнозина от занимаващите се със законите обвиняват в противозаконност... А причината за този спор и това, което позволява да се привеждат доводи в полза и на едната, и на другата страна, е, че по някакъв начин доблесттта, разполагаща със средства, е и най-способна да си послужи с насилие и че надмощието винаги представлява превъзхождане в някакво благо, така че изглежда, че насилието не е лишено от доблест, а спорът се отнася само да справедливостта на насилието. Затова за едни справедливото е милосърдието, а за други е справедлив самият факт, че управлява по-силният. Впрочем ако тези мнения се разграничат едно то друго, то мнението, че по-доброто по качества не трябва да управляав и да господства, няма никкава сила и убедителност.
Някои... казват, че робството вследствие на война е справедливо и в същото време не е справедливо. Защото е възможно да е несправедлива и причината за войните и никой не би казал в никой случай за този, който не заслужава да робува, че е роб. В противен случай ще излезе, че и хората, за които се смята, че са от най-благороден произход, са роби и потомци на роби, в случай, че бъдат хванати в плен и продадени в робство (1255а).

4. Господар и роб

Едни смятат, че господарската власт е някакво знание и че ръководенето на стопанството, господарската власт и изкуството на държавника и царя са едно и също... Други пък, че господарската власт е противоестествена и че само по закон един е роб, а друг - свободен, а по природа не се различавали по нищо. Затова господарската власт не била нещо справедливо, защото е основана на насилие (Аристотел, "Политика", 1253b).
Едно и също е полезно и за частта, и за цялото, и за тялото, и за душата, а робът е в известен смисъл част от господаря, нещо като одушевена, но отделена от тялото част. Затова именно за роба и за господаря има полза и приятелство помежду им при тези от тях, които са по природа определени за това, а при онези, които са такива не по природа, а по закон и принудени с насилие, е обратното (1255b).

5. Господар и държавник

Господарската и държавническата власт не са едо и също...защото едната власт е власт над свободни по природа, другата - над роби и властта на стопанина е монархическа власт (всяко стопанство се управлява еднолично), а държавническата власт е власт над свободни и равноправни граждани... Да си господар не значи да придобиваш роби, а да ползваш роби. Това умение не е нещо велико и възвишено - каквото робът трябва да умее да изпълнява, това господарят трябва да умее да заповядва. Затова при тези, за които е възможно да не се мъчат самите те, един управител поема това почетно задължение, а самите те се занимават с политика или философия (1255b).

6. Съществува ли напълно несправедлива държава?

- Нали ти би приел, че съществува несправедлива държава и тя по несправедлив начин е пристъпила да зароби други държави, заробила си е вече много държави и те й робуват?
- Защо не - рече той. - И това ще направи най-добре онази държава, която е най-силна и е несправедлива в най-голяма степен...
- Но бъди любезен и ми кажи следното: смяташ ли, че държава или войска, или разбойници, или крадци или друга някаква група, като започне нещо несправедливо, би могла да постигне нещо, ако нейните членове постъпват един към друг несправедливо?
- Няма да постигнат - рече той...
- Явно е, че у тях все още е останала някаква справедливост, която ги въздържа да постъпват несправедливо помежду си... Чрез тая справедливост те са извършили всичко, което са извършили, макар че с несправедливост са се стремили към несправедливи дела, понеже са наполовина покварени. Когато хората са напълно покварени и съвършено несправедливи, те са и напълно безсилни за работа (Платон, "Държавата", 351а-352с).

7. Тиранинът и тиранията

- Нали и поставеният начело на народа, като се ползва от пълното подчинение на народните маси, не би се въздържал от едноплеменна кръв, но с несправедливи доноси, както обикновено става, дава под съд обвиняемия, осквернява се с убийства, отнема живот на човек, с език и нечестива уста вкусва убийство но роднина, праща в изгнание и убива, обещава опрощаване на дълговете и преразпределение на земята?...
А щом пък започне да подозира някои в свободолюбиви мисли, които се опитват да не му позволяват да властва, нали такива той убива, като ги смята за свои врагове? Заради всичко това тиранинът винаги има нужда да предизвиква война... А като прави това не се ли подхвърля все повече и повече на омраза от страна на гражданите?... Следователно тиранинът трябва остро да наблюдава кой е мъжествен, кой великодушен, кой е умен, кой е богат; и той е така щастлив, че волю-неволю е длъжен да бъде враг на всички тия люде и да крои козни срещу тях, докато не очисих държавата си от тях.
- Хубаво очистване - рече той ("Държавата",566а-567с).
В действителност истинският тиранин е истински роб, осъден на най-големи ласкателства и робувания, ласкател на най-порочните, лишен от възможност да изпълни някога своите желания, но винаги нуждаещ се най-много от най-много неща и наистина е беден, стига само човек да знае да прониква дълбоко в душата му. Той е обхванат от постоянен страх и е измъчван от ужас и терзания през целия си живот, щом е подобен на държавата, която управлява ("Държавата", 579е).

Тиранията обединява лошите страни на демокрацията и олигархията. От олигархията взема богатството за цел (неизбежно само по този начин може да се поддържа стражата и разгулният начин на живот) и пълното недоверие към народа (затова именно му отнемат оръжието). Също и това, че обиждат множеството, че го изгонват от града и го заселват разпръснато из страната е общо за двете - и за олигархията, и за тиранията. От демокрацията взема борбата със знатните, тайното им и явно премахване и изпращането им в изгнание като съперници и препятствие за властта, защото от знатните възникват заговорите, ако едни от тях искат да управляват, а другите не искат да робуват... Мнозина от поданиците се надигат срещу монархиите поради обиди, страх и презрение, а обидите са най-често поради необузданост, понякога и поради лишаване от личната собственост ("Политика", 1311а).
Тираниите се запазват по два съвършено противоположни начина, единият от които е традиционният, по който управляват повечето тирани. Казват, че много черти, характерни за този начин, са измислени от Периандър от Коринт, но много други могат да се вземат и от властта на персите... (Тиранинът трябва да "отсича" хората, които превъзхождат останалите и да премахва гордите), а освен това да не позволява нито общи обеди, нито политически сдружения, нито образование, нито друго нещо такова, а да се пази от всичко, от което обикновено възникват две неща - гордост и взаимно доверие. Да не допуска да стават разисквания и други събирания в свободното време и да прави всичко, за да бъдат хората колкото може по-чужди помежду си (опознаването прави взаимното доверие по-голямо)... Тиранинът трябва също да се опита да узнава всичко, което някой от поданиците случайно каже или направи, и да има шпиони, както в Сиракуза така наречените доносници и както Хиерон изпращал подслушвачи там, където имало някаква среща или събиране (страхувайки се от тях, хората не говорат така свободно, а и да говорят, това не остава незабелязано). Трябва и да скарва хората помежду им, и да насъсква приятели срещу приятели, народа срещу знатните и богатите помежду им.
Принцип на тиранията е и това, да прави поданиците бедни, за да не могат да поддържат собствена стража и отдадени на ежедневните занимания да нямат време да заговорничат. Пример за това са пирамидите в Египет... Тиранинът е също така склонен да воюва, за да бъдат заети поданиците и да имат постоянно нужда от водач...
Затова и ласкателят е на почит и при двете устройства (популистката демокрация и тиранията - Н.Г.): при хората от народа - демагогът (демагогът е ласкател на народа), при тираните - смирените придворни... Затова именно тиранията е добре настроена към лошите хора - тираните обичат да бъдат ласкани, а никой, който има достойнство на свободен човек, не би правил това. Порядъчните хора или искрено обичат някого, или не го ласкаят... Характерно за тиранина е и това, че не харесва никой благороден и свободен човек. Той смята само себе си за такъв, а който е от своя страна благороден и със свободен дух, премахва превъзходството и основанието за господството на тиранията...
Тиранията се стреми към три неща - първо към смиреност (по-добре "малодушие" - Н.Г.) на поданиците... Второ, към пълно недоверие между тях... Трето, към лишаване на поданиците от възможност да действат... ("Политика", 1313а-1314а).



IІІ. Съвременни учени за властта и тиранията в класическата епоха


Библиография:

Аристотел. Политика. Превод Анастас Герджиков. “Отворено общество”, 1995.
Платон. Държавата. Превод Александър Милев. В: Платон. Диалози. Том ІІІ. “Наука и изкуство”, 1981.

По тези въпроси вж. повече на страницата на избираемия двусеместриален курс "Актуалната античност. Политическата мисъл на античния свят":
http://aktualnatantichnost.com/