"- Та
през класическата древност, архайката и класиката, когато са били създадени
най-влиятелните произведения на гръцката лирика и малко по-късно, когато вече е
имало размисъл за литературата - тогава все още не е имало общо понятие за
лирика. Това се вижда още в началото на Аристотеловата „Поетика“. Там той
изрежда няколко вида: елегия, ямб, дитирамб, прибавя и авлетиката, тоест
свиренето на флейта, и дори танцовото изкуство; значи събира на едно място
видове поезия, музика и танц - и всичко това според него са поетически видове.[i]
Има и „лирическа поезия“ даже, но тя е само една от тях; не е литературен род,
равностоен на епоса и драмата, а означава просто изпълнение на стихове под
съпровод на лира. И по-нататък разяснява какво разбира под „епос“ като част от
художествената литература, а също и под „драма“, която дели на трагедия и
комедия; и дори прави разлика между литература в стихове и литература в проза.
Но никъде не говори специално за лириката като род. Впоследствие обаче, първо в
следкласическата епоха, а после в новоевропейската естетика, се явява
понятието, което преди малко се опитвахме да определим. Проблемът е, че когато
говорим за антична лирика, се налага да включим всичко, което е писано в стихове
и не е епос и драма, като при това приемаме Аристотеловото определение, че епосът
е художествен текст, написан в хекзаметър. Затова и Омировите химни, макар че
са химни, ги причисляваме по-скоро към епоса - както казахме първия ден. Пък
някои от тях наистина са си разкази за приключенията на богове. А онова, което
включваме в „лириката“, много често няма лирически вид според модерното
понятие. Примерно, елегическите стихове на Солон или разни комедийни ямби, като
тези на Хипонакт от Ефес – те отиват към лириката, но в тях нищо лирическо не
може да се намери.
- Значи ще кажем, че думата „лирика“ има
поне две значения.
- Да, и трябва да привикнем с този
аристотелистки подход: нали той всеки път, като се опитва да разясни някой
термин, първо казва, че думата, с която ще си послужи, се употребява в много
значения. Така и с трагедията: той определя какво нарича трагедия в „първи и
основен смисъл“, но му се налага да добави, че не всички действителни трагедии
– тоест драмите, които по негово време се наричат така – отговарят на
определението му. Следователно не всички „трагедии“ са наистина трагични.
- Май имаше още една трудност.
- Да, тя се отнася до наличието на
текстове. Лириката сигурно е най-лошо запазеният род от гръцката литература. Ето,
примерно от Омир имаме всичко, с което е бил известен, също и от Хезиод. От известните
трагици имаме немалко цели драми, също и от главните комедиографи – Аристофан и
Менандър. От прозата също: тримата класически историци, Платон и Аристотел от
философията, от реториката – Лизий, Изократ и Демостен. И достатъчно романи.
Тоест, от прочутите автори и важните жанрове е запазено не всичко, не и
повечето, но пък главното. А от лириката – не. Архилох, Сафо, Алкей, Солон,
Анакреон - всички те са запазени само във фрагменти. И също Алкман, Мимнерм,
Стезихор, Симонид, Бакхилид – те също са били много популярни, макар че сега са
по-малко известни. От Теогнид има малко повече. Само Пиндар е оцелял така, че
да можем да си съставим по-добра представа. Трудно е да се каже защо.
- А как изобщо са оцелели? На папируси ли?
- Някои фрагменти, да. Повечето в цитати
на други автори, примерно двете стихотворения на Сафо са в книгите на Псевдо-Лонгин
и Дионисий Халикарнаски. Друг източник е
Палатинската антология – това е един голям сборник с епиграми и други кратки
стихотворения, съставян през вековете, като се започне от I в. - и завършен в две редакции във Византия, едната
през Х-ти, другата през XIV в. По-големият
ръкопис е разпознат към средата на XVII в. в една
немска библиотека - в Хайделберг, мисля - която се е наричала „Палатинска“. И
след много перипетии е издадена. Тя е ценна, но все пак класиците от VII-V в. са представени слабо, повечето епиграми са на
по-късни автори."
(Старогръцката литература. Диалог)
[i] „И тъй,
епическата и трагическата поезия, а също комедията, дитирамбическата поезия и
по-голямата част от авлетиката и китаристиката – всички те, казано общо, са
подражание. Така например само с мелодия и ритъм си служат авлетиката,
китаристиката и други изкуства с подобно
въздействие, каквото е свирнята на сиринкс.Така ние не бихме могли да назовем с
общо име подражанията, които някой би изпълнявал в триметри, в елегически и
други подобни стихове. Но има известни изкуства, които използват всички
поменати средства, т.е. и ритъма, и мелодията, и размера. Такива са
дитирамбическата, номическата поезия, трагедията и комедията“ (Поетика 1447а-1447b; Ал. Ничев, 1975).
No comments:
Post a Comment