Реториката. Поява, школи и видове. Демостен

І. Политически причини за развитието на гръцката реторика

1. Демокрацията през V в. и военно-политическите успехи на Атина и Сиракуза

Атина се освобождава от тиранията на Пизистратовата династия през 509 г. пр. Хр. (Интересно е съвпадението с изгонването на Тарквиниите от Рим: това става през същата година, а е малко вероятно двата града да са имали връзка помежду си). Градът се демократизира - най-важно е уреждането на дейността на Народното събрание, което се събирало четири пъти месечно (Атинската полития, ХLІІІ), и на съда (за съда вж. пак там, след LХІІІ). Имало специални мерки срещу възстановяването на тиранията, какъвто бил закона за остракизма (право на народа да отстранява от държавата някои влиятелни граждани). В тези условия умението на ораторите да подтикват слушателите си към определени решения станало извънредно важно и било част от "демагогията" (способност да се приканва народът да направи едно или друго). Все пак Аристотел (ХХІІІ) смята, че такава власт трябва да се ограничава и приписва доброто управление след войните с Персия на влиянието на Ареопага (съд с ограничен брой членове над определена възраст и може би пожизнени, занимаващ се с особено тежки престъпления). Забогатяването на града след войните позволило на гражданите да се заемат с държавна работа - защото имало средства за заплащането й - и така се създали множество управленски длъжности. Ето какво казва Аристотел:
После, понеже полисът укрепвал непрестанно и натрупал много богатства, Аристид посъветвал атиняните да поемат хегемонията, да оставят нивите и да се заселят в града, защото щели да се намерят средства за препитание за всички: за едни - като служещи във войската, за други - като служещи в гвардията, за трети - като държавни служители, като по този начин гражданите щели да поемат в свои ръце хегемонията... За по-голямата част от народа били осигурени средства за лесно препитание, така както било предложено от Аристид. Всъщност станало така, че от митата и данъците, събирани от съюзниците, се прехранвали повече от двадесет хиляди мъже. Имало шест хиляди съдии, хиляда и шестстотин стрелци, освен тях - хиляда и двеста конници, петстотин членове на Съвета, петстотин стражи на доковете, а освен тях в Акропола имало петдесет стражи, около седемстотин души били държавните служители в града и седемстотин - извън него (ХХІV).
По-късно водачите на народа Ефиалт и Перикъл успели да ограничат ролята на Ареопага и да усилят тази на мнозинството:
(Перикъл) отнел на Ареопага някои правомощия и засилил могъществото (на Атина) по море, нещо, което позволило на мнозинството да съсредоточи постепенно в свои ръце цялото управление. Около петдесет години след морската битка при Саламин, по времето на архонта Питодор, избухнала войната с пелопонесците, при която народът, останал в града и свикнал да получава възнаграждение по време на война, решил, от една страна - съзнателно, от друга - по необходимост, да управлява сам политията. Перикъл пръв постановил заплащане на съдиите...(XXVII).
Събитията в Сиракуза са далеч по-слабо засвидетелствани, но е сигурно, че тиранията там паднала в средата на 60-те години на същия век, че повечето граждани участвали в управлението и че градът бил лидер на сицилийските полиси срещу картагенската заплаха. Тази позиция била извоювана аналогично - през 480 г. обединени сили на сицилийските гърци начело със сиракузците унищожили огромна картагенска армия при Химера (северна Сицилия).
Самата реторика изглежда станала предмет на изучаване и преподаване малко по-рано в Сицилия, отколкото в Атина, защото някои (...) твърдят, че създател на изкуството бил Емпедокъл от Акрагант, а през втората половина на века Горгий показал, че владее изкуството на публчното слово по-добре от всеки атинянин (вж по-долу, ІІІ).

2. Политическата и гражданска свобода като условие за развитие на реториката


ІІ. Реторическото образование

1. Образованието в Атина преди свалянето на тиранията

2. Средното образование

3. Висшето реторическо образование. Школите


ІІІ. Места и епохи на разцвет. Оцеляване на реторическите произведения
Във времето гръцката реторика може да бъде разделена на класическа или полисна (V-ІV в.) и следкласическа (ІІІ в. пр. Хр. - ІV в. сл. Хр., сиреч до края на античността). В този курс, който служи за въведение в полисната литература, става дума за класическата реторика. Самата тя може да се раздели на 1) ранна, която се създава през втората половина на V и първата половина на ІV в., и 2) късна - от втората половина на ІV в. Основание за това разделяне дават две големи политически събития, около които, главно в Атина, се развиват дебати - това са Пелопонеската война и конфликът с Македонското царство.

1. Пелопонеската война (431-404)
Политическите и съдебни спорове в Атина по повод на войната дават възможност за създаване на реторически произведения, които стават образци за цялото антично реторическо образование.
а. оратори, които са имали успех приживе и са оказали влияние върху развитието на реториката, но текстовете им, свързани с конфликтите около войната, не са запазени.
- Горгий бил посланик в Атина от страна на своя град Леонтини през 427 г. Речите му в Народното събрание направили силно впечатление и усилили интереса към реториката.
- Антифонт е атински оратор, вероятно преподавал реторика, ако се съди по учебните речи ("Тетралогиите"), които му се приписват. Бил е обвинен в участие в олигархичния преврат през 411 г. и осъден на смърт. Тукидид (...) отбелязва, че защитната му реч била изключително добра, но не предава свой вариант на казаното.
- Перикъл вероятно дължи десетилетното си лидерство в атинската политика и на ораторската си дарба. Не е запазен друг вариант на речите му освен написаното от Тукидид в кн. І-ІІ на "Историята" (...).
- Алкивиад. Съдбата му на оратор е подобна на Перикловата. Тукидид предава някои от речите му и дава своя оценка за ораторските му качества (...).
б. оратори, чиито речи са свързани със съдебни спорове по време и след войната, и са запазени.
- Лизий е произнесъл обвинителна реч срещу Ератостен (един от тридесетте олигарси, наречени "тирани", управлявали Атина със спартанска подкрепа през 404-403).
- Андокид е автор на речта "За мистериите", произнесена през 399 г. (когато се провежда и процесът срещу Сократ), с която се защитава срещу обвинението, че е участвал в профанацията на Елевзинските мистерии. Този скандал, избухнал през 415 г. в навечерието на инициираната от Алкивиад Сицилийска експедиция довел до серия арести и дела срещу много атински граждани. Преследването вероятно е било организирано от политическите противници на Алкивиад.
в. автори, които не са били нито професионални ретори (учители по реторика или адвокати като Горгий, Антифонт и Лизий), нито политици (като Перикъл и Алкивиад), но са написали ораторски текстове с историческа и литературна стойност, свързани със същите събития.
- Платон и Ксенофонт са автори на произведения, наречени "Апология на Сократ", където всеки от двамата предлага своята версия за речта, която Сократ е произнесъл в своя защита през 399 г.
- Тукидид е поставил в "Историята" си множество речи, приписани на различни гръцки политици. Ето какво казва той самият за изработката на тези речи: ... (...)

2. Гръко-македонският конфликт (359, възцаряване на Филип Македонски - 322, смърт на Демостен)
а. оратори, които действат като политици и чиито политически и съдебни речи са пряко свързани с конфликта
- Демостен смята, че македонската експанзия е заплаха за свободата на гръцките полиси. Според него Атина трябва да бъде лидер на една коалиция на полисите, която да влезе във война с Филип Македонски. Всички негови политически рече подкрепят тази кауза. "За венеца" е съдебна реч в защита на атинянина Ктезифонт, по чието предложение Демостен е получил висока държавна награда. В нея той прави преглед на политическата си кариера.
- Като говорител на промакедонската "партия" Есхин е политически противник на Демостен. От него са запазени три политически речи, всички свързани с отношенията Атина-Македония.
- Демад и Хиперид.
б. оратори, които не участват активно в политическия живот, но заемат позиция в конфликта чрез публикуване на непроизнесени речи, някои под формата на писма.
- Изократ смята, че гръцките полиси трябва да прекратят враждата помежду си и да се обединят срещу външните си (негръцки) врагове. В "Панегирик", написан далеч преди възцаряването на Филип, той твърди, че Атина би трябвало да бъде лидер на един общогръцки съюз, който да воюва срещу Персия. По-късно във "Филип" той допуска, че лидер на този съюз може да стане македонският цар.


ІV. Реторическите видове

1. Съдебен вид
а. що е съдебна реч
б. за съдебната процедура

2. Съвещателен (политически) вид

3. Тържествен (похвален) вид


V. Реториката в други словесни жанрове

1. В епоса

2. В трагедията

3. В лириката

4. В историографията


VІ. Демостен. "Първа реч срещу Филип"

1. Съдържание на речта

При други обстоятелства бих изчакал останалите изказвания. Но тъй като вече съм чувал какво мислят другите оратори по този въпрос, ще говоря пръв. Няма съмнение, че положението на града ни е тежко; но може би причината за това е собственото ни бездействие. Следователно от нас зависи да подобрим състоянието си (1-2).
Ето и доказателства. Преди години, когато действахте правилно, успяхте да победите лакедемонците, макар да бяха най-силни в Гърция. Териториите и градове които сега са във властта на Филип, бяха някога ваши - значи сте били способни да ги придобиете. Той самият е стигнал до успехите си, защото не се е боял от вашата сила и от размерите на владенията ви. И ето, сега мнозина предпочитат да са негови съюзници - а преди, когато действахте по друг начин, предпочитаха вас. И не смятайте, че е непобедим. И той има врагове, но се спотайват, защото виждат, че не могат да разчитат на вас (3-8).
Филип ни притиска и вече не ни позволява да избираме; постоянно придобива по нещо ново. Вие бездействате и сякаш чакате съдбата да ви помогне. Питате се един друг "Какво ново?" и дали Филип не е умрял. Не е; но и да беше, би се появил друг, също толкова опасен. Защото, ако не правите нищо, дори при благоприятна случайност няма да можете да се възползвате (9-12).
Ще ви кажа какво да направите; и то няма да е ново. Преди всичко не мислете, че можете много бързо да съберете войска. Но тя ви е необходима, за да можете бързо да противодействате на всеки поход на Филип - бил той на юг към Термопилите или на изток към Херсонес, Олинт или другаде. Така най-напред ще го стреснете - тъй като той знае всичко, което става при нас (13-18).
Подгответе постоянна войска, но не голяма - 10-20 хиляди наемници - защото не можете. Нямаме пари нито за заплати, нито за храна. Необходими са ви 50 бойни триери, а също товарни кораби за конницата и храна; 2000 пехотинци (от тях 500 атиняни) и 200 конници (от тях 50 атиняни) (19-23).
Преди имахте наемна войска в Коринт начело с Ификрат и Хабрий, и побеждавахте лакедемонците. Но тя започна да воюва за себе си, да се поставя в услуга на персите, и дори да атакува ваши съюзници. Това е, защото нямат заплати; ето защо вашият стратег, който ги командва, не може да ги спре. Вие тук избирате командири, но те не командват никого, а си стоят в града за празници (24-27).
Ще ви кажа и колко пари са нужни за издръжката на такава войска - най-напред, 90 таланта годишно за храна - останалото ще си го набавят сами от местното население. Ако е нужно, и аз ще замина с тях като доброволец. Флотът ви трябва да е разположен близо до владенията му, защото има сезони, в които не можете да плавате далеч на север. Затова трябва да разположите кораби по островите в тази част на морето - на Скиатос, Лемнос и Тасос. Изберете и главнокомандващ. Каквото трябва да гласувате, съм го дал в писмено предложение. Така ще попречите и на Филип да ограбва корабите на вашите съюзници, а и вас самите - когато плени ваши съграждани на Лемнос и Имброс (27-34).
Ако става въпрос за празници - Дионисии или Панатенеи - отделяте много пари и ги организирате добре. Всеки знае месеци по-рано какво точно ще прави на празника. Същевременно военните ви дела са в хаос. Губите си времето с назначения и отменяне на назначения, с решения да отплават ту метеки и освободени роби, ту вие самите. Ето, чуйте какво пише Филип на евбейците. Не е приятно да се чуе, но е истина. Филип се отнася надменно към вас и е прав. Вие притежавате най-голяма сила и средства от всички елини, но не ги използвате, както трябва. Сега инициативата е у Филип, а вие вървите след събитията и приличате на варвари, които се боксират - пазите се там, където вече ви е ударил, а не нападате и можете да предвидите къде ще ви нападне. Ако научите, че той е в Херсонес или при Термопилите, тогава изпращате войска (34-41).
Мисля си, че някой бог ви е изпратил Филип за ваше наказание и за да се опомните. Ако той спре атаките си и се задоволи с това, което има, ще си останате такива, каквито сте сега. Но той не спира, и така ви дава възможност да се поправите. В началото го подценявахте, а сега вече се боите от него и вместо войска му изпращате оратори. Вместо да умувате, започнете война, и в хода й ще стане ясно как трябва да се направи всяко нещо. Сега вие изпращате стратези без войска, а само с наемници, на които не се плаща. При това стратезите биват нападани с клевети зад гърба им (42-46).
Съветвам ви, когато изпращате някъде стратези, с тях да има и хора, които да следят отблизо работата им, да ги контролират и да ви осведомяват официално - а не както досега, да съдите от случайни приказки на войници. Вие искате смъртно наказание за стратези, от които никой не се е осмелявал да воюва до смърт срещу враговете. Вие се занимавате само с разпространяване на слухове - дали Филип бил в съюз с лакедемонците, дали изпраща при персийския цар и какво ли не. Ако не направите, каквото ви съветвам - да воювате с Филип сега и на негова територия - ще стане така, че пак ще воювате с него, но тук. Престанете да гадаете, а действайте. Може би това, което казвам, не ви харесва и е опасно за мен самия - но ако го изпълните, ще е добро за вас (50-51).


VІІ. Съвременни учени за реториката

1. Терминът "реторика"

Yet it is in philosophical texts that we first hear of this discipline; and the word rhetoric itself bears every clear indication of being a Platonic invention. There is no trace of it in Greek before the point in the Gorgias (449a) where the famous Sophist - after hesitation and (possibly) a certain amount of prompting from Socrates - decides to call the art he teaches the "rhetorly" - that is, rhetor's or "speaker's" - "art" (rhetorike techne)... Even in the next generation the orator and educator Isocrates (c. 436-338 BC), usually credited with the creation of on of the two major "traditions" in ancient rhetorical theory, never uses the word - nor does any other Attic orator. Down to the end of the fourth century, all occurrences are, with a single exception, confined to Plato and Aristotle... It fell to them... to establish the basic categories and definitions that, here as everywhere, were to remain authoritative throughout antiquity and beyond...
Rhetoric is the "artificer of persuasion" (Plato in the Gorgias 453a) or the "influencing and swaying of the mind (psychagogia) through words" (Phaedrus 261a). More cautiously, it is the "capacity for seeing how to be as persuasive as subject and situation will permit" (Aristotle in the Rhetoric 1355b25)... The conviction that persuasion produces may be true or false, but it ranks as belief, not knowledge - hence the Platonic distinction (Gorgias 454-55) between persuasion and teaching, and Aristotle's insistence (1356-57) that rhetoric is called for in situations where rigorous, conclusive demonstration is either unavailable, or incapable of being taken in by an audience.

Thomas Cole


Библиография:

Аристотел. Атинската полития. Превод Хари Паницидис, Цветана Панициду. "Христо Ботев", 1993

Демостен. Филипики. Превод Цветан Грозев. "Рата", 2006.


Е. В. Никитюк. Оратор Андокид и процессы по обвинению в нечестии (ajsevbeia) в Афинах на рубеже V-IV вв. до н.э.
http://www.centant.pu.ru/centrum/publik/nikituk/nik01f.htm

Thomas Cole. The Origins of Rhetoric in Ancient Greece. The John Hopkins UP, 1991-1995.

Елий Аристид. Към Рим, 28-36

І. Съдържание на откъса

Сега размерите на държавата са такива, че дори само частта, с която тя надминава Персийската империя (разстоянието от Егейско море до Гибралтар) е по-голяма от цялата Персийска империя. Извън нея са останали само онези територии, които вие, римляните, сметнахте за ненужни. Червено море, водопадите на Нил, Меотидското езеро, за които преди се говореше, че са в края на цялата земя, сега ограждат вашата държава. Океанът, за когото говореха само поетите и в чието съществуване историците (logopoioi) се съмняваха, ви е добре познат - също както и разположеният в него остров (28).
Редът в тази държава е по-забележителен дори от размерите й. В нея няма народи, които да са независими от властта на царя; няма сатрапи, които да се сражават помежду си, нито градове, които да се присъединяват ту към един, ту към друг от тях; и да бъдат удържани от гарнизони, които често биват прогонвани; цялата вселена прилича на флейта, която издава звук, по-единен от песента на хор - и сякаш цялата чрез тази музика пожелава тази империя да трае завинаги. Това става, защото вселената се дирижира добре от върховния си водач (29).
Навсякъде управлението е еднакво за всички. Онези, които обитават планините, не са по-непокорни от живеещите в равнините. Няма разлика и между континенти и острови. Изглежда, че това е една страна и един народ; и навсякъде всички се подчиняват мълчаливо (30).
За да се изпълни нещо, е достатъчно едно разпореждане и един знак и пожеланото се осъществява по-лесно, отколкото произвеждането на звук при дръпване на струна. Ако нещо трябва да стане, достатъчно е то да бъде помислено (doxai) и вече е станало. Управляващите, които се изпращат по градовете и народите, управляват онези, които стоят по-ниско от тях; но те самите също са управлявани. Някой би казал, че това е отликата им спрямо по-низшестоящите - че първи показват как следва някой да се подчинява. Ето такъв е страхът, който те изпитват от големия властник (archon), който ръководи всичко (31).
Те смятат, че той познава онова, което правят, по-добре от тях самите; и изпитват повече страх и свян от него (който отсъства), отколкото някой би изпитвал от един присъстващ и разпореждащ се господар. Никой не е толкова самоуверен, че да не потръпне дори само ако чуе името му - но се изправя, прославя го и го почита и произнася две молитви - едната към боговете заради властника, а другата към него самия заради собствените си неща. И в случай, че се колебаят дори малко какво решение да вземат по повод на дела или жалби - било публични, било частни - те се обръщат със запитване към него и чакат докато им даде знак, също както хорът чака знак от диригента си (32).
Така че за него не е нужно да обикаля цялата империя, защото би могъл да стои на едно място и оттам да управлява целия обитаван свят чрез писмата си. А те едва са написани и вече пристигат там, където са адресирани - така бързо, сякаш ги носят птици (33).
Но онова, което е най-учудващо и възхитително, и за което трябва да благодарим и с думи, и с дела, ще бъде казано сега. Вие, които притежавате такава огромна и непоклатима власт, постигнахте най-голям успех в нещо, което е характерно преди всичко на вас (34). Единствено вие от всички минали властници, управлявате свободни хора. Нито Кария е дадена на някой Тисаферн, нито Фригия на някой Фарнабаз; и няма народ, който е предаден някому - който при това сам не е свободен - така, сякаш му се дава стопанство заедно с робите. Вместо това вие се отнасяте към обитаемия свят като към полис и поставяте управителите така, сякаш са избрани с гласуване - за да закрилят и обгрижват управляваните, а не да им бъдат господари. Така че когато измине определеното време един управляващ отстъпва мястото си на друг и те обикновено дори не се срещат - толкова са далеч от това, да влязат в спор заради управляваната от тях страна (36).


ІІ. Текстове, към които Елий вероятно препраща


III. Върховенство на човек и върховенство на Бог


ІV. Човешкото общество като музикален инструмент или хор


V. Съвременни учени за властта на римския император


Библиография:

Историография. Историците от класическата епоха

І. Поезия и проза


ІІ. Историографията

1. Жанрове, предшестващи историографията
а. Генеалогия
б. Описание на земята (Periodos ges)
в. Героически епос

2. Принцип на историографията


ІІІ. Херодот

1. Задачата на Херодот
В І,1 Херодот обявява намерението си да разкаже за "войната между гърци и варвари" и за "великите дела", извършени от хората по земята. Още оттук става ясно, че "Историята" ще бъде оформена епически - ще има фабула, предаваща протичането на голяма война (засягаща колкото е възможно повече хора) и около нея ще се струпват разкази за всичко забележително из познатия на автора свят.

2. Съдържание на "История"
Разказът започва в малоазийското царство Лидия, където царувал Крез - потомък на човек, възкачил се на престола по престъпен начин. Крез, който бил твърде богат и поради това самонадеян, влязъл безразсъдно във война с персиеца Кир, бил победен и загубил царството си. Гръцките градове в Мала Азия, дотогава зависими от Лидия, се оказали под властта на персите.
Няколко десетилетия по-късно един влиятелен милетски гражданин влязъл в конфликт с тогавашния сатрап на Мала Азия. Конфликтът прераснал в бунт на повечето малоазийски гърци срещу персийското господство. Гърците, подкрепени от малък атински отряд, нахлули в седалището на персийската администрация Сарди и опожарили града. В последвалата морска битка персийският флот победил обединените гръцки сили и на разбунтувалите се градове били наложени тежки санкции.
Скоро след това цар Дарий разпоредил провеждането на наказателен поход срещу атиняните, който се провалил поради бурята при Артемисион, където потънали много персийски кораби и, още повече поради загубата на сухопътното сражение при Маратон. Десет години по-късно експедицията на Ксеркс завършила по подобен начин - загуба на морското сражение при Саламин и на сухопътното при Платея.
Наред с това Херодот разказва за народите и държавите в познатия му свят, който той дели на три части - Европа, Азия и Либия (това е северна Африка заедно с Египет). Като историк той се интересува главно от събитията в обществото. На първо място става дума за войни и династични сблъсъци; а след това се отделя внимание на бита и обичаите. Природата е интересна, доколкото чрез описанието й се обясняват разликите в живота на народите.

3. Трагическите разкази на Херодот

4. Политическите убеждения на Херодот


ІV. Други историци от класическата епоха

1. Тукидид

2. Ксенофонт


V. Историографията в следкласическата епоха

1. Историографски жанрове

2. Локални истории и всеобща история


VI. Съвременни учени за класическата историография

1. Херодот

Herodotus' work is the earliest Greek book in prose to have survived intact; it is some 600 pages or nine 'books' long…
The ultimate justification of the work is the account of the conflict between Greece and Persia, culminating in the Great Expedition of Xerxes to Greece in 480 BC described in the last three books: it is the story of how an army of (allegedly) one and three-quarter million men and a navy of 1 200 ships was defeated by the fragmented force of the Greeks, who in no battle could muster more than 40 000 men and 378 ships; a fleet from Herodotus' city had fought on the Persian side, and one of his earliest memories was perhaps of the setting out and return of that fateful expedition; he grew up in a Ionia suffering the joys and pains of its liberation and then subjection by the victorious Athenian navy. For the generation of Herodotus the epic achievements of their fathers had created the world in which they lived, as the return of the exiles from Babylon had created the world of Ezra.
The central theme of this conflict requires Herodotus to go back to its origins: 'who was the first in actual facts to harm the Greeks'. So the work begins with the earlier struggles between the Ionian Greeks and the kingdom of Lydia, before passing on to the origin of Persian power and the story of Cyrus the Great, and then the further conquests of the Persians, in Egypt and North Africa, and around the Black Sea, until we see that the conflict was inevitable.
Like Hecataeus, Herodotus was a traveler… The result is rather a total picture of the known world, in which the geography, customs, beliefs and monuments of each people are at least as important as their often tenuous relationships to the war. It is which gives added depth to Herodotus' account, and makes it both a great work of art and a convincing history of a conflict not just between two peoples but between two types of society, The Mediterranean egalitarian city-state and the oriental despotisms of the Middle East. It also makes Herodotus more modern than any other ancient historian in his approach to the ideal of total history.
Herodotus' openness to other cultures indeed caused him to be called a 'barbarophile'. It reflects in part an older Ionian view from an age of exploration, reinforced perhaps by the traditions of Herodotus' own community of Halicarnassus, which was a mixed Greek and Carian city. But these attitudes have been systematized under the influence of the new sophistic interest in the relationship between culture and nature, nomos and physis…
The two aspects of the work in one sense reflect the two main literary influences on it, Homer and the world of war and conflict, Hecataeus and the world of peace and understanding. He seems to have begun as an expert on foreign cultures, a traveling sophist who lectured on the marvels of the world; only later did he arrange his researches around a unifying theme… His travels included Egypt and Cyrene in North Africa, Tyre in Phoenicia, Mesopotamia as far as Babylon, the Black Sea and the Crimea, and the north Aegean, apart from the main cities of Asia Minor and Greece, and ultimately (though this has left little if any trace in the Histories) south Italy where he settled…
At Delphi a different type of tradition was available, a series of stories told by the priests and related to the monuments and offerings at the shrine. These stories contain many folk-tale motifs and have a strong moral tone: the hero moves from prosperity to misfortune as a victim of divine envy - the ethical teaching is not aristocratic but belongs to the shrine of a god whose temple carried the mottoes, 'Know yourself' and 'Nothing too much'. The same types of story pattern are dominant in Ionia: Herodotus history of his home area is far less 'historical' and far less political than his account of mainland Greece.
Just as behind Homer there lies a long tradition of oral poetry sung by professional bards, so behind Herodotus there lies an Ionian tradition of storytelling of which he himself was the last and greatest master.

Oswin Murray

5. Историографията в следкласическата епоха

б. Локални истории и всеобща история

Polybius' History book VI contains the most complete text of Hellenistic Greek political theory that has survived from Antiquity and the only extended example of applied political theory. Polybius, an Achaean statesman turned historian, developed a political theory not to justify a political position, advocate an ideal constitution, or speculate on the nature of law, justice, political authority, or the relation of man to the state, but for the practical purpose of explaining an predicting historical events.
Polybius explicitly tells us that the sixth book of his History was intended to serve two functions: (1) to explain Rome's rise to power, specifically, 'how and by what type of constitution nearly the whole of the inhabited world, in less than 53 years, was overpowered and brought under one rule, that of the Romans'; and (2) to enable astute readers to make intelligent, informed political decisions in a world dominated by Rome, and in the particular case of political leaders, to govern in such a way as to upgrade and perfect the constitutions of their several states...
Polybius makes no pretence that his theory is completely original. He openly acknowledges that Plato and other philosophers 'discussed the subject at length and in precise detail'... His theory appears to have been drawn from three established Greek traditions: (1) the classification and comparison of the value of various constitutions, traceable back at least ti Herodotus and continuing in Plato, Aristotle, and later Peripatetics; (2) the theory of constitutional change, discussed by Plato, Aristotle and later Peripatetics; and (3) the origin of human society, speculatively reconstructed by many philosophers, including Protagoras, Democritus, Plato, Aristotle, Epicurus as well as later Peripatetics and Epicureans.

David Hahm

Библиография:


Михаил Гаспаров. Поезия и проза - поетика и реторика. Превод Евгения Трендафилова.
http://liternet.bg/publish12/m_gasparov/poezia.htm

Oswin Murray. Greek Historians. In: J. Boardman, J. Griffin, O. Murray ed. The Oxford History of Greece and the Hellenistic World. Oxford UP, 1986-1991.

David Hahm. Polybius' applied political theory. In: Andre Laks and Malcolm Schofield ed. Justice and Generosity. Studies in Hellenistic Social and Political Philosophy. Proceedings of the Sixth Symposium Hellenisticum. Cambridge UP, 1995.

Елий Аристид. Към Рим, 24-27

І. Съдържание на откъса

Александър придоби голяма империя, но умря, преди да започне да я управлява (24).
Той понесе всички несгоди на дългия поход и войната, но не успя да постави естествен край на завоеванията си. Така стана подобен на състезател, който е победил всичките си съперници и е умрял в мига, в който е поставял на главата си олимпийския венец (25).
Какви закони и правила даде той на своята държава? Единственото невоенно постижение, съответстващо на дарбите му, беше създаването на Александрия - която днес е вторият град във вашата империя (26).
Веднага след смъртта му държавата се разчупи на безброй части. Македонците показаха, че тя не е по силите им; те дори не успяха да задържат своята Македония, а се пръснаха из чужди страни, където изглеждаха по-скоро като окупационен гарнизон, отколкото като управляващи. Те бяха като сатрапи без цар (27).


ІІ. Македонската империя. Гръко-македонски отношения

1. Филип Македонски като обединител на гърците срещу Персия

... (Изократ, Филип)


2. Македонците имат успехи само на Изток

Македоните установиха власт в Европа от Адриатика до реката Истрос, което би могло да се смята за съвсем незначителна част от споменатия континент. Впоследствие, унищожавайки Персийската империя, си присвоиха господството и над Азия. Но макар да се смяташе, че властта им е пръсната по най-много места и е най-здрава, те оставиха по-голямата част от обитаемия свят в чужди ръце. Нито веднъж не се опитаха да спорят за Сицилия, за Сардиния и Либия, а най-войнствените племена в западната част на Европа направо може да се каже, че не познаваха (Полибий, І,2).

3. Разпадането на империята след смъртта на Александър
а.
"Завещание на Александър". Цар Александър, син на Амон и на Олимпиада, за момента посочва за цар на Македония Аридей, сина на Филип. Но ако Роксана роди на Александър син, той да бъде цар и да получи името, което решат македонците. Ако пък роди момиче, нека македонците да изберат когото пожелаят за цар, в случай, че не искат Аридей, сина на Филип...
Докато македонците решат кого да поставят за цар, цар Александър, син на Амон и Олимпиада, назначава за управители на своето царство: Кратер и жена му Канана, дъщеря на предишния македонски цар Филип, за цяла Македония; Лизимах и жена му Тесалоника, дищеря на предишния македонски цар Филип, за Тракия. Дава сатрапията в Хелеспонта на Леонат и жена му Клеодика, сестра на Олкиас; Пафлагония и Кападокия на своя мемоарист Евмен. Оставя островите свободни под закрилата на Родос. Памфилия и Киликия оставя на Антигон, Кария на Азандър. Над Исаврия и всички области до река Халис да управлява Филон. За управител на Сирия до Месопотамия определя Питон. Областта на Вавилон и съседните земи за управлява моят адютант Селевк. Финикия и тъй наречената Койлесирия оставям на Мелеагър. За управител на Египет назаначава Пердика, а на Либия Птолемей и неговата съпруга Клеопатра, сестра на Александър. На земите над Вавилония за военачалник и управител определя Фанократ и жена му Роксана от Бактрия...
Цар Александър поставя за цар на земята на индусите край река Хидасп Таксил, а на земята от Хидасп до река Инд Пор, а на паропанисадите бактриеца Оксиарт, бащата на Александровата жена Роксана... Бактрия и областа на Суза дава на Филип, Партия и земите до Хиркания на Фратаферн, Кармания на Тлеполем, Персида на Певкест... Цар Александър поставя за цар на Илирия Олкиас... И нека олимпийските богове и Херакъл, поставил началото на рода на цар Александър, бъдат надзорници за извършването на всичко това (Псевдо-Калистен, ІІІ,33).
б.
Тогава Мелеагър, враждебно настроен към Пердика, въведе тържествено в двореца Аридей. Войниците го нарекоха Филип и го провъзгласиха за цар...
Но.. Питон се зае да изпълни плана на Пердика. Определи за опекуни на бъдещия син на Роксана Пердика и Леонат, родени от царски род. Предложи също и Кратер и Антипатър да поемат работите в Европа...
Явно беше, че Филип се намесва дотолкова, доколкото се налагаше, за да се оправдае краят на това събитие. Това беше знак и начало на гражданската война на македонците. Мелеагър късно разбра измамата на Пердика... Скоро загуби надежда за спасението си, тъй като видя, че враговете му използваха срещу него този, когото сам беше направил цар...
Пердика въведе войската в града и свика съвет от висшите военачалници. Решиха владенията да се разделят така, че царят да има най-голямата власт в царството. На Птолемей дадоха сатрапството на Египет и народите в Африка, подчинени на Египет. На Леомедонт дадоха Сирия и Финикия. За Филотас определиха Киликия. Антигон получи заповед да поеме Ликия, Памфилия и Голяма Фригия. В Кария беше изпратен Касандър, а Менандър - в Ликия. Малка Фригия, достигаща до Хелеспонт, решиха да бъде подвластна на Леонат, а Кападокия и Пафлагония - на Евмен. На него му беше възложено да защитава тази област чак до Трапезунд и да обяви война на Ариарат, който единствен не претендираше за власт. Решиха Питон да поеме Мидия, Лизимах - Тракия с разположените до нея понтийски народи. Решено беше тези, които управляват Индия, Бактрия, Согдиана и племената по брега на Океана или на Червено море, да поемат и военната власт в тези страни. Пердика да остане с царя и да биде начело на войските, които се движат с него. Някои мислеха, че областите са били разпределени съгласно завещанието на Александър, но това се оказа невярно, макар и да е споменато от някои писатели...
Не много преди смъртта на Александър царските наместници под предлог, че завладяват чужди земи, разширяваха владенията си, без да е имало какъвто и да било повод за война (Курций Руф, X,10).


ІІІ. Смисълът от заниманията с римска история

1. Изучаване на историята

Елий Аристид представя речта си като произведение на ораторското изкуство и като дар, поднесен на боговете заради успешното му пристигане в града. Около 250 години преди него Полибий също пише за Рим, но казва, че това е история. Според него историята е необходима на едни като подготовка за политическа дейност, докато за други е средство за етическо възпитание (създаване на способност да се понасят с достойнство ударите на съдбата(І,1).
Събитията в света се управляват от съдбата, която понякога (както е станало, според Полибий, в неговото време) ги насочва към една и съща цел. Задачата на историка е да покаже как те съдействат за тази цел (І,4)

2. Римската история

Та кой човек е толкова прост и мързелив, че да не поиска да узнае как и чрез какъв род политическо устройство за по-малко от петдесет и три години бе завладян и поставен под властта единствено на римляните почти целият обитаем свят - нещо небивало досега? (І,1)
Но след като за повечето елини не са известни нито предишната сила на Римската и Картагенската държави, нити тяхната дотогавашна история, сметнах за необходимо да напиша тази и следващата книга преди същинската история, та като навлезе човек в самото изложение на събитията, да не започне тогава да се чуди и пита благодарение на какви решения, сили и средства римляните са се заловили с такива начинания, които ги направиха господари на цялата земя и море около нас; но от тези книги и от подготовката чрез тях да е ясно на читателите, че те са имали добри предпоставки да с е заемат с един план за установяване на световно господство и да го осъществят (І,3).
Особеното на моя труд и удивителното за времето, в което живеем, е това, че съдбата наклони всички събития по света към един и същи жребий и ги насочи към една и съща цел (І,4).


IV. Съвременни учени за Македония и диадохите


Библиография:

Курций Руф. Александър Македонски. Превод Николина Бакърджиева. Военно издателство, 1985.
Полибий. Всеобща история. Превод Валерий Русинов. “Рал Колобър”, 2001.
Псевдо-Калистен. Животът на Александър Македонски. Превод Богдан Богданов. В: Антични романи. "Народна култура", 1975.

Левкипа и Клитофон. Реторика, платонизъм, енциклопедизъм

11 декември, вторник

І. Фабула на романа. Особености на фабулата в сравнение с други романи


ІІ. Типови събития и герои. Новото в "Левкипа и Клитофон"

1. събития

2. герои


ІІІ. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения. Специална образованост и интереси на автора

1. Реториката в "Левкипа и Клитофон"
а. съдебният процес
Терсандър (временно изчезналият съпруг на Мелита, любовницата на Клитофон) среща Клитофон и го "завлича право в затвора и го предава с обвинение в прелюбодеяние". Вероятно това е било възможно, защото Терсандър е бил ефески гражданин, а Клитофон - чужденец. После придумва тъмничаря да вкара в килията на Клитофон (комуто е наложена мярка за неотклонение, не става ясно за какъв срок) човек, който да му даде лъжливи сведения за любимата му. Казва се, че после човекът бил отведен при стратега на града, за да даде показания за отправените му обвинения (VІ,5-6).
На следния ден Клитофон е изправен пред съда. Терсандър се беше подготвил здравата срещу мен, че и адвокатите му бяха не по-малко от десет. Мелита също се беше постарала за защитата си. Клитофон произнася реч, в която лъжливо се самообвинява, че заедно с Мелита е поръчал убийството на "предишната си любима". Адвокатите на Терсандър с радост нададоха победни възгласи, а тези на Мелита взеха да я разпитват какво означава това...и у защитниците се появи подозрение срещу Мерита, поради съвпадението с повечето от моите показания, и те не знаеха на какви аргументи да се опрат на защитата. Приятелят на Клитофон Клиний моли да му разрешат да се изкаже и опровергава казаното. Като свърши Клиний, речта му се стори убедителна на повечето хора, но адвокатите на Терсандър и приятелите му, които присъстваха, се развикаха да бъде отнет животът на убиеца, сам признал се за виновен по божия воля. Мелита предаде прислужниците си и изиска Терсандър да предаде Состен, защото по всяка вероятност той бил убиецът на Левкипа. Защитниците на Мелита настоятелно искаха те да бъдат призовани в съда (VІ,7-11).

2. Платонизмът

В І,2 авторът предлага на Клитофон да поседнат на скамейка в една близка горичка, където растат платани, има извор и мястото е "приятно и предразполагащо към любовни истории". Това е препратка към "Федър" 230b, където в подобна обстановка Сократ и Федър обсъждат речта на Лизий "За любовта". В І,16-18 Клитофон произнася реч за любовта в природата, подобна на речта на Ериксимах в "Пирът" 186а-188е. Аргументите на Менелай в І,36 за предимствата на любовта към момчета пред тази към жени (аз смятам, че сред хората витаят два вида хубост: едната - небесна, другата - земна, както и богините, предвождащи красотата... Никога никоя жена не е възнасяна на небето заради красотата си...) напомня казаното от Павзаний в "Пирът" 180d-181c: А как тези богини да не са две? Едната, струва ми се, е по-стара, няма майка и е дъщеря на Небето, която именно наричаме Небесна, другата е по-млада, дъщеря на Зевс и Диона, и която наричаме Простолюдна... А Небесната Афродита, първо, няма дял от женското, а само от мъжкото начало - това е то любовта към момчета...

3. Естествена история

В романа има серия описания и етиологии на природни, физиологични и психологически явления, на редки или впечатляващи животни и растения, анекдоти за откриването на ценни продукти и стоки.
в І,16-18 се говори за половото привличане между животни (птици, влечуги). В ІІ,2 - как Дионис е дарил на хората виното; ІІ,11 - за откриването на пурпура; ІІ,15 за вида на египетският бик; ІІ,29 - за свойствата на страстите срам, мъка и гняв; ІІІ,24 - за птицата феникс; ІV,2 - за хипопотама; ІV,4 - за слона; ІV,12 - за приливите на Нил и растителността около него; ІV,19 - за крокодила; VІ,7 - за сълзите; VІ,19 - за свойствата на гнева и любовта; VІІ,4 - за раната от зъб на глиган (като образ на болката от внезапна лоша новина); VІІІ,6 - за инструмента сиринга, мита за появата на тръстиката, от която се прави и за разликата й с флейтата.


IV. Съвременни учени за "Левкипа и Клитофон"


Библиография:

Ахил Таций. Левкипа и Клитофон. Превод Ндина Радева. В: Два любовни романа. "Наука и изкуство", 1990.
Платон. Федър. Превод Б. Богданов. В: Платон. Диалози. Т.2. "Наука и изкуство", 1982.
Платон. Пирът. Превод Г. Михайлов. В: Платон. Диалози. Т.2. "Наука и изкуство", 1982.

Драма. Нова атическа комедия. Менандър

Лекция от 6 декември

І. Общи сведения за Менандър и новата комедия

Менандър е роден четири години преди битката при Херонея, с която се слага край на политическата независимост на гръцките полиси и започва епохата на Македонската хегемония и големите елинистически монархии. Промените в литературата съответстват на политическата промяна. Интересът на атинските комедиографи вече не е насочен към събитията в държавния и обществения живот (войни, колонизация, съдебни и политически практики, интелектуален живот, поведение на известни личности). Вместо това те започват да се занимават с представяне на типични характери и събития от всекидневието на гражданина като частно лице. Темите са: семеен живот (брак, наследяване, конфликти в семейството и между роднини), любов, материално благополучие, пътувания.
Твърди се, че Менандър е бил близък с философите Епикур и Теофраст. Има близост между епикурейската етика и проблемите на Менандровата драма. Според Епикур човек не трябва да се стреми към светски успехи или голямо богатство. Той препоръчва умереност при задоволяване на телесните потребности, поддържане на постоянно общуване с малцина, но верни приятели, насочване на вниманието към учене и размисъл. Теофраст пък е най-известен с интереса си към поведението на градския човек. Неговите "Характери" съдържат комични образи и ситуации от всекидневието и могат да послужат като материал за комедии, подобни на Менандровите.


ІІ. Сравнение между новата комедия и другите драматически видове

1. Фабула

Противоположно на трагедията, новата комедия трябва да завърши щастливо за главните герои. Щастливите изходи са: брак след възпрепятствана любов, забогатяване (обикновено след изгоден, но не против волята брак), намиране на загубено или подхвърлено дете или установяване на бащинство (с което се преодолява подозрението в изневяра или се решава проблемът с бездетността), помиряване на скарани съпрузи или роднини, събиране на разделени роднини (братя, родители и деца).

2. Комичните ситуации

Не са свързани със секса, телесните отпадъци или долната част на тялото.
а. недоразумения - обикновено заради припознаване, както е в комедиите за близнаци.
б. скарвания, стигащи до сбивания по дребни поводи между хора, от които се очаква да бъдат разумни (стари мъже)
в. неуспешни любовни авантюри на хора в неподходяща възраст (стари мъже) или на неположителни персонажи (войници-самохвалци, паразити)

3. Персонажите

За разлика от трагедията, героите не са прочути митологична персонажи, а обикновени хора (най-често средно заможни граждани на гръцки полис). Същевременно те не са прочути или влиятелни съвременници, както е в старата комедия; не са дори конкретни лица. Те са типови персонажи от градския живот, които носят фиктивни имена, донякъде подсказващи ролята им в пиесата.
а. стари мъже, непроявяващи съответстваща на възрастта им разумност
б. роби, които най-често посредничат на господарите си в любовните им приключения; клюкарстват помежду си.
в. паразити, които правят компания на млади заможни мъже, угодничат, преяждат, проявяват различни апетити и некрасиви чувства и свойства на характера.
г. готвачи, които настояват на важната си роля в обществото; правят грешки от несъобразителност; в останалото са подобни на робите
д. войници (наемници), които са избухливи, влизат в конфликти заради хетери и разказват небивалици или подвизи, които вероятно не са извършили.
е. хетери, заради които избухват скандали (в семейството на клиента им или между различните им клиенти или между тях и досадните им клиенти, или защото те досаждат на клиентите си)
ж. стари свадливи робини които се оплакват от живота

Има и положителни, некомични герои
а. младеж, който изпитва страстна, но почтена любов към младо момиче (може и към хетера)
б. младо почтено момиче, на което не позволяват да се омъжи по любов или принуждават да се омъжи по сметка
в. услужлива, състрадателна хетера
г. верен интелигентен роб
д. разочарован съпруг, който подозира жена си в изневяра, но я обича
е. съпруга в подобно положение
ж. сериозен мъж, който пътува, за да намери изгубен брат или дете


4. Представлението


ІІІ. Елементи на Новата комедия в други литературни видове

1. "Одисея"

2. "Елена" и "Ион" на Еврипид

3. Римската комедия

4. Романът


IV. Съвременни учени за Новата комедия

3. Римската комедия

Plautus frequently parades the fact that his drama is adapted from an original in Greek New Comedy. In doing so he positively embraces the implication that he has debased his model by stating that he has translated it into barbarian. The criticisms of the Greek-speaking snob are not deflected, they are made part of the comic experience…
It is not easy to account for the popularity of Greek mythological tragedy in the early years of the Roman theatre. In comedy, it is possible to analyze the process of adaptation involved in the presentation of Greek New Comedy at Rome. It is clear, for instance, that nobody attempted to Romanize the exuberant fantasies or contemporary political humour of Aristophanes, and the other masters of fifth-century Old Comedy. Rather, the pieces which won such favour with Roman audiences were those which adapted the domestic, bourgeois New Comedy of late fourth- and early third-century authors such as Menander, Diphilos and Philemon.
Some ancient critics praised Menander in particular for his naturalism, for the mirror which he held to life. When he presented an Athenian youth on the stage he wore clothes which had been subject to some degree of stylization but which were not dissimilar to those typical of his class in the world outside the theatre. In a Roman palliate comedy (named after the pallium - Greek-style cloak, to designate the Greek origins of the genre, contrasted with partly Roman 'togate' comedy), every time a character refers to 'my pallium' he is also drawing attention to his theatrical costume, to the marker of the burlesque national identity which he has embraced. Plautus veritably proclaims the Greekness of his comic world, even to the extent of having his characters make comments about Romans as barbarians...
The poets and chorus of Greek Old Comedy frequently step out of their roles and address the theatrical audience directly on issues of dramatic technique, rivalry between authors and the competition between the plays on show, but they do so in the formal section of the drama known as the parabasis. Menandrean New Comedy features a range of divine prologue-speakers who address the audience directly and sketch out the plot of the drama to follow; characters in Menander occasionally recount some off-stage incident to the audience and address them as 'Gentlemen'. Terence in turn will adopt the prologues of Menander, but eliminate all expository content in favour of literary criticism and polemic against competitors. None of these writers, however, comes close to the intense interaction between actor and audience which typifies Plautine comedy.

Matthew Leigh

Библиография:

Matthew Leigh. Primitivism and power: The beginnings of Latin literature. In: Oliver Taplin ed. Literature of the Roman World. Oxford UP, 2000-2001

Елий Аристид. Към Рим, 19-23

І. Съдържание на откъса

Персите не се грижеха да правят завладените градове и територии по-красиви и величествени. Вместо това се стараеха да направят поданиците си колкото се може по-слаби. Сякаш участваха в състезание по избиване на хора и разоряване на домове (19).
Тази употреба на мощта им естествено предизвика омраза, съзаклятия и отцепвания от страна на завладените (20).
Тяхната власт изглеждаше повече като следствие на някакво проклятие отколкото на молба към боговете. Беше опасно да имаш красиви деца или жена. Заможният беше много по-застрашен от престъпника. Без голямо преувеличение би могло да се каже, че по онова време бяха унищожени толкова градове, колкото днес са създадени (21).
Войната срещу тях беше по-безопасна от мирния живот под властта им. В битка беше лесно да ги победиш; но към служителите си се отнасяха като към роби, а и всички свободни смятаха за врагове. При това те се бояха поданиците си повече, отколкото от враговете и приемаха за арбитър единствено войната (22).
Причина за всичко това беше неспособността им да управляват. Поради това и техните поданици не можеха да им служат добре. Те не правеха разлика между управление и господаруване, и смятаха, че да си цар и да си господар е едно и също нещо. Но господарят е такъв само у дома си; затова и тяхната власт не успя да се разпростре надалеч (23).


II. Господарска и държавническа власт

1. Управление и подчинение в природата

Управляването и подчинението са не само необходими, но и полезни, и някои неща са разделени още по рождение - едни - за да управляват, други - за да се подчиняват. Има много видове и управляващи, и подчинени, и винаги е по-висша властта над по-висши подчинени, както например властта над човека е по-висша от властта над животното, защото извършваната от по-висши подчинени работа е по-висша (Аристотел, "Политика", 1254а).
И тъй, по наше мнение можем да наблюзаваме първо в живото същество и господарската, и политическата власт. Душата управлява тялото с властта на господар, а разумът - инстинкта с властта на държавник и цар. Оттук е ясно, че е естествено и полезно за тялото да се управлява от душата и за инстинктите да се управляват от разума и от разумната част, а тяхното равноправие или обратният случай са вредни за всички. Същото важи и за отношенията между човека и другите същества, защото питомните животни са по природа по-висши от дивите, а за всички тях е по-добре да бъдат управлявани от човека, понеже така осигуряват оцеляването си. По-нататък и положението на мъжкия спрямо женската е по природа същото - той е по-висш, а тя - по-долу, той - управляващ, а тя - подчиняваща се (1254b).

2. Робство по природа

Човек, който по природа не принадлежи на себе си, а на някой друг, е по природа роб, а човек принадлежи на друг, когато е нечия собственост, макар че е човек. Собствеността пък е едно обособено оръдие, обслужващо всекидневната дейност.
След това трябва да разгледаме дали някой е по природа такъв или не и дали за някого е по-добре и справедливо да бъде роб или не, ами всяко робство е противоестествено...(1254а).
Всички, които се различават от останалите, както душата - от тялото и човекът - от животното (в това положение са намират тези, чиято работа е да служат с тялото си и това е най-доброто, което могат да дадат) са по природа роби и за тях, както и за вече споменатите, е по-добре да бъдат управлявани от една такава власт. Роб по природа е този, който може да принадлежи на друг (затова и принадлежи на друг) и който има дотолкова общо с разума, колкото да разбира, но не и да го притежава. Другите живи същества не разбират повелите на разума, а служат само на инстинктите си. Но и ползването им се различава малко от ползването на робите, защото и робите, и домашните животни помагат за удовлетворяване на насъщните нужди чрез тялото.
Природата се стремо да направи различни и телата на робите и свободните - едните силни, с оглед на необходимостта от употребата им, другите - изправени и негодни за подобен род дейност, но полезни за обществения живот...
И тъй, ясно е, че някои са по природа свободни, а други - роби, за които робуването е и полезно, и справедливо (1254b).

3. Робство по закон

"Робство" и "роб" се употребяват в двоен смисъл - можеш да бъдеш роб и робумащ и по закон. Законът е вид споразумение, според което победените във война принадлежат на победителите. Именно това право мнозина от занимаващите се със законите обвиняват в противозаконност... А причината за този спор и това, което позволява да се привеждат доводи в полза и на едната, и на другата страна, е, че по някакъв начин доблесттта, разполагаща със средства, е и най-способна да си послужи с насилие и че надмощието винаги представлява превъзхождане в някакво благо, така че изглежда, че насилието не е лишено от доблест, а спорът се отнася само да справедливостта на насилието. Затова за едни справедливото е милосърдието, а за други е справедлив самият факт, че управлява по-силният. Впрочем ако тези мнения се разграничат едно то друго, то мнението, че по-доброто по качества не трябва да управляав и да господства, няма никкава сила и убедителност.
Някои... казват, че робството вследствие на война е справедливо и в същото време не е справедливо. Защото е възможно да е несправедлива и причината за войните и никой не би казал в никой случай за този, който не заслужава да робува, че е роб. В противен случай ще излезе, че и хората, за които се смята, че са от най-благороден произход, са роби и потомци на роби, в случай, че бъдат хванати в плен и продадени в робство (1255а).

4. Господар и роб

Едни смятат, че господарската власт е някакво знание и че ръководенето на стопанството, господарската власт и изкуството на държавника и царя са едно и също... Други пък, че господарската власт е противоестествена и че само по закон един е роб, а друг - свободен, а по природа не се различавали по нищо. Затова господарската власт не била нещо справедливо, защото е основана на насилие (Аристотел, "Политика", 1253b).
Едно и също е полезно и за частта, и за цялото, и за тялото, и за душата, а робът е в известен смисъл част от господаря, нещо като одушевена, но отделена от тялото част. Затова именно за роба и за господаря има полза и приятелство помежду им при тези от тях, които са по природа определени за това, а при онези, които са такива не по природа, а по закон и принудени с насилие, е обратното (1255b).

5. Господар и държавник

Господарската и държавническата власт не са едо и също...защото едната власт е власт над свободни по природа, другата - над роби и властта на стопанина е монархическа власт (всяко стопанство се управлява еднолично), а държавническата власт е власт над свободни и равноправни граждани... Да си господар не значи да придобиваш роби, а да ползваш роби. Това умение не е нещо велико и възвишено - каквото робът трябва да умее да изпълнява, това господарят трябва да умее да заповядва. Затова при тези, за които е възможно да не се мъчат самите те, един управител поема това почетно задължение, а самите те се занимават с политика или философия (1255b).

6. Съществува ли напълно несправедлива държава?

- Нали ти би приел, че съществува несправедлива държава и тя по несправедлив начин е пристъпила да зароби други държави, заробила си е вече много държави и те й робуват?
- Защо не - рече той. - И това ще направи най-добре онази държава, която е най-силна и е несправедлива в най-голяма степен...
- Но бъди любезен и ми кажи следното: смяташ ли, че държава или войска, или разбойници, или крадци или друга някаква група, като започне нещо несправедливо, би могла да постигне нещо, ако нейните членове постъпват един към друг несправедливо?
- Няма да постигнат - рече той...
- Явно е, че у тях все още е останала някаква справедливост, която ги въздържа да постъпват несправедливо помежду си... Чрез тая справедливост те са извършили всичко, което са извършили, макар че с несправедливост са се стремили към несправедливи дела, понеже са наполовина покварени. Когато хората са напълно покварени и съвършено несправедливи, те са и напълно безсилни за работа (Платон, "Държавата", 351а-352с).

7. Тиранинът и тиранията

- Нали и поставеният начело на народа, като се ползва от пълното подчинение на народните маси, не би се въздържал от едноплеменна кръв, но с несправедливи доноси, както обикновено става, дава под съд обвиняемия, осквернява се с убийства, отнема живот на човек, с език и нечестива уста вкусва убийство но роднина, праща в изгнание и убива, обещава опрощаване на дълговете и преразпределение на земята?...
А щом пък започне да подозира някои в свободолюбиви мисли, които се опитват да не му позволяват да властва, нали такива той убива, като ги смята за свои врагове? Заради всичко това тиранинът винаги има нужда да предизвиква война... А като прави това не се ли подхвърля все повече и повече на омраза от страна на гражданите?... Следователно тиранинът трябва остро да наблюдава кой е мъжествен, кой великодушен, кой е умен, кой е богат; и той е така щастлив, че волю-неволю е длъжен да бъде враг на всички тия люде и да крои козни срещу тях, докато не очисих държавата си от тях.
- Хубаво очистване - рече той ("Държавата",566а-567с).
В действителност истинският тиранин е истински роб, осъден на най-големи ласкателства и робувания, ласкател на най-порочните, лишен от възможност да изпълни някога своите желания, но винаги нуждаещ се най-много от най-много неща и наистина е беден, стига само човек да знае да прониква дълбоко в душата му. Той е обхванат от постоянен страх и е измъчван от ужас и терзания през целия си живот, щом е подобен на държавата, която управлява ("Държавата", 579е).

Тиранията обединява лошите страни на демокрацията и олигархията. От олигархията взема богатството за цел (неизбежно само по този начин може да се поддържа стражата и разгулният начин на живот) и пълното недоверие към народа (затова именно му отнемат оръжието). Също и това, че обиждат множеството, че го изгонват от града и го заселват разпръснато из страната е общо за двете - и за олигархията, и за тиранията. От демокрацията взема борбата със знатните, тайното им и явно премахване и изпращането им в изгнание като съперници и препятствие за властта, защото от знатните възникват заговорите, ако едни от тях искат да управляват, а другите не искат да робуват... Мнозина от поданиците се надигат срещу монархиите поради обиди, страх и презрение, а обидите са най-често поради необузданост, понякога и поради лишаване от личната собственост ("Политика", 1311а).
Тираниите се запазват по два съвършено противоположни начина, единият от които е традиционният, по който управляват повечето тирани. Казват, че много черти, характерни за този начин, са измислени от Периандър от Коринт, но много други могат да се вземат и от властта на персите... (Тиранинът трябва да "отсича" хората, които превъзхождат останалите и да премахва гордите), а освен това да не позволява нито общи обеди, нито политически сдружения, нито образование, нито друго нещо такова, а да се пази от всичко, от което обикновено възникват две неща - гордост и взаимно доверие. Да не допуска да стават разисквания и други събирания в свободното време и да прави всичко, за да бъдат хората колкото може по-чужди помежду си (опознаването прави взаимното доверие по-голямо)... Тиранинът трябва също да се опита да узнава всичко, което някой от поданиците случайно каже или направи, и да има шпиони, както в Сиракуза така наречените доносници и както Хиерон изпращал подслушвачи там, където имало някаква среща или събиране (страхувайки се от тях, хората не говорат така свободно, а и да говорят, това не остава незабелязано). Трябва и да скарва хората помежду им, и да насъсква приятели срещу приятели, народа срещу знатните и богатите помежду им.
Принцип на тиранията е и това, да прави поданиците бедни, за да не могат да поддържат собствена стража и отдадени на ежедневните занимания да нямат време да заговорничат. Пример за това са пирамидите в Египет... Тиранинът е също така склонен да воюва, за да бъдат заети поданиците и да имат постоянно нужда от водач...
Затова и ласкателят е на почит и при двете устройства (популистката демокрация и тиранията - Н.Г.): при хората от народа - демагогът (демагогът е ласкател на народа), при тираните - смирените придворни... Затова именно тиранията е добре настроена към лошите хора - тираните обичат да бъдат ласкани, а никой, който има достойнство на свободен човек, не би правил това. Порядъчните хора или искрено обичат някого, или не го ласкаят... Характерно за тиранина е и това, че не харесва никой благороден и свободен човек. Той смята само себе си за такъв, а който е от своя страна благороден и със свободен дух, премахва превъзходството и основанието за господството на тиранията...
Тиранията се стреми към три неща - първо към смиреност (по-добре "малодушие" - Н.Г.) на поданиците... Второ, към пълно недоверие между тях... Трето, към лишаване на поданиците от възможност да действат... ("Политика", 1313а-1314а).



IІІ. Съвременни учени за властта и тиранията в класическата епоха


Библиография:

Аристотел. Политика. Превод Анастас Герджиков. “Отворено общество”, 1995.
Платон. Държавата. Превод Александър Милев. В: Платон. Диалози. Том ІІІ. “Наука и изкуство”, 1981.

По тези въпроси вж. повече на страницата на избираемия двусеместриален курс "Актуалната античност. Политическата мисъл на античния свят":
http://aktualnatantichnost.com/

Драма. Комедия. Аристофан

Лекция от 29 ноември


І. Време, място и организация на представленията


ІІ. Промени на комедийния жанр във времето. Други комедийни форми

1. Промени
2. Други антични комедийни форми


ІІІ. Аристотел за комедията. Въпросът за смешното

1. Комедията и смешното според "Поетиката"
Ето някои места в "Поетиката" където се предлагат определения на "смешното":
а. houtôs kai to tês kômôidias schêma prôtos hupedeixen, ou psogon alla to geloion dramatopoiêsas (1448b)
- Той (Омир) също така пръв показа и формата на комедията, като представи чрез драма не подигравката, а смешното.
б. hê de kômôidia estin hôsper eipomen mimêsis phauloterôn men, ou mentoi kata pasan kakian, alla tou aischrou esti to geloion morion (1449а)
Както казахме, комедията е подражание на по-долни (или по-незначителни) характери (или събития, случки), но не според (някаква) пълна (абсолютна) порочност; но смешното е част от грозното (порочното, позорното, срамното, осъдителното).
в. to gar geloion estin hamartêma ti kai aischos anôdunon kai ou phthartikon, hoion euthus to geloion prosôpon aischron ti kai diestrammenon aneu odunês (1449а).
Защото смешното е някаква грешка и грозота, от която не боли и която не води до развала (гибел, унищожение); както например смешното лице е нещо грозно и разстроено, но не съдържа болка.

2. Кое е смешно. Условия за поява на смешното
Аристотеловото определение за смешното може да бъде допълнено така.
За да има нещо смешно, е нужна случка и персонаж (щом има грешка, трябва да има и ситуация, в която да стане грешката и някой, който да греши). Случилото се не трябва да води до необратима промяна, засягаща персонажа (следователно дори едно щастливо събитие, примерно, раждането на дете, не е смешно - защото е необратимо). Освен това е необходима изненада (за зрителя или персонажа). Защото удоволствието от смешното идва от откриването на грешката, а бързото откриване (при изненадата) има по-силен ефект от бавното, където, поради бавността, самата способност за откриване вече е съмнителна. Затова и удоволствието се губи.
(Поради това онзи, който се смее на виц бурно, но с голямо закъснение, създава ситуация, по-смешна от тази в самия виц).
Наред с това има теми и образи, които са особено подходящи за поява на смешното. Такава е темата за секса, отделянето и всякакви думи и образи отнасящи се до долната част на тялото (обсценните думи и образи, които често и неточно се наричат цинични). Смехът около тях произтича от следното общо и засягащо всички хора положение.
Всеки човек се стреми към обществена позиция и образ, означаващ тази позиция (имидж). Позициите са всякакви - богаташ, делови човек, пътешественик, интелектуалец, майка, красива жена, творец, бонвиван, държавник, последовател на учение или на лидер, фен на спортен отбор или спортна звезда, любител на изкуство, гастроном, почтен работник, мафиот, приятелка, домакиня, жена с кауза и пр. Напомнянето, че всеки от тях е неотделим от части и функции на тялото, които са същите като тези при други живи същества; и че може би "по същество" той е по-скоро обикновено животно, отколкото представител на позицията, към която се стреми, превръща този стремеж в необоснована претенция и убеждението, че "аз съм ето това сериозно нещо" се оказва грешка: чието разкриване е толкова по-изненадващо, колкото по-внезапно е напомнянето за тази животинска част и функция.


ІV. Комедията на Аристофан

1. Факти за живота и литературната дейност на Аристофан

2. Смешното при Аристофан

3. "Жаби"
а. съдържание на комедията
- пролог
Дионис, който не е доволен от съвременните поети, отива в подземното царство, за да си доведе някого оттам. Съпровождан е от роба си Ксантий. Двамата се отбиват в дома на Херакъл и го молят да ги упъти (тъй като той вече е ходил там). Херакъл ги осведомява как се стига до мястото на блажените (посветените), които можели да ги упътят нататък. Робът се оплаква от тежестта на багажите и се обръща за помощ към един мъртвец, когото изнасят от дома му. Но не успяват да се договорят за цената на услугата и мъртвецът отказва. Стигат до езерото и Харон ги прехвърля, но принуждава Дионис да гребе. Чуват хора на жабите. Срещат и първите чудовища.
- парод
Достигат до мястото на посветените (хор). Посветените споменават известни атиняни - съперници на Аристофан, политици. Упътват ги нататък.
- епизод І
Двамата влизат в подземното царство. Дионис, който се е маскирал като Херакъл, има неприятности, тъй като при слизането си там Херакъл е нанесъл вреди на мнозина: отвлякъл кучето Цербер и отказвал да плаща в кръчмите и странноприемниците. Дионис моли роба да си разменят дрехите. Ксантий се съгласява и взима лъвската кожа и боздугана. Явява се сводница, която им предлага обяд и хубави момичета. Дионис веднага взима обратно кожата и боздугана; но след малко, когато се явяват две ощетени кръчмарки и се нахвърлят върху него със заплахи, отново моли Ксантий да го замести. Накрая влиза Еак и арестува Ксантий (защото го смята за Херакъл). Ксантий отрича обвиненията и предлага да изтезават роба му, за да научат истината. Дионис казва, че не е роб, а бог. Еак нарежда на робите си да бият и двамата, за да научи кой какъв е. Ксантий издържа и настоява, че е Херакъл. Накрая Еак ги отпраща при Хадес и Персефона, които лично да се занимаят с техния случай.
- парабаза
Хорът казва, че твърде много хора са започнали да получават атинско гражданство за незначителни заслуги.
- епизод ІІ
Ксантий разговаря с един от робите на Хадес. Все пак Хадес успял да узнае, че Дионис е господарят, а Ксантий - робът. Става ясно, че в царството е избухнал скандал между Есхил и Еврипид. До смъртта на Еврипид Есхил имал почетно място при трона на Хадес и храна в подземния пританеум. Но мъртвите харесали представленията на Еврипид и го провъзгласили за по-добър поет. Това принудило Хадес да организира специално състезание между двамата. Оказва се, че Софокъл, който е умрял преди Еврипид, никога не е претендирал за първото място, а още с пристигането си признал публично превъзходството на Есхил.
- епизод ІІІ
Дионис става модератор на спора.
- агон
Еврипид твърди, че хоровите партии при Есхил са прекалено дълги и актьорите бездействат; е речта е претоварена с редки и архаични думи, което я прави неразбираема. Есхил казва, че той е избирал сериозни теми за драмите си и е представял герои, а противникът му предлага на публиката нищожни и порочни характери. Неговите драми подтиквали съгражданите му към патриотизъм и военни подвизи, а тези на Еврипид - към хитруване и празнословие.
- епизод ІV
Еврипид намира излишества и логически грешки в монолозите на Есхиловите герои; Есхил намира стиховете му за еднообразни. Дионис решава да мери стиховете им на везни, но това не помага. Хадес също отказва да посочи победител, защото бил приятел и с двамата. Дионис им задава въпроси около политическия живот в Атина. Накрая решава да вземе Есхил.
- екзод
Хорът подкрепя Есхил. Хадес поръчва на заминаващите да му изпратят по-скоро някои атиняни. Есхил оставя Софокъл за свой заместник.

б. Хуморът в "Жаби"


V. Съвременни учени за Старата комедия

The main surviving mass of ancient Greek comedy begins only with Aristophanes, who was born within a few years of the mid fifth century, long after the great tragedians and too late to tell us much about the riotous early days of the comic chorus, before the state took it over… In his early plays traditional Athenian comedy, the Old Style, as it came to be called, had already reached its full development; it has, as Aristotle remarked of tragedy, ‘attained its nature’. The chorus was all-important, and the revelation of its dress and dances and music… was central to the competition.
The comic theatre in the fifth century was directly political in a way that tragedy was not; its jokes had a bite and were often meant to be taken seriously. Aristophanes used his chorus at a certain moment in the play to address the audience directly; sometimes the chorus itself, the Birds or Clouds or Wasps or Frogs or whatever, seems to be speaking to us, sometimes the poet himself speaks through them…All the same, real Athenians could be parodied by name ot only thinly disguised, and plays could even be named after them. We know that politicians resented this, which is hardly surprising, but there is no evidence that they ever managed to stamp it out under the fifth-century democracy…
The greatest comic poet we know much about before Aristophanes is Cratinus. They overlapped; young Aristophanes attacked old Cratinus as a drunk who had given up poetry… The nearest contemporaries to Aristophanes in his working lifetime were Eupolis, who started producing comedies in 429 BC and died young in the course of the war, by drowning at sea, and a comic poet called Plato, younger than either of them, at work from about 410 to some time after 390… In the course of his career, Aristophanes spans the first two of the three phases or styles of Greek comedy. We must leave Epicharmus in Sicily out of account; Sicily and Athens in his day were separate planets. But starting in the twenties with vigorous and farcical burlesque, intermingled with savage onslaughts on politicians, he moved through the sadder, and in places more solemn, schemes of comedies such as the Frogs (405 BC) to the revival of comedy after the fall of Athens…
The essential plot of the Frogs is the descent of Dionysus, a god with many human weaknesses, to the underworld, mocked by the Frogs as he learns to row in Charon’s boat; he is searching for a great tragic poet, and chooses between Aeschylus and Euripides by a contest in which they destroy one anther’s lines with parody and mockery…
Of the plays we have, the very first is like a bucket of cold water in the face. It not only sounds, it trumpets the great themes of comic poetry: sex, life on the farm, the good old days, the nightmare of politics, the oddities of religion, the strange manners of the town. It is called the Acharnians (425 BC). The Knights, in the next year, adds to the old mixture some stern moralizing, some furious invective and some lyrical patriotic politics…
His early comedies were political, his latest began to be social. In the second phase of Athenian comedy, to which Aristophanes is virtually our only witness, the chorus withered away to some musical interludes, plots knitted together into coherence, and a kind of realism took over… His Wealth (388 BC) reflects only the transition. What was coming was comedy as the modern world has known it, beginning with Menander.

Peter Levi


Библиография:

Peter Levi. Greek Drama. In: J. Boardman, J. Griffin, O. Murray ed. The Oxford History of Greece and the Hellenistic World. Oxford UP, 1986-1991.

Елий Аристид. Към Рим, 15-18

І. Съдържание на откъса

Нека видим най-напред империята на персите, чийто цар беше получил прозвището "велик". Нека видим големината й; и също какво е произлязло от нейното съществуване, как персите употребиха придобитото и как се отнасяха към управляваните (15).
Каквото сега за вас е Атлантическото море, това беше за тях Средиземното. Йонийците и еолийците бяха в крайните области на империята му; а когато се опита да навлезе в Гърция, той, така нареченият господар на териториите от изгряващото до залязващото слънце се провали. Така че той ви отстъпва с половината от обитавания свят и при това със (Средиземното) море (16).
Но дори в тези граници той беше цар дотолкова, доколкото му позволяваха гърците (атиняните и спартанците). Навътре в сушата си беше цар, но дали ще бъде цар в крайморските области зависеше от други, както става когато децата си играят на царе и поданици. Доказателство за това са походите на Агезилай и на десетте хиляди, предвождани (в началото) от Клеарх (17).
И точно както казал Ойбарес (...) на Кир, когато той се оплаквал, че трябва да обикаля цялата империя, за да държи народите в подчинение: че щял царува като човек, който стъпва върху кожен чувал, пълен с въздух - където стъпи, кожата опира на земята, но останалите части пак се надигат. Така че персийските царе бяха подобни на номади и се различаваха от скитите само защото пътуваха в колесници, а не в обикновени каруци. Но се бояха да останат на едно място, защото не знаеха как да владеят цялата държава наведнъж: и затова се установяваха все на различни места - ту във Вавилон, ту в Суза, ту в Екбатана (18).


ІІ. Текстове, към които Елий вероятно препраща

1. И така, нека разгледаме империята на персите, която някога бе твърде прочута сред гърците... (15)

Полибий, Всеобща история, І,2
Персите за известно време придобиха голяма власт и господство, но колкото пъти се опитаха да прехвърлят пределите на Азия, излагаха на опасност не само властта си, но и самите себе си.

2. ...когато веднъж се опита да навлезе в Гърция, този цар на (земите или хората? които се простират или живеят?) от изгряващото до залязващото слънце получи (беше обект на) толкова голямо удивление, колкото голям беше неуспехът му (16)

Есхин, Срещу Ктезифонт, 132
Нима не стана така, че царят на персите, който прокопа Атон, който свърза (бреговете на) Хелеспонта, която искаше водата и земята на гърците, който се осмеляваше да пише в посланията си, че е господар на всички хора от изгряващото до залязващото слънце, сега се бори не за да бъде господар на други, а за собствения си живот (букв. - "за спасението на тялото си")?

3. "...(той беше) цар докато оставаше горе (навътре в сушата). Но когато слизаше обратно надолу, се нуждаеше от такива, които да му позволят да царства. Това показа и войската начело с Агезилай, а преди него онази на десетте хиляди с Клеарх: като първата дойде до Фригия така, все едно че минаваше през собствена територия, а другата достигна отвъд Ефрат, все едно, че вървеше през пустиня" (17).

Изократ, Панегирик, 145-148:
В тези времена (след смъртта на Кир) те (обитателите на Азия) воюваха толкова зле, че за онези, които имаха навик да хвалят храбростта на персите, вече не остана никакъв аргумент. Те бяха наели около шест хиляди гърци, и то без да ги изберат според някакви достойнства: напротив, това бяха хора, които в своите градове поради некадърността си не можеха дори да преживеят. Та същите тези не познаваха страната (в която бяха попаднали), бяха останали без съюзници и бяха предадени от онези, които тръгнаха от морето заедно с тях; а освен това бяха лишени и от стратега, с когото потеглиха. И все пак те бяха толкова по-слаби от тях, че царят, оказал се в безизходица и загубил доверие в своята армия, дръзна да арестува военачалниците на съюзната войска, с които беше в договорни отношения - (надявайки се,) че ако извърши това беззаконие ще внесе смут във войската; и предпочете по-скоро да извърши грях пред боговете, отколкото да се срещне с тях в открита битка...


ІІІ. Персия и гръко-персийските отношения според други автори

1. Могъществото на Персия и възпитанието на персийския монарх

Авторитетът на персийските царе е толкова голям, щото никой не проявява съмнение, че друг е баща на царя, а не самият цар. Затова жената на персийския цар е пазена само от страхопочитанието, коео излъчва. Когато се роди първородният син, който ще наследи властта, най-напред празнуват всички хора в царството на царя. И по-късно този ден продължава да се чества като празник, на който цяла Азия принася жертви в чест на рождението на царя... После у персите царското дете се отглежда не от някоя незначителна дойка, а от евнусите, които се ползват с най-добро име в царския двор...
Решиш ли да погледнеш богатството, разкоша, дрехите, шлейфовете, влачещи се по пода, парфюмите, огромните свити прислужници и изобщо изтънчеността на персите, ще се засрамиш, като осъзнаеш колко по-долу стоиш от тях...
Предполагам, че (майката на персийския цар, Ксерксовата жена Аместрис) би се учудила на какво се уповава този Алкивиад, канейки се да влезе в стълкновение с Артаксеркс и би казала, че той на нищо друго не би могъл да се уповава в това начинание, освен на старанието и ума си, тъй като това са единствените неща в Елада, които са от значение (или - заслужават внимание, Н.Г.)... Ако (обаче) отговорим (че се уповава): "На красотата, на едрия си ръст, на рода, на богатството и на качествата си", тя, Алкивиаде, ще ни помисли за луди, като сравни всичко това с нещата, които му съответстват в Персия (Платон, Алкивиад, 121с-123е).

2. Една сиракузанка в двора на персийския цар

Ти, Калироя, си имала щастието да бъдеш дарена с божествена красота, но кой знае какво величие и почит от нея не си видяла. Твоето име е славно и прочуто по цялата земя. Но и до днес не си намерила нито достоен съпруг, нито друг човек, който да те обича, а ти се паднаха двама най-обикновени мъже: единият - беден островитянин, а другият - царски роб. Какво величие, какъв блясък са ти дали те? Коя плодородна страна владееш? Колко скъпи дрехи и накити имаш? Кои градове управляваш? Колко роби ти се кланят? Обикновените жени във Вавилон имат повече слугини от теб. Но ти не си напълно изоставена, боговете се грижат за теб. Заради това те доведоха тук, намерили предлог в това дело, за да те зърне Великият цар. Ето ти и първата радостна вест: за царя бе удоволствие да те види. Аз му напомням за теб и те хваля пред него.
Това той изрично подчерта, защото всеки роб, когато разговаря с някого за своя господар, винаги намесва и себе си с надеждата да извлече и той полза от тази работа...
Но твоето щастие е именно в това, че в теб е влюбен вече не някакъв роб или бедняк, а Великият цар, който има власт да положи в краката ти целия Милет, цяла Йония и Сицилия и други още по-големи народи. Принеси жертви на боговете, радвай се на своето благоденствие и се постарай да му се харесаш още повече, а когато станеш богата, си спомняй за мен...
И тя избяга, а евнухът остана със зяпнала уста. Израсъл сред тирания и произвол, той не мислеше, че има нещо невъзможно не само за царя, но дори и за него самия... (Херей и Калироя, VІ,5)


IV. Съвременни учени за гръко-персийските отношения


Библиография:

Платон. Алкивиад. Превод Б. Богданов. В: Платон. Диалози. Т.1. "Наука и изкуство", 1979.
Полибий. Всеобща история. Превод Валерий Русинов. “Рал Колобър”, 2001.
Харитон. Херей и Калироя. Превод Добриела Котова. В: Два любовни романа. "Наука и изкуство", 1990.

Херей и Калироя. Влюбените от Сиракуза и персийският цар

27 ноември, вторник


І. Фабула на романа. Особености на фабулата в сравнение с други романи


ІІ. Типови събития и герои. Новото в "Херей и Калироя"

1. събития

2. герои


ІІІ. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения. Специална образованост и интереси на автора

1. Поезия

Харитон (романът е запазен с това име на автора) очевидно предпочита Омир. В текста има около 30 изрични цитата от "Илиада" и "Одисея". Приятелите Херей и Полихарм напомнят на Ахил и Патрокъл. Още в началото главният герой заради красотата си е сравнен с Омировите герои Ахил и Нирей. Женихите на Калироя (І,2-4) напомнят с коварството си за женихите на Пенелопа. Сватбата на героите е сравнена с тази на Тетида и Пелей (І,1). Обвиненията, които Калироя отправя към Афродита като причинителка на нещастията й (ІІІ,10) напомнят на диалога между Елена и Афродита в "Илиада" (ІІІ, 390-420). Когато Дионисий от Милет се тревожи за верността на жена си във Вавилон, той споменава за прелъстяването на Елена в Спарта и за "множеството Парисовци", които може би населяват Вавилон (V,2). Влизането на Калироя в персийския съд (V,5) се сравнява с появата на Елена пред троянските старейшини на крепостната стена ("Илиада", ІІІ,147) и на Пенелопа пред женихите ("Одисея", І,366). Знатните перси, наредени около трона на царя (V,4), се сравняват с боговете, седнали около Зевс ("Илиада", ІV,1).
Като всички автори на романи и Харитон е имал предвид фабулите на Новата комедия. Бременността на Калироя от първия й брак и решението й да запази детето, като го представи за плод на втория си брак напомня за фабулата на "Момичето от Самос" на Менандър.
За възможни намеци за други поетически произведения вж. т. 2.

2. Историография, реторика, художествена проза

Главната героиня е представена като дъщеря на сиракузкия стратег Хермократ, герой от войната с атиняните от 415-413 г. Следователно събитията в романа би трябвало да се развиват в края на V или началото на ІV в. пр. Хр. Авторът не се позовава на конкретен текст; все пак основния източник за войната е Тукидидовата история (кн. VІ-VІІ). Други известни и запазени изложения на събитията са Диодор Сицилийски (кн...) и Плутарх ("Алкивиад", "Никий").
В V,1 Калироя изразява отчаянието си, че трябва да премине Ефрат и да се отдалечи твърде много от морето. Нежеланието на гърците да навлизат далече в сушата е показано при Херодот (кн. V, 49-51) където спартанският цар Клеомен отказва да участва във война срещу персите, когато узнава, че до столицата Суза има три месеца път по суша.
Влиянието и високото уважение към персийската царица (кн. V-VІІІ) е известно на гърците и е засвидетелствано при Херодот (влиянието на Атоса върху Дарий, кн...), Есхил (положението на царицата в двора, "Перси") и Платон (богатството на царицата, "Алкивиад"). За отношенията между персийския цар и жена му си заслужава да се погледне и старозаветната "Естир".
Когато разбойниците, отвлекли Калироя се колебаят дали да спрат в Атина, някои казват, че там като на градски площад се стича цяла Гърция, а друг - че атиняните са приказливи и пристрастени към съдебните процеси. За Атина като общогръцки политически, културен и икономически център говори Изократ (...), а големият им интерес към съдебните процеси се пародира от Аристофан ("Оси").
Персийската царица е пленена, но Херей и Калироя, макар и след колебание, се отнасят към нея със съответстващото на царското й достойнство уважение и я освобождават (VІІІ,3). Това напомня за вежливостта на Александър Македонски към плененото семейство на Дарий ІІІ (Псевдо-Калистен... и при много други автори).
За изобразяването на съдебни процеси и въвеждането на пространни речи в по-голямо произведение най-ранен е примерът на Тукидид (...). В "чистата" реторика най-старите примери за двойки речи по едно дело принадлежат на атинянина Антифонт.

3. Философски трактат

Подчертаване на разликата между свободния и роба. В ІІ,10 се казва, че Калироя не познава робското коварство. В същата книга (пар.1) Дионисий твърди, че не е възможно "едно тяло да крие в себе си красота, ако не е родено свободно".
В "Политика" на Аристотел се казва, че "робството е по природа" (...) и дори, че телата на свободните би трябвало да се отличават от тези на робите (...).
Присъства възгледът, че за елина е естествено да живее свободно, а за варварина - да бъде роб. (Следствието от това убеждение е, че в идеалния случай всички не-гърци са роби на гърците). В VІ,7 за евнуха на Артаксеркс се казва, че е "израсъл сред тирания и произвол" и поради това не можел да си представи, че има нещо невъзможно за царя. Също там се казва, че "варварите се прекланят през своя цар и го смятат за бог сред хората".
Тук също може да се види отглас от Аристотеловото твърдение, че "варварите са по природа роби" ("Политика", ...); но също и, че монархията е не само приемлива, но може да е дори най-добрата държавна уредба в случай, че монархът надминава своите поданици така, както бог надминава хората (...).


IV. Съвременни учени за "Херей и Калироя"


Библиография:

Харитон. Херей и Калироя. Превод Добриела Котова. В: Два любовни романа. "Наука и изкуство", 1990.
Аристотел. Политика. "Отворено общество", 1995
Платон. Алкивиад. Превод Б. Богданов. В: Платон. Диалози. Т.1. "Наука и изкуство", 1979.
Псевдо-Калистен. Роман за Александър. Превод... В: Антични романи. "Народна култура"...
Тукидид. История на Пелопонеската война. Превод М. Мирчев. "Наука и изкуство", 1979.
Херодот. История. Т.2. Превод П. Димитров. "Наука и изкуство", 1990.

Едно резюме на "Херей и Калироя" на английски и сведения за елинистическата литература и за елинистическата цивилизация - вж. http://www.fordham.edu/halsall/ancient/asbook08.html#Literature

Драма. Трагедия

Лекция от 22 ноември

І. Представленията през класическата епоха. Разпространение на театъра

1. Празниците в чест на Дионис.
2. Организация на представленията
3. Разцвет и упадък на класическата трагедия. Театърът през Римската епоха

ІІ. Аристотел за трагедията

1. История на жанра

Аристотел твърди, че трагедийното представление започва от диалога (размяната на реплики) между дитирамбичния хор и корифея му. В началото трагедията представяла митични сценки по комичен начин (вероятно защото е свързана с Дионис и несериозната му свита от сатири), но после станала сериозна.
Броят на актьорите (лицата, които са можели да се появят едновременно на сцената) се увеличил до трима благодарение на Есхил и Софокъл. Също така те намалили обема на хоровите партии и увеличили броя на епизодите (1449а). Така фабулата станала по-сложна - с перипетии и разпознавания.
Еврипид е наречен "най-трагичният" (tragikotatos), което сега изглежда неясно, тъй като някои от запазените му трагедии не отговарят на Аристотеловите изисквания за добра трагедия (примерно, не всички завършват с нещастие, не навсякъде главният герой извършва голяма грешка, за която следва наказание).
Все пак още при Аристотел на тримата най-известни трагици се обръща най-голямо внимание. "Едип цар" на няколко места се посочва като пример за успешна трагедия.

2. Що е трагедия. Как се прави добра трагедия

Съществено е изискването за сериозност на ставащото; за това, че то трябва да предизвиква страх (за предстоящото) и състрадание (за вече станалото) у зрителя. Катарзисът вероятно е резултат от съгласието, че героят е справедливо сполетян от нещастието си.
Действието трябва да е завършено - това значи, че трябва да се види как главният герой преминава от щастие към нещастие. За да задържа интереса на зрителя, то трябва да показва перипетии и разпознавания.
Перипетията е временно насочване на действието към изход, обратен на очаквания. Примерно, в "Едип цар" от Коринт идва пратеник, който казва, че бащата на Едип е умрял. Едип е радостен, защото мисли, че това е опровержение на предсказанието, че той ще стане убиец на баща си. Но пратеникът го изплашва със съобщението, че Полиб не му е бил истински баща, а осиновител. Това е перипетия (обикаляне, придвижване със заобиколки).
Разпознаването е изненадваща среща с някого след дълга раздяла; и установяване, че това е "онзи човек". В "Едип" Йокаста разпознава в съпруга си Едип своя подхвърлен преди десетилетия син; същевременно узнава (друг вид разпознаване), че той е убиецът на предишния й съпруг Лай. Слугата пък разпознава в лицето на царя Едип детето, което някога е предал на човек, който после го занесъл в Коринт. В трагедиите за завръщането и отмъщението на Орест често се показва срещата със сестра му Електра, при която те се разпознават. Разпознавания има още при Омир - в "Одисея", когато близките на Одисей го разпознават един след друг и в различни ситуации.


ІІІ. Трагедията и другите жанрове


IV. Съвременни учени за трагедията

Traditionally, the criticism of tragedy has assumed that there is (or should be) something that can be called a 'true' tragic plot. The most widely accepted master narrative is an integral part of the Aristotelian tradition that for centuries dominated tragic criticism and is still surpisingly resilient today. This schema emphasises hamartia, generally understood as the 'tragic flaw' of overweening pride, and its punishment. The tragic hero, although caught in circumstances beyond his ken and control, is finally to be understood as destroyed by the gods (or fate) because of his own failings. Even cursory examination of the plots of the extant tragedies will suggest some obvious ways in which this schema is inadequate and even irrelevant...It has at any rate created an situation in which the small corpus of surviving Greek tragedy has been further subdivided, leaving only a tiny group universally recognised as 'true' tragedies. The rest are treated as failed attempts at tragedy, relegated to mixed genres invented ad hoc, or left to specialists.
'Conflict' has been a central term in criticism of tragedy only since Hegel's Vorlesungen uber die Aesthetik of the 1820s, surprisingly, since from our perspective it is in many ways the crucial one...
In speaking of story patterns, I am not claiming to isolate a set of master plots to which all the narrative forms of tragedy can be referred; I am simply highlighting particular forms used repeatedly by the tragic poets in shaping their plots... The commonest of these story patterns are those I shall refer to as retribution, sacrifice, supplication, rescue and return-recognition.

Peter Burian

Yet despite tragedy’s ethnic plurality, and its interest in heroes and communities spread over vast distances across the known world, the Athenian focus, the ‘Athenocentrism’ of tragedy is manifested in several ways. Many plays include explicit panegyrics of Athens, for example in Aeschylus’Persians (231-45) and Sophocles’Oedipus at Colonus (668-719); the women of Troy, about to be sent off to slavery in Greece, hope that their destination is Athens (Trojan Women, 208-209). Secondly, even plays, with no obvious Athenian focus often include an aition, an explanation through myth, of the origins of an Athenian custom (Iphigenia among the Taurians, 1459-69). Thirdly, the tragedians used communities other than Athens as sites for ethnic self-definition; the barbarian world often functions in the tragic imagination as the home of vices (for example, Persian despotism, Thracian lawlessness, eastern effeminacy and cowardice) conceived as correlatives to the idealised Athenian democratic virtues of freedom of speech, equality before the law, and masculine courage. Nearer home it can also be helpful to see other Greek cities, especially Thebes, as imagined communities whose negative characteristics are partly determined by their deviation from the Athenians’ own positive self-representations...
Fourthly, a subspecies of tragedy emerged enacting transparently ‘patriotic’ myths, concerned with the early mythical history of Athens and Attica, and stressing such vital components of the Athenians’ identity as their claim to autochthony. The repertoire included Euripides’ Suppliant Women, Ion, and his Erechtheus, of which considerable fragments survive...
Even in plays set in Athenian territory, the Athenian characters always interact with representatives of other city-states. Some plots seek to display the superiority of Athenian democratic culture over other cities, especially Thebes or Argos, and imply that Athens is entitled to the imperial role of ‘moral policeman’ in Greece. In Euripides’ Suppliant Women Theseus, the mythical founder of the Athenian democracy, is portrayed as a pious and egalitarian constitutional monarch of a democracy (352-353). He takes action against the despotic Thebans to impose ‘the common law of Hellas’ protecting the rights of the dead.
The Athenocentrism of tragedy is revealed when myths involving heroes from other cities are manipulated to serve Athenian interests. Until the sixth century Athens had enshrined little of its own local mythology in poetry and art; it had no hero equal in status to Heracles, Achilles, Orestes, Agamemnon, or Oedipus. There was an attempt in the late sixth and fifth centuries to develop a nexus of myths around the Athenian king Theseus, who appears in several tragedies; but the Argive, Theban, and other non-Athenian heroes from the old epic cycle, while remaining central to tragedy, are often appropriated to the Athenian past, in each case conferring on the city some special advantage.

Edith Hall


Библиография:

Аристотел. За поетическото изкуство. Превод Александър Ничев. "Наука и изкуство", 1975.

Peter Burian. Myth and muthos:the shaping of tragic plot. In: P.E. Easterling ed. The Cambridge Companion to Greek Tragedy. Cambridge UP, 1997-2004.

Edith Hall. The Sociology of Athenian tragedy. In: P.E. Easterling ed. The Cambridge Companion to Greek Tragedy. Cambridge UP, 1997-2004.

Елий Аристид. Към Рим, 10-14

І. Съдържание на откъса

Един писател е казал - един мъж властва над цялата земя, над която минава слънцето. Но това се е отнасяло само за Азия; то не е вярно за целия обитаем свят (oikumene), освен ако от него не изключим Либия и Европа. Сега обаче това е истина. Вашата власт не е ограничена от нищо и от никого; а (Средиземно) море е опънато като един пояс по средата на вашата държава, която съвпада с oikumene (10).
Отвсякъде към вашия град се стича онова, което се ражда и произвежда във всички сезони и по всички страни - на варвари и на гърци. Ако някой иска да види всички тези плодове и произведения, той трябва или да обиколи целия свят, или да дойде тук. Градът ви е като някаква обща работилница на света (11).
Идват товари от Индия и Арабия - човек би казал, че ако хората там се нуждаят от нещо, което страната им създава, те трябва да го потърсят тук. Идват дрехи и украшения от Вавилон и дори от отвъдните варварски страни; и идват оттам по-лесно, отколкото преди време стоките са стигали до Атина от съседните й острови (12).
Египет, Сицилия и Либия са ваши земеделски земи. Като гледа корабите, които не спират да пристигат и отпътуват, човек се пита не дали пристанището, а дали морето ще успее да ги побере. Тук се събират земеделие, металургия, корабно дело и всички останали изкуства. Човек би се запитал дали градът надминава сегашните градове, или по-скоро империята (arche) надминава всички съшествували империи (13).
Червя се, че след всичко казано ще трябва да ви сравнявам с някакви варварски или гръцки държави и сили. С вашите постижения вие направихте всичко от миналото да изглежда дребно. И сега аз ще избера най-големите постижения на миналото - но за вас те са толкова дребни, че може би ще ми се присмеете (14).


ІІ. Текстове, към които Елий вероятно препраща

1. Относно "нито Хелидонски и Кианейски острови ограничават властта ви, нито един ден път на кон" (10)

Демостен, "За лъжливото посланичество" (ХІХ, 23):
Зная че всички вие сте чували, че онези (вашите предци) едва не осъдиха на смърт Калий, сина на Хипоник, защото имаше предположение, че е взел подаръци преди да поеме посланичеството; а тогава той като посланик издейства онзи прославян от всички мир, според който царят (персийският) не може да доближава морето по суша на по-малко от един ден път с кон, и не може да напредва с голям кораб отвъд Хелидонските и Кианейските острови...

2. Относно "вашата страна изглежда като някаква обща работилница на земята" (11) и "каквото човек не види тук, то не е сред станалите или ставащите" (13)

Изократ, "Панегирик" 42:
При това всички градове поотделно нямаха такава земя, че да са самодостатъчни (ten choran ouk autarke kektemenon); но земята (на всички) беше такава, че едни неща й липсваха, а пък други даваше повече от нужното - и не беше никак лесно нито да разпредели едните, нито да намери откъде да внесе другите. Та тя (Атина) ги защитаваше и в тези беди. Защото направи от Пирей един пазар в средата на Гърция, който надминаваше всички останали дотолкова, че каквото беше трудно да се намери при останалите дори поотделно, всичко това лесно се набавяше оттам.


IІІ. Съвременни учени за икономиката на Атина и Рим


Библиография: